Григорий Ватан
Професии за резиденти (6) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

4.

— Мамина, статията! Най-после! Мамина?

Констанца Ломбарди не чу дъщеря си. Тя беше погълната изцяло от грижата, салоните на нейната надежда отново да бъдат най-зашеметяващото зрелище на аристократически Рим. Ревностната йезуитка не бе допуснала нито за миг мисълта, че културата и блясъкът в нейния дом могат да съдържат нещо плебейско или вулгарно. Но гордата синя кръв на патрицианката не пропущаше случай да докаже на Италия, че дъщерите на Исуса на Страшния Съд отварят широко вратите си за всичко ново и възвишено. В душата на Констанца Ломбарди — жена със здрави челюсти, прекалено умно чело и поглед, който точно знае мястото на всеки човек и на всяка истина — живееха в странна симбиоза вечната война на Исуса с порядките на Содом и Гомор — и амбицията на една доблестна гражданка, майка и съпруга, твърдо решила да продаде дъщеря си на възможно най-висока цена. Защото поведението на сеньор Ломбарди от няколко години ставаше все по-скандално и по-скандално и очите, с които хората гледаха напоследък този стар папски и кардиналски дом, вече бяха малко по други.

— О, мамина, не чуваш ли? Най-после статията дойде! — отново прозвъня божественият глас на Вероника. — Чу ли най-после? Пуснали са я цялата. Не се ли радваш, карриссима?

Благородната дама най-после чу — и само след минута вече разполагаше в кръг с властния си показалец домашната аудитория.

— Колумбина миа! Първата голяма статия на Верони! Ах, Господи! Сеньори и сеньорини, никой да не е посмял да шукне! Сеньор професоре, четете, ако обичате. И от рода Ломбарди най-после да излезе нещо свястно. Мълчание сега!

Професор д-р Лучио Ломбарди се огледа със смесени чувства в очите и, все пак, гордо зачете първата голяма критическа статия на дъщеря си:

ЕДИН УНИКАЛЕН ДЕБЮТ

Първата самостоятелна изложба на младия Франсуа Леоне е един неочакван шок за Рим на претенциите. Всяка мнителност, всяко високомерие тук се стопяват мигновено. Всички ние сме потресени. Господа професори, уважаеми критици и специалисти, аз пиша направо. Не се съмнявам нито за една хилядна част от секундата, че изразявам общото мнение, поне що се касае за шока. Аз съм напълно убедена, както сте убедени и вие, че платната на Франсуа Леоне са нещо безпрецедентно в световната история на изкуството. Съвсем ясно е, че преценките и възхищенията всеки момент ще избухнат в пресата и по телевизията. И всички ние няма защо да си обясняваме временната мъртва тишина преди взрива: причината е ясна. Това бе само шеметът, загубата на съзнание, ослепителността на мълнията, която удари така внезапно над Рим, Италия и света!

Ни най-малко не държа да се извинявам пред когото и да е било за тона, с който говоря. Нещо повече, ще си позволя да изкажа предположението, че да се мълчи цели два дни след откриването на тази крупна изложба, не е последствие само на зашеметяването. В края на краищата, всичко това е нещо прекалено фантастично и да се използуват стандартни концепции за него би било, най-малкото, непредпазливо. В края на краищата, съществуват високи и изпокон века утвърдени институции на вярата и морала, които имат първата дума. Кой у нас, в Италия, който държи на своето професионално реноме, би дръзнал да пожертвува всичко, което е постигнал?

И тъй, първият отклик можеше да бъде от страна само на някой, който няма какво да губи и който е дълбоко убеден, че всъщност няма какво да се загуби. Защото съществуват някои сериозни основания да се твърди, че позицията на Светата Църква във връзка със случая Франсуа Леоне ще бъде далеч от очакванията на скептиците. Служителите на Господа във века на културата и науката вече не веднъж са доказвали своята компетентност по редица въпроси, които никой друг не би посмял да развързва. Форма, която води към Бога не може да не бъде свещена.

Аз съм подтисната само от едно: защо тъкмо на мене, тъй слабата и неукрепналата в майсторството на преценката, се падна непосилната задача да открехна първата страница на неговата слава — славата на гения Франсуа Леоне? Нека не звучи нескромно. Това не е поза. Аз действително много съжалявам, че това не бе сторено от някой от нашите най-крупни специалисти.

И какво е, всъщност, всичко това, обяснете ни? Иконопис? Голо тяло? Класика, романтизъм, реализъм? — Или най-последната дума на модернизма? Или космическа фантастика? Аз не се наемам да отговоря. И, разбира се, скоро не бихме могли да очакваме отговор. Може със сигурност да се твърди само едно: това не е еклектика. Интеграция, синтез, панстилизъм — трудно може да се подбере терминът. А може би е нещо съвсем друго? Интеграция на стилове и епохи, синтез на техники и композиционни решения; синкретизъм на комплексното естетическо въздействие. Едно смело разчупване на самата квадратна рамка, която, според автора, е главното оръжие на злото на нашата земя.

Но Идеята, самата Идея! Как би могло да се обясни страхотното внушение на авторовата идея, без тя да изплува като пропаганда над самата същност на изкуството? Как да наречем пропаганда философията на Франсуа Леоне, след като от всяко платно ни гледа лице със своя собствена истина? И, все пак, как всички тези стотици, тъй потресаващо различни идеи и образи, всички сюжети и състояния, всички стилове и техники, са подчинени на едно уникално, великолепно художествено единство!

И каква деформация! Просто човек не може да повярва на очите си, че такова нещо е възможно. Имало е много майстори на състоянието, но фотографи. Има не малко апологети на деформацията, но безобразното неизбежно върви по петите им. Може ли някой да посочи художник, при който да не се получава това разминаване? Деформация, която не нарушава пропорцията на закономерната красота! Красота, която не може да се срещне никъде в действителността! Виждал ли е някой такова съчетание? Да огънеш линията, да видоизмениш формата — и това да придаде характер и индивидуалност, отношение и душа, и з к у с т в о — не е ли това целта на всеки художник? Отражение без деформация е нищо — това е азбучна истина. Но защо мъдреците, когато рисуват, не смеят да деформират натурата? Разбира се, защото са мъдреци: мъдрецът затова е и мъдрец — той се съобразява със закона. Той ни разкрива принципи и закони, сили и форми, които са непознати за нас. Но той знае, че всяка лична намеса ще внесе невярност в изображението и оттам — опасност от лъжа. Мъдрецът е учен в космически мащаб — а както е известно, всеки учен е длъжен да представя нещата такива, каквито са. Артистът, от своя страна, може да вземе натурата за модел, може и да не я вземе, но той не може да върши друго, освен да твори нови стойности в битието. Никакъв закон не е длъжен да слуша, освен закона на уникума. Истината у твореца е уникална; съчетанието на обективните и субективните отражения — абсолютно неповторимо! Но колцина са гениите-художници, които в стремежа към себеизраз не са накърнили мъдростта? Красотата може да е само тогава красота, когато все пак е израз на някакви духовни закони, на някакво съобразяване с Истината, на някакъв вид хармония. Ето това е разбрал или усетил живописецът Франсуа Леоне — и ни поднася сега една художествена действителност, която едва ли скоро ще може да бъде надмината от някого по въздействие.

Къде досега доброто и прекрасното е било тъй мощно подчертавано чрез тъй гениално усетена мяра в деформацията? Къде индивидите са били така поразително разнообразни в своята възвишеност и идеалност? Как е възможно един ангел на Леонардо в днешния век да бъде разработен в толкова много изразни превъплъщения, без това да е сецесия? Къде се е чуло и видяло фонът на тези класически ангели да бъде в съзвучие с лъчезарната техника на импресионистите, без това да е еклектичен кич? Еклектизъм на стилове? — Нищо подобно! Това е синтез! Това е интеграция! Това е самото съвършенство!

Това е божественото вдъхновение на гения Франсуа Леоне, който, за пръв път в историята на човечеството, демонстрира тъй безотказно триумфа на древната истина, че доброто може да бъде красиво, а красотата — безконечно добра.

И това не са суперлативи. Защото всички вие видяхте и виждате какво става в изложбената зала с картините на този чародеец. Казвали са някога философите и пророците, че когато някъде се роди истина, тя ражда чудеса. Лурд не е само един, но Лурд не е и само в лоното на Светата Църква. Лурд на Пресветата Майка на световете — божествената красота и хармония — е и широкият свят. Само там може да се провери доколко е възможно да живеят в единство различните художествени откровения. Стига над всичко да цари Чистота!

И какво, наистина, има чак толкова да се говори. Цял Рим от сутрин до вечер се извървява вече от два дни да гледа неща, които никой никога не е виждал, освен в църква или в пещера. Какви удивителни изцеления се извършват от само себе си с болни и недъгави пред картините на Франсуа Леоне! Дали в човешката душа не се крие образът на един друг свят, от който тя е дошла? Дали девиците и ангелите на художника, заплували с класическа плътност и яркост в атмосферата на някакви фантастични панорами и сънища, не са всъщност последици на онова Царство, което е обещано на праведните? Защо мнозина твърдят, че образите на Франсуа Леоне понякога едва забележимо оживяват и се движат, а други казват, че чували музика, като гледат космосите зад тях?

Ние ще оставим това на теолозите, психолозите и мистиците — нека те обясняват тия странни явления. А дали първата ерупция на творческия космос Франсуа Леоне е изкуство или нещо друго, това е отделен въпрос. Може би именно това и е причината, поради която изкуствоведите не се решиха веднага да вземат отношение.

Разбира се, всеки критик трябва да изкаже и своите несъгласия. В случая това е една крайно неблагодарна задача. И, все пак, чувствувам се длъжна да взема отношение тъкмо по този въпрос,който спира специалистите най-много в техните официални оценки и който едва не стана причина платната на Леоне въобще да не видят бял свят.

Става дума за упоритата голота на всички тела — без изключение. Сякаш дрехата не е нещо задължително в света на целомъдрието и доброто! Защо е тази нескончаема навалица от простолюдие в залите на художника? Само поради надеждата за изцеление? Съмнително… Има платна, пред които свежда очи дори и опитният изкуствовед, ако той все още има нещо общо с морала и вярата.

А може би тъкмо това е причината, която кара моите колеги и учители да мълчат? Те не знаят каква позиция да заемат. За съжаление, трябва да се признае, че най-много изцеления сред простолюдието стават пред цикъла „Приятелките на Соломон“. Не говори ли това, че душата на света е все още безнадежно старозаветна? Защо предимно дълбоко вярващи се изцеляват пред циклите от Новия Завет? Нали и там всички са голи? Трябва да бъдем докрай откровени и да признаем, че скандалните картини с Мария Магдалина не бяха допуснати от комисията. Не беше допусната и една неоправдана от никаква гледна точка картина под заглавие „Светото семейство“, където до Йосиф и Мария с младенеца се мъдри и голото тяло на една друга жена, която гледа с голяма любов и недвусмислен израз на очите бащата на нашия Господ. Тази картина и цикълът „Мария Магдалина“ са откупени от една психиатрия, където оказват своя лечебен ефект по кой знае какви, пак непознати нам, нехристиянски закони на психиката…

Като се изключат тези чисто концептуални странности на Франсуа Леоне, неговото безпрецедентно творческо дело — не може да има съмнение в това — ще намери положителен отклик в лоното на светата църква. Ние имаме основание да твърдим, че не е изключено нашият духовен отец и пастир на цялото праведно християнско войнство в скоро време сам да вземе отношение към този случай и причисли гения на сеньор Леоне към сферата на свещенослужението и светите тайнства. При тази напреднала фаза на модернизация в богослужението, едно подобно отношение не би било в разрез със светите канони на вселенската църква. Всички спорове около непогрешимостта на папата, непорочното зачатие, каноническите и неканоническите книги, Светото Предание и Светото Писание; всички разногласия с Източната православна църква и с другите църкви относно произхода на Светия Дух, естеството на първородния грях, безбрачието на свещениците и пр. и пр. могат да продължават и ще продължават, но за нас важното е, на практика, коя вяра дава предимство на Великото Тайнство Творчество. Може ли или не може тайнството творчество да очиства човешката душа от греховете и да я възвисява към Бога? Ето въпросът, който вълнува не само философите-естетици, но и най-модерните направления на нашата, вселенската, римо-католическата църква. И явлението Франсуа Леоне е едно неопровержимо доказателство за това!

И, все пак, ние трябва да изразим своите опасения. Голотата на човешкото тяло е нещо свещено и нейният божествен произход е осветен още в началото на Светото Писание. Нещо повече — съзнанието за голотата е вече начало на греха. Но има ли право голотата да излиза наяве вън от святото тайнство на брака? Що за идея иска да ни внуши Леоне със смелото въвеждане на повече от две голи тела на едно платно? Това е нещо съвсем различно от масовите сцени у класиците. У Леоне се усеща мощното привличане, интимната близост между членовете на всяка група образи. Къде е гаранцията, че тук не се промъква тънката стратегия на прелюбодеянието? Или, най-малкото, кой може да предпази народа от погрешно възприемане на авторовата идея? Как може да се изобразяват толкова огнени или нежни погледи и движения между членовете на една група голи мъже и жени, които са повече от двама? Не е ли това удар в самата същина на християнското учение? — Ето въпросите, които вълнуват блюстителите на целомъдрието и църковния морал и които могат да станат причина за евентуални големи неприятности, свързани с цялото творческо бъдеще на гениалния живописец. Ние не споделяме напълно опасенията за подобна опасност от тази гледна точка и имаме сериозните пълномощия на съвсем отговорни среди да твърдим, че тези странности подлежат на тълкуване.

Явно е, че в самия мироглед на чародееца Франсуа Леоне има нещо, което очаква преосмисляне. Но самото явление — по това не може да има спор — било то изкуство или нещо друго, е начало на нова епоха в културната и духовна история на човечеството.

Вероника ЛОМБАРДИ

Последните няколко реда професор Ломбарди прочете с дрезгав глас. От осанката му в началото на четенето не беше останало нищо. Уважаемата му, вечна спътница в живота, сеньора Констанца Ломбарди, гледаше дъщеря си с неистово възхищение, но не пропусна да забележи промяната във вида на мъжа си и изсъска с патрицианско презрение:

— Краят на твоята статия, Верони, изглежда не се хареса на сеньор професора. Откакто се върна от онзи гнусен симпозиум в Щатите…

— Любезна сеньора Констанца Бочерини, ако обичате, запазете квалификациите си за вашите събрания със светите отци и старите девици… Не помрачавайте радостта ни от дебюта на нашата скъпа Вероника!

Татко Лу прегърна щастливо своята умна дъщеря и после пое кафето си. Констанца Ломбарди не мирясваше:

— И точно така е, ако искаш да знаеш! Ако питат за мене, аз не бих и стъпила в това съмнително светилище на Лукавия, нито бих позволила да се мъдрят тия голотии и в къщи, но твоите доходи…

— Мамо! — болезнено извика Вероника.

— Вие ме знаете. Знаете много добре и какво става с къщата на Констанца Бочерини. И ако разрешавам в тоя молитвен дом на римски папи и кардинали да стават какви ли не представления и изложби, то е само защото този дом трябва да се възвърне в лоното на Отца и с нокти, и със зъби. Имуществото на Ватикана си е имущество на Ватикана -и той едва ли има намерение да си затваря очите още твърде дълго. Има и други професори и художници, които се сещат по-често за Христа; а някои млади момичета по-добре умеят да ценят достойните мъже на тоя свят…

С тези думи сеньора Констанца бързо излезе и тръшна вратите към покоите си.

 

— Татко, аз се тревожа. Мама пак ще получи криза.

— Да, скъпа. Във висшето общество на Рим едва ли има друга патрицианка, която да е владяла чувствата си по-добре от твоята достопочтена майка. И обстоятелството, че напоследък… Тези циклични кризи… Тези припадъци… Точно сега, пред приема…

Баща и дъщеря загрижено се умълчаха.

— Сеньорита — обади се смирено леля Лондина. — Искате ли да ви гледам на кафе?

— Не сега, скъпа. Моля ви, позвънете веднага на доктор Туинсън. Кажете му, че сеньората отново е зле и че аз го моля да дойде незабавно, като се подготви да остане и на приема.

В този миг от покоите на Констанца Ломбарди се чу гласът на хармониума. Майка Констанца рядко бе пяла така плътно и красиво. „Аве Мария“ се издигаше властно във въздуха на високите салони, проникваше в душите на смълчалите се близки и прислугата — и изведнъж Вероника се разплака. Тя стана внезапно и бързо потъна в същата врата, където преди малко беше влязла потомката на кардиналите.

— Горката Вероника! — промълви леля Лондина. — Сеньор Ломбарди, нали няма да дадете детето в ноктите на някой случаен човек? И господин Леоне, и господин Туинсън — и колко още други млади господа — са червиви от пари, и са умни, и са таланти… Но за госпожица Вероника е нужно нещо друго. Тя не е създадена за света!

— Не знам, Лонди. Сеньората е хвърлила око на Туинсън… засега. Ако знаеше, че тъкмо той ме покани на онзи симпозиум в Америка, щеше очите да му издере. А той великолепно се разбира с нея. Нека я полекува. Тя го слуша като агънце. Умее, дяволът му, да говори с езика на 220 йезуити, взети заедно — и, странно, резултатите са добри. Наистина е голям специалист…

— При това, сеньоре, повтарям ви, господинът е червив от пари. Неговата частна практика в Рим е станала нещо пословично. В богатите къщи взима ужасни хонорари, а бедните лекува без пари. Вярно ли е, сеньоре, че за своята клиника е купил вече тридесет картини на този ужасен Леоне?… Не ви ли прави впечатление, че откакто у нас идва доктор Туинсън, Негово Преподобие Канио Бочерини не е стъпил тука? Представяте ли си, такъв световно известен католически професор по психиатрия като него — и изведнъж… някакъв си чужденец… Трябва да ви доверя нещо, сеньор Ломбарди… Сеньор Бочерини дойде веднъж, когато нямаше никой от вас и се срещна със сестра си. Те се караха жестоко за нещо и после негово преосвещенство излезе по-червен и от рак. Ужасно беше ядосан. Сигурно нещо заради къщата…

— Да, „Палаццо ди кардинале“ е сложен възел. Само ти ме разбираш, Лондина, въпреки че си…Аз лично съм готов веднага да изляза оттука, но Констанца… Виждаш, тя иска по-скоро да ожени Верони за колкото е възможно по-изгодна партия, за да може най-после да успокои своите духовни среди. Нека стане пак на черква палатът им, нямам нищо против. Само детето ми да не закачат. Въобще, ужасно неприятна история…

— Ако питате мене, сеньоре, госпожицата не е родена за…

— Известни ми са вашите позиции, сестра Лондина…

— И все пак има люде избрани…

— Има, сестра Лондина. Впрочем, какво става с вашето сърце? Струва ми се, че напоследък по-често ходите на лекар?

— Аз не за това, сеньоре…

— А пък аз точно за това. Но да оставим тая вечна латерна, Лонди. По-добре кажи ми какво мислиш за Франсуа Леоне.

— Не зная какво да мисля, сеньоре. Откакто тия негови картини са окачени тука, аз съм на голямо духовно изпитание. Отец Сагитиниус ми е обещал, че скоро църквата ще ни събере да ни изясни от кого са вдъхновени тези картини: от Бога или от Сатаната… А иначе господин Леоне е като ангел. Ако неговото изкуство е от Духа и ако женитбата на сеньорината е неизбежна, аз предпочитам сеньор Леоне…

— Как хубаво ви светнаха очите, сестра, когато казахте, че го предпочитате…

 

— Вие сте ужасен, ужасен, сеньоре! Сатаната е постоянно във вашите мисли, внимавайте! Затова не обичам тоя чужденец Туинсън — той ви влияе. Вие бяхте друг човек, господин професоре!

— Нищо, нищо, сестра Лондина… Аз съвсем не исках да кажа това, което си помислихте. Аз просто направих проба, да видя какво ще си помислите… Народът, който е много проклет, казва: „Който се брани от мухи, на него най-много налитат“… Хайде, не се сърдете. Кажете, сестра, какво мислите за Франсуа Леоне, обича ли той нашата Вероника?

— Ужасно влюбен е, сеньоре. За никого не е тайна, че французинът Франсуа Леоне рисува едва от половин година насам. Преди това никога не е рисувал. Първата му картина всички я помним…

— Да! Удивителен, удивителен, странен случай… Да нарисуваш човека, преди въобще да си го срещал…

— Той не продава портрета на сеньоритата на никаква цена. Той му се моли като на Богородицата, сеньоре — над леглото му е. И оттогава, като зарисува — няма спиране. Денонощно работи. Обича я, господин Ломбарди, до побъркване я обича. И ние разбираме от някои работи… Пък кой ли не знае вече…

— Вие изведнъж застанахте на други позиции, сестра Лондина. На какво може да се дължи това?

— Вие знаете. Отец Сагитиниус счита, че не е изключено картините на Франсуа Леоне да са от Бога.

— А вие какво считате?

— Ние нямаме право да считаме. Има си кой да счита заради нас.

— Аха, изплю камъчето!

— Вие ме обиждате, господине. Ако не ме беше изпратил тук самият отец Сагитиниус да спасявам душата на Вероника Ломбарди, нямаше да остана повече нито минута! Даже сеньората се държи с мене по-добре, отколкото вие…

— Откъде да знаеш, мила Лонди, може пък аз да съм изпратен от самия Господ да ти спасявам на тебе душата…

— Нечестивец сте вие, сеньоре! Не ме гледайте така! Аз ви зная като почтен човек.

— Никак не те гледам, Лондина, просто аз те обичам като човек, защото имаш добро сърце. Ти пак виждаш в другия неща, които всъщност ги няма. А човек вижда само това, което се намира у самия него… Ако вие бяхте лишена от плът, никога нямаше да я виждате у другите. С какво се занимават старите дами? Само с осъждане на плътта у другите. Знаете ли как се нарича това на езика на психиатрията? Чувала ли сте понятието психически онанизъм? Не допускате ли, че забраните на религията са особена форма за генериране на психическия онанизъм? Не знаете ли, че оргазмът у религиозните и моралистите се изтегля в мозъка и човек го преживява именно когато има кого да съди? Какво разбирате вие от всичко това? Превърнали сте природата в дявол и го гоните постоянно, а всъщност денонощно се сношавате със самия него в собствения си мозък, като му давате право да съди и да клюкарствува!

— Ах, ето накъде биете вие! Показахте ли си най-сетне зъбите! Аз нищо не разбирам от този куп мръсотии, които изтърсихте, но отец Сагитиниус ще ви отговори! И ще ви отговори, ще видите! Не случайно е завършил девет факултета. Той и психиатрия е завършил! Не можете да му се хванете на малкото пръстче! И ако искате да знаете, той има големи шансове да…

— Да стане папа, нали? Тежко и горко тогава на всички ни! Ако и той е такъв страхопъзльо пред дявола като вас…

— Вие искате да ме изпъдите, сеньоре, виждам го! Не искате да влияя на сеньорината. Кажете ми го направо, защо ще ме измъчвате. Аз по-скоро бих предпочела да издържам на характера на сеньората, отколкото на вашите „добродушни“ приказки! О, ако сеньората, при нейните връзки с папата, беше от „Исус с Тръните“, а не от „Исус със Страшния…“

Професор Ломбарди се изсмя така гръмко и неудържимо, че сестра Лондина видя съвсем ясно адските пламъци, които излязоха от неговата гнусоречива уста…

— И ние знаем пословици, сеньоре — каза тя с лъснали от напрежение очи и се прекръсти: — Колкото си прав, толкоз да си здрав!

— Охо, и клетви значи разрешава вашият орден! Е, няма що, хубави тръни има тая разновидност на Исус…

В този момент Вероника излезе с просветлено лице от стаите на майка си. Сестра Лондина изтича към нея и разплакана я прегърна.

— Госпожице — поклони се един от току що влезлите камериери. — Още един вестник за вас. Папският орган. Изпращат ви го от Министерството на културата.