Трейси Шевалие
Жива жар (19)

1

Ан и Мейси Келауей се наслаждаваха на възможността да седят в градината на мис Пелам и да правят копчета. Предишния ден мис Пелам беше отишла при приятелки в Хампстед заедно с прислужницата си. Щеше да им гостува една седмица. В Ламбет беше непоносимо горещо, а сред хълмовете на север от Лондон сигурно щеше да е по-хладно. В нейно отсъствие майка и дъщеря можеха да се порадват на слънчевите лъчи и празната градина. Бяха си донесли столове и седяха в квадрата с белия люляк по средата, заобиколени от диви карамфили. Люлякът беше любимото цвете на Мейси. Тя жадуваше да го помирише, но досега можеше само да гледа от прозореца си как белите му цветчета разцъфват. Когато отиваше до клозета, все се чудеше дали да не изтича по чакълестата пътека, да зарови нос в цветовете и да се върне бързо, преди мис Пелам да я забележи. Но хазяйката им непрекъснато висеше на задния прозорец или се мотаеше в градината с чашата бульон в ръка и Мейси никога не се осмели да го направи. Сега обаче можеше да седи до него цяла сутрин и да вдишва аромата му. Искаше да го носи в себе си до следващата година.

Мейси се облегна на стола си и въздъхна, докато кършеше врат и въртеше глава наляво-надясно.

— Какво ти е? — попита майка й, наведена над едно бландфордско колело. — Да не си вече уморена? Едва сме започнали. Направила си само две.

— Не е това. Знаеш, че обичам да правя копчета.

Беше самата истина. Веднъж Мейси направи петдесет и четири бландфордски колела за един ден, рекорд за околните села. Макар че имаше едно момиче от Уитчърч, което никой не беше надминал. Мистър Кейс, търговецът на копчета, който идваше в Пидълтрентайд веднъж месечно, често я даваше за пример на жените, които му носеха направените от тях копчета. Мейси беше сигурна, че момичето прави по-прости копчета, които могат да се изработват по-бързо — сингълтън или птиче око, или дорсетски кръстосани, чиято изработка не беше така пипкава като на бландфордските колела.

— Мъчно ми е… за нашия люляк.

Ан Келауей остана безмълвна. Разглеждаше готовото копче и с нокътя на палеца си разпределяше нишките по-равномерно, та копчето да заприлича на паяжинка. Доволна от вида му, тя го пусна в скута си при другите, взе метално кръгче и започна да намотава конец около ръба му. Чак тогава каза:

— Люлякът тук мирише по същия начин, нали?

— Не, по-дребен е, има по-малко цветчета и не ухае така. А и по него има прах.

— Храстът е различен, но цветовете миришат по същия начин.

— Не е вярно — упорстваше Мейси.

Ан Келауей не продължи спора. Въпреки че, откакто се забавляваше с представленията в цирка, тя посвикна с новия им живот в Лондон, разбираше какво има предвид дъщеря й.

— Чудя се дали Лизи Милър вече бере бъза — каза тя. — Тук още не съм виждала цъфнал бъз. Надявам се Сам да й покаже мястото с най-кичестите храсти.

— На върха на хълма ли?

— Да. — Ан Келауей замълча, унесена в спомени. — Когато бяхме млади, баща ти ми издяла свирка от него.

— Колко мило. Пазиш ли я, мамо? Никога не съм я виждала.

— Загубих я скоро след това, в лешниковата гора близо до Нетълкоум Таут.

— Колко трагично! — въздъхна дъщеря й. Напоследък Мейси беше станала по-чувствителна към отношенията между мъжете и жените и драматизираше неща, които Ан Келауей не намираше за толкова вълнуващи.

Тя погледна настрани към дъщеря си.

— Не беше чак толкова трагично. — Никога нямаше да каже на Мейси, но беше загубила свирката при едно боричкане с Томас Келауей, докато „зареждаха помпата за съпружеското ложе“, както се беше изразил той. Сега, много години по-късно, се питаше защо го е направила. Макар да знаеше, че трябва да обича съпруга си, се чувстваше стара и бездушна.

— Мислиш ли, че Сам вече се е оженил за Лизи? — попита Мейси. — Миналата година на Архангеловден тя намери пръстена в пая, нали така? Време й е да се задоми.

Ан Келауей изсумтя:

— Суеверия. Във всеки случай Сам каза, че ще ми прати вест, когато се оженят.

— Искаше ми се да бъдем на сватбата им. Лизи ще е толкова красива с цветя в косата. Какви ли ще избере? Аз бих си сложила бял люляк, разбира се.

Ан Келауей се намръщи, докато чевръсто намотаваше конците около металното кръгче. Двете с Мейси правеха копчета от години и винаги й беше приятно да седи с дъщеря си, да си бъбрят или просто да помълчат заедно. В последните дни обаче се изненадваше от въпросите на Мейси за любовта, красотата, мъжете и жените. Подобни мисли бяха далеч от живота й сега, ако изобщо някога я бяха вълнували. Във всеки случай не и на четиринайсет години. Дори ухажването на Томас Келауей, когато беше на деветнайсет, я изненада. Понякога, докато вървеше с него по улиците и през ливадите, или лежаха в гората, където загуби свирката, имаше чувството, че на нейно място е някоя друга, която флиртува, изчервява се, целува се и гали гърба на любимия, а самата тя стои настрани и гледа разораните ниви и каналите, които заобикаляха хълмовете. Живият интерес на Мейси към тези неща я смущаваше.

Но и тя искаше да види най-големия си син задомен. Бяха получили само едно писмо от Сам, в началото на май, независимо че Мейси, която можеше да пише и чете по-добре от останалите в семейството, си беше поставила за задача да му пише всяка седмица и започваше писмата си с въпроси и предположения за това, което става в селото — кой ще стриже овцете, кой прави най-много копчета, кой е ходил до Дорчестър, Уеймът или Бландфорд, на кого му се е родило бебе. Но въпреки че Сам можеше да пише и чете криво-ляво — всички деца от семейство Келауей бяха посещавали за кратко селското училище, той не си падаше по писмата и не беше много словоохотлив. Писмото му беше кратко и не отговаряше на въпросите на Мейси. Съобщаваше им само, че е добре, че е резбовал облегалките на новите пейки за църквата в Пидълтрентайд и че е валяло толкова, та реката е наводнила някои къщи. Всички от семейството се развълнуваха от тези лаконични вести, но те не бяха достатъчни и жадуваха за още.

Тъй като получаваха оскъдни новини, Ан и Мейси Келауей можеха само да гадаят какво става у дома. Дали кръчмарят е продал „Петте камбани“, както непрекъснато заплашваше? Дали рамката на най-малката камбана е била поправена до Великден за празничното биене на камбаните? Украсявали ли са майско дърво в Пидълтрентайд или Пидълхинтън тази година? А сега, докато работеха, наведени над копчетата си, се питаха дали Лизи Милър е набрала най-хубавия бъзов цвят за ликьора и дали ще носи люляк в косата си на сватбата, която Келауей щяха да пропуснат. Очите на Ан Келауей се замъглиха от сълзи, защото не знаеше нищо за това. Тя поклати глава и се съсредоточи върху бландфордското колело. Беше свършила обвиването на кръгчето с конец и беше готова да оформи спици, за да изглежда като колело на каруца.

— Какво е това тропане? — рече Мейси.

Ан Келауей дочу някакви тъпи удари в съседната къща.

— Трябва да е мисис Блейк с нейната мотика — каза тя тихо.

— Не, не е. Ето пак, някой чука на вратата на мис Пелам.

— Иди и виж кой е — рече Ан Келауей. — Може да са билети за цирка. — Беше чула, че скоро програмата пак ще се променя, а мистър Астли им пращаше билети всеки път, когато това ставаше. Вече беше започнала да чака с нетърпение почукването на вратата и следващите безплатни билети. Усещаше, че започва да се пристрастява към цирка и че може би злоупотребява с несекващата щедрост на мистър Астли.

— Столове срещу столове — беше казал той веднъж, възхитен от столовете, които Томас Келауей му беше направил.

Докато отиваше към вратата, Мейси приглаждаше косата си, хапеше устни и придърпваше роклята си, за да я нагласи над корсета. Макар че обикновено получаваха билетите по някое момче от цирка, Мейси си фантазираше, че може да им ги донесе самият Джон Астли. Последния път, когато отидоха на цирк и той играеше Арлекин в „Приумиците на Арлекин“, Мейси примря от вълнение. Изпиваше го с очи половин час, докато той пееше, ухажваше Колумбина, изпълнявана от новодошлата мис Хана Смит, и танцуваше на гърба на дорестата си кобила. Беше сигурна, че в един момент той я погледна, и сърцето й едва не се пръсна.

Когато мислеше трезво, Мейси ясно осъзнаваше, че не може да се надява да бъде с Джон Астли. Той беше красив, културен, богат, отраснал в града, напълно различен от младежите в техния край. Макар че обичаше баща си и братята си, те бяха недодялани и скучни в сравнение с Джон Астли. Освен това той я откъсваше от мислите й за Лондон, който все още я плашеше, и за смъртта на брат й Томи преди четири месеца, за когото страдаше все по-силно. Дълго време не искаше да повярва, че Томи не е в Пидълтрентайд и никога няма да се появи на вратата на мис Пелам, подсвирквайки и хвалейки се с приключенията си по пътя.

За момент Мейси спря до вратата, заслушана в чукането, което беше станало настоятелно и припряно, и се запита възможно ли е на прага да стои Джон Астли.

Оказа се жена, която не беше виждала. Беше средна на ръст, но изглеждаше по-висока, защото беше едра. Макар и не дебела, беше закръглена и ръцете й приличаха на агнешки бутчета. Лицето й беше кръгло и зачервено, все едно е стояла до пещ. Кафявата й коса беше прибрана под шапка, изпод която тук-там висяха кичури, но тя, изглежда, не бе забелязала това. Очите й бяха и живи, и уморени. В следващия миг се прозя пред Мейси, без дори да закрие устата си с ръка.

— Здрасти, пиленце — рече тя. — Ама каква си хубава!

— Из… извинете, но… мис Пелам я няма — заекна Мейси, объркана от комплимента и разочарована, че не вижда Джон Астли. — Ще се върне след една седмица.

— Не ми трябва никаква Пелам. Търся дъщеря си, Маги, и искам да те попитам знаеш ли нещо за нея. Може ли да вляза?