Петър Бобев
Фаетон (1)

Горският дух

Ако не беше изкрякала птицата носорог, Пангу надали би погледнал нагоре. Защото бе тръгнал за друг дивеч — за глиган. По древния обичай днес беше негов ред да донесе месо в бентанга-селото.

Когато видя огромната буца, провесена от клона на копаловото дърво, той без колебание взе новото решение. Положи сумпитана — духовото си оръжие, ведно с отровните стрели до дебелия светлокор дънер, като остави само мандоу — меча си, затъкнат в саронга му, и пъргаво започна да се катери по съседния, по-тънък ствол, чиито клонки започваха почти от земята.

Защото копаловият бор е гладък, все едно измазан фабричен комин и първите му клони се разперват на височина десет-петнадесет човешки боя.

Катереше се и все не можеше да отлепи поглед от желаната буца. Това беше дамар, скъпоценната смола, за която търговците в града дават в замяна безброй ценни вещи.

Чул някакво грухтене, той хвърли поглед надолу. И изруга. В самия дънер се дръгнеше носорог — едър, охранен и все пак сякаш нахлузил чужда, много по-широка кожа, като дрехите, с които съселяните му понякога се контят — дрехи, получени от същите тия търговци я срещу дамар, я срещу крокодилови или питонови кожи.

Нека се дръгне!

Само да не настъпи сумпитана му!

Продължи нагоре. Въпреки дългия му престой в града, мускулите му не бяха изгубили предишната си сила. Служеха му отлично, изкачваха го все по-нагоре и по-нагоре.

Внезапно от хралупата току пред очите му изскочи със съскане някакво чудновато животно. Всъщност за местния човек — съвсем не и чудновато. А обикновен панголин, безобиден мравояд, покрит с люспи като гущер. Майка с вкопчани по опашката й панголинчета, миниатюрни нейни копия. Тя изфуча и необичайно пъргаво пробегна по клона, та се прехвърли на съседното дърво ведно със скъпоценния си товар.

Най-сетне Пангу се изравни с целта си.

Наоколо, по водоравните клонаци, в грапавините, навред, където бе сварил да се задържи малко хумус, растяха бухнали роголистни папрати и пъстроцветни орхидеи — все едно висящи градини. Разкош!

Ала сега не беше време за чудене и за възхищения.

Той изтегли мандоуто, отсече един кол от дървото, по което се бе добрал дотук, после се протегна, та го нагласи здраво в чаталите на двете съседни дървета, опита с крак и без да се колебае повече, тръгна по това неправдоподобно тънко и люлеещо се мостче. Все едно въжеиграч. Дори гибоните, които му се блещеха, скрити в шумата отсреща, можеха да му завидят.

Не се спря, не погледна под краката си. Чак когато премина трите метра, които го отделяха от целта, въздъхна облекчено. Успокои дишането си, отпусна пренапрегнатото си тяло. И този клон не беше кой знае колко дебел, но все пак в сравнение с използувания досега прът изглеждаше като мостовете в града.

Под него зееше повече от двадесетметрова празнота. И нейде долу, около стесняващия се поради перспективата дънер, се въртеше носорог. Погледнат отгоре, от високото, по големина приличаше на малко прасе.

Сега му оставаше да достигне буцата, да я откърти, после да се върне по обратния път.

Пое, без да се двоуми.

Но чудно. Дамар не се ражда върху сух клон. А тоя беше съвсем изсъхнал. Листата му пожълтели, сгърчени, все още висяха на дръжките си.

Не беше виждал такова вехнене.

И усети нещо, сякаш някой духна в тила му. Подуши странна, непозната за джунглата миризма.

Обърна се. И застина в ужас.

Към него приближаваше нещо. НЕЩО! Какво всъщност: животно или растение? Такова не бе срещал през живота си. А той уж познаваше всичко в околността. Нали тук бе роден, нали тук бе израсъл?

Това НЕЩО достигаше до пояса му — някак безформено с особени, несходни израстъци. И с невиждана виолетова козина, обрасла цялото му тяло.

Впрочем нямаше време да го наблюдава, да го разучава, да преценява.

Страхът сковаваше гърлото му.

Щом не му е познато — значи…

Толкова му бяха втълпявали и християнските мисионери, и мохамеданските, че няма горски духове.

Няма, ама когато си на сигурно, в селото, сред много хора.

Какво щяха да кажат, ако се озовяха на неговото място? Ако и към тях настъпваше такова страшно полуживотно-полурастение. И сякаш го разглеждаше през трите, наредени едно под друго съвсем различни топчета — все едно очи, подобни на фотографски обективи. И го облъхваше с противната си миризма, от която му се гадеше.

Пангу заотстъпва заднишком по клона, все по-бързо към все по тънките вейки.

А виолетовото страшилище — и то подир него.

Внезапно клонът проскърца, после, преди катерачът да направи опит за спасение, се прекърши с трясък.

Пангу не беше страхливец, не затвори в уплахата си очи. Дори така, в летежа надолу, продължи да преценява.

Мигновено, по-бързи и от мисълта, ръцете му се вкопчиха в изпречилия се клон на дървото, по което се бе изкатерил. Клонът, то се знае, не издържа, отчекна се, сгромоляса се и той с него. Но нали вече бе омекотил удара?

Ей така, в пропадането си, човекът зърна животинското множество, което досега дори не бе забелязал. Наистина джунглата е бедна на дивеч, но само на земята. Богатството й е горе, по дърветата, скрито сред непрогледния гъсталак. Разлетяха се гълъби, нектарки, сови. Безшумно, като книжни лястовички, се пръснаха по всички посоки летящи жаби и дракончета. Разбягаха се маймуни макаки. Едра хвърката катерица в последния момент отскочи от падащия клон и планирайки почти хоризонтално, се хвана за съседното дърво, последвана от малките си — в истински парашутен десант.

Не му остана време да види повече.

Клонът, за който се бе вкопчил, се стовари върху земята — и за негово щастие тъкмо тъй, както трябваше, с най-тънките вейки напред и те като пружина омекотиха съвсем удара.

Когато се опомни, Пангу се видя паднал върху пръстта, но в пълно съзнание.

Оставаше да провери дали са здрави и костите му.

Размърда ръце. Нищо особено — ръце като ръце. Надигна се да стане — стана. Ех, позалиташе малко, но нали стана?

Беше почти невредим, като не смяташе одраскванията по кожата и ожулените длани.

Тогава се огледа.

Къде ли е носорогът?

Ето го!

Напълно безопасен, проснат безжизнен на десетина разкрача от него. Не бе имал късмет клетият. Откършеният клон на копаловото дърво се бе стоварил с основата си надолу и се бе забил в тила му.

Когато убият такова животно, съплеменниците на Пангу първо изпиват кръвта му и изяждат черния му дроб, та да станат по-силни.

Ала де сега време и за това?

Първата му мисъл бе да погледне нагоре, да види дали още го гони горският дух.

Само това — страхът от горския дух!

А не откри нищо, ни помен от него. Додето стигаше поглед, виждаше само познати неща: дънери, вейки, листа, птици, животни, пеперуди.

И никакъв дух!

Изпарил ли се бе?

Или пък… Или само така му се бе сторило? Зърнал друго, а в уплахата си го сметнал зъл дух.

И все пак по-добре да се маха оттук! По-далеч от всякакви нечисти сили!

Ами дамарът?

Нима щеше да го зареже, след като заради него за малко не загуби живота си?

Пък и носорогът?

Та той е истинско състояние. Месото му може да засити цялото село. А за кожата и за рогата му Пиявицата — търговецът арабин, дава и пари, дава всякакви вещи: ако щеш — пушка, ако щеш — шевна машина, ако щеш — транзистор, магнетофон или въдици, платове и сол, тютюн и газ.

Би трябвало да го одере!

Да го одере, добре! Но де време и за това?

Ще му позволи ли горският дух?

Не, не! Никакво дране, никаква кожа, никакво месо?

По-бързо и по-далеч!

Той грабна буцата дамар, понечил да си ходи. И все пак не се стърпя.

Поне рогът! Та той беше дълъг колкото ръката му.

Върна се. С няколко удара на мандоуто успя да го откърти от безчувствената грозна муцуна.

И хукна към брега, грабнал дамара под лявата мишница, метнал рога върху дясното си рамо.

Колкото повече доближаваше реката, толкова по-дебел ставаше килимът от мъх по земята, по дъсковидните корени, по дънерите, по старите пънове. Сякаш не мъх, а истинско тресавище, в което нозете му затъваха, джвакаха, пръскаха струйки вода.

На самия бряг листният похлупак рязко се спусна надолу. Огромните стволове изчезнаха. Гигантските дървета се превърнаха в ниски, но непроходими бодливи шубраци.

Пангу премина по пътеката, която сам си бе изсякъл на идване, и скочи в своето прау — издълбана от един дънер лодка. Най-първо остърга с острието на ножа почналите да се надуват от кръвта му сухоземни пиявици и кърлежи, после грабна късото весло, загреба припряно.

Пък и да не гребеше, течението имаше достатъчно сила. Грижата на лодкаря беше повече да се предпазва от сблъскване с подводна скала или понесено от водата откъртено дърво.

Реката, сякаш притисната от двата си бряга като нависнали зелени каньони, ту се стесняваше, превръщайки се в бурен поток, ту се разширяваше, разливаше се в по-ниските места, нахлуваше в гората с утихнали, застлани с водни лилии заливи, по чиито брегове се припичаха неподвижни като дънери крокодили.

Тук-там се гмуркаха корморани, прехвърчаха чапли. Озъртаха се, преди да се напият елени, глигани, биволи. Подскачаха с крясъци по клоните маймуни.

И безброй други твари.

За него те бяха само два вида: едните стават за ядене, другите не стават. Толкова! Нищо повече!

Отдалечил се по негова преценка достатъчно, той отпусна греблото и въздъхна облекчено.

Вече можеше и да запуши. За запас си носеше голяма цигара, завряна в разтегнатата по обичая дупка на ухото му, където обикновено се окачват обеците. Цигара от зелен тютюн, увит в бананов лист. Съселяните му напоследък предпочитаха малките фабрични цигарки, които купуваха от преминаващия понякога с моторницата си търговец. Ала Пангу обичаше да пуши тютюна така, както бе свикнал.

Всъщност у него всичко бе объркано. Не само с цигарите, не само с джинсите, които носеше, не само с ловната му пушка. Объркал се бе, докато живя в града, докато му се искаше да стане гражданин, а не някакъв прост даяк — туземец от пущинаците.

И сега, вместо да запали с кремък като другите, той извади от цепнатината на другото си ухо запалката, щракна я и поднесе пламъчето към цигарата.

После засмука жадно, с пълни гърди.

Горски дух ли беше или…

Ето, наближи бентанга.

Той, както е редно, не се виждаше. Големите му колиби със стръмни покриви, построени върху колове, бяха скрити зад горската зеленина, през която водеше тясна пътека, често подновявана с ножове и секири.

Така правеха всички, разполагаха селата си хем близо до реката, та по нея да се свързват с останалия свят, хем не толкова близо, че да не ги заливат наводненията и да не ги достигат комарите.

Там щеше да сбере мъжете и утре всички заедно щяха да одерат носорога, да опушат кожата му и да отнесат месото за вечерния гуляй.

Пред множество, особено ако с него е и дукунът-магьосник, горските духове губят силата си.

Вече отбиваше към плитчината, където бяха вързани другите праута, когато внезапно се сепна.

Защо пък в селото?

Че нали там живее учителят, яванецът, дошъл да учи и малките, и възрастните (то се знае, които искат) на четмо и писмо? Учеше ги също как по-добре да отглеждат ориза и бананите, носеше им по-подходящи сечива и семена от други растения, по-вкусни и по-плодовити; той беше и лекар, и тълкувател на законите.

Ей от това се сепна Пангу.

От закона!

Защото законът забранява да бъдат убивани носорозите.

Учителят щеше да го наклевети пред полицията. И щяха да го осъдят. Щяха да го натирят в планината да троши камъни за новите шосета. А всички знаят какво е теглото на каторжниците.

Пък като те хванат, върви доказвай, че ти не си го убил, ами — някакъв паднал клон! Кой ще ти повярва? Както и той, ако му го кажеше друг, докрай щеше да се съмнява в истинността му.

Пангу размаха веслото, насочи прауто към срещуположния бряг (нарочно, да не го забележи някой от племето) и бързо загреба надолу.

Не му трябваше ни месо, ни кожа!

Нали имаше рог и дамар?

Стигаха му.

Заливът пред родното село изостана назад. С равни тласъци, за да не се изморява, лодкарят размахваше веслото. Предстоеше му дълъг път, налагаше се да пести силите си.

Дълъг път — поне пет дни по течението, докато стигне в града. И там, съвсем тайно, по тъмно, щеше да потърси Пиявицата — търговеца, който като истинска пиявица изсмукваше потта и кръвта на бедните даяки, като им плащаше десеторно по-ниски цени за онова, което му носеха, а им продаваше десеторно по-скъпо своите стоки.

Пък и какво ли могат да му предложат горските хора? Ротанг, суров каучук, дамар. А от него търсят всичко, което не умеят да си направят сами.

Ала най ги изсмуква дебелият арабин, когато му носят незаконна стока: златен пясък, диаманти, крокодилски и змийски кожи. И рога от носорози. За тях най се пазарят. Пазарят се, и накрая все той надделява. Той си стои у дома. Те него търсят, а не той — тях. Щом не щат, нека си ги мъкнат обратно! А защо тогава са се блъскали дни и седмици из джунглата, докато стигнат дотук? За да се връщат напразно ли?

И вземат, каквото той благоволи да им даде.

Какво ли щеше да плати и сега? Рогът — дълъг, плътен, на вид с превъзходно качество; дамарът — огромна буца, и то откъртена от дървото, а не гнила в земята кой знае откога и многократно обезценена…

Пангу се замисли.

Всъщност за какво отиваше в града: да продаде товара си? Или…

Или — заради Бия?

Прекрасната! И невярна Бия!

Но тъй думат хората, не е виновна тя, дето е тъй хубава. Нима на хубостта трябва да се наслаждава само един?

Кой знае защо — може би тя го бе омагьосала отдалеч. Затуй Пангу бе зарязал селото си и слязъл в града.

Там я видя. И не можа да се отдели от нея. Досущ като омагьосан. Не току-тъй разправят, че балийките са вълшебнички.

Остана при нея. За два дни похарчи парите, що бе получил за донесения и тогава дамар. И си потърси работа. Забрави да се върне при племето си.

С какво ли не се захваща: и хамалин, и копач, и дървосекач, и катерач по стълбовете на електропроводите? Понеже другите се страхуваха, а той го смяташе играчка. Нали на такава височина се търси дамарът?

И всичко, което припечелеше — все на нея.

Съсипваше се от работа — по две смени поред.

А тя? Тя цял ден играеше на карти или на зарове с други като нея. И на комар с лека ръка пропиляваше всичко, за което той се бе блъскал като роб.

Нали беше омагьосан, затуй не помисляше дори да й се разсърди. Галеше я, шепнеше й нежни думи. Красотата е магия и има право на всичко. Прощаваше й и прахосничеството, та и честите й отсъствия от дома.

И за да я задържи, се залавяше с най-тежката работа, с най-опасната, най-рискованата. Имаше ли пари, тя стоеше при него. Докато му ги похарчеше. После изчезваше.

Стана копач в цинковата мина. Ужасно срутване на галерията едва не го затрупа. После циркулярът на една дърворезница щеше да му отсече ръката.

Накрая попадна и на диамантеното находище. Не в държавната мина, а в блатистия участък, отреден за такива частни търсачи. По-тежка работа не бе вършил през живота си. Но даяките са яки хора, не се плашат от труд. Цял ден, от тъмно до тъмно, сред блатата, на определеното му място от десет квадратни метра, ровеше и промиваше тинята с решето.

И търсеше, търсеше късмета си.

Край него други стотици, хиляди също търсеха.

За жалост рядко, съвсем рядко, намираха.

Най-често дребосъци, дето ювелирите не ги искат. А ги приема само Пиявицата, та да ги препродава за индустрията.

А Пангу намери.

Е, не кой знае какъв, но все пак по-голям от тия, които изравяха другите.

Тозчас го отнесе на Бия. Подари й го от все сърце. Без помен от недоверие.

Сега вече тя щеше да остане за дълго при него!

Стана обратното. Когато се събуди на другата утрин, Бия беше изчезнала. Разбра, че се бе върнала в града, отишла при друг.

Подири я и там. Но тя направо се подигра с него.

И той, покрусен, се прибра на село, зарекъл се повече да не го напуска.

Зарече се, а то…

Ето, отново отиваше там. Божем да продаде дамара и рога, а всъщност да види нея, невярната и незабравима Бия.

Не, не го беше срам. Никой не се срамува, че е омагьосан. То е извън неговата воля.

Само да я види…

А прауто се носеше все надолу и надолу. Изглеждаше, като че то си стоеше на едно място, а бреговете пъплеха назад ту по-бързо, ту по-бавно според силата на течението. Две бухнали стени, на пръв поглед слети в една безлична зеленина, ала за този, който е живял в гората — съвсем разнообразни. Всяко дърво, всеки храст, всяка трева му бяха известни. И всевъзможните палми, и дивите банани, и едролистните фикуси, и дървовидните папрати, и боровете каури, и обсипаните с белезникави цветове камфорови дървета, и редките полянки между горските масиви, обрасли с нацъфтели рододендрони, и тънкостволите бамбуци, и тръстиките…

Неусетно се свечери.

А тук мракът пада бързо.

Пангу свърна към брега. И там, в плиткото, пусна въдицата си. Скоро измъкна едра пърхаща риба. Изнесе я на сушата, накладе огън, опече я в жарта. После отново се прибра в лодката, както беше вързана за един нависнал над водата клон, легна на дъното й, зави се с одеялото и тутакси заспа, без да се смущава от безбройните шумове, крясъци и провиквания на гората.

Защо да се смущава? Нали това беше неговата родна гора?

Събуди се преди изгрев, застреля със сумпитана си един гълъб, опече го, после отново загреба.

А това?

Наричаха го Белия вир заради светлата глина на подкопания му бряг.

Какво ли бе станало тук?

Не бе пожар. Тогава от какво ли бяха изсъхнали дърветата над него?

Останали съвсем без шума, протегнали голи вейки, сякаш оглозгани от хищните мравки скелети.

Десетки, стотици такива дървета. И храсти — безреден клечалак, и лиани — все едно въжета, и палми — само дънери като телеграфните стълбове в града.

И ни птица по тях, ни маймуна, ни каква да е гадинка. Мъртвило!

А наоколо джунгла — такава, каквато си я знаеше. Набъбнала от сочната зеленина, кипяща, преливаща от живот.

Толкова чудно!

И преглътна — дали и тук нямаха пръст духовете?

Додето помисли, и ги видя.

Бяха четири, като оня, с когото се срещна върху клона с дамара. Невиждани, неприличащи на нищо, което той познаваше. Затова именно вдъхващи ужас.

Пък и не само заради вида им.

И заради това, което правеха.

Сред тях стоеше огромен глиган, със страшни глиги, едър, могъщ, от тия, пред които бягат и мечката, и леопардът. Стоеше, пръхтеше, ровеше с предни нозе пръстта. И толкова. Само грухтеше, не нападаше.

А ония, същински мъничета до него, приближаваха бавно, уверено. И сякаш от телата им струеше някаква пара, която обгръщаше глигана.

И той бързо утихваше. Престана да грухти, престана да рови. Краката му се подгънаха, зурлата му заби безпомощно в земята. После цялото му тяло се катурна настрана, изпъна се, замря неподвижно.

Обезумял от страх, Пангу размаха бясно греблото.

Не спря и когато се мръкна. Продължи да плава по течението, като с веслото само управляваше лодката си да не се блъсне някъде.

Без спиране и без ядене продължи и на следния ден.

Чак когато се свечери, прегладнял, се отби на сушата. Тоя път на отсрещния бряг. Не знаеше дали духовете могат да преплуват реката, но тъй му се струваше по-сигурно.

Опече една костенурка, после върза тежък камък и го пусна като котва. Да бъде по-далеч от брега. За всеки случай.

И на следната заран още по тъмно пое отново на път.