Стивън Кинг
Томичукалата (14)

2

Когато го питаха за отношението му към тези неща и към други подобни, макар и не чак толкова внушителни негови изяви през следващите пет години, Хили просто свиваше рамене и отвръщаше:

— Какво да правя като все ми се случват разни работи.

Момчето явно е искало да каже, че е с повишена акцидентна склонност, ама по онова време сигурно още не е знаело този ценен научен термин.

Две години след раждането на Дейвид, когато Хили бе осемгодишен третокласник, един ден той донесе вкъщи бележка от своята учителка, госпожа Ъндърхил, която молеше за среща с господин и госпожа Браун. Макар и не без известни притеснения, те побързаха да се отзоват на молбата. Вече знаеха, че предишната седмица всички третокласници в Хейвън са били подложени на тест за интелигентност. Вътре в себе си Брайънт бе почти убеден, че госпожа Ъндърхил ще ги уведоми за това как резултатите на Хили са доста под нормалните и трябва да го запишат за извънкласни занятия. Мари пък тайно смяташе, че Хили има дислексия. Затова през нощта и двамата спаха зле.

А госпожа Ъндърхил направо им каза, че Хили изобщо не се побира в тестовете за неговата възраст: с една дума, момчето било абсолютен гений.

— Най-добре е да го заведете в Бангор, където да го подложат на теста „Уехслър“, за да разберете колко е истинският му коефициент на интелигентност — посъветва ги тя. — Тук при нас ние използваме „Томпал“, но за Хили то е все едно да се опитваш да определиш интелигентността на човек посредством тест за стадо овце.

Мари и Брайънт обсъдиха помежду си идеята на учителката и единодушно я отхвърлиха. Нямаха никакво желание да измерват умствените способности на Хили. Стигаше им да знаят, че не е бавноразвиващ се. Пък и, както Мари каза същата вечер в леглото, това положение обясняваше много неща: и вечното немирство на Хили, и неспособността му да спи повече от шест часа на денонощие, и внезапните му интереси, които припламваха като ураган и после изчезваха също толкова бързо. Веднъж, когато Хили беше почти деветгодишен, тя взе Дейвид и отскочи до пощата за четвърт час, а като се върна, намери кухнята в ужасяващ безпорядък, макар че я бе оставила чиста и спретната, както винаги. Мивката преливаше от изпоцапани с брашно чинии и всякакви други съдове. На масата се топеше бучка масло, а във фурната нещо се печеше. Мари веднага натика Дейвид в детската кошарка и отвори вратичката на фурната, като очакваше в лицето да я лъхнат облаци дим и миризма на изгоряло. Вместо това обаче вътре тя откри тава с кифлички, които макар и безформени, се оказаха доста приятни на вкус, защото вечерта всички си похапнаха от тях. Вярно, Мари първо хубаво нашляпа Хили и го отпрати разплакан и хленчещ в стаята му, а после приседна до масата и рева чак докато не й стана смешно. През цялото това време лъчезарният Дейвид кротко я гледаше, комично сграбчил решетките на кошарката и видът му някак изобщо не пасваше на разигралата се буря.

Едно от положителните качества на Хили беше неговата огромна и искрена любов към по-малкия му брат. Отначало Мари и Брайънт не му позволяваха дори да докосне бебето, нито рискуваха да го оставят сам с него за повече от трийсет секунди, но лека-полека и двамата се поуспокоиха.

— Спокойно можете да изпратите Хили и Дейвид да изкарат две седмици на планина, без нищо да им стане — викаше по този повод Ев Хилман. — Хили е направо влюбен в брат си и ще се грижи за него както трябва, ще видите.

И това си беше чистата истина. Повечето, ако не и всичките неприятности на Хили се кореняха или в искреното му желание да помогне на родителите си, или да направи нещо добро за себе си, само дето от това не излизаше нищо. С Дейвид обаче, който боготвореше и земята под нозете на брат си, Хили просто нямаше как да сбърка…

Поне до 17 юли, когато направи онзи фокус.

3

Според автора на „Детфордска трилогия“, Робъртсън Дейвис (Господ да му даде още хиляда години живот), отношението ни към магията и магьосниците до голяма степен определя отношението ни към действителността, а от друга страна отношението ни към действителността е показател за това как възприемаме света на вълшебствата, който ни обгражда и ни кара да се чувстваме като малки деца в гората. Това важи и за най-възрастните от нас (а защо не и за самия господин Дейвис?), защото в тази гора някои от дърветата хапят, а от други се носят загадъчни омайни аромати, чието благоухание без съмнение е свойство на кората им.

На Хили Браун му беше съвсем ясно, че живее в свят на чудеса. Такова беше неговото отношение и то си оставаше неизменно, независимо от всичките му неприятности и премеждия. Светът му се струваше изпълнен с някаква мистична красота подобно на стъклените топки, които майка му и баща му всяка година окачваха на коледната елха (Хили също копнееше да украсява елхата, но и той, и родителите му, знаеха от опит, че да му се даде стъклена топка е все едно тя да бъде осъдена на смърт). За него всичко беше толкова прекрасно и тайнствено, колкото кубът на Рубик, който получи за деветия си рожден ден (вярно, тайнствеността на куба бе разкрита още на втората седмица, след което Хили вече го подреждаше за секунди). С една дума, отношението му към магията не можеше да бъде друго, освен едно — той я обожаваше. Тя сякаш бе създадена за Хили Браун. За съжаление обаче той самият, подобно на Дънстабъл Рамзи от „Детфордска трилогия“ на Дейвис, не беше създаден за нея.

По случай десетия рожден ден на Хили Брайънт Браун трябваше да се отбие в търговския център на Дери, за да избере още един подарък за сина си. По време на почивката за кафе в службата му се обади Мари.

— Знаеш ли, Брайънт, татко е забравил да купи подарък на Хили. Можеш ли да вземеш нещо от негово име, а той ще ти върне парите, като си получи пенсията?

— Разбира се — отвърна Брайънт и мислено добави: — Ще ми върне парите, когато цъфнат налъмите.

— Благодаря, скъпи — облекчено въздъхна Мари.

Тя чудесно разбираше, че баща й, който вече се хранеше у тях почти всеки ден, вместо доскорошните пет пъти седмично, беше като трън в очите на съпруга й, но той не се оплакваше, което я караше да го обича още повече.

— Баща ти има ли нещо конкретно предвид?

— Не — каза Мари. — Изцяло се осланя на теб.

Типично за него, рече си Брайънт. Същия следобед той се отби в единия от двата магазина за играчки на търговския център и започна да оглежда различните игри, кукли (онези от тях, които бяха за момченца, ги наричаха с евфемизма „екшън фигури“), модели и комплекти (погледът на Брайънт попадна на голяма кутия с надпис „Млад химик“ и мисълта за това как Хили смесва разни вещества в колби и епруветки го накара да потръпне). Не виждаше нищо подходящо: десетгодишният му син бе станал на такава възраст, когато бебешките залъгалки вече не вършеха работа, но пък все още беше твърде малък за сложни неща като сглобяеми хвърчила или самолетчета с газови двигатели. Абсолютно нищо не му хващаше окото, а Брайънт бързаше. Гостите на Хили щяха да пристигнат в пет, сега беше четири и петнайсет. Нямаше да има време да се прибере.

Ръката му почти случайно сграбчи кутията с магиите. „Трийсет нови фокуса!“, пишеше отгоре. Добре. „Вълшебни мигове за младия илюзионист!“, продължаваше надписът. И това добре. „За деца между 8 и 12 години“. Чудесно. „Гарантирана безопасност“. Идеално. Брайънт без колебание купи комплекта и го вмъкна в къщата, скрит под сакото му, докато Ев Хилман, Хили, Дейвид и три техни другарчета възторжено и фалшиво пееха в хор „Сладката Бетси от Пайк“.

— Идваш тъкмо навреме за тортата — целуна го Мари.

— Първо опаковай това — рече Брайънт и й подаде комплекта. Тя бегло го разгледа и кимна. — Как върви тържеството? — добави той.

— Добре — усмихна се Мари. — Когато дойде реда на Хили да бъде сляпата баба и със завързани очи да забоде опашката на магарето, той се спъна в крака на масата и убоде без да иска Станли Джърниган. Други произшествия засега няма.

Брайънт веднага се поотпусна. Нещата наистина се подреждаха чудесно, за разлика от миналата година. Тогава Еди Голдън, докато по време на играта на криеница се напъхваше в „най-страхотното скривалище“ на Хили, си беше разпрал крака на някакво ръждясало парче бодлива тел, което Хили винаги ловко избягваше (всъщност дотогава той дори така и не го бе забелязал). Наложи се да отведат Еди в „Бърза помощ“, където му направиха три шева и му поставиха инжекция против тетанус, но той се оказа алергичен към нея и трябваше да прекара в болницата няколко дни след деветия рожден ден на Хили.

Мари пак се усмихна и целуна Брайънт за втори път.

— Татко ти е много благодарен — рече тя. — Аз също.

След малко Хили започна да разопакова подаръците. Правеше го с огромно удоволствие, но когато стигна до магическия комплект, възторгът му стана безграничен. Той се втурна към дядо си (който вече бе смогнал да погълне половината от специалната шоколадова торта и тъкмо си отрязваше ново парче) и го прегърна с всичка сила.

— Благодаря, дядо! Благодаря! Точно, каквото исках! Как позна?

— Е, нали и аз някога съм бил малък — рече Ев Хилман и топло се усмихна на внука си.

— Страхотен подарък! Погледни, Станли, цели трийсет и четири фокуса! Гледай, Барни…

Той рязко се извъртя, за да покаже кутията на Барни Апългейт, но ръбът й закачи чашата с горещо кафе на Мари, тя се счупи и опръска ръката на Барни, който изпищя от болка.

— Извинявай, Барни — рече Хили, без да престава да подскача от радост. — Виж я само! Какво ще кажеш, а? Идеален подарък, нали?

Останалите няколко подаръка, които Брайънт и Мари бяха предварително избрали и поръчали от каталога на „Шварц“, за да са сигурни, че ще пристигнат навреме, просто останаха на заден план и придобиха второстепенното значение на елементарни копиеносачи в епична междуплеменна битка. Родителите на Хили се спогледаха многозначително.

— Извинявай, скъпи — каза погледът на Мари.

— Няма нищо — отвърна й Брайънт също с очи. — Такъв е животът с Хили.

После двамата избухнаха в смях.

Насъбралите се деца ги зяпнаха за момент — Мари завинаги запомни сериозните кръгли очи на Дейвид, — но след това отново насочиха вниманието си към Хили, който вече отваряше кутията с магиите.

— Интересно дали не е останало още от сладоледа с орехи и сироп от кленов сок? — подхвърли Ев и Хили, за когото днес дядо му безспорно бе най-великият човек на света, веднага изтича към кухнята да провери.

4

В своята „Детфордска трилогия“ Робъртсън Дейвис твърди и това, че същата банална истина, която важи за писането на романи, рисуването на картини или залагането на конни състезания и убедителното представяне на всякакви лъжи и измислици, се отнася и до фокусите и магиите: някои хора ги бива, а други — не.

Хили определено не го биваше.

В „Петият бизнес“, първата книга от трилогията на Дейвис, разказвачът (момченце горе-долу на годините на Хили), запленен от чудния свят на магиите, прави фокуси — лоши — пред абсолютно доволна и безкритична публика, състояща се от един-единствен зрител (по-малко момченце, приблизително на възрастта на Дейвид), чиито резултати скоро разкриват цялата ирония на ситуацията: по-голямото дете установява, че малкият му зрител има онази вродена дарба за правене на фокуси, която на него самия му липсва. На практика още с първия опит да скрие монета в дланта си, малчуганът напълно засрамва баткото разказвач.

Тук обаче приликата свършва: Дейвид Браун също не го биваше да прави магии и фокуси. Само че той обожаваше брат си и би седял послушно и търпеливо дори и ако Хили, вместо да се опитва да извади валетата от тестето карти или да накара Виктор, семейния котарак, да се измъкне от вълшебния цилиндър на магьосника (въпросният цилиндър го изхвърлиха през юни, понеже Виктор се изака вътре), му изнасяше лекции по термодинамика на парата или му четеше кой от кого е произлязъл според Евангелието от Матея.

Не че Хили беше пълен провал като фокусник, нищо подобно. В действителност първото МАГИЧЕСКО ГАЛАПРЕДСТАВЛЕНИЕ НА ХИЛИ БРАУН, проведено на задната морава в двора точно в деня, когато Джим Гардънър напусна Троя, за да се присъедини към „поетите на колела от Нова Англия“, беше сметнато от всички за грандиозен успех. Присъстваха дузина деца, повечето приятели на Хили, плюс няколко дребосъка от детската градина на Дейвид, поканени за асортимент, и четирима-петима възрастни, пред които Хили направи десетина фокуса. Повечето от фокусите му станаха както трябва, но не поради някакъв вроден талант или усет, а благодарение на всеотдайните упорити репетиции на Хили. Само че без частица талант няма изкуство, дори и човек да разполага с цялата интелигентност и упоритост на света. С интелигентност и упоритост най-много да се стигне до големи фалшификации.

Освен това за почти случайно избрания от Брайънт магически комплект трябва да се каже и следното: понеже създателите му са предвиждали, че играта им ще попадне в несръчните ръце на начинаещи млади илюзионисти, те са се постарали при повечето от фокусите да се разчита предимно на механични приспособления. Човек например първо трябваше да завинти и стегне „Размножаващите се монети“. Същото се отнасяше и за „Вълшебната гилотина“, която представляваше умален модел (с надпис „Произведено в Тайван“, дискретно щампован върху пластмасовата й основа) с бръснарско ножче на пружина. Когато някой поуплашен зрител (или примиращият от радост Дейвид) си поставеше показалеца в гнездото на гилотината, под което в специален отвор имаше закрепена цигара, Хили пускаше острието, което падаше и срязваше цигарата на две, без изобщо да докосне пръста над нея.

Е, имаше и фокуси, за чийто ефект не се използваха никакви механични приспособления. Хили например дълго се стара, докато се научи как да прави розетка, така че да измъква незабележимо най-долната карта от тестето и да я пренася най-отгоре, но накрая усвои номера блестящо, без да знае, че подобно „пренасяне“ е много по-полезно за мошеници покерджии като Питс Барфийлд, а не за илюзионисти. По принцип дори и при най-внушителните фокуси с карти пред повече от двайсетина души задушевността на атмосферата се губи и от тях не излиза почти нищо, но за Хили такава опасност нямаше, защото зрителите му бяха достатъчно малобройни, така че той успяваше да забавлява добре и деца, и възрастни, като небрежно вадеше отгоре карти, току-що напъхани в средата на тестето, или караше Розали Скехан да си избере някоя и да я напъха обратно между другите, а после я изваждаше от чантичката й. Дори изкарваше валетата от горящата къща, което може би е най-добрият фокус с карти на всички времена.

Естествено, не мина и без провали. Хили без издънки ще е нещо като „Макдоналдс“ без хамбургери, отбеляза Брайънт същата вечер, докато си лягаше. Когато се опита да излее кана вода в носната кърпичка на Джо Полсън — пощаджията, който месец по-късно щеше да умре от токов удар — Хили успя единствено да намокри както нея, така и панталоните си. После Виктор отказа да излезе от цилиндъра, но най-лошото стана при номера с „Изчезващите монети“, над който Хили здравата се бе трудил. Това всъщност бяха кръгли шоколадчета, обвити в златисто фолио, които се продаваха под името „Вкусните пари“ и Хили ги бе натъпкал без никакви проблеми в ръкавите си, но когато се завъртя, те внезапно изхвръкнаха и доведоха приятелите му до лудешки възторг.

Въпреки всички премеждия обаче аплодисментите в края на представлението бяха съвсем искрени. Публиката реши почти единодушно, че за своите десет години Хили е голям илюзионист. Обратното мислеха само трима души: Мари Браун, Брайънт Браун и самият Хили.

— Още не го е намерил, нали? — попита Мари като си легнаха.

И двамата с Брайънт разбираха, че тя има предвид онова тайнствено „нещо“, което Господ бе поставил в главата на Хили и което той тъй трескаво търсеше.

— Не — отвърна Брайънт след продължителен размисъл. — Още не е. Но пък се потруди здравата.

— Така е — рече Мари. — Дори се радвам за него. Хубаво е да знае, че може да прави нещо, вместо по цял ден да скача като шило в торба. Вярно, по едно време чак ми домъчня, докато го гледах как се поти над тези фокуси, все едно учи за държавен изпит.

— Аха.

— Както и да е — въздъхна Мари. — Представлението му мина и сега вече предполагам, че ще зареже всичко и ще се насочи към нещо друго. В крайна сметка, ще намери онова, което търси.

5

Отначало изглеждаше сякаш Мари ще се окаже права и с интереса на Хили към фокусите ще стане същото като с интересите му към мравуняците, лунните камъни и вентрилоквизма. В един момент магическият комплект бе изваден изпод леглото, където Хили го държеше да му е подръка, в случай че посред нощ се събуди с някоя нова идея, и вече се намираше върху претрупаното му бюро. За Мари това се оказа начална сцена в добре позната пиеса. А окончателната развръзка щеше да настъпи, когато той преместеше кутията с триковете в прашната таванска стая.

Само че умът на Хили още не се бе отказал от фокусите. Цели две седмици след магическото представление той беше изпаднал в дълбока депресия, за която родителите му така и не разбраха. За нея знаеше само Дейвид, но със своите четири години, той просто не можеше да направи нищо, освен да се надява, че Хили ще се оправи.

А Хили Браун се опитваше да свикне с мисълта, че за първи път в живота си е претърпял неуспех в нещо, с което истински му се е занимавало. Вярно, бе доволен от аплодисментите и поздравленията, пък и не страдаше от прекалена скромност, та да сметне чистосърдечните похвали за елементарна проява на любезност, но така или иначе част от съзнанието му си оставаше хладна и непробиваема — нещо, което при други обстоятелства сигурно би го направило велик актьор, — затова и сега именно на тази част не й стигаха само аплодисменти и похвали. Хили не можеше да се отърве от усещането, че всички тези аплодисменти и овации са всъщност онова, с което едни некадърници даряват други некадърници.

Накратко, чистосърдечните похвали не го задоволяваха.

Той, естествено, не си служеше с понятията на възрастните, но това ни най-малко не променяше нещата. Ако майка му се досещаше за мислите му, тя несъмнено щеше много да се ядоса на гордостта му, тъй като в Библията бе ясно казано, че след нея идва падението. Нищо чудно дори да му се разсърди повече, отколкото когато Хили падна на шосето пред онзи бензиновоз или когато един ден се опита да изкъпе с шампоан Виктор в тоалетната чиния. „Какво още искаш, Хили?“, щеше да извика тя с умолително вдигнати ръце. „Похвала ли?“

Отговор можеха да й дадат Ев и Дейвид. Първият виждаше много неща, а вторият — още повече.

Хили искаше очите им така да се ококорят, сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите си. Искаше момичетата да пищят, а момчетата да крещят от възторг. Щеше му се всички да се смеят до полуда, когато от цилиндъра му се появеше Виктор, захапал монета и с панделка на опашката. С удоволствие би заменил всичките чистосърдечни похвали и искрени аплодисменти на света срещу един-единствен писък, кикот или припадък на жена, както бе чел, че е ставало, когато Хари Худини правел световноизвестния си номер с измъкването от гюма за мляко. За Хили спонтанните аплодисменти означаваха само, че се е представил добре. Виж, когато зрителите пищят, смеят се и припадат, ето кога човек разбира, че е велик.

Само че той усещаше — не, знаеше със сигурност — че колкото и да му се иска, никога няма да стане велик. Това за него бе голям удар. Неуспехите му с някои от фокусите хич не го притесняваха: по-важното беше, че нищо не може да се промени. Сякаш бе настъпил краят на Дядо Коледа.

С една дума, докато за родителите му тази внезапна загуба на интерес вероятно се дължеше на най-обикновена смяна в посоката на капризния пролетен вятър на детството, за Хили същото нещо бе резултат от неговия първи зрял и съзнателен извод: щом няма да стане велик фокусник, значи по-добре да зареже напълно магическия комплект. Нямаше как просто да го остави да се търкаля наоколо и от време на време да прави по някой фокус, все едно че му е хоби. Провалът му го бе наранил твърде дълбоко. Беше като погрешно уравнение. Най-добре да го изтрие и да опита с друго.

Ако възрастните можеха със същата непоколебимост да се отказват от маниите си, животът без съмнение щеше да е хиляди пъти по-приятен. Макар и да не го казва направо, в своята „Детфордска трилогия“ Робъртсън Дейвис също намеква за това.

6

На 4 юли Дейвид влезе в стаята на Хили и го завари надвесен над магическия комплект. Пред него бяха разпилени различни части от реквизита, но имаше и някои нови неща. Батерии, например. Батериите от голямото радио на татко, рече си Дейвид.

— Какво правиш, Хили? — попита той дружелюбно.

Хили смръщи вежди, скочи на крака и избута Дейвид навън толкова рязко, че той се препъна и падна на килима. Поведението му беше толкова неочаквано, че от изненада Дейвид дори не се разплака.

— Изчезвай! — кресна Хили. — Не давам да ми зяпаш новите фокуси! Едно време Медичите са екзекутирали такива като тебе, дето са се навирали да шпионират номерата на любимите им илюзионисти.

След това жестоко изявление, Хили затръшна вратата в лицето на Дейвид, който остана да хленчи отвън и да се моли да го пусне. Това ненадейно безсърдечие от страна на лекомисления, но обикновено добродушен по-голям брат, така стресна Дейвид, че той слезе на долния етаж, пусна телевизора и рева, докато не заспа пред сериала „Сесами стрийт“.

7

Възобновеният интерес на Хили към фокусите припламна горе-долу по същото време, когато картината на Исус започна да говори с Ребека Полсън.

Умът му внезапно бе обзет от едничката мисъл, че щом го бива да прави разни механични трикове като „Размножаващите се монети“, защо тогава да не си измисли свои собствени фокуси? Най-добрите на света! По-добри и от часовниковия механизъм на Търстън или шарнирните огледала на Блакстън. Така да бъде, след като очевидно изобретателността е по-важна от сценичната ловкост, що се отнася до въздишките, писъците и гръмките крясъци на аудиторията.

Особено напоследък Хили бе абсолютно уверен в способностите си да измисля нови неща. Умът му направо пращеше от идеи.

Това, разбира се, изобщо не бе първият път, когато го обземаха мисли за изобретения, само че досега всички те бяха някак неясни и се основаваха предимно върху фантазиите му, а не на някакви строго научни принципи: все неща от типа на ракети, направени от картонени кутии, или лъчеви пистолети, чиято конструкция обаче отдалече си личи, че е от дърво и парчета стиропор. Е, от време на време го осеняваха и наистина добри идеи, дори с определена практическа насоченост, ала Хили винаги ги зарязваше, понеже не знаеше как точно да ги реализира. Усърдието му обикновено стигаше да закове някой пирон или да среже дъска на две, нищо повече.

Но сега вече нещата му бяха кристално ясни.

„Велики фокуси“, рече си той и се залови да свързва разни проводници, да отвива и завива винтчета и гайки, да чопли нещо с отвертката. На 8 юли майка му каза, че отива на пазар в Огъста (тя говореше някак завеяно, защото от една седмица я измъчваше почти непрестанно главоболие, което се усили още повече, откакто Мари научи за пожара в къщата на Джо и Бека Полсън, причинил смъртта им) и Хили веднага я помоли да се отбие в търговския център и да му купи някои дреболии от магазина за електроуреди. После й даде списък на необходимите му неща, плюс осем долара, оцелели незнайно как от парите за рождения му ден и небрежно запита дали би му заела останалата сума. А на листчето пишеше:

Десет броя (10 бр.) пружинни накрайници с единична цена 70 цента. (Кат. номер 1334567)

Три броя (3 бр.) двойни контакти (пружинни) с единична цена 1.00 долар. (Кат. номер 1334709)

Един брой (1 бр.) коаксиално щепселно съединение с единична цена 2.40 долара. (Кат. номер 19776-К)

Ако не беше проклетото главоболие и общата й отпадналост, Мари сигурно би се зачудила за какво са му на Хили подобни неща и откъде се е сдобил с толкова точна информация — чак до каталожните им номера, — без да е провел междуградски телефонен разговор с магазина за електроуреди в Огъста. Тя дори би допуснала, че синът й най-сетне е намерил, каквото търсеше толкова време.

В известен ужасяващ смисъл бе станало точно това.

Ала тя само кимна, съгласи се да изпълни поръчката и да му заеме недостигащата сума.

По-късно, когато двамата с Дейвид се връщаха от Огъста, на Мари наистина й хрумнаха някои от горните въпроси. Пътуването я бе оправило, от главоболието й нямаше нито следа. Дейвид също се поразвесели, макар че откакто Хили го прогони от стаята си, беше станал затворен и някак замислен, противно на обичайната му бъбривост и добро настроение. Той пак се разприказва и Мари именно от него научи, че Хили вече е планирал своето второ МАГИЧЕСКО ГАЛАПРЕДСТАВЛЕНИЕ, което ще се състои в задния двор точно след девет дни.

— Ще има много нови фокуси — начумерено добави Дейвид.

— Така ли?

— Да — кимна той.

— Как мислиш, хубави ли ще бъдат?

— Не знам — отвърна Дейвид, като си мислеше как Хили го бе изблъскал от стаята.

Всеки момент можеше да се разплаче, ала Мари не го забелязваше. Преди десетина минути бяха прекосили Албиън, вече навлизаха в Хейвън и главоболието й се връщаше, а заедно с него и предишното чувство — сега дори по-силно, — че мислите й като че ли се изплъзват от нейния контрол. Бяха твърде много, тя чак не бе в състояние да ги долови всичките. Мари се стегна и накрая си спомни на какво й прилича безпорядъкът в главата й. Като гимназистка посещаваше кръжока по драматично изкуство (дори допускаше, че Хили е наследил именно от нея любовта си към сценичните изяви) и сега мислите й наподобяваха мърморенето на зрителите, което се чуваше зад завесата преди началото на представлението. Човек не разбираше какво си говорят, но знаеше, че са там.

— Не мисля, че ще са нещо особено — повтори Дейвид.

Той гледаше през прозореца и в очите му внезапно се появи някаква затворническа самота. Наблизо бучеше тракторът на Джъстин Хърд, който брануваше нивата си, въпреки че вече бе почти средата на юли. Целият мозък на четирийсет и две годишния Джъстин за миг сякаш се разгърна пред погледа на малкия Дейвид и на него изведнъж му стана ясно, че той всъщност унищожава новата реколта: разорава недоузрялата пшеница, тъпче на каша дините с гумите на трактора си и мачка лехите с грах. Джъстин Хърд просто си мислеше, че е още май. Май 1951 г. Човекът бе полудял.

— Няма да са никак хубави — заключи Дейвид.

8

На първото МАГИЧЕСКО ГАЛАПРЕДСТАВЛЕНИЕ на Хили присъстваха около двайсет души. На второто зрителите бяха само седем: майка му, баща му, дядо му, Дейвид, Барни Апългейт (десетгодишен), госпожа Креншо (която се беше отбила с надеждата да продаде на Мари някой парфюм от серията „Ейвън“) и самият Хили. И този рязък спад в броя на публиката съвсем не бе единствената разлика спрямо първото представление.

Тогава сред зрителите имаше известно оживление, на моменти дори преминаващо в безочливост (например саркастичните аплодисменти, приветствали злополучното изпадане на „Вкусните пари“ от ръкава на Хили). А публиката сега се държеше вяло и безучастно. Присъстващите седяха отпуснато като неподвижни манекени върху сгъваемите столове, които Хили и неговият „асистент“ (бледият и мълчалив Дейвид) бяха подредили на моравата. Бащата на Хили, който на първото представление се смя и аплодира като луд, сега прекъсна тържественото слово на Хили за „мистериите на Ориента“ и каза, че едва ли ще може да изгледа всичките чудеса докрай, тъй като току-що бил окосил тревата и оплевил градината и с позволението на Хили иска да се оттегли, за да вземе душ и да изпие една бира.

Времето също бе друго. Денят на първото МАГИЧЕСКО ГАЛАПРЕДСТАВЛЕНИЕ беше ясен и топъл, изпъстрен от ярката зеленина на растенията и цялата пищност на късната пролет, характерна за северните райони на Нова Англия. А днешният юлски ден бе задушен и потискащо влажен, слънцето едва пробиваше маранята и стоеше като увиснало от хромираното небе. Госпожа Креншо си вееше с една от рекламните си брошури и нетърпеливо чакаше края на представлението. Човек направо може да припадне в тази жега, мислеше си тя, докато гледаше малчугана с черното костюмче и нарисуваните с боя за обувки мустаци, стъпил на импровизираната сцена от празни щайги за портокали. Изведнъж я обзе желанието да убие този малък фукльо…

Фокусите излязоха много по-добре, чак да не повярваш, но за огромно смайване и възмущение на Хили въпреки всичко публиката изглеждаше безумно отегчена. Той видя как баща му неспокойно потропваше с крак и явно се подготвяше да си ходи, което направо го накара да побеснее, защото Хили най-вече искаше да впечатли именно него.

„Какво, по дяволите, става с тези хора?“ сприхаво си рече той. Под официалното си черно костюмче Хили бе не по-малко потен от самата госпожа Креншо. „Днес надминавам и великия Худини, а никой нито пищи, нито се смее. Нищо не разбирам. Защо така?“

В центъра на сцената имаше нещо като малка платформа, също от празна щайга за портокали, която бе покрита с чаршаф. Вътре се намираше изобретеното от Хили устройство с онези батерии, които Дейвид бе видял в стаята му, плюс разни чаркове от един стар калкулатор марка „Тексас Инструмънтс“, откраднат от него (без никакви угризения) от бюрото на майка му в хола. Чаршафът върху щайгата бе така разстлан, че в една от гънките му се криеше втора нехарактерна за Хили тайна придобивка — крачният педал от шевната машина на Мари. Педалът беше свързан с устройството под щайгата посредством два от пружинните накрайници, които той бе помолил майка си да му купи от магазина за електроуреди в Огъста.

С помощта на изобретеното устройство Хили можеше да кара предметите да изчезват и после да ги връща обратно.

Лично на него този трик му се виждаше грандиозен, дори умопомрачителен. Кой знае защо обаче реакцията на зрителите още от самото начало бе вяла и равнодушна.

— Първият номер се казва „Изчезналия домат“ — гръмко обяви Хили. От кутията си с „магически пособия“ той измъкна един домат и го показа на публиката. — Бих искал някой доброволец да дойде и да се увери, че доматът е съвсем истински, без никакви шашарми. Вие, сър! Заповядайте насам! Благодаря!

Хили посочи баща си, който махна уморено с ръка и каза:

— Няма нужда, Хили. Добре виждам, че е домат.

— Чудесно! Гледайте сега как започват мистериите на Ориента…

Хили се приведе, постави домата на белия чаршаф върху щайгата и го покри с едно от копринените шалчета на майка си, после размаха магическата си пръчка над издутината под синкавото шалче.

— Фокус-мокус-препаратус! — кресна той и незабележимо натисна скрития педал на шевната машина.

Издутината под шалчето изчезна и то се изпъна без нито една гънка. Хили го вдигна и показа на публиката, че платформата отдолу е празна, след това търпеливо зачака възторжените крясъци и викове, но получи само ръкопляскания.

Любезни ръкопляскания, нищо повече.

А госпожа Креншо си помисли: „Дупка. В платформата има дупка. Изобщо как е възможно да седя на тази жега и да гледам щуротиите на малкия пикльо, за да продам някой жалък парфюм на майка му? Загубена работа“.

Хили започна да се ядосва.

— Предлагам ви още една ориенталска мистерия. „Завръщането на изчезналия домат“! — Той впи яростен поглед в госпожа Креншо. — А що се отнася до онези от вас, които си мислят разни глупости като дупки в платформата и тем подобни, веднага ще им кажа, че дори и невежите знаят, че всеки може да пусне домат през дупката, ама трудно би го накарал да се изкачи обратно, нали?

Обгърнала с дебелия си задник стола, на госпожа Креншо й идеше да потъне в земята от срам, макар и външно да се усмихваше любезно. Мислите й постепенно изчезнаха от главата на Хили подобно на отслабващ радиосигнал.

Той отново постави шалчето върху платформата, махна с вълшебната пръчица и пак настъпи педала. Шалчето се надигна, Хили гордо го дръпна встрани и показа появилия се отдолу домат.

— Гледайте! — викна той, сигурен, че сега вече овациите ще бъдат бурни и невъздържани.

Публиката обаче си оставаше хладна като преди.

Барни Апългейт се прозина.

Хили с удоволствие би го убил. Иначе планът му не бе лош: започваше с домата и щеше да свърши с най-внушителния от новите му фокуси, ама нещата още от самото начало потръгнаха зле. В напълно оправдания си възторг от това, че е изобретил машина, която кара разни предмети да изчезват (Хили дори възнамеряваше да я предложи на Пентагона още веднага щом снимката му се появеше на корицата на „Нюзуик“ като най-великия маг на всички времена), той не бе предвидил две неща. Първо, по принцип човек трябва да е или съвсем малко дете или умствено недоразвит, за да вярва безусловно на всички фокуси, и второ: номерата на Хили всъщност почти не се различаваха един от друг. Всеки следващ фокус беше като предишния.

След „Изчезналия домат“ и „Завръщането на изчезналия домат“ Хили мрачно продължи с „Изчезналото радио“ (радиоапаратът на баща му, значително поолекнал без осемте батерии, които вече се намираха с устройството под платформата) и „Завръщането на изчезналото радио“.

Вежливи ръкопляскания.

После дойде ред на „Изчезналия стол“ и завръщането на същия.

Зрителите седяха отпуснато и като замаяни от слънцето, а може би и от онова, което предстоеше да се случи в Хейвън. Кой знае, нищо чудно и от корпуса на кораба да се излъчваше нещо, което правеше атмосферата особено тежка и неподвижна него ден, без ни най-малък полъх на вятъра.

„Трябва да направя нещо“, притеснено си рече Хили. Нямаше как, реши да прескочи „Изчезналото шкафче“, „Изчезналия велосипед“ (на майка му) и „Изчезналия мотоциклет“ (на баща му, чието настроение в момента караше Хили да се съмнява, че той би се съгласил да го докара на платформата). Затова най-добре бе да премине направо към заключителния номер:

„Изчезналото братче“.

— А сега, дами и господа…

— Хили, съжалявам, но трябва да… — започна баща му.

— … стигаме до последния фокус — бързо добави Хили и видя баща си да се отпуска намусено обратно в стола. — Трябва ми доброволец. Ела тук, Дейвид.

Дейвид пристъпи напред, а по лицето му се четеше някаква смесица от страх и примиреност. Макар и да не му бяха казали предварително, той чудесно разбираше каква ще е неговата роля. Всичко му бе съвсем ясно.

— Не искам — рече той на Хили.

— Трябва — твърдо отвърна брат му.

— Страх ме е, Хили — замоли го Дейвид с насълзени очи. — Ами ако не се върна?

— Не се бой — прошепна Хили. — Нали видя, че дотук всички неща се връщаха?

— Така е, ама те не бяха живи — каза Дейвид. Сълзите вече се стичаха по лицето му.

Хили погледна брат си и за миг усети как го обзема някакво зловещо съмнение. Той обичаше Дейвид и любовта му към него намираше по-успешен израз от всичко друго, с което се бе занимавал, включително и фокусите. А сега изведнъж се почувства като човек, отворил очи след тежък кошмар, само за да бъде отново повлечен от него. „Няма да го направиш, нали? Кой би избутал брат си насред улица с оживено движение, понеже е сигурен, че всички коли ще спрат? Та ти дори не знаеш къде изчезваха онези неща?“

После извърна очи към публиката — всички бяха отегчени и полузаспали, с изключение на Барни Апългейт, който внимателно чоплеше някаква стара рана на лакътя си — и в гърдите му пак лумна предишното възмущение. Хили изведнъж забрави за уплахата на Дейвид.

— Хайде, качвай се на платформата — нареди му той.

Дребното личице на Дейвид се разтрепери цялото, но той послушно тръгна към нея. През всичките хиляда и петстотин дни на своя живот Дейвид непрекъснато бе боготворил по-големия си брат, затова му се подчини и сега, макар че краката му бяха омекнали и едвам го удържаха върху покритата с чаршаф щайга, под която се намираше тайнствената машинка.

Той се изправи и застана с лице към публиката: малко закръглено момченце със сини гащета и избеляла фланелка, на която пишеше „НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ“. По лицето му се стичаха сълзи.

— Усмихни се, за бога! — изсъска Хили и постави крак върху педала на шевната машина.

Дейвид заплака още по-силно, но все пак успя да изкриви устни в някаква пародия на усмивка. Мари Браун не виждаше ужасените сълзи на сина си. Госпожа Креншо бе седнала на друг стол (чиито алуминиеви крака под тежестта й веднага затънаха дълбоко в моравата) и се канеше да си ходи. Тя вече не даваше пет пари дали ще продаде някой парфюм на тъпата кучка, или не. Цялото мъчение просто не си струваше усилията.

— Внимание! — кресна Хили към полузаспалата публика. — Сега ще видите най-голямата мистерия на Ориента! Номерът е известен на малцина, но почти никой не го практикува. Нарича се „Изчезналия човек“! Отваряйте си очите на четири!

И той метна чаршафа върху разтреперания Дейвид. Платът закри изцяло брат му, чак до краката, а отдолу се чу тихо ридание. Хили отново потръпна. Изпитваше някаква далечна боязън, примесена с известна доза нежелание да продължава с фокуса.

— Хили, недей… Моля ти се, страх ме е… — хленчеше Дейвид изпод чаршафа.

Хили се поколеба, ала после си рече: „Я стига! Продължаваме, и това е! Няма нищо страшно, защото научих фокуса от томичукалата!“.

Малко по-късно Хили Браун съвсем загуби своя разсъдък.

— Фокус-мокус! — викна той, размаха вълшебната пръчица към потръпващата фигура на платформата и настъпи педала.

Бърррррррррррррррррррр.

Чаршафът започна бавно да хлътва надолу, все едно че някой го разстилаше върху легло. Хили рязко го дръпна встрани.

— Ето!

Беше като замаян от триумф и страх, дори двете чувства за миг замряха в идеално равновесие, като деца с еднакво тегло, седнали от двете страни на люлка.

Дейвид го нямаше.

9

Поне този път сънливата апатия сред публиката изчезна. Барни Апългейт заряза раната на лакътя си, а Брайънт Браун зяпна от учудване и се понадигна от стола. Мари и госпожа Креншо престанаха да си шушукат, но Ев Хилман се намръщи и дори сякаш се притесни, само дето от известно време при него това му бе обичайното изражение на лицето.

„Господи!“ помисли Хили и душата му се изпълни с неземно блаженство. „Успях!“

Обаче интересът на зрителите не продължи дълго и триумфът му набързо секна. По принцип фокусите с хора са винаги по-интересни от фокусите с предмети или животни (няма нищо лошо в това от цилиндъра си да извадиш заек, ала всички илюзионисти чудесно знаят, че публиката предпочита да види как срязват надве не кон, а красива полугола девойка с пищно тяло), макар и в крайна сметка да става дума за едно и също нещо. Вярно, този път аплодисментите бяха по-силни (Барни Апългейт дори се провикна: „Браво, Хили!“), но след миг всичко отново стихна и Хили видя, че майка му пак се заприказва с госпожа Креншо, а баща му се изправи.

— Отивам да взема един душ, Хили — промърмори извинително той. — Представлението беше много хубаво.

— Да, ама…

Откъм улицата проехтя клаксон на кола.

— Това е мама — викна Барни и скочи така стремително, че едва не прекатури госпожа Креншо. — Чао, Хили! Фокусът ти го биваше!

— Ама… — Очите на Хили вече преливаха от сълзи.

Барни застана на колене и помаха с ръка, все едно че се сбогува с някого под платформата:

— Чао, Дейви! Голям фокус направихте с брат ти!

— Но него изобщо го няма отдолу, по дяволите! — викна Хили.

Само че Барни вече тичаше към колата. Майката на Хили и госпожа Креншо бавно вървяха към портата на задния двор и разлистваха каталога с парфюмите. Изобщо като че ли всичко се случваше прекалено бързо.

— Недей да ругаеш, Хили! — подметна през рамо майка му без да се обръща. — И накарай Дейвид да си измие ръцете като се приберете, че там отдолу сигурно е мръсно.

Не си бе тръгнал единствено дядо им, Ев Хилман. Той стоеше и гледаше Хили със същото загрижено изражение като преди.

— А ти какво чакаш? Защо не си отиваш? — сопнато и нацупено запита Хили, макар в гласа му да се долавяха и несигурни нотки.

— Кажи ми, Хили — започна Ев със сериозен като никога тон, — ако брат ти наистина не е там под платформата, къде е тогава?

„Не знам“, помисли Хили и точно в този момент люлката в главата му се разлюля. Гневът му спадна, но страхът тръгна нагоре, много нагоре. Последва го и чувството за вина. Той си представи разплаканото и изкривено от страх лице на Дейвид, после видя и своето (благодарение на доброто си въображение), което изглеждаше намусено и почти злобно, дори някак хулиганско. „Усмихни се, за Бога!“ Образът на Дейвид в главата му направи плах опит да се усмихне през сълзи.

— Отдолу е, разбира се. Къде иначе да е? — отвърна Хили и се разхлипа. После седна върху импровизираната сцена и притисна зачервеното си лице към коленете. — Там е. Всички знаете къде е, защото никой не ми хареса фокусите. Повече никога няма да ви показвам нищо! Мразя тази игра, нещо друго трябваше да ми подариш…

— Хили…

Ев пристъпи към него, още по-притеснен и загрижен. Нещо ставаше тук… пък и в Хейвън също. Усещаше го с цялото си тяло.

— Кажи какво има, Хили?

— Махай се! — извика Хили през сълзи. — Мразя те! Не знаеш как те мразя!

Дядовците също са хора, на които не са им чужди чувствата на обида, срам и объркване. Ев Хилман в момента ги изпитваше и трите заедно. Стана му много болно от последните думи на Хили, макар и да знаеше, че момчето е емоционално разстроено. Същевременно го бе срам и от факта, че именно неговият подарък бе причина за сълзите на Хили, макар и на практика избран и купен от зет му. Това просто си беше неговия подарък още от мига, когато видя, че Хили го хареса, значи си оставаше негов и сега, въпреки че бе накарал внука му да се разплаче и да трие лице в изпоцапаните си колена. А освен всичко се чувстваше и объркан, понеже усещаше, че става и нещо друго, но не разбираше какво… Знаеше само, че тъкмо бе започнал да свиква с идеята за старческата склероза. Вярно, засега ефектите бяха почти незабележими, но се увеличаваха с всяка изминала година, особено това лято. Но пък това лято май всички изглеждаха повече или по-малко склерозирали. Познаваше го по очите и по разни внезапни пропуски на паметта, като например имена, които иначе би трябвало да се помнят лесно… Само че имаше и нещо друго. Нещо повече, което засега Ев не можеше да определи какво е точно.

Това объркване, за разлика от бездушието на останалата аудитория, присъствала на второто МАГИЧЕСКО ГАЛАПРЕДСТАВЛЕНИЕ, накара Ев Хилман, който всъщност се оказа единственият, чийто mentis бе наистина compos (дори напоследък можеше да се каже, че е единственият в цял Хейвън с непокътнат mentis compos: Джим Гардънър също беше сравнително неповлиян от закопания в земята кораб, но от известно време отново бе започнал да пие в големи дози), да направи нещо, за което по-късно горчиво се разкая. Вместо да се отпусне върху скованите си от артрита колена и да надзърне под сцената на Хили, за да види дали Дейвид Браун не се е скрил наистина там, той просто се обърна и си тръгна, с което заряза и мисълта, че подаръкът му е виновен за всичко. Реши да остави Хили за малко сам и да се върне, когато момчето се поуспокои.

10

Докато гледаше как дядо му се отдалечава, мъката и чувството за вина на Хили се удвоиха, дори утроиха. Той изчака Ев да се скрие от погледа му, после се изправи и отиде до платформата, постави крак върху скрития педал от шевната машина и го натисна.

Бърррррррррррррр.

След това зачака чаршафа да се издуе от тялото на Дейвид. Смяташе да го отгърне и да каже: „Виждаш ли сега, плачльо! Не беше никак страшно, нали?“. Дори се чудеше дали да не го шляпне веднъж-дваж, задето му изкара акъла и провали представлението. Или…

Да, ама не се случваше нищо.

В гърлото на Хили започна да се събира страх на буци. Започна ли? Май по-скоро си е бил там през цялото време, помисли той. Просто сега растеше… Точно така, именно това беше правилната дума: растеше сякаш му бяха пъхнали балон в гърлото и го надуваха. В сравнение с този нов страх предишното му лошо настроение и чувството за вина изглеждаха направо като приятни преживявания. Той опита да преглътне, но не можа да прекара никаква слюнка покрай издутината.

— Дейвид? — прошепна Хили и пак натисна педала.

Бърррррррррррр.

Реши, че в никакъв случай няма да го шляпа, а ще го прегърне. Щом Дейвид се върнеше, Хили просто щеше да падне на колене, да го прегърне и да му каже, че може да вземе всичките му пластмасови войничета (с изключение може би на разузнавачите) и да си играе с тях цяла седмица.

Отново нищо не се случи.

Чаршафът, с който беше покрил Дейвид, си лежеше все така смачкан като дрипа върху другия чаршаф, който пък закриваше щайгата, под която се намираше тайнствената машина на Хили. От Дейвид нямаше и следа. Хили стоеше сам-самичък в задния двор на знойното юлско слънце, сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо, а буцата в гърлото му продължаваше да расте. „Още малко и ще се спука“, рече си той. „Тогава сигурно ще извикам“.

„Стига толкова! Разбира се, че ще се върне. Нали доматът се върна, и радиото също, и столът. А и всички онези неща, с които правих опити в моята стая. Няма начин да не се…“

— Хили! — повика го майка му. — Взимай Дейвид и се прибирайте да се миете!

— Добре — отвърна Хили с едва потрепващ, но иначе учудващо бодър глас. — Ей сега.

Вътрешно обаче той отчаяно се молеше: „Моля ти се, Дядо Боже, нека се върне! Обещавам, че повече няма да правя така! Ще му дам всичките си войничета все за него завинаги, и другите си игри също ще му подаря, само нека се върне! Моля те, Дядо Боже, нека този път машината проработи!“.

Хили отново настъпи педала.

Бъррррррррррррр…

После пак погледна със замъглени от сълзи очи към омачкания чаршаф. За миг му се стори, че се надига, но това се оказа само полъх на вятъра, раздвижил краищата му.

В главата на Хили започна да нахлува паника, остра като метални стружки. След малко той щеше да започне да пищи и то така, че майка му да изскочи от кухнята, а баща му да изтича на двора само с пешкир около кръста и стичащ се по скулите му шампоан, като и двамата с изумени погледи щяха да се питат какво ли пък е направил Хили сега. Тази паника обаче поне в едно отношение щеше да се окаже милостива: след като го обземеше напълно, тя щеше да блокира мислите му.

За съжаление нещата още не бяха стигнали чак дотам. В момента съзнанието на Хили бе обсебено от две мисли, които преминаха като комети една след друга.

Първата: „Досега никога не бях правил да изчезва нещо живо. Дори доматът беше откъснат, а татко веднъж каза, че като откъснеш нещо, то вече престава да е живо“.

И втората: „Ами ако Дейвид не може да диша там, където е сега? Какво ли ще стане с него, ако не може да диша?“.

Досега той почти не се беше питал какво ли става с нещата, които караше да изчезват. Но сега…

Последната му свързана мисъл, преди паниката да се спусне върху него подобно на покров — или траурен воал, — бе всъщност не толкова мисъл, колкото образ в картини. Той видя Дейвид на фона на някакъв странен и страховит пейзаж, все едно че се намираше в далечен и безжизнен свят. Сивата почва изглеждаше суха и студена, с пукнатини, които зееха като устата на мъртви змии и краят им не се виждаше, накъдето и да погледнеше човек, а небето беше по-черно и от кадифето, върху което бижутерите подреждаха своите скъпоценни камъни. Звездите бяха невиждано ярки, тъй като мястото, което Хили виждаше в ужасеното си въображение, бе почти изцяло лишено от въздух.

И сред цялата тази чуждоземна пустош лежеше неговият дундест четиригодишен брат с късите си панталонки и фланелката с надписа „НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ“. Дейвид протягаше ръце към гърлото си и се опитваше да диша безкислородната атмосфера на една планета, която се намираше на милиарди светлинни години от родния дом. Хили виждаше как братчето му се дави и посинява, а по устните и ноктите му вече се образува смъртоносна скреж. После…

Тук обаче паниката най-сетне напълно го облада.

Той захвърли чаршафа, под който трябваше да се намира Дейвид, и прекатури щайгата, прикриваща тайнственото устройство. Почна бясно да рита педала и запищя. Едва след като майка му изтича при него, Хили изведнъж осъзна, че не само пищи, но и крещи несвързано:

— Всичките войничета! — викаше той. — Всичките! Все за тебе! Завинаги! Кълна се!

А после дойде и зловещата фраза:

— Върни се, Дейвид! Ела си! Моля те!

— Господи! — ахна Мари. — Какво говори това дете?

Брайънт сграбчи сина си за раменете и го извъртя към себе си.

— Къде е Дейвид? Къде отиде Дейвид?

Но Хили вече бе припаднал и на практика така и не се върна повече в пълно съзнание. Малко след това над стотина мъже и жени, сред които бяха и Боби и Гард, навлязоха в гората от другата страна на шосето и започнаха да търсят Дейвид, братчето на Хили.

Ако го бяха попитали, Хили вероятно би им казал, че според него, те го търсят твърде близо до къщата.

Прекалено близо.