Григорий Ватан
Професии за резиденти (9) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

7. Лео и Аквариус^[1]

Франсуа Леоне не можеше да се лъже. С цялото си същество той усещаше промяна. Космосите, сънищата, странните пари и сияния; структурите от скъпоценни камъни, както и самата тъкан на микросвета — всичко това, във фоновете на неговите картини, преди половин час престана да издава музика и настръхна в нищо необещаваща, оловна тишина. Всички образи, без изключение, станаха, един по един, пределно сериозни и мрачни. Нещо повече — портретите, където бе изобразена Тя, станаха съвършено неподвижни, лицето й побеля и затвори очи. После изведнъж фоновете зад тях запулсираха с контрастен, бърз и равен ритъм, като биенето на тревожно сърце. Само по дишането можеше да се разбере, че Вероника Ломбарди е все още жива.

Великият художник премаля. Той се опита да стане от стола си, но не можа.

— Амина, Амина! — едва успя да извика сърцето му.

Амина дойде веднага, коленичи пред него и сложи глава на коленете му.

— Амина, какво става с Нея?! — извика той с последни сили. Устата му не се бе отворила въобще.

Амина повдигна главата си. Нейното крехко, прозрачно тяло, цялото от трептяща, звездна светлина, сега се напрегна до краен предел и едва видимите, хиляди и хиляди звезди в него, изведнъж започнаха да текат нагоре, а после — изведнъж надолу.

— Какво ще кажеш, Амина! През затворените ти очи се виждат страшни картини — защо не ги спреш, защо нямаш никаква милост? Нима твоята същност може само да отразява, да предвижда неотвратимото? Не можеш ли да се вмесиш? Аз те обичам, Амина, успокой се, обичам те… Ти си моята звездна сестра; ти си душата ми, ти си моята вълшебница-муза. Ти си ми всичко в тоя печален свят, скъпа, невинна Амина! Защо все още мълчиш и хората искат да те представят пред мен за някакво си въплътено момиче от далечна Русия? Ти си душата ми, нали Амина? Направи нещо, Амина, измени хода на събитията, върни светлините от света на безкрайно малкото на техните места! Върни светилата по техните орбити. Смрази ги с твоята чародейна сила — не им позволявай да ме напуснат! Не давай да ми Я вземат, Амина! Без Нея аз съм загубен, сестрице, без нея съм мъртъв!

Звездните светлинки в тялото на Амина се развълнуваха.

„Аз те обичам, сине на Бога, не ме карай на нищо! Когато ме повикаш, аз загубвам и ума, и дума — аз не мога да говоря с тебе по друг начин, освен така. Аз мога да живея само когато те обичам — и съм готова да направя всичко, всичко за тебе… Само за нея нищо не ме моли…“

Една картина точно зад монахиня Аминия — картина, изобразяваща самата нея във формата на Мировата Душа — изведнъж се завълнува. Нарисуваното изчезна и на негово място се появи леко раздвижено, светливо море, в което вибрираха с неуловима тревожност милиарди и милиарди отражения на звезди. Глухонямото момиче от далечна Русия се хвърли към своя кумир и прегърна коленете му. То плачеше, без да издаде звук и го галеше трескаво, без да може да съобрази, че гали само краищата на неговия халат.

„Аз зная, Амина — говореше й бавният пулс на Франсуа Леоне, — ти ме обичаш… Единствен аз зная, че ти не си жива жена, че не си никаква бегълка от някаква болшевишка Русия, а си лично мое творение, което,като по някакво чудо, слезе от картината и оживя. Ти си моята звездна сестрица, родена от собственото ми, бедно сърце. Аз зная, ти чакаш ласките ми — чакаш ги денонощно, чакаш ги много години и множество векове — подобно на манна небесна, подобно на жива вода! Аз зная какво ти е нужно, за да се родиш окончателно на тази тъй далечна от твоята родина планета, където съм аз… Но ти искаш прекалено много от мен. На мене не ми трябва в обятията същество от звезди… На мен ми трябва Тя, Тя, Тя! — Онази, която е всичко за мен на този, на другия, и във всички останали безчислени светове; в рая, в чистилището и във всички владения на преизподнята! На мен ми трябва жива жена: огнена, дива, страстна — жена, от която се губи съзнание. Ах, мое звездно видение, защо оживя тъкмо твоят портрет, а не Тя — Оная, която живее само на две крачки оттук? Каква зла магия я държи така упорито на платната, където извиках светлите сенки на душата й? О, моя Амина! Всички картини и образи оживяха, откакто те нарисувах именно теб. Не можеш ли да направиш от платната да слиза жива и Тя? Ти си ангел и прорицателка, чудодейка и жрица! Ти ми показваш хилядите, безгранично прекрасни и различни един от друг светове и човечества; само в твое присъствие всичко наоколо започва да диша и пее, да говори на своите непонятни наречия, да поражда алюзии за минали преживявания и бъдещи хоризонти на всяка отделна съдба… Не можеш ли да направиш от платната ми да слиза и Тя?“

Монахиня Аминия стана, с мъка и бавно — по-бавно от самото течение на вечността, — вървейки към своята звездна картина назад, вдигна тънките си ръце и простена:

— Добре! Ще я имаш! Само че трябва да ми помогнеш да се върна на своето платно. Тогава ще угаснат всички други твои картини, ще млъкне хармонията на сферите от твоите светове и всички стотици недъгави, болни и смазани хора, които са се излекували досега, ще се разболеят отново. Аз самата ще изчезна така, както се появих — и няма вече да ме видиш никога, даже и на върха на своята четка, даже и в твоите сънища! Аз ще умра, за да може животът ми да се прелее в нейния. Само онзи, който обича душата ти, може да слезе от своите гравитации и химери и да дойде завинаги с теб. Но помни и това, че в онзи момент, когато единият от двама ви си помисли нещо лошо за другия, в същия миг ще загубиш и нея — завинаги!

…Великият художник премаля. Той се опита да стане от стола си, но не можа… Всички вселени, видения; орнаментите от кристали, неземните, флуидични димове и проблясъци, както и самото брожение на микровсемира — всичко това изведнъж престана да звучи като орган небесен и хор на деца в катедрала, напрегна се като пред катастрофа и във въздуха се възцари апокалиптична тишина. Душата на Световете едва се долавяше сред многочислените острови и купове от звезди, но сърцето на Франсуа Леоне можа да различи нейните тревожни очи, които постепенно угасваха с последен проблясък на отчаяние и надежда. С всичките фибри на гърба си, с цялото си разкъсано на два свята същество, Франсуа Леоне усещаше как любимата му картина на Голата Богоматер — Вероника Ломбарди зад него — започна да излъчва инфрачервена светлина.

— Не! — разнесе се като гръм дивият ужас на художника в полунощната тишина. Викът му отекна многократно в сводовете на неговото огромно като катедрала ателие. — Върни се, Амина, аз те обичам, върни се, не ме изоставяй! Върни се, сестрице Аминия, какво ще правя сега сам на света? Тя не ме обича, Амина, тя ще ме убие още с първата си любезна, приятелска дума! С всички сили те моля и те заклинам, Аминия Некольцова, върни се при мен завинаги!

— Това трябваше да стане, защото Вероника Ломбарди бе на смъртно легло — прокънтя между сводовете един мъжки глас.

Само за няколко секунди портретът срещу Франсуа Леоне започна да оживява. С крайчеца на окото си потресеният живописец разбра, че голата Богоматер Вероника Ломбарди и всичките други картини с нея отново възвръщаха естествените си цветове. Очите им се отваряха, а онези от тях, които бе нарисувал със затворени очи, започнаха едва доловимо да се усмихват.

Пред огромното бъдеще на художника, само на два метра от него, сякаш събуждаща се от сън, както винаги бяла и съвършено гола, се раждаше и рускинята-емигрантка, монахиня Аминия Некольцова.