Дезмънд Багли
Капанът на свободата (2)

II

Обядвах в „Петела“ на Флийт стрийт, след което се захванах да търся адреса, който ми беше дал Макинтош. Разбира се, тръгнах в погрешна посока — Лондон е най-ужасното място, което един чужденец би избрал да обикаля. Не исках да вземам такси, защото винаги изработвам нещата много внимателно, дори твърде внимателно. И затова именно имах такъв успех. Както и да е, преди да открия, че се движа в грешна посока, се намерих на една улица, която се казваше „Луджейт хил“, и докато търсех пътя към Холбърн, минах покрай Централния наказателен съд. Знаех, че е Централният съд, защото го пишеше, и това ме озадачи, защото винаги съм мислел, че се казва „Стария Бейли“. Познах го по златната фигура на правосъдието на покрива. Дори един южноафриканец би го познал — и ние гледаме филми на Едгар Ластгартен.

Беше много интересно, но аз не бях там като турист, така че изпуснах възможността да вляза и да видя дали се гледа някакво дело. Вместо това забързах към „Ледър Лейн“ зад магазина „Гемидж“ и открих един уличен пазар, на който продаваха всякакви джунджурии, поставени на ръчни колички. Гледката не ми се понрави особено — трудно е да се измъкнеш бързо в гъста тълпа. А аз трябваше да съм сто процента сигурен, че няма да се вдигне врява, което означаваше, че трябва да фрасна пощальона доста силничко. Започна да ми дожалява за него.

Преди да огледам мястото, чийто адрес ми бе дал Макинтош, аз се поразходих из околността, като разучавах всички възможни изходи. За мое най-голямо учудване открих, че „Хатън Гардън“ върви успоредно с „Ледър Лейн“, а знаех, че търговецът на диаманти се навърта там. Като се замислих отново, не беше толкова учудващо. Те не биха допуснали адресът, на който получават диамантите, да бъде много далече от крайното предназначение. Погледнах към празните безжизнени сгради и се запитах в коя от тях се намираше „трезорът“, който Макинтош ми беше описал.

Половин час обикалях тези улици и оглеждах магазините, тъй като по принцип те са твърде удобни за укриване, когато се налага да офейкаш. Открих, че „Гемидж“ е подходящ за целта — достатъчно голям, за да се загубиш, — затова прекарах четвърт час, за да се запозная отблизо с мястото. Едва ли можех да проуча всичко, което ми е необходимо, за толкова кратко време, но на този етап не трябваше да се осланям на готови планове. Това е грешката на хората, които се впускат в подобни начинания. Предварително правят подробни планове на действие, като си въобразяват, че са царете на разума, и така работата се обърква и проваля. Върнах се на „Ледър Лейн“ и открих адреса, който ми беше дал Макинтош. Беше на втория етаж, така че се качих със скърцащия асансьор до третия и слязох пеша на втория. Модната къща на „Бетси-Лу Къмпани“ беше отворена, но аз не си направих труда да се представя. Вместо това се замислих за възможните начини на действие и открих, че имаше добри възможности, въпреки че първо трябваше да наблюдавам пощальона, преди да реша как да постъпя. Не се задържах дълго време там, но престоят ми беше достатъчен, за да се ориентирам в обстановката. След десет минути вече бях отново в „Гемидж“ и набирах телефонния номер на Макинтош. Мисис Смит сякаш бе стояла до телефона в очакване на моето обаждане, защото след първото иззвъняване вдигна слушалката.

— „Англо-скотиш холдингс“.

— Риардън на телефона — казах.

— Ще ви свържа с мистър Макинтош.

— Почакайте — каква Смит сте?

— Какво искате да кажете?

— Нямате ли малко име?

Тя не отговори веднага.

— Може би ще е по-добре да ме наричате Люси.

— Ооо, не мога да повярвам.

— По-добре се опитайте.

— Мистър Смит съществува ли? — Слушалката в ръката ми се вледени, когато тя каза студено:

— Това не е ваша работа. Ще ви свържа с мистър Макинтош.

Чу се щракване и връзката временно заглъхна. Помислих си, че репутацията ми на любовник не е от най-добрите. Но нямаше защо да се учудвам на поведението на мисис Смит. Не можех да си представя, че би се впуснала в някаква авантюра, преди да изпълня възложената ми задача. Почувствах се потиснат.

Гласът на Макинтош изпука в ухото ми:

— Здравейте, скъпо момче.

— Готов съм да поговорим повече за случая.

— Така ли? Добре, елате в офиса ми по същото време.

— Разбрано — отвърнах.

— Между другото, ходихте ли при шивача ми?

— Не.

— Добре е да побързате — каза той. — Ще трябва да ви вземе мярка и ще има поне три проби. Тъкмо ще са готови, и ще ви приберат.

— Много смешно — казах и затворих телефона. Лесно му беше на Макинтош да прави подли забележки. Не на него се падаше да свърши черната работа. Чудех се какво ли още прави в този занемарен офис, освен да организира кражби на диаманти.

Взех такси от Уест Енд и в „Остин Рийд“ си купих много хубаво палто с две лица и един каскет от онези, които носят английските провинциални благородници. Продавачът искаше да ми го увие, но аз го сгънах и го сложих в джоба на палтото, което носех преметнато през ръката си.

Не отидох при шивача на Макинтош.