Трейси Шевалие
Жива жар (38)

6

— А, ето те и тебе, Магс! — възкликна Дик Батърфийлд. — Сядай при нас. Нали ще пиеш една бира? — Той стана и се запъти към бара. В последно време беше по-внимателен към дъщеря си, която всяка седмица му даваше надницата си и така си откупваше благосклонността му.

— И пай, ако е останал — извика след него Маги, като се настани на освободеното място до майка си. — Здравей, мамо.

— Здравей, пиленце — прозина се Бет Батърфийлд. — Свърши ли за днес?

— Да. А ти?

— И аз току-що. — Майка и дъщеря седяха една до друга, капнали от умора;

— Чарли тук ли е? — попита Маги с тайната надежда да не е така. — О, няма значение, ето го. — Макар че брат й я тормозеше по-малко от преди — като допълнителен знак на благосклонност заради надницата й баща й го поозапти, — тя винаги се чувстваше по-спокойна насаме с родителите си.

— Какво ново тук? — попита тя майка си.

— Нищо. А, да, ти знаеш ли, че семейство Келауей отиват в Дъблин? — Бет Батърфийлд обичаше да превръща вероятните неща в сигурни.

— Какво? — слиса се Маги.

— Самата истина. Тръгват тази седмица.

Маги присви очи.

— Не може да бъде. Кой ти каза?

Бет Батърфийлд се размърда на пейката, защото съмнението на Маги я изнерви.

— Мейси Келауей.

— Защо Джем не ми е казал? Видяхме се онази вечер!

Бет Батърфийлд сви рамене.

— Те луди ли са да заминават! Не са хора, дето обичат да пътуват. Беше им достатъчно трудно да се преместят от Дорсетшър и едва започват да свикват. Защо Джем ще го крие от мен? — Маги се опитваше да потисне нотката на истерия в гласа си, но Бет Батърфийлд я усети.

— Успокой се, пиленце. Не знаех, че това толкова те интересува. Жалко, че не дойде пет минути по-рано, можеше да попиташ самата Мейси.

— Тя е била тук?

— Беше. — Бет Батърфийлд повъртя края на шала си, вдигна халбата си и после я остави.

— Мейси не ходи по кръчми. Какво е правила тук, мамо? — не мирясваше Маги.

Бет Батърфийлд надвеси намръщеното си лице над бирата и подметна:

— Беше с оня циркаджия, знаеш го. — Тя описа кръг във въздуха. — Дето язди по арената. Джон Астли.

— Джон Астли? — извика Маги и скочи на крака. Хората наоколо вдигнаха очи към нея.

— Внимавай, Магс — рече Дик Батърфийлд и спря пред нея с две пълни халби и чиния пай, закрепена отгоре им. — Нали не искаш да си разлееш бирата, преди да си я опитала.

— Току-що видях Джон Астли отвън! Но той беше с… — Маги млъкна, осъзнала с ужас, че не е погледнала внимателно фигурата до канавката, за да разпознае Мейси. — Казаха ли къде отиват?

— Щял да я изпрати до тях — промърмори Бет Батърфийлд със сведен поглед.

— И ти му повярва? — извиси глас Маги.

— Не им се бъркай, момиче — сряза я Дик Батърфийлд. — Не е твоя работа.

Маги премести поглед от наведената глава на майка си към безизразното лице на баща си и разбра, че вече са се разправяли по този въпрос.

— Можеш да ми изпиеш бирата — каза тя на Дик Батърфийлд и се запровира през тълпата.

— Маги! Върни се, момиче! — изрева Дик Батърфийлд, но тя вече беше отворила вратата и в слепващия миг се шмугна в мъглата.

Вече беше тъмно и само уличните фенери пронизваха гъстата мъгла и образуваха бледи жълто-зелени кръгове около стълбовете. Маги изтича до мястото, където видя Джон Астли и Мейси. Там вече нямаше никого и тя се насочи към Бастил Роу. Мина покрай тяхната къща и спря един съсед, който тъкмо влизаше в дома си малко по-надолу. Не ги беше виждал. Когато той затвори вратата след себе си, Маги остана сама сред мъглата.

Тя се поколеба и после се затича. След минута стигна до пътеката между къщите, която водеше към поляните около Херкулес Хол и конюшнята. Спря и се загледа в тъмния проход, защото в къщата на Филип Астли нямаше запалени лампи, които да осветяват пътя й. Не можеше обаче да заобиколи откъм комплекса „Херкулес“ от другата страна на поляните, защото беше много път и там също беше толкова тъмно. Докато стоеше и се колебаеше, мъглата се стелеше около нея и оставяше бляскави жълтеникави капчици по лицето й. Чуваше ехото на собственото си учестено дишане, което се връщаше обратно към нея.

Изведнъж от мъглата изплува силует и Маги затаи дъх. Толкова приличаше на мъжа, изникнал насреща й в една друга мъгла през една друга нощ. Писъкът заседна в гърлото й и Маги беше благодарна за това — брат й щеше да й се подиграва вечно, че е изпищяла в лицето му.

Маги го сграбчи за ръката, преди той да успее да проговори.

— Хайде, Чарли, да идем там! — Тя се опита да го повлече през прохода.

Въпреки слабата си фигура, когато Чарли се запънеше, беше трудно да го поместиш и Маги не успя.

— Поспри малко! Къде ще ме водиш?

— При Мейси — изсъска Маги. — Довел е Мейси тук, сигурна съм. Трябва да стигнем при тях, преди той да… да…

— Какво? — Чарли, изглежда, изпитваше удоволствие да протака нещата.

— Знаеш какво ще направи. Наистина ли искаш да я съсипе?

— Не чу ли татко, който каза, че това не е наша работа? Цялата кръчма го чу.

— Разбира се, че е наша работа. Твоя работа е. Ти я харесваш. Знаеш, че е така.

Лицето на Чарли стана сериозно. Не искаше хората, най-малко пък сестра му, да мислят, че има чувства към Мейси.

— Чарли, моля ти се. — Маги пусна ръката му. — Тогава защо тръгна след мене? Не ми казвай, че не си ме проследил, никой няма да дойде тук просто на разходка.

— Реших да видя за какво толкова се тревожиш.

— Е, сега знаеш. И ако не искаш да ми помогнеш, махай се. — За да покаже, че ще действа сама, ако се наложи, Маги тръгна в тъмнината, макар че на горната устна и челото й се появиха още капчици пот.

— Спри за малко — каза Чарли. — Ще дойда с теб, ако първо ми кажеш нещо.

Маги се върна.

— Какво? — Стомахът й се сви, защото знаеше, че има само едно нещо, свързано с нея, което интересуваше брат й.

— Какво почувства?

— Не разбирам какво ме питаш — каза тя, като поде неговата игра на протакане и му даде възможността, за която бленуваше — да произнесе думите, човъркащи ума му от толкова време:

— Какво почувства, като уби оня човек?

Маги не беше чувала никой да изрича на глас тези думи и стомахът й стана на топка, а дъхът й спря, сякаш Чарли я беше фраснал с юмрук.

Настъпи мълчание, докато успее да си възвърне гласа. Трябваше й време да измисли нещо, което щеше да го задоволи, за да могат да продължат.

— Сила — изрече тя това, което според нея той искаше да чуе, въпреки че беше пълна лъжа. — Сякаш бях способна на всичко.

Това, което наистина почувства онази нощ преди година, беше усещането, че е убила част от себе си, а не друг човек. Понякога й се струваше, че тя самата е мъртва. Знаеше обаче, че Чарли никога няма да разбере това. И тя не го разбираше. Мистър Блейк би го разбрал обаче, помисли си тя, защото то беше част от неговия свят на противоположности. Някой ден може би щеше да го помоли да й го обясни, за да знае къде се намира.

— След това нищо не е същото — добави тя замислено. — Не знам и дали някога ще бъде.

Чарли кимна. Усмивката му накара Маги да потрепери.

— Добре — рече той. — Накъде отиваме?