Дезмънд Багли
Капанът на свободата (36)

III

Всичко отне много време, от което ние отчаяно се нуждаехме. Бях прав, когато казах на Алисън, че ще намерим подходящ заслон за лодки в Сенгли, но да се действа бързо беше трудно. След няколко запитвания в околността открихме това, което търсехме, но сделката се проточи и стана десет и половина сутринта, преди да подпишем договора, и то благодарение на сто лири.

Тъй като времето напредваше, аз изпратих Алисън да купи лодка и се надявах да не е толкова трудно и бавно, както наемането на навеса. Междувременно аз се отбих до склада за метални отпадъци и доста се порових, докато открия това, от което имах нужда. Избрах няколко ленти изкривено желязо, множество болтчета и гайки и едно стоманено парче, дълго осем стъпки и инч и половина в диаметър. Наех и комплект инструменти за заваряване, две бутилки кислород и ацетилен и чифт очила.

Като платих за покупките, си помислих, че разходите биха изправили косите на някой счетоводител на нейно величество. Представях си го как разпитва мисис Смит за купуването на половин тон фойерверки и иска потвърждение. Но самата мисис Смит също имаше опит в пазарлъците.

Занесох всичките си придобивки под заслона и зачаках Алисън. Вперих поглед през морето към Валета и ми се прииска да мога да видя пристанището и „Артина“. Надявах се все още да е закотвена там. В един и половина стоях все така, чаках и започнах да се потя от притеснение. Губехме време, а аз имах страшно много работа.

Беше почти два часът, когато Алисън пристигна, а аз бях извън себе си от ярост. Поех въжето, което тя ми подхвърли, и попитах:

— Какво те задържа?

— Трябваше да отида до Силема. Това ли е, което искаше?

Огледах моторницата. Беше италианско производство с два външни двигателя с мощност сто конски сили. Изглежда, че тези машинки щяха да я движат доста бързо. Алисън каза:

— По пътя за насам вдигнах повече от тридесет възела.

— Взела си я от Силема? Значи трябва да си минала покрай „Артина“?

— Тя е още там. — Въздъхнах облекчено. — Имат много работа по кърмата. Когато минах, бяха свалили едно от витлата.

— Наистина ли? О, Господи! — засмях се аз. — Значи ще имат работа през целия ден. — Почуках с пръст по стената на навеса. — Тук има спускова шейна. Помогни ми да повдигнем лодката и да я скрием.

Докарахме шейната, качихме моторницата на нея и ги прибрахме под навеса. Алисън погледна часовника си.

Погрижих се и за фойерверките. Ще можем да ги вземем в три.

— Тогава по-добре тръгвай.

— Ще може ли да се справиш сам?

— Трябва. Има корабни въжета, с които мога да сваля двигателите.

— В моторницата има кана с кафе и пакет сандвичи. А също и бутилка уиски. Ще се върна възможно най-бързо.

Тя се обърна да върви и аз казах:

— Алисън, има само още едно нещо. Можеш ли да ми намериш брадва — от онези, с които секат дърва?

Тя се учуди и каза със съмнение:

— Не знам дали използуват такива в Малта. Тук няма много дървета.

— Направи всичко възможно.

Тя тръгна, а аз извадих сандвичите и бутилката, преди да се е счупила, след това свалих двигателите. Използвах корабните въжета, за да смъкна лодката от шейната, и я положих на подпорите. Докато ядях сандвичите и пиех кафе, обмислях какво да направя. Уискито оставих за после, защото, имах много работа, въпреки че добре би ми дошло, ако гаврътнех няколко глътки, преди да започна.

Захванах се за работа. Корпусът беше от стъклопласт и направих дупки на определени места. Трябваше да прикрепя тарана така, че да стърчи три стъпки под водата, а и да бъде закрепена здраво, за да не се откърти и заплува по течението, когато нанесе удара. Ако това стане, ускорението на мощните двигатели щеше да се загуби и острието нямаше да прониже стоманения корпус на „Артина“.

Отрязах от металните ленти и ги прикрепих за корпуса и напряко през стоманените подпори, които минаваха през лодката. Тогава се заех да ги заваря. Не може да се каже, че го направих съвършено и сигурно нямаше да спечеля награда от състезание на хората в този бранш, но го споих много здраво. Когато свърших, се заех с двата стоманени триъгълника, споени за корпуса, чиито върхове стърчаха на малко повече от три стъпки на дъното. Взех дългата стоманена плоча и я запоих за върховете на триъгълниците, така че да бъде успоредна на дъното и да стърчи две стъпки напред.

Алисън се върна доста преди да привърша с тези неща и ми помогна много. Беше горещо, а работата — трудна и изморителна. Беше седем вечерта, когато най-сетне привършихме.

— Намери ли брадва?

Тя извади точно това, от което имах нужда — брадва за сечене на дърва с дълга дръжка. Тя не ми трябваше, затова я отстраних с помощта на горелката. След това взех острието и го запоих вертикално за края на стоманения блок — това щеше да бъде режещият край на моята стенобойна машина.

Отдръпнах се назад и погледнах творението си. Колкото и да беше странно, наистина изглеждаше като някакъв нестандартен вид лодка с подводни крила, само дето никак не ми харесваше да мисля за ефекта, който цялото това метално съоръжение щеше да има върху способността й да се носи по вълните. Започнах да се притеснявам за скоростта, която щеше да се убие, ако въобще потеглеше.

— Бих пийнал едно питие — казах аз.

Алисън наля уиски от шишето и ми подаде една чаша. Тя погледна лодката и каза:

— Ще бъде опасно. Чудех се дали…

— Какво?

Тя се обърна и ме погледна в очите.

— Чудех се дали това не можеше да се направи по-просто. Чрез полицията.

— Каква прекрасна идея! — саркастично подметнах аз. — Можеш ли да си представиш, че местните ченгета ще ни повярват. Господи, та Уилър идва тук всяка година и е уважаван член на парламент и виден бизнесмен. Сигурно е получавал награди от яхтклуба и няма да се учудя, ако подпомага и някой местен дом за сираци. Докато ги убедим, те ще се измъкнат.

— На „Артина“ все още има човек, чието присъствие ще трябва доста да обясняват.

— Забрави го. Хайде да погледнем фойерверките.

Имаше много — големи и с най-различни форми — ракети, които се възпламеняваха от само себе си, и сигнални ракети, които се изстрелваха от базуки.

— Тези неща ще поукрасят празника — казах аз със задоволство. — Ще трябва да качим лодката на шейната.

Наложи се да отрежа части от нея, за да натоварим странното превозно средство, и така завинаги го лишихме от възможността да пренася нормални лодки. Още разходи за държавата. Поставих моторите и закачих кабелите за управлението, като ги изпитах. Когато скочих на земята, моторницата ми се стори много по-практична.

— Колко плати за нея? — попитах с любопитство.

— Сто и петдесет лири — каза Алисън.

Аз се усмихнах.

— Винаги е скъпо, когато трябва да си направиш удоволствието да пускаш фойерверки в морето. Нека сложим товара на борда.

Запълнихме всеки свободен инч с големите ракети. Алисън, предвидлива както винаги, беше взела и един бидон с петрол и след като напълнихме резервоара, остана половин галон — повече от достатъчно, за да запалиш огън. Но сега ме притесняваше нещо друго. Бях направил няколко дупки в корпуса, за да поставя болтовете, и след това ги бях запълнил с маджун и се чудех дали нямаше да пропускат. Но това щеше да се разбере, когато пуснехме лодката във водата, а това щеше да стане, когато се стъмни.

— Кога започват да стрелят за фиестата?

— Два часа след залез-слънце.

— Искам да пробия „Артина“, когато пукотевиците са в пълната си сила. Ще настъпи голяма бъркотия и властите нищо няма да забележат. — Седнах уморено на земята и извадих плана на кораба. Вече беше с оръфани краища и зацапан по гънките, но все още вършеше работа. — Проблемът е в това, че мога да ударя една от броните и тогава се съмнявам, че ще успея да пробия, достатъчно дълбоко корпуса.

Броните бяха отделени на две стъпки. Имах голям шанс да ги избягна.

— Ако ще плуваме под вода, по-добре да го направим приятно — каза Алисън, стана и извади два водолазни костюма. — Взех ги за всеки случай.

— Мина ми през ума. — Чудех се какво още бях забравил. Погледнах към костюмите. — Ще плувам аз, а не ти.

Тя протестира.

— Но аз идвам с теб.

— Защо? Няма да имам нужда от теб там.

Тя трепна, сякаш я бях ударил през лицето.

— Ти беше права, когато каза, че операцията е опасна. Няма смисъл и двамата да отиваме. Освен това ще си ми нужна за нещо друго. — Почуках с пръст по лодката. — Независимо дали ще пробия корпуса на „Артина“ или не, ще се вдигне врява, когато избухнат фойерверките. Ако не се върна, някой трябва да е наоколо и да атакува Уилър отново. И този някой ще бъдеш ти. — Взех бутилката и си налях още уиски. — Можеш да се опиташ да отидеш в полицията. Дотогава те ще са достатъчно заинтригувани, за да ти повярват.

Тя разбра какво искам да кажа и това съвсем не й хареса. Зае отбранителна позиция и се приготви да спори. Но аз я изпреварих:

— Добре, това е твоята задача. Ще чакаш да падне нощта и ще ми помогнеш да пусна лодката във водата. След това отиваш в „Таксбиекс“ и наемаш още една, ако намериш някой, който да ти повярва. — Аз се усмихнах. — Ако изглеждаш така, както сега, не бих ти продал и надуваемо мече.

Тя изтри зацапаните си бузи и с отвращение огледа пръстите си.

— Благодаря. Ще се измия.

— Ако не можеш да наемеш лодка, открадни. Има много свободни на пристанището. Ще се срещнем на носа на остров Мануел и ти ще ме последваш, но не много близо. Когато избухнат ракетите, следи Слейд и Уилър да не скочат, сигурно ще направят всичко възможно да се измъкнат. Внимавай да не стигнат брега.

— Снощи загубих пистолета.

— Тогава ги удари с веслото по главите. Аз ще бъда наоколо, затова внимавай да не ме улучиш. — Погледнах часовника си. — След час ще бъде достатъчно тъмно, за да спуснем лодката в морето.

Този час ми се стори безкраен, както са ми казвали, че става в халюцинациите от ЛСД. Сигурно е така — не съм опитвал. Не говорехме много, от време на време си разменяхме по някоя дума за незначителни неща: Слънцето залезе и небето потъмня, докато накрая можехме да спуснем лодката в морето, без някой да я види. Когато я спуснехме на водата, нямаше да изглежда толкова подозрително.

Погледнах стоманеното острие, което зловещо блестеше, и отидох да отворя голямата двойна врата на навеса. Придърпахме шейната и спуснахме лодката във водата. Пуснах я и освободихме шейната. Обърнах се да видя разстоянието, на което трябваше да я носим на ръце, ако не беше шейната.

Не беше потънала много, като се има предвид тежестта на металите, които бяха прикачени. Изглеждаше съвсем нормално, като изключим стърчащите от двете страни на корпуса железни прътове. След десет минути щеше да бъде тъмно и нямаше да се вижда дори това, но и да ме осветяха от пристанището, съмнявам се, че щяха да забележат нещо необикновено.

— Това е всичко — казах аз уморено. Имах чувството, че ще падна от изтощение, не бяхме спали през нощта, а целия ден бях работил като вол.

— Аз ще вървя — каза Алисън тихо. — Успех, Оуен!

Тя не ме целуна, дори не ме докосна. Просто се отдалечи, като взе сакото си.

Качих се в лодката и преместих някои от фойерверките, за да освободя достатъчно място за сядане. Поставих водолазния костюм под ръка и проверих примитивните си възпламенители. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам един час, преди да тръгна.

Чакането отново беше дълго и мъчително.