Дезмънд Багли
Капанът на свободата (14)

I

Почти зяпнах от изненада.

— Ти с всичкия си ли си?

— Какъв е проблемът? Не вярваш ли в девиза „Свобода за всички“?

— Какъв е проблемът ли? — почти изкрещях аз. — Та този човек ходи с патерици. Той е сакат!

— Недей да викаш! — предупреди ме той.

Сниших гласа си и казах почти освирепяло:

— Как, по дяволите, мислиш, че ще успее, като не може да тича?

— Ти ще бъдеш до него и ще му помогнеш, нали? — каза Кози с равен глас.

— Как пък не!

— Виж какво, Риардън, тези патерици са един вид параван, носи ги, откакто се върна от болницата, и може да тича много добре. Не искам да кажа, че може да покрие световния рекорд на 1000 метра, но може да се справи със задачата.

— Тогава, по дяволите, нека да върви без чужда помощ. Господи, ако ми попречи да избягам и ме хванат, ще прекарам шест месеца абсолютно сам и ще ме изпратят на Уайт или в източното крило на „Дърам“. А оттам никога няма да мога да се измъкна.

— Същото се отнася и за Слейд — каза Косгроув меко. — Не забравяй, че е осъден на четиридесет години. — Той сниши гласа си и каза раздразнено: — А сега ме чуй добре, Риардън. Слейд е триста пъти по-важен за нас от теб. Не можеш да си представиш колко пари сме заложили за него. Затова по-добре направи каквото ти се казва. А колкото до отиването ти в „Дърам“, решено е да те преместят в събота.

— О, господи! Много тежко го давате.

— Какъв е проблемът? Да не би защото Слейд е шпионин да те е връхлетял внезапен изблик на патриотизъм?

— О, не! Не би ми пукало дори ако са го прибрали, защото е отвлякъл кралицата, министър-председателя или целия проклет кабинет. Причината е в това, че ще бъде невероятна пречка.

В гласа на Косгроув се промъкнаха омиротворителни нотки.

— Е, добре, бихме могли да го компенсираме някак си. Бяхме се разбрали да ни платиш двадесет хиляди, когато излезеш оттук, нали?

Кимнах уморено.

— Точно така.

— Да предположим, че отрежем половината и станат десет хиляди, а в замяна на това ти помогнеш на Слейд да се добере жив до нас. Какво ще кажеш за това?

— Предложението има своите добри страни — съгласих се аз.

— Не мисля, че ще е толкова непоносимо да помогнеш на Слейд.

— Имаш ли пълномощно за това предложение? — попитах аз подозрително.

— Разбира се — каза той, като пусна една тънка усмивчица. — Както може би се досещаш, предложението има и обратна страна — ако ти успееш да избягаш, а Слейд не, то ще си изпатиш много лошо. Затова си набий в главата, че Слейд е много по-важен от теб.

— Трябва само да му помогна да прескочи стената, така ли?

— Точно така. Веднъж да минете отвън, тогава нашите хора ще се погрижат за вас. — Той повдигна рамене. — Сто процента сме сигурни, че Слейд не би се справил сам, затова процедираме така. Ще ти кажа направо — той не може да тича добре. И ти нямаше да можеш, ако имаше дървени крака.

— Как е с катеренето?

— Ръцете му са здрави, но ти ще трябва да го повдигнеш, когато платформата приближи.

— Добре. Но трябва да поговоря с него.

— Не — отсече Косгроув. — Не трябва да се приближаваш до него. Той знае какво да прави. Запомни, че аз съм този, който ти дава инструкции.

Някакъв звънец иззвъня пронизително, за да извести края на почивката. Косгроув ме потупа и каза:

— Ще се видим в събота.

Събота ми се виждаше толкова далече. Изтръпнах от ужас, когато за пореден път ме преместиха в друга килия — за три дни смених две различни килии и се опасявах дали не подозираха, че се готви бягство. Костваше ми невероятни усилия да продължа да се занимавам с уроците. Руският ми закъса ужасно, затова продължих с литературата и открих, че „Бдението на Финеган“^[1] действа много по-успокоително.

Започнах да наблюдавам Слейд и с неудоволствие установих, че краката му наистина бяха зле. Щеше да бъде много трудно да го прехвърля през стената, независимо дали има „черешоберачка“ или не. Веднъж погледите ни се срещнаха, но той не трепна. Не бях виждал Косгроув да говори с него и реших, че може свръзката да е различна. Сигурно целият затвор беше бъкан с наемници на „Бегълците“.

През деня все така чистех масите и миех пода, като се стараех да го правя възможно най-добре. Така беше дори и в събота сутринта. Не исках нещо необичайно в държанието ми да привлече вниманието на надзирателите. Но на обед нямах никакъв апетит и не хапнах почти нищо. А на своята маса Слейд старателно облизваше чинията си с парче хляб.

В два и половина бяхме изпратени както обикновено в двора за спортни занимания. Някои от момчетата ритаха топка, но повечето просто се разхождаха надолу-нагоре и се наслаждаваха на слънцето, небето и въздуха.

Приближих се до Косгроув и започнахме да се движим из двора. Той каза:

— Ще ти кажа къде точно ще дойде камионът — ще минем оттам. След това ще те заведа до мястото, където трябва да чакаш. Ще стоиш там и с едното око ще ме наблюдаваш, а с другото ще гледаш стената, но не така, сякаш очакваш нещо да се случи.

— Не съм толкова глупав.

Той изсумтя:

— Може и така да е. Ето, приближаваме мястото. Виждаш ли тебеширения знак?

— Да — отвърнах аз и за малко да се изсмея. На стената имаше грубо надраскан мъжки полов член, каквито обикновено могат да се видят в обществените тоалетни.

Но Кози не се смееше.

— Ето тук ще дойде камионът. А сега да продължим по-нататък.

Продължихме да вървим и след малко и двамата се обърнахме едновременно, като учители, които следят за реда в училищен двор.

— Ще трябва да скочиш, за да се хванеш. На платформата ще има човек, който ще ти помогне.

— Да скоча? Ами Слейд?

— Първо ще го повдигнеш, от платформата ще висят въжета. Веднъж да се хване за тях и всичко е наред. Той има силни ръце.

Видях как Слейд гледа топката с явен интерес и казах:

— Той ще остави патериците, нали?

— Това е ясно — отвърна Косгроув нетърпеливо. Ние се върнахме до отсрещната стена. Там стоеше Слейд, облегнат близо до тебеширения знак, и не трябваше да направи повече от две крачки, когато започнеше акцията.

— А сега стой тук и чакай. — Той погледна нещо в ръката си и видях, че беше малък дамски часовник. — Остават около двадесет минути.

Той прибра часовника.

— Откъде го взе?

— Няма значение — отвърна той с кисела физиономия, — след двадесет минути вече няма да го има. Когато офейкате, надзирателите ще побеснеят и ще обърнат всичко с краката нагоре, но така или иначе няма да открият никакъв часовник.

Облегнах се на стената и погледнах знака отсреща. Зад стените на затвора се чуваше автомобилното движение, но не твърде силно, защото беше събота следобед.

— След малко те оставям и чуй добре какво ще направиш. В три без две в онзи ъгъл ще стане сбиване — ще бъде голяма дандания. В момента, в който чуеш нещо, тръгни, но бавно, запомни това. Ще вървиш към отсрещната стена със знака и, за бога, недей да тичаш. Слейд ще те види, че идваш, и ще се приготви.

— Можех и сам да говоря с него.

— Твърде опасно е. А засега не трябва да се изненадваш и да обръщаш внимание на това, което става наоколо независимо какво е то. Трябва да се съсредоточиш върху задачата си и да стигнеш до стената със знака. Като се добереш, платформата ще е вече там. Повдигаш Слейд на раменете си, след което самият ти скачаш. Няма да е толкова трудно.

— Всичко ще бъде наред, Кози.

— Окей, успех, Риардън! — Той изкриви устните си в нещо като усмивка. — Обстоятелствата са такива, че няма да си стиснем ръцете. А сега тръгвам. Докато стане време, ще говоря с Пади Колхун. — Той извади часовника. — Остават точно петнадесет минути.

— Почакай малко. Ами телевизионните камери около затвора?

— За всичко е помислено — обясни той търпеливо. — Довиждане, Риардън.

Той тръгна да прекосява двора, а аз останах облегнат на стената. Ръцете ми се потяха, устата ми пресъхна, като погледнах бодливата тел над стените на затвора. Господ да ми е на помощ, ако се наденех на това. Избърсах дланите си в панталона и се отпуснах на петите си.

Слейд стоеше на отсрещната стена до тебеширения знак и също беше сам. Явно всички бяха предупредени да не се доближават до нас. Сигурно не знаеха защо, но се бяха подчинили, особено ако са били предупредени от по-яките момчета. Злополуки можеха да се организират и в затвора — не беше трудно да си счупиш ръката или дори нещо по-лошо.

Косгроув говореше с Пади и явно си прекарваха много весело. Надявах се, че не се смеят на мен. Бях взел цялата история за чиста монета, но ако този Кози се опитваше да ме преметне и си правеше лоша шега, кълна се, щях да го убия. Затворът щеше да е малък за нас. Но когато погледнах към Слейд, нещо ми подсказа, че всичко беше истина. Имаше четирима надзиратели в двора, които се разхождаха напред-назад с безизразни физиономии. Знаех, че други двама гледат от наблюдателниците отгоре. Оттам те можеха идеално да видят какво става на улицата. Господи, те сто процента щяха да вдигнат тревога, когато видят камиона с високата платформа да спира до стената. Не са чак толкова тъпи да не загреят какво става.

Минутите течаха. Започнах да губя представа за времето. Петнадесет минути ли бяха минали или само пет? Отново почувствах, че ръцете ми се изпотиха, и ги изтрих. Ако щях да се катеря по въжетата, трябваше да бъдат сухи.

Отново погледнах към Косгроув, който беше наклонил главата си към Пади и го слушаше. Видях как хвърли кос поглед към мен, преди да избухне в смях, и как удари Пади по гърба.

Не го видях да ми дава знак, но изведнъж от другия край на двора се вдигна врява, което значеше, че това ще да е бил сигналът. Отлепих се от стената и като хипнотизиран от белия знак на стената тръгнах бавно натам. Слейд се оттласна от стената и пристъпи напред, накуцвайки, като още държеше патериците.

Всички наоколо се бяха насочили към мястото на случката и шумът беше станал невъобразим. Някои дори бягаха в тази посока, надзирателите също се приближаваха. Погледнах надясно и видях Хъдзън, старшия, който като че ли изникна от земята. Той не тичаше, но вървеше доста бързо точно срещу мен. Но тогава се случи нещо поразително. Чу се рязко изгърмяване, нещо като лека експлозия и дворът се изпълни с гъст, бял дим. Продължих да вървя, но Хъдзън се обърна и ме изгледа. Чуха се още експлозии и димът се сгъсти. Този, който действаше зад стената, беше много щедър на бомбички.

Хъдзън вече стоеше зад мен и чух неистовия му вик:

— Бягство! Бягство! Задействайте алармата!

Той наду свирката си като обезумял, но аз продължих да вървя към Слейд. Чертите на лицето му бяха изопнати от напрежението и когато се доближих, той тревожно изрече:

— Къде, по дяволите, са тези проклети въжета?

Погледнах нагоре и ги видях да се спускат през валмата дим, прилични на главата и врата на праисторическо чудовище с лигави бурени между челюстите. Когато се спуснаха надолу, видях, че бурените всъщност бяха четири снадени въжета, които бяха провесени на платформата, на която, о, господи, стоеше мъж, който говореше по някакъв радиотелефон. Аз се наведох.

— Хайде, Слейд, качвай се!

Той пусна патериците и аз го повдигнах. Той се вкопчи в едно от въжетата, което висеше по-наблизо. Не беше от най-леките и затова ми беше трудно да го задържа. Когато той започна да се набира по въжето, бях благодарен.

Мъжът на платформата ни гледаше отгоре и щом видя, че Слейд се изкачва, заговори в микрофона и платформата започна да се издига. Единственият проблем беше в това, че аз оставах долу. Направих скок, за който бяха необходими нечовешки усилия, и сграбчих долната част на въжето, по което се катереше Слейд. Той напредваше бързо, но краката му висяха отпуснати и върховете на обувките му докосваха челюстта ми. Почувствах, че ми прилошава, и за малко да изпусна въжето, но в последния момент се овладях и с всички сили се вкопчих в него.

В този миг някой сграбчи глезена ми и когато погледнах надолу, видях, че е Хъдзън, чието лице беше изкривено от усилията. Ръцете му бяха като железни клещи, затова го изритах с всичка сила в лицето със свободния крак — номер, който току-що бях научил от Слейд. Хъдзън ме пусна и се просна на земята, която изглеждаше да е доста далече. Продължих да се катеря. Чувствах, че костите ми пукат. Най-накрая успях да се хвана за ръба на платформата.

Слейд се беше проснал на металната повърхност, останал без дъх, а мъжът с радиотелефона се наведе и каза:

— Стойте тук. Всичко ще бъде наред. — И отново заговори в микрофона.

Погледнах надолу и видях бодливата тел да се отдалечава под нас, докато платформата ни пренасяше над стената. След това започнахме да слизаме надолу и мъжът нареди:

— Правете точно това, което ви казвам!

С клатушкане бяхме свалени долу на улицата. Един малък товарен камион спря до нас изневиделица. Човекът свали оградката на каросерията и с лекота скочи в задната част на камиона. Аз го последвах, като с облекчение пуснах въжето. Слейд беше зад мен и когато ме връхлетя, го изпсувах. Но в следващия момент, когато камионът потегли, той рязко залитна в обратна посока. Чу се свистене на гуми и завихме зад първия ъгъл.

Обърнах се назад и видях големия камион с „черешоберачката“ тромаво да се отдалечава, като почти беше задръстил улицата. Няколко мъже изскочиха от кабината и побягнаха, но тогава ние завихме зад другия ъгъл и не видях нищо повече.

Слейд лежеше напреко на камиона, а главата му бе клюмнала на една страна. Лицето му беше посивяло и изглеждаше изтощен до краен предел. Спомних си, че неотдавна е бил в болница. Този, който беше с нас, ме сръга с лакът в ребрата.

— Внимавай — каза той остро, — ще те преместим в едно микробусче. Приготви се!

Камионът се движеше бързо. Нямаше много движение в събота по улиците, за да ни попречи. Спряхме внезапно зад един микробус, който стоеше до бордюра.

— Това е. Влизай вътре — бързо!

Скочих от камиона и с главата надолу се хвърлих в микробуса. Някой затвори вратите зад мен. Повдигнах глава и през прозорчето, което ме разделяше от кабината на шофьора, видях двама широкоплещести мъжаги. Забелязах също, че камионът, от който бях слязъл, тръгна, а Слейд беше вътре. Движеше се от дясната ни страна с бясна скорост.

Микробусчето потегли по-спокойно, в границите на позволената скорост, и зави надясно. Чувствах се абсолютно бездиханен. Дробовете ми бяха напрегнати, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи. Лежах и дишах тежко, а когато се почувствах по-добре, се надигнах и смушках този, който беше до мен.

— Защо ни разделихте?

Той не отговори, затова опитах отново.

— Къде отиваме?

— Млъкни и залегни! — отвърна той, без да се обръща. — Скоро ще разбереш.

Поотпуснах се и продължих да седя на твърдия метален под на микробуса. Доколкото можех да разбера от погледите, които хвърлях през задното стъкло, се движехме по доста сложен маршрут, като спирахме на всички светофари и карахме с нормална скорост, за да не привличаме вниманието.

Микробусът зави по една странична уличка и мина по някаква алея. Надигнах се на лакът и се заоглеждах с любопитство. Видях две големи отворени дървени врати, а вътре имаше огромен камион, чиято товарна рампа беше спусната. Без да се двоуми, шофьорът насочи микробуса право натам, изкачи се по рампата и влезе в големия фургон. Зад нас се спусна нещо, което изцяло покри микробуса, а капакът на големия камион се затръшна.

Намирахме се в непрогледна тъмнина, когато задната врата се отвори.

— Вече можете да излезете — каза един женски глас.

Залюлях се и връхлетях върху нея, като се подпрях на меката й ръка. Предната врата на микробуса се тресна.

— За бога — каза тя, — запалете някаква лампа!

Една крушка на тавана светна и аз се огледах. Намирахме се в тясно помещение, което можеше да побере микробуса и само няколко човека отвън. Жената беше ниска блондинка с бял гащеризон, която приличаше на медицинска сестра. Един от мъжете мина покрай мен и се наведе. Видях го да слага вериги около задната броня на микробуса.

Чух рева на мощен дизелов двигател и цялото помещение се наклони. Мъжът се изправи и ми се озъби.

— Не искаме да загубим товара си, нали?

Фургонът пак се залюля и отново се чу воят на двигателя.

Голямото помещение се движеше и ме отнасяше. Накъде ли?

Блондинката ми се усмихна.

— Нямаме много време — заяви тя практично, — съблечи се! — Трябва да съм я зяпнал с учудване, защото тя каза остро: — Хайде, събличай се, не се прави на свенлив. Не си първият гол мъж, когато виждам.

Съблякох сивата фланелена риза — униформата на робството — и я видях да отваря някакъв куфар и да вади бельо, чорапи, ризи, костюм и чифт обувки.

— Можеш да започнеш да се обличаш. Но не си слагай ризата още.

Свалих затворническата униформа и облякох прекрасното бельо. След това, клатушкайки се под извивките на фургона, сложих и чорапите. Един от мъжете каза:

— Как се чувстваш навън, приятелче?

— Не знам. Още не съм сигурен, че съм навън.

— Така е — увериха ме те. — Можеш да си сигурен.

Нахлузих панталоните и си обух обувките. Всичко ми беше по мярка — като че ли специално за мен правено.

— Откъде знаете размерите ми? — попитах.

— Ние знаем всичко за теб, освен може би едно нещо.

— И кое е то?

Той драсна една клечка — запали си цигара и издуха дима в лицето ми.

— Мястото, където държиш парите си. Но ти ще ни кажеш, нали?

Дигнах ципа на панталона.

— Когато му дойде времето — отвърнах аз.

— Ела тук! — каза блондинката. Беше сложила едно столче пред полица, на която стоеше купа, пълна с вода.

— Седни. Ще ти измия косата.

Направих каквото искаше и тя ми насапуниса косата, като забиваше пръстите си дълбоко в нея. Изплакна я и пак я насапуниса, преди да я измие окончателно. След това ме хвана за брадичката и извъртя главата ми.

— Добре, това ще свърши работа. А сега веждите.

Тя се зае с тях и когато свърши, ми подаде едно огледало.

— Какво ще кажеш?

Погледнах отражението си в огледалото. Хубавата ми черна коса я нямаше и сега бях рус като всеки втори англичанин. Бях изумен от разликата. Дори Макинтош не би ме познал. Усетих ръцете й върху бузите си.

— Ще трябва да се бръснеш два пъти на ден. Тъмната брада, която набожда на всеки седем часа, ще те издаде. Обръсни се сега — ще намериш всичко в куфара.

Отворих го и открих, че беше снабден с всичко, което е необходимо на един мъж за пътуване. Имаше малка самобръсначка на батерии, която незабавно пуснах в употреба. Докато се бръснех, тя наизвади някакви неща.

— Името ти е Реймънд Крукшенк. Имаш и копчета за ръкавели с инициалите ти.

— Такъв човек ли трябва да бъда? — попитах тихо.

Тя въобще не се въодушеви от шегата ми.

— Не ставай смешен — отвърна студено. — Инициалите на, куфара са същите. Всичко това представлява твоята сигурност, Риардън, осигуровка срещу възможността да те хванат. Затова се отнеси сериозно!

— Съжалявам.

— Бил си в Австралия. Преди няколко години си се забъркал в някаква история в Сидни, така че те направихме австралиец. Хората в Англия не правят разлика между южноафрикански и австралийски акцент и номерът ще мине. Това тук е паспортът ти.

Взех го и го отворих. Вътре имаше моя снимка, само че с руса коса.

Тя извади някакъв портфейл и ми го показа, за да го разгледам.

— Точно в стила на Крукшенк. Виж го добре, за да знаеш какво има вътре.

Така и направих и останах много изненадан. Групичката наистина си я биваше; неслучайно Кози каза, че им трябвало време. Сред документите имаше членски карти за клубове в Сидни, една австралийска двудоларова банкнота сред английската валута, австралийско разрешително за шофиране й същото, но международно, една дузина визитни картички с адреса и работата ми — оказа се, че съм генерален директор на фирма за внос на машини за оборудване на офиси. Наистина добре свършена работа.

Извадих една фотография с оръфани краища.

— Какво е това?

— Имаш жена и деца — отвърна тя спокойно.

Разглеждах я отблизо на оскъдната светлина и о, господи, тя беше права! Наистина на снимката бях аз — с руса коса, обгърнал с ръка кръста на една брюнетка и няколко деца отпред. Хубава лъжлива фотографийка.

Пъхнах я обратно в портфейла, но в джоба си напипах нещо друго. Извадих го и видях, че беше стар билет за театър отпреди два месеца — естествено в Сидни. По всяка вероятност бях гледал „Цигулар на покрива“.

Сложих го обратно и с удивление възкликнах:

— Много добре! Наистина невероятно.

Оставих портфейла и започнах да обличам ризата. Тъкмо щях да си сложа копчетата, когато тя каза:

— Мистър Крукшенк, както вече казах, това е вашата осигуровка.

Аз се заковах.

— Е?

— Хванете го, момчета — нареди тя остро и аз бях сграбчен изотзад. Ръцете ми бяха като клещи.

— Какво, по дяволите…

— Мистър Крукшенк — тя произнесе името много ясно, — това е нашата осигуровка. — Когато извади ръката си иззад гърба, видях, че държи спринцовка за подкожна инжекция, която нагласи с професионална вещина. С едно движение тя запретна ръкава ми. — Ще ви спестим някои неприятности — каза тя и заби иглата в ръката ми.

По дяволите, нищо не можех да направя. Просто стоях безпомощно и гледах лицето й, което се отпускаше. И нищо повече не си спомням.