Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Пет
Сензацията

1

Погребан в предекорираните ковчези на таверната „Баунти“, надигащ халба бира „Хайнекен“ и подложен на присмех от Дейвид Брайт, който бе потънал във вулгарните дебри на хумора — стигнал дотам да сравни Джон Лиандро с приятелчето на Супермен Джими Олсън — Лиандро бе започнал да се колебае. Нямаше смисъл да се залъгва. „Действително“ се колебаеше. Но прозорливите хора винаги е трябвало да понасят стрелите на присмеха, а не малко от тях са били изгаряни, разпъвани или изкуствено удължавани с десетина-петнайсет сантиметра върху дибите за изтезания на Инквизицията, заради прозренията си. Това, че Дейвид Брайт го бе попитал над бирите им в „Баунти“, дали специалният му ръчен часовник е в пълна изправност, едва ли бе най-лошото, което можеше да му се случи.

Ама, ох, дявол да го вземе, как болеше!

Джон Лиандро реши, че Дейвид Брайт и всички останали, с които Брайт бе споделил Лудите идеи на Джони, че Нещо Голямо Става в Хейвън, ще останат накрая със замръзнали усмивки. Защото нещо голямо ставаше там наистина. Той го чувстваше с всяка фибра на тялото си. Имаше дни — когато вятърът духаше откъм югоизток, — в които му се струваше, че почти може да го „подуши“.

Отпуската му беше започнала предишния петък. Той се бе надявал да отиде в Хейвън още същия ден. Но Лиандро живееше заедно с овдовялата си майка и тя толкова била разчитала на него да я закара до Нова Скотия да се види със сестра си, ама ако Джон имал ангажименти, е, тя разбирала. В края на краищата била стара и сигурно вече не ставала за нищо, освен да му приготвя яденето и да му пере бельото, всичко било наред, ти върви, Джони, върви, отивай да не изпуснеш твоята сензация, а аз просто ще се обадя на Меган по телефона, може би след седмица или две братовчед ти Алфи ще успее да я докара нея тук да ме види, Алфи е толкова добър с майка си, и така нататък, и така нататък, и прочие, и прочие, до безкрайност.

В петък Лиандро откара майка си до Нова Скотия. Естествено, останаха да преспят и, когато най-после се върнаха в Бангор, съботата беше свършила. Неделя бе лош ден за започване на каквото и да било, особено с часа му в неделното училище с първокурсници и второкурсници в девет, пълната молитвена служба в десет и събирането на Младежи за християнство при методисткия пастор в пет следобед. На тази среща специално поканения лектор им разказа много образно за Армагедон. Докато той им обясняваше как неразкаялите се грешници ще бъдат наказани с циреи и гноящи рани и болести на червата и вътрешностите, Джорджина Лиандро и другите участнички в дружеството „Женска подкрепа“ раздадоха „За-Рекс“ в картонени чашки и овесени сладки. А вечерта, както винаги, имаше песнопения в хвала на Христос в сутерена на църквата.

Неделята винаги го караше да се чувства екзалтиран. И изтощен.

2

И така, стана понеделник, 15 август, преди Лиандро най-после да хвърли големите си жълти бележници, магнетофона „Сони“, „Никон“-а и работната чанта, пълна с филми и различни обективи, върху предната седалка на стария си додж и да се приготви да потегли към Хейвън… и, както се надяваше, към журналистическата си слава. Той нямаше да остане ужасен, дори ако знаеше, че се упътва право към взривния център на онова, което скоро щеше да стане най-популярната история след разпъването на Исус Христос.

Денят беше тих, син и приятен — много топъл, но не така яростно горещ и влажен, както последните няколко дни. Това беше ден, който всички по земята щяха да запазят завинаги в паметта си. Джони Лиандро бе искал сензационен материал, ала той никога не беше чувал старата поговорка, която гласи: „Бог казва: вземи, каквото искаш… и плати за него“.

Джони знаеше само, че се бе спънал в края на нещо и когато беше направил опит да го измъкне, то не се бе помръднало… което означаваше, че е може би по-голямо, отколкото човек можеше да си помисли отначало. По никакъв начин не би се отказал от подобно нещо; той беше решен да копае. Всички Дейвид Брайтовци на света, с техните остроумни намеци за часовниците на Джими Олсън, не можеха да го спрат.

Той включи доджа на скорост и започна да се отделя от бордюра.

— Не си забравяй обеда, Джони! — извика майка му. Тя излезе запъхтяна на тротоара, с кафяв хартиен пакет в ръка. Върху кафявата хартия вече се оформяха големи мазни петна; още от прогимназията любимите сандвичи на Лиандро бяха с болоня, резенчета бермудски лук и масло „Уесън“.

— Благодаря, мамо — пресегна се той, за да поеме пакета и да го сложи върху пода. — Не трябваше да го приготвяш, обаче. Можех да си купя хамбургер…

— Хиляди пъти съм ти казвала — рече тя, — че нямаш работа да влизаш в ония крайпътни закусвални, Джони. Там никога не можеш да знаеш, дали кухнята им е чиста или мръсна.

Микроби — наблегна зловещо, привела се напред.

— Мамо, трябва да тръг…

Микробите изобщо не можеш да ги видиш — продължи госпожа Лиандро. Тя не допускаше да я отклонят от темата й, докато не си кажеше всичко.

— Да, мамо — въздъхна Лиандро, примирен.

— Някои от тези заведения са просто рай за „микробите“. Готвачите може да са мръсни. Може да не си мият ръцете, след като излязат от тоалетната. Може да имат мръсотия или дори екскременти под ноктите. Това не е нещо, което бих искала да разисквам, нали разбираш, но понякога майките трябва да инструктират синовете си. Храната по такива места може да накара човек да му стане много, много лошо.

— Мамо…

Тя пусна многострадалния си смях и попи за миг с кърпичка ъгълчето на едното си око.

— О, знам, знам, майка ти е глупава, само една глупава стара жена с много чудати старомодни представи и тя вероятно просто ще трябва да се научи да мълчи.

На Лиандро му беше съвсем ясно, че това е номер за манипулиране и въпреки това се почувства гузен, виновен и на около осем години.

— Не, мамо — възрази той, — съвсем не мисля така.

— Искам да кажа, че ти си големият журналист, а аз само си седя вкъщи, оправям ти леглото, пера ти дрехите и ти проветрявам стаята, ако ти се е допърдяло от пиене на прекалено много бира.

Лиандро наведе глава, без да казва нищо и зачака да бъде освободен.

— Но направи това заради мен. Стой далеч от крайпътните закусвални, Джони, защото може да се разболееш. От микробите.

— Обещавам, мамо.

Доволна, че е измъкнала от него обещание, тя вече беше склонна да го пусне.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Да — отговори той, без да знае, че лъже.

— В шест? — настоя тя.

— Да! Да!

— Знам, знам, аз съм само една глупава, стара…

— Довиждане, мамо! — припряно я прекъсна той и потегли.

Погледна в огледалцето за обратно виждане и я видя как стои на тротоара и маха. Махна й в отговор, после свали ръка, с надеждата тя да се прибере в къщата… макар да знаеше, че няма да го направи. Когато две преки по-надолу зави надясно и майка му най-после изчезна, Лиандро усети слабо, но несъмнено облекчение в сърцето си. Правилно или не, ама винаги се чувстваше по този начин, когато майка му най-после се скриваше от поглед.

3

В Хейвън Боби Андерсън показваше на Джим Гардънър някакъв видоизменен дихателен апарат. Ев Хилман би го познал; респираторът страшно приличаше на онзи, който той бе взел за полицая, Буч Дуган. Но неговото предназначение беше да предпазва Дуган от хейвънския въздух; респираторът, който Боби демонстрираше, се захранваше точно с него — те бяха свикнали с хейвънския въздух и щяха да го дишат при влизането си в кораба на томичукалата. Беше девет и половина.

По същото време, в Дери, Джон Лиандро бе спрял върху банкета на пътя, недалеч от мястото, където бяха намерени изкормения елен и водещия се на полицаите Роудс и Габънс джип. Той отвори жабката, за да провери 38-калибровия „Смит и Уесън“, който бе купил предишната седмица в Бангор. Извади го за малко, без изобщо да доближава показалеца си до спусъка, макар да знаеше, че не е зареден. Харесваше му стабилността, с която пистолетът запълваше ръката му, неговата тежест, излъчваното усещане за сила. Ала той го караше да се чувства и леко уплашен, сякаш бе отхапал залък от нещо, прекалено голямо за подобните нему да го сдъвчат.

Залък от какво?

Не беше съвсем сигурен. От някакво странно месо.

„Микроби“, заговори майчиният глас в главата му. „Храната по такива места може да накара човек да му стане много, много лошо“.

Той се увери, че кутията с куршуми все още се намира в жабката, после прибра пистолета. Предполагаше, че носенето на пистолет в жабката на моторно превозно средство сигурно е незаконно (отново се сети за майка си, този път дори без да го съзнава), Можеше да си представи как го спира някое ченге за съвсем рутинна проверка, поисква му документите и случайно зърва пистолета, когато Лиандро отваря жабката. Точно по този начин редовно залавяха убийците в „Алфред Хичкок представя“, което те двамата с майка му гледаха всяка събота вечер по кабелната телевизия. Това „също“ щеше да бъде сензация, само че от друг вид: РЕПОРТЕРЪТ НА БАНГОРСКИЯ „ДЕЙЛИ НЮЗ“ АРЕСТУВАН ПО ОБВИНЕНИЕ ЗА НЕЗАКОННО ПРИТЕЖАВАНЕ НА ОРЪЖИЕ.

Ами, добре тогава, извади си документите от жабката и ги сложи в портфейла си, щом толкова се притесняваш.

Но нямаше да го направи. Идеята беше съвсем разумна, ама сякаш сама си просеше неприятности… а пък гласът на разума по принцип звучеше прекалено много като гласа на майка му, която го предупреждава за „микробите“ или му описва (както бе правила, когато беше момче) ужасите, които могат да го сполетят, ако забрави да сложи тоалетна хартия по целия кръг на клозетната седалка в обществената тоалетна, преди да седне на нея.

Вместо това Лиандро продължи да кара напред, като съзнаваше, че сърцето му бие малко прекалено бързо и е мъничко по-изпотен, отколкото би могло да се обясни с горещината на деня.

Нещо голямо… някои дни почти мога да го подуша.

Да. Там имаше нещо, хубаво. Смъртта на онази жена, Маккосланд (експлозия на отоплителна инсталация през юли? о, „наистина“ ли?); изчезването на тръгналите да разследват случая ченгета; самоубийството на полицая, за когото се предполагаше, че е бил влюбен в нея. И преди което и да е от тези неща, стоеше изчезването на момченцето. Дейвид Брайт бе казал, че дядото на Дейвид Браун наприказвал сума ти откачени глупости за телепатия и фокуси, които ставали действителност.

„Ех, защо не попаднахте на мен, вместо на Брайт, господин Хилман“, помисли си може би за петдесети път Лиандро.

Само че сега „Хилман“ беше изчезнал. Не се бе връщал в къщата, където наемаше стая, повече от две седмици. Не беше ходил в болницата на Дери да посети внука си, макар на сестрите да им се налагало да го гонят предишните вечери. Според официалната версия на щатската полиция Ев Хилман „не беше“ изчезнал, но това бе параграф 22, защото един легален възрастен не може да изчезне, докато „друг“ легален възрастен не съобщи за това лично, попълвайки съответните формуляри за случая. Така че в очите на закона всичко си беше наред. Но нещата „далеч“ не бяха наред в очите на Джон Лиандро. Хазяйката на Хилман в Дери му бе казала, че старецът й дължи шейсет долара — а доколкото Лиандро бе успял да научи, това беше първата неплатена сметка, оставена от възрастния човек в живота му.

Нещо голямо… странно месо.

Нито пък с това се изчерпваха всички странности, които водеха началото си от Хейвън напоследък. Един пожар, също през юли, бе убил двама души на Ниста Роуд. Този месец някакъв лекар, пилотиращ малък самолет, бе катастрофирал и изгорял. Това се бе случило в Нюпорт, наистина, ама от контролната кула бяха потвърдили, че злополучният доктор беше прелетял над Хейвън на непозволено малка височина. Телефонните връзки с Хейвън бяха започнали да стават странно трудни. Понякога хората успяваха да се свържат, а друг път — не. Той бе поискал от данъчното бюро в Огъста списък на гласоподавателите от Хейвън (заплащайки изискваната такса от шест долара, за да получи деветте листа компютърна разпечатка) и в свободното си време успя да открие роднини на почти шейсетима от тези хейвънци — роднини, живеещи в Бангор, Дери и околните райони.

Не намери нито един — нито един — който да е виждал хейвънските си роднини след 10 юли или някъде там… вече повече от месец. Нито един.

Естествено повечето от интервюираните изобщо не намираха това за странно. Някои от тях не бяха в добри отношения с роднините си от Хейвън и им бе все едно дали няма да ги видят и през следващите шест месеца… или шест години. Други първо изглеждаха изненадани, после се замисляха, когато Лиандро им изтъкнеше големината на периода, за който говореха. Разбира се, лятото бе активен сезон за повечето хора. Времето минаваше с нехайна лекота, каквато зимата изобщо не познаваше. И, естествено, те бяха говорили с леля Мери или брата Бил един, два пъти по телефона — понякога нямало връзка, но друг път се чували.

Имаше и други подозрителни прилики в показанията на хората, които Лиандро интервюира, прилики, накарали ноздрите му да се разширят от миризмата на нещо определено необичайно.

Рики Берингър беше бояджия на къщи от Бангор. Неговият по-възрастен брат, Нют, беше дърводелец предприемач, който освен това бе и член на градската управа в Хейвън.

— Някъде към края на юли поканихме Нют на вечеря — каза Рики, — но той заяви, че бил болен от грип.

Дон Блу беше агент по недвижими имоти в Дери. Леля му Силвия, която живееше в Хейвън, имала навика да посещава Дон и жена му почти всяка неделя. Последните три седмици все си намирала някакво извинение — веднъж се оправдала с грип („грипът май здравата върлува из Хейвън“, помисли си Лиандро, „никъде другаде, нали разбирате — само в Хейвън“), а в останалите случаи с жегата — било толкова горещо, че просто не й се пътувало. След няколкото зададени въпроса Блу си дал сметка, че са минали по-скоро „пет“ седмици, откакто леля му не се била появявала — а може да са били и шест.

Бил Спрус отглеждаше стадо млечни крави в Клийвс Милс. Брат му Франк имаше стадо в Хейвън. Те обикновено се събирали на една, две седмици, смесвайки изключително големите си семейства за по няколко часа — кланът Спрус изяждал тонове скара, изпивал десетки литри бира и пепси-кола, а Франк и Бил сядали или край масата на открито в задния двор на Франк или на предната веранда в къщата на Бил и разменяли мисли за това, което те наричали просто Бизнеса. Бил призна, че е минал месец или повече, откакто за последен път е виждал Франк — първо имало някакви проблеми с доставчика му на храна, както твърдял Франк, после с инспекторите по млякото. Бил, междувременно, трябвало да се справя с възникнали при него неприятности. Шест от породистите му крави умрели по време на последните горещини. И, добави той след малко, жена му получила сърдечен удар. Това лято просто не им останало много време да се виждат с брат му… ала все пак той изрази непресторено учудване, когато Лиандро извади от портфейла си календарче и двамата заедно изчислиха колко време бе минало: братята не се бяха събирали от 30 юни. Спрус подсвирна и килна шапката си към тила.

— Леле, наистина много време — възкликна той. — Май ще трябва да се дигна към Хейвън и да видя Франк, сега, когато моята Ивлин се позакрепи.

Лиандро си замълча, но няколко от другите свидетелства, които бе събрал през последните две седмици, го караха да мисли, че Бил Спрус може да намери подобно пътуване опасно за своето здраве.

— Чувствах се като преял — каза Алвин Рътлидж на Лиандро. Рътлидж беше дългогодишен шофьор на камион, от известно време безработен, който живееше в Бангор. Неговият дядо Дейв Рътлидж бе прекарал целия си живот в Хейвън.

— Какво точно имаш предвид? — попита Лиандро.

Алвин Рътлидж погледна хитро към младия репортер.

— Май още една бира ще ми дойде добре сега — заяви той. Двамата седяха в таверната „Нан“ в Бангор. — Говоренето е удивително суха работа, мой човек.

— Така си е — съгласи се Лиандро и поръча на сервитьорката да донесе две.

Когато бирата дойде, Рътлидж отпи голяма глътка, избърса пяната от горната си устна с опакото на ръката си и продължи:

— Сърцето ми биеше много бързо. Болеше ме глава. Имах чувството, че ще си издрайфам червата. Всъщност, наистина повърнах. Точно преди да обърна. Свалих прозореца и просто се избълвах във въздушната струя, така си беше.

— Брей — откликна Лиандро, тъй като му се стори, че това изисква някакъв коментар. Представата как Рътлидж „бълва във въздушната струя“ леко докосна съзнанието му. Той я прогони. Или поне се опита.

— Погледни тук.

Рътлидж вдигна горната си устна и показа останките от зъбите си.

— Иждаш ли упката опред? — попита той. Лиандро забеляза отпред твърде много дупки, но реши, че може би не е учтиво да го каже. Затова просто се съгласи. Рътлидж кимна и остави горната му устна да си падне на мястото. Това предизвика нещо като облекчение.

— Зъбите ми никога не са били много стока — равнодушно рече Рътлидж. — Като се хвана пак на работа и мога да си позволя хубави протези, ще ги извадя всичките. Майната им. Въпросът е, че там горе имах два предни зъба, когато преди две седмици се запътих към Хейвън да нагледам дядо. По дяволите, те дори не се „клатеха“.

— Паднаха като взе да се приближаваш до Хейвън ли?

— Не паднаха — Рътлидж си довърши бирата. — Направо ги издрайфах.

— Оо — несигурно отвърна Лиандро.

— Знаеш ли, добре ще ми дойде още една бира. От говоренето…

— … се ожаднява, знам — каза Лиандро и даде знак на сервитьорката. Беше надхвърлил нормата си, ала реши, че и на него ще му се отрази добре.

4

Алвин Рътлидж не бе единственият, опитал да посети приятел или роднина в Хейвън през юли, нито беше единственият, който се бе почувствал зле и се бе върнал обратно. Използвайки списъка на гласоподавателите и телефонните указатели на областта като изходни точки, Лиандро откри трима души с истории, подобни на разказаната от Рътлидж. Попадна и на четвърти инцидент по чиста случайност — или почти чиста. Майка му знаеше, че се занимава с проследяване на някои аспекти от своя „голям материал“ и спомена, че приятелката й Айлийн Пълсифър има приятелка, която живее в Хейвън.

Айлийн беше с петнайсет години по-стара от майката на Лиандро, значи бе някъде към седемдесетте. На чай и ужасно подсладени джинджифилови курабийки, тя разказа на Лиандро история, подобна на онези, които вече бе чул.

Приятелката на госпожа Пълсифър се казвала Мери Джаклин (чийто внук бе Томи Джаклин). Те си ходели на гости от четирийсет години и често играели на местни турнири по бридж. Това лято не била виждала Мери изобщо. Нито веднъж. Говорила с нея по телефона и тя звучала добре. Извиненията й всеки път изглеждали приемливи… но въпреки всичко, нещо в тях — силно главоболие, прекалено много домакинска работа, внезапно решение на семейството да прескочи до Кенъбанк и да посети Тролейния музей — не било съвсем „наред“.

— Разглеждани едно по едно звучаха достоверно, ала взети като цяло ми се видяха странни, ако разбираш какво искам да кажа. — Тя му предложи от сладките. — Още малко курабийки?

— Не, благодаря — отказа Лиандро.

— О, вземи си! Знам ви вас момчетата. Майка ти те е научила да се държиш възпитано, но никое момче на света не може да устои на джинджифилова курабийка! Сега просто се отпусни и си вземи колкото ти душа иска!

Послушно усмихнат, Лиандро си взе още една курабийка.

Като се отпусна назад и скръсти ръце върху стегнатото си кръгло коремче, госпожа Пълсифър продължи:

— Започнах да мисля, че нещо сигурно не е наред… „още“ съм на това мнение, да си кажа правичката. Първото, което ми мина през ума беше, че Мери вече не желае да ми бъде приятелка… че може да съм казала или направила нещо, с което да съм я обидила. Но не, рекох си аз, ако бях направила нещо, предполагам тя щеше да ми каже. След четирийсет години приятелство, реших, че би ми казала. Пък и всъщност тя не се държеше „хладно“… нали разбираш.

— Ала все пак „звучеше“ различно.

Айлийн Пълсифър кимна решително.

— Да. И това ме накара да мисля, че може да е болна, че е възможно, да не дава господ, докторът да й е открил рак или нещо подобно и тя да не иска никой от старите й приятели да го знае. Затова се обадих на Вира и казах: „Ще трябва да отидем до Хейвън, Вира, и да видим Мери. Няма да й казваме, че идваме и така тя няма да може да ни отпрати. Приготви се, Вира — й казах, — защото ще мина през вас към десет часа и, ако не си готова, ще тръгна без теб“.

— Вира е…

— Вира Андерсън от Дери. Най-добрата ми приятелка в целия свят, като се изключат майка ти и Мери. А през онази седмица майка ти беше на посещение при сестра си в Монмаут.

Лиандро добре си спомняше това: цяла седмица такъв мир и спокойствие беше нещо действително незабравимо.

— Значи двете с нея се запътихте натам.

— Да.

— И на вас ви стана лошо.

Лошо ли? Мислех, че ще умра. Ах, сърцето ми! — Тя драматично притисна ръка към едната си гърда. — То биеше толкова „бързо“! Заболя ме глава и ми потече кръв от носа, а Вира се изплаши. Тя каза: „Връщай обратно, Айлийн, още сега, трябва да отидеш в болница веднага!“. Е, успях някак да обърна — почти не си спомням как, целият свят се въртеше около мен — и в този момент ми потече кръв и от устата, а два от зъбите ми паднаха. Направо изскочиха навън! Чувал ли си някога подобно нещо?

— Не — излъга той, като си мислеше за Алвин Рътлидж. — Къде се случи това?

— Ами, нали ти казах — бяхме се запътили да видим Мери Джаклин…

— Да, но бяхте ли влезли на практика в Хейвън, когато ви стана лошо? И по кой път карахте?

— А, разбирам! Не, не бяхме влезли още. Намирахме се на Олд Дери Роуд. В Троя.

— Значи близо до Хейвън.

— На около два километра от разделителната линия. Аз се бях почувствала зле още от преди това — леко замаяна, нали разбираш, — но не исках да казвам на Вира. Надявах се да ми мине.

На Вира Андерсън не й прилошало и това обезпокои Лиандро. То някак не пасваше. На Вира не й потекла кръв от носа и не й паднал нито един зъб.

— Не, тя изобщо не се почувства зле — заяви госпожа Пълсифър. — Изпитваше само ужас. Предполагам, че се е поболяла от страх. За мен… а сигурно и за себе си.

— Какво искате да кажете?

— Ами онзи път е ужасяващо пуст. Помислила, че ще припадна. Което едва не стана. Възможно бе да изтекат петнайсет, двайсет минути, преди да мине някой оттам.

— Тя не можеше ли да ви откара?

— Бог да те благослови, Джон, Вира има мускулна дистрофия от години. Тя носи на краката си огромни метални шини — видът им е много жесток, човек неволно ги свързва с уредите за мъчения из подземията на инквизицията. Понякога само като я видя и ми идва да се разплача.

5

В десет без петнайсет сутринта на 15 август Лиандро прекоси граничната линия на градчето Троя. Стомахът му се бе свил от очакване и — нека си го признаем, хора — прокрадващ се страх. Усещаше хлад по кожата си.

Може да ти стане лошо. Може да ти стане лошо и ако се случи, ще оставиш само трийсетина метра следи от гуми, излизащи от пътя. Разбра ли?

„Разбрах, шефе“, отговори си сам. „Разбрах, разбрах.“

„Може да ти паднат и няколко зъба“, предупреди се той, но загубата на няколко зъба изглеждаше ниска цена за един материал, който можеше да му спечели наградата „Пулицър“… и — довод, който не беше по-маловажен, — който със сигурност щеше да накара Дейвид Брайт да позеленее от завист.

Той мина през Троя, където всичко изглеждаше наред… макар и малко позабавено в сравнение с преди. Първото отклонение от нормалния ход на нещата се появи на около километър по на юг и то от посока, от която не го бе очаквал. След като излезе от Бангор настрои радиото на WZON. Сега обикновено силният късовълнов сигнал взе да заглъхва и да прекъсва. Лиандро започна да долавя намесата на една… не, две… не, три… други станции. Той се намръщи. Това се случваше понякога нощем, когато излъчваната прохлада изтъняваше атмосферата и позволяваше на радиосигналите да стигат до по-далеч, но никога не бе чувал подобно нещо на къси вълни сутрин, дори по време на онези периоди на оптимални условия за предаване, които радиолюбителите наричаха „прескок“.

Завъртя копчето за настройка на радиото на доджа и се изненада, когато от говорителите бликна поток от объркани предавания — рокендрол, кънтри и уестърн, плюс класическа музика, всичко преплитащо се едно в друго. Някъде на заден план се дочу и Пол Харви да възхвалява американския начин на живот. Врътна още малко копчето и след миг хвана чисто предаване, което толкова го изненада, че прекрати опитите си и замръзна, зяпнал с разширени очи в радиото.

То говореше на японски.

Остана така в очакване на неизбежното пояснение — „Този урок по японски за начинаещи ви бе поднесен от вашия местен търговец на бои Кианиз“ или нещо от сорта. Говорещият млъкна. Последваха го „Бийч Бойс“ с „Бъди верен на своето училище“. На японски.

Лиандро продължи да върти копчето с ръка, която трепереше. По цялата скала положението беше почти същото. Както ставаше и нощем, преплитането на гласове и музика се влошаваше с приближаването към по-високите честоти. Най-накрая хаосът стана толкова пълен, че взе да го плаши — звучеше като слухов еквивалент на гърчещо се кълбо змии. Той изключи радиото и остана да седи зад кормилото с разширени очи и леко потръпващо тяло, като човек току-що преживял шок.

„Какво“ е „това?“

Глупаво беше да гадае, когато отговорът лежеше на не повече от десет километра напред… при положение, разбира се, че успееше да го открие.

О, мисля, че ще го откриеш. Може и да не ти хареса, когато това стане, но, да, мисля, че ще намериш отговора без абсолютно никакви проблеми.

Лиандро се огледа. Тревата по ливадата от дясната му страна беше висока и гъста. „Прекалено“ висока и гъста за август. И не бе имало никакво първо косене в началото на юли. А кой знае защо го изпълваше увереност, че няма да има косене и през август. Погледна наляво и видя порутен хамбар, заобиколен от ръждиви автомобилни части. Във вътрешностите на хамбара се разлагаше трупът на един студебейкър, модел от 57-а година. Прозорците сякаш зяпаха Лиандро. Нямаше никакви „хора“, които да го зяпат, или поне той не можеше да ги види.

Вътре в него заговори едно много тихо и много учтиво гласче, гласчето на добре възпитано дете, попаднало на следобедно парти, което определено започваше да го плаши:

Бих искал вече да си ида вкъщи, моля.

Да. Вкъщи при мама. Навреме, за да гледа следобедния сериал с нея. Тя щеше да се радва като го види да се прибира със своята сензация, а може би щеше да се радва дори повече, ако го видеше без нея. Щяха да седят, да ядат курабийки и да пият кафе. Щяха да си говорят. По-скоро „тя“ щеше да говори, а той — да слуша. Така бе ставало винаги и всъщност това не беше чак толкова лошо. Понякога майка му се държеше досадно, ала тя беше…

Безопасна.

Безопасна, да. Точно така. Безопасна. А каквото и да ставаше на юг от Троя през този сънлив летен следобед, то съвсем не беше безопасно.

Бих искал вече да си ида вкъщи, моля.

Правилно. Вероятно в някои моменти Удуард и Бърнстайн[1] са се чувствали по този начин, когато момчетата на Никсън са прилагали истински натиск. И Бърнард Фол сигурно се е чувствал по този начин, когато е слязъл от самолета в Сайгон за последен път. Като гледа човек кореспондентите от телевизията по смутни места като Ливан и Техеран си мисли, че те само „изглеждат“ хладнокръвни, спокойни и съсредоточени. Зрителите никога не получават възможност да надникнат в гащите им.

„Материалът ме чака там и аз ще отида да го взема, а когато си получавам наградата «Пулицър» мога да кажа, че я дължа изцяло на Дейвид Брайт… и на специалния си суперменски ръчен часовник.“

Той включи отново на скорост и подкара към Хейвън.

6

Не бе изминал и километър, когато усети как започва да му става зле. Помисли, че това може да е физическа проява на страха му и не обърна внимание. После, като взе да му става по-зле, си зададе въпроса (както всеки е склонен да направи, когато осъзнае, че гаденето, свило се в стомаха му като малък черен облак, няма намерение да се разсее) какво беше ял. В това отношение нямаше върху какво да хвърли обвиненията. При ставането си тази сутрин, не бе изпитвал страх, но „беше“ завладян от силно нетърпение и трепетно очакване; като резултат се отказа от обичайните бъркани яйца и бекон и мина само с чай и препечена филийка. Това беше всичко.

Бих искал вече да си ида вкъщи! Гласът сега бе станал по-писклив.

Лиандро продължи напред, мрачно стиснал зъби. Сензацията беше в Хейвън. Ако не успееше да стигне в Хейвън, „нямаше“ да има никаква сензация. Не можеш да вкараш гол, без да пипнеш топката. Това е положението.

На около километър от разделителната линия — денят беше зловещ, цареше пълна тишина — откъм задната седалка се разнесоха някакви бибипкащи, звънкащи и жужащи звуци, които го изплашиха така силно, че Лиандро извика и отново отби встрани от пътя.

Погледна назад и първоначално не успя да възприеме това, което видя. Трябва да е някаква халюцинация, предизвикана от усилващото се прилошаване, реши той.

Когато миналата седмица с майка му бяха ходили в Халифакс, той бе завел братовчед си Тони на панаир. Тони (когото Лиандро тайничко смяташе за невъзпитан сополанко) седеше на задната седалка и си играеше с пластмасова играчка, която приличаше малко на кукленски телефон. Тази играчка се наричаше Мерлин и съдържаше компютърен чип. С нея можеха да се играят четири-пет леснички игри, които изискваха елементарни прояви на памет или способност да се идентифицират прости математически прогресии. Лиандро си спомняше, че освен това свиреше и бим-бам-бум.

Все едно, Тони сигурно си я беше забравил и сега тя полудяваше на задната седалка, червените й лампички светваха и изгасваха в произволен ритъм (но „дали“ беше така? или просто го правеха твърде бързо, за да долови идеята?), като издаваха простичката си серия от звуци без прекъсване. Играчката работеше сама.

Не… не. Аз съм друснал колата, заради някоя дупка или нещо подобно. Това е всичко. Копчето се е ударило в нещо. И се е включило.

Но той можеше да види малкото черно копченце отстрани. То беше на позиция „изключено“. А Мерлин продължаваше да бимка, бамка и бумка. Тези звуци му напомниха за игрален автомат от Вегас, който изплаща голям джакпот.

Пластмасовата кутийка на играчката започна да пуши. Самата пластмаса хлътваше… нагъваше се… потече като лой. Лампичките замигаха по-бързо… по-бързо. Изведнъж всичките едновременно станаха яркочервени и устройството издаде задавен жужащ звук. Кутийката се отвори. Разлетяха се пластмасови чаркове. Седалката на колата започна да пуши под тях.

Като пренебрегна стомаха си, Лиандро застана на колене и събори всичко на пода. Върху седалката, където се бе намирал Мерлин, имаше овъглено петно.

Какво е това?

Отговорът, неуместен, почти писък:

БИХ ИСКАЛ ВЕЧЕ ДА СИ ИДА ВКЪЩИ, МОЛЯ!

„Способност да се идентифицират прости математически прогресии.“ Аз ли си помислих това? Джон Лиандро, който математиката я нямаше за нищо в гимназията? Това ли искаше да кажеш?

Няма значение, просто си обирай крушите!

Не.

Той включи на скорост и отново подкара доджа. Бе изминал по-малко от двайсет метра, когато изведнъж си помисли с налудничава веселост:

Способността да се идентифицират прости математически прогресии показва наличието на някакъв общ случай, нали? Това може да се изрази по следния начин, като се замисли човек:

ax[2]+bxy=cy[2]+dx+ey+f=0

Аха. И то ще е вярно, докато a, b, c, d и f са константи. Струва ми се. Да. Обзалагам се. Но не бива a, b или c да са 0 — това със сигурност ще претакова всичко. А f нека сама се грижи за себе си! Ха!

Лиандро чувстваше, че му се повръща и въпреки това се заля в писклив, триумфиращ смях. Изведнъж го обзе усещането, че мозъкът му плавно се издига нагоре и излиза направо през черепната му кутия. Макар и да не го знаеше (тъй като бе проспал голяма част от Тъпата математика), той беше преоткрил общото квадратно уравнение за две променливи, което действително можеше да се използва за идентифициране на компоненти в прости математически прогресии. Това му замая главата.

Само миг по-късно кръвта бликна от носа му със смайваща сила.

Така настъпи краят на първия опит на Джон Лиандро да отиде в Хейвън. Той превключи на задна скорост и на зигзаг тръгна да се връща по пътя, с провесена над предната седалка дясна ръка и стичаща се по рамото на фланелката му кръв, докато той гледаше със сълзящи очи през задното стъкло.

Кара назад повече от километър, после обърна при едно отклонение. Погледна се. Фланелката му беше напоена с кръв. Но се чувстваше по-добре. Малко по-добре, коригира се той. И все пак не се мота повече; върна се в Троя и паркира пред универсалния магазин.

Влезе вътре с очакването обичайното сборище от старци да зяпне в окървавената му фланелка с мълчаливата изненада на янки. Ала вътре беше само продавачът, който изобщо не изглеждаше изненадан — нито от кръвта, нито от въпроса на Лиандро дали му се намират някакви фланелки.

— Май ти е потекла кръв от носа — равнодушно отбеляза продавачът и предложи на Лиандро да си избере фланелка. Оказа се, че разполага с твърде голямо разнообразие за такъв малък магазин, както си помисли Лиандро — той лека-полека идваше на себе си, макар че главата още го болеше, а стомахът му продължаваше да се бунтува. Рукналата от носа му кръв здравата го бе изплашила.

— Би могло да се каже — отвърна той. Помоли стареца да разгърне фланелките вместо него, защото по ръцете му още засъхваха струйки кръв. Имаше размери S, M, L и XL. КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ НАМИРА ТРОЯ, ЩАТ МЕЙН? На други беше изобразен голям кос, подобен на извънземно чудовище. ПТИЦАТА НА ЩАТ МЕЙН, оповестяваха те.

— Определено разполагате с доста фланелки — рече Лиандро и посочи една КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, размер M.

— Аха — съгласи се продавачът. — Налага се. Много продавам.

— Туристи? — умът на Лиандро вече препускаше напред, опитвайки се да отгатне какво ще последва. Бе смятал, че е попаднал на нещо голямо; сега вярваше, че то е дяволски по-голямо, отколкото дори „той“ беше мислил.

— Минават — каза продавачът, — ама това лято нещо не са много. Продавам ги най-вече на хора като теб.

— Като мен ли?

— Да. Хора, на които им тече кръв от носа.

Лиандро се опули срещу продавача.

— Потича им кръв от носа и им съсипва фланелките — продължи продавачът. — Също като твоята. Налага им се да си купят нови и, ако просто са местни — какъвто предполагам, че си и ти — не носят багаж и други дрехи. Затова спират при първия изпречил им се магазин и влизат да си купят нови. Не ги виня. Да се кара насам-натам с фланелка, цялата покрита с кръв като твоята, ме кара да повръщам. Ами това лято тук идваха и жени — „добре“ изглеждащи жени, облечени като по картинка, — които миришеха на помия от кочина.

Продавачът се изкикоти и оголи венци без нито един зъб.

Лиандро бавно произнесе:

— Нека повторим, за да съм сигурен. И „други“ хора са идвали откъм Хейвън с кървящи носове? Не съм само аз?

— Само ти ли? Не, по дяволите! Майка му стара! В деня, в който погребаха Рут Маккосланд, продадох петнайсет фланелки! Само в този ден! Мислех да се оттегля с постъпленията и да се преместя във Флорида.

Продавачът отново се изкикоти.

— Всички до един бяха от други места. — Той каза това, сякаш то обясняваше цялата мистерия — и може би за него беше така. — Един, двама още кървяха, като влязоха тук. Носове като фонтани! Понякога им течеше и от ушите. Майка му стара!

— И никой „не знае“ за тези неща?

Старецът погледна Лиандро с мъдри очи.

Ти знаеш, синко.

Бележки

[1] Двамата журналисти, разкрили аферата „Уотъргейт“. — Б.пр.