Дезмънд Багли
Капанът на свободата (31)

IV

В десет часа следващата сутрин седяхме на терасата, наблюдавахме пристанището и пиехме нещо студено и не много алкохолно. И двамата носехме слънчеви очила не толкова, за да ни предпазват от слънцето, колкото да се прикриваме от любопитни погледи, както правят филмовите звезди. Бинокълът също беше с нас и единственото, което липсваше, бяха „Артина“, Уилър и по всяка вероятност Слейд.

Не говорехме много, не можехме да правим планове в отсъствието на „Артина“, а и снощи Алисън си позволи да разкрие част от истинската си същност и бе разпуснала косата си и сега сигурно съжаляваше. Не искам да кажа, че ме допусна близо до себе си. Бях направил първата крачка към по-близки отношения, но тя с лекота отхвърли всякакви опити, както може би бе реагирала много пъти. Сега вече беше същата Алисън, която познавах — работехме заедно и личните взаимоотношения нямаха значение.

Седях и с удоволствие поглъщах слънцето. Толкова ми беше липсвало в Англия, особено в затвора, и сега му позволявах да проникне в мен и да ме стопли. Времето течеше, Алисън взе бинокъла и се взря в някаква лодка, която се приближаваше към пристанището.

— Мисля, че е „Артина“.

Когато го каза, тъкмо отпивах от питието си и от изненада се задавих и закашлях. Алисън разтревожено ме погледна.

— Какво стана?

— Какво безочие! — избухнах аз в смях. — „Артина“ е анаграма на Тирана, а това е столицата на Албания. Това копеле открито се подиграва с нас. Внезапно го прозрях, когато изрече името.

Алисън се засмя и ми подаде бинокъла. Загледах се в приближаващата се лодка и се опитах да я сравня с това, което бях видял на снимките и рисунките на нейния двойник.

— Твърде възможно е да е „Артина“. Ще сме сигурни след пет минути.

Яхтата се приближи още по-близо и видях един мъж да стои на кърмата — висок и рус.

— Това е „Артина“. И Уилър. Няма нито помен от Слейд, но това можеше да се очаква. Съмнявам се, че биха го пуснали да се разхожда свободно.

Яхтата пусна котва далече от брега и аз огледах всеки един, който излезе на палубата. Освен Уилър видях още петима. Екипажът се състоеше от седем души, можеше да има и гости, но тези, които видях, съвсем не ми приличаха на такива. Двама бяха на предната палуба до лебедката, а един друг наблюдаваше веригата на котвата. Други двама спускаха лодка във водата.

— Преброй хората, които ще слязат на брега. Може да е от полза.

Двамата мъже до лебедката отидоха в средата на кораба, отвързаха подвижната стълба и я прикрепиха от външната страна на яхтата. Единият слезе по нея до лодката и я завърза. Тогава се появи Уилър с някакъв мъж с островърха шапка и двамата слязоха в лодката. Тя потегли към яхтклуба.

— Предполагам, че това са Уилър и капитанът. Човекът на щурвала е от екипажа.

Те слязоха на брега, а лодката се върна до „Артина“ и човекът, който я караше, се изкачи на борда. Алисън ме побутна и каза:

— Гледай!

Обърнах глава по посока на пръста й. Един голям пристанищен съд се насочваше към „Артина“.

— Така…

— Това е машината, която зарежда с гориво. Изглежда, Уилър няма намерение да остане дълго.

— По дяволите! Надявах се да прекарат нощта тук. Предпочитам да се кача на борда по тъмно.

— Изглежда, няма никакви гости. А и бърза. За нас това са много показателни знаци. Има голяма вероятност Слейд да е на борда.

— И каква полза от това, когато не мога да се добера до него. Колко дълго мислиш, че ще продължи зареждането?

— Може би около час.

— Достатъчно време, за да наемем лодка. Да вървим.

Преговаряхме с един пристанищен работник за наемането на катер и се съгласихме да платим не повече от нормалната тарифа. Потеглихме и видяхме „Артина“ и зареждащия кораб, които бяха свързани с въжета. Може би този, който наглеждаше зареждането, беше механикът — също с островърха шапка. Аз намалих и минахме на около петдесетина ярда от дясната страна на „Артина“. На палубата излезе някой, погледна ни безразлично и след това отправи поглед към града. Беше китаец.

— Това трябва да е Чанг Пи-Уо. Уилър сигурно наистина обича китайската кухня, щом взима със себе си готвача и по море. Надявам се и екипажът да споделя вкусовете му.

— Те могат да имат отделен готвач.

— Права си. — Оглеждах внимателно китаеца. Много европейци твърдят, че всички китайци изглеждат еднакво. Но те грешат — китайската физиономия може да бъде толкова различна, колкото всяка друга, и аз бях сигурен, че ще разпозная този човек, ако го видя отново. Но все пак аз имах опит — нали бях живял на Изток.

Приближихме се към кърмата на „Артина“. Завесите на задните каюти бяха спуснати през деня и вече бях почти сигурен къде се намира Слейд. Беше ужасно неприятно, че е толкова близо, а нищо не можех да направя.

Дадох газ и полетяхме към брега. Видях един от екипажа да се спуска по стълбата до лодката. Той беше по-бърз от нас и скоро го видяхме да се връща с Уилър и капитана. Те се качиха на борда и стълбата беше прибрана.

Един час по-късно ми идваше да се убия от безсилие, като гледах как „Артина“ бавно се отдалечава и отплава в открито море.

— Къде, по дяволите, отива сега?

— Ако се насочват към Средиземно море към гръцките острови, ще презареди в Малта — каза Алисън. — Би било логично. Отиди да провериш закъде има открит лист.

Така и направихме и Алисън беше права. Но това не ме накара да се почувствам по-добре.

— Още цели четири дни? — попитах отчаяно аз.

— Да, и се надявам да имаме повече успех във Валета.

— Бих искал яхтата да се развали, за да може да остане поне една нощ. Имаш ли някакъв експлозив?

— Съжалявам.

Загледах се тъжно в бялото смаляващо се петно.

— Този китаец не ми харесва. А мисля, че Слейд би трябвало да го засяга повече.

— Защо?

— Комунистическа Албания вече не се подчинява на политиката на Москва. Енвер Ходжа — ръководителят на албанската партия — се придържа към идеите на Мао. Чудя се дали Слейд знае, че се намира в ръцете на един албанец.

Алисън се усмихна.

— А аз се чудя ти кога ще заемеш неговото място.

— Вече съм го правил — преди много години. Би било много хубаво за китаеца — свръхсекретни британски и руски разузнавачи на едно място. Те ще го изцедят за един месец и въобще няма да се интересуват как го правят.

Вдигнах рамене и продължих:

— А горкият глупак си мисли, че отива в Москва.