Стивън Кинг
Томичукалата (28)

2

— Не смятате ли, че трийсет долара е безбожен депозит за един дихателен апарат? — попита Лиандро продавача, докато ровеше в портфейла си. Предполагаше, че има трийсет долара, но щеше да остане с около долар и половина. — Не мислех, че вървят чак толкова добре на черния пазар.

— Преди изобщо не искахме депозит — отвърна продавачът — и все още не го правим, когато познаваме човека или организацията, нали разбирате. Ама преди две-три седмици загубих един. Тук дойде някакъв възрастен човек и ми каза, че иска нещо за дишане. Предположих, че има предвид за гмуркане, нали разбирате — той беше стар, но изглеждаше достатъчно жилав за тази работа — затова започнах да му разправям за магазина за водолазни принадлежности в Бангор. Ала той каза, не, него го интересувало нещо портативно за над земята. Затова му дадох един апарат под наем. И повече не го видях. Чисто нов „Бел“. Двеста долара с цялото оборудване.

Лиандро погледна продавача, развълнуван почти до прилошаване. Чувстваше се като човек, който следва стрелките все по-дълбоко и по-дълбоко в плашеща, но легендарна и съвсем неизследвана пещера.

— Вие ли му дадохте под наем маската? Лично?

— Е, всъщност беше дихателен апарат, но да. Тука работим с баща ми. Той бе отишъл да закара няколко кислородни бутилки в Огъста. Като се върна, ме направи на нищо. Не знам дори дали ще одобри даването на още един „Бел“ под наем, ала предполагам, че ако е с депозит, всичко ще бъде наред.

— Можете ли да ми опишете онзи човек?

— Господине, добре ли се чувствате? Виждате ми се малко побледнял край ус…

— Нищо ми няма. Можете ли да ми опишете мъжа, който взе под наем маската?

— Възрастен. Имаше тен. Беше почти плешив. Кльощав… но не слабоват, по мое мнение. Както ви казах вече, изглеждаше жилав. — Продавачът се замисли. — Караше валиант.

— Бихте ли проверили на коя дата е наел маската?

— Вие полицай ли сте?

— Репортер. От бангорския „Дейли Нюз“.

Лиандро показа на продавача журналистическата си карта. Сега и той започна да се вълнува.

— Още нещо ли е направил? Освен дето ни задигна дихателния апарат, искам да кажа?

— Бихте ли потърсили името и датата заради мен?

— Разбира се.

Продавачът запрелиства книгата за даване под наем. Откри исканата информация и обърна книгата така, че Лиандро сам да може да я прочете. Датата беше 26 юли. Името бе надраскано, но все пак се четеше. Еверет Хилман.

— Изобщо не сте съобщили за загубата на съоръжението в полицията — каза Лиандро. Това не беше въпрос. Ако бе повдигнато обвинение в кражба срещу дядката, съпоставено с разбираемото недоволство на хазайката му, задето не си бе получила наема с две седмици закъснение, ченгетата можеше и да се позаинтересуват как или защо Хилман беше изчезнал… или „къде“ се бе дянал.

— Не. Татко каза да не си правя труд. Застраховката ни не покрива кражба на оборудване, нали разбирате и… затова всъщност.

Продавачът вдигна рамене и се усмихна, но жестът му беше леко смутен, усмивката малко неловка и всичко заедно говореше много на Лиандро. Дейвид Брайт може и да го смяташе за кретен, ала той не беше толкова глупав. Ако оттук бяха съобщили за кражбата или изчезването на маската, застрахователната компания нямаше да покрие загубата. А бащата на този човек знаеше и друг начин, по който „биха могли“ да изкарат застраховка. Но засега всичко това бе до голяма степен от второстепенно значение.

— Добре, много ви благодаря за съдействието — рече Лиандро и завъртя обратно книгата. — Сега, ако може да приключим с това…

— Да, разбира се — с очевидно облекчение изостави въпроса за застраховката продавачът. — И няма да споменавате никое от тези неща във вестника, докато не говорите и с баща ми, нали?

— Можете да бъдете спокоен — заяви Лиандро с такава топла искреност, че и самият П. Т. Барнъм би го поздравил. — Ако обичате, дайте да се подпиша…

— С удоволствие. Но първо трябва да видя някакъв документ за самоличност. Пропуснах да помоля старчето за това и баща ми „определено“ не одобри постъпката ми, можете да бъдете сигурен.

— Току-що ви показах журналистическата си карта.

— Знам, но ми се струва, че все пак трябва да видя някакъв „истински“ документ.

С въздишка, Лиандро подаде през щанда шофьорската си книжка.

3

— По-полека, Джони — каза Дейвид Брайт. Лиандро се обаждаше от външен телефон, близо до паркинга на един ресторант. Той долови зараждащото се вълнение в гласа на Брайт. „Вярва ми. Кучият му син, май най-накрая ми повярва!“

Откакто си тръгна от магазинчето за медицинска техника и подкара обратно към Хейвън, вълнението и напрегнатостта на Лиандро бяха нараствали, докато бе решил, че ще вземе да избухне, ако не поговори с някого. А и се „налагаше“; той съзнаваше, че носи такава отговорност, въпреки желанието му да се добере до сензацията си сам. Налагаше се, защото се връщаше там и като нищо можеше да му се случи нещо, а ако това станеше, искаше да е сигурен, че някой знае с какво се е занимавал. Брайт, колкото и да бе нетърпим, поне беше напълно честен; той не би му изменил.

По-полека, да, прав е.

Лиандро премести слушалката на другото си ухо. Следобедното слънце печеше здравата на врата му, но това съвсем не му беше неприятно. Започна да описва пътуването си към Хейвън: невероятната мешавица от станции по радиото; силното гадене; потеклата от носа му кръв; падналите зъби. Разказа и за разговора си със стареца в универсалния магазин, колко пусто беше там и как на цялата област можеше да се сложи голяма табела НА РИБА СЪМ. Не спомена за математическите си прозрения, защото едва си ги спомняше. „Нещо“ бе станало, но то вече му се струваше много смътно и неясно.

Затова пък разправи на Брайт как му бе дошла идеята, че по някакъв начин въздухът в Хейвън е бил отровен — изпускане на химикали или нещо подобно, а защо не и изригване на естествен, ала смъртоносен газ от земните недра.

— Газ, който подобрява радиоизлъчванията ли, Джони?

Да, знаеше, че е малко вероятно, знаеше всички слаби места, които засега не пасваха, но той се бе „намирал“ там и беше сигурен, че въздухът го бе накарал да се почувства зле. Затова решил да вземе някакъв портативен дихателен апарат и да се върне.

Разказа и за случайното си откритие, че Еверет Хилман, когото самият Брайт бе отпратил като изкукуригал старец, е бил в магазина преди него, със съвсем същата поръчка.

— Е, какво ще кажеш? — попита накрая Лиандро.

Последва кратка пауза, след което Брайт произнесе според Лиандро най-прекрасните думи, които бе чувал през живота си.

— Смятам, че си абсолютно прав, Джони. Нещо много странно става там и от все сърце те съветвам да стоиш настрана.

Лиандро затвори за миг очи и облегна глава върху телефонния апарат. На лицето му имаше усмивка. Широка и щастлива усмивка. „Прав. Абсолютно прав.“ О, това бяха хубави думи, прекрасни думи, думи на утеха и блаженство. „Абсолютно прав.“

— Джон? Джони? Там ли си още?

Без да отваря очи, като продължаваше да се усмихва, Лиандро отвърна:

— Тук съм.

„Просто се наслаждавам, Дейвид, старче, защото май през целия си живот съм чакал някой да ми каже, че съм абсолютно прав. За нещо. Каквото и да е.“

— Стой настрана. Повикай ченгетата.

— Ти би ли го направил?

— По дяволите, не!

Лиандро се засмя.

— Значи ти е ясно. Нищо няма да ми стане. Имам кислород…

— Според човека от магазина за медицинска техника, Хилман също е имал. Но него просто го няма.

— Отивам — повтори Лиандро. — Каквото и да става в Хейвън, аз искам да съм първият, който ще го види… и ще го снима.

— Тази работа не ми харесва.

— Колко е часът? — Собственият часовник на Лиандро бе спрял. Което беше странно; той бе почти сигурен, че го нави като стана тази сутрин.

— Почти два.

— Добре. Ще ти се обадя пак в четири. После в шест. И така нататък, докато се прибера вкъщи здрав и читав. Ако ти или някой друг там не ме чувате на всеки два часа, повикай ченгетата.

— Джони, говориш като хлапе, което си играе с кибрит и казва на баща си, че ако подпали къщата, на татко му е разрешено да го измъкне навън.

— Ти не си ми баща — рязко каза Лиандро.

Брайт въздъхна.

— Слушай, Джони, ако това ще промени нещата, извинявай, че те нарекох проклет Джими Олсън. Ти беше прав, не е ли достатъчно? Стой настрана от Хейвън.

— Два часа. Искам два часа, Дейвид. „Заслужавам“ два часа, дявол да го вземе! — Лиандро затвори телефона.

Той се запъти към колата си… после се обърна, върна се предизвикателно до прозорчето за поръчки и поиска два хамбургера с всичко по тях. За първи път през живота си поръчваше храна в едно от тия места, които майка му наричаше „крайпътни закусвални“ — само че, когато тя произнасяше думите, те караха подобни места да звучат като най-мрачните свърталища на ужаса, все едно „То дойде от крайпътната закусвалня“ или „Нападението на Земята от микробните чудовища“.

Когато пристигнаха, хамбургерите бяха горещи и увити в станала на мазни петна восъчна хартия, покрита от край до край с чудесните думи ХАМБУРГЕРИ ДЕРИ. Лиандро бе изгълтал първия още преди да стигне до доджа си.

— Великолепно — изфъфли той с пълна уста. — Великолепно, великолепно.

„Микробите ще ти причинят най-голямото възможно зло!“ помисли си той с почти пиянско пренебрежение и излезе на шосе 9. Естествено, не знаеше, че нещата в Хейвън вече се променяха много бързо, особено от обяд насам; положението в Хейвън беше, казано на ядрен език, критично. На практика Хейвън се бе превърнал в отделна държава и границите й вече се охраняваха.

Без да знае това, Лиандро продължи да кара напред, отхапвайки от втория си хамбургер, като съжаляваше само, че не си бе поръчал и ванилов шейк.

4

Когато стигна до универсалния магазин в Троя, еуфорията му се бе разсеяла, а предишната му подсъзнателна нервност се бе върнала — небето над него беше море от ясно синьо, в което плуваха няколко снежнобели облачета, но нервите му имаха чувството, че се задава гръмотевична буря. Той погледна към маската на седалката до себе си. Златният й купол беше покрит с лента от целофан, на която пишеше: ДЕЗИНФЕКЦИРАН ЗА ВАША ЗАЩИТА. „С други думи“, помисли си Лиандро, „микробите остават навън.“

Никакви коли по пътя. Никакви трактори по полята. Никакви момчета, тръгнали боси по банкета, с метнати на рамо въдици. Троя дремеше безмълвно (и, както предполагаше Лиандро, беззъбо) под августовското слънце.

Лиандро остави радиото настроено на WZON и, като отмина баптистката църква, сигналът започна да се губи сред надигащия се хор от други гласове. Немного по-късно хамбургерите му взеха първо неспокойно да се разхождат из стомаха му, а после направо да подскачат нагоре-надолу. Можеше да си ги представи как пръскат мазнина, докато го правят. Намираше се много близо до мястото, където бе спрял при първия си опит да стигне до Хейвън. Този път отби без никакво колебание — не искаше симптомите да станат по-силни. Хамбургерите се бяха оказали прекалено дяволски вкусни, за да си позволи да ги загуби.

5

Щом сложи кислородната маска, гаденето веднага премина. Но не и чувството на подсъзнателна, разяждаща нервност. По едно време се зърна в огледалото за обратно виждане, със златна купа покрила носа и устата му и за миг изпита уплаха — това той ли е? Очите на този мъж гледаха твърде сериозно, твърде напрегнато… напомняха очи на пилот на изтребител. Лиандро не искаше хора като Брайт да го смятат за кретен, ала не беше сигурен, че желае да изглежда и „чак“ толкова сериозен.

Вече е късно. Ти си вътре.

Радиото ломотеше със стотици гласове, може би дори хиляди. Лиандро го спря. А там, напред по-стръмното, се намираше граничната линия на Хейвън. Лиандро, който не знаеше нищо за невидимите найлонови чорапи, стигна до граничния знак… и мина край него, като навлезе в Хейвън без абсолютно никакви трудности.

Макар напрегнатата обстановка в Хейвън да се доближаваше до критичната точка, те „можеха“ да поставят силови полета насред повечето пътища, водещи в града. Но в изплашената суматоха около развиващите се тази сутрин събития, Дик Алисън и Нют бяха взели решение, което пряко щеше да засегне Джон Лиандро. Те искаха Хейвън да е затворен, ала не желаеха някой да се сблъска с необяснима бариера насред, както ще му се вижда, празното пространство, да обърне и да отнесе историята не на когото трябва…

… което в този момент включваше всички хора по света.

Не вярвам някой да успее да дойде чак толкова близо, каза Нют. Той и Дик се намираха в камиона на Дик, част от процесията от коли и камиони, запътили се към фермата на Боби Андерсън.

И аз така си мислех, отвърна Дик. Но това беше преди историята с Хилман… и сестрата на Боби. Не, някой „би могъл“ да влезе… ама направи ли го, никога повече няма да излезе.

Добре, хубаво. А сега не можеш ли да подкараш тази бракма малко по-бързо?

Основните чувства в мислите на двамата мъже — и на всички около тях — бяха ужас и ярост. В този момент възможното нахлуване на външни хора в Хейвън им се виждаше като най-малката от техните грижи.

— „Знаех“ си, че трябваше да се отървем от този проклет пияница! — високо извика на глас Дик и стовари юмрук върху таблото. Днес не си беше сложил никакъв грим. Кожата му, освен дето бе станала почти прозрачна, беше започнала и да загрубява. Средата на лицето му — а и на лицето на Нют, и на всички онези, които прекарваха някакво време в бараката на Боби — бе започнала да изпъква. И определено да заприличва на муцуна.

6

Джон Лиандро, разбира се, не знаеше нищо за всичко това — той знаеше само, че въздухът около него е отровен — по-отровен, отколкото дори той си бе представял. Беше смъкнал златната купа само за миг, колкото да поеме един-единствен кратък дъх и светът веднага бе започнал да избледнява и да става неясен. Той бързо постави обратно маската, с блъскащо сърце и студени длани.

Някъде на около двеста метра след граничния знак, доджът му просто изгасна. Повечето хейвънски коли и камиони бяха така приспособени, че да не им влияе постоянно покачващото се електромагнитно поле, хвърляно от кораба върху земята през последните близо два месеца (голяма част от тази работа беше свършена в бензиностанцията на Елт Баркър), но колата на Лиандро не бе преминала през такава манипулация.

Той постоя за миг зад волана, зяпнал глупаво в святкащите червени лампички. Изключи от скорост и завъртя ключа. Двигателят не изхърка. По дяволите, соленоидът дори не цъкна.

Сигурно кабелът се е измъкнал от акумулатора.

Ала не беше кабелът. Ако бе той, съответната лампичка на таблото щеше да свети. Явно бе нещо дребно. Той знаеше, че не е кабелът най-вече, защото му познаваше номерата.

Тук и от двете страни на пътя растяха дървета. Промъкналите се през разлюлените им листа слънчеви лъчи образуваха светли петна върху асфалта и бялата настилка на банкета. Лиандро изведнъж усети, че иззад дърветата го наблюдават очи. Глупаво беше, разбира се, но въпреки всичко идеята го завладя много силно.

Добре, сега трябва да излезеш и да видиш дали ще успееш да се измъкнеш от пояса с отровен въздух, преди да ти е свършил кислородът. Шансовете ти намаляват с всяка секунда, прекарана тук в треперене.

Опита още веднъж да запали. Пак нищо.

Той си взе фотоапарата, метна ремъка му през рамо и излезе от колата. Постоя неспокойно загледан в гората от дясната страна на пътя. Стори му се, че чува нещо зад себе си — някакъв тътрещ се звук — и бързо се обърна, дръпнал назад устни в ужасена гримаса.

Нищо… нищо, което би могъл да види.

Гората е прекрасна, тъмна и дълбока…

Тръгвай. Като стоиш тук, само си изразходваш въздуха.

Лиандро отвори отново вратата, пъхна се в колата и извади от жабката пистолета. Зареди го, после се опита да го напъха в десния си преден джоб. Беше прекалено голям. Страхуваше се да не вземе да падне и да гръмне, ако го остави там. Измъкна новата си фланелка от панталона, затъкна пистолета в колана и смъкна блузата надолу, така че да го покрие.

Погледна пак към гората, после с горчивина към колата. Би могъл да направи някакви снимки, разбира се, но какво щяха да покажат те? Само един пуст провинциален път. Такива човек можеше да види из целия щат, дори в разгара на летния туристически сезон. Снимките нямаше да показват липсата на всякакви горски звуци, нито на тях щеше да личи, че въздухът е отровен.

Това е тя твоята сензация, Джони. О, ти ще напишеш много статии за нея и имам чувството, че ще разправяш на много телевизионни новинарски екипи коя е добрата ти страна, но за снимката върху корицата на „Нюзуик“ и наградата „Пулицър“ най-добре да забравиш.

Част от него — по-зрялата част — настояваше, че това е глупаво, че малко е по-добре от нищо, че повечето репортери в света биха убивали, само за да се доберат до частичка от „това“ малко, каквото и да се окажеше то.

Но Джон Лиандро беше по-млад по дух от своите двайсет и четири години. Когато Дейвид Брайт го бе преценил до голяма степен като кретен, не беше сбъркал. Имаше си причини, разбира се, ама причините не променяха факта. Чувстваше се като новак при първото си посрещане с бухалката, който е хванал трудно хвърляне и е стигнал до трета база. Никак не е лошо… но гласът в сърцето му крещи: „Ей, Господи, като си решил да ми даваш късмет, защо не ми го пуснеш всичкия“?

Хейвън се намираше на около километър. Можеше да стигне дотам пеша за петнайсет минути… ама тогава никога нямаше да се измъкне от отровния пояс, преди въздухът в маската му да е свършил и той го знаеше.

Ако просто бях наел две от тези проклети устройства…

Дори да се беше сетил, нямаше достатъчно пари, за да платиш безбожния депозит за две. Въпросът е, Джони, искаш ли да умреш за своята сензация, или не?

Не искаше. Ако снимката му ще излиза върху корицата на „Нюзуик“, не му се щеше да има черна лента около нея.

Лиандро пое обратно към разделителната линия на Троя. Направи петдесетина стъпки преди да осъзнае, че едва доловимо чува шум на двигатели… много двигатели.

Нещо става в другия край на града.

Може да става и върху обратната страна на луната. Не обръщай внимание.

След още един неспокоен поглед към гората, той тръгна отново. Направи още десетина крачки и разбра, че чува и друг шум: ниско, приближаващо се бучене зад гърба си.

Лиандро се обърна. Челюстта му увисна. В Хейвън по-голямата част от юли бе минала във Всеобщо правене на разни устройства. С напредването на „ставането“ жителите на Хейвън бяха загубили интерес към тези неща… но устройствата си бяха там, странни измишльотини като онези, които Гардънър бе видял в бараката на Боби. Много от тях бяха пуснати да служат за граничари. Хейзъл Маккрийди седеше в кабинета си в кметството, пред екран със слушалки и ги проверяваше поред за кратко. Тя беше бясна, задето я бяха оставили да върши това, когато бъдещето на „всичко“ висеше на косъм някъде там във фермата на Боби. Ала сега… някой най-после бе „влязъл“ в града.

Щастлива от предстоящото забавление, Хейзъл се намести по-добре, за да се заеме с натрапника.

7

Това беше автоматът за кока-кола, който бе стоял пред магазина на Кудър. Лиандро замръзна от удивление, докато го наблюдаваше как се приближава: приятен на вид бяло-червен правоъгълник с височина два метра, метър и двайсет широк. Той се плъзгаше бързо през въздуха към него, а дъното му се носеше на около петдесет сантиметра над пътя.

„Попаднал съм в реклама“, помисли си Лиандро. „Някаква много шантава реклама. След една, две секунди вратата на това чудо ще се отвори и оттам ще излети О. Дж. Симпсън.“

Хрумването му беше смешно. Лиандро започна да се смее. И още докато се смееше, се сети, че ето това е снимката… о, Господи, това е неговата снимка, един автомат за кока-кола, понесъл се сред земеделския район над двулентовия асфалтов път!

Той посегна към „Никон“-а. Автоматът за кока-кола, с тихо бръмчене, заобиколи спрялата кола на Лиандро и продължи напред. Приличаше на халюцинация на луд, но надписът върху предната страна на автомата твърдеше, че — колкото и на човек да му се искаше да повярва в обратното — това е ИСТИНАТА.

Все още подхилвайки се, Лиандро осъзна, че автоматът не спира — всъщност, той набираше скорост. А какво представляваше на практика един такъв автомат? Хладилник, с реклами по него. Хладилниците бяха „тежки“. Автоматът за кока-кола, бяло-червен управляем снаряд, се плъзна през въздуха към Лиандро. Вятърът слабо засвири в отвора за връщане на монети.

Лиандро забрави за снимката. Той отскочи наляво. Автоматът закачи десния му пищял и го счупи. За миг целият му крак се превърна в нетърпима, изгаряща болка. Лиандро изкрещя в златната купа и се просна по корем отстрани на пътя, раздирайки фланелката си. „Никон“-ът изпъна до край каишката си, удари се в покрития с чакъл банкет на пътя и изхрущя.

Ах ти, гадино мръсна, този апарат струва четиристотин долара!

Той се изправи на колене и се обърна, с раздрана фланелка, кървящи гърди и счупен крак.

Автоматът за кока-кола се дръпна назад. Увисна във въздуха за миг, а предницата му се въртеше напред-назад в къси дъгички, което напомни на Лиандро за поклащането на радарна антена. Слънцето се отразяваше в стъклената му вратичка. Лиандро можеше да види вътре бутилките кока-кола и фанта.

Изведнъж автоматът се насочи към него… и започна да набира скорост.

Откри ме, Господи…

Той скочи и се опита на един крак да се добере до колата си. Автоматът се спусна към него, а вятърът печално свиреше в отвора му за връщане на монети.

С писък, Лиандро се хвърли напред и се търкулна. Автоматът не го уцели за около десет сантиметра. Лиандро се приземи върху пътя. В счупения му крак изригна болка. Той изкрещя.

Автоматът се обърна, спря, откри го и пак се засили.

Лиандро бръкна за пистолета в колана си и го извади. Стреля четири пъти, застанал на колене. Всички куршуми стигнаха целта. Третият счупи стъклената врата на машината.

Последното, което Лиандро видя, преди автомата — който тежеше малко повече от триста килограма, — да го удари, бяха различните газирани напитки, бълбукащи и капещи от счупените гърла на разбитите от куршумите му бутилки.

Счупени гърла на бутилки, които се втурват към него с петдесет километра в час.

„Мамо!“ изпищя наум Лиандро и закри с ръце лицето си.

В края на краищата се оказа, че не е било нужно да се безпокои за счупените гърла на бутилките, нито за микробите в хамбургерите, като стана дума. Една от големите истини на живота е следната: когато на човек му е писано да бъде размазан от втурнал се напред тристакилограмов автомат за кока-кола, не е необходимо да се тревожи за нищо друго.

Разнесе се глух, хрущящ звук. Предната част на леандровия череп се пръсна като древна китайска ваза, запратена в пода. Само секунда по-късно се счупи и гръбначният му стълб. Известно време автоматът влачи трупа със себе си, залепен за него като много голяма лепенка, сложена върху предното стъкло на бързо движеща се кола. Отпуснатите му крака се влачеха по пътя, а бялата линия минаваше между тях. Токовете на маратонките му се превърнаха в пушещи гумени огнища. Едната обувка изпадна.

После Лиандро се плъзна по предницата на автомата за кока-кола и се пльосна върху пътя.

Машината се запъти обратно към Хейвън. Когато бе ударила Лиандро, гнездото с монетите се бе счупило и, докато тя бързо се движеше през въздуха с глухо бучене, от отвора за връщане на монети се сипеше поточе от петачета, десетачета и четвъртинки и с търкаляне се разпиляваше по пътя.