Петър Бобев
Фаетон (11)

Колебанието

Отначало Пангу тръгна по течението.

А какво ли щеше да прави, когато стигнеше крайбрежието.

Трябваше да се крие от полицията и в същото време да търси работа. Защото гладен не се седи. А ония, преди да ти дадат работа и хляб, питат кой си, откъде си.

Какво щеше да им отговаря, като не умееше да лъже?

А не можеше и да се върне обратно на село. Вождът беше длъжен да го предаде на властта.

И така — ни напред, ни назад…

Раздвоен, смутен, той отпусна веслото, остави се на реката да го влече. И само от време на време го натопяваше във водата, колкото да оправи прауто, та да не би да заседне някъде или да се преобърне.

Надолу! Там някъде бе изчезнала и Бия! Отвъд морския бряг, нейде по Голямата вода, която за него, жителя на джунглата, означаваше края на света. Защото не можеше да си представи какво има отвъд кея и какво бе примамило нататък Бия.

Навярно защото беше магьосница-балийка.

Хрумването му се стори твърде дръзко, но се улови за него. А защо и той да не се качи на някое голямо прау и да я подири? Да си я вземе пак…

Но оброни глава.

Нямаше да я дири!… Щом не го иска… Така знаеше той — отблъсне ли те жената, нямаш право да я спреш. Ще отиде при когото си ще. Това е то, нейното право.

Тогава защо плава надолу?

Наоколо, сред разкошната гора, оградила реката с планини от бухнала зеленина, кипеше животът. Провиквания, цвърчене, писукане, ревове, трясъци. По върховете подобно на птици прелитаха дългоръки гибони в главозамайващи скокове по петнадесет-двадесет разкрача всеки от тях.

Ето, един в такъв полет между две палми улови въз въздуха летящия гълъб и щом се хвана за отсрещния клон, приклекна и тозчас го загриза.

А птици! Орляци, хиляди, безброй! Всякакви: малки и големи, шарени и безцветни.

И пеперуди — пъстри вихрушки.

И прехвръкващи от банан на банан калонги — плодоядните прилепи и кагуани — кожокрили.

И дракончета — като че никога преди не бе виждал такова множество.

И летящи жаби, и летящи змии… И какво ли не…

Животът продължаваше такъв, какъвто го знаеше — външно непроменен.

Единствен той се бе променил.

Единствен той.

Тогава видя задалите се насреща му две големи праута — от тия, каквито правеха в неговото племе.

Видя и хората вътре.

Да, от същото племе!

И Аби, племенникът, сред тях.

Познаха го и те, размахаха ръце, развикаха се.

Той промени пътя си, изравни се с тях.

И чу какво му обясняваше разгорещено Аби:

— Можеш да се върнеш в бетанга.

Пангу възрази:

— Ами полицията?

— Вождът плати глобата заради теб.

Пангу все не можеше да разбере нещо:

Аз нямам пари. Как ще му се издължа?

— Нищо не иска от теб? Само да се върнеш, да заживееш пак при нас.

На него всъщност му беше безразлично къде ще живее.

Затова безучастно загреба редом с тях.

Аби продължи да разправя:

— Знаеш ли откога те търсим?

— Защо?

— Защото тъй рече вождът: „Без него да не се връщате!“

И така, в гребане, опитвайки да се изравнява с тях, макар че те бяха по пет-шест гребеца в лодка, а той — сам, продължи нагоре. С нови обяснения, със смехове и закачки. Съплеменниците му бяха шегобийци. При това, вече изпълнили заръката на вожда, имаха право да се отпуснат.

Впрочем тръгнали бяха не по негова заповед, нямаше вече той предишната власт, а по собствено желание, да намерят другаря си, та да не се скита немил-недраг по тия враждебни градове и пристанища.

Реката ту се разливаше нашироко и гребането олекваше, ту се стесняваше, превръщайки се в клокочещ бързей. И там както Пангу, така и другите трябваше да напрягат всички сили, за да го преодолеят.

Добре че такива теснини тук, в долното течение на реката, се срещаха рядко, не както в планината, където трябва, кажи-речи, всеки половин час да тътрузиш лодката си по каменистите бродове, някъде превърнати на истински водопади.

Ето, наближи мястото, където бе оставил туан Пеев с оня гламав яванец.

Неволно почувствува някакво смущение, дори срам.

Правилно ли бе постъпил, и то след като бе обещал?

Но тръсна глава.

Защо да се разправя с духове? Всеки на негово място би постъпил така. Пък и не го бе изоставил сам. Садикин познава тия места по-добре от даяките. Той не живее в бетанг като тях. За него джунглата е и дом, и скривалище, и ловно поле, и нива. Всичко си набавя наготово от джунглата.

Пангу отклони и своята лодка, и лодките на другарите си към отсрещния бряг — хем той да не види туан Пеев, хем туан Пеев да не види него.

Отмина незабелязан.

Белите може да се преборват с духовете, но даяките не могат. Даяките се пазят от духовете.

И отново зелената стряха на джунглата нависна над главата му.

На малка поляна до самия бряг няколко гибона, изглежда, от по-младите, явно си играеха, а не търсеха храна. Ту един, ту друг закриваше очи с длани и на два крака, опипом почваше да гони другарите си, които пък опитваха да се скрият от него, също на два крака, какъвто им е обичаят, когато ходят по земята, с вдигнати нагоре дълги ръце, с които пазят равновесие да не паднат.

В гребане, с провиквания лодкарите продължиха разговора. И Пангу научи за много събития, които се бяха случили в селото в негово отсъствие. Най го разтревожи вестта, че брат му, бащата на Аби, е пострадал на лов. Раненият глиган се метнал отгоре му и разпрал с глигите си крака му. Ей затова вместо него, тръгнал да дири чичо си Аби. Не било опасно. Раната почти зараснала и той опитвал да пристъпва, като се подпирал на окастрен клон. Първите дни както обикновено имало загнояване, но дукунът поставил пиявици и те изсмукали до капка гнойта.

По един фикусов клон, нависнал до сред реката, притичаха някакви животни.

Макак, подгонен от мраморна котка.

Котка по име, а всъщност един дребен леопард. Опасен хищник за дребните горски обитатели: птици, тупаи, прилепи, летящи, жаби и гущери.

Изглежда, доста бе прегладняла, за да нападне маймуна.

За жертвата нямаше изход, клонът свършваше.

И когато звярът вече протягаше нокти да ги впие в тялото му, макакът скочи. Скочи от височина поне десет човешки боя и точно тъй, както Пангу бе гледал на кино скокове от кула в плувен басейн, полетя надолу с главата, цопна в реката и изчезна.

Удави ли се?

Даяките знаеха, че няма да се удави. Макакът е отличен гмуркач.

Ето, изплува и загреба чевръсто към брега.

Котката предпочете да не го преследва повече. Леопардите отбягват водата. Уплаши се и от височината, и от чудовищата, що се въдят в дълбините.

Врътна се назад.

Така, в разговори, в оглеждане на околността, хората не обърнаха внимание на пъплещите от далечината черни облаци. Не обърнаха внимание и на далечния тътен от приближаващите гръмотевици. Та тук не дъждът е рядкост, не и гръмотевиците. Рядкост е да се задържи време без валежи няколко дни поред, както беше досега.

Горската глъчка утихна. Ни чуруликане, ни крясък на птица, ни бръмчене на пчели и бръмбари, ни писукане на комари. Изчезнаха и пърхащите на двойки пеперуди. Всичко живо гледаше да се подслони на сушина. Ето един орангутан, откършил цял бананов лист, бързаше да си стъкми покрив от него. Ето — и гибоните, и макаките се скупчваха край главните стволове, под най-гъстия листак.

Само жабите бяха полудели от радост. Такова квакане — да оглушееш.

Някой от лодката, където беше Аби, се обади:

— Май че и ние трябва да слезем на брега… Да си направим и ние покрив…

Пангу, зърнал в тоя миг обезлистените дървета на Белия вир, направо настръхна:

— Не! Само тук не!

— Защо?

— Защото има зли духове. Видях ги. Те изсушиха дърветата.

Щом става дума за духове, всички се съгласиха с него да не спират, а да продължат пътя си. Не им трябваше беля!

И ускориха гребането — колкото може по-скоро да се измъкнат от това проклето място.

Дъждът настъпи срещу тях не постепенно, отначало с редки капки, които се умножават, учестяват, нарастват, сгъстяват се. Не! Напреде им се зададе същинска стена, ще речеш, не отделни водни капки, а плътна завеса, истински водопад, плиснал направо от небето, който мигновено закри с кристалната си непрогледност света.

Само това — един неразличим грохот от мълниите и сриващите се отгоре водни маси.

Още преди да ги зашибат дъждовните струи, все едно телени камшици, реката се надигна, набъбна внезапно като че ли напомпвана от хилядите ручеи, които се вливаха в нея. И сякаш не наводнение, а втурнала се напред загладена вълна, която връхлетя, подхвана трите лодки и ги понесе обратно въпреки отчаяните напъни на гребците да й се противопоставят.

Чак тогава плисна дъждът, като че се срина отгоре им, като че това отгоре не бяха облаци, а кожени мехове, които изливаха наведнъж съдържанието си, след като невидим великан ги разпореше с огненото си мандоу.

Праутата взеха да се пълнят, да газят все по-дълбоко. И половината от гребците грабнаха бамбуковите ведра, за да изплискват надигащите се по дъното локви.

Пангу дори не можеше да мисли за това. Имаше само една грижа — как да задържи лодката си така, че да не се преобърне, да не се блъсне в брега или в понесените от стихията изкоренени дървета и цели острови зеленина.

Гребеше, гребеше…

Светът изчезна, скрит от кристалната лавина.

А от преумората и пред очите му притъмняваше.

Все пак успя да зърне как другарите му правеха отчаяни знаци да се отклони към брега, където и те опитваха да се доберат. Там въпреки всичко течението е по-спокойно, силата му е попритъпена от плитчината и залятата растителност.

Той напрегна всички сили да ги догони.

Напразно!

Грабнато от клокочещия талвег, под чиито удари като че ли всеки миг щеше да се разпадне, прауто му летеше надолу с кърмата напред.

А Пангу, и той така гърбом, не виждаше накъде се носи сред тоя боботещ ад. Вода отдолу, отстрани, отгоре — отвред.

Поне това разбра — другарите му изостанаха. Явно, успели бяха да преодолеят течението в опита си да намерят по-закътано местенце, където да пристанат.

А той летеше надолу и все надолу, сякаш възседнал вълната, която се надигаше все повече и повече.

Поне това успя да забележи през сребристата мрежа, която плющеше около него. Първи изчезваха подровените брегове, залети от вълните, после потъваха под тях панданусовите храсти, папратите, палмите, по-ниските дървета. Светът се превръщаше в разбунтуван океан, сред който се издигаха като зелени архипелази високите дървета, където струпани едно до друго, забравили доскорошни вражди и обиди, се събираха всички ония, които умеят да се катерят: маймуни, питони, летяги, калонги.

Земните обитатели навярно бяха успели навреме да избягат по-далеч от реката.

За жалост не всички.

Ето почти до него, като едва не катурна прауто му, премина трупът на удавен носорог.

Ето и една дива свиня.

А колко ли бяха ония, които водата влачеше в дълбините си?

Дъждът не спираше. Напротив, усилваше се.

Чудно, че можеше още да се усилва.

Та то вече не беше дъжд, не бяха отделни капки, не бяха водни струи, то беше направо сринала се водна планина.

Тя запълваше целия свят. Вече не оставаше въздух дори за дишане.

А Пангу дишаше, а прауто не се прекатурваше, не го запокитваше в мътната бездна редом с удавените свине, носорози и маймуни.

Но докога ли?