Григорий Ватан
Професии за резиденти (11) (1974 г., фантастичен роман, том 1)

9.

— Гледай, започват!- възкликна светицата и се сгуши гола в скута на великия образописец. Те седяха, прегърнати в едно голямо кресло. Полумракът на ателието се осветяваше само от самосветещите картини по стените.

— Пак започват! — потвърди Франсуа Леоне и се съсредоточи в една от картините си.

Там Архангел Михаил, надянал, кой знае защо, тъмни доспехи и криещ меча и своето огнено копие зад гърба си, вече питаше нещо черния дракон пред себе си. Художникът изведнъж спря да милва Аминия. Той усети погледа на чудовището върху себе си.

„…Защото той засега не е тъй опасен — промълви Аминия Некольцова с мъжки глас, като в транс. — Чрез картините си той я обединява, но понеже продава някои от тях и, най-вече, понеже е вече известен, с това още в същия миг я разединява. Ако не беше така, нито ти, нито аз щяхме да издържим на вибрациите на тези картини.“

Архангел Михаил бърже хвърли оръжията си на земята, доспехите му блеснаха с небесна светлина и той отново запита нещо някого. Драконът се вкамени и останаха само контурите му, а нажеженият до бяло космос през него и зад него проговори с нежен глас:

„Това е и така, и не е така. Той ще има да заплати за парите и славата, но той е от нашите. Сърцето му, вярвай ми, е сърце на извор. Погрижи се за своя побратим.“

Последва нов въпрос. През снагата на нарисувания архангел преминаха златисти вълни. Но изведнъж драконът оживя и изпълни картината с плътност и мрак. Архангелът се смали и се превърна в точка. Аминия Некольцова потрепери и отново заговори с първия тембър, който беше прозвучал в началото на днешното наблюдение. „Онзи — говореше тя — също е в ръцете ми, защото взима пари за лекуването. Освен това, той си позволява да развързва стотици и хиляди хора, вързани от собствената си мисъл. Сигурен ли е той, че когато ги накара да осъзнаят заблудата си, с това ги е излекувал завинаги? Нима е възможно една илюзия да се изкорени без дълго и тежко страдание? Хората мъкнат своите вериги, защото без тях биха полудели от страх. Наистина, на пръв поглед, и той, като оня, лишава бездната от огромно количество раздвоена енергия, но това е само в началото. Робът по ум и сърце винаги си остава роб! Когато му свалиш веригата от ръката, той веднага ще я закачи на крака си. Робът не иска да повярва, че се е родил свободен, защото са му обяснили, че е роб. Защо пациентите на този прословут психиатър след време се връщат при него със същата или със съвършено друга болест? Защо самият «гений на идеокатарзиса и истинотерапията» сега е в тежка депресия и не може да намери метод за самия себе си? И, въобще, има ли смисъл да кърпиш непрестанно чорапа от едната страна, а той да се разплита от другата? Не е ли това преливане от пусто в празно?“

Живата точка в ъгъла на картината се завълнува и по жълтите искри, които заизлизаха от нея, Франсуа Леоне разбра, че архангелът зададе въпрос.

„Защо? — отговори му Драконът — Нищо подобно! Лекарите са много необходими. Те се грижат от сутрин до вечер и от вечер до сутрин да върнат нашите генератори по местата, където тази енергия става разбалансирана.“

Последва още едно заискряване.

„Защо езикът на змията е раздвоен? — запита ужасният тембър през устата на Аминия Некольцова. — Защо тъкмо змията е главният изкусител във всички легенди? Мисли по този въпрос!“

Бяло, фосфорическо сияние изведнъж излезе на вити, орнаментални линии от избледняващата фигурка на Архангел Михаил и просветли цялата картина:

„Ние минаваме и през Бездната, и през школите на Слънцата — беше отговорът на змея и люспите му бляснаха ослепително. — Имаме това право. Ние не сме като туземните монарси. Те заключват истината на противника в девет ковчега с деветдесет катинара, но нима може един борец да стане силен, ако не се бори с противника? Наистина, аз съм този, който внушава на монарсите да задушават противоположните истини, но то е, само защото аз нямам сметка от прекалено силен и прекалено умен монарх. На Бездната й е нужно монархът да бъде мразен с бездънна омраза от народа и същият този монарх да гърми с името си в душите на простите. Славата на деспота е най-голямата комедия, на която може да се наслаждават зрителите на световете, но за Бездната това е основен източник на живот. Самата Бездна обаче никога не може да си позволи лукса да си затваря очите пред противоположните истини, защото от яснотата на ситуацията зависи ходът на битката. Ние искаме да се укрепим реално и на тази планета, а не като нашите маши и пионки — да строим гигантски, лъскави кули върху основа от лозунги. Най-заветната мечта и илюзия на вожда е да създаде династия, но вождовете на тая земя обикновено са поразени от историческа слепота. Всяка династия, по закона на простото двойно правило, се ликвидира от революция и обратно. Нашата сладка работа е да доим и едната, и другата, и да инжектираме на техните кравешки мозъци илюзията за историческа мисия и непогрешимост.“

„Ти говориш наистина като светлите врагове — преведе, без да ще, на глас Франсуа Леоне една черно-бяла плетеница, която точката създаде върху картината на света. — Не значи ли това, че и твоята власт, като реален монарх на планетата, все пак трябва да има изгрев и залез?“

„Разбира се, че има — отзова се светицата и отново потрепера в ръцете му. — Аз съм робот на Черното Слънце на Галактиката и като такъв нямам вечен живот. Ние нямаме жива искра в себе си. Затова нямаме никакво време да вървим по омразния, бавен път на белите. Ние бързаме, защото знаем границите на времето, което ни е определено. Ние не можем да бъдем безотговорни към времето си като хората. Но хипнотизирайки хората, ние можем да продължаваме своя живот твърде дълго. На нас не ни трябва от тях нищо друго, освен разбалансиране на духа и плътта им, на тяхната взаимна любов. Най-важното е да се постига постоянно късото съединение между тях. На практика, това продължава вече осем хиляди години!“

Архангелът запита още нещо, но този път Франсуа Леоне не можа да разбере смисъла. На платното се появиха няколко светящи ята бели лебеди и се гмурнаха право в центъра на Бездната, зееща с черната си пустота — някъде там, където беше нарисувана Опашката на Дракона.

„Разбира се, че минават“ — отговори Аминия Некольцова.

Точката веднага зададе нов въпрос.

„Това аз винаги имам предвид — отговори с гласа на светицата изображението на Ламята и из ноздрите й излезе червен пламък. — Но аз те обикнах и затова сега аз съм вече в ръцете ти. Една Ламя се познава по това, че никога не може да обикне. Тя се пази от любовта като от молитва! Но това съвсем още не значи, че ти можеш да ми се изплъзнеш. Моето знание, трупано с хилядолетия, е като планина пред твоето. Аз дебна всяка твоя мисъл! Винаги мога да изискам Бездната да те ликвидира. Грешка от моя страна е изключена. Черната Дупка в тая галактика сега разчита изцяло на мен. А аз избрах теб, защото те намерих най-съвършен за тази работа. И защото вече нямаме друг изход. Великата Нощ си отива. Денят хлопа на вратата ни! Ние трябва да грабнем колкото може повече Раздвоена Енергия, ако искаме да останем. Планът на Черноликия е гениален. Ние имаме шанс да се промъкнем и в Новата Вселена. Сега обаче всичко вече е в твоите ръце. Ако излезеш предател, самият ти пак си погубен. Който е приел нашите методи, той загива с нас.“

Като каза това, Драконът отново се превърна само в едва видим контур и фигурката на Архангел Михаил започна да расте. Тя растеше все повече и повече, докато, в същото време, очертанията на Дракона се смаляваха на свой ред и станаха на точка. Там, където трябваше да бъде сърцето на архангела, се отвори и разпространи по цялата площ на картината, на хиляди вълнички, друга картина. Художникът и монахиня Аминия видяха ясно как в една стая известният психиатър д-р Фенимър Туинсън беше застанал на колене и държеше ръката на сеньорина Вероника Ломбарди. Тя беше вече в съзнание и смутено му се усмихваше. Фенимър Туинсън я гледаше с такъв унес, че въобще не се сещаше да отдръпне ръцете си.

Франсуа Леоне скочи бързо от креслото. Той падна на колене пред образа на своята мадона, наведе глава и така мълча дълго време.

— Твоята жертва я спаси, не се безпокой вече за нея — каза тихо Аминия Некольцова от креслото. — За съжаление, сега чашата няма да отмине приятеля Фенимър.

И наистина, д-р Фенимър Туинсън повдигна глава инстинктивно и за втори път се вгледа внимателно в портрета на Архангел Михаил, който висеше над леглото на сеньорината.

— Доктор Клаудио Ариени! — извика той ужасен.

Бледната му пациентка кимна в знак на потвърждение, със затворени очи. В същия миг Фенимър Туинсън падна в безсъзнание на пода. Дойдоха хора и го изнесоха. Копието на Архангел Михаил светеше нажежено до бяло и се готвеше да се забие всеки момент в миниатюрната ламя, която се мяташе като бълха в левия ъгъл на картината. Гигантът изпущаше на всички страни ослепителни мълнии; и за всички, които имаха очи да виждат и ум да разбират, бе станало ясно, че битката всеки миг ще завърши с победа на истината и святостта над вековния враг человечески.

В този миг Рим и цяла Европа усети предупредителен трус. Сеизмографите и всички чувствителни хора го почувствуваха.

— Франсуа! — скочи от креслото светицата-монахиня. — Много те моля, смили се!

Великият живописец стоеше, гордо застинал със скръстени ръце, и с цялото си същество очакваше развръзката. Той бе изпаднал в творчески екстаз и за титаническото му вдъхновение като че ли сега нямаше граници. Ателието тътнеше от подземни удари на тимпани, симфонията на всемира, във всичките му картини, вече достигаше своето пределно крешчендо — и всеки момент, в ритмичното светване и угасване на милиардите светове, можеше да се очаква нещо ужасно или велико. Сега всичко беше в ръцете на твореца Леоне.

— О, велики Леоне! — шепнеше умоляващо светицата в краката му и го молеше: — Не допускай всичко да почне отново, както започна преди. Сътвори този път нещо ново, различно! Ето, твоят брат Фенимър реши да поеме част от удара. Не можеш ли и ти да направиш нещо за тази нещастна планета?

На картината архангел Михал вече вдигаше копие. Той произнесе молитва и Драконът от бълха се превърна отново на дракон.

— Не ти ли се струва, че този дракон е премного тъжен?- попита монахиня Аминия. — Има ли някой, който да е страдал повече от него на тая земя заради човешките отклонения?

— Права си, светице. Помни, ти се застъпи!

И с един бърз, безпогрешен жест, великият сътворител Франсуа Леоне грабна една тънка четка, взе с връхчето й малко титанвайс направо от тубата — и нанесе искра от слънце в сърцето на Дракона! Тази жива искрица мигновено пусна светло коренче и стъбло към опашката и главата на това ненаситно чудовище.