Дезмънд Багли
Капанът на свободата (15)

II

Събудих се с чувството, че съм спал много дълго време. Не знаех защо е така, но сякаш сто години бяха минали, откакто си легнах в килията, където ме бяха преместили за пореден път. Разбира се, не се чувствах като да съм се събудил от обикновен нощен сън. В края на краищата бях свикнал да спя на запалена лампа.

А и имах махмурлук!

Нямам нищо против това, когато има причина. Правиш си кефа и след това си плащаш за удоволствието. Но съм твърдо против да има последствия без удоволствие. Не бях близвал алкохол от осемнадесет месеца и този необясним махмурлук беше нещо отвратително.

Лежах в леглото със затворени очи, чиито клепачи можех да повдигна само с неимоверни усилия на волята. Главата ми беше като нажежено желязо и пулсираше, сякаш някой с всички сили я удря с огромен чук. Имах и онова познато чувство на неутолима жажда, която един приятел така неелегантно използва преди време. В устата ми имаше вкус като от бандажа на борец. От вътрешната му страна.

Обърнах се бавно и неволно изохках, тъй като ковачът в главата ми нанесе извънредно силен удар. След това отворих очи и се загледах безцелно в тавана. С усилие успях да се съсредоточа върху изящната форма на позлатения корниз, като внимавах да не движа твърде бързо очите, защото имаше опасност очните ми ябълки да изскочат.

— Чудна работа. Каква хубава килия са ми дали този път. — Неохотно се надигнах на лакът точно навреме, за да видя как някой напуска стаята. Вратата се затвори с тихо щракване и се чу превъртането на ключа. Този звук ми бе доста по-познат, отколкото самата килия.

Гледах неразбиращо сиво-сините стени и позлатената ламперия в стил рококо, тоалетната масичка, която беше досущ като тази на Доли Партън, и удобното кресло в единия ъгъл върху мекия дебел килим. В този миг ме озари прозрение. Господи, успях! Измъкнах се от затвора.

Погледнах се и видях, че бях облечен в копринена пижама, а последния път, когато съзрях такава, беше на дъното на някакъв куфар в микробуса.

Микробус ли?

Бавно и мъчително си припомнях всичко. Неистовото катерене по въжето, издигането над бодливата тел, скока в камиона, след това в микробуса и във фургона.

Фургонът! Точно така. Имаше някаква блондинка, която ми боядиса косата и ми даде едно портмоне. Казвах се Крукшенк и бях австралиец — така каза тя. А след това тази кучка ме упои. С другата си ръка опипах мястото, което беше още болезнено. Но защо, за бога, го беше направила?

Отметнах завивките и седнах, като провесих краката си надолу. Изправих се и почувствах, че ми прилошава. Олюлявайки се, се дотътрих до най-близката врата, която се поддаде на залитането ми и внезапно се озовах в банята. Олюлях се на краката си и когато стигнах до тоалетната чиния, усетих, че ми се гади ужасно, но нищо не излезе освен тънка струйка кафеникава слуз. Почувствах се малко по-добре. Опитах се да стъпя здраво на краката си и със залитане се добрах до мивката, за която се вкопчих здраво. Загледах се втренчено в непознатото лице в огледалото.

Тя беше права, помислих си аз, тази брада проваля всичко. Русата коса и черната брада са абсолютно несъвместими, а и картинката се допълва прекрасно от очите, които бяха като прогорени дупки в одеяло. Потрих отново ръката си, неволно повдигнах ръкава и видях пет червени точици.

Пет! Колко ли време съм бил в безсъзнание? Потрих брадата си, която порядъчно беше набола. Беше на около тридесет и шест часа, а може и повече. Освен ако не ме бяха бръснали през времето, когато съм „спял“, което между другото беше много вероятно.

Пуснах студената вода и наточих малко в умивалника, след това обилно наплисках лицето си, като напръсках наоколо. Имаше чиста кърпа и докато се триех, ми стана по-добре, но това чувство бързо се изпари, когато погледнах към прозорчето на банята. От вътрешната страна имаше дебели стоманени решетки и въпреки че стъклото беше матирано, ясно различих същите и от външната страна.

Тук беше доста по-приятно от затвора, но на всеки прозорец положително имаше решетки.

Пуснах кърпата на пода и се върнах в спалнята. Там прозорците също имаха такива приспособления отвътре и отвън, но стъклото беше прозрачно. Когато погледнах навън, видях двор и сгради наоколо. Всичко беше застинало освен един кос, който търсеше червеи по грижливо окосената морава.

Около пет минути стоях и гледах, но нищо не се случи, затова насочих вниманието си към спалнята. На тоалетката до прозореца лежаха тоалетните принадлежности и самобръсначката, която ми беше дала блондинката. Взех четката за коса и се сресах. Бръсненето можеше да почака. Погледнах се в огледалото и се оплезих на непознатия срещу мен. Той направи същото и като видях обложения език, бързо го прибрах.

Целият изтръпнах, като погледнах през рамото си. Обърнах се с лице към стаята. Имаше две легла — това, в което бях лежал, беше с измачкани чаршафи, но и в другото имаше човек. Приближих се и като погледнах, видях Слейд, който дишаше тежко и беше в безсъзнание. Потупах го по бузите и повдигнах клепачите му, но всичко беше напразно. Ако не дишаше, щях да помисля, че е умрял.

Така че го оставих, както си беше, главно защото видях някакъв вестник на фотьойла. Този, който ме беше чакал да се събудя, беше забравил да си вземе „Сънди Таймс“.

Бягството ни стоеше на първа страница. Заглавията гърмяха в необичаен за „Сънди Таймс“ стил, но се обзалагам, че „Нюз ъв уърлд“ ги надминаваше в това отношение. Имаше снимка на затвора отвън и старателно изобразяване на случките при бягството, също и снимка на „черешоберачката“, след като я бяха изоставили насред пътя като динозавър от Дисниленд. Видях и някаква снимка на мъж, носен на носилка към една линейка — очевидно старши служител Хъдзън необяснимо как беше счупил крака си.

Историята, поместена на първа страница, беше доста вярна и доколкото видях, не бяха преувеличавали твърде. С интерес прочетох, че специалните камери за наблюдение извън затвора били обезвредени с боя, напръскана върху обективите. Това беше добър удар. Друго, което привлече вниманието ми, беше, че откритият камион бил намерен изоставен близо до Колчестър, а черното микробусче — някъде до Саутхемптън. Полицията открила гробница за коли и на двете места.

На Слейд бяха отделили повече внимание. Какво представлява един крадец на бижута в сравнение с известен шпионин? Но Брънскил не беше пропуснал да ме очерни.

— Този човек е опасен — казваше той с надуто изражение, — обвинен е в насилие, а има и солидно досие с престъпления от същия тип в предишните години. Полицията трябва да внимава с него и в никакъв случай не бива да се опитват да го хванат, ако са по-малко от петима души.

Това беше най-гнусната лъжа, която съм чувал. Имах две присъди за цели дванадесет години за престъпления с насилие, ако въобще това, което бях извършил, можеше да се нарече така, и вече бях окачествен като Джак Изкормвача. Брънскил искаше да преувеличи и изопачи истината. Надявам се шефовете му да са го смъмрили за това, че говори неистини.

Нещо друго по-съществено не се казваше, но със сигурност историята нямаше така лесно да заглъхне. Трябваше да почакам до следващата седмица, за да прочета за начина, по който бяхме избягали. Но уводната статия беше наистина нещо уникално. Бягството ни беше описано като акт на върховно безочие и ако затворниците са започнали да използуват димки и бомби, то наистина било настъпило времето полицаите да действат с военни методи, за да запазят непокътността на затвора.

И аз си мислех същото.

Лорд Маунтбатън не беше намерен, за да даде интервю, но затова пък много други хора си бяха почесали езиците, независимо дали имат да кажат нещо съществено или не. Особено един, който бълваше яростно срещу нас — някакъв си член на парламента на име Чарлз Уилър, който с прочувствени нотки говореше за гангстеризма в Англия и се кълнеше, че при първия удобен случай ще отнесе въпроса до парламента. Пожелах му успех. Водениците на правителството мелят бавно и щеше да мине ужасно дълго време, докато се види някакъв резултат.

Страхотно удоволствие ми достави този вестник.

Тъкмо бях привършил, когато вратата се отвори и един мъж в бяла ливрея вкара масичка на колелца, на която имаше няколко покрити сребърни блюда. Зад него вървеше висок човек с леко плешива глава, украсена с кичури бяла коса.

— О! — каза той. — Сигурен съм, че бихте искали да се насладите на едно хубаво леко ядене.

Погледнах към количката.

— Може — отвърнах аз, — ако стомахът ми го понесе.

Той кимна важно.

— Разбирам, че се чувствате малко зле. На масата ще намерите две бутилки. В едната има аспирин, а в другата лекарство за стомах. Мислех, че вече сте ги намерили.

— Не съм — отвърнах аз и вдигнах вестника, — повече ме интересуваше това.

Той се усмихна.

— Наистина е интересно — съгласи се той и потупа мъжа в бяло по рамото. — Свободен си. — Той се обърна отново към мен: — Нямате нищо против да остана за чая, нали?

— Заповядайте — казах аз високопарно. — Бъдете мой гост.

„Белия“ подреди масата и изкара количката. Той затвори вратата и отново чух познатото превъртане на ключа. Не допускаха никакъв риск дори когато имаше техен човек в стаята. Загледах внимателно високия мъж. Имаше нещо необикновено у него, което не можех да разбера. И изведнъж ми просветна — беше висок и слаб, но лицето му беше невероятно дундесто, някак прекалено голямо за неговото телосложение. Сякаш лицето на много дебел човек беше присадено на някой кльощав.

— Ще намерите халат зад вратата на банята.

Отидох до масата и открих малките шишенца, след което влязох в банята. Нямах никакво желание да пия лекарството за стомах, но аспиринът беше добре дошъл. Облякох халата и се върнах в спалнята. Заварих мистър Дебело лице да си налива чай.

— Нямате нищо против да играя домакинята, нали? — попита той саркастично.

Седнах и взех шишето с изстуден доматен сок. Дебелото лице ми подаде и уърстърширския сос, който беше много вкусен. Сипах си доста голямо количество доматен сок, прибавих черен пипер и бързо го изгълтах. Почти веднага се почувствах по-добре, но не чак толкова, за да понеса хладнокръвно вида на закуската, когато повдигнах сребърния капак на моето блюдо. Погледнах яйцата на очи, наденичките и бекона и леко потръпнах. Отместих чинията без апетит, взех си една филийка хляб и съвсем леко я намазах с масло.

— Ако вие сте домакинята, бихте ли ми налели чаша чай?

— Разбира се, всичко, каквото кажете. — Той се зае с чайника.

Започнах да хрупам филийката и равнодушно промърморих:

— Нищо ли няма да ми кажете? Може би къде се намирам.

Той със съжаление тръсна глава.

— Тогава вие ще знаете колкото мен. Не, мистър Риардън, това е едно от нещата, които не мога да ви кажа. Може би разбирате, че поради това изискване движенията ви извън тази стая ще бъдат ограничени.

Това вече го бях установил. Двойните решетки на прозорците не бяха сложени просто така. Подпрях главата си на леглото зад мен.

— Струва ми се, че Слейд не само че не може да излезе навън сега, а дори е неспособен да отвори очите си, не мислите ли?

— Ще се оправи. Той е по-стар от вас и му трябва повече време, за да се възстанови. — Той ми подаде чаша чай. — Ще трябва да се задоволите с тези две стаи, докато ви преместим отново.

— И кога ще бъде това?

— Изцяло зависи от вас. Надявам се да направим престоя ви тук колкото се може по-приятен. Ако имате някакви специални предпочитания към храната — да кажем сок от грейпфрут вместо доматен или нещо друго, — ще направим най-доброто, което можем. — Той се изправи, приближи се до един бюфет и го отвори. Беше добре зареден с бутилки: — Можете да се черпите с питие по всяко време. Между другото, какви цигари предпочитате?

— Ротманс филтър.

Той извади една тетрадка и направи списък като добросъвестен метр д’отел.

— Добре, ще ги имате.

Опитах се да произведа нещо като усмивка.

— Бих искал и бутилка бяло вино за обед и вечеря. Бяло сухо: рейнско или мозелско, за предпочитане.

— Много добре — каза той и записа. — Опитваме се обслужването ни да е първокласно. Разбира се, съобразно разходите, които нравим, цените са високи. Всъщност имаме определена цена, независимо колко дълго ще останете тук. В случая тя е уговорена, двадесет хиляди лири, нали, мистър Риардън?

Повдигнах чашата с чай до устните си.

— Не, не е — отвърнах кратко аз. — Десет хиляди лежат на онова легло ей там. Такава беше сделката.

— Разбира се. Бях забравил — каза Дебелото лице.

— Не, не сте — отвърнах дружелюбно, — опитвате се да минете метър. Чаят ви ще изстине.

Той отново седна.

— Бихме предпочели да се разплатим възможно най-скоро. След като това стане, можете да преминете към следващия стадий от вашето пътуване.

— Закъде?

— Оставете това на нас. Уверявам ви, че ще бъде извън Обединеното кралство.

Като чух това, сбърчих вежди.

— Не мога да поема този риск. Искам по-сигурна гаранция. Бих желал да знам къде отивам.

Той разпери ръце.

— Съжалявам, мистър Риардън, но заради нашата сигурност е изключена възможността да знаете предварително. Трябва да разберете важността на тази подробност. Не можем да поемем никакви рискове да разкрием тайните на нашата организация пред… ъъъ съмнителни обекти.

Аз се поколебах и той каза търпеливо:

— Хайде, мистър Риардън, вие сте умен човек. Трябва да знаете, че репутацията ни се дължи на способността ни да изпълняваме обещанията си. Добросъвестността е част от работата ни и е достатъчен само един недоволен клиент, за да ни стори непоправимо зло. — Той леко почукваше с лъжичката по масата. — Все пак, надявам се, сте уведомен какво ще ви се случи, в случай че не спазите вашето обещание.

И отново страхът се появи — замаскиран, но безпогрешен. Трябваше да спечеля време, затова казах:

— Добре, дайте ми чек от „Цюрихер аусфюбрен ханделсбанк“.

Мистър Дебело лице изглеждаше доволен.

— А номерът на сметката?

— Ще го узнаете, когато го напиша на чека. Аз също вземам предпазни мерки. — Направих бърза сметка. — Това прави двеста хиляди швейцарски франка. Ще вземете своя дял, а останалото ще ми прехвърлите във валута за страната, където ще бъда изведен.

Той кимна.

— Мъдър ход. Един здравомислещ човек никога няма да допусне да остане без лесно реализируеми кредити — каза той нравоучително.

Погледнах надолу.

— Само в пижами ли ще я карам?

Той изглеждаше шокиран от забележката ми.

— Разбира се, че не. Извинявам се, че не ви казах по-рано. Дрехите ви са в гардероба.

— Благодаря.

Прекосих стаята и отворих гардероба. Там висеше един официален костюм, а до него — друг, по-спортен и всекидневен. Бельото беше старателно подредено по рафтовете, два чифта идеално лъснати мокасини лежаха на подставката за обувки.

Бързо пребърках куфара на дъното на гардероба, който беше също толкова празен — като бюфета на мама Хабърд. Обърнах се към Дебелото лице:

— Няма паспорт, нито портфейлът е тук. Нямам самоличност.

— Показахме ви всичко това, за да ви уверим в своите добри намерения, мистър Риардън. Или може би да ви наречем мистър Крукшенк? Искахме да се уверите доколко задълбочено е подходено, за да е сигурен успешният изход на това начинание. Но точно сега нямате нужда от тези документи. Ще ви бъдат върнати преди началото на следващото пътешествие. — Той размаха пръст към мен поучително. — Девизът ни е сигурност, мистър Риардън.

Това ми беше пределно ясно. Групичката преценяваше и най-малките рискове.

Дебелото лице каза:

— Ако искате нещо, всичко, което трябва да направите, е да натиснете това копче — ето така. — Той почака, като гледаше към вратата, докато мъжът в бяло пристигна, преди да бяха изминали и две минути. — Таафе ще се грижи за вас, мистър Риардън. Нали, Таафе?

Бялото сако кимна, но не каза нищо.

— А сега трябва да вървя — вметна Дебелото лице със съжаление, сякаш най-голямото му желание беше да остане тук да си бъбрим. — Трябва да се заемем с нашата работа. — Той ме погледна отблизо. — Съветвам ви да се обръснете, изглеждате доста нецивилизовано така. Ще предложа на Таафе да почисти стаята ви, докато се бръснете. — Той кимна и излезе.

Погледнах Таафе с любопитство. Той се беше заел да прибира съдовете и единственото, което виждах, беше широкият му гръб. Беше едър мъж с лице, очукано като на не твърде добър професионален боксьор, казвам не твърде добър, защото майсторите никога не ги удрят така. След малко просто вдигнах рамене и влязох в банята. Идеята беше добра, без значение кой я бе дал.

Напълних ваната с топла вода, потопих се и се отдадох на размисъл. Момчетата наистина си разбираха от работата — нямаше никакво съмнение. Ако им дадях парите, несъмнено щяха да ме пуснат и да ме изпратят в някоя държава с паспорта, макар и фалшив, и достатъчно пари, за да се оправя. Разбира се, обратният вариант съвсем не беше привлекателен — ако не намерех парите, които искаха, то тогава сигурно щях да се озова в някоя студена дупка в ненаселено място и в далечното бъдеще костите ми щяха да озадачат някой местен полицай.

Тръснах глава. Не — те са твърде точни, за да допуснат такава грешка. Нямаше да позволят костите ми да бъдат открити. Сигурно щяха да ме зазидат в някой бетонен блок и да ме хвърлят в най-дълбоката част на морето. Щеше да бъде много милостиво от тяхна страна, ако ме убиеха, преди да налеят бетона.

Потреперих въпреки горещата вода. Помислих си за „Цюрихер аусфюбрен ханделсбанк“ и за онова безчувствено копеле Макинтош. По-добре щеше да бъде, ако започнех да мисля как да се измъкна от този луксозен затвор.

Тази мисъл ми подсказва друг въпрос — къде, по дяволите, бях. Дебелото лице беше мълчал като риба, когато го попитах за това, но въпреки всичко може и да се е изпуснал. Помислих си за Таафе. Това въобще не беше английско име — не можех ли вече да съм извън Англия? Не беше много умно от страна на Дебелото лице да се изпуска така.

Като се чудех, в главата ми се появи една песничка:

Тафи беше от Уелс,

Тафи беше крадец,

Тафи влезе в къщата ми

и открадна пържолата ми.

Бях я научил от майка си, когато бях малък. Освен че не беше твърде ласкава за уелсците, не означаваше ли и нещо друго? Че все още съм в Обединеното кралство? Въздъхнах и разплисках водата. Времето щеше да покаже. Но време нямах достатъчно.