Петър Бобев
Фаетон (6)

Милиардер

Измъкнал се от лагера на доктор Христо Пеев, Садикин Суминтавикарта греба цялата нощ срещу течението, докато достигна затлачения някогашен вир, където бе намерил трите диаманта. Сложи и кристала, който носеше със себе си, при другите в хралупата.

А сега?

Първо — да се предпази от любопитни погледи! По всяко време по реката кръстосваха лодки — ту нагоре, ту надолу. Израслите над самата вода пандануси не биха могли да го скрият, високите им кокилести корени образуваха съвсем рехава преграда.

Затова изкорени десетина папратови храстчета и ги засади в изкопаните дупки покрай брега, така че да образуват непрогледна стена, висока над човешки ръст.

Вече можеше да се залови по-спокойно с работата си.

И по-планомерно — така както знаеше.

За да заблуждава ловните надзиратели, които се бореха с бракониерството, носеше сито за промиване на злато. Нали се представяше за налудничав златотърсач?

Това сито вече влезе в действие.

Той го напълни с тиня и го понесе към потока, който се вливаше в реката стотина крачки по-нагоре. Но за да стигне до него, му се наложи да направи с ножа просека през оплелите бреговете му пандануси, диви банани, смокини, палми арека и какви ли не още — всичките омотани в бодливата прежда на лианите.

Забързан, не ги видя. Усети ги, когато беше късно, когато започна непоносимият сърбеж. Навред лазеха едри космати гъсеници, докосването до които беше по-болезнено от това на копривата. Само то му липсваше. Не минава за по-малко от три дни.

Няма що, трябваше да търпи!

Нагазил във водата, Садикин натопи ситото и го разклати. Тръска го така, докато се оттече цялата мътилка, а на дъното остана шепа прости камъчета.

Изхвърли ги, върна се обратно, насипа още една лопата кал.

Проми и нея.

Нищо!

Трета… Четвърта… Пета… Все нищо!

След изцеждането на тинята по дъното на ситото оставаше само обикновен чакъл.

Никакъв диамант, никакво зрънце злато, никакво друго скъпоценно кристалче.

Въпреки това не се отказа, продължи работата си с още по-голямо усърдие, в истинско настървение, без да чува крясъците на макаките, които сърдити го замерваха с вейки и плодове; и чупещите се съчки под нозете на преминаващите наблизо едри животни; и провикващите се от високото птици, и бръмналите наоколо оси и пчели, и бръмбари от всички размери и оцветявания; без да вижда прелитащите от клон на клон акробати на джунглата — гибоните и другите маймуни, и планиращите летящи дракончета, жаби и змии, и реещите се, сякаш заблудени сред гигантските дънери пеперуди, и лазещите навред гущери, скорпиони, мравки.

Забрави да яде, забрави да пие, забрави да си почине.

Чак когато мракът затисна гората и вече не можеше да вижда какво слага и какво вади от ситото, спря. Грохнал от умора. Не се сети за никакво ядене. Само трябваше да легне. И да спи, да спи.

Почти опипом извади диамантите си, после се запъти към мястото, което си бе определил още от заранта — в разклона между два дъсковидни корена на фикус, подобни на високи цял метър огради. Насече няколко ластари от ротангова палма, намота ги грижливо да не се одере в тях и ги нагласи върху корените. Сетне се промуши отдолу, размести ги така, че да закрият цялото пространство над него и се навря в спалния чувал. Оплетеният ротанг щеше да го защитава от хора и по-едри животни, все едно заграждение с бодлив тел.

Заспа мигновено въпреки сърбежа от гъсениците, въпреки писукането на комарите, въпреки всички шумове на нощта.

И се събуди, когато слънцето вече се бе издигнало високо. Събуди го не друго, а пронизителното дюдюкане на гибоните, които така прославяха топлия бездъждовен ден.

И още нещо, нещо съвсем наблизо. Съскане, скимтене, шумолене на въргалящи се в сухите листа същества.

Дъхът му пресекна.

Кобра!

Раздула качулката си с нарисуваните по нея очила.

За щастие сега безопасна за него.

Защото се сражаваше на живот и смърт с едно малко, пъргаво като гумена топка зверче.

Мангуста!

Заклети врагове, навярно откак съществуват родовете им. Вплетени в безжалостна схватка, точно тъй, както змиеукротителите ги показват по площадите пред задъханите зяпачи.

Садикин не посмя да мръдне. Да не уплаши мангустата, да не я прогони, та тогава да му се наложи той самият да се справя с опасното влечуго.

А де търпение да чака сега?

Нали трябваше да копае, да промива?

Добре че битката свърши скоро. Мангустата — не звяр, а същинско дяволче, успя да надхитри очиларката и когато тя стрелна глава да го клъвне с отровните зъби, се метна светкавично отгоре й, захапа я за тила и застърга със зъби. Змията се размята, обезумяла от ужас.

Напразно! Челюстите на врага й стискаха здраво.

Накрая тя се отпусна безпомощно на земята, като само крайчецът на опашката й продължаваше да потръпва в предсмъртен гърч.

Чак тогава човекът отмести бодливия си покрив и изпълзя навън. Мангустата, съвсем прегладняла, не изостави жертвата си, а заднишком я затътра към гъстата папрат.

Садикин я догони, пропъди я с един кол, докато тя напразно му се зъбеше и фучеше, отне й мъртвата змия, одра я по стар бракониерски навик, осоли я, а месото опече върху набързо стъкмения огън.

Това беше закуската му.

Сетне отново хвана лопатата.

Находището, не особено голямо, беше очертано ясно от някогашните брегове на вира. Оставаше му съвсем малко.

И колкото повече изкопана пръст промиваше копачът толкова по-малка ставаше надеждата му.

Все безуспешно!

Внезапно дочу шум от приближаващо животно. По трясъка на откършваните вейки личеше, че е от едрите. Затова опасни.

Досети се скоро какво е — по мученето му.

Див бивол!

Не бе допускал, че в такава близост с него се е спотайвала и една пантера. Видя я, когато тя се метна на дървото, подплашена от новодошлия.

Подобно на нея Садикин се изкатери на съседното дърво по провисналите небодливи лиани.

Биволът е по-страшен от пантерата.

Видя го, когато се показа на разчистената площадка. По-висок от човешки ръст, с огромни рога, кажи-речи, два метра, издаващ мощ и ярост. Със зли очи, с яки нозе, и широка гръд.

Сам! Навярно изгонен от стадото стар бик. От тия, най-опасните, на които целият свят е крив; които само дирят кому да излеят злобата си.

Биволът премина, като пръхтеше шумно, вдигна глава към спотаената над него хищница, измуча ядно, разклати глава. Сетне се извърна и към човека — подушил и неговия мирис, зарови с предни копита пръстта. Затъпка на място.

И таз добра! Само туй му липсваше — да виси на дървото, додето тоя освирепял дебелак благоволи да се пръждоса нанякъде.

Биволът се въртя под дървото дълго, на Садикин му се стори вечност, сумтеше, ринеше, друсаше глава. А то глава ли беше — същински пън с два дебели разчаталени клона, страшните биволски рога!

Най-сетне се накани да си ходи. Навярно му стана горещо, навярно му досадиха облаците мухи, които облепиха устата му, носа му, очите.

Затуй през деня сродниците му се въргалят в плитчините, а нощем пасат.

И тръгна да подири по-уютно местенце за дневната баня.

Прекоси разровената площадка, разбута папратите, разкъса панданусите и излезе на брега. Озърна се, после пое надолу по течението.

Все по дърветата се бе измъкнала и пантерата.

Садикин слезе на земята.

Изправи се озадачен — какво да прави сега?

Погледна оставените в калта следи от биволските копита.

Голямо животно, ей! Навярно цял тон. Нозете му — затъвали цяла педя.

И в следите му почваше да се събира вода.

А това?

Той мигновено коленичи. Бръкна с ръка. Извади го. Вдигна го пред очите.

Още един диамант!

И то огромен! Може би петстотин, може би шестстотин карата! Пък може и много повече, дори хиляда, две хиляди карата!

И се сепна.

Никой не би изкупил от него толкова голям кристал. Навярно щеше да му се наложи тъкмо онова, което най не му се искаше — да го разреже на няколко по-дребни брилянти, за които би намерил купувачи. Както е станало някога с Кулинан. Разделили го на девет по-едри и стотина по-малки брилянти, като при обработката загубили половината от теглото му.

Не, Садикин не смяташе да губи нищо, нито един карат, нито половин. Нямаше да го кълца, щеше да си го запази тъй. За себе си — собственик на най-големия диамант!

Само той — цяло състояние!

Възбуден, задъхан от алчност, бракониерът бръкна отново в дупката.

Извади една шепа, огледа я — чакъл!

Извади втора — и в нея нищо!

Но се сети. Обикновено е така. Отгоре най-после се утаява тинята. А диамантите падат първи на дъното с чакъла. Затова търсачите гледат да се доберат до чакълестия слой.

Затъналият биволски крак беше стигнал дотам. И му беше показал къде да рови.

След като скъта новата си находка при другите, диамантотърсачът се зае трескаво да изгребва тинята, за да стигне до чакъла.

А подпочвената вода тозчас запълваше всяко разчистено място.

Да изчерпва ли и водата?

А защо?

Направо, без да го изнася другаде, той почна да насипва чакъла в ситото.

И ето — още един! Не толкова голям, но все диамант, от ювелирните, а не от промишлените дребосъци, които се използуват в короните на геоложките сонди.

Наистина човек криел неподозирани възможности. И те се изявяват при изключителни условия: бедствия, опасности — и алчност.

Сякаш имаше не ръце, а железни машини.

Той промиваше лопата подир лопата, извличаше попадналия му пореден кристал, а камъчетата изхвърляше настрана.

Така, със същата упоритост, със същата стръв работи до вечерта.

Спа пак там, в укритието си, в разклона на дъсковидните корени, защитен от трънливата ротангова мрежа.

Копа и на другия ден.

Само изрядко, когато случайно зърнеше някоя непредпазлива дива патица или свиня, вдигаше пушката, застрелваше я, опичаше я, налапваше каквото може набързо, за да грабне отново сечивата си.

Най-сетне, кога ли беше това — на третия или на шестия ден, — изгубил представа за време, той спря.

Беше преровил целия чакълест пласт. Отдолу се показа глина. Както изглежда, първоначалното дъно на вира.

Нямаше смисъл да човърка повече. Пък и залежът му се бе превърнал на мътно блато. Би трябвало да разполага с помпа.

Може би някога пак щеше да се върне — с помпа.

Сега нямаше смисъл.

Напълнил бе цяла торбичка със скъпоценните камъни.

Вътре се спотайваха хиляди карати! А всеки карат струва…

И то не само дребосък, ами и едри, които можеха да се сравняват с най-известните си събратя в света.

Една торбичка, пълна с милиарди долари!

Милиарди!

И то негови! Само негови!

Садикин се озърна като гонен звяр. Ами ако му ги вземат? Ако някой го дебне отнейде? И чака. Ще го пречука и ще му ги отмъкне. Биографията на всеки прочут диамант гъмжи от престъпления, всеки от тях е потънал в кръв.

Защо да не пролеят и неговата? Какво им струва?

Само ако знаят…

Той потърси с поглед.

Виж, там можеше.

Пристъпи, изрови дупка под саговата палма, пусна вътре съкровището си, затисна го с лопата пръст.

И се върна обратно.

После, вдигнал пушката, с показалец на спусъка, обиколи цялата околност — дали не се крие някой, дали е видял скривалището му.

Уж никой!

Само подплаши бодливото свинче, което гризеше нещо под камфоровото дърво. То изгрухтя като истинско свинче и разтърси заплашително дългите си игли.

До потока пък изписка дългоноса маймуна, която се бе навела да пие вода, отмахнала с ръка настрана уродливия си нос да не й пречи.

Това бяха най-забележителните му съседи. Другото: пеперуди, нектарници, бръмбари, не броеше.

Сам беше, нямаше защо да се бои.

А докога ли?

Можеше ли да бъде сигурен, че оная пиявица, Абдулах, не е насъскал по следите му главорезите си?

Длъжен беше да се маха, да се навре в дън земя! Защото и оня българин с водачите си даяки не беше по-малко подозрителен.

Но сега не можеше. Мракът, а той тук пада толкова бързо, бе захлупил отново света. Щеше да му попречи, ако искаше да отпътува някъде. В същото време щеше да пречи и на другите.

Затова предпочете да се наспи.

С това решение отново се навря в укритието си между дъсковидните корени. Разгъна над себе си бодливата ротангова мрежа и се натъкми за сън.

А сънят не идваше.

От преумора ли, от превъзбуда ли, от радост ли?

И неволно замечта.

Не бе мечтал отдавна, кой знае откога, може би от младини. Та какво хубаво имаше в живота, та да мечтае за него?

А сега, виж, вече можеше. Вече имаше това право.

Защото беше богат, приказно богат, милионер. Впрочем какво е някакъв си милионер. Той беше истински милиардер. С толкова диаманти, колкото не е притежавал никой цар, никой раджа, никой властник по света. С тях можеше да постигне всичко. Всичко на тоя свят се купува с пари: и власт, и уважение, и обич.

Най-важното — сила! Нямаше той да се завира из джунглата, да бяга от хората, да се страхува от тях, а те щяха да се страхуват от него.

Щеше да разполага с дворци, морски и планински вили, автомобили от най-скъпите модели, яхти и самолети.

Щеше да обикаля света, да му се наслаждава, защото светът вече му принадлежеше.

И… Щеше да отмъщава — на всеки, който го бе огорчил; на всеки, който го бе гонил, който го мразеше.

Най-първо щеше да разори Абдулах Пиявицата. Щеше да докара до фалит и банката, в която бе слугувал; щеше да опропасти и оная, която толкова бе обичал, но трябваше да напусне заради многозначителното й любопитство спрямо шифъра на касата; щеше да издири бандата, която му подпали магазина, и да я ликвидира.

И накрая щеше да купи цялото село на отдавна починалия Суминтавикарта, осиновителя си, където живееха синовете му, щеше да го срине със земята и да направи там сметище за градските боклуци.

Та следа да не остане от него!

А можеше и с напалм да го изгори — който има пари, има право да върши каквото му скимне.

Щеше да разпердушини и бандата, която му изкупуваше на безценица контрабандните животни и кожи, добивани от него с толкова труд, опасности и лишения.

И се сети за радиовръзката си с нея. Откога не бе слушал радио, защото напоследък съвсем не му беше до музика, но сега вече можеше, имаше право.

Той включи приемателя, нагласи го на най-близката станция.

Но чудно!

Атмосферата изглеждаше спокойна. Вярно е, Индонезия минава за полюса на гръмотевичните бури, но сега нямаше никакви гръмотевици. От няколко дни не се бе мярвало облаче по небето — нещо съвсем необичайно.

Въпреки това апаратът бръмчеше, щракаше, писукаше — разваляше напълно насладата от хубавата музика.

Садикин се заслуша.

Всъщност това не бяха атмосферни смущения, които са безредни, различни по сила и продължителност. А при тия се долавяше явна закономерност.

При това съвсем ясни, сякаш излъчвани наблизо.

По-кратки и по-продължителни избръмчавания — досущ като предавана по Морз радиограма.

Какво ли означаваше това?

Какво друго — някой в съседство с него изпраща с шифър някакви важни сведения.

Навярно шпионаж!

Ами ако не е обикновен шпионаж, ако се отнася до него? Ако неговите преследвачи уточняват местоположението му?

И ако не избяга навреме, могат да го спипат тук, на самото място, като бодливо свинче в дупката му. И да го измъчват, докато издаде къде е скрил съкровището си. А не би могъл дълго да отрича, защото преровената пръст подсказваше недвусмислено какво е вършил тук.

И ако не днес — утре. И ако не тези — други. Всеки, който подуши какво съкровище притежава, ще го смаже начаса, за да му го отнеме.

В радостта само за това не бе помислил — как ще превърне кристалите в пари. Веднъж вложени в банкова сметка, те са негови. Но докато попаднат в банковата сметка…

Нали трябва да ги продаде на подходящ търговец, за да ги превърне в банкноти? А тия търговци до един са или самите те членове на разни мафии, или пък техни жертви. Но и тъй, и иначе, мафиозите ще се доберат до тайната му. А веднъж научат ли я, няма отърване. Ни закон, ни граници биха им попречили.

Тогава?

Тогава оставаше само едно — да не се връща при хората, да не продава диамантите си! Да си ги пази! Да ги крие: днес тук, утре там, та никой да не ги намери.

Да бъдат негови! Да е сигурен, че са негови, че той е собственикът на това баснословно богатство. Единствен той да знае, че е милиардер.

Само това — да знае! Друго не му трябва! Свикнал бе да живее в джунглата, свикнал на мъки и лишения.

Ще продължи така — в мъки и лишения!

Но вече различно, вече със самочувствието на милиардер. А то е съвсем друго, то дава наслада, която с нищо не може да се сравнява.

Ще продължи да скитосва като бракониер. За камуфлаж от време на време ще продава някое животно или някоя кожа на контрабандистите. И ще им се надсмива в себе си — че те се блъскат за някакви си стотици, за някакви си хиляди долари, докато той разполага с милиарди.

Това е най-важното — самочувствието. Какво значи тук чуждото мнение? Щели да го смятат за бедняк — още по-добре, нека го смятат! Ще го оставят на мира.

Нима само той така — из джунглата? Нали и синът на Рокфелер, въпреки милиардите си загина из блатата на Нова Гвинея?

Загина — ама си остана милиардер.

Садикин се заозърта уплашен през бодливия си покрив.

От грейналата луна под черния листак се процеждаше слабо сияние.

Стори му се, че наоколо се мяркат някакви сенки. Зверове ли, хора ли? Хората винаги му изглеждаха по-опасни.

Напосоки той изпразни пушката си.

Сенките изчезнаха.

Не, не биваше да остава повече тук!

Трябваше да бяга! Да бяга!

Садикин отхвърли тръненото заграждение, измъкна се от укритието си, после изрови торбичката с диамантите и забърза към лодката си.

Щеше да пътува нощем, а през деня да спи. Да не го види никой…