Трейси Шевалие
Жива жар (12)

5

Ан Келауей настояваше да отидат рано, още в 5:30 ч. следобед, за да си намерят места, и трябваше да чакат цял час амфитеатърът да се напълни и представлението да започне. С билети за партера поне можеха да седнат на пейките, макар че някои предпочетоха да се скупчат близо до арената, където щяха да препускат конете, да танцуват танцьорите, да се бият бойците. Имаше какво да се види, докато чакаха. Джем и баща му оглеждаха дървената конструкция на ложите и галерията, украсени с корнизи и позлатени листенца. Кръглият триетажен полилей, който Томас Келауей видя първия ден, сега светеше със стотици свещи, наред с факлите покрай ложите и галерията. Високият покрив с отворени капаци пропускаше светлина до свечеряване. От едната страна на арената беше построена малка сцена, зад която имаше завеса, изрисувана с планини, камили, слонове и тигри — ориенталския декор за пантомимата, която Филип Астли нарече „Обсадата на Бангалор“.

Семейство Келауей оглеждаха и публиката. Около тях в партера имаше занаятчии и продавачи — свещари, шивачи, дърводелци, ковачи, печатари и месари. В ложите седяха по-заможните — търговци, банкери, адвокати, главно от Уестминстър отвъд реката. В галерията стоеше простолюдието: войниците и моряците, докерите и работниците от складовете по Темза, въглищарите, кочияшите, конярите, тухларите и зидарите, чистачите, градинарите, уличните продавачи, вехтошарите и други подобни. Имаше и доста слуги, чираци и деца.

По едно време Томас Келауей изчезна някъде, после се върна и със срамежлива усмивка им подаде по един портокал. Джем никога не беше ял портокали: те се намираха трудно дори в Лондон, а в Пидълтрентайд изобщо ги нямаше. Той се поколеба как се яде и после го захапа като ябълка, преди да усети, че кората горчи. Мейси му се изсмя, когато я изплю.

— Глупчо — промърмори тя. — Погледни хората. — Тя кимна към седящите наблизо, които сръчно белеха портокалите си и хвърляха обелките на пода. Докато тъпчеха оранжевите късчета, през цялата вечер те изпускаха остър тръпчив аромат, който се смесваше с миризмата на конски фъшкии, пот и пушек от факлите.

Когато музиката засвири и Филип Астли излезе на сцената да поздрави публиката, бързо огледа партера. Като откри Ан Келауей, той се усмихна, доволен, че с чара си е превърнал един враг в приятел.

— Добре дошли, добре дошли в Кралския салон и Новия амфитеатър! Откривам сезон хиляда седемстотин деветдесет и втора година на цирк „Астли“! Готови ли сте артистите да ви смаят и развеселят?

Публиката изрева.

— Да ви учудят и изумят?

Отново рев.

— Да ви изненадат и заслепят? Нека тогава представлението да започне!

Джем беше щастлив преди представлението, но когато то започна, взе да се върти неспокойно. За разлика от майка си не намираше цирка за приятно развлечение. За разлика от сестра си не беше зашеметен от който и да е от артистите. За разлика от баща си не беше доволен от това, че тези около него са щастливи. Джем знаеше, че се предполага новите номера да го зашеметят. Жонгльорите, които мятаха факли, без да се изгорят, дресираното прасе, което можеше да събира и изважда числа, конят, който можеше да сгрее чайник и да приготви чай, мис Лора Девайн с разветите фусти, двамата акробати, похапващи на една маса върху въже, опънато на десетина метра над земята, ездачът, който пиеше чаша вино, разкрачен върху два галопиращи коня: всички тези номера противоречаха на нещата от живота. Хората, качени на високо въже или на галопиращи коне, трябваше да падат; прасетата не можеха да смятат; нито конете да правят чай; на мис Девайн трябваше да й се завие свят от толкова въртене.

Джем знаеше това. И вместо да наблюдава тези подвизи със страхопочитание, с разширени очи и зяпнала уста и да вика от изумление като хората наоколо, като родителите и сестра си, на него му беше досадно тъкмо защото номерата не съответстваха на живота. Те бяха дотолкова различни от неговите преживявания, че не го вълнуваха. Може би ако ездачът седеше на седло и просто яздеше или ако жонгльорите хвърляха топки вместо горящи факли, и той щеше да зяпа и да крещи.

Не го интересуваха и драмите с ориенталски танци, батални сцени, къщи с духове и чуруликащи влюбени. Както и смените на пейзажа, когато завесите с планини и животни, развълнувани океани или бойни полета, пълни с войници и коне, внезапно изчезваха и на тяхно място се появяваше звездно небе, руини от замъци или самият Лондон. Джем не можеше да си обясни защо хората ще искат да гледат тук лондонския хоризонт, вместо да застанат на Уестминстърския мост и да видят истинските неща.

Джем се съживи едва когато, час след започване на представлението, забеляза Маги, която надничаше между двама войници горе в галерията. Ако го виждаше, то лицето й не го издаваше — беше погълната от представлението, смееше се на някакъв клоун, който яздеше гърбом, докато една маймунка, качена на друг кон, го преследваше. Обичаше да я наблюдава тайно, щастлива и увлечена, потиснала лукавата пакостливост, която я човъркаше отвътре, безхитростна и невинна, макар и само за момент.

— Отивам по нужда — прошушна Джем на Мейси. Тя кимна с очи, приковани в маймунката, която беше скочила от своя кон върху коня на клоуна. Когато Джем започна да си проправя път през тълпата, сестра му се смееше и ръкопляскаше.

Навън той намери входа за галерията зад ъгъла, който разделяше простолюдието от по-избраната публика в партера. Двама мъже стояха пред стълбището, което водеше нагоре.

— Шест пенса за остатъка от програмата — каза единият на Джем.

— Ама аз идвам от партера — обясни Джем. — Отивам горе да видя една приятелка.

— Ти в партера? — повтори мъжът. — Покажи си билета тогава.

— У майка ми е. — Ан Келауей беше скрила скъсаните билети в корсета си, за да ги запази и да им се радва.

— Тогава шест пенса за останалата част от представлението.

— Нямам пари.

— Изчезвай тогава. — Мъжът се обърна на другата страна.

— Но…

— Махай се или ще те ритаме чак до „Нюгейт“ — закани се другият мъж и двамата се изсмяха.

Джем се върна до главния вход, но и там не го пуснаха без билет. За момент остана неподвижен, заслушан в смеха отвътре. После се обърна и застана на стълбите между огромните колони, които ограждаха входа. На улицата пред амфитеатъра, близо до мястото, където мистър Смарт спря каруцата в деня на пристигането им в Лондон, имаше две дузини карети, чакащи да отведат хора от публиката у дома им или на юг, до Градините на удоволствията във Воксхол, за да продължат с вечерните си забавления. Кочияшите спяха на каприте или се бяха събрали на групички да пушат, да побъбрят или да флиртуват с жените, които ги бяха наобиколили.

Иначе беше тихо и само понякога избухваха аплодисменти и ревове. Макар че улицата пред амфитеатъра беше добре осветена, пътищата се губеха в тъмнина. Самият мост приличаше на мъглява гърбица, върху която се нижеха две редици фенери. Зад тях като тежък черен плащ висеше Лондон.

Краката му го понесоха към реката и моста. Тръгна по него, следвайки фенерите — кръгче след кръгче светлина. По средата му се спря и се надвеси над перилата. Беше много високо, за да може да види нещо долу, и толкова тъмно, че едва ли можеше да различи каквото и да било. Дори и така той усети, че Темза е по-различна. Сега беше пълноводна. Джем долавяше бученето, гъргоренето и плисъка в каменните подпори на моста. Тя му напомняше на стадо крави в тъмнината, дишащи тежко и пляскащи с копита в калта. Пое си дълбоко дъх — подобно на кравите, реката миришеше на свежа трева и изпражнения, на онова, което влизаше и излизаше от града.

Внезапно го лъхна друг мирис, като на портокаловите кори, но много по-силен и по-сладникав. Много сладникав. Гърлото на Джем се сви, когато една ръка сграбчи неговата, а друга се мушна в джоба му.

— Здравей, гълъбче. Късмета си ли търсиш там долу? Е, намери го.

Джем се опита да се отскубне от жената, но ръцете й бяха силни. Не беше по-висока от него, макар лицето й да беше старо под грима. Косата й беше яркожълта, грееше дори в сумрака, а роклята — мръсно синя и дълбоко изрязана. Тя притискаше гърди в рамото му.

— За теб само шилинг, миличък.

Джем надникна към разголените й набръчкани гърди. През тялото му преминаха тръпки на желание и отвращение.

— Остави го на мира! — чу се глас от тъмнината. Маги се втурна към тях и рязко издърпа ръката, вкопчена в неговата. — Той не те иска. Много си стара и смрадлива и ще му лепнеш сифилис. А пък и вземаш много скъпо!

— Малка кучка! — изкряска проститутката и замахна към Маги, която лесно избегна удара и я накара да залитне. Джем долови миризмата на джин и изгнил портокал. Протегна ръка да я задържи да не падне, но Маги извика:

— Недей, пак ще се залепи за теб! И ще те обере до шушка, ако вече не го е сторила. Имаш ли нещо в джобовете си?

Джем поклати глава.

— Толкова по-добре, нямаше да можеш да го изкопчиш от нея. Щеше да го свие на мига. — Маги се огледа. — Щом циркът свърши, ще се появят много такива. Това е най-удобното време за кражба — когато всички са щастливи от представлението.

Джем сподири с поглед жената, която се заклатушка към следващия кръг светлина. Там тя се вкопчи в друг мъж, но той я отблъсна, без да я погледне. Джем потрепери и отново се взря в реката.

— Ето това ме отвращава в Лондон — леките жени.

Маги се облегна на парапета.

— В Пидъл-дрън-дий няма ли леки жени?

— В Дорчестър има, но не са толкова гнусни.

Умълчаха се, загледани в реката.

— Защо напусна представлението? — попита след малко Маги.

Джем се поколеба.

— Прилоша ми и излязох на чист въздух. Вътре беше много задушно.

Изражението й говореше, че не му вярва. Тя обаче не каза нищо, само взе камъче от земята и го метна през парапета. И двамата се заслушаха да чуят как ще цопне във водата, но една минаваща карета заглуши звука.

— А ти защо излезе? — попита Джем, когато каретата се отдалечи.

Маги направи гримаса и каза:

— Оставаше само „Шивачът от Брентфорд“ и след това финалът. Гледала съм „Шивачът“ много пъти. За финала по-добре да си отвън, поне заради фойерверките над реката.

От амфитеатъра се надигна вълна от смях.

— Ето, смеят се на „Шивачът“ — рече тя.

Когато смехът заглъхна, настъпи тишина. Нямаше карета. Джем се чувстваше неловко до Маги. Макар че явно се беше обидила в Абатството, сега не го показваше. Той се изкушаваше да каже нещо, но не искаше да развали крехкото примирие, установило се между тях.

— Мога да ти покажа една магия — рече внезапно Маги.

— Каква?

— Влез там. — Тя посочи една от каменните ниши над подпорите на моста. Представляваше объл заслон, висок около два метра, където минувачите да се приютят, ако завали. Отгоре имаше лампа, която осветяваше мястото наоколо, но самата ниша оставаше тъмна. За да направи удоволствие на Маги, Джем влезе в нея с лице към Маги.

— Не, обърни се обратно — заповяда Маги.

Джем се подчини, чувствайки се глупав и уязвим с гръб към света и с нос залепен за студения камък. Вътре беше влажно и миришеше на урина и секс.

Чудеше се дали Маги не му крои някакъв номер. Може би беше отишла да доведе някоя от проститутките да я натика при него в нишата, където той нямаше да може да избяга. Тъкмо се канеше да се обърне и да я обвини, когато чу съблазняващия й глас в ухото си:

— Познай откъде говоря.

Джем се обърна рязко. Маги я нямаше. Той прекрачи навън и се огледа, чудейки се дали не му се е сторило, че чува гласа й. Тогава тя излезе от тъмнината на нишата срещу него, от другата стана на моста.

— Влез пак вътре! — извика тя.

Джем отново се напъха в нишата с лице към стената, напълно объркан. Как можеше да шепне в ухото му и след това да изтича през пътя толкова бързо? Чакаше да го направи пак, като си мислеше, че този път ще я хване. Премина карета. Когато стана тихо, той отново чу отблизо гласа й:

— Здрасти, Джем. Кажи ми нещо хубаво.

Джем надникна навън, но нея я нямаше. Поколеба се и пак се обърна към стената.

— Хайде, Джем, няма ли да кажеш нещо? — шептеше гласът й зад камъка.

— Ти чуваш ли ме? — попита Джем.

— Да! Не е ли невероятно! И аз те чувам, и ти ме чуваш!

Джем се обърна и погледна към другата ниша. Маги се размърда леко и той долови проблясък по белия шал около раменете й.

— Как го направи? — каза той, но отговор не последва. — Маги? — Когато и този път не отговори, Джем се обърна с лице към стената. — Чуваш ли ме?

— Сега те чувам. Трябва да си с лице към стената, нали разбираш. Иначе не става.

Минаха две карети и заглушиха останалите й думи.

— Но как е възможно? — попита Джем.

— Не знам. Просто се чува. Една от проститутките ми каза за това. Най-хубаво е, ако пееш.

— Ако пея?

— Давай, изпей една песен.

Джем се замисли и след минута запя:

Теменужки и иглики

под бодливи храсти никнат.

В ярки багри те пъстреят,

а над тях пчели се реят.

 

Мащерка през плет наднича,

дива роза те през май закича.

Перуники в двора ми жълтеят,

славеите дивна песен пеят.

Гласът му все още беше силен, макар че скоро щеше да заглъхне. С лице към своята издълбана стена, Маги се радваше, че е сама в мрака, за да може да слуша Джем, без да трябва да му се подиграва. Напротив, можеше да се усмихва, слушайки простичката му песен и ясния му глас.

След края на песента и двамата се умълчаха. Мина още една карета. Маги можеше да подхвърли някоя остроумна забележка — да го подразни, че пее за цветя, или да го подкачи, че тъгува за селото си. Ако бяха сред хора, със сигурност щеше да го направи. Но те бяха сами, сгушени между неподвижните камъни, защитени от света и все пак свързани чрез звуците.

Така че тя не му се присмя, а отвърна с песен:

Може да съм селският глупак,

но пък ти си градска кокона,

не съм чак такъв тъпак,

че да търпя твоите фасони.

 

Недей се толкова пъчи, не бива,

на никого фукнята не отива.

Мене ме теглят нивята обични,

градът и селото са тъй различни.

Чу как Джем се смее тихо.

— Никога не съм казвал, че селото е по-хубаво от града. — рече той. — Не знам и дали са напълно различни.

— Разбира се, че са.

— Не знам — повтори Джем. — В Ламбет има улици със същите цветя като в нашата долина — иглики, метличина и перуники. Но аз и без това никога не съм разбирал противоположностите.

— Много е просто. — Гласът на Маги се носеше около него. — Едното е точно обратното на другото. Обратното на съвсем тъмна стая например е осветена стая.

— Но стаята си е стая и в двата случая.

— Тогава не мисли за стаята. Просто мисли за черното и бялото. Е, ако не си мокър, тогава какъв си?

— Сух — каза Джем след минута.

— Това е то. Ако не си момче, си…

— Момиче. Аз…

— Ако не си добър, си…

— Лош. Знам, но…

— И няма да отидеш в рая, а в…

— Ада. Престани! Знам всичко това. Просто смятам… — покрай тях изтрополи карета и заглуши думите му. — Трудно е да се говори за това по този начин — каза Джем, когато стана тихо.

— Какво, от противоположни страни на пътя ли? — Смехът на Маги екна в каменната ниша на Джем. — Тогава ела при мен.

Джем изтича отсреща, а Маги излезе от своята ниша.

— Ето — рече тя. — Сега сме момче и момиче от една и съща страна на пътя.

Джем се намръщи.

— Но това не е противоположното на нас — каза той, посочвайки мястото, откъдето току-що беше дошъл. — Това е просто отсрещната страна. Не значи, че там е различно. Тази страна на пътя, отсрещната страна на пътя — те са все страни на пътя.

— Е, момчето ми, те са това, което прави пътя път — каза една от двете тъмни фигури, приближаващи към тях откъм Уестминстър. Когато излязоха на светло, Джем разпозна широкото чело и големите очи на мистър Блейк, които го пронизваха дори и в тъмнината.

— Здравейте, мистър Блейк, мисис Блейк — рече Маги.

— Здравей, миличка — отвърна мисис Блейк.

Катрин Блейк беше малко по-ниска от мъжа си, но също с набита фигура. Имаше малки очи, широк нос и едри червени бузи. Старата й шапка беше смачкана, сякаш някой беше седял върху нея, докато е била мокра от дъжда. Усмихваше се мило. Изглеждаше уморена, сякаш е угодила на мъжа си да се разходят в тъмното, но не е искала. Джем беше виждал това изражение и на други лица — обикновено женски, понякога помръкнали, докато чакат мъжете си, които пият в кръчмата или говорят с други мъже за цената на семената.

— Вижте — каза мистър Блейк, без дори да ги поздрави, защото се беше съсредоточил върху това, което искаше да обясни. — Отсамната страна, светлата страна, и другата — тъмната…

— Ето, това е противоположност — прекъсна го Маги. — Светло и тъмно. За това говорехме, нали, Джем?

Лицето на мистър Блейк светна.

— О, противоположните неща. Какво казваше за тях, момичето ми?

— Ами Джем не ги разбира и аз се опитвах да му обясня…

— Разбирам ги! — намеси се Джем. — Лошото, то се знае, е обратното на доброто и момичето е обратното на момчето. Но… — Той спря. Беше странно да приказва такива неща на възрастен човек. Никога не бе водил подобен разговор с родителите си или на улицата в Пидълтрентайд, или в кръчмата. Там се вълнуваха дали през нощта ще падне слана или кой ще заминава за Дорчестър, или чия ечемичена нива е готова за жътва. Нещо се беше случило с него след идването му в Лондон.

— Какво има, момчето ми? — Мистър Блейк го чакаше да продължи. Това беше ново за Джем — един възрастен човек се интересуваше какво мисли той.

— Ами според мен — започна той бавно, като си проправяше път в обърканите си мисли — странното при противоположностите е, че и сухото, и мокрото са свързани с водата, че и момчето, и момичето са хора. Раят и адът са местата, където отиваш, като умреш. Те всички имат нещо общо. Така че не са напълно различни, както мислят хората. Едното не значи, че другото го няма. — Джем почувства, че го заболява глава от усилието да обясни тези неща.

Мистър Блейк обаче кимаше леко, сякаш мислеше за тези неща непрекъснато и добре го разбираше.

— Прав си, момчето ми. Нека ти дам един пример. Какво е обратното на невинността?

— Много просто — намеси се Маги. — Да си преживял разни неща.

— Точно така, момичето ми. Опитът. — Маги сияеше. — Кажи ми тогава: невинна ли си или опитна?

Усмивката на Маги изчезна бързо, като че ли въпросът на мистър Блейк я нарани физически. Лицето й придоби потайния израз, който Джем помнеше от първата им среща, когато Маги говореше за Улицата на главорезите. Тя направи гримаса към един минувач и не отговори.

— Виждаш ли, това е труден въпрос, нали така, момичето ми? Ето ти още един: ако невинността е този бряг на реката — посочи мистър Блейк към Уестминстърското абатство, — а опитът онзи бряг — посочи той към Амфитеатъра на Астли, — какво има в средата на реката?

Маги отвори уста, но не можа да измисли бърз отговор.

— Помислете си за това, деца, и ми отговорете друг път.

— А вие ще ни отговорите ли на един въпрос, мистър Блейк? — попита Маги, която бързо се окопити. — Защо рисувахте онази статуя гола? Там, в Абатството.

— Маги! — просъска Джем, притеснен, че тя признава шпионирането им.

Мисис Блейк премести озадачен поглед от Маги към Джем и после към съпруга си.

Но мистър Блейк, който не изглеждаше притеснен, взе въпроса й на сериозно.

— Виждаш ли, момичето ми, аз не рисувах статуята. Не понасям да рисувам от натура. Макар че го правех няколко години в Абатството, когато бях чирак. Това упражнение ме научи на много неща и първото от тях е, че, веднъж разбрал повърхността на едно или друго, няма какво повече да се задържаш там, а трябва да погледнеш по-надълбоко. Затова не рисувам от натура — много е ограничаващо и умъртвява въображението. Не, по-рано днес рисувах това, което ми беше казано да нарисувам.

— Кой ви каза?

— Брат ми Робърт.

— Той там ли беше? — Маги не си спомняше да е видяла някого с мистър Блейк.

— О, разбира се, беше. Е, Кейт, да тръгваме, а?

— Но… — Маги търсеше нещо, с което да задържи семейство Блейк.

— Знаете ли за ехото в нишите, господине? — намеси се Джем. И той искаше мистър Блейк да остане. В него имаше нещо особено — отдалечен и близък с вниманието си, възрастен и в същото време дете.

— Какво е това ехо, момче?

— Ако стоите в противоположни ниши, можете да се чувате един друг — обясни Маги.

— Наистина ли? — Мистър Блейк се обърна към жена си. — Знаеше ли това, Кейт?

— Точно това не.

— Искате ли да опитате? — продължаваше Маги.

— Да опитаме ли, Кейт?

— Ако желаеш.

Маги сподави хихикането си, докато водеше мисис Блейк към нишата и я обръщаше с лице към стената, а в същото време Джем заведе мистър Блейк до отсрещната ниша. Мистър Блейк заговори тихо на стената и след малко той и жена му се разсмяха. Маги и Джем чуха само това, но не и разговора — предимно едностранен, защото мисис Блейк през повечето време се съгласяваше със съпруга си. Уединението им остави децата сами от двете страни на моста и те се почувстваха някак неловко. Накрая Джем отиде при Маги.

— Какво според теб си говорят?

— Откъде да знам. Със сигурност няма да е за цената на рибата. Иска ми се да ни пуснат при тях.

Дали мисис Блейк я чу? В този момент тя излезе и каза:

— Деца, елате вътре с мен. Мистър Блейк ще пее.

Джем и Маги се спогледаха, после се мушнаха в нишата при мисис Блейк. Отблизо тя миришеше на пържена риба и въглищен прах.

Натикани плътно един до друг, Джем и Маги се закикотиха, но не се опитаха да се раздалечат.

— Готови сме — рече тихо жената.

— Много добре — чуха те невидимия мистър Блейк. След миг той запя с висок тънък глас, много различен от онзи, с който говореше:

Когато лесът развеселен се смее

и ручей с трапчинки усмихнат се лее,

когато ветрецът засмива се с мене

и мило се смеят хълми зелени,

 

когато се смее узрялата нива,

когато щуреца на смях го избива

и палави щерки и млади снахи

звънливо заливат се в „Ха-ха-хи!“,

 

и шарени птички се смеят в гората,

и мами с черешки, с орешки софрата,

ела сред уханните цветни лехи

да пеем блажения хор: „Ха-ха-хи!“^[1]

Когато песента свърши, те продължиха да мълчат.

— Ха-ха-хи — повтори след малко Маги, нарушавайки тишината. — Не я знам тая песен.

— Негова е — обясни мисис Блейк. Джем долови гордостта в гласа й.

— Сам ли измисля песните? — попита той. Никога не беше срещал човек, който пише песни. Не беше се замислял откъде идват песните, които хората пеят. Тях просто ги имаше, за да ги вземеш и да ги научиш.

— Стихове, песни и тъй нататък — отвърна мисис Блейк.

— Хареса ли ти, момчето ми? — прозвуча гласът на невидимия мистър Блейк.

Джем се стресна. Беше забравил, че може да ги чува.

— О, да!

— Тя е от една моя книга.

— Как се казва? — попита Джем.

След известно мълчание мистър Блейк отвърна:

— „Песни за невинността“.

— О! — възкликна Маги и се разсмя. Мистър Блейк също се разсмя в своята ниша, после и мисис Блейк, накрая и Джем. Каменните стени подеха смеха им, който се сля с пукота на първите фойерверки от финала на представлението. По нощното небе се посипа жива жар.