Трейси Шевалие
Жива жар (22)

4

Когато Мейси се качи горе, Джем и Томас Келауей огъваха дълъг ясенов прът, за да направят обръч за гърба на един уиндзорски стол. Джем все още нямаше силата или умението да го огъне сам, но можеше да стегне железните скоби, крепящи дървото, което баща му извиваше около обла рамка. Томас Келауей пъшкаше и напъваше пръта, който преди това беше държал на пара, за да стане по-гъвкав. Ако го огънеше твърде много, той щеше да се разцепи.

Мейси знаеше, че в такъв момент не трябва да им говори. Затова се зае с работа в предната стая. Бърникаше в кутията с материали за копчета на Ан Келауей, пълна с различни по големина халки, колелца от овчи рог за копчетата сингълтън, парченца плат, игли и куки и няколко чилета конци с различен цвят.

— Последна скоба, момче — измърмори Томас Келауей. — Това е, отлично.

Те пренесоха рамката, с огънатия на нея прът и я облегнаха до стената, където щеше да изсъхне в желаната форма.

Тогава Мейси изпусна желязна кутия с рогови колелца. Капакът се отвори и по пода се посипаха безчет колелца. „Олеле!“, възкликна тя и коленичи да ги събира.

— Помогни й, Джем — каза Томас Келауей.

— Майката на Маги дойде да пита дали сме я виждали — прошепна Мейси, когато Джем коленичи до нея. — Какво ще кажем?

Джем разтри полирано сиво колелце от овчи рог между пръстите си.

— Доста време мина, преди да тръгне да я търси, какво ще кажеш?

— И мама така каза. Не знам, Джем. Маги изглежда щастлива там, където е, но трябва да е при семейството си, не мислиш ли?

Джем замълча, стана и отиде до задния прозорец да погледне навън. Мейси застана до него. Ясно виждаха лятната къща на семейство Блейк, където седеше Маги. От другата страна на стената бяха Ан Келауей и Бет Батърфийлд.

— Подслушвала ни е! — извика Мейси. — Чула е всичко!

— Може би сега, като разбра, че майка й я търси, ще се върне.

— Не знам, голям инат е. — Мейси и Джем се бяха опитали да убедят Маги да се върне вкъщи, но тя беше непреклонна, че ще живее при Блейк цялото лято.

— Трябва да се върне — отсече Джем. — Не може да остане тук завинаги. Не бива да се натрапва на семейство Блейк, нали така? Трябва да кажем на мисис Батърфийлд.

— Прав си. — Мейси плесна с ръце. — Виж, Джем, мама показва на мисис Батърфийлд как се правят копчета.

Самата истина. Докато Мейси беше горе, Бет Батърфийлд се беше надвесила над Ан Келауей и наблюдаваше със завист как чевръстите й пръсти навиват тънък конец около мъничка халка. Тази сръчност я накара да се разбунтува и да поиска да покаже на всички, че изхабените й ръце могат да правят и друго, освен да изстискват чаршафи.

— Може ли да опитам и аз тая пипкава работа? — попита тя. — Хубава занимавка ми се вижда.

Ан Келауей започна да я учи направо на бландфордското колело, като се опитваше да не се присмива на скованите пръсти на перачката. Бет Батърфийлд обаче успя да обшие само халката, когато уроците по обличане на копчета бяха прекъснати от неочакван гърмеж: над къщите на Бастил Роу, над поляните на Астли и над задната стена отекна внезапен взрив. Бет Батърфийлд почувства как нещо я блъсна в гърдите, като че я бяха замерили с възглавница. Тя изпусна копчето, което веднага се разплете, и скочи.

— Дик! — изкрещя тя.

При гърмежа Ан Келауей заграка със зъби, сякаш имаше силна треска. Тя също стана рязко, но запази самообладание, колкото да не разсипе копчетата в скута си. Останалите от семейството замръзнаха на място в работилницата, когато чуха експлозията, разтресла стъклата на прозорците.

— Господи Боже! Какво беше това? — извика Мейси.

С Джем надникнаха от прозореца, но не видяха нищо необичайно освен реакцията на другите. Мисис Блейк например застина с мотиката сред марулите си, обърнала глава в посоката на гърмежа.

Маги тутакси скочи, но след миг пак седна долу. Иначе майка й можеше да я види, а тя не искаше да я открият.

— Боже, какво ли ще да е? — мърмореше тя. Чу гласа на Бет Батърфийлд по-отблизо.

— И откъде дойде? По дяволите това дърво, закрива ми гледката! Ако отидем до края на градината, можем да разберем какво става. Ето! Казах ли ви? Не съм виждала толкова дим, откакто в Съдърк, където живеехме преди, се запали една къща. Стана на прах и пепел. Майчице, дано Дик да не е замесен в това. По-добре да се връщам у дома.

Филип Астли веднага разбра на какво се дължи гърмежът. Обикновено той не се излежаваше до късно, но снощи беше пил някакво кисело вино и цяла нощ го боля стомах. Лежеше в неспокойна дрямка, краката му заплетени в чаршафите, коремът му издут като варел под завивката, когато експлозията го изстреля от леглото. Веднага разбра от коя посока идва взривът и извика:

— Фокс! Приготви ми коня!

След минута едно момче от цирка бе изпратено да събуди Джон Астли, който по това време трябваше вече да репетира новата програма, а не да се излежава. Около Херкулес Хол винаги се мотаеха момчета от помощния персонал, така че едно от тях хукна към дома на Джон.

Филип Астли излетя от къщата, обличайки сакото си в движение, а Джон Фокс се затича след него. Друго момче изведе белия кавалерийски кон и го държа за юздите, докато Филип Астли се качи на седлото. Нямаше нужда да чака да оседлаят коня, защото щеше да стигне по-бързо пеш през поляните зад Херкулес Хол и по някоя пътечка между къщите на Бастил Роу. Точно това направиха Фокс и момчетата от цирка. Но Филип Астли беше артист и винаги мислеше за впечатлението, което щеше да остави у публиката. Не вървеше един виден собственик на цирк и бивш кавалерист да се появява тичешком на мястото на катастрофата, дори да е на няколкостотин метра. От него се очакваше да бъде водач и беше по-добре да се разпорежда от гърба на коня, а не задъхан и зачервен от тичане, разтресъл шкембе.

Като част от представлението на Астли друго момче от цирка изведе кобилата на Джон и я поведе по улицата към къщата на притежателя й. Баща му също отиде първо там. Когато синът му не се появи веднага, той изкрещя към отворените прозорци:

— Ставай, глупако, не чу ли взрива! Не ми казвай, че не те интересува собственият ти цирк, който ще трябва да управляваш! Поне един път ми покажи, че той ти е по-важен от пиенето и разгула!

Джон Астли се появи на прага с разрошена коса, но иначе напълно спокоен. Думите на Филип Астли явно не го бяха стреснали. Той нарочно затвори бавно вратата, с което ядоса баща си още повече.

— Ако така ще се отнасяш към цирка, ще те изхвърля от него! Ще видиш!

В този момент се чу втори, по-слаб взрив, после пукотевици и трясъци, някои силни, други по-леки, свистене и пронизителни писъци. Тези звуци имаха ефект, който никоя от думите на Филип Астли не можа да произведе: Джон Астли изтича до коня си, скочи на седлото и животното се втурна напред, пришпорвано от стопанина си. Джон мина в галоп покрай комплекса „Херкулес“, а баща му пое в тръст зад него.

Никой от тях не се обърна назад, иначе щяха да видят мис Лора Девайн, най-добрата акробатка на въже в Европа, зад един прозорец на първия етаж от къщата на Джон Астли — гледаше ги как се отдалечават по пътя и завиват надясно по Уестминстър Бридж Роуд. Само една старица с кошница ягоди в ръце зърна кръглото лице на мис Девайн да наднича към улицата. Тя й подаде една ягода.

— Чудесни сочни ягоди за теб, миличка. Виж ги колко са изкусителни, а ти обичаш изкушенията. Хайде, хапни.

Мис Девайн се усмихна и поклати глава. Погледна нагоре и надолу по улицата и се скри.

На Бастил Роу № 6 Дик и Чарли Батърфийлд седяха в кухнята пред тиган с бекон помежду им, бодяха си парченца с ножовете и топяха залъци хляб в мазнината. И двамата скочиха при първия разтърсващ гръм, отекнал зад девическото сиропиталище отсреща. Миг по-късно се разнесе звън и всички прозорци на къщите по Бастъл Роу останаха без стъкла. Само къщата на № 6 оцеля, защото в момента на прозорците нямаше стъкла. Чарли ги беше изпотрошил в една пиянска вечер, когато замеряше котката с обувки и камъни.

Занемели, двамата оставиха ножовете, отместиха назад столовете си и се запътиха навън, докато Чарли бършеше мазната си брада с ръкав. Застанаха на прага един до друг.

— Откъде дойде? — попита Дик Батърфийлд.

— Ей от там. — Чарли посочи на югоизток към парка „Сейнт Джордж“.

— Не, беше от там, сигурен съм. — Дик Батърфийлд посочи на изток.

— Защо питаш тогава, щом си толкова сигурен?

— Сигурен съм. Вярвай на баща си и неговия слух.

— Добре, аз пък съм сигурен, че дойде от там. — Чарли махна енергично към парка „Сейнт Джордж“.

— Там няма нищо, което да избухне.

— Тогава откъде е според теб?

— От работилницата за фойерверки на Астли.

Необходимостта да спорят още бе заличена от облака дим, издигащ се на около двеста метра от тях.

— Астли е загазил — потвърди той. — Ще бъде забавна гледка. — Забърза към дима, но Чарли се помотаваше. Дик Батърфийлд се обърна и викна:

— Размърдай се, момче!

— Не можеше ли първо да си изядем бекона?

Дик Батърфийлд се втрещи.

— Бекон! В такъв момент! Боже Господи, срамувам се, че ми носиш името. Колко пъти съм ти казвал, че бързината е важна. Няма да спечелим нищо, ако се бавим и се тъпчем с бекон, а другите ни изпреварят. Не схващаш ли за какво става дума, момче? Кажи ми!

Дик Батърфийлд се загледа в сина си, в неизменната му насмешлива физиономия, в непохватните му ръце, омазнената му брадичка и очите, които не се палеха от нищо, дори и от експлозията, която би трябвало да го заинтригува. Не за пръв път Дик Батърфийлд се улавяше да съжалява, че Маги не е на мястото на сина му. Тя би си извадила урок от това и му се искаше да е момче. Чудеше се къде ли е сега. Взривът сигурно щеше да я измъкне от скривалището й и тя щеше да дотича. Тогава той щеше да й даде да се разбере, задето избяга, макар че можеше и да я прегърне. Обърна гръб на Чарли и закрачи към облака дим. След миг Чарли го последва, така и непрежалил бекона, който се залояваше в тигана у дома.

Взривът наистина изкара Маги от скривалището й. Щом чу гърмежа откъм Херкулес Хол, тя не се стърпя и хукна навън. Не можеше да пропусне драматичното събитие, независимо дали родителите й щяха да я видят. Момчетата от цирка тичаха напред-назад, Филип Астли крещеше, Джон Фокс даваше нареждания, а после откъм мястото на експлозията се разнесоха пукот и свистене. Маги изтича в задната част на градината, покатери се на стената, скочи и затича през поляните на Астли. Там към нея се присъединиха други любопитни наематели, забързани към пушека и шума.

Джем я видя как се измъкна и разбра, че не може да остане вкъщи.

— Хайде, Мейси! — викна той на сестра си и я задърпа надолу по стълбата. На улицата чуха тропот — първо Джон Астли, а след него и Филип Астли профучаха край тях на коне.

— О! — извика Мейси и хукна подире им. Шапчицата с къдрички отхвръкна от главата й и Джем трябваше да спре да я вземе от земята, преди да се затича да я настигне.