Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Осем
Изменения

1

Той положи Боби върху дивана и бързо се запъти към телефона. Вдигна слушалката с намерение да завърти 0 и да попита телефонистката какъв номер трябва да набере, за да се свърже с най-близката бърза помощ. Боби имаше нужда да бъде откарана до болницата в Дери и то веднага. Пълно изтощение, предполагаше Гардънър (макар и той самият да беше толкова уморен и разстроен, че просто не знаеше какво да мисли). Някакъв вид нервно разстройство. Боби Андерсън изглеждаше като последния човек на света, който би превъртял, но очевидно го бе направила.

Тя каза нещо от дивана. Отначало Гардънър не я разбра. Гласът й прозвуча като дрезгаво изграчване.

— Какво, Боби?

— Не се обаждай на никого — повтори Боби. Успя да го произнесе малко по-силно този път, ала дори това усилие сякаш напълно я изтощи. Страните й горяха, останалата част на лицето й беше восъчно бледа, а очите й бяха ярки и трескави като сини скъпоценни камъни — диаманти или може би сапфири. — Недей, Гард… на никого!

Андерсън се отпусна пак назад върху дивана, силно задъхана. Гардънър затвори телефона и разтревожено отиде при нея. Тя имаше нужда от лекар, това бе очевидно и Гардънър смяташе да й го осигури… но точно в този момент несъмнената тревога на Боби изглеждаше по-важна.

— Ще остана тук с теб — рече той и пое ръката й, — ако това те безпокои. Господ е свидетел колко пъти ти си била до мен в…

Андерсън клатеше глава с усилваща се настойчивост.

— Просто имам нужда от сън — прошепна тя. — От сън… и храна на сутринта. Най-вече от сън. Не съм спала изобщо… от три дни. Може би — четири.

Гардънър я гледаше напълно смаян. Той свърза казаното току-що от нея с начина, по който изглеждаше.

— Какви дяволи са те прихванали? — „И защо?“, добави умът му. — Наркотици? Комунизъм?

Помисли си за кокаин и го отхвърли. Боби несъмнено би могла да си позволи да взема кокаин, ако искаше, но Гардънър не смяташе, че дори наркоманизирането може да държи някой мъж или жена без сън три, четири дни и да свали петнайсет килограма за — Гардънър изчисли времето, откакто не бе виждал Андерсън — не повече от три седмици.

— Никакви наркотици — заяви Боби.

Очите й се въртяха и блестяха. От крайчеца на устата й безпомощно се проточи слюнка и тя я всмукна обратно. За миг Гардънър видя върху лицето на Боби изражение, което не му хареса… и го поизплаши малко. Това беше изражението на Ан. Старческо и лукаво. После очите на Боби плавно се затвориха и показалите се клепачи имаха деликатния, леко пурпурен цвят на пълното изтощение. Когато пак отвори очи, там лежеше просто Боби… и Боби се нуждаеше от помощ.

— Смятам да се обадя за бърза помощ — заяви Гардънър и отново стана. — Изглеждаш сериозно болна, Бо…

Тънката ръка на Андерсън се протегна и сграбчи китката на Гардънър, докато той се обръщаше към телефона. Тя го задържа с изненадваща сила. Гард погледна надолу към Боби, която макар че продължаваше да изглежда ужасно изтощена и почти отчайващо съсипана, вече не го гледаше с такъв трескав блясък в очите. Сега погледът й беше прям, ясен и разумен.

— Ако се обадиш на някого — изрече тя с все още потрепващ, но почти нормален глас, — край на нашето приятелство, Гард. Говоря сериозно. Обади се на бърза помощ, болницата в Дери или дори на стария доктор Уоруик в града и между нас всичко ще бъде свършено. Никога повече няма да влезеш в моя дом. Вратата ще бъде заключена за теб.

Гардънър се вгледа в Боби с нарастващи смайване и ужас. Ако можеше да убеди себе си в този момент, че Боби е в треска, с радост би го направил… ала случаят очевидно не беше такъв.

— Боби, ти… — не знаеш какво приказваш?

Но тя знаеше. Това беше ужасното. Заплашваше да прекрати приятелските им отношения, ако Гардънър не направи исканото от нея, използваше приятелството им като коз за първи път през всичките години, откакто Гардънър я познаваше. А в очите на Боби Андерсън откри и още нещо: знанието, че нейното приятелство е може би единственото нещо на земята, което имаше стойност за Гардънър.

Дали нещо би се променило, ако ти кажех колко много приличаш сега на сестра си, Боби?

Не… по лицето й видя, че нищо не би могло да се промени.

— … не знаеш колко зле изглеждаш — завърши той неубедително.

— Така е — съгласи се Боби и по лицето й пробяга призрак на усмивка. — Добих известна представа, обаче, повярвай ми. Твоето лице… го показва по-добре от всякакво огледало. Но, Гард… имам нужда само от сън. Сън и… — очите й отново се затвориха и тя ги отвори с видимо усилие — закуска — завърши. — Сън и закуска.

— Боби, това не е всичко, от което имаш нужда.

— Да — ръката на Боби още не беше пуснала китката на Гардънър и сега тя го стисна отново. — Имам нужда от „теб“. Аз те повиках. С мислите си. И ти ме чу, нали?

— Да — с неудобство призна Гардънър. — Предполагам.

— Гард — гласът на Боби се загуби. Той зачака, а мозъкът му гореше. Боби се нуждаеше от медицинска помощ… но това, което бе казала за края на тяхното приятелство, ако се обади на някого…

Нежната целувка, която тя положи в средата на мръсната му длан, го изненада. Погледна я, сепнат, погледна в огромните й очи. Трескавият блясък ги бе напуснал. Всичко, което видя сега в тях, беше молба.

— Почакай до утре — каза Боби. — Ако утре не съм по-добре… хиляди пъти по-добре… ще отида. Става ли?

— Боби…

— Става ли? — пръстите й го стиснаха, настоявайки Гардънър да се съгласи.

— Ами… предполагам…

— Обещай ми.

— Обещавам.

„Може би“, добави мислено Гардънър. „Ако не започнеш да дишаш по-особено след като заспиш. Ако не те намеря, като дойда да те погледна през нощта, с устни като че ли си яла боровинки. Ако не загубиш съзнание.“

Това беше глупаво. Опасно, подло… ала най-вече глупаво. Бе излязъл от голямото черно торнадо с убеждението, че самоубийството е най-добрият начин да приключи с всичките си нещастия и да е сигурен, че няма да причинява повече нещастия на другите. Беше решил да го направи. Знаеше, че е така. Намирал се бе на ръба да скочи там, в онази студена вода. После увереността, че Боби е в беда

(аз те повиках и ти ме чу, нали?)

го бе завладяла и той се озова тук. „А сега, дами и господа“, сякаш чуваше как казва Алън Лъдън с бързия си, лек глас на майстор шегаджия, „ето го и въпроса, на който трябва да ми отговорите. Десет точки, ако успеете да ми кажете защо на Джим Гардънър му пука от заплахата на Боби Андерсън да сложи край на тяхното приятелство, когато той самият смята да направи същото като се самоубие. Какво? Никой ли? Е, сега ще ви изненадам! И аз не знам!“

— Добре — казваше Боби. — Добре, чудесно.

Вълнението, което много се бе доближавало до ужас, се стопи — бързото задъхано поемане на въздух се забави и част от червенината по бузите й избледня. Значи от обещанието все пак бе имало известна полза.

— Спи, Боби.

Той щеше да седи буден и да я наблюдава за промени. Беше уморен, но щеше да си направи кафе (и да хапне, каквото намереше от храната на Боби, ако имаше нещо изобщо). Дължеше на Боби това нощно бдение. В миналото имаше нощи, когато тя бе бдяла над него.

— Спи сега — и нежно измъкна китката си от нейните пръсти.

Очите й се затвориха, после бавно се отвориха за последен път. Боби се усмихна, толкова мило, че той отново се влюби в нея. Тя имаше такава власт над него.

— Също… като едно време, Гард.

— Да, Боби. Като едно време.

— Обичам… те…

— И аз те обичам. Спи.

Дишането й стана по-дълбоко. Гардънър седя край нея три минути, после пет, загледан в тази усмивка на мадона, все по-убеден, че тя е заспала. Тогава, съвсем бавно, очите на Боби отново с мъка се отвориха.

Грандиозно — прошепна тя.

— Моля? — Гардънър се приведе напред. Не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Това, което е… което може да прави… което ще направи…

„Говори насън“, помисли си Гардънър, ала усети как отново се смразява. Онова лукаво изражение пак се бе върнало в лицето на Боби. Не върху него, а в него, сякаш се бе появило под кожата.

— Трябваше ти да го намериш… мисля, че беше предназначено за теб, Гард…

— Кое?

— Поогледай се наоколо — поръча Боби. Гласът й отслабваше. — Ще видиш. Ние ще завършим разкопките заедно. Ще видиш, че това ще разреши… проблемите… всички проблеми…

Гардънър вече трябваше силно да се наведе, за да чува думите й.

— Кое, Боби?

— Поогледай се наоколо — повтори Боби и последната дума заглъхна, потъна и се превърна в изхъркване. Тя бе заспала.

2

Гардънър едва не отиде пак до телефона. Близо беше. Изправи се, но на половината път през всекидневната се отклони и вместо това отиде до люлеещия се стол на Боби. Първо ще я погледа малко, реши той. Ще я погледа малко и ще се опита да помисли какво може да означава всичко това.

Той преглътна и се намръщи от болката в гърлото си. Имаше температура и подозираше, че не става дума за някакви си трийсет и седем градуса. Чувстваше се повече от болен; чувстваше се нереален.

Грандиозно… това, което е… което може да прави…

Щеше да поседи тук известно време и да помисли още малко. После щеше да направи каничка силно кафе и да разтвори около шест аспирина в него. Тази доза щеше да се справи с болките и температурата, поне временно. Можеше да му помогне и да остане буден, освен това.

… което ще направи…

Гард затвори очи, унасяйки се в дрямка. Можеше да го направи. Можеше да дремне, но не за дълго. Никога не бе успявал да заспи в седнало положение. А и Питър щеше да се появи всеки момент. Щеше да види стария си приятел Гард, да скочи в скута му и да го уцели по топките. Както винаги. Когато работата опираше дотам да се скочи в стола, на който седиш и да бъдеш уцелен по топките, Питър никога не пропускаше. Дяволски будилник е, ако си заспал. Пет минути, не повече. Четирийсет мигвания. Нищо нямаше да стане.

Трябваше ти да го намериш. Мисля, че беше предназначено за теб, Гард.

Той се унесе и скоро дрямката му премина в толкова дълбок сън, че се приближаваше до изпадане в кома.

3

шшшшш…

Той гледа надолу към ските си, плоски кафяви дървени ленти, препускащи по снега, хипнотизиран от плавната им скорост. Не съзнава това близко до хипноза състояние, докато един глас от лявата му страна не казва:

— Това, което вие, копелета, винаги пропускате да споменете на шибаните си комунистически антиядрени митинги, е следното: за трийсет години разработване на атомната енергия за мирни цели, не сме пострадали нито веднъж.

Тед е облечен в пуловер с изобразени елени отпред и е обут в избелели дънки. Той кара бързо и добре. Гардънър, от друга страна, напълно е загубил контрол.

— Ще се блъснеш — казва един глас от дясната му страна. Той поглежда натам и вижда Аргълбаргъл. Аргълбаргъл е започнал да се разлага. Тлъстото му лице, зачервено от алкохола на вечерта с гостите, сега има сиво-жълтия цвят на стари завеси, окачени на мръсни прозорци. Плътта му е започнала да провисва, а кожата — да се разпъва и цепи. Аргълбаргъл забелязва изненадата и ужаса на Гардънър. Сивите му устни се разтеглят в усмивка.

— Точно така — казва той. — Аз съм мъртъв. Това „наистина“ беше сърдечен пристъп. Не лошо храносмилане или жлъчка. Припаднах пет минути след като ти си тръгна. Те повикаха бърза помощ и момчето, което бях наел да стои на бара, успя да раздвижи за малко сърцето ми с масаж, но в линейката умрях завинаги.

Усмивката се разширява, става замечтана като ухилването на мъртва пъстърва върху изоставения плаж на отровено езеро.

— Умрях на светофара при Стороу Драйв — завършва Аргълбаргъл.

— Не — прошепва Гардънър. Точно… точно от това винаги се бе страхувал. Последното, непоправимо, пиянско деяние.

— Да — настоява мъртвецът, докато летят надолу по хълма и се носят все по-близо до дърветата. — Аз те поканих в къщата си, дадох ти ядене и пиене, а ти ми се отплати като ме уби в пиянска разправия.

— Моля те… аз…

— Ти какво? Какво? — пак от лявата му страна. Елените от пуловера на Тед са изчезнали. Те са заменени от жълти символи, предупреждаващи за радиация. — Ти си нищо, ето какво! Откъде мислите, вие, лудити такива на днешния ден, че идва енергията?

— Ти ме уби — гъгне Арбърг отдясно, — но ще си платиш. Ще се блъснеш, Гардънър.

— Да не мислиш, че ни я подарява Магьосникът от Оз? — крещи Тед. Внезапно в гласа му се прокрадват хленчещи нотки. Устните му стават на мехурчета, обелват се, напукват се и започват да гноят. Едното му око заблестява с млечната белота на пердето. Гардънър осъзнава с надигащ се ужас, че гледа лице, което показва симптомите на човек в последния напреднал стадий на лъчева болест.

Радиационните символи върху пуловера на Тед стават черни.

— Ти ще се блъснеш, обзалагам се — припява Арбърг. — Ще се блъснеш.

Гардънър вече плаче от ужас, както плака след като простреля жена си, след като чу невероятния гръм на пистолета в ръката си и видя как тя политна назад към кухненския шкаф, с притисната към бузата ръка като жена, възкликваща шокирано: „Моята земя! НИКОГА!“. А после кръвта бликна между пръстите й и мозъкът му в последно отчаяно усилие да отрече всичко, си бе помислил: „Кетчуп, успокой се, това е само кетчуп“. След което бе започнал да плаче както сега.

— Що се отнася до вас, отговорността ви свършва до писането на протестни плакати. — Гной се стича на струйки по лицето на Тед. Косата му е изпопадала. Раните покриват черепа му. Устата му се разтегля в същата замечтана усмивка като на Арбърг. Сега, в някаква последна крайност на ужаса, Гардънър осъзнава, че не може да контролира ските си и лети по писта („Права стрела“?) оградена с мъртъвци. — Ама вие изобщо не бихте могли да ни спрете, да си го знаете. Никой не би могъл. Реакторите са извън контрол. И всичко е в това състояние от… ами, смятам, че от около 1939 година. Достигнахме критичната маса някъде към 1965. Сега не подлежи на контрол. Експлозията ще бъде скоро.

— Не… не…

— Ти летеше нависоко, но тези, които летят най-високо, най-зле падат — продължава да натяква Арбърг. — Да убиеш домакина си е най-лошото убийство от всички. Ти ще се блъснеш… ще се блъснеш…

Тряс!

Колко е вярно това. Той прави опит да се обърне, но ските му упорито поддържат курса си. Вече може да види големия, посивял стар бор. Аргълбаргъл и Тед Енергетика са изчезнали и той си мисли: Те томичукала ли бяха, Боби?

Може да види червената ивица боя по чворестия ствол на бора и… тогава кората започва да се бели и разцепва. Докато Гардънър се хлъзга безпомощно към дървото, вижда, че то оживява и се разтваря, за да го погълне. Зейналото дърво расте и се раздува, сякаш устремено към него, порастват му пипала и в центъра му има ужасна гнила чернота, обрамчена от червена боя, наподобяваща червилото на някаква злокобна проститутка, а той чува как в тази черна, гърчеща се уста вият тъмни ветрове и…

4

Той не се събуди тогава, макар да му се струваше така — всеки знае, че дори най-чудатите сънища изглеждат истински, те дори си имат своя лъжлива логика, но това не е реалността, не би могла да бъде. Той просто заменяше един сън с друг. Толкова често се случва.

В този сън сънуваше своята стара ски злополука — за втори път същия ден, можете ли да си представите? Само че този път дървото, в което се удари, онова, което едва не го уби, има прогнила уста вместо възлеста дупка от чеп. Той сепнато се събужда и установява, че се намира в люлеещия се стол на Боби, толкова облекчен от самото събуждане, че не го е грижа дето целия се е схванал и гърлото вече така го боли, сякаш е подплатено с бодлива тел.

Мисли си: Сега ще стана, ще си направя кафе и ще се натъпча с аспирин. Нали точно това смятах да направя преди? Започва да се изправя и точно в този момент Боби си отваря очите. И тогава разбира, че сънува, няма начин, защото от очите на Боби струят зелени лъчи светлина — това напомня на Гардънър за рентгеновото зрение на Супермен от комиксите, както художниците обикновено го рисуват, с лъчи като от прожектор. Но светлината, която излиза от очите на Боби, е някак блатна и ужасяваща… в нея има нещо гнило, като примигващия блясък на блуждаещи огньове над тресавище в гореща нощ.

Боби бавно се надига и се оглежда… поглежда към Гардънър. Той се опитва да й каже недей… моля те, не насочвай тази светлина към мен.

Ала не излизат никакви думи и когато тази зелена светлина го блъсва, той вижда, че очите на Боби горят от нея — при извора си лъчите са зелени като изумруд, ярки като слънчев протуберанс. Гард не може да гледа, трябва да извърне очи. Опитва се да вдигне ръка, за да заслони лицето си, но няма сили, ръката му е твърде тежка. Тя ще ме изгори, мисли си той, ще ме изгори и след няколко дни ще се покажат първите рани, отначало ще реша, че са пъпки, защото така изглежда лъчевата болест в началото, просто групичка пъпки, само че „тези“ пъпки никога няма да минат, те ще започнат да се влошават… все повече и повече…

Пак чува гласа на Арбърг, безплътен остатък от предишния сън и сега в гъгненето му звучи триумф: Знаех си, че зле ще свършиш, Гардънър!

Светлината го докосва… облива го. Дори през здраво стиснатите му клепачи осветява мрака в зеленото на светещ часовников циферблат. Ала в сънищата няма истинска болка, както няма и тук. Ярката зелена светлина не е нито гореща, нито студена. Не е никаква. Само дето…

Гърлото му.

Гърлото вече не го боли.

И той чува, ясно и безпогрешно: „… процента отстъпка! Никога вече може да не се повтори такава отбивка от цената! ВСИЧКИ печелят! Шезлонги! Гумени дюшеци! Чадъри…“.

Пластинката в черепа му, пак се разприказва. И спря почти преди да е почнала.

Както и болящото го гърло.

А и онази зелена светлина също бе изчезнала.

Гардънър отваря очи… предпазливо.

Боби лежи на кушетката, със затворени клепачи, дълбоко заспала… точно както беше. Какви са тия истории за лъчи, бликащи от очите й? Боже мой!

Той сяда отново в люлеещия се стол. Преглъща. Никаква болка. Температурата също доста е спаднала.

Кафе и аспирин, мисли си Гард. Смяташе да станеш за кафе и аспирин, помниш ли?

Разбира се, отвръща той, настанява се по-удобно в люлеещия се стол и затваря очи. Но никой не пие кафе и аспирин насън. Ще свърша това веднага щом се събудя.

Гард, ти си буден.

Това, разбира се, е невъзможно. В света на будните от очите на хората не струят зелени лъчи, лъчи, които лекуват болни гърла и висока температура. В сънищата — si, в реалността — не.

Той кръстосва ръце пред гърдите си и се унася. И не усеща нищо повече — нито заспал, нито буден — през остатъка от нощта.

5

Когато Гардънър се събуди, от западния прозорец върху лицето му падаше силна светлина. Гърбът дяволски го болеше, а като се изправи вратът му издаде мъчително, артритно скръцване, което го накара да направи гримаса. Беше девет и четвърт.

Той погледна към Боби и изживя миг на задушаващ страх — в този момент реши със сигурност, че тя е мъртва. После видя, че просто е толкова дълбоко и неподвижно заспала, че наистина създава впечатление за труп. Всеки можеше да направи тази грешка. Гръдният й кош се повдигаше от бавни, постоянни вдишвания, с дълги, но равномерни паузи между тях. Гардънър ги засече и установи, че вдишва не повече от шест пъти в минута.

Ала тази сутрин изглеждаше по-добре — не кой знае колко, но много по-добре от мършавото плашило, което се бе довлякло да го посрещне снощи.

„Не вярвам и моят вид да е бил много по̀ стока“, помисли си той и отиде в банята на Боби да се обръсне.

Лицето, което го погледна от огледалото, не беше чак толкова зле, колкото се бе опасявал. С известна тревога забеляза, че през нощта пак му е текла кръв от носа — не много, ама достатъчно, за да покрие горната му устна. Той взе една кърпа за лице от шкафчето вдясно на мивката и пусна топлата вода да я намокри.

Сложи кърпата под течащата от горещия кран вода с цялата разсеяност на стария навик — с бойлера на Боби човек има време да изпие чаша кафе и да изпуши една цигара, преди да дойде поне хладка струя — и това не беше чак…

Оох!

Гард издърпа ръката си изпод вода, толкова гореща, че вдигаше пара. Добре, ето какво получаваше като приемаше, че Боби просто ще продължи да се носи по течението на живота без никога да се погрижи да й оправят проклетия бойлер.

Гардънър пъхна опарената ръка в устата си и погледна към водата, която излизаше от крана. Парата вече бе замъглила долния край на огледалото за бръснене върху гърба на аптечката. Той се пресегна, установи, че дръжката на крана е прекалено гореща, за да я пипне и я завъртя с помощта на кърпата. После постави гумената запушалка, източи малко гореща вода — внимателно! — и добави щедра порция студена. Възглавничката плът под левия му палец леко се бе зачервила.

Отвори аптечката и поразрови нещата, докато попадна на предписаното шишенце валиум със собственото му име на етикета. „Ако това чудо става по-добро като остарява, сега трябва да е върха“, помисли. Още беше почти пълно. Е, какво бе очаквал? Каквото и използваше Боби, то с дяволска сигурност имаше действие противоположно на това на валиума.

Гардънър също не търсеше него. Той искаше онова, което трябваше да е отзад, ако още беше…

А! Успех!

Измъкна една самобръсначка и пакетче ножчета. Малко тъжно огледа слоя прах върху бръсначката — от много отдавна не се бе бръснал сутрин тук, при Боби, — след което го изтри. „Поне не я е изхвърлила. Това щеше да е по-лошо от праха.“

Бръсненето го накара да се почувства по-добре. Съсредоточи се върху него, като го протакаше, докато мислите му следваха своите собствени пътища.

Свърши, прибра принадлежностите за бръснене зад валиума и се изми. После се загледа замислено в крана с буквата Т на дръжката и реши да слезе в мазето и да види що за чудо на бойлерите е монтирала Боби. Единственото друго за вършене беше да гледа как Боби спи, което тя изглежда си го правеше добре и сама.

Той отиде в кухнята като си мислеше, че действително се чувства добре, особено сега, когато болките във врата и гърба от прекараната в люлеещия се стол на Боби нощ започваха да утихват. „Ти си човека, който никога не успяваше да заспи седнал, нали?“ заподиграва си се кротко той. „Да се търкаляш по вълноломите е по в твоя стил, нали?“ Но такова дразнене изобщо не можеше да се сравнява с грубото, почти несвързано самоосмиване от предишния ден. Единственото, което винаги забравяше в хватката на махмурлука и ужасните следзапойни депресии, беше чувството за възстановяване, идващо понякога по-късно. Случваше се да станеш някой ден и да осъзнаеш, че не си вливал никаква отрова в организма си нито снощи… нито през изминалата седмица… а може би дори и през целия изминал месец… и започваш да се чувстваш наистина добре.

А колкото за страховете му, че може да е хванал грип или дори пневмония — те също се бяха стопили. Гърлото не го болеше. Носът му не бе запушен. Нямаше температура. Господ му беше свидетел, че се бе превърнал в идеалната мишена за вирусите след осем дни пиене, нередовния сън и пътуването му накрая на стоп до Мейн с боси крака в бурята и дъжда. Но всичко бе минало през нощта. Понякога Господ беше добър.

Той спря в средата на кухнята и усмивката му за миг отстъпи място на изненадано и малко разтревожено изражение. В съзнанието му се промъкна фрагмент от съня — или сънищата

(радиореклами в нощта… дали имат нещо общо с доброто ми здраве тази сутрин?)

и после пак избледня. Той пропъди тези мисли, доволен от факта, че се чувства добре и Боби изглежда добре — по-добре, във всеки случай. Ако тя не се събудеше сама до десет часа, най-късно до десет и половина, щеше да я събуди. Ако се чувстваше по-добре и говореше разумно, хубаво. Щяха да обсъдят онова, което й се бе случило („НЕЩО е станало със сигурност“, помисли Гардънър и отсъстващо се зачуди дали не е получила някакви ужасни новини от близките си… съобщение, което несъмнено е било сервирано от сестра Ан). Щяха да продължат оттам. Ако тя още, макар и слабо, напомняше отнесената и доста ужасяваща Боби Андерсън, която го бе посрещнала снощи, Гардънър смяташе да повика лекар, независимо дали това се харесваше на Боби, или не.

Той отвори вратата на мазето и заопипва за старомодния ключ на стената. Намери го. Ключът беше същия. Светлината не беше. Вместо слабия блясък на двете шейсетватови крушки — единственото осветление в мазето на Боби, откакто се помнеше — мазето бе обляно от силно бяло сияние. Беше светло като в универсален магазин за стоки с намаление. Гардънър тръгна надолу, като протегна ръка към разнебитеното старо перило. На негово място откри стабилно и здраво ново. То бе закрепено към стената с нови месингови скоби. Някои от стъпалата, които преди определено поддаваха, също бяха сменени.

Гардънър стигна долния край на стълбата и спря да се огледа, като изненадата му вече граничеше с по-силно чувство — започваше да прилича на шок. Онази леко плесенясала миризма на корени и пръст също бе изчезнала.

Тя приличаше на жена изстискана до краен предел, без майтап. Стигнала до съвсем пълно занемаряване. Не можеше да си спомни дори колко дни са минали, откакто не е лягала да спи. Нищо чудно. Чувал съм за подобрения из къщата, ама това е нещо невероятно. Не би могла да свърши всичко сама, обаче. Нали? Разбира се, че не.

Но Гардънър подозираше, че някак си Боби го бе направила.

Ако Гардънър се бе събудил тук, а не на вълнолома край нос Аркадия, без никакви спомени за непосредственото минало, нямаше да познае, че се намира в мазето на Боби, макар да бе влизал в него безброй пъти преди. Единствената причина, поради която сега беше сигурен, че се намира в мазето й, бе фактът, че е влязъл през нейната кухня.

Миризмата на корени не беше напълно изчезнала, но бе отслабнала. Пръстеният под на мазето беше старателно заравнен — не, не само заравнен, забеляза Гардънър. Пръстта в мазетата остарява и след известно време добива кисел дъх. Човек трябва да направи нещо, ако иска да прекарва повече време под земята. Андерсън очевидно бе докарала прясна пръст, която беше изсушила преди да утъпче. Гардънър предполагаше, че това бе прочистило въздуха вътре.

По тавана бяха закрепени редици флуоресцентни лампи, като покритите с капаци краища на всяка бяха свързани със старите греди посредством вериги и още месингови скоби. Те пръскаха равен бял блясък. Всички лампи представляваха единични тръби, с изключение на онези над работната маса. Те бяха двойни, затова там блясъкът бе толкова силен, че караше Гардънър да мисли за операционна зала. Той пристъпи към работната маса на Боби. Новата й работна маса.

Преди Андерсън имаше долу обикновена кухненска маса, покрита с мръсна мушама. Тя се осветяваше от настолна лампа и върху нея бяха разхвърляни инструменти, повечето в не кой знае колко добро състояние и няколко пластмасови кутийки с гвоздеи, винтове, болтове и други такива. Това бе мястото за дребни поправки на жена, която нито е много добра в тях, нито те особено я интересуват.

Старата кухненска маса беше изчезнала, заменена от три дълги, леки плота от вида, който слагат в църквите за разпродажби на домашно изпечени тестени произведения. Те се простираха от край до край пред лявата стена на мазето и образуваха една дълга маса. По нея бяха разпръснати железарии, инструменти, макари от изолирани тънки и дебели жици, кутии от кафе, пълни с щифтове, скоби и метални щипки… десетки други неща. Или стотици.

После идваха батериите.

Имаше пълен кашон под масата, голяма разнообразна колекция от дълготрайни батерии, все още в найлоновите си опаковки: от волт и половина, тънки, средни и дебели, от девет волта. „Тия вътре трябва да струват към двеста долара“, помисли си Гардънър, „а по масата се търкалят още. Какво става, по дяволите…“

Смаян, той обиколи масата като човек, който разглежда изложените стоки и се чуди дали да си купи някоя. Изглежда Боби правеше няколко неща едновременно… а Гардънър не беше сигурен какво е нито едно от тях. Тук, по средата на масата, имаше голяма квадратна кутия с дръпната встрани предна стеничка, зад която се показваха осемнайсет различни бутона. До всеки от тях бе написано името на популярна песен — „На главата ми продължават да падат дъждовни капки“, „Ню Йорк, Ню Йорк“, „Мелодията на Лара“ и така нататък. До нея едно листче с упътване, старателно забодено с кабарчета към масата, я идентифицираше като единствения и неповторим Сребърногласен цифров звънец (Произведен в Тайван).

Гардънър не можеше да проумее защо й е притрябвал на Боби звънец с вграден микрочип, който позволява на собственика да програмира различна песен, когато му се прииска — да не би да си е мислила, че Джо Полсън ще умира да слуша „Мелодията на Лара“, когато идва да й донесе някаква пратка? Но това не беше всичко. Гардънър можеше да разбере поне употребата на Сребърногласен цифров звънец, ако не подбудите на Боби да си го монтира. Ала тя изглежда се бе заела да го изменя по някакъв начин — на практика да го свързва с частите на радиоточка с размерите на малък куфар.

Шест жици — четири тънки и две умерено дебели — се проточваха между радиото (неговото упътване също беше старателно забодено за масата) и отворените вътрешности на Сребърногласния.

Гардънър погледа известно време всичко това и продължи нататък.

Нервно разстройство. Тя е получила някакъв много странен вид нервно разстройство. От вида, който особено би се харесал на Пат Съмерал[1].

Попадна на още нещо, което разпозна — приспособление за отоплителна инсталация наречено възвращач. То се свързва към комина и предназначението му е да връща част от топлината, която иначе се губи. Беше нещо, което Боби би могла да види по каталозите или в железарския магазин на Огъста и някой да я увещава да го купи. Но тя никога не би го направила, защото това би означавало, че ще трябва да го монтира.

Ала сега очевидно го беше купила и монтирала.

Не можеш да кажеш, че е получила нервно разстройство и „това е всичко“, защото когато някой с истинско творческо въображение го удари дамлата, рядко случаят опира просто до „това е всичко“. Перколясването сигурно никога не е хубаво, но когато някой като Боби мине границата, то може да се окаже и доста смайващо. Само погледни тези говна.

Вярваш ли си?

Да, вярвам си. Не искам да кажа, че творческите натури са по-фини или чувствителни и следователно получават по-фини и чувствителни нервни разстройства — тези дивотии можете да ги оставите за почитателите на Силвия Плат. Просто творческите натури получават и творчески нервни разстройства. Ако не ти се вярва, пак повтарям: погледни тези говна.

В дъното се намираше бойлерът, бяла цилиндрична грамада, долепена до дясната стена. Той „изглеждаше“ същия, но…

Гардънър се приближи, с желание да открие как Боби го бе спретнала така радикално.

Обхванала я е някаква щура мания за подобрения из къщата. И най-смахнатото е, че май не прави разлика между неща като поправяне на бойлера и преустройство на звънци. Нови перила. Прясна пръст, докарана и утъпкана върху пода на мазето. Бог знае още какво. Нищо чудно, че е изтощена. И, само между другото, Гард, откъде Боби е разбрала как да свърши всички тези неща? Ако е използвала курс чрез кореспонденция на „Популярна механика“, трябва наистина здравата да е зубрила.

Първоначалните му шок и изненада от попадането на тази смахната работилница в мазето на Боби започваха да се превръщат в задълбочаващо се безпокойство. По масата той видя не само доказателства за вманиачено поведение — купища съоръжения, организирани твърде старателно, упътвания, забодени по всичките си четири краища, — които го бяха разтревожили. Нито доказателствата за маниакалност в очевидната неспособност на Боби да прави разлика между имащи стойност и напълно безсмислени подобрения (очевидно безсмислени, поправи се Гардънър).

Онова, от което го побиваха тръпки, беше мисълта — поне опитите му да мисли за това — за огромните, разточителни количества енергия, изразходвани тук. За да се направят само нещата, които бе видял до този момент, Боби трябва да е горяла като факла. Имаше проекти като флуоресцентното осветление, които вече бяха завършени. Други още бяха в процес на изпълнение. Освен това трябва да е ходила и до Огъста, за да се снабди с всички тези инструменти, жици и батерии. Плюс докарването на прясна пръст, с която да смени старата. Не го пропускай.

Какво може да я е накарало да направи всичко това?

Гардънър не знаеше, не му се искаше да си представя Боби тук, търчаща напред-назад, работеща по два различни проекта „направи си сам“ едновременно, или по пет или десет. Образът беше прекалено ясен. Боби, с навити ръкави на ризата и разкопчани горни три копчета, със стичащи се между гърдите й капчици пот, с коса, небрежно захваната в конска опашка, горящи очи и бледо лице, като се изключат двете трескави червени петна, по едно на всяка буза. Боби, с вид на полудяла Госпожица Вещица, която става все по-мършава, докато завива бурми, стяга болтове, прокарва жици, докарва пръст, стои на подвижната стълба, протегната назад като балерина, със стичаща се по лицето й пот и изпъкнали по врата й жили, как окача новите лампи. А, и докато говорим за това, не забравяй как Боби поставя новата електрическа инсталация и поправя бойлера.

Гардънър докосна емайлираната му повърхност и бързо си дръпна ръката. Той само изглеждаше непроменен. Беше адски горещ. Гард приклекна и отвори капака в основата на бойлера.

И в този миг всъщност Гардънър наистина напусна реалността.

6

Преди бойлерът работеше с домакинска газ. Малките медни тръбички, които захранваха с газ пещта на бойлера, идваха от окачени зад къщата бутилки. Камионът по зареждането от „Дед ривър газ“ в Дери идваше веднъж в месеца и ги подменяше, ако имаха нужда от смяна — а те обикновено имаха, защото бойлерът беше и разточителен, освен че бе неефикасен… две неща, които по-често вървяха заедно, отколкото обратното, сега като се замислеше над това. Първото, което Гардънър забеляза, беше, че медните тръбички вече не бяха свързани с бойлера. Те висяха свободно зад него и краищата им бяха запушени с плат.

„Дявол да го вземе, как си топли тя водата?“ помисли той и тогава действително погледна в отвора, след което напълно замръзна за момент.

Разумът му изглеждаше достатъчно ясен, да, но онова усещане за откъсване и носене се бе върнало — чувството за отделяне. Нашият Гард пак се понасяше нагоре, нагоре като сребърен, детски, пълен с хелий балон. Знаеше, че го е страх, ала съзнаването на този факт бе мъгляво, почти без значение, в сравнение с това мрачно чувство, което идваше като развързано от същността му. „Не, Гард. Господи!“ викаше от дълбините й един скръбен глас.

Спомни си как бе отишъл на панаира във Фрайбърг, когато беше малък, на не повече от десет. Влязоха в Огледалния лабиринт с майка му и вътре ги разделиха. Тогава за първи път бе изпитал това странно усещане за отделяне от самия себе си, за отплуване встрани или отгоре, извън физическото му тяло и физическия му (ако имаше такова нещо) разум. Можеше да види майка си, о, да — пет майки, десет, сто майки, някои ниски, други високи, някои дебели, други кльощави. В същото време виждаше и пет, десет, сто Гарда. Понякога някое от неговите отражения заставаше до нейното и той се протягаше, почти без да мисли, в очакване да докосне панталона й. Ала там се оказваше само празният въздух… или друго огледало.

Дълго време се бе лутал и предполагаше, че е изпитвал и паника, но усещането не беше като при паника и, доколкото можеше да си спомни, никой не се бе държал като че ли е бил в паника, когато накрая се беше измъкнал навън — след само петнайсет минути въртене, търсене, връщане и натъкване на бариери от чисто стъкло. Челото на майка му се бе смръщило за миг, после се бе прояснило. Това беше всичко. Ала той бе изпаднал в паника, точно както усещаше, че става и сега: това чувство, че мозъкът ти се разпада на съставните си части, като някаква машина, която се разглобява при нулева гравитация.

Случва се… но отминава. Почакай, Гард. Просто изчакай да премине.

Затова той остана клекнал, загледан в отворената вътрешност на Андерсъновия бойлер и зачака да му мине, както някога бе почакал краката му да го отведат на верния път и навън от онзи ужасен Огледален лабиринт на панаира във Фрайбърг.

Махането на пръстена за газта бе оставило кръгло кухо пространство в основата на бойлера. То беше запълнено с объркана плетеница от жици — червени, зелени, сини, жълти. В средата на плетеницата се намираше картонена поставка за яйца. Синият печат гласеше: „Хилкрест Фармс“. Във всяка от вдлъбнатините се намираше по една голяма батерия от волт и половина, свързана в горния си край с мъничко фуниевидно капаче и всички жици изглежда или започваха — или завършваха — при тези капачета. Като ги погледа по-дълго, в състояние, което не усещаше точно като паника, Гардънър забеляза, че първоначалното му впечатление — че жиците са в объркана плетеница — не беше по-вярно от първоначалното му впечатление, че всичко по работната маса на Боби е в безпорядък. Не, в начина, по който жиците влизаха или излизаха от тези дванайсет фуниевидни капачета имаше ред, въпреки че в някои влизаха или излизаха по две жици, а в други свързаните жици стигаха и до шест. Имаше ред дори във формата, която образуваха — тя представляваше малка арка. Някои от жиците се връщаха отново в капачета, поставени върху други батерии, но повечето отиваха към разпределителни табла, закрепени към стените на подгряващото отделение на бойлера. Те бяха взети от електронни играчки правени в Корея, предположи Гардънър — имаше твърде много евтини, сребристи спойки върху гофриран фибър. Една невероятна смесица от различни компоненти… ала тя очевидно вършеше нещо. Да. Например, загряваше водата с такава скорост, че да ти излязат мехури.

В средата на отделението, право срещу поставката за яйца, в арката, образувана от жиците, грееше ярко кълбо от светлина, не по-голямо от два сантиметра в диаметър, но на вид ярко като слънцето.

Гардънър автоматично бе вдигнал ръка да се предпази от този безмилостен блясък, който плисваше през отвора като твърда бяла пръчка от светлина и хвърляше сянката му далеч назад върху пръстения под. Можеше да гледа към кълбото само като си премрежеше очите, докато станеха на съвсем малки цепки и чак тогава леко отвореше пръстите си.

Ярко като слънцето.

Да… само че вместо жълта, светлината беше заслепяващо синкавобяла, като сапфир. Блясъкът й пулсираше и леко се местеше, после оставаше постоянен, след което отново пулсираше и се местеше: имаше някакъв цикъл.

„Но къде е топлината?“ запита се Гардънър и това започна да го връща към действителността. „Къде е топлината?“

Той протегна едната си ръка нагоре и пак я постави върху гладката, емайлирана повърхност на бойлера — ама само за секунда. Дръпна я с мисълта, че водата бе вдигала пара, когато потече от крана в банята. В бойлера също имаше гореща вода, вярно, и то много — по всички правила тя би трябвало да изври на пара и да взриви бойлера на Боби заедно с цялото мазе. Но очевидно не ставаше нищо такова, което беше мистерия… ала тя бе нищо в сравнение с факта, че не усещаше никаква топлина да излиза от отвора — абсолютно никаква. Би трябвало да си е изгорил пръстите, още когато дръпна малкото лостче, за да отвори капака, а след като го махна, слънцето с размер на монета трябваше направо да е свалило кожата от лицето му. Затова…?

Бавно, колебливо, Гардънър посегна към отвора с лявата си ръка, като продължаваше да държи дясната пред очите си, за да ги пази от прекалено силния блясък. Устата му бе стисната в гримаса, тъй като очакваше да се изгори.

Разперените му пръсти се плъзнаха в отвора… и тогава се сблъскаха с някаква преграда. По-късно си мислеше, че усещането малко напомняше за натискане с пръсти по опънат найлонов чорап — само че в случая преградата поддаде съвсем малко и го спря. Пръстите му не можаха да пробият, както биха пробили един найлонов чорап.

Но преграда нямаше. Никаква, поне доколкото можеше да види.

Той престана да натиска и невидимата мембрана леко изтласка пръстите му обратно, вън от отвора. Гардънър ги погледна и видя, че трепереха.

Това е силово поле, ето защо не се изгорих. Някакъв вид силово поле, което поглъща топлината. Господи боже, намърдал съм се във фантастичен разказ от „Поразяващи истории“. Някъде към 1947 година, предполагам. Чудя се, дали съм на корицата? И ако съм, кой ме е нарисувал? Върджил Финли? Ханес Бок?

Ръката му започваше да трепери по-силно. Той посегна към капака, не го уцели, пак се опита и го захлопна със сила, отрязвайки този ослепителен поток бяла светлина. Бавно отпусна дясната си ръка, но продължаваше да вижда остатъчния образ на мъничкото слънце, както човек вижда крушката на фенерчето, след като му е било светнато първоначално в лицето. Само че това, което Гардънър виждаше, беше голяма зелена ръка, носеща се из въздуха, с ярко, ектоплазмично синьо между пръстите.

Остатъчният образ изчезна. Ала не и треперенето.

Никога през живота си Гардънър не бе изпитвал толкова силна нужда да пийне. Намери какво в кухнята на Андерсън.

7

Боби не пиеше много, но си държеше, както тя се изразяваше, „суровина“ в един шкаф зад тенджерите и тиганите: бутилка джин, бутилка скоч, бутилка бърбън, бутилка водка. Гардънър измъкна бърбъна — някаква куча марка, ала просяците нямат право на избор — сипа си два пръста в пластмасова чаша и ги гаврътна.

По-добре внимавай, Гард. Предизвикваш съдбата.

Но не беше така. Точно сега щеше едва ли не да приветства един запой, ала циклонът се бе отнесъл някъде другаде… поне за момента. Той си сипа още два пръста бърбън в чашата, съзерцава го известно време, после изсипа по-голямата част в мивката. Върна бутилката на мястото й и добави вода и кубчета лед, превръщайки онова, което беше течен динамит, в цивилизовано питие.

Помисли си, че хлапето от плажа би одобрило тази постъпка.

Предполагаше, че съноподобното спокойствие, което го бе обзело след излизането от Огледалния лабиринт и което чувстваше отново сега, беше защита срещу желанието просто да легне на пода и да пищи, докато загуби съзнание. Спокойствието си бе наред. Онова, което го плашеше, беше колко бързо съзнанието му се бе заело със задачата да го убеди, че нищо от случилото се не е истина… а е видял всичко в халюцинация. Невероятно, но разумът му подхвърляше идеята, че онова, което бе видял, когато отвори капака в основата на бойлера, е било много силна електрическа крушка — двеста вата, да речем.

Не беше нито електрическа крушка, нито халюцинация. Това беше нещо като слънце, много малко, горещо и ярко и то плуваше под арка от жици, над поставка за яйца пълна с батерии. Сега можеш да откачиш, ако желаеш, или да се помолиш, или да се натряскаш, но ти видя, каквото видя и няма защо да се самозалъгваме, нали? Да.

Гардънър провери пак Андерсън и видя, че тя още спи като дърво. Бе решил да я събуди към десет и половина, ако дотогава не е станала сама. Сега си погледна часовника и с удивление разбра, че е само девет и двайсет. Беше прекарал в мазето много по-малко време, отколкото си бе представял.

Мисълта за мазето извика отново нереалното видение на онова миниатюрно слънчице, увиснало във въздуха под арката от жици, светещо като свръхгореща топка за пинг-понг… и тези мисли накараха неприятното усещане, че мозъкът му се разпада, да се върне. Той го отблъсна. То не искаше да си отиде. Отблъсна го по-силно, като си казваше, че няма да мисли за всичко това повече, докато Боби не се събуди и просто не му обясни какво става тук.

Погледна надолу към ръцете си и видя, че са изпотени.

8

Гардънър взе питието си и излезе зад къщата, където откри още доказателства за Бобиния почти свръхестествен пристъп на деятелност.

Тракторчето й се намираше пред голямата барака от лявата страна на градината — в това нямаше нищо необичайно, тя обикновено го оставяше там, когато синоптиците казваха, че няма да вали. Но дори от десет метра разстояние Гардънър можеше да забележи, че Андерсън е извършила някакви радикални промени с двигателя му.

Не. Стига толкова. Забрави тези щуротии, Гард. Иди си вкъщи.

Нямаше нищо нереално или откъснато в този глас — той беше дрезгав, изпълнен с паника, ужас и смайване. За миг Гардънър усети, че е на ръба да се вслуша в него… а после си помисли какво бездънно предателство щеше да бъде това — към Боби и към него самия. Мисълта за Боби вчера го бе предпазила от самоубийство. А като не се бе убил, смяташе той, беше измъкнал и нея от лапите на смъртта. Китайците имаха поговорка: „Ако спасиш живот, носиш отговорност за него“. И ако Боби имаше нужда от помощ, как щеше да й я окаже? Като дори не се и опиташе да разбере какво става тук ли?

Той гаврътна остатъка от питието, сложи празната чаша върху най-горното стъпало на задната стълба и тръгна към тракторчето. Почти несъзнателно долавяше свиренето на щурците във високата трева. Не беше пиян, нито дори пийнал, доколкото можеше да прецени. Алкохолът сякаш направо бе прескочил нервната му система. Беше я подминал без да мигне, както казват англичаните.

(като палавите елфи, които раз-прас закърпили обувките, докато обущарят спял)

Само че Боби не бе спала, нали? Боби бе хвърчала, докато падна — буквално падна — в ръцете на Гардънър.

(раз-прас чук-чук-чук късно тази нощ и нощта преди томичукалата чукат на вратата)

Като застана до тракторчето и погледна открития двигател, Гардънър не само потрепери — той се разтрепери като човек, умиращ от студ, горните му зъби се впиха в долната устна, лицето му побледня, слепоочията и челото му се покриха с пот.

(те са поправили бойлера както и тракторчето томичукалата умеят да вършат много неща)

Тракторчето на Боби беше малка работна машина, която щеше да е почти безполезна на големи пространства, където земеделието е основната работа. По-голямо беше от управляема сенокосачка, но по-малко и от най-малкия трактор, произведен някога от „Диър“ или „Фармол“. Бе идеално за човек, който обработва градина, едва надхвърляща по големина определението парцел — а случаят тук беше точно такъв. Боби имаше градина от около акър и половина — боб, краставици, грах, царевица, репички и картофи. Никакви моркови, зеле и тиквички. „Не отглеждам неща, които не обичам — бе казала веднъж на Гардънър. — Животът е прекалено кратък.“

Тракторчето имаше много възможности, както и би трябвало да бъде — дори един преуспяващ фермер не би си позволил покупката на мини трактор за 2 500 долара само за едноакрова градина. То можеше да оре, да коси с едно устройство и да реже сено с друго, да тегли товар по груб терен (тя го бе използвала като влекач през есента и, доколкото на Гардънър му беше известно, бе засядала само веднъж), а през зимата го приспособяваше на снегорин и за половин час си почистваше с него алеята. Силовата му уредба се състоеше от мощен четирицилиндров двигател.

Или поне така беше.

Двигателят още се намираше там, но сега бе отрупан с най-странния набор от невъобразими джунджурии и приспособления — Гардънър се улови, че мисли за нещото звънец-радио на масата долу в мазето на Боби и се зачуди дали тя не смята скоро да го монтира на тракторчето… може да беше радар или нещо такова. Изплъзна му се кратък, объркан изблик на смях.

В единия край на двигателя стърчеше бурканче от майонеза. То беше пълно с някаква прекалено безцветна, за да е бензин течност и капачето му бе свързано с месингово приспособление за предната част на двигателя. Върху кожуха се мъдреше нещо, което по би вървяло на шевролет ноува или суперспорт: спойлер като на състезателен автомобил.

И имаше много жици — беше пълно с жици навсякъде, промушени като змии нагоре и надолу, навън и навътре, около почти всичко, свързани по начини, които нямаха абсолютно никакъв смисъл… поне доколкото можеше да види Гардънър.

Той се обърна към опростеното арматурно табло, започна да се извръща… и тогава погледът му отскочи обратно към него, а очите му се разшириха.

Тракторчето имаше лост за смяна на скоростите и начина за използването му бе изобразен на квадратно парче метал, завинтено към таблото над индикатора за налягането на маслото. Гардънър беше виждал това квадратче метал достатъчно често. През изминалите години от време на време и той бе карал тракторчето. Преди на него винаги бе пишело:

1 3

0 N 4

2 R

Сега беше добавено нещо ново — нещо, което бе достатъчно просто, за да звучи ужасяващо:

1 3

0 N 4 -------- ИЗДИГАНЕ

2 R

Не вярваш, нали?

Не знам.

Хайде, Гард — летящ трактор! Не се занасяй.

В бойлера й има миниатюрно слънце.

Глупости. Аз мисля, че е електрическа крушка, много силна, двеста вата например…

Не е електрическа крушка!

Добре, добре, успокой се. Просто всичко това звучи като реклама на филм за извънземни: „Ще повярвате, че тракторът може да лети“.

Млъкни.

Или: „Джон Диър, позвънете у дома“. Така става ли?

Той отново стоеше в кухнята на Андерсън и с копнеж гледаше към шкафа, в който се намираше алкохола. Извърна очи — не беше лесно, защото те сякаш бяха увеличили теглото си — и се върна във всекидневната. Видя, че Боби си беше сменила позата и дишането й се бе учестило. Първите признаци на събуждането. Гардънър си погледна отново часовника и видя, че е почти десет часа. Приближи се към етажерката край бюрото на Боби, с намерение да си намери нещо за четене, докато тя стане, нещо, което да отвлече за малко мислите му от цялата тази история.

Онова, което видя върху бюрото на Боби, до очуканата стара пишеща машина, беше в известен смисъл най-силният шок. Поне достатъчно голям шок, за да не обърне внимание на друга промяна: На стената над и зад бюрото и пишещата машина висеше ролка с перфорирана компютърна хартия, подобна на гигантско руло хартиени кърпи.

9

БИЗОНСКИТЕ ВОИНИ

Роман от Робърта Андерсън

Гардънър остави най-горния лист встрани, с гърба нагоре, и видя собственото си име — или по-скоро прякора, който само той и Боби използваха.

На Гард, който е винаги тук, когато имам нужда от него

Нова тръпка премина през тялото му. Остави и втория лист встрани, по същия начин, върху първия.

В онези дни, точно преди Канзас да потъне в кръв, в прерията все още се намираха бизони в изобилие — поне в достатъчно изобилие, за да могат бедните хора, и индианци, и бели, да бъдат погребвани в бизонски кожи вместо в ковчези.

„Вкусиш ли веднъж бизонско месо, никога вече няма да поискаш мръвка, която води произхода си от крава“ — казваха старите заселници и сигурно го вярваха, защото тези ловци от равнините, тези бизонски воини, изглежда съществуваха в някакъв свой свят от космати духове с гърбици — навсякъде около тях се носеше спомена за бизоните, миризмата на бизоните — миризмата, да, защото повечето мажеха с бизонска мас лицата, вратовете и ръцете си, за да ги предпазят от изгарящото прерийно слънце. Те си слагаха бизонски зъби на огърлици, а понякога и в ушите си, гамашите им бяха от бизонска кожа и не един от тези номади носеше бизонски пенис като талисман или гаранция за несекваща потентност.

Самите те духове, неотлъчно следваха стадата, които прекосяваха ниската остра трева като огромни облаци, покрили прерията със сенките си. Облаците останаха, но големите стада ги няма… както и бизонските воини, лудите от пустошта, която никога не е знаела що е ограда, мъжете, които идваха с препускане от никъде и пак изчезваха с препускане към същото място, мъже с мокасини от бизонска кожа на краката и подрънкващи кости на вратовете, духове извън времето и пространството, които съществуваха точно преди цялата страна да потъне в кръв.

Късно следобед на 24 август 1848 година, Робърт Хауел, който щеше да умре при Гетисбърг след по-малко от петнайсет години, си устрои лагер близо до едно малко поточе в дълбините на Небраска, сред онази странна област известна като Страната на пясъчните хълмове. Поточето беше малко, ала водата ухаеше на свежест…

Гардънър бе навлязъл с четирийсет страници в романа и беше изцяло погълнат от него, когато чу Боби Андерсън да се провиква сънливо:

— Гард? Гард, тука ли си още?

— Идвам, Боби — каза той и стана, в ужас от онова, което предстоеше и вече полуповярвал, че е откачил.

Това трябва да е причината, разбира се. Не е възможно да има мъничко слънце в основата на Бобиния бойлер, нито нова скорост на тракторчето й, която да предполага левитация… но щеше да му е по-лесно да повярва в което и да е от тези неща, отколкото във факта, че Боби бе написала роман от четиристотин страници на име „Бизонските воини“ за трите седмици, през които Гард не я бе виждал. Роман, който — просто по една случайност — беше най-хубавото нещо, писано някога от нея. Невъзможно, да. По-лесно — по дяволите, по-разумно — беше да вярва, че е полудял и просто да остави нещата дотам.

Стига да можеше.

Бележки

[1] Известен изобретател. — Б.пр.