Трейси Шевалие
Жива жар (56)

7

Пидълтаун беше всъщност едно голямо село с няколко улици, чиито къщи бяха със сламени покриви, няколко кръчми и пазарен площад, където ги остави дилижансът. Маги се сбогува с кочияша, който й пожела всичко хубаво, засмя се и изплющя камшика по конете. Когато колата изчезна, а с нея и трополенето, и дрънченето, с които бяха живели през последния ден и половина, трите момичета останаха мълчаливи на улицата. За разлика от Лондон, където повечето минувачи нямаше дори да забележат момичетата, на Маги й се стори, че тук всеки ги зяпа.

— Роузи Уитман, я докъде си се докарала — отбеляза млада жена, облегната на една къща с кошница кифли в ръка. Роузи, която имаше много причини да плаче през двете години, откакто напусна родния си край, но никога не заплака, сега избухна в сълзи.

— Остави я на мира, кучко! — извика Маги. За нейна изненада жената прихна да се смее. Маги се обърна към Мейси с недоумяващ поглед.

— Не може да те разбере — обясни Мейси. — Не са свикнали с лондонския говор. Недей. — Тя дръпна Маги за ръкава, за да се отдалечат и да не чуват смеха, който беше заразил и други. — Няма значение. Хората тук винаги са се държали зле с нас. Да вървим. — Тя ги поведе по улицата и след няколко минути излязоха от Пидълтаун и тръгнаха по някакъв път в северозападна посока.

— Сигурна ли си, че искаш да ходим пеш? — попита Маги. — Ако трябва да спрем и да родиш бебето, сега трябва да ми кажеш.

Мейси поклати глава.

— Не искам да го родя в Пидълтаун. Добре съм, болката премина. — И наистина стъпваше бодро по пътя. Хвана се за Роузи и двете дружно размахаха ръце, когато навлязоха сред познатите хълмове, зад които беше долината на река Пидъл. Започнаха да посочват разни места и да обсъждат отново жителите на селото си, както правеха непрекъснато през последните няколко дни.

Отначало хълмовете бяха дълги и полегати, яркото небе над тях беше като синя купа, увиснала над зелено-кафявите била, които се простираха до хоризонта, прорязани от плетове и малки горички. Пътят минаваше точно покрай един такъв плет, зад който се виждаше ливада с избуяла люцерна. Беше горещо и тихо, слънцето печеше, невидими насекоми жужаха и църкаха, дъхът на люцерна я омайваше и Маги се почувства като в сън. Наоколо нямаше овце или крави, нямаше и хора. Тя се огледа и не видя нито къща, нито хамбар, нито плуг, нито каменно корито. Освен изровения път нямаше нищо, което да подсказва, че биха могли да срещнат жива душа. Внезапно се видя в тези земи, както птица би я видяла отвисоко — самотно бяло петънце сред зеленото, кафявото и жълтото. Пустотата я уплаши: почувства как страхът пролазва от стомаха към гърдите й, стига до гърлото и я стиска здраво, заплашвайки да я задуши. Тя спря, пое си въздух и се опита да извика на момичетата, които все повече се отдалечаваха надолу по пътя.

Маги стисна очи и чу гласа на баща си: „Съвземи се, Магс. Това няма да стане.“ Когато отвори очи, съзря един човек да слиза от хълма насреща. Облекчението, което я обзе за миг, бе заличено от нова тревога, защото Маги добре знаеше, че един самотен мъж може да бъде опасността, която прави безлюдните места така страшни. Избърза да настигне момичетата, които също бяха забелязали мъжа. Никоя от тях обаче не се разтревожи — по-скоро се забързаха.

— Май е мистър Кейс! — извика Мейси. — Сигурно идва от Пидълс. Добър ден! — махна му тя.

Срещнаха се с него в най-ниската част на долината, до един поток, който разделяше две ниви. Мистър Кейс беше на годините на Томас Келауей, висок, слаб, с широката твърда крачка на човек, който прекарва повечето време в ходене. Той носеше торба на гърба. Вдигна вежди, когато разпозна Мейси и Роузи.

— Вкъщи ли си отивате? — поинтересува се той. — Не съм чул нищо в Пидълс. Очакват ли ви?

— Не, не знаят… — отвърна Мейси.

— За постоянно ли се връщаш? Липсваше ни твоята работа. Имах клиенти, които търсеха специално твоите копчета.

Мейси се изчерви и каза:

— Подигравате ми се, мистър Кейс.

— Трябва да вървя, но ще се видим другия месец, нали?

Тя кимна и той се обърна и закрачи по склона, от който те току-що бяха слезли.

— Кой беше този? — попита Маги.

Мейси погледна след него с обич — беше му благодарна, че не попита нищо и не показа изненада от бебето, което носеше.

— Продавачът на копчета прави обиколките си. Идва да ги изкупува всеки месец. Сега отива в Пидълтаун. Забравила съм, че идва по това време. Не е ли странно колко бързо забравяме такива неща?

Бременните момичета изкачиха следващия хълм бавно, задъхваха се и пъхтяха, често спираха, а Маги вече носеше всичкия им багаж. Когато седнаха да починат, тя видя издайническото примижаване и стиснатите зъби на Мейси, но реши да не казва нищо. Щяха да вървят по-бързо надолу, преди да започнат пак да се изкачват бавно. Така, със спиране и тръгване, прекосяваха долината и Маги откри, че потокът, който пресичаха от време на време, беше всъщност река Пидъл, смалена до тънко ручейче в лятната жега. Тази гледка възвърна донякъде старото й чувство за хумор.

— И това ми било река! Хиляда като нея могат да се поберат в Темза! — извика тя, като стъпи на един камък и я прекоси с два скока.

— Как мислиш се чувствах, като видях Темза първия път? — отвърна Мейси. — Реших, че е настъпил потоп!

Накрая прехвърлиха един хълм и видяха, че пътят им се пресича с по-широк път, който водеше до къщички, скупчени около църква с четвъртита кула, позлатена от залязващото слънце.

— Най-сетне! — каза Маги оживено, за да прикрие нервността си.

— Още не сме стигнали — поправи я Мейси. — Това е Пидълхинтън, село преди Пидълтрентайд. Скоро ще сме там. — Тя се вкопчи в оградата, до която бяха спрели, и се присви, стенейки тихо.

— Всичко ще е наред, Мейси — каза Маги, като я потупа по рамото. — Скоро ще намерим помощ.

Когато болката отмина, Мейси се изправи и стъпи твърдо на пътя. Роузи я последва не така уверено.

— О, Мейси, какво ще кажат за нас… за… — Тя погледна надолу към корема си.

— Сега нищо не можем да направим, нали? Просто върви с изправена глава. Хайде, хвани се за мен. — Мейси стисна ръката на приятелката си и те заслизаха към Пидълхинтън.