Дезмънд Багли
Капанът на свободата (11)

II

Така се нижеха месеците.

Продължавах да мия пода и да бърша масите в зала „С“ с постоянно старание. Беше като да чистя авгиевите обори заради прасетата, които живеят там. Що се отнася до това, имах няколко спречквания, но нито едно не ми донесе черна точка.

Форбс се опита да ме понатисне за диамантите на няколко пъти, но като видя, че всичките му опити са безуспешни, се отказа. Предполагам, че съм бил обявен за непоправим.

Маскъл също идва да ме посети няколко пъти. Първия път ме запита дали искам да обжалвам присъдата си и аз го попитах:

— Има ли някакъв смисъл?

— Това е просто формалност. Спомнете си как съдията каза на Ролинс, че не би могъл да си представи по-лош изход на делото. Това беше грешка от негова страна и може да се използва като повод за жалба за това, че той един вид е оказал морален натиск на съдебните заседатели. От друга страна, вашето нежелание да разкриете къде е липсващото състояние, е във ваш ущърб.

Усмихнах му се.

— Мистър Маскъл, при положение, че не знам нищо за диамантите, аз не бих могъл да кажа това, което се очаква, нали?

Така че в крайна сметка не предявихме никаква жалба.

Следващия път, когато дойде, го видях в кабинета на директора, който каза:

— Адвокатът ви иска да подпишете пълномощното.

Маскъл се обади с мек глас:

— Мистър Риардън има известни авоари в южноафриканска банка, които са били ликвидирани и прехвърлени в Англия. Логично е да има пълномощник, който да се грижи за тези неща, тъй като той самият поне в момента няма тази възможност.

— За колко става въпрос? — попита директорът.

— Малко повече от четиристотин лири стерлинги — отвърна Маскъл. — Едно сигурно вложение за двадесет години ще ги превърне в повече от хиляда лири — нещо, за което мистър Риардън ще бъде доволен, надявам се. — Той извади някакъв документ. — Имам съгласието на министъра на вътрешните работи.

— Много добре — промърмори директорът, а аз подписах пълномощното. Някой трябваше да плати радиото — не ги раздават просто така. Хареса ми, че не бях забравен напълно, и топло благодарих на Маскъл.

И така дойде времето, когато трябваше да откъсна триста и шестдесетия ден от календара — оставаха ми само деветнадесет години. Не бях чувал нищо от Джони за така наречените „Бегълци“ и започнах да се отчайвам.

Все още спадах към категория „крайно опасен“ и понасях всички придружаващи я неприятности. Вече бях свикнал да спя на светната лампа и реакцията да оставям дрехите си навън вечер беше станала автоматична — точно преди Смийтън да заключи за през нощта. Сменяха килията ми често и аз си записвах, като се опитвах да установя някаква закономерност, но доколкото можех да схвана, тези смени бяха хаотични както по отношение на времето, така и за новите килии, в които ме слагаха. Мисля, че всичко се решаваше в последния момент, като теглеха номерца от шапка или нещо такова. Затова не можех да предвидя нито един техен ход.

Някъде по това време срещнах Слейд. Той беше нов и попадаше за първи път в затвора с присъда от четиридесет години, обаче не ми се вярва шпионажът да бе първото му престъпление. Разбира се, бях чувал за него — новините гърмяха от процеса на Слейд. Тъй като всички по-важни коментари и разпити бяха правени при закрити врати, никой не знаеше точно каква е аферата, но след Блейк^[1] той беше най-ценният улов.

Той беше блед човек и изглеждаше така, сякаш преди време е бил по-едър, но след това се е смалил, затова кожата му беше съсухрена, набръчкана и изглеждаше като опърлена. Движеше се с две патерици и по-късно научих, че бил прострелян в бедрата и преди процеса прекарал осем месеца в болница. Животът на шпионите е много интересен — дори твърде интересен понякога.

На процеса станало ясно, че всъщност бил руснак, но никога не би ти хрумнало, ако говориш с него, защото английският му беше прекрасен, въпреки че не беше посещавал британските държавни училища. Четиридесет и две годишната му присъда трябваше да го направи любимец на затвора, но не стана точно така. Колкото и да беше изненадващо, най-онеправданият затворник можеше да бъде патриот и може да се каже, че не се държаха твърде приятелски с него.

Това, че не беше англичанин, ни най-малко не ме притесняваше. Той се оказа страшно интересен събеседник, възпитан и ерудиран, и когато го помолих да ми помага по руски, на часа се съгласи. Когато го попитах, той ме погледна приветливо и каза:

— Разбира се, че говоря руски. Би било странно, ако беше обратното — при тези обстоятелства. — И една слаба усмивка заигра на устните му.

След пристигането на Слейд руският ми се подобри значително.

Присъдата на Джони изтичаше и той бе преместен в общежитията, за да работи извън затвора и както казват нашите „собственици“, да може да се приспособи постепенно към тежките условия на външния свят. Това беше част от процеса за възстановяване. Не мислех, че тази промяна ще донесе нещо ново на Джони Суифт.

Но това означаваше, че няма да го виждам толкова често. Понякога си разменяхме някоя и друга дума в двора, където спортувахме, но това не беше достатъчно. Търсех някой друг, който да ме осведомява или пък да има връзка с организацията за бягство. Ако въобще съществуваше такава. Всеки момент можех да бъда преместен без предупреждение в друг затвор — по всяка вероятност строго охраняван, — а това въобще не съответстваше на плановете ми.

Бяха изминали петнадесет месеца до деня, в който най-сетне се случи нещо. Както си седях и дишах прекрасния напоен със смог въздух на двора, видях Джони Суифт да ми прави знаци, че иска да говори с мен. Приближих се и хванах топката, която ми подхвърли, уж случайно. Подриблирах известно време и му я върнах.

— Все още ли искаш да се измъкнеш оттук? — попита той и ритна топката безцелно нанякъде.

Почувствах как стомахът ми се сви.

— Предложение ли имаш?

— Свързаха се с мен. Ако все още имаш интерес, нещата биха могли да се развият.

— Не само че съм заинтересован, ами горя от желание. Стига ми толкова.

— Петнадесет месеца! — изсумтя презрително той. — Това е нищо. Но което е по-важно — имаш ли парите?

— Колко искат?

— Пет хиляди за начало. Трябва да са налице още преди да започне каквото и да било, още преди да са помислили да те измъкнат.

— Боже мой, та това са много пари.

— Казаха да ти предам, че тези пет хиляди лири са за разходите и няма да направят никаква отстъпка. А действителната цена е много по-висока.

— Колко?

— Не знам. Това е всичко, което ми казаха. Искат да знаят кога можеш да дадеш петте хилядарки.

— Сега не мога да ги получа. Имам влог в една южноафриканска банка, за който никой не знае. — Огледах се наоколо. Хъдзън беше в другия край и се приближаваше бавно. — Бих искал чек-формуляр от „Стандарт банк“ в Йоханесбург. Намира се на „Хоспитъл Хил Бранч“. Запомни ли?

Джони повтори бавно името и кимна:

— Ясно.

— Ще го подпиша, а те ще го осребрят, но това трябва да стане в Южна Африка. Няма да е толкова трудно.

— Ще отнеме време, приятел.

Аз се изсмях горчиво.

— Имам деветнадесет години пред себе си. Но все пак им кажи да побързат. Страхувам се да не ме преместят оттук.

— Внимавай, идва Хъдзън. Ще ти се обадим.

И той се затича напред да пресрещне топката. Същото направих и аз, и двамата се включихме в играта.

Чекът пристигна след десет дни. Получих го тайно с думите:

— Казаха ми да ви дам това. Предайте го на Шървин, когато го попълните.

Познавах Шървин. Трябваше да бъде освободен скоро. Казах бързо:

— Почакайте, има ли нещо друго?

— Мисля, че не — измърмори човекът и бързо се отдалечи.

Както обикновено, и тази вечер отворих учебниците и започнах да уча. Бях проявил упорство и постоянство в руския и със задоволство установих, че бях много добър, а и произношението ми се беше оправило, откакто дойде Слейд, въпреки че на изпита това няма значение. Почетох около половин час, извадих чека измежду страниците на единия учебник и го изгладих.

Не беше много отдавна, когато за последен път видях такъв чек и почти надуших миризмата на йоханесбургските банки. Сумата беше попълнена — десет хиляди ранда — и си помислих, че приятелчетата се бяха престарали, тъй като курсът на лирата спрямо ранда беше спаднал и чекът беше за пет хиляди шестстотин и петдесет лири. Мястото за подписа на предявителя на чека беше празно — не можех да бъда сигурен в това, а когато откриех истината, щеше да бъде много късно да направя каквото и да е.

Написах датата и се подписах, но не с истинското си име, след което сложих чека между страниците на руската граматика. Зачудих се дали постъпвах умно, или бях най-големият глупак на света. Някой можеше да ме пързаля — дори и Джони Суифт. Ако беше така, щях да съм вътре с пет бона, и то за нищо. Но все пак разчитах на алчността. Ако се разбереше, че там, откъдето идват парите, има доста повече, щяха да се върнат за още, но този път плащането щеше да стане, след като видех резултатите.

На следващата сутрин предадох чека на Шървин и той го пое с дланта си така умело, че бях сигурен за безопасното му изнасяне извън затвора. Шървин беше много добър на карти и никой в зала „С“ не се осмеляваше да играе нап^[2] с него. Той можеше да накара картите да проговорят и скриването на един нищо и никакъв чек за него беше играчка.

И така, аз зачаках, като се чудех какви ли разходи можеха да направят, за да покрият пет хиляди лири.

Седмиците се нижеха, но нищо не се случваше. Бях изчислил, че времето, необходимо за осребряването на чека, беше малко повече от седмица. А ето, че изминаха пет дълги седмици, без да получа съобщение, и започнах да се изнервям.

Тогава изневиделица дойде предупреждение. Случи се по време на почивката. Смийтън беше дошъл при мен и ме порицаваше за някакво дребно нарушение. Вече не чистех толкова старателно, колкото преди, което беше знак за нещо нередно. Появи се и Косгроув с дъска за шах. Изчака, докато Смийтън свърши, и каза:

— Горе главата, Риардън, какво ще кажеш за една игра?

Познавах Косгроув — той стоеше зад някаква афера за контрабанда на спиртни напитки и цигари и някой го беше изпортил. Спипали го и му лепнали десет годинки. Сега излежаваше шестата и с малко късмет щяха да го пуснат след две. Той беше шампионът по шах в зала „С“, много умен и проницателен човек.

Отвърнах разсеяно:

— Не днес, Кози.

Той хвърли поглед към Смийтън, който стоеше на две крачки.

— Не искаш ли да се опиташ да спечелиш първото място?

— Да спечеля първото място ли? — казах аз остро.

— Да, на големия турнир. Мисля, че мога да те науча на някои ценни трикове, ако играеш с мене.

Намерихме си маса в другия край на залата далече от Смийтън. След като подредихме пионките си, аз попитах:

— Е, какво има, Кози?

Той премести една фигурка и каза:

— Аз съм свръзката. Ще говориш само с мен и с никой друг. Ясно ли е?

Кимнах отсечено и той продължи:

— Да започнем с парите.

— Можем и да спрем. Този въпрос поне засега е изчерпан. Дадох вече пет хиляди на вашите хора и искам да видя резултата.

— Сега ме виждаш, нали? — Той се огледа. — Играй. Ти си първи.

Аз започнах, като играх на Д–4, и той се усмихна:

— Ти си предпазлив човек, Риардън, началото ти беше доста плахо.

— Престанах да се правя на тарикат, Кози. Кажи каквото имаш.

— Не те обвинявам за това, че си предпазлив. Всичко, което искам да ти кажа, е, че ще ти струва дяволски повече.

— Не и преди да изляза оттук. Не съм чак такъв глупак.

— Не те обвинявам. Наистина е като скок в неизвестното. Но или ще се разберем за парите, или сделката пропада. И двете страни трябва да знаят задълженията си.

— Добре, колко искате?

Той премести царя.

— Това, което вземаме ние, е нещо като данък върху откраднатото. Ти си направил удар за сто и седемдесет хиляди. Ние искаме половината.

— Не се прави на наивен. В тази сметка има много грешки и ти знаеш, че е така.

— Какви например?

— В пакета би трябвало да има сто и двадесет хиляди. Знаеш, че собствениците преувеличават, за да пипнат по-голяма застраховка.

Той кимна.

— Може и така да е. Нещо друго има ли?

— Да. Мислиш ли, че бих могъл да продам диамантите за цялата им цена? Това не е, като да продаваш нещо законно. Трябва да го знаеш по-добре от всички.

— Играй — каза той спокойно, — гледат ни… Би могъл да ги продадеш на пълната им цена, ако си достатъчно умен. А ти си. Не е малко това, което си направил. Щеше да се уредиш страхотно, ако не те бяха хванали.

— Диамантите бяха обработени. Шлифовани са в Амстердам и са върнати тук за монтиране. Диаманти от тази величина са гледани на рентген, фотографирани са и регистрирани. Били са шлифовани два пъти, а това означава неимоверно спадане на цената. А има и нещо друго — не бях сам. Имам съучастник, с когото делим наполовина. Той го планира, а аз го извърших.

— Момчетата обмисляха и такъв вариант. И не са сигурни какъв е точно твоят случай. Твоят човек ли те изпорти? Защото, ако е така, ти нямаш пукнат грош, нали? А това означава, че не ни трябваш.

— Не беше той — казах аз, като се опитах да прозвучи убедително.

— Носи се слух, че е точно обратното.

— Новината може да е разпространена от онези досадници Форбс и Брънскил, но те си имат причини, сам знаеш.

— Може би — отвърна той замислено. — Кой е твоят съдружник?

— Няма смисъл да ме питаш — казах твърдо, — не го издадох на ченгетата, няма да го кажа и на вас. Това само по себе си трябва да докаже, че не ме е предал. Моят приятел и аз изпипваме нещата много внимателно и можем сами да се грижим за работите си. Нямаме нужда някой друг да го прави вместо нас.

— Засега този въпрос ще го оставим настрана. Ще поговоря с момчетата. Но това отново ни връща към основния въпрос за големите пари. Какъв беше твоят дял?

— Изчислихме го на четиридесет хиляди лири — отвърнах спокойно, — които са на сигурно място. Ще ги получите чрез мен, а не чрез моя приятел.

Той се усмихна едва забележимо.

— От швейцарска банка?

— Точно така. Парите са сигурни.

— Но все пак наполовина, нали? По хиляда лири за двадесет години — доста евтино. Ще те измъкнем оттук и извън Великобритания, а ако решиш да се върнеш, си е твой проблем. Но нека ти кажа нещо — не се опитвай да ни изиграеш. Хубаво ще бъде да имаш парите, защото в противен случай никой няма и да чуе повече за тебе. Надявам се, всичко е ясно.

— Да, абсолютно. Вие ме измъквате оттук и получавате парите. Не съм се отказал.

— Ще предам всичко това на момчетата. От тях зависи дали ще те одобрят за наш клиент или не.

— Ако групата ви е наистина толкова способна, Кози, какво, по дяволите, правиш още тук? Не мога да си го обясня.

— Аз съм връзката с организацията. Един вид съм нает на работа от тях. А и след две години така или иначе излизам оттук. Защо да си създавам неприятности? Когато ме освободят, ме чака добър и сигурен бизнес навън. Защо да провалям всичко? Би било много рисковано да се върнеш обратно в Англия.

— Това не ме притеснява. Бях само една седмица тук като турист. Не знам нищо за това място, а и не искам да знам.

Кози премести една фигурка.

— Шах! — Той замълча. — Има и още нещо. Напоследък много се сближихте със Слейд, нали? Виждал съм ви много пъти да си говорите.

— Помага ми по руски — казах аз и преместих царя.

— Това трябва да се прекрати — каза Кози с равен глас. — Ще престанеш да общуваш със Слейд, иначе сделката се проваля, независимо колко пари имаш.

Вдигнах поглед, невероятно изненадан.

— Какво, за бога…

— Това е положението — каза той спокойно и премести офицера. — Шах!

— Само не ми казвай, че отгоре на всичко сте и патриоти — засмях се аз. — Каква е причината?

Кози ме изгледа засегнато.

— Би трябвало да си по-предпазлив, а не да задаваш въпроси. Прави каквото ги се казва. — Той се обърна към Смийтън, който минаваше покрай нас: — Знаеш ли, Риардън почти ме победи — което си беше чиста лъжа — и има големи шансове за победа в турнира.

Смийтън ни изгледа безизразно и отмина.