Трейси Шевалие
Жива жар (46)

5

Уилям Блейк беше застанал на входа на къщата си, но не продумваше — нито поздрави, нито изруга, нито попита какво искат от него. Просто стоеше с дългото си черно палто, изпълнил касата на вратата. Беше без шапка, кестенявата му коса бе разрошена, устните му стиснати, а широко отворените му очи гледаха съсредоточено.

— Мистър Блейк! — Джон Робъртс пристъпи към него, помръдвайки челюсти, сякаш дъвчеше жилаво парче месо. — Поканен сте от Сдружението за зашита на свободата и собствеността от републиканците и левелерите да подпишете тази декларация за лоялност към британската монархия. Ще го направите ли, господине?

Настъпи дълго мълчание, през което Джем, Маги, Ан Келауей и Мейси излязоха от къщата, за да виждат и чуват какво се случва. Ан Келауей застана до съпруга си, а децата се промъкнаха до оградата.

Маги и Джем бяха смаяни от огромната тълпа. Тук-там имаше факли и уличните фенери бяха запалени, но лицата на повечето хора бяха в сянка и те изглеждаха непознати и страшни, макар че сигурно бяха съседи, които Джем и Маги познаваха; вероятно бяха дошли по-скоро от любопитство, отколкото да създават безпокойство. Въпреки това имаше напрежение, което заплашваше да избухне в насилие.

— О, Джем, какво ще правим? — прошепна Маги.

— Не знам. Мистър Блейк е загазил.

— Тогава трябва да му помогнем. — Тя каза това така твърдо, че Джем се засрами.

Маги се намръщи.

— Хайде — каза тя накрая и повлече Джем за ръка, отвори портата на мис Пелам и се шмугна в тълпата. Мейси хвана брат си за другата ръка и тримата се промъкнаха сред навалицата към къщата на мистър Блейк. Мъжете, жените и децата на улицата просто наблюдаваха, докато една по-малка група мъже се бяха скупчили в предната градина, повечето от тях участници в митинга в Къмбърланд Гардънс. За изненада на Маги и Чарли Батърфийлд беше сред тях, макар да стоеше отстрани, като да беше случаен зяпач.

— Ах, това копеле! Какво прави тук! — промърмори Маги. — Трябва да им отвлечем вниманието — пошушна тя на Джем и се огледа наоколо. — Хрумна ми нещо. Насам! — Тя се гмурна в тълпата, дърпайки Джем след себе си.

— Мейси, върни се при мама и татко — извика Джем. — Нямаш работа навън.

Мейси не му отговори, изглежда, дори не го чу. Наблюдаваше мистър Блейк, който стоеше безмълвен на входа и не отговаряше на въпросите, които Джон Робъртс му задаваше.

— Вие сте печатар, мистър Блейк. Какви неща печатате? Пишете ли за френската революция? Носите bonnet rouge, нали така? Чели ли сте Томас Пейн, мистър Блейк? Имате ли съчиненията му? Срещали ли сте се с него? В писанията си оспорвате ли върховенството на краля? Ще подпишете ли декларацията, господине?

По време на този разпит мистър Блейк остана безучастен, вперил очи в хоризонта. Макар, изглежда, да чуваше въпросите, явно не се чувстваше длъжен да им отговори, все едно не разбираше, че са отправени към него.

Мълчанието му раздразни Джон Робъртс много повече, отколкото ако беше запротестирал.

— Ще отговорите ли, или ще криете вината си зад мълчание? — изрева той. — Или трябва да я изтръгнем с огън и пепел?

С тези думи той хвърли факлата, която държеше, в предната градина на мистър Блейк. Драматичният жест причини не така драматичен задушлив дим, когато изсъхналата трева и листата се запалиха и започнаха да тлеят.

Погледът на Томас Келауей последва дима от съседната къща, който се извиваше над тях към вечерното небе. Това му стигаше. Той знаеше какво може да се случи с едно семейство, когато домът му изгори до основи. Независимо кой каква кауза защитаваше, никой нямаше право да подпалва чужда собственост. По това спор нямаше. Ето защо той се обърна към гърбавия мъж, който все още завираше под носа му тефтера, и отсече:

— Нищо няма да подпиша.