Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Четири
Бараката

1

Беше 14 август. С бързо пресмятане Гардънър установи, че е прекарал с Боби четирийсет и един дни — почти точно библейски период на объркване и неизвестност, както в „той броди из пустинята четирийсет дни и четирийсет нощи“. Струваше му се, че е минало повече време. Изглеждаше му като цял живот.

Двамата с Боби само ровичкаха из замразената пица, която Гардънър стопли за вечеря.

— Мисля, че бих пийнала една бира — заяви Боби и се запъти към хладилника. — А ти? Искаш ли, Гард?

— Без мен, благодаря.

Боби вдигна вежда, но си замълча. Извади бирата, отиде на верандата и Гардънър чу как изскърцва седалката на стария й люлеещ се стол, докато тя се намества удобно на него. След малко той си наля чаша студена вода от чешмата, излезе и седна до Боби. Поседяха така както му се стори дълго време, без да говорят, просто загледани напред в жежката неподвижност на ранната вечер.

— От доста отдавна сме заедно, Боби, ти и аз — каза той.

— Да. От доста отдавна. И краят е странен.

— Това ли е то? — попита Гардънър и се извърна в стола си да погледне към Боби. — Краят?

Боби непринудено вдигна рамене. Очите й отбягнаха тези на Гардънър.

— Ами, нали знаеш. Край на един период. Как ти звучи така? По-добре ли?

— Ако е „le mot juste“[1], тогава не само е по-добре, нито дори най-добре — а е просто единствената „mot“, която има значение. Не те ли учих точно на това?

Боби се засмя.

— Да, така беше. В първия проклет курс. Луди псета са англичаните… и преподавателите по английски.

— Да.

— Да.

Боби отпи от бирата си и пак се загледа към Олд Дери Роуд. Няма търпение да пристигнат, предположи Гардънър. Ако двамата наистина си бяха казали всичко, каквото имаше да се казва след всичките тези години, на него почти му се прииска изобщо да не се бе поддавал на импулса да се върне тук, независимо от причините или евентуалния резултат. Такъв мизерен край на една връзка, която, докато траеше, включваше в себе си любов, секс, приятелство, загриженост и дори страх, сякаш обезсмисляше цялата история — болката, усилията.

— Винаги съм те обичала, Гард — тихо и замислено се обади Боби, без да го поглежда. Независимо как ще се обърнат нещата, помни, че още те обичам. — Сега тя действително го погледна, а лицето й представляваше странна пародия под дебелия грим — сигурно това беше някакъв безнадежден ексцентрик, който по една случайност малко напомняше на Боби. — И се надявам да не забравиш, че изобщо не съм искала да се спъна в проклетото чудо. В случая свободната воля нямаше пръст, както някое или друго мъдро магаре сигурно вече е казало.

— Но ти реши да го изкопаеш — възрази Гардънър. Гласът му беше тих като нейния, ала той усети как нов страх се прокрадва в сърцето му. Този намек за свободната воля дали не беше някакво заобиколно извинение за неговото собствено предстоящо убийство?

Престани, Гард. Престани да подскачаш от сенки.

„Заровената в края на Ниста Роуд кола сянка ли е?“ върна му го веднага умът му.

Боби кротко се засмя.

— Боже мой, идеята, че решението дали да изкопаеш подобно нещо или не, може изобщо да бъде акт на свободна воля… не е изключено и да успееш да я пробуташ на някое хлапе по време на дебат в гимназията, но не и на нас двамата тук, отвън на верандата, Гард. Нали не смяташ наистина, че човек избира дали да направи такова нещо? Мислиш ли, че хората са способни по свой избор да се откажат от каквото и да е знание, щом веднъж са зърнали крайчеца му?

— Аз съм стоял на пост пред атомни електроцентрали при тази предпоставка, да — бавно изрече Гардънър.

Боби махна с ръка.

— Обществата могат да решат да не „прилагат“ някои идеи — всъщност дори и в това се съмнявам, ала заради спора да кажем, че е така, — но обикновеният човек? Не, съжалявам. Когато обикновеният човек види нещо да стърчи от земята, той трябва да го изкопае. Трябва да го изкопае, защото може да е съкровище.

— А ти не си имала и най-малкото подозрение, че може да има някакви… — „Радиоактивни замърсявания“ бяха думите, които му дойдоха наум. Не мислеше, че Боби би ги харесала. — … последици?

Тя открито се усмихна.

— Не изпитвах абсолютно никакво подозрение.

— Но Питър не го е харесал.

— Да. Той не го хареса. Ала не корабът го уби, Гард.

Това е съвсем сигурно.

— Питър умря от естествена смърт. Той беше „стар“. Онова в гората е космически кораб от друг свят, а не кутията на Пандора или свещеното ябълково дърво. Аз не чух никакъв глас от небето, който да ми нареди: „От този кораб няма да ядеш, иначе ще умреш“.

Гард леко се усмихна.

— И все пак той „е“ кораб на познанието, нали?

— Да, предполагам.

Боби отново се бе загледала към пътя и очевидно не желаеше да продължава дискусията.

— Кога ги чакаш да пристигнат? — попита Гардънър.

Вместо да му отговори, тя кимна по посока на пътя. По него се задаваше кадилакът на Кайл Арчинбърг, следван от стария форд на Адли Маккийн.

— Май ще вляза вътре да подремна малко — изправи се Гардънър.

— Ако желаеш да дойдеш с нас до кораба, чувствай се добре дошъл.

— С теб бих могъл. Но с тях? — той завъртя палец към идващите коли. — Те ме смятат за луд. А освен това ме мразят и в червата, задето не могат да ми четат мислите.

— Ако аз кажа, че идваш, няма проблеми.

— Ще минете и без мен — рече Гардънър и се протегна. — Аз също не си падам по тях. Изнервят ме.

— Съжалявам.

— Недей. Просто… утре. Само ние двамата, Боби. Нали?

— Да.

— Поздрави ги от мен. И им напомни, че помагах, със или без стоманена пластинка в главата.

— Добре. Разбира се.

Но очите на Боби отново отбягнаха неговите и това хич не се хареса на Гардънър. Ама хич.

2

Той си помисли, че първо може да отидат до бараката, ала те не го направиха. Постояха малко отвън, потънали в разговор — Боби, Франк, Нют, Дик Алисън, Хейзъл и останалите — след което в стегната групичка потеглиха към гората. Небето вече започваше да става пурпурно и повечето от тях носеха прожектори.

Докато ги наблюдаваше, Гард разбра, че последният му истински миг с Боби е дошъл и си е отишъл. Сега не му оставаше нищо друго, освен да влезе в бараката и да види какво има там. И веднъж завинаги да вземе решение.

Видях едно око да наднича през плътен облак зад зелената врата…

Гардънър стана и прекоси къщата към кухнята, съвсем навреме за да ги види как се запътват към избуялата градина на Боби. Бързо ги преброи, уверявайки се, че всички са там, после тръгна към мазето. Боби държеше там резервна връзка ключове.

Той отвори вратата на мазето и за последен път се спря.

Наистина ли искаш да направиш това?

Не, не искаше. Но „смяташе“ да го направи. И тогава откри, че изпитва силно чувство на самота, което надделяваше над страха. Буквално нямаше никой друг, към когото да се обърне за помощ. Бе прекарал в пустинята с Боби Андерсън четирийсет дни и четирийсет нощи и сега се намираше сам в пустошта. Господ да му е на помощ.

По дяволите, помисли си Гард. Както се предполагаше, че бе казал един взводен командир от Първата световна война: „Хайде, момчета, да не искате да живеете вечно?“.

Гардънър слезе по стълбите, за да вземе връзката ключове на Боби.

3

Тя беше там, висеше на един пирон и всеки ключ бе прилежно надписан. Единствената изненада беше, че ключът от бараката бе изчезнал. Той се бе намирал там, в това Гардънър беше съвсем сигурен. Кога го видя за последен път? Направи опит да си спомни и не успя. Боби взимаше предпазни мерки? Може би.

Той застана насред Новата и Подобрена Работилница, с избила пот по челото и по топките. Нямаше ключ. Страхотно. В такъв случай какво трябваше да направи? Да грабне брадвата на Боби и да постъпи като Джак Никълсън в „Сияние“? Можеше да си го представи. Джас, прас: „Еееееето го ГАРДЪНЪР!“. Само дето щеше да му е малко трудно да скрие пораженията, преди поклонниците да са се върнали от Разглеждането на светия люк.

Гардънър стоеше насред работилницата на Боби, усещаше как времето изтича и се чувстваше Стар и Неподобрен. Колко време „щяха“ да останат там всъщност? Нямаше как да прецени, нали? Изобщо нямаше начин.

Добре, къде хората оставят ключовете си? Да предположим, че тя действително взима само предпазни мерки, а не ги крие умишлено от теб.

Изведнъж една мисъл го порази така силно, че той наистина се плесна по челото. Не „Боби“ беше взела ключа. Нито пък някой се опитваше да го скрие от него. Ключът бе изчезнал, когато се предполагаше, че Боби се намира в болницата на Дери и се възстановява от слънчев удар. Беше почти сигурен и онова, което паметта не можеше да му даде, го получаваше по пътя на логиката.

Боби не се бе намирала в болницата на Дери, а в бараката. Дали някой от тях беше взел резервния ключ, за да се грижи за нея, докато е имала нужда от грижи? Или всичките имаха копия? Защо да си правят този труд? Напоследък никой в Хейвън не се занимаваше с кражби; те се занимаваха със „ставане“. Единствената причина да заключват бараката беше да го държат него, Гардънър, отвън. Затова може просто…

Гардънър си спомни как ги бе наблюдавал като пристигаха при един от случаите след „нещото“, което се беше случило на Боби… „нещото“, което беше много по-сериозно от топлинен удар.

Той затвори очи и видя кадилака. КАЙЛ-1. Те излизат…

… и Арчинбърг се отделя от останалите за малко. Ти си се надигнал на лакът и ги гледаш през прозореца и, доколкото това изобщо ти прави впечатление, решаваш, че се е скрил от погледите им, за да се облекчи. Но не е така. Той е заобиколил, за да вземе ключа. Няма начин, точно това е направил. Заобиколил е, за да вземе ключа.

Не беше кой знае какво, но бе достатъчно да го размърда. Той се изкачи тичешком по стълбите на мазето, запъти се към външната врата, после се върна. В банята, върху аптечката, имаше един много стар чифт очила „Фостър Грант“ — те бяха стояли непоклатимо там с тази окончателност, която е характерна за обикновените предмети само в жилищата на самотни мъже и жени (като грима, принадлежал на съпругата на Нют Берингър). Гардънър свали очилата, издуха дебелия слой прах от стъклата им, грижливо ги избърса, сви ги внимателно и ги постави в горното си джобче.

После излезе и тръгна към бараката.

4

Застана за миг пред заключената с катинар предна врата и погледна надолу по пътеката, която водеше към изкопа. Здрачът вече бе паднал достатъчно, за да превърне дърветата отвъд градината в обща сиво-синя маса, без никакви детайли. Не забеляза оттам да просветва криволичеща линия от приближаващи фенерчета.

Но могат да се появят. Могат да се появят по всяко време и да те хванат с напъхани до лактите ръце в буркана с меда.

Мисля, че ще прекарат доста временце там, в мотаене около кораба. Бяха взели големите прожектори.

Ама не можеш да бъдеш сигурен.

Да. Не можеше.

Гардънър отново премести поглед върху дъсчената врата. Можеше да забележи между дъските онази зелена светлина и ясно чуваше глух, неприятен шум като от старовремска пералня, пълна догоре с дрехи и гъста сапунена пяна.

Не… не само „една“ пералня; по-скоро напомняше за цяла редица перални, работещи не съвсем в синхрон.

Светлината пулсираше в ритъм с ниския, мляскащ звук.

Не искам да влизам там.

Имаше и миризма. Дори тя, помисли си Гардънър, съдържа слаб дъх на сапунена пяна, сладникав и леко гранясал мирис. На стар сапун. На спечен сапун.

Но това не са перални машини. Този звук е „жив“. Там вътре няма телепатични пишещи машини, нито Нови и Подобрени бойлери, а нещо „живо“ и аз не искам да влизам.

Ала щеше да го направи. В края на краищата не се ли бе върнал от смъртта, само за да погледне в бараката на Боби и да хване томичукалата, насядали върху странните им мънички пейчици? Предполагаше, че да.

Гард заобиколи бараката. Отстрани, на един ръждив пирон под стряхата, висеше ключът. Той посегна с трепереща ръка и го взе. Опита се да преглътне. Отначало не успя. Гърлото му сякаш бе подплатено с пресъхнал и нагорещен фланелен плат.

Едно питие. Само едно питие. Ще вляза в къщата просто, колкото да си сипя едно, съвсем мъничко. Тогава ще съм готов.

Хубаво. Звучеше страхотно. Но той нямаше да го направи и знаеше, че е така. С пиенето беше приключено. Както и с отлагането. Стиснал здраво ключа в овлажнялата си ръка, Гардънър тръгна обратно към вратата. Помисли си: „Не искам да влизам. Не знам дори дали ще мога. След като толкова ме е страх…“.

Престани. И с това трябва да приключиш. С фазата на томичукалата.

Той отново се огледа, почти с надежда да види как лъкатушната линия фенерчета излиза от гората или да чуе гласовете им.

Не би могъл, защото те си приказват наум.

Никакви фенерчета. Никакво движение. Никакви щурци. Никакви птичи песни. Единственият шум беше звукът на пералните, звук като от усилени и забавени удари на сърце: „слъшшш-слъшшш-слъшшш“…

Гардънър погледна пулсиращата зелена светлина, просмукваща се през цепнатините между дъските. Бръкна в горното си джобче, извади очилата и ги сложи.

От много отдавна не се бе молил, но сега го направи. Беше кратка молитва, ама все пак — молитва.

— Моля те, Господи — каза Джим Гардънър в мрачния летен здрач и пъхна ключа в катинара.

5

Очакваше взрив от музика в главата си, но не стана нищо. До този момент не бе осъзнавал, че стомахът му е свит на топка, като на човек, който очаква да бъде ударен от ток.

Облиза устни и превъртя ключа.

Тихичък звук, едва доловим сред ниското шушнене, идващо откъм бараката: … „щрак!“…

Скобата отскочи леко от тялото на катинара. Той посегна към нея с ръка, направена сякаш от олово. Освободи я, затвори катинара и го пъхна в горния си ляв джоб, със стърчащия от него ключ. Чувстваше се като герой от сън. Сън, който не е приятен за сънуване.

Въздухът вътре трябваше да става за дишане — е, може би нямаше да е „нормален“; вероятно никъде в Хейвън въздухът вече не беше „нормален“. Но поне почти същия като въздуха отвън, помисли си Гард, защото по цялата барака имаше безброй пролуки. Ако съществуваше такова нещо като чиста биосфера на томичукалата, тя нямаше да е тук. Поне така смяташе.

Все пак щеше да поеме колкото бе възможно по-малко рискове. Вдиша дълбоко въздух, задържа го и реши да си брои крачките: „Три. Влизаш вътре на не повече от три крачки. Просто за всеки случай. Оглеждаш се хубаво и излизаш. Много бързо“.

Надяваш се.

Да, надявам се.

Хвърли един последен поглед към пътеката, не видя нищо, обърна се пак към бараката и отвори вратата.

Зеленият блясък, ярък дори през слънчевите очила, го обля като фалшива слънчева светлина.

6

В първия миг не можеше да види абсолютно нищо. Светлината беше прекалено ярка. Знаеше, че е била и по-ярка при други случаи, но никога преди не се бе намирал толкова близо. Близо ли? Та той беше „вътре“ в нея. Някой, застанал на самия праг на отворената врата, едва ли би успял да го види въобще.

Гард присви очи срещу ослепителното зелено и опипом направи крачка напред… после втора… и трета. Ръцете му бяха протегнати като на проучващ пътя си слепец. Какъвто и беше, дявол да го вземе, имаше дори и тъмни очила, които го доказваха.

Шумът стана по-силен. „Слъшшш-слъшшш-слъшшш…“ от лявата му страна. Гардънър се обърна натам, но не пристъпи. Страхуваше се да продължи, страхуваше се от онова, което можеше да докосне.

Очите му вече започваха да се нагаждат. Забеляза тъмни сенки сред зеления блясък. Пейка… и по нея нямаше никакви томичукала. Тя просто бе избутана към стената, да не пречи на пътя. И…

Боже Господи, това „е“ пералня! Наистина!

Действително беше пералня, от едновремешните модели, с ролки за изстискване отгоре, но не тя издаваше странния звук. И пералнята бе избутана към стената. Определено се намираше в процес на подобряване — някой работеше по нея в най-добрите традиции на томичукалата, ала в момента не бе включена.

До нея имаше прахосмукачка „Електролукс“… от старите, които се движеха на колелца прилепени към земята като механични дакели. Електрически трион, сложен на колела. Купища детектори за дим от магазина за електроника „Радио Шак“, повечето още неизвадени от кутиите. Няколко варела от керосин, също на колела, с прикрепени към тях маркучи и някакви неща, подобни на ръце…

Ръце, разбира се, че са ръце, това са роботи, проклети роботи в процес на създаване и никой от тях не прилича особено на гълъба на мира, нали, Гард? Пък и…

Слъшшш-слъшшш-слъшшш.

По-нататък, вляво. Източникът на блясъка беше там.

Гард се чу как издаде странен, болезнен звук. Дъхът, който бе задържал досега, му се изплъзна неудържимо като въздух от спукан балон. И почти по същия начин го напусна силата на краката му. Той се пресегна слепешком, ръката му намери пейката и тялото му просто се изсипа върху нея. Не беше способен да откъсне поглед от задния ляв край на бараката, където Ев Хилман, Ан Андерсън и доброто старо гонче на Боби бяха окачени по някакъв начин на подпори в две стари галванизирани стоманени душови кабини с махнати врати. Те висяха там като парчета телешко на куките за месо. Но бяха живи, видя Гард… някак си, по някакъв начин, бяха все още живи.

Дебел черен шнур, който приличаше на жица за ток с високо напрежение или на много голям коаксиален кабел, излизаше от средата на челото на Ан Андерсън. Подобен кабел бе свързан и с дясното око на стареца. А цялата горна част от черепа на кучето беше махната и десетина по-малки шнура стърчаха от изложения на показ и пулсиращ мозък на Питър.

Очите на Питър, без никакви пердета, се обърнаха към Гард. И гончето изскимтя.

Господи… о Господи… о Боже Господи.

Опита се да стане от пейката. Не успя.

Части от черепите на Ан и стареца също бяха махнати, забеляза той. Вратите бяха откъртени от душовите клетки, ала те въпреки това бяха пълни с някаква бистра течност — съхранявана вероятно по същия начин, както мъничкото слънце в бойлера на Боби, предположи Гардънър. Ако се опиташе да влезе в някоя от тези клетки, щеше да усети пружиниращо отхвърляне.

Искаш да влезеш ли? Аз искам само да изляза!

И съзнанието му се върна към предишния си библейски цитат:

Господи… мили Боже… о Боже Господи погледни ги само…

Не искам да ги гледам.

Да. Но не можеше да откъсне поглед от тях.

Течността беше бистра, с изумрудено зелен цвят. Тя се движеше… и издаваше онзи нисък, плътен пенест шум. Въпреки бистрия си вид, помисли Гардънър, тази течност всъщност трябва да е много гъста, може би с плътността на препарат за миене на чинии.

Как могат да дишат там вътре? Как е възможно да са живи? А може би не са, вероятно просто движението на течността го кара да мисли, че са. Сигурно е само илюзия, моля те, Господи, нека да е само илюзия.

Питър… ти го чу да скимти…

Не съм. Част от илюзията. Това е всичко. Той виси на кука в клетка от душ, пълна с извънземен еквивалент на препарата за миене на чинии „Радост“, не би могъл да скимти при това положение, щяха да се вдигнат мехури, а ти просто си съчиняваш. Точно такъв е случаят, само едно малко посещение на крал Свободно съчинение.

Ала не си съчиняваше и го знаеше. Както знаеше и че не е чул изскимтяването на Питър с ушите си.

Този болезнен, безпомощен звук на изскимтяване бе дошъл от същото място, откъдето идваше и музиката: от собствения му мозък.

Ан Андерсън отвори очи.

„Измъкни ме оттук!“ изпищя тя. „Измъкни ме оттук, ще я оставя на мира, но не чувствам нищо, освен когато те ми причиняват болка причиняват ми болка причиняват ми боооолка…“

Гардънър отново се опита да стане. Съвсем слабо съзнаваше, че издава някакъв звук. Просто един древен звук. Звукът, който издаваше, вероятно приличаше много на звука, издаван от прегазена на шосето катерица, помисли си той.

Зелената, движеща се течност придаваше на лицето на Сестричката призрачен и мъртвешки вид. Синьото на очите й бе обезцветено. Езикът й плуваше като някакво месесто подводно растение. Пръстите й, набръчкани и морави, се полюляваха.

„Не чувствам нищо, освен когато те ми причиняват боооолка!“ виеше Ан и той не можеше да заглуши гласа й, не можеше да си запуши ушите, защото този глас идваше от вътрешността на главата му.

Слъшшш-слъшшш-слъшшш.

Медни тръбички се включваха в горните части на душовите клетки и ги караха да приличат на смахната комбинация от камерите за изкуствена летаргия на Бък Роджърс и казаните за варене на контрабанден алкохол на Л’ил Абнер.

Козината на Питър бе опадала на петна. Задницата му сякаш се бе свила сама към корема. Краката му помръдваха в течността с дълги мързеливи помахвания, като че ли се опитваше да избяга насън.

Когато ми причиняват боооолка!

Старецът отвори единственото си око.

Момчето.

Тази мисъл беше абсолютно ясна, не можеше да бъде поставена под съмнение. Гардънър се улови, че реагира.

Какво момче?

Отговорът дойде мигновено, сепващ за миг и неоспорим.

Дейвид. Дейвид Браун.

Единственото око го гледаше втренчено, ненакърнен сапфир, оцветен в изумрудено.

Спаси момчето.

Момчето. Дейвид. Дейвид Браун. И то ли беше част от всичко това по някакъв начин? Момчето, което бяха търсили толкова много изтощителни горещи дни. Разбира се. Може би не пряко, но беше част.

„Къде е то?“ изпрати Гардънър мислен въпрос към стареца, който се носеше сред бледозеления си разтвор.

Слъшшш-слъшшш-слъшшш.

Алтаир-4, отвърна накрая старецът. Дейвид е на Алтаир-4. Спаси го… и после ни убий. Тук е… зле. Истински зле. Не може да се умре. Опитвах. Всички опитвахме. Дори

(кучкакучка)

тя. Това е ад. Използвай трансформатора, за да спасиш Дейвид. После издърпай щепселите. Срежи кабелите. Запали бараката. Чуваш ли?

За трети път Гардънър направи опит да стане и безпомощно падна обратно върху пейката. Забеляза, че по целия под има пръснати дебели електрически кабели и това някак смътно му припомни за състава, който го бе качил на път за насам, когато се връщаше от Ню Хампшир. Първо се озадачи, ала после схвана връзката. Подът приличаше на концертен подиум точно преди излизането на някоя рок група. Или пък на голямо телевизионно студио. Кабелите пропълзяваха в голям сандък, пълен с разпределителни кутии и няколко видеомагнетофона. Всичко беше навързано. Той потърси с поглед токоизправител, не видя, а после си помисли: „Разбира се, че няма да има, идиот. Батериите «са» с постоянен ток.“

Магнетофоните бяха включени в смесица от домашни компютри — Атарис, Епъл II и III, TRS-80, Комодор. На единствения осветен екран мигаше думата

ПРОГРАМА?

Зад видоизменените компютри имаше още разпределителни табла — направо стотици. Всичко това издаваше ниско, сънливо жужене — звук, който той свързваше с

(използвай трансформатора)

голямо електрическо съоръжение.

От сандъка и от хаотично разположените около него компютри струеше светлина на зелени вълни — не, тя не бе постоянна. Беше циклична. Пулсирането на светлината и връзката с пенестия шум, идващ от душовите кабини, беше съвсем явна.

„Това е центърът“, помисли си Гард с безсилно слабо вълнение. „Връзката с кораба. Те идват в бараката, за да го използват. То е трансформатор и те черпят силата си оттук.“

Използвай трансформатора, за да спасиш Дейвид.

Със същия успех можеш да ме накараш да подкарам военен самолет. Помоли ме за нещо по-лесно, татенце. Ако можех да го върна оттам, където е, с декламиране на Марк Твен — или дори, По — бих направил опит. Ала с това чудо? То изглежда като склад за електронни материали след експлозия.

Но… момчето?

На колко години беше? Четири? Пет?

И къде, за бога, го бяха сложили? Небето беше буквално границата.

Спаси момчето… използвай трансформатора.

Естествено, дори нямаше време да погледне по-внимателно тази проклета бъркотия. Другите щяха скоро да се върнат. И все пак Гардънър се вторачи в единствения осветен монитор с настойчивостта на хипнотизатор.

ПРОГРАМА?

„Какво ще стане, ако напиша на клавиатурата «Алтаир-4»?“ зачуди се той и видя, че „нямаше“ клавиатура; в същия миг буквите на екрана се промениха.

АЛТАИР-4

пишеше там сега.

„Не!“ изкрещя мозъкът му, изпълнен с вина на натрапник. „Не, за Бога, не!“ Буквите се смениха.

НЕ ЗА БОГА НЕ

Изпотен, Гардънър помисли: „Отказ! Отказ!“.

ОТКАЗ ОТКАЗ

Тези букви замигаха настойчиво… а Гардънър ги гледаше, ужасен. После:

ПРОГРАМА?

Той положи усилия да скрие мислите си и пак опита да се изправи на крака. Този път успя. От трансформатора излизаха още кабели. Те бяха по-тънки. Бяха… той ги преброи. Да. Осем. И завършваха със слушалки.

Слушалки. Фриман Мос. Дресьорът, повел механичните си слонове. Тук имаше повече слушалки. По някакъв налудничав начин, те му напомниха за гимназиален езиков кабинет.

Дали не учат чужд език тук?

Да. Не. Те се учат да „стават“. Машината им преподава. Но къде са батериите? Не виждам никакви? Би трябвало да има поне десет, двайсет големи стари делкоса, свързани с това нещо. Би трябвало…

Замръзнал, той отново вдигна поглед към душовите кабини.

Изгледа коаксиалните кабели, излизащи от челото на жената, от окото на мъжа. Видя краката на Питър да се движат на големи, сънени крачки и се запита как точно се бяха озовали онези кучешки косми по роклята на Боби — дали е правела на Питър нещо равносилно на извънземна смяна на маслото? Или може би просто е била завладяна от обикновени човешки чувства? Любов? Разкаяние? Вина? Дали не е прегърнала кучето си, преди отново да напълни кабината с течност?

Те бяха батериите. Органични делкос, при това Винаги готови, можеше да се каже. И ги изсмукваха до край. Изсмукваха ги като вампири.

През страха, объркването и отвращението започна да пълзи ново чувство. То беше ярост и Гардънър го посрещна с отворени обятия.

Те ми причиняват боооолка… причиняват боооолка… причиняват боооо…

Гласът й рязко пресекна. Глухото жужене на трансформатора промени тона си — стана още по-тихо. Светлината от сандъка поизбледня малко. Той реши, че Ан е изпаднала в безсъзнание, с което е намалила мощността на машината с x броя… какво? Волта? Дина? Ома? Кой, по дяволите, можеше да каже?

Прекрати това, синко. Спаси внучето ми и го прекрати.

За миг гласът на стареца изпълни главата му, съвсем ясен и съвсем разбираем. После изчезна. Окото на възрастния човек се затвори.

Зелената светлина от машината избледня още повече.

„Те се събудиха, когато влязох“, помисли трескаво Гардънър. Гневът още тътнеше и се въртеше из мозъка му. Той изплю един зъб, почти без да съзнава какво прави. „Дори Питър се посъбуди малко. Сега се върнаха към състоянието, в което са се намирали… преди. Сън?“ Не. Не беше сън. Нещо друго. Органично замразяване.

„Сънуват ли батериите електрически овце?“ помисли си Гардънър и нервно се изсмя.

Той отстъпи назад — от трансформатора,

(какво точно трансформира как защо)

от душовите клетки, от кабелите. Очите му се обърнаха към купищата приспособления, струпани край отсрещната стена. Върху ролковата изстисквачка имаше монтирано нещо, нещо, наподобяващо извитите телевизионни антени, които понякога човек вижда по задните капаци на големите лимузини. Зад пералнята и вляво от нея се намираше старомодна крачна шевна машина, с прикрепена към страничното й колело стъклена фуния. Варели от керосин с маркучи и стоманени ръце… към една от тях бе прикрепен касапски нож, видя той.

Господи, какво е всичко това? И за какво?

Един глас прошепна: „Може би за защита, Гард. В случай че Даласката полиция цъфне по-рано от предвиденото. Това е Армията от разпродажби на томичукалата — стари перални с клетъчни антени, прахосмукачки «Електролукс», електрически триони на колела. Викай им както искаш, драги“.

Гардънър усети, че здравият му разум започва да се руши. Питър неизменно привличаше погледа му, Питър, с махната по-голяма част от черепа, Питър, със забодени в каквото бе останало от главата му жици. Мозъкът му изглеждаше като полусурово телешко печено, със затъкнати в него няколко сонди за измерване на температурата.

Питър, с тичащи насън крака през тази течност, сякаш се опитваше да избяга.

„Боби“, с ярост и отчаяние си помисли той, „как можа да постъпиш така с Питър? Господи!“ Хората бяха нещо лошо, ужасно — но някак си Питър му действаше още по-зле. Питър, размахал безпомощно крака, като че ли се опитва да избяга в съня си.

Батерии. Живи батерии.

Той се блъсна заднешком в нещо. Прозвуча глух метален тътен. Гардънър се обърна и видя още една клетка от душ, с разцъфнали по краищата петънца ръжда и без предна врата. На гърба бяха пробити дупки. През тях се показваха жици, които сега вяло висяха надолу и завършваха с голяма запушалка.

„За теб, Гард!“, изкрещя съзнанието му. „Тази запушалка е за теб, както обещава бирената реклама! Ще ти отворят задната част на черепа, може да ти прекъснат двигателните центрове, за да не мърдаш и после ще ровят — ще ровят за мястото, откъдето получават своята енергия. Тази запушалка е за теб, завинаги твоя… всички са готови и чакат! Еха! Чиста работа!“

Той сграбчи мислите си, които се събираха в почти истерична спирала и ги вкара под контрол. „Не е“ за него; поне, първоначално не е била за него. Тази клетка вече беше използвана. От нея се носеше онази миризма, сладникава и сапунена. Ивици изсъхнала тиня по вътрешните стени — последните следи от онази гъста течност. „Прилича на спермата на Магьосника от Оз“, помисли си Гард.

Да не искаш да кажеш, че Боби е напъхала сестра си да плува в голям резервоар за сперма?

Отново нервно се изсмя. Притисна длан към устата си и натисна здраво, за да заглуши звука.

Погледна надолу и видя чифт светлокафяви обувки, пъхнати зад душовата клетка. Гардънър вдигна едната и видя по нея петна от засъхнала кръв.

На Боби са. Единственият й чифт прилични обувки. Обувките й „за излизане“. Беше с тях, когато тръгна за погребението в оня ден.

По другата обувка също имаше кръв.

Гард погледна зад душовата кабина и видя останалите дрехи, с които Боби бе облечена тогава.

Кръвта, цялата тази кръв.

Не му се искаше да докосва блузата, но издутината под нея беше прекалено красноречива. Той хвана с два пръста колкото можеше по-малка част от нея, дръпна я и откри приличната, с цвят на въглен пола на Боби.

Под полата имаше револвер. Това беше най-големият и най-странно изглеждащ револвер, който Гардънър някога бе виждал, като се изключат снимките в една книга. След миг колебание той го вдигна и завъртя барабана. Вътре все още имаше четири куршума. Два липсваха. Гардънър беше готов да се обзаложи, че единият от тях е отишъл в Боби.

Затвори барабана в нормалното му положение и затъкна револвера в колана си. Веднага един глас в главата му се обади: „Простреля жена си… хубава си я свършил, а?“

Нямаше значение. Револверът можеше да потрябва.

Когато видят, че е изчезнал, ще дойдат да го търсят при теб, Гард. Мисля, че вече си стигнал до този извод.

Не, поне за това смяташе, че не е нужно да се тревожи. Те биха забелязали променените думи на компютърния екран, ала тези дрехи не бяха докосвани, откакто Боби ги бе свалила (или откакто ги бяха свалили от нея, което беше по-вероятното).

„Сигурно ще бъдат твърде екзалтирани като се върнат тук, за да се занимават с домакинстване“, помисли си той. „Дяволски удобно е, че няма мухи.“

Гардънър отново пипна револвера. Този път гласът в главата му си замълча. Може би беше решил, че тук няма жени, за които да се безпокои.

Ако ти се наложи да застреляш Боби, дали ще имаш сили да го направиш?

Това бе въпрос, на който не можеше да си отговори.

Слъшшш-слъшшш-слъшшш.

От колко време вече ги нямаше Боби и придружителите й? Не знаеше, нямаше никаква представа. Тук времето беше без значение; старецът бе прав. Това беше ад. Дали Питър още се радваше на странните ласки на господарката си, когато тя идваше тук?

Стомахът му бе на път да се разбунтува.

Трябваше да излезе… да излезе веднага. Чувстваше се като същество в приказка, жената на Синята брада в тайната стаичка, Джек, ровещ в планината от злато на великана. Чувстваше се узрял за разкрития. Но държеше вкоравените, окървавени дрехи пред себе, си като че ли бе замръзнал. Не като че ли; той „беше“ замръзнал.

Къде е Боби?

Получи слънчев удар.

Дяволски странен слънчев удар, напоил блузата й с кръв. Гардънър бе запазил нездравия си, патологичен интерес към оръжията и пораженията, които те можеха да нанесат на човешкото тяло. Ако тя е била простреляна с големия стар револвер, затъкнат сега в колана му, той предполагаше, че нямаше право да е жива — дори бързо да е била закарана в болница със специализирано отделение за спешно лекуване на огнестрелни рани, по всяка вероятност щеше да е умряла.

Те ме докараха тук, когато бях надупчена и томичукалата много учено ме оправиха.

Не е за него. Старата клетка от душ не е за него. Гардънър имаше някакво усещане, че той ще бъде махнат от пътя по-окончателно. Душовата кабина е била за Боби.

Те са я довели тук и… какво?

Ами, свързали са я към батериите си, разбира се. Не към Ан, тя още не се е намирала тук тогава. Но към Питър… и Хилман.

Той пусна блузата… после си наложи пак да я вдигне и да я постави обратно върху полата. Не знаеше каква част от реалния свят забелязват, когато влязат тук (неголяма, предполагаше), но не искаше да поема никакви излишни рискове.

Погледна дупките в гърба на кабината и висящите кабели, със стоманената запушалка накрая.

Зелената светлина отново бе започнала да пулсира по-ярко и по-бързо. Гардънър се обърна. Очите на Ан пак бяха отворени. Късата й коса плуваше около главата й. Все още можеше да види онази несекваща омраза в очите й, сега смесена с ужас и нарастващо удивление.

Този път имаше мехурчета.

Те излитаха от устата й в къси, плътни поточета.

Мисъл/звук експлодира в главата му.

Тя пищеше.

Гардънър побягна.

7

Истинският ужас е най-изтощителната във физическо отношение емоция. Той изсмуква соковете на жлезите с вътрешна секреция, напомпва кръвния поток с органични вещества, които стягат мускулите, кара сърцето да препуска, уморява мозъка. Джим Гардънър с олюляване се отдалечи от бараката на Боби, с омекнали крака, ококорени очи, глупаво отворена уста (езикът висеше в единия й край като нещо мъртво), пълни и пламнали черва и свит на топка стомах.

Беше му трудно да мисли за нещо друго, освен за ярките, силни образи, които светваха и изгасваха в съзнанието му, подобно на неоново осветление в бар: онези тела, окачени на куки, набодени като буболечки на карфици от жестоки, скучаещи деца; непрестанно мърдащите крака на Питър; окървавената блуза, с дупката от куршум в нея; запушалките; старовремската пералня с клетъчната антена отгоре. И най-натрапчив от всички бе споменът за онези къси, плътни поточета от мехурчета, които изскачаха от устата на Ан Андерсън, докато тя пищеше вътре в главата му.

Гард влезе в къщата, втурна се в банята и коленичи пред тоалетната чиния, само за да открие, че не може да повърне. Не „искаше“ да повърне. Представи си червясал хотдог, мухлясала пица, розова лимонада с плуващи в нея сплъстени косми; накрая пъхна два пръста в гърлото си. Най-после усети, че постига някакъв задавен спазъм, ала нищо повече. Не можеше да повърне. Просто не можеше.

Ако не успея, ще полудея.

Хубаво, полудявай тогава. Но първо си изпълни задълженията. Дръж се поне дотолкова. И, само между другото, Гард, все още ли имаш някакви въпроси за това, какво трябва да направиш?

Не, вече нямаше въпроси. Непрестанно движещите се крака на Питър го бяха убедили напълно. И поточетата мехурчета го бяха убедили. Сега се чудеше как е могъл да се колебае толкова дълго, изправен пред една толкова очевидно безмилостна сила, толкова очевидно зла.

„Защото си бил луд“, отговори си сам Гардънър и кимна. Точно така. Не му бяха нужни никакви други обяснения. Бил е луд — и то не само през последния месец. Вече беше късно да се пробужда, о, да, много късно, но по-добре късно, отколкото никога.

Шумът. Слъшшш-слъшшш-слъшшш.

Миризмата. Сладникава и все пак с дъх на месо. Миризма, която умът му настойчиво продължаваше да свързва с недопечено телешко, бавно разлагащо се в мляко.

Стомахът му се обърна. В гърлото му се надигна изгарящо, киселинно оригване. Гардънър простена.

Идеята — онзи проблясък — се върна и той се вкопчи в него. Може пък да е възможно или да прекъсне всичко това… или поне да го спре за много дълго време. Просто може.

Трябва да оставиш света да върви по дяволите, както той си знае, Гард, независимо дали остават две минути до полунощ или не.

Отново се сети за Тед Енергетика, помисли и за откачените военни организации, които си продаваха едни на други все по-сложни оръжия и онази гневна, онемяла от яд, обладана от ярост частица от съзнанието му за последен път се опита да заглуши гласа на здравия разум.

„Млъкни“, заповяда й Гардънър.

Той отиде в спалнята за гости и измъкна ризата от панталона си. Погледна през прозореца и сега наистина видя проблясващи светлинки, които излизаха от гората. Беше станало тъмно. Те се връщаха. Щяха да отидат в бараката и вероятно да проведат малък сеанс. Съвещание на умове около душовите кабини. Приятелско събиране сред уютния зелен блясък на насилените мозъци.

„Приятно прекарване“, пожела им Гардънър. Той пъхна 45-калибровия револвер под матрака и си разкопча колана. „Може да ви е за последен път, така че…“

Погледна надолу към ризата си. От горното й джобче се подаваше някаква метална дъга. Катинарът, разбира се. Катинарът от вратата на бараката.

8

За миг, който му се видя много по-дълъг, отколкото вероятно беше в действителност, Гардънър не бе способен изобщо да помръдне. Нереалното чувство, че изпитва ужаса на герой от приказка, отново се прокрадна в умореното му сърце. Той се превърна в ужасен наблюдател, зяпнал неотклонното приближаване на светлинките по пътеката. Скоро щяха да стигнат до избуялата градина. Щяха да я прекосят. Да минат през предния двор. Да се приближат до бараката. Щяха да видят, че катинарът липсва. Тогава щяха да влязат в къщата и или щяха да убият Джим Гардънър, или щяха да изпратят разчленените му атоми на Алтаир-4, каквото и да бе това.

Първата му ясна мисъл беше чиста паника, разкрещяла се с всички сили: „Бягай! Махай се оттук!“.

Втората му мисъл бе разтреперано връщане на разума. „Контролирай мислите си. Дори никога преди да не си го правил, направи го сега.“

Той стоеше с измъкната риза, разкопчан колан и смъкнат цип, дънките висяха на хълбоците му, а очите му не можеха да се откъснат от катинара в горното му джобче.

Веднага отивай там и слагай катинара на мястото му. ВЕДНАГА!

Не… няма време… Господи, няма никакво време. Те влизат в градината.

Може и да има. Може да се окаже достатъчно, ако престанеш да играеш джобен билярд и се размърдаш!

С последно усилие на волята Гардънър преодоля обхваналата го парализа, измъкна катинара с още стърчащия от долната му част ключ и хукна, като вдигаше в движение ципа на панталона си. Излезе от задната врата, спря само за миг, докато последните две светлини от фенерчета потънаха в градината и изчезнаха, след което се втурна към бараката.

Слабо, смътно, можеше да долови гласовете им в главата си — пълни с благоговение, удивление, ликуване.

Той ги изпъди оттам.

От открехнатата врата на бараката се процеждаше зелена светлина.

„Боже мой, Гард, как може да си толкова глупав?“ възмути се изтерзаният му мозък, но той знаеше как. Не беше трудно да забравиш за такива земни неща, като заключването на врати, когато си видял двама души окачени на куки, с излизащи от главите им коаксиални кабели.

Вече можеше да чуе приближаването им през градината — можеше да чуе шумоленето на безполезните гигантски стъбла царевица.

Щом посегна към халките с катинара в ръка, си спомни, че го бе затворил, преди да го пусне в джоба си. При тази мисъл ръката му трепна и Гард изпусна проклетия предмет. Той тупна на земята. Огледа се за него и отначало изобщо не успя да го види.

Не… ето го къде е, точно върху тясната ивица пулсираща зелена светлина. Катинарът беше там, да, но ключът вече не бе пъхнат в него. Беше изпаднал при удара в земята.

„Господи, о, Господи, Господи“, хленчеше съзнанието му. Сега цялото му тяло бе покрито с избила пот. Косата му влизаше в очите. Помисли си, че сигурно мирише като разлагаща се маймуна.

Шумът от раздвижени царевични стъбла и търкащи се листа ставаше по-силен. Някой тихо се засмя — звукът прозвуча шокиращо близо. След секунди щяха да излязат от градината — можеше да усети как тези секунди минават край него, като надути бизнесмени с големи кореми и дипломатически куфарчета. Гардънър падна на колене, сграбчи катинара и започна да шари с ръка из пръстта в търсене на ключа.

„Ах ти, копеле такова, къде си? Къде си, копеле мръсно? Ах, «копеле»! Къде «си»?“

Съзнаваше, че дори сега, макар и изпаднал в паника, държеше спусната преградата около мислите си. Дали вършеше работа? Не знаеше. Пък и ако не намереше ключа, това нямаше да има значение, нали?

„Ах ти, копеле, къде си?“

Видя слабо сребърно проблясване извън района, в който прокарваше ръката си — ключът бе отскочил много по-далече, отколкото той предполагаше. Това, че го видя, си беше чиста случайност… като препъването на Боби в онова малко парченце стърчащ от земята метал преди два месеца.

Гардънър го грабна и скочи на крака. Краят на къщата щеше да го скрива от погледите им само още миг, и това беше цялото време, с което разполагаше. Една нова грешка — колкото и да е малка — щеше да го довърши, а не бе изключено да не успее дори и в случай че безукорно изпълни елементарната операция заключване на врата с катинар.

„Съдбата на света сега може да зависи от това, дали един човек ще може да заключи вратата на бараката от първия път“, смаяно му мина през ума. „Съвременният живот е «толкова» предизвикателен.“

За момент му се стори, че няма да успее дори да вкара ключа в ключалката. Ръчкаше около отвора без да може да го улучи, катинарът бе затворник в треперещата му ръка. После, когато реши, че наистина всичко е свършено, ключът попадна, където трябва. Гард го завъртя. Катинарът се отвори. Гардънър бутна вратата, прекара скобата през халките и щракна катинара. Измъкна ключа и го стисна в изпотената си ръка. Плъзна се край ъгъла на бараката като смазочно масло. Точно в мига, в който го направи, мъжете и жените ходили до кораба, се появиха в предния двор, движейки се в плътна редица.

Гардънър се протегна нагоре да закачи ключа на гвоздея, където го бе намерил. За един кошмарен миг си помисли, че отново ще го изпусне и ще трябва да го търси пипнешком из високите бурени около стената на бараката. Когато ключът се плъзна върху гвоздея, Гард разтреперано въздъхна от облекчение.

Част от него искаше да не помръдва, просто да замръзне там. После реши, че е по-добре да не поема този риск. В края на краищата не можеше да бъде „сигурен“, че Боби носи своя ключ.

Той продължи да се промъква край стената на бараката. Кокалчето на левия му крак се удари в останките от стара брана, зарязана да ръждясва сред бурените и трябваше да стисне зъби, за да не извика от болка. Прескочи браната и се промъкна покрай следващия ъгъл. Сега беше зад бараката.

Онзи пенест звук се чуваше подлудяващо силно тук отзад.

„Аз съм точно зад онези проклети душове“, помисли си той. „Те плуват на сантиметри от мен… буквално на сантиметри.“

Шумолене сред бурените. Кратък метален звук. Гардънър изпита спонтанно желание да се смее и цвили. Те „не носеха“ ключа на Боби. Току-що някой бе заобиколил ъгъла на бараката, за да вземе ключа, който Гард окачи секунди преди това… вероятно самата Боби.

Още е топъл от ръката ми, Боби, забеляза ли?

Той стоеше зад бараката, притиснат към грубото дърво, с леко разперени ръце и прилепени към дъските длани.

„Забеляза ли? И дали ме чуваш? Дали някой от вас ме чува? Дали някой — Алисън, Арчинбърг или Берингър — няма изведнъж да покаже глава иззад ъгъла и да извика: «Спукано гърне, Гард, „видяхме“ те? Дали защитата му още действа?»“

Гардънър стоеше там и чакаше да го заловят.

Те не го направиха. В обикновена лятна вечер вероятно не би могъл да чуе металическото издрънчаване при отключването на вратата — то щеше да е замаскирано от шумното свирене на щурците. Но сега нямаше щурци. Той чу отключването, чу изскърцването на пантите при отварянето на вратата, чу повторното им изскърцване, когато вратата се затвори. Те бяха вътре.

Почти веднага пулсиращата светлина, просмукваща се през цепнатините, започна да ускорява ритъма си и стана по-ярка, а в мозъка му се заби агонизиращ писък:

Боли! Бооооо…

Гардънър се отдалечи от бараката и се върна в къщата.

9

Дълго лежа буден в очакване да излязат отново и да разбере дали е бил разкрит.

„Добре, мога да направя опит да спра «ставането»“, мислеше си той. „Но от него няма да има полза, ако не успея действително да вляза в кораба. Мога ли да го направя?“

Не знаеше. Боби изглежда не се безпокоеше изобщо, ала Боби и другите сега бяха различни. О, той самият също „ставаше“; изпопадалите зъби го доказваха, способността да чува мисли — също. Бе успял да промени думите върху екрана на компютъра само с мисълта си. Но нямаше смисъл да се залъгва: беше много далеч от съперничество с тях. Ако Боби оцелееше след влизането в кораба, а старият й приятел Гард паднеше мъртъв, дали някой от тях, дори самата Боби, щеше да пролее поне една сълза? Смяташе, че не.

Може би всички те точно това искат. Включително и Боби. Да влезеш в кораба и просто да се стовариш с експлодирал в едно мощно хармонично радиоизлъчване мозък. Това би спестило на Боби моралното неудобство сама да се погрижи за теб, например. Убийство без сълзи.

Той вече не се съмняваше, че възнамеряват да се отърват от него. Ала си мислеше, че може би онази Боби — старата Боби — ще го остави жив достатъчно дълго, за да види вътрешността на странното нещо, по изкопаването на което бяха работили толкова дълго. Така поне му се „струваше“ редно. Пък и в края на краищата, нямаше значение. Ако това, което замисляше Боби, бе убийство, вече не съществуваше за него истинска защита, нали? Той „трябваше“ да влезе в кораба. Иначе идеята му, макар и несъмнено налудничава, нямаше абсолютно никакъв шанс да проработи.

Трябва да опиташ, Гард.

Бе възнамерявал да опита веднага, щом влезеха вътре, а това вероятно щеше да стане утре сутрин. Сега си мислеше, че може би ще се наложи да попритисне още малко късмета си. Ако действаше буквално според — както предполагаше, че трябва да го нарече — своя „първоначален план“, нямаше да има никаква възможност да направи нещо за онова момченце. Детето трябваше да бъде на първо място.

Гард, то по всяка вероятност и без това е мъртво.

Може би. Но старецът не смяташе така; старецът мислеше, че все още има момченце за спасяване.

Едно дете няма значение… в сравнение с всичко това. И ти го знаеш — Хейвън е като огромен ядрен реактор, който е готов да гръмне. Противоаварийната му обвивка се топи. Да използваме готовия израз.

Логично беше, но това бе логика на крупие. В същността си, логика на убиец. Логиката на Тед Енергетика. Ако искаше да играе по тези правила, защо изобщо да се вълнува?

Или детето има значение, или всичко е без значение.

А по този начин можеше да успее дори да спаси Боби. Не смяташе, че е възможно; Боби бе отишла твърде далеч, за да бъде спасена. Но би могъл да опита.

Битката е неравна, Гард, старче.

Естествено. Часовникът показва една минута до полунощ… сега остава да броим секундите.

С тази мисъл Гардънър потъна в мрака на съня. Последваха кошмари, в които той плуваше сред бистра зелена вода, прикачен към дебели коаксиални кабели. Мъчеше се да извика, ала не можеше, защото кабелите излизаха от устата му.

Бележки

[1] Точната дума (фр.). — Б.пр.