Трейси Шевалие
Жива жар (32)

7

Погребалните агенти подкараха катафалката в една посока, а опечалените поеха в друга — надолу по дългата алея, обградена с дървета, която водеше до улицата. Редките капки дъжд зачестиха.

— О, Боже — извика Мейси и се загърна по-добре с шала си, — когато излязох, не съм си и помисляла, че ще вали. А сме толкова далеч от къщи. Какво ще правим сега?

Маги и Джем не бяха планирали друго, освен да стигнат до Банхил Фийлдс. Беше достатъчно, че са свършили това. Сега притъмня от дъждовните облаци и вече нямаха друга цел, освен да стигнат до дома.

По навик Маги последва семейство Блейк, а Джем и Мейси тръгнаха след нея. Но когато мистър и мисис Блейк стигнаха до улицата, те не поеха по нея, за да се върнат по същия път. Цялата траурна група се качи на една карета, която ги чакаше. Тя потегли веднага и макар че децата се затичаха след нея, скоро изостанаха. Спряха да тичат и се загледаха в каретата, която бързо се отдалечи, зави надясно и изчезна. Дъждът се усили. Забързаха по улицата, докато стигнаха кръстовището, но каретата не се виждаше. Маги се огледа. Не можеше да разпознае това място.

— Къде сме? — попита Мейси. — Не трябва ли да вървим след тях?

— Няма значение — отвърна Маги. — Те просто се връщат в Сохо, а на нас ни трябва Ламбет. Сами можем да намерим обратния път. Хайде.

Тя тръгна уж уверено, без да им казва, че досега винаги е идвала в тази част на Лондон с баща си и брат си и ги е оставяла те да водят. Но имаше много места, на които Маги беше ходила и от които можеше да се върне: Смитфийлд, „Сейнт Пол“, Гилдхол, затворът „Нюгейт“, мостът „Блекфрайърс“. Просто трябваше да намери едно от тях.

Пред тях например отвъд една морава се намираше П-образна дълга сграда на три етажа, с купички по средата и по ъглите, където започваха крилата.

— Какво е това? — каза Мейси.

— Не знам — отвърна Маги. — Изглежда ми познато. Да го видим от другата страна.

Те тръгнаха покрай перилата, които заграждаха моравата, и после покрай едно от крилата. Отзад имаше висок рушащ се зид с бръшлян и още един по-близо до сградата, явно построен, за да държи хората затворени вътре.

— Има решетки на прозорците — обяви Джем, като гледаше с присвити очи през дъжда. — Това затвор ли е?

Маги вдигна поглед към прозорците високо горе.

— Мисля, че не е. Знам, че не сме близо до „Флийт“, нито до „Нюгейт“. Ходили сме там да простираме и не изглеждаха така. В Лондон няма чак толкова престъпници, не и зад решетките.

— Виждала ли си да бесят някого? — извика Мейси. Изглеждаше толкова ужасена, че Маги я досрамя да си признае.

— Само един път — рече тя бързо. — Но ми стига.

Мейси потрепери.

— Не мога да гледам как убиват човек, все едно какво е направил.

Маги изхълца, а Джем се смръщи и попита:

— Добре ли си?

Маги преглътна с мъка, но преди да каже каквото и да било, чуха продължителен вой откъм един от високите прозорци. Той започна ниско и приглушено, после се извиси и изтъни, докато накрая се превърна в писък, така силен, че сигурно раздираше гърлото на този, който го издаваше. И тримата замръзнаха. Маги почувства как настръхва.

Мейси сграбчи Джем за ръката.

— Какво е това? Божичко, какво е това, Джем?

Джем поклати глава в недоумение. Внезапно писъкът утихна, после започна отново с ниски нотки и набра височина. Напомняше му бой на котки.

— Може да е болница — предположи той. — Като онази на Уестминстър Бридж Роуд. Понякога от нея се чуват писъци, когато жените раждат.

Маги намръщено гледаше покрития с бръшлян каменен зид. Изведнъж лицето й се промени, сякаш си спомни нещо, и се потресе.

— О, Господи — каза тя, като отстъпи една крачка, — лудницата.

— Какво е… — Джем спря. Спомни си една случка при Астли. Някаква шивачка видя Джон Астли да се усмихва на мис Хана Смит и заплака толкова силно, че изпадна в пристъп. Филип Астли плисна вода в лицето й и я шамароса.

— Съвземи се, мила, или ще идеш в лудницата! — рече той, преди другите шивачки да я отведат. Той се обърна към Джон Фокс, потупа го по темето и намигна.

Джем отново вдигна поглед към прозорците и видя една ръка да се протяга през решетките, като че ли се опитваше да сграбчи дъжда. Когато писъкът започна трети път, той каза:

— Да тръгваме. — И се обърна в посоката, която според него беше запад, към Сохо и Ламбет.

Маги и Мейси го последваха.

— Това е крепостната стена — каза Маги, като посочи каменния зид отдясно. — Навсякъде наоколо има останки от нея. Древната стена на Лондон. По нея познах лудницата. Веднъж с татко минахме оттук.

— Тогава накъде да вървим? — каза Джем. — Сигурно знаеш.

— Разбира се, че знам. Насам. — Маги зави наляво, без да се двоуми.

— Кой… кой стои в лудницата? — заекна Мейси.

— Лудите.

— О, Боже. Горките! — Внезапно Мейси спря. — Чакайте… вижте! — Тя посочи едно момиче с червена пола, което вървеше пред тях. — Ето я Роузи! Роузи! — извика тя.

— Мейси, далече сме от „Сейнт Гайлс“ — каза Маги. — Роузи няма как да е тук.

— Мисля, че е тя. Каза, че работи навсякъде. Може да е дошла насам. — Мейси се затича.

— Не ставай глупачка! — извика Маги след нея.

— Мейси, недей да… — започна Джем.

Но сестра му не слушаше, тичаше все по-бързо и когато момичето неочаквано свърна в една уличка, Мейси я последва и изчезна.

— По дяволите! — хукна след нея Маги и Джем се затича да я догони.

— Когато стигнаха завоя, от Мейси нямаше и следа.

— По дяволите! — измърмори Маги. — Кръгла глупачка!

Те забързаха надолу по уличката, като надничаха встрани на всеки ъгъл. На едно място във входа на къща се мерна нещо червено. Приближиха на бегом и когато видяха лицето на момичето, стана ясно, че не е Роузи, нито пък е проститутка. Тя затвори вратата след себе си и Маги и Джем останаха сами, заобиколени от няколко къщи, църква, бакърена работилница и манифактурен магазин.

— Мейси трябва да е продължила нататък — каза Маги. Тя се върна до първата уличка, следвана по петите от Джем, и продължи по нея, като все така надничаше в пресечките. Когато уличката свърши, те завиха. Когато и следващата свърши, пак завиха, все по-объркани в лабиринта. Джем не казваше почти нищо, освен че веднъж спря Маги и й посочи, че се въртят в кръг. Маги си мислеше, че той сигурно й е ядосан, задето са се изгубили, но Джем не изглеждаше нито сърдит, нито уплашен, а крачеше с твърда решителност. Маги се опитваше да не мисли за друго, освен как да намерят Мейси. Когато за миг се отпусна и си представи тях тримата, залутани из тези мънички улички в непозната част на огромния град, дъхът й спря и си помисли, че може би трябва да поседне. Само веднъж беше изпитвала такъв страх — когато срещна онзи човек на Улицата на главорезите. Докато тичаха по друга улица, минаха покрай един мъж, който се обърна и им се усмихна похотливо.

— От какво бягате?

Маги изпищя и се дръпна като подплашен кон, така че стресна и Джем, и мъжа, който тутакси изчезна в проход между две къщи.

— Маги, какво ти е? — Джем я сграбчи за рамото, но тя го отблъсна ужасена, обърна се гърбом и опря ръка на стената, опитвайки се да се успокои. Джем я наблюдаваше и чакаше. Накрая тя си пое дълбоко дъх и несигурно се обърна към него, а от смачканата й сламена шапка се стичаше дъжд и влизаше в очите й. Джем се взря в нещастното й лице и откри студеното празно изражение, което беше съзирал няколко пъти преди — понякога, когато не знаеше, че той я гледа, и сега, когато отчаяно се опитваше да го прикрие.

— Какво има? — повтори той. — Какво ти стана? Така странно се държа и в Смитфийлд.

Тя разлюля глава. Нямаше да каже какво й е.

— Сети се за онзи човек на Улицата на главорезите, нали? — предположи Джем. — Винаги се държиш странно, когато стане дума за него. Така беше и в Смитфийлд.

— Мейси се държи странно, не аз — тросна се Маги.

— И ти също — упорстваше Джем. — Прилоша ти, защото си видяла там много кръв. Може дори да си… — Джем спря. — Видяла си какво се случва, нали? Видяла си как го убиват. — Той искаше да я прегърне и да я успокои, но знаеше, че тя няма да му позволи.

Маги му обърна гръб и тръгна по улицата.

— Трябва да намерим Мейси — измърмори тя и не продума повече.

Заради дъжда наоколо имаше малко хора. Докато я търсеха, заваля още по-силно и измокри до кости всичко живо навън. После дъждът спря отведнъж. Моментално започнаха да се отварят врати. Беше гъсто населен район на Лондон с малки тъмни къщи, които бяха оцелели при пожарите и мизерията само защото бяха толкова солидни. Хората, които се появяваха, бяха също така издръжливи и спокойни. Наоколо не се чуваше йоркшърски, ланкастърски или дорсетски говор, защото обитателите на квартала живееха тук, откакто се помнеха.

На такива места непознатите се забелязваха като ранни минзухари. Улиците едва бяха започнали да се пълнят с хора за ранната неделна разходка, когато една жена, минаваща край тях, посочи зад себе си и каза:

— Сигурно търсите момичето с къдравата шапчица. Ей там отзад е, до градината.

Минута след това стигнаха до открито пространство, където имаше още една заградена градина, и видяха Мейси да стои до железните перила и да ги чака с насълзени очи. Тя не каза нищо, просто се втурна към Джем и зарови лице в рамото му. Джем я потупа нежно.

— Сега всичко ще е наред, нали, Мейси?

— Искам да си идем у дома, Джем — каза тя с приглушен глас.

— Отиваме си.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Не, искам да кажа в Дорсетшър. В Лондон се чувствам изгубена.

Джем би могъл да каже: „Татко изкарва много повече пари тук, при мистър Астли, отколкото е изкарвал някога от столовете в Пидълтрентайд.“ Или: „Мама предпочита цирка пред дорсетските копчета.“ Или: „Искам да знам повече за новите песни на мистър Блейк.“ Или дори: „Ами Джон Астли?“

Вместо това той спря момче на неговата възраст, което минаваше покрай тях, свирукайки.

— Извинете, накъде се пада Темза?

— Не е далече. Ей там. — Момчето им показа с пръст посоката и те се хванаха за ръце, преди да поемат натам. Мейси трепереше, а Маги беше пребледняла. За да ги разсее, Джем каза:

— Знам една нова песен. Не искате ли да я научите? — Без да чака отговор от тях, той започна да припява:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна,

и виждам по лицата глад

и горест, сякаш в преизподня.

Бяха изпели заедно три пъти трите куплета, които той знаеше, когато се вляха в потока от пешеходци, каруци и карети, насочени към Лондонския мост.

— Сега вече всичко е наред — каза Джем. — Не сме се изгубили. Реката ще ни отведе до Ламбет.