Дезмънд Багли
Капанът на свободата (24)

III

Резервирахме стаи в един хотел в Голуей и веднага потеглихме за Конглас, който се намираше на двадесет и пет мили на запад по крайбрежието. От картата не се разбираше дали може да се намери хотел на запад от Голуей, и то късно през нощта, затова искахме да сме сигурни.

Конглас се оказа доста голямо място на брега на тесен морски залив. Къщите бяха пръснати, със сламени и сведени ниско долу покриви, за да предпазват от западните бури, и пред всяка имаше купа торф. Картинката въобще не изглеждаше обещаваща.

Изключих мотора и колата спря.

— Какво ще правим сега? Не знам откъде можем да започнем в място като това.

Алисън се усмихна.

— Но аз знам — каза тя и излезе от колата. Една стара жена с мъка вървеше по пътя. Беше облечена в черно от главата до петите, а лицето й беше като попарена от сланата ябълка. Алисън я поздрави и да не се казвам Станарт, ако не я чух да бръщолеви на някакъв неразбираем език.

Както винаги става, когато някой слуша разговор на чужд език, който не разбира, на мен ми се струваше, че те говорят за всичко — като се започне от сегашната цена на картофите до войната във Виетнам. Имах чувството, че няма никога да спрат, но видях как Алисън отстъпи и старата жена продължи по пътя си.

— Не знаех, че говориш ирландски.

— О, да, знам келтски — отвърна тя, сякаш това е най-обикновеното нещо на света. — Хайде, ела.

Направих една крачка.

— Къде отиваме?

— Към мястото, където могат да се разберат много неща — местния магазин.

Мястото ми беше някак познато. Бях виждал много като него в бедните квартали на Австралия и в отдалечените африкански провинции. Като дете наричах тези места „магазини за всичко“, където имаше каквото си пожелаеш. Но тукашният магазин имаше и допълнителна атракция — бар.

Алисън отново се впусна да говори на ирландски, а думите минаваха покрай ушите ми като древна египетска песен. Тя се обърна към мен и попита:

— Пиеш ли уиски?

— Разбира се.

Очарован наблюдавах бармана, който правеше невъзможни усилия, за да изсипе цялата бутилка в една чаша. В Ирландия една чаша уиски представлява десетинка от цялата бутилка и мъжете им са здрави пиячи. Алисън каза:

— Едната е за него. Поговорете си — казва се Сийн О’Донован. Аз ще се присъединя към дамите в другия край. Мъжете разговарят по-добре, когато са на чашка.

— „Говори с него“! Нямам нищо против, но какво да правя, когато ми говори?

— О, Сийн О’Донован говори английски — каза тя и се отдалечи.

— Да — каза меко О’Донован, — знам английски. Бях в британската армия през войната. — Той сложи чашите на тезгяха. — На почивка ли сте?

— Да, минавахме оттук. Решихме да прекараме отпуската в пътуване. Страната ви е много красива, мистър О’Донован.

Той направи опит да се усмихне и иронично каза:

— Вие, англичаните, винаги сте я харесвали. — Той вдигна чашата си и каза нещо на ирландски, което не разбрах, но жестът беше очевиден, затова отвърнах на тоста на английски.

Поговорихме за неща, каквито обикновено се обсъждат с барманите в кръчми, и накрая започнах да приближавам същността на въпросите, които исках да му задам.

— Знам, че един мой приятел е в Ирландия, но все не успяваме да се засечем. Чудех се дали е тук. Името му е Джоунс. — Звучеше глупаво, но реших да го кажа.

— Да не би да е от Уелс?

— Съмнявам се. Англичанин е — усмихнах се аз.

О’Донован поклати глава.

— Не съм чувал. Може да е в Голямата къща. Но те не допускат никого там. Купуват продуктите си от Дъблин и изобщо не обръщат внимание на местните търговци. Баща ми, който държеше това място преди мен, през целия си живот снабдяваше къщата.

Това звучеше обнадеждаващо. Съчувствено казах:

— Те са много надменни, нали?

Той вдигна рамене.

— Собственикът не идва често — само веднъж или два пъти годишно от Другия остров, нали разбирате?

Отне ми двадесет секунди, за да разбера, че О’Донован имаше предвид Англия.

— Значи собственикът е англичанин?

О’Донован ме изгледа косо.

— Изглежда, че той е поредният англичанин, който си е харесал част от Ирландия. — Гледах загрубялото лице на О’Донован и се питах дали е активен член на ИРА. Изглежда, че можеше да понася англичаните дотогава, докато си стояха в Англия, въпреки че дружелюбно разговаряше с мен.

Той вдигна ръка.

— Казах „изглежда“ и точно това имах предвид, тъй като вчера четох във вестника, че човекът въобще не е англичанин.

— Значи го пишат във вестниците, така ли?

— Защо не? Говори в парламента на Другия остров. Не е ли странно това, че не е англичанин?

— Да, наистина — казах аз. Връзките ми с английския парламент бяха ограничени, да не кажа никакви, и не знаех правилата за постъпване.

— И какво, ако не е англичанин?

— О, това пък съвсем не си го спомням. Идваше от някакво малко място далече в Европа. Но е много богат човек. Има всичките пари на света, които американските Кенеди не са успели да докопат още. Идва тук с една голяма яхта, която сега е закотвена в залива, и тя е колкото английската кралска яхта, ако не и по-голяма. Такава разкошна лодка никога не е идвала в наши води преди.

Заможен и чуждестранен член на парламента! Не беше толкова обещаващо, колкото си помислих в началото, въпреки че беше страшно любопитно. О’Донован поклати глава.

— Все пак може би мистър Уилър е по-богат от фамилията Кенеди.

Уилър!

Всяка клетка в главния ми мозък моментално трепна. Вниманието ми се изостри до крайност. Това беше името на онзи член на парламента, с когото Макинтош беше говорил в деня преди злополуката. Бавно оставих чантата си.

— Мисля да пийнем още по едно, мистър О’Донован.

— Колко мило. Знаете ли, мисля, че вие самият сте от вестниците. — Отворих уста да кажа нещо, но той ми намигна: — Тихо, тихо, няма защо да се плашите, няма да ви издам. Идвали са и други лондонски репортери, а и един американски, и всички са се опитвали да разпитват за Уилър, за да публикуват във вестниците, но никой не прояви такова остроумие — да доведе ирландско момиче със себе си.

— Мислех, че ще ми помогне по някакъв начин — отговорих уклончиво.

Той се наведе през тезгяха и се огледа, за да види Алисън, която оживено разговаряше с група жени, заметнати с черни шалове.

— Тя не е учила езика на запад. Може би в Уотърфорд.

— Да, спомена, че е живяла там — потвърдих аз. — Но сега живее в Дъблин.

О’Донован кимна със задоволство, щастлив, че е отгатнал. Той вдигна чашите, но се спря и погледна през рамото ми.

— Вижте, идва Сиймъс Линч от Голямата къща. Няма да му казвам какъв сте.

Обърнах се и видях един мъж, който се приближаваше към бара. Той беше много тъмен ирландец, като испанец — висок, слаб и мускулест. О’Донован сложи нашето уиски на тезгяха и каза:

— Какво ще пиеш, Сиймъс?

— Ще взема половинка — каза Линч.

О’Донован взе една чаша и се обърна да я напълни, като заговори през рамо:

— Сиймъс, кога си заминава господарят на къщата с голямата си лодка?

Линч вдигна рамене.

— Когато реши, Сийн О’Донован.

О’Донован сложи чашата пред Линч. Забелязах, че половината на голямо уиски в Ирландия беше около английското двойно.

— Хубаво е да си богат и да имаш цялото време в света.

— Може би камарата на общините не заседава.

— Тогава би трябвало да разговаря със своите избиратели, а тук няма такива — каза О’Донован. Той се обърна към Линч: — Този джентълмен прекарва почивката си в разходка из Ирландия.

Линч ме погледна.

— И сигурно смятате, че Ирландия е прекрасно място, нали?

Не от думите му настръхнах, а от тона му. В гласа му прозвуча добре завоалирано презрение. Аз казах:

— Да, мисля, че е много хубава страна.

— И къде ще отидете след това? — попита О’Донован.

Имах вдъхновение и разказах една правдоподобна история.

— Прадядо ми по майчина линия е бил началник на пристанището в Слиго преди много години. Ще отида да видя дали ще мога да проследя родословното си дърво.

— А-ха — каза Линч, — всеки англичанин, когото срещам, ми разказва за ирландското си потекло. — Презрението му вече беше съвсем открито. — И те всички парадират с гордостта си от това. Човек ще си помисли, че британският парламент трябва да бъде в Дъблин.

Направо побеснях, но когато заговорих, гласът ми с нищо не го издаде.

— Сигурно сте прав. Може би това се дължи на факта, че вашите ирландски момичета не могат да си намерят добри съпрузи у дома и затова трябва да прекосяват ирландското море — казах студено.

Лицето на Линч потъмня и той стисна силно чашата си. О’Донован се беше облегнал на тезгяха. Изправи се и каза остро:

— Сиймъс, това е достатъчно. Получи равностоен отговор, което не се случва много често, така че или пий, или сложи чашата си на тезгяха. Не искам разправии тук, освен ако не се наложи аз да се разправям с теб.

Линч ми се изсмя подигравателно и се обърна с гръб. О’Донован каза, но не извинително:

— Ще разберете, че тук не обичат много-много англичаните.

Аз кимнах.

— И то поради основателни причини, имайки предвид нещата, които чух. Както и да е, аз не съм англичанин. Австралиец съм.

Лицето на О’Донован светна.

— Наистина ли? Трябваше да разбера това от любезното ви държане и добри маниери. Австралия е наистина велика страна.

Привърших питието си и видях, че Алисън ми дава знаци да се приближа. О’Донован ме гледаше одобрително, когато изпих голямото ирландско уиски на четири глътки. Оставих празната чаша и казах:

— Много ми беше приятно да си поговорим, мистър О’Донован. Пак ще се върна.

— Винаги сте добре дошли.

Тръгнах към Алисън, която стоеше до вратата. Като минавах покрай Линч, той изпречи краката си с цел да ме спъне, но аз ловко го избягнах и продължих. Точно сега не беше време да проявявам способностите си в ръкопашен бой. Алисън отвори вратата и излезе навън. Тъкмо щях да я последвам, когато влезе един висок едър мъж. Застанах отстрани, за да му направя път, той ме отмина и продължи. След няколко крачки спря несигурно.

Аз побягнах. Това беше Таафе и тъй като мисловният му процес действуваше на много бавни обороти, му трябваше време да осъзнае какво става. Докато напрягаше примитивния си мозък какво действие да предприеме, аз се втурнах напред и сграбчих Алисън за ръката.

— Тичай към колата. Ще имаме неприятности.

Това, което ми харесваше в Алисън, беше бързата й мисъл. Тя въобще не си губеше времето да иска обяснения, а направо си плю на петите. Трябва да е била в доста добра форма, тъй като взе разстоянието по-бързо от мен и след сто ярда вече ми водеше с цели десет.

Отзад някой ни гонеше — чувах стъпките му, — предполагах, че този някой е Таафе. Смрачаваше се и светлината си отиваше от западното небе. Това беше причината, поради която не видях серкмето, което беше опънато да съхне на около двадесет ярда от колата. Връхлетях отгоре му, заплетох краката си и се проснах безпомощен на земята.

Таафе това и чакаше. Чувах тропота на ботушите му, докато тичаше към мен, както и ръмженето на колата, която очевидно Алисън беше запалила. След това Таафе доста силничко ме помилва с ботуша си. Ботушите му бяха като тези на тежкарите, които мерят улиците — със стоманени върхове и токове и един от тях се заби в ребрата ми с безмилостна сила. Чувах дишането на Таафе — тежко и освирепяло.

Претърколих се, като отчаяно се опитвах да освободя краката си, а ботушът му профуча толкова близо до главата ми, че усетих раздвижването на въздуха. Ако ме беше изритал, щеше да бъде свършено с дните ми на този свят. Моторът на колата бръмчеше, Алисън включи фаровете и ни освети.

Погледнах нагоре и видях Таафе надвесен над мен, беше прехапал долната си устна, зъбите му и цялото лице приличаха на муцуната на освирепял звяр, докато се приготвяше да ми нанесе още един ритник. Претърколих се още веднъж, като напрегнах всичките си сили. Видях някаква светлина откъм колата и чух някакъв звук като от гърмеж на фишек. В този момент Таафе издаде гъгнещ звук и внезапно се строполи върху мен. Докато се опитвах да се измъкна изпод тежестта му, той виеше ужасно. След това се сви на кълбо, като притискаше лявото си коляно.

Освободих крака си от мрежата и побягнах към колата. Вратата беше отворена и Алисън нетърпеливо форсираше двигателя. Докато се качвах, тя пусна един малък пистолет в жабката и още преди да съм затворил вратата, беше потеглила, като ловко заобиколи Таафе, който още се гърчеше на земята.

С прегракнал глас попитах:

— Къде го застреля?

— В капачката на коляното — отговори тя, а гласът й беше толкова спокоен и невъзмутим, сякаш говорехме за попадение в мишена за спортна стрелба. — Това беше най-доброто, което можех да направя. В противен случай сега щеше да си мъртъв.

Обърнах се и погледнах назад. Въпреки че беше вече тъмно, видях някой да се навежда над Таафе. Този някой беше висок и слаб и съвсем спокойно можеше да бъде Сиймъс Линч.