Дезмънд Багли
Капанът на свободата (32)

I

Наистина експлозив нямахме, но ми хрумна нещо друго, което съвсем не беше по-лошо, а дори по-просто. Това стана след четири дни в пристанището на Валета. Преди да отпътуваме за Малта, бяхме платили сметката в хотела на Гибралтар, а дипломатическият ми паспорт ме преведе без никакви усложнения и през аерогара „Луква“.

Имахме четири свободни дни, в които щяхме да чакаме Уилър, и внезапно ни обзе някакво ваканционно настроение. Небето беше синьо, слънцето — жарко, а морето — примамващо. Беше пълно с уютни ресторантчета, където сервираха морски деликатеси и изстудено вино за през деня, а вечер посещавахме баровете и дискотеките. Алисън се отпусна и направо ме зашемети — никога не я бях виждал такава.

Открих една област, в която бях по-добър от нея, и този факт повдигна самочувствието ми. Наехме леководолазни костюми. Гмуркахме се в бистрите води на Средиземно море и се оказа, че бях много по-опитен от нея. Може би, защото съм живял в Австралия и Южна Африка, където моретата са топли и гмуркането е удоволствие, а не наказание, както в Англия.

През деня плувахме и се излежавахме по плажовете, а нощите прекарвахме в танци, докато последната вечер със съжаление си припомнихме, че на другия ден трябва да пристигне Уилър. Беше почти полунощ, когато заговорих за мистър Смит. Алисън въобще не се засегна, може би защото цяла вечер я наливах с какви ли не питиета. Ако някой друг пълнеше чашата й, тя би била нащрек, но все пак аз й бях приятел и тя се беше отпуснала. Колко подло от моя страна!

Тя държеше в ръка чашата с вино и ми се усмихна през кехлибарената течност.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Още ли сте заедно?

Тя остави чашата и виното се разплиска.

— Не. — Тя изглеждаше тъжна.

Запалих цигара и през дима попитах:

— Разведохте ли се?

Тя отривисто поклати глава в знак на отрицание и дългата вълниста коса се разпръсна около лицето й.

— Нищо подобно. Дай ми цигара.

Запалих цигарата й и тя каза:

— Омъжих се за човек на име Джон Смит. Знаеш, че има много хора с такова име. Беше ли той агент? Не. Не беше дори полицай, а най-обикновен счетоводител и много приятен човек, и естествено Алек беше ужасен. Изглежда, не съм била проектирана да се омъжа за счетоводител. — В гласа й имаше горчивина.

— Продължавай — нежно я подканих аз.

— Но въпреки всичко аз се ожених за него и бяхме много щастливи.

— Преди това с баща ти ли живееше?

— С Алек? Ами с кого другиго? Но не издържах. А и как бих могла? С Джон живеехме в една къща близо до Мейдънхед в чиновническия квартал и бяхме много щастливи. Бях щастлива, защото бях омъжена за Джон, защото бях домакиня и вършех всички онези неща, които вършат жените, и не трябваше да мисля за неща, които ми бяха противни. Алек, разбира се, беше разочарован, защото бе загубил роботизираната си секретарка.

Помислих си за Джон Смит, счетоводителя, който се бе оженил за Алисън Макинтош. Чудех се как ли е приемал тази ситуация, ако въобще е знаел за нея. Не можех да си представя Алисън, сгушена на коленете му, да говори: „Скъпи, оженил си се за момиче, което може да улучи човек в капачката на коляното в полумрак, което може да кара кола и самолет и да убива с един удар. Не мислиш ли, че бракът ни ще бъде прекрасен? Няма ли да бъде полезно, когато възпитаваме децата си?“

Но само казах:

— Какво стана после?

— Нищо. Просто една глупава автомобилна катастрофа на шосе „М4“. — Лицето й не трепваше и тя каза през стиснати устни: — Мислех, че и аз ще умра. Наистина. Обичах Джон.

Тя само сви рамене и ми подаде чашата си да й налея още вино.

— Желанието ми да умра, разбира се, не помогна. Скърбях и мислих известно време и след това се върнах при Алек. Не ми оставаше нищо друго. — Тя изгълта виното и ме погледна. — Нали, Оуен?

Много внимателно и уклончиво отговорих:

— Може би.

Тя направи гримаса.

— Измъкваш се, Оуен. Не искаш да нараниш чувствата ми и затова не казваш това, което мислиш. Е, предполагам, че това е похвално.

— Не съм човек, който прави случайни съждения.

— Без да знае фактите, нали така? Ще ти изложа някои. Алек и майка ми никога не са се разбирали добре. Може би, защото основно се различаваха, но той отсъстваше толкова често, а тя не знаеше и не разбираше нищо от работата му.

— Със същото ли се занимаваше, както и сега?

— Винаги, Оуен, винаги. Разделили са се официално точно преди да се родя. Това е станало в Уотърфорд, където живях до десетата си година, когато майка ми почина.

— Беше ли щастлива в Уотърфорд?

Алисън доби замечтан вид.

— Не знам. Не си спомням много от това време. Доста неща се случиха оттогава. — Тя загаси цигарата си. — Не знам дали Алек може да се нарече идеален баща. Изпълняващ задълженията си, внимателен — да, но не и идеален. Израснах като мъжкарана — никога не носех нагиздени роклички и не играех с кукли. И мисля, че той победи.

— Но сега си жена.

— Понякога не мога да го повярвам. — Тя вкопчи треперещите си пръсти в покривката на масата. — Не знам какво направи Алек от мен. Тогава беше забавно. Учех се да яздя, да карам ски и водни ски, да стрелям, да летя. Знаеш ли, че имам диплома за управление на всички видове самолети?

Аз поклатих глава.

— Беше страшно забавно — всяко едно нещо. Дори езиците и математиката. Докато не ме взе в кантората си и не ми каза за какво е всичко това. Тогава престанах да се забавлявам.

— Била ли си изпращана на акции?

— Да, три пъти. Бяха успешни, но през цялото време ми идваше да си изповръщам червата. Но това не е най-лошото. Най-непоносимо беше в офиса, когато изпращах други да изпълняват задачите си и когато виждах какво става с тях. Планирала съм много операции, Оуен. Включително и твоята.

— Знам, Макинтош… Алек ми каза.

— Аз бях единственият човек, на когото той можеше да вярва безрезервно — един много важен и необходим елемент в неговата професия.

Взех ръката й.

— Алисън, какво всъщност мислиш за Алек?

— Обичам го и в същото време го мразя. Толкова е просто. — Усетих натиска на пръстите й. — Да танцуваме, Оуен. — В гласа й се прокрадваше отчаяние. — Да танцуваме.

Излязохме на затъмнения дансинг и танцувахме под звуците на музиката, която обикновено се свири в малките часове на нощта. Тя ме обгърна плътно и прошепна в ухото ми:

— Знаеш ли какво съм аз, Оуен?

— Ти си прекрасна жена, Алисън.

— Не, аз съм насекомоядно растение. Зеленчуците, както и жените, се предполага, че трябва да са кротки и безвредни, а не с опасни челюсти и остри зъби. Виждал ли си някога муха, която каца на такова растение? Горкото животинче си мисли, че се намира на най-обикновен зеленчук до момента, в който челюстите не го погълнат. Парадоксално, нали?

Обвих ръката си здраво около кръста й.

— Успокой се.

Направихме още няколко стъпки и внезапно тялото й се разтърси от ридания.

— О, Господи! — изхлипа тя. — Хайде да се връщаме в хотела.

Платих сметката и я настигнах до вратата на ресторанта. Повървяхме пеша десетина минути до хотела в пълно мълчание. Качихме се в асансьора, след това минахме по коридора към нейната стая, а тя все така здраво държеше ръката ми. Цялата трепереше, когато извади ключа.

Тя се люби с мен като маниак, диво и необуздано. И на сутринта кървавите следи по гърба ми бяха живото доказателство за това. В тази нощ тя като че ли изля мъката от досегашния си ограничаван и потискан живот, от цялата му нелепост. Когато свършихме, тя беше успокоена и напрежението я бе напуснало. Говорихме си дълго, може би около два часа, но за какво — не мога да си спомня — просто за най-обикновени неща, за каквито тя бе имала твърде малко време през целия си живот.

Втория път беше по-добре — цялата й женска същност се прояви и беше невероятна. Този път заспа веднага. Имах достатъчно здрав разум, за да се прибера в моята стая, преди да се събуди. Не мисля, че щеше да бъде доволна от себе си в трезвата светлина на утрото.