Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Шест
Рут Маккосланд: край

1

От плана на Рут не излезе нищо заради изчезването на Дейвид Браун. След това тя просто не можеше да напусне градчето. Защото Дейвид го нямаше и всички го знаеха… ала знаеха и това, че момченцето някак си все още продължава да се намира в Хейвън.

По време на „ставането“ винаги идва един момент, който може да се нарече „танца на заблудата“. В Хейвън този момент настъпи с изчезването на Дейвид Браун и започна да се разгръща в процеса на издирването му.

Рут тъкмо слушаше местната емисия новини, когато телефонът й иззвъня. Обаждаше се Мари Браун. Беше изпаднала в истерия и почти не й се разбираше какво говори.

— Успокой се, Мари — рече й Рут и вътрешно се похвали, че вече е вечеряла, защото се очертаваше сериозна работа.

Отначало от думите на Мари единствено й стана ясно, че с детенцето й Дейвид се е случило нещо неприятно по време на някакво детско представление в задния двор, а Хили бил в шок…

— Дай ми Брайънт — помоли я Рут.

— Но ще дойдеш! Обещай ми, че ще дойдеш! — ридаеше Мари. — Моля те, Рут, ела, преди да е мръкнало. Все още има време да го намерим, знам го!

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Рут. — Но по-добре ми дай Брайънт.

Брайънт също беше замаян, но поне можа да обясни какво се е случило. Цялата работа звучеше доста налудничаво, но нима нещо в Хейвън вече можеше да я учуди? След представлението публиката си тръгнала, останали само Хили и Дейвид да разчистят и приберат реквизита. После Дейвид изчезнал, а Хили припаднал и по-късно не помнел нищо от станалото преди това. Само повтарял, че като види Дейвид ще му подари всичките си пластмасови войничета, но не знаел защо го казва.

— Най-добре е да дойдеш веднага — завърши Брайънт.

На излизане, преди да се качи в колата, Рут спря за малко и хвърли поглед пълен с омраза към главната улица на Хейвън. „Сега пък какво направихте?“ рече си тя. „Какво направихте, по дяволите?“

2

Рут бързаше, защото до залез-слънце оставаха два часа. Тя веднага събра Брайънт, Ев Хилман, Джон Голдън от отсрещната къща и Хенри Апългейт, бащата на Барни в задния двор на къщата. Мари също искаше да се присъедини към групата на търсачите, но Рут настоя тя да остане при Хили. В сегашното си състояние щеше повече да им пречи, отколкото да помага. Родителите, разбира се, веднага бяха претърсили наоколо, но повърхностно и панически, пък и за себе си бяха убедени, че Дейвид по всяка вероятност е прекосил пътя и е навлязъл в отсрещната гора, затова и търсенето им бе по-скоро хаотично и безцелно мотаене насам-натам.

От притеснените им лица и разпокъсаните думи Рут научи това-онова, но най-много разбра от умовете им.

Това бяха два вида умове: човешки и чужди. В процеса на „ставането“ винаги се стигаше до момент, когато то можеше да се изроди в шизофренична полуда, докато човешкото съзнание се отбраняваше срещу опитите на чуждия разум да го обсеби и завладее. Така се стигаше до принудителното приемане и до танца на неистината.

В този смисъл началото можеше да бъде поставено от Мейбъл Нойс, но нея никой не я обичаше чак дотам, че да танцува. Виж, със семействата Хилман и Браун работата беше точно обратната. И двата рода се кореняха дълбоко назад в историята на Хейвън, хората ги обичаха и уважаваха.

Пък и в края на краищата Дейвид Браун беше съвсем малко дете.

Колективната мрежа на човешкия ум, или така да се каже Рут-съзнанието, си мислеше: „Може пък да се е наврял сред треволяка зад къщата и да е заспал. Това е далеч по-вероятно, отколкото идеята на Мари, че се е загубил в гората, тъй като за да иде в гората трябва да прекоси пътя, а Дейвид е бил послушно момче. Поне за това всички са единодушни. Непрекъснато са му повтаряли никога да не пресича сам шосето. Затова може да се сметне, че едва ли е в гората“.

— Ще претърсим ливадата и полето зад къщата метър по метър — рече Рут. — И няма само да се разхождаме, ами ще се взираме внимателно.

— И ако не го открием? — Очите на Брайънт я гледаха разтревожено и умолително. — Какво ще правим тогава, а, Рут?

Не беше нужно дори да му отвръща, трябваше само да си го помисли. В случай че не успееха да намерят Дейвид скоро, тя щеше да телефонира на още хора и с фенерчета и мегафони всички щяха да се отправят към гората, за да разширят претърсвания район. А ако не откриеха Дейвид до другата сутрин, Рут смяташе да се обади на Орвал Дейвидсън от Юнити и да го накара да доведе копоите си. Цялата тази процедура бе позната на почти всички, тъй като мнозина от жителите на Хейвън бяха редовни участници в разни спасителни групи, особено по време на ловния сезон, когато гората бъкаше от неопитни външни ловци, помъкнали едрокалибрени двуцевки и наконтени в нови-новенички луксозни спортни облекла. Някои от тях често се губеха, но обикновено ги намираха живи и здрави, най-много да бяха гладни и сконфузени.

Рядко се случваше да ги открият мъртви.

Рядко се случваше и да не ги открият въобще.

Сега също всички знаеха, че няма да намерят Дейвид Браун и го знаеха още дълго преди да почнат да го търсят. Умовете им се бяха свързали в мрежа веднага след пристигането на Рут. Беше някаква инстинктивна реакция, неволна като примигването с клепач. Вървяха и търсеха Дейвид със свързани в едно умове. Мислите им се обединиха в толкова силен хор, че в радиус от сто километра, където и да се намираше Дейвид, той сигурно би притиснал главата си с ръце и би извикал от болка. Иначе би ги чул поне от петстотин километра и щеше да знае, че го търсят.

Не, Дейвид Браун в никакъв случай не се беше загубил. Той просто… не бе там.

Но понеже това се знаеше от томичукалата, а търсачите все още се мислеха за „човешки същества“, ето как те подхващаха танца на неистината.

Просто „ставането“ изискваше многобройни лъжи.

А онази от тях, която всички си повтаряха, че уж не са се променили изобщо, беше най-голямата.

Това също им бе добре известно. Дори и на Рут Маккосланд.

3

Към осем и половина, когато здрачът вече се превръщаше в нощ, петимата търсачи бяха нараснали на дванайсет. Новината се разпространяваше бързо, дори „ненормално“ бързо. Първо претърсиха всички дворове и ливади откъм къщата на Хили, като почнаха от импровизираната сцена на магическото представление (Рут лично пропълзя отдолу с електрическо фенерче в ръка, защото смяташе, че ако Дейвид Браун изобщо е някъде наблизо, той явно е заспал там, ала видя само изпотъпкана трева и усети някаква особена миризма на електричество, която чак я накара да сбърчи нос от погнуса) и после разшириха обхвата навън към гората.

— Мислиш ли, че е отишъл в гората, Рут? — запита Кейси Тремейн.

— А къде иначе? — уморено отвърна тя.

Главата я болеше отново. Дейвид просто

(не беше там)

бе толкова в гората, колкото и президентът на Съединените американски щати. Все едно…

А в дъното на съзнанието й скоропоговорките се надпреварваха като катерички в затворено колело.

В мрака тя видя как Брайънт Браун внезапно закри лицето си с ръка и се извърна встрани. Настъпи неловка тишина, после Рут рече:

— Ще ни трябват още хора.

— От щатската полиция ли, Рут? — попита Кейси.

Всички я гледаха със сериозни и непроницаеми изражения.

(недей, Рут, недей)

(не викай външни хора, ние ще се погрижим)

(не ни трябват външни хора, докато)

(докато си сменяме кожата)

(и „ставаме“)

(ако е в гората, ще го чуем да вика)

(не ни трябват външни хора, Рут, ш-ш-шт, недей)

(всички те обичаме, ама без външни хора)

Гласовете кънтяха в главата й и сякаш изпълваха околния влажен мрак. Рут виждаше само очертанията на телата и бялото на лицата, които дори не й приличаха на човешки. „Интересно дали все още има някой със здрави зъби?“ истерично си рече Рут Маккосланд.

Тя отвори уста, като си мислеше, че сигурно ще изпищи, но поне за нея гласът й прозвуча напълно нормално. В главата й скоропоговорките

(Крал Карл и кралица Клара крали кларинети)

препускаха по-бързо от всякога.

— Рано е още да се обръщаме към щатската полиция, нали, Кейси?

Кейси я погледна озадачено, после каза:

— Това ти го решаваш, Рут.

— Добре тогава — рече тя. — Хенри, Джон и вие останалите. Искам да съберете петдесет души, които познават гората. Кажете им да дойдат с електрически фенерчета, иначе няма да ги допусна да участват в претърсването, че току-виж и някой от тях се изгубил.

Рут говореше и усещаше как увереността й се връща, а страхът отслабва. Всички я гледаха с уважение.

— А аз ще се обадя на Адли Маккийн и Дик Алисън — продължи тя. — Брайънт, върни се у вас и кажи на Мари да свари много кафе. Очертава се безсънна нощ, ще имаме много работа.

Хората се разпръснаха. Онези, които трябваше да се обаждат по телефона, се отправиха към къщата на Хенри Апългейт. Тя беше по-отдалечената, ала на никой не му се щеше да се връща в дома на Дейвид Браун, тъкмо когато Брайънт щеше да обяснява на жена си, че според Рут Маккосланд четири годишният им син най-вероятно се е загубил

(не беше там)

в неизбродимата гора.

Рут пак се почувства отпаднала. Щеше й се да може някак да убеди себе си, че просто полудява, нищо друго. Тогава всичко би било далеч по-лесно.

— Рут?

Тя се извърна. Наблизо стоеше Ев Хилман, притеснен и уплашен. Побелялата му коса се развяваше около измъченото му лице.

— Хили отново изпадна в несвяст. Очите му са отворени, но… — Ев потръпна.

— Съжалявам — рече Рут.

— Ще го откарам в болницата в Дери. Брайънт и Мари предпочитат да останат тук, за да помагат в търсенето.

— А защо не повикаш доктор Уоруик?

— Предпочитам в Дери.

Ев я гледаше без да мига. Очите му бяха зачервени и избелели, почти безцветни, ала в тях нямаше никаква налудничавост. Рут изведнъж установи, че почти не може да чете мислите му и това така я развълнува, че вълнението й чак я блъсна в главата. Каквото и да ставаше тук в Хейвън, Ев също както и приятелят на Боби, не вземаше участие в него. За някои неща той се досещаше, други усещаше, но нямаше нищо общо с тях.

Възбудата й се превърна в завист.

— Според мен Хили ще се чувства по-добре извън града — продължи Ев. — А ти как мислиш, Рути?

— Съгласна съм — бавно отвърна тя.

Мислеше си за онези гласове в главата й и за това как Дейвид не беше там, но после се насили и прогони тази нелепа идея. Нищо подобно! Все пак, интересно дали гласовете бяха човешки? Бяха. Бяха, ама сега…

— Прав си — добави Рут. — Предполагам, че така ще е по-добре за него.

— Можеш и ти да дойдеш с нас, Рути.

Тя го изгледа мълчаливо, после попита:

— Да не би Хили да е направил нещо, Ев? Виждам името му в главата ти, примигва като неонов надпис.

Той вдигна поглед към нея без ни най-малко да е изненадан от факта, че именно тя — здравомислещата Рут Маккосланд — или чете мислите му, или си внушава, че го прави.

— Може. Вцепенението, в което е изпаднал, сякаш се дължи на някоя негова постъпка, за която той сега съжалява. Но и така да е, пак съм сигурен, че не е виновен. Нещо става в Хейвън и оттам идва цялата работа, Рути.

Някъде отзад се захлопна врата. Рут се обърна и видя, че от къщата на Апългейт излизат няколко души и тръгват към тях. Ев също се озърна, после пак погледна Рут.

— Ела с нас, Рути.

— И да зарежа града си? Не мога, Ев.

— Добре. А ако Хили си спомни нещо…

— Ще ми се обадиш — завърши думите му тя.

— Стига да мога — изсумтя Ев. — Защото нещата отиват на зле.

— Знам — отвърна Рут. — Знам.

— Идват, Рут — намеси се дошлият Хенри Апългейт и изгледа Ев Хилман с хладен и подозрителен поглед. — Повикахме все добри хора.

— Чудесно — рече Рут.

Ев отвърна на изпитателния поглед на Апългейт, после мълчаливо се отдалечи. Час по-късно, докато Рут организираше и разпределяше групите за първото обхождане на гората, тя видя как очуканият валиант на Ев се измъкна от двора на Брайънт Браун и свърна по шосето към Бангор. На седалката до Ев седеше малката тъмна фигурка на Хили, неподвижна като манекен в магазин за облекла.

„Желая ви късмет и на двамата“, помисли си Рут. Нея също я измъчваше непреодолимото желание да се махне от това кошмарно място.

Когато колата на стареца изчезна зад първия хълм, Рут се огледа и видя двайсетина мъже и пет-шест жени, застанали от двете страни на пътя, които просто си стояха и я гледаха.

(с обич)

На нея отново й се стори, че телата им се променят и губят своите човешки очертания: те просто „ставаха“ и се превръщаха в нещо, за което тя дори не смееше да си помисли. Променяше се и Рут…

— Какво сте ме зяпнали! — кресна им тя малко прекалено пронизително. — Хайде, да вървим да търсим Дейвид Браун!

4

Не го намериха нито тази нощ, нито в понеделник, който също се оказа безумно зноен и задушен ден. Към търсачите се бяха присъединили Боби Андерсън и приятелят й, така че бученето на земекопните машини зад фермата на стария Гарик вече не се чуваше, поне за известно време. Приятелят Гардънър не изглеждаше никак добре: беше блед и го мъчеше силен махмурлук. Отначало Рут не вярваше, че той ще може да изкара целия ден с тях и смяташе да го отстрани от групата на търсачите, защото беше почти сигурна, че Гардънър няма да издържи и ще заспи някъде по пътя, но човекът излезе упорит и вървя с тях през цялото време.

Самата Рут също бе на края на силите си. Към умората й от издирването на Дейвид Браун се добавяха и усилията да устои на неуловимите промени, които настъпваха в нейното съзнание.

Бе успяла да подремне едва в ранните часове на понеделнишкото утро, после отново излезе и пак започна да се налива с кафе и да пуши цигара след цигара. Вече й беше съвсем ясно, че не бива да разчита на външна помощ. Иначе който и да дойдеше, щеше веднага да разбере, че в Хейвън става нещо странно и вниманието на външните лица безспорно би се насочило именно към тези особености, а изгубеното момченце щеше да остане на заден план.

Знойният задух продължи и след залез-слънце. По едно време се чуха далечни гръмотевици, но не заваля, нито полъхна ветрец. По небето проблеснаха светкавици и изчезнаха. В храсталаците и шубраците монотонно бръмчаха комари. Под краката на търсачите пукаха сухи съчки, а мъжете тихо ругаеха, докато се препъваха в тъмнината или залитаха по неравния терен. Лъчите на фенерчетата им се лутаха безцелно насам-натам. Сред групата се усещаше някаква трескавост, но липсваше сплотеност и дори още преди да настъпи утрото на вторник вече имаше няколко случая на сбивания помежду им. Безмълвното общуване сякаш не носеше мир и разбирателство в Хейвън, а точно обратното. Рут полагаше отчаяни усилия да поддържа темповете на издирването.

Малко след полунощ, тоест в ранните часове на вторник сутринта, светът изведнъж се отдръпна от нея, подобно на огромна риба, която, както си седи лениво и неподвижно, изведнъж махва с опашка и след миг вече я няма. Като на филм Рут видя как фенерчето се изплъзна от ръката й и падна на земята. Горещата пот, обливаща лицето й, внезапно стана студена, а непрестанната болка в главата й сякаш избухна. Рут дори чу звука от експлозията, все едно че в центъра на мозъка й някой бе дръпнал халката на граната, после буквално видя как някакви ярки крепдешинени ленти пробягаха през преплетените сивкави каналчета на малкия й мозък. Краката й омекнаха, тя залитна и падна в храсталака. На светлината на фенерчето се виждаха дълги и опасни бодили, но кой знае защо на Рут те се сториха по-меки и от пухена възглавница.

Тя опита да извика, но не можа.

Ала всички я чуха.

Към нея се насочиха стъпки. Заподскачаха лъчи на фенерчета. Някой

(Джъд Таркингтън)

се сблъска с някой друг

(Ханк Бък)

и между двамата се разгоря яростна словесна схватка,

(гледай къде ходиш, глупак такъв)

(внимавай, Бък, че ще те прасна с фенерчето)

после мислите им се съсредоточиха върху нея и то с някаква абсолютна и неподправена

(всички ние те обичаме, Рут)

нежност, ала в тази нежност имаше нещо лепкаво, което я ужасяваше. Някакви ръце я подхванаха и я обърнаха по гръб,

(всички те обичаме и ще ти помогнем да „станеш“)

след което я повдигнаха внимателно.

(И аз те обичам, Рут, но недей да спориш и да се съпротивляваш. Само гледай да намериш Дейвид Браун, нищо друго.)

(всички те обичаме, Рут…)

Рут забеляза, че някои от хората плачеха, но други (колкото и да не й се искаше да го признае) ръмжаха и бърчеха устни, точно като кучета преди да се счепкат.

5

Ад Маккийн я откара у дома й, а Хейзъл Маккрийди я сложи да си легне. Рут потъна в мъчителна дрямка, изпъстрена с объркани сънища, от които когато се събуди във вторник сутринта си спомняше само един: как Дейвид Браун се задушава и умира на някакво място, дето почти нямаше въздух. Момченцето лежеше върху суха и напукана тъмна почва, която почти се сливаше с черното небе, от което блестяха неземно ярки звезди. От устата на Дейвид рукна кръв, а очите му се пръснаха и точно тогава Рут подскочи ужасено и се събуди.

Тя стана и веднага се обади в кметството. Отсреща й отговори Хейзъл, която я осведоми, че почти целият град е излязъл в гората, за да се включи в издирването на Дейвид. Но ако не го намерели до утре… Хейзъл млъкна и не довърши изречението.

Беше вторник, десет часа сутринта, когато Рут отново се присъедини към търсачите. Групата вече бе навлязла петнайсетина километра навътре в гората.

Нют Берингър я погледна и каза:

— Нямаш

(никаква работа тук, Рут)

— … и това ти е добре известно — завърши гласно мисълта си той.

— Напротив, Нют — отвърна тя с нехарактерна за нея рязкост. — А сега ме остави на мира, защото нямам време за приказки.

Рут остана в гората през целия безкраен и зноен следобед, като викаше с всичка сила името на Дейвид, чак докато не прегракна съвсем. А на мръкване Бийч Джърниган я върна обратно в града. Отзад в камионетката му имаше нещо покрито с брезент, но Рут нито знаеше, нито се интересуваше какво е то. Единственото й желание бе да остане в гората, но понеже силите я напускаха, тя се боеше, че ако припадне отново, никой нямаше да й позволи да участва в по-нататъшното търсене. Затова реши да се прибере за малко вкъщи, да похапне и да поспи пет-шест часа.

Тя влезе в кухнята и си направи сандвич с шунка, после си наля чаша мляко вместо кафето, което всъщност й се пиеше и отнесе малката си вечеря на горния етаж в класната стая. Остави подноса на бюрото и седна да погледа куклите. Те също я зяпаха със стъклените си очи.

„Стига вече смях и игри“, помисли си Рут. „Часът започва, всичко спри. Който покаже език и зъби…“

Мисълта й заглъхна.

По едно време тя се сепна и не че точно се събуди, но се върна към действителността и си погледна часовника. После смаяно ококори очи. Бе донесла вечерята си в класната стая към осем и половина и подносът още си стоеше до лакътя й, само че вече беше единайсет и четвърт.

Пък и…

… пък и някои от куклите си бяха сменили местата.

Германското момченце например, облечено в баварско кожено панталонче, вместо да си седи между японката с изящно кимоно и индийката с нейното сари, се беше облегнало на лейди Ефанби. Рут се изправи с разтуптяно сърце и се огледа. Хопи се беше преместила в скута на хаитянския вуду, направен от зебло и с бели кръстчета вместо очи. А руският мужик лежеше по гръб на пода и гледаше в тавана, отметнал назад глава като на труп, току-що свален от бесилката.

Кой ми е разместил куклите? Кой е бил тук?

Тя продължаваше да се оглежда като полудяла и дори всеки момент очакваше да зърне оня побойник Елмър Хейни, изправил се в тъмния ъгъл, където беше бюрото на Ралф, да я гледа и да се хили с тъпата си усмивка. „Нали ти казах, жено, че си само една загубена и нахална путка.“

Нищо. Нямаше никой.

Кой е бил тук? Кой ми е разместил…

Сами се разместихме, скъпа.

Това беше някакво лукаво и ехидно гласче.

Рут машинално посегна към устата си. Очите й щяха да изскочат от ужас. Едва тогава видя едрите и разкривени букви, изписани на черната дъска. Някой ги бе надраскал с такава сила, че тебеширът се беше чупил на няколко пъти, което се виждаше от търкалящите се в улея на дъската парчета.

ДЕЙВИД БРАУН Е НА АЛТАИР-4.

Какво? Какво? Какво значи…

„Значи, че е твърде далеч“, каза Хопи и изведнъж от ватените й пори изби зеленикава светлина. Рут я гледаше вцепенена от ужас, а дървеното лице на куклата зловещо й се ухили до ушите. От устата изпадна умрял щурец и сухо тропна на пода. Твърде далеч, твърде далеч, твърде далеч…

„Не! Не вярвам!“ изпищя Рут.

Целият град, Рут… е отишъл твърде далеч… твърде далеч… твърде далеч…

Не!

Изгубен… изгубен…

Очите на картонената кукла Грейнър внезапно се изпълниха със същия зеленикав огън. „И ти си изгубена“, рече куклата. „Вече си полудяла досущ като останалите, а Дейвид Браун ти е само повод да си тук…“

Не…

Всичките й кукли мърдаха неспокойно, а зеленото пламъче прескачаше от една на друга, докато цялата класна стая не започна да припламва и Рут ужасено си представи, че се намира във вътрешността на някакъв призрачен изумруд.

Гледаха я със стъклените си очи и тя най-сетне проумя защо навремето куклите й толкова бяха уплашили малката Едуина Търлоу.

Лукави и потайни, гласчетата им шумоляха и й нашепваха… но те бяха и гласовете на града. Това Рут Маккосланд го знаеше много добре.

Дори си мислеше, че вероятно става дума за последните частици здрав разум, останали в града… и в нея.

Нещо трябва да се направи, Рут. Говореше й порцелановата китайска кукла и по устните й се стичаше огън, но гласът принадлежеше на Бийч Джърниган.

Трябва да предупредиш някого. Това вече беше гумената френска кукла, ала с гласа на Хейзъл Маккрийди.

Да, ама никой няма да те пусне извън града, Рут. Думите дойдоха откъм куклата на Никсън, чиито два пръста бяха вдигнати във формата на знака „V“, ала всъщност говореше Джон Ендърс от прогимназията. Могат, но ще сбъркат.

Всички те обичат, Рут, но опиташ ли да напуснеш града, веднага ще те убият. Знаеш го, нали? Това бе Кюпай, чиято гумена глава приличаше на обърната обратно сълза, а гласът беше на Джъстин Хърд.

Трябва да дам някакъв знак.

Правилно, Рут. Знак и ти знаеш как…

Използвай ни нас, ние ще ти покажем…

Тя залитна и отстъпи, после вдигна ръце към ушите си, сякаш да прогони гласовете. Лицето й бе цялото разкривено от ужас. Най-много се уплаши от това, че изобщо можа да сметне тези гласчета за последните остатъци на здравия разум. Сега вече беше сигурна, че всичката лудост на Хейвън е тук, право пред нея.

Знак, точно така. Ще ти покажем какво да направиш, Рут. Ние знаем, а ти ИСКАШ да знаеш. Кметството, Рут… Часовниковата кула…

Шумолящите гласчета внезапно подеха напева: Кметството, Рут! Да! Да! Това е! Кметството… Кметството… Да!

Стига! изпищя тя. Стига, стига! Моля ви…

След това, за първи път откакто на единайсет години припадна, след като спечели онова надбягване на една миля, организирано от методистката църква, Рут Маккосланд отново загуби свяст.

6

По някое време през нощта тя се поразмърда и замаяно слезе в спалнята, без да посмее да погледне назад. Боеше се. Главата й пулсираше като след препиване, което й се беше случвало веднъж-дваж, когато си бе позволявала да изпие някоя и друга чашка в повече. Освен това Рут смътно усещаше как старата викторианска къща се поклаща и проскърцва подобно на дървена шхуна, попаднала на силно вълнение. Всъщност, докато бе лежала безчувствено на пода в класната стая, над централните и източните райони на Мейн беше бушувала страхотна гръмотевична буря. Откъм северозапад в цяла Нова Англия бе нахлул студен фронт, който най-после успя да измести неподвижно заседналата от десетина дни влажна жега. Тази рязка промяна във времето се придружаваше от незапомнени гръмотевични бури, най-силните от които не засегнаха Хейвън, но въпреки това градчето остана без електроснабдяване в продължение на няколко дни.

Прекъсването на електричеството обаче не беше кой знае каква трагедия, понеже Хейвън вече си имаше собствено уникално енергозахранване. В случая най-важното нещо бе промяната на времето. Когато тя настъпи, Рут съвсем не беше единствения човек в градчето, събудил се посред нощ с непоносимо главоболие.

Всички, от най-възрастния до най-младия жител на Хейвън, отвориха очи с едно и също усещане, а през това време ураганните ветрове гонеха задушния въздух на изток към океана и го разкъсваха на дребни и безобидни повеи.

7

Рут спа до един часа на обяд в сряда. Когато се събуди, главата още я понаболяваше, но тя взе два аналгина, така че към пет следобед вече се чувстваше съвсем наред. Вярно, имаше лека мускулна треска и тялото й бе някак сковано, но това бяха все дреболии в сравнение с нещата, които я тормозеха от началото на юли, затова и не можаха да помрачат доброто й настроение. Дори и притесненията за Дейвид Браун останаха на заден план.

На главната улица й направи впечатление, че всички минувачи, с които се разминаваше, гледаха някак особено, все едно че току-що се бяха отърсили от влиянието на приказен магьосник.

Рут се запъти към кабинета си в сградата на кметството, като през цялото време се наслаждаваше на лекия ветрец, който си играеше с косите й и гонеше малки облачета по кристалната синева на небето, сякаш вече бе настъпило циганското лято. На полето зад училището някакви деца пускаха хвърчило и тя чак се засмя от възторг.

В кабинета си обаче Рут мигновено забрави за смеха и побърза да свика на съвещание тримата общинари на Хейвън, заедно с кмета и Брайънт и Мари Браун. Първата й работа беше да им се извини, че още не е уведомила щатската полиция за изчезването на момченцето, защото смятала, че ще го открият бързо, най-много до следващия ден, ако не още същата вечер. Тя добре разбирала, че нищо не я оправдава, ала нека поне всички знаят защо не го е сторила. После Рут добави, че това е най-голямата грешка, която е допуснала за целия си мандат като констабъл на Хейвън и никога нямало да си я прости, особено ако се окаже, че Дейвид Браун е сериозно пострадал.

Брайънт я слушаше и мълчаливо клатеше глава. Изглеждаше изнурен и замаян. А Мари се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Няма защо да се обвиняваш, Рут — тихо рече тя. — Има и други причини. Всички ги знаем, нали? — Останалите кимнаха.

„Вече не мога да им чета мислите“, внезапно установи Рут, но тъкмо тогава нещо й пошушна: „А нима някога си могла, Рут? Наистина ли? Не беше ли това по-скоро халюцинация, породена от притесненията ти за Дейвид Браун?“.

Можех, можех.

Да повярва, че е било халюцинация, щеше да опрости нещата, но нямаше да бъде вярно. Освен това сега Рут изведнъж усети и нещо друго: „въпреки всичко тя все още долавяше чуждите мисли“. Беше като далечно бучене, както когато си допрял до ухото си раковина, за което децата казват, че е шумът на морето. Тя не знаеше какви точно са мислите им, но ги чуваше. Интересно дали и те я чуваха?

„ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?“ с всичка сила кресна Рут наум.

Ръката на Мари Браун сепнато подскочи към слепоочието й, сякаш я бе пронизала остра болка. Нют Берингър се намръщи, а Хейзъл Маккрийди, която дращеше нещо в бележника пред себе си, вдигна поглед, все едно че Рут бе проговорила гласно.

Ясно. Чуват ме.

— Както и да е. Станалото, станало — приключи Рут. — Но сега е крайно време да уведомя щатската полиция. Смятате ли, че е редно да го направя?

При нормални обстоятелства на нея и през ум нямаше да й мине да им задава подобни въпроси. Всъщност й плащаха немалка заплата, за да отговаря на въпроси, а не да пита.

Но сега нещата в Хейвън се бяха променили. Всичко беше различно, независимо от прохладния ветрец и свежия въздух. Много различно.

Погледнаха я с изненада и дори леко възмущение.

Гласчетата в главата й зазвучаха съвсем отчетливо: Недей, Рут, недей… не ни трябват никакви външни хора… сами ще се справим… без външни хора докато „ставаме“… ш-ш-шт… недей, Рут… ш-ш-шт…

А навън внезапен повей на вятъра разтърси прозорците на кабинета на Рут и стъклата издрънчаха. Адли Маккийн извърна очи към тях, другите го последваха, после той се усмихна, озадачено и някак криво.

— Разбира се, Рут — каза Адли. — Щом смяташ, че е време да се обадим на щатските полицаи, значи е време. Всички вярваме на преценката ти, нали така?

Останалите кимнаха.

С една дума в сряда следобед времето се беше променило, духаше вятър и издирването на Дейвид Браун бе поето от щатската полиция. Още същата вечер снимката му се появи по всички местни телевизионни канали заедно с телефонен номер, на който хората можеха да се обаждат по всяко време на денонощието.

8

В петък обаче Рут Маккосланд осъзна, че току-що отминалите сряда и четвъртък не бяха нищо друго освен краткотраен отдих по средата на непрекъснат процес. Просто тя се движеше бавно и неотклонно към някаква неземна лудост.

Част от съзнанието й смътно отчиташе този факт и се опитваше да се съпротивлява, но нищо не можеше да спре процеса. Единствената й надежда бе, че в налудничавите гласове на куклите й се съдържаше и известна доза истина.

Сякаш като на кино тя видя как ръката й се протегна към чекмеджето в кухнята и извади най-острия нож — оня, с който обикновено чистеше риба. Взе го и се качи горе в класната стая.

Там още блещукаше прогнилата зеленикава светлина. Светлината на томичукалата. Вече всички в града ги наричаха така, пък и името си го биваше, нали? Така е, съвсем прилично име. Томичукалата.

Дай някакъв знак. В момента можеш да направиш само това, нищо друго. Искат да се отърват от тебе, Рут. Обичат те, ама любовта им е станала убийствена. Нищо чудно да е израз на някакво перверзно уважение, защото всъщност още ги е страх от тебе. Боят се дори и сега, макар и ти вече да си почти толкова луда, колкото всички останали. Може някой да чуе сигнала ти… да го чуе… да го види… да го разбере.

9

На дъската сега имаше някаква тромава и несръчна рисунка на часовниковата кула на кметството, все едно че бе правена от първокласник.

Рут не успя да си свърши работата с куклите в класната стая. Просто призрачното пулсиращо зеленикаво сияние направо я вбесяваше, затова тя ги премести една по една в ъгъла на мъжа си и там им разпори коремите като опитен хирург: и на французойката, и на клоуна от миналия век, и на Кюпай. Не пропусна нито една кукла. После напъха в прорезите някакви дребни устройства, сглобени от малки батерии, проводници, платки от стари калкулатори и картонените цилиндри от рола тоалетна хартия, а след това чевръсто ги заши с дебел черен конец. На бюрото на мъжа й редицата голи кукли бързо растеше и в един момент те започнаха да й приличат на мъртви деца, жертви на масово отравяне, съблечени и ограбени след смъртта им.

От средата на всеки шев се подаваше върхът на картонения цилиндър подобно на някакъв странен телескоп, а тоалетната хартия щеше да служи за насочване и канализиране на силата. Рут нямаше ни най-малка представа откъде е научила всичко това и как точно й е хрумнало да направи устройствата. Познанието й сякаш бе дошло от същото място,

Алтаир-4)

където бе изчезнал Дейвид Браун.

Докато продупчваше с ножа меките им и беззащитни тела, зелената светлина издишаше отвътре като от спукана гума.

(Изпращам сигнал)

чрез убийството на единствените деца, които някога съм имала.

Сигналът. Мисли за сигнала, не за децата.

С помощта на удължителен шнур Рут навърза куклите една за друга във верига, като предварително бе зачистила изолацията от краищата му, а после напъха лъскавия меден проводник във фишека, който бе конфискувала от Гърбушко, четиринайсет годишния син на Бийч Джърниган, горе-долу една седмица преди началото на цялата лудост. (На момчето му викаха Гърбушко, понеже едното му рамо бе малко по-високо от другото.) След това Рут колебливо изгледа празните чинове на класната стая. Вътре все още бе достатъчно светло, за да се вижда рисунката на часовниковата кула на кметството, която самата тя бе направила през един от онези празни периоди, които сякаш ставаха все по-дълги и по-дълги.

На рисунката стрелките на часовника показваха три часа.

Рут заряза работата си и отиде да си легне. Заспа сравнително бързо, но сънят й бе мъчителен, тя стенеше и се въртеше неспокойно. А гласчетата продължаваха да звучат в главата й и нашепваха странни и объркани мисли: за отмъщение, за печене на сладкиши, сексуални фантазии, притеснения за необичайния й мензис, нови идеи за непознати устройства и машини, мечти за власт. И всичко ставаше на фона на някакъв почти недоловим нелеп тътен, все едно че през главата й протичаше замърсен до крайност поток, заливащ я с мислите на нейните съграждани, само дето това изобщо не бяха „човешки“ мисли, защото онази част от съзнанието на Рут, която се бе вкопчила упорито в останките от здравия й разум, знаеше истината: гласовете съвсем не принадлежаха на хората, с които тя бе израсла и живяла години наред. Това бяха гласове на чужденци. На томичукалата.

10

В четвъртък на обед Рут вече бе сигурна, че промяната във времето не беше решила нищо.

Щатската полиция пристигна, ала не започна широкообхватно издирване, тъй като от доклада на Рут — подробен и изчерпателен, както винаги — ставаше ясно, че четиригодишният Дейвид Браун не би могъл сам да се отдалечи на по-голямо разстояние, отколкото вече бе претърсено от местните жители, освен ако не е бил отвлечен. Това бе версията, с която трябваше да се заемат сега. Към доклада имаше приложени и топографски карти, изпълнени с ръкописните бележки на Рут, от които се виждаше, че тя бе ръководила издирвателните мероприятия безупречно.

— Направила си всичко както трябва, Рути — каза й Монстър Дуган същата вечер. Беше сбърчил чело толкова силно, че всяка бръчка приличаше на цепнатина от земетресение. — Не си пропуснала нищо. Но трябваше да ни уведомиш по-рано.

— Извинявай, Буч.

— Както и да е — сви рамене той. — Станалото — станало.

— Така е — отвърна тя и се усмихна вяло. Това беше една от любимите фрази на Ралф.

Буч й зададе купища въпроси, само не и онзи, който тя искаше да чуе: „Рут, какво става в Хейвън?“. Всъщност силните ветрове бяха прочистили атмосферата на градчето и никой от пристигналите външни хора не бе забелязал нищо особено.

Ала неприятностите си оставаха. Злата магия продължаваше да действа, сякаш вече нищо не можеше да я спре. Поне така си мислеше Рут и се питаше какво ли би станало, ако в Хейвън изпратят лекарски екип за масов преглед на цялото население. Дали биха установили недостиг на железни минерали у жените или оплешивяващи отпред мъже? Или подобрено зрение (особено периферното), плюс внезапна загуба на зъби? А защо не и хора със силно увеличен коефициент на интелигентност: толкова чувствителни, че — ха-ха! — чак могат да ти четат мислите?

В сряда през нощта Рут загуби още два зъба. Единия го намери на възглавницата си в четвъртък сутринта и той й се стори като някакво гротескно жертвоприношение на феята от приказките, а другият го нямаше никъде. Рут допусна, че го е глътнала насън, макар че й беше все едно какво е станало с него.

11

Маниакалната идея да взриви кметството вече се бе превърнала в нещо като отровен бръшлян, здраво обгърнал и обсебил цялото й съзнание. Гласчетата на куклите й го нашепваха като обезумели. В петък Рут направи последен опит да се измъкне от тяхната хватка.

Тя реши да напусне града: в крайна сметка той вече не беше нейният град. Според нея самият факт, че още не го бе напуснала, не можеше да означава нищо друго освен капан, заложен за нея от томичукалата и тя се бе хванала в него, също като Дейвид Браун, все едно беше заек.

Отначало си мислеше, че старият й додж няма да запали, защото те несъмнено щяха да са му направили нещо, но за нейно учудване колата й се оказа в ред.

После си рече, че явно няма да я пуснат да излезе от Хейвън и ще я спрат с безумните си усмивчици и безкрайните внушения всички ние те обичаме, Рут. Нищо подобно.

Тя подкара по главната улица и се насочи извън града. Седеше изправена и стискаше волана с побелели кокалчета на пръстите, на устните й бе застинала мрачна усмивка, а в главата й прелитаха

(чичковите червенотиквеничковчета крал карл и кралица клара крали кларинети)

скоропоговорки. Изведнъж усети как погледът й се извръща към часовниковата кула на кметството

(сигналът, Рут, дай знак)

(експлозията)

(взриви я чак до Алтаир-4, Рут)

и тя се стегна, за да не гледа натам. Идеята за взривяване на кметството, чрез което да привлече вниманието към ставащите в Хейвън неща, беше абсолютно налудничава. Все едно заради бълхата да подпалиш юргана.

Рут се почувства много по-добре, когато тухлената кула се скри от погледа й.

Тя излезе на шосето за Дери и настъпи педала на газта докрай (като се има предвид възрастта му старият й додж се движеше забележително бързо). Чувстваше се като човек, измъкнал се по случайност от бърлогата на кръвожадни лъвове, благодарение не толкова на собствените му усилия, колкото на чист късмет. Въпреки това обаче, докато градчето се отдалечаваше зад гърба й, Рут все още продължаваше да си мисли, че непременно ще започнат да я преследват.

Тя караше и непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, защото всеки момент очакваше появата на колите на преследвачите. Беше сигурна, че ще искат да я върнат обратно.

Твърде много я обичаха, за да я пуснат да си иде.

Но шосето отзад си оставаше пусто. Нямаше го нито Дик Алисън, подкарал едната от трите пожарни камионетки на градчето, нито Нют Берингър и старият му ментовозелен олдсмобил, нито Боби Тремейн със своя жълт додж чалънджър.

Рут наближи разделителната линия между общините на Хейвън и Албиън и подкара още по-бързо. Колкото повече се доближаваше до тази линия — за която основателно или не вече си мислеше, че е точката, отвъд която щеше да е спасена — толкова повече последните две седмици й се струваха като някакъв черен и уродлив кошмар.

Няма да се върна. Няма.

Кракът й все повече натежаваше върху педала на газта.

Изведнъж обаче в главата й изплува някакво предупреждение. Вероятно се дължеше на нещо, казано й някога от гласчетата, което подсъзнанието й бе запаметило. Нали от известно време насам мозъкът й се пълнеше с всякаква информация, както насън, така и наяве. Точно когато пред нея се появи табелата с надписа

А

Л

Б

И

Ъ

Н

кракът й отпусна газта и стъпи върху спирачката. Педалът хлътна почти докрай, преди да окаже някакво въздействие, защото през последните четири години никой не го беше регулирал. Рут свърна вдясно и отби върху банкета. Зад нея се вдигна облак прах, бял и сух като костено брашно. Вятърът отново бе престанал и въздухът около Хейвън пак беше замрял в предишната си неподвижност. Рут си рече, че вдигнатият от нея прахоляк вероятно няма скоро да се уталожи.

Сграбчила волана с две ръце тя седеше и се чудеше защо е спряла.

Чудеше се. Почти знаеше. Започваше

(да „става“)

да схваща. Да се досеща.

Бариера? За това ли си мислиш? Че са поставили бариера на пътя, така ли? Че са превърнали целия Хейвън в мравуняк, върху който са сложили похлупак? Глупости, Рут! Пълни глупости!

Само че си беше точно така. Доказваше го не само простата логика и опитът й, но и сетивата й също го долавяха. А докато седеше в купето и слушаше ленив джаз (от някаква студентска станция с малък обхват, излъчваща от Бъргенфилд, Ню Джърси) покрай нея мина камион пълен с пилета, най-вероятно на път към Дери. Миг по-късно в обратната посока профуча шевролетът на Нанси Вос. Отзад на бронята му имаше лепенка, на която пишеше „ПРОФЕСИОНАЛИСТИТЕ ИЗПОЛЗВАТ САМО ПРЕПОРЪЧАНА ПОЩА“.

Нанси изобщо не погледна към Рут, просто си караше по пътя. Очевидно отиваше в Огъста.

Виждаш ли? Нищо не ги спира, помисли си Рут.

Така е, рече някой в главата й. Това за тях не важи, Рут. Важи само за тебе, за приятеля на Боби Андерсън и може би за още един-двама други. Ако не вярваш, опитай, за да видиш какво ще стане. Подкарай с осемдесет километра в час и само гледай как ще спреш. Иначе всички те обичаме и ще ни е много неприятно да наблюдаваме какво ще ти се случи, ама не сме в състояние да го предотвратим. Няма как.

Вместо да подкара, тя излезе от колата и отиде до крайпътната табела на разделителната линия. Сянката й се мъкнеше по петите, а жаркото юлско слънце я удряше право в главата. Откъм къщата на Боби се дочуваше неясният, но неспирен грохот на машините. Пак копаеха. Ваканцията на Дейвид Браун свърши. Рут усещаше, че всички се приближават до… до нещо. Обхвана я някаква неясна паника.

Тя наближи табелата, отмина я и продължи да върви… В сърцето й се промъкна дива надежда. Беше напуснала Хейвън. Вече се намираше на територията на Албиън. Само след миг и щеше да се затича към най-близката къща, към най-близкия телефон. Рут

… забави крачка.

По лицето й се изписа удивление, което постепенно премина в избистрена и ужасяваща сигурност.

Ставаше й все по-трудно да върви напред. Самият въздух сякаш се бе превърнал в пружина, която опъваше кожата по челото и скулите й и я притискаше в гърдите.

Рут наведе глава и продължи. От усилието устните й се бяха разкривили в грозна гримаса, по шията й изскочиха жили. Приличаше на жена, вървяща срещу ураганен вятър, макар и листата на дърветата от двете страни на шосето да висяха отпуснато. В момента тя изпитваше почти същото чувство като Гардънър, когато той опита да бръкне в специалния бойлер на Боби Андерсън. Струваше й се, че целият път е блокиран от някакъв невидим чорапогащник, направен по мярката на древногръцките титани. „Вярно, чувала съм за съвършено прозрачни чорапогащници“, истерично си помисли Рут, „но това наистина е нелепо“.

От силния натиск гърдите започнаха да я болят. Внезапно краката й взеха да се хлъзгат по настилката на шосето. Паниката съвсем я сграбчи. Явно бе достигнала и леко задминала онази точка, откъдето започваше еластичното съпротивление на невидимата бариера и сега то я връщаше обратно.

Рут опита да се обърне, за да се измъкне от лепкавата сила, но загуби равновесие и отскочи назад пряко волята си, зяпнала от изненада. Все едно че се беше блъснала в гигантски гумен балон.

Краката й за миг се откъснаха от земята, тя полетя и падна на колене, като при това се ожули здравата и си скъса роклята. После се изправи, простена леко от болка и се върна в колата.

Седя вътре поне двайсет минути, та охлузеното малко да я отпусне, като гледаше вяло профучаващите и в двете посоки на шосето коли и камиони. По едно време на велосипеда си с въдица в ръка покрай нея мина и Ашли Рувъл, който я видя и вдигна ръка за поздрав.

— Привет, госпожо Маккосланд — изфъфли бодро той и се усмихна широко.

Във фъфленето му няма нищо странно, отпаднало си рече Рут, като се има предвид, че момчето е останало съвсем без зъби. Тя обаче не успя да потисне хладната тръпка, побила я от следващите думи на Ашли:

— Всички ние много ви обичаме, госпожо Маккосланд…

Тя поседя още малко, после запали, направи обратен завой и пое през знойната тишина обратно към Хейвън. Докато караше по главната улица към дома си, й се струваше, че твърде много хора я заглеждат с някакви лукави искрици в очите си.

Рут вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и видя в него очертанията на часовниковата кула, която се намираше в началото на късата главна улица на градчето.

Стрелките на часовника наближаваха три часа.

Тя спря пред къщата на Уенди Фанин, паркира небрежно и остави двигателя да работи на празни обороти, без да вади контактния ключ. На арматурното табло пред нея глуповато просветваше червена лампичка, а Рут седеше отпуснато на седалката и унесено гледаше в огледалото за обратно виждане. Когато дойде на себе си, часовникът на кулата тъкмо отмерваше шест. Беше загубила три часа… и още един зъб. Пропиляното време го нямаше никакво, но зъбът — резец — се търкаляше в скута й.

12

По-късно куклите й говориха през цялата нощ и Рут си помисли, че нищо от онова, което й казаха, не би могло да се нарече чак пълна лъжа… И това бе най-ужасното от всичко. Тя седеше в противното им зеленикаво присъствие и слушаше лунатичните им разкази.

Те й обясниха, че тя с пълно право смята, че полудява. Ако се направела рентгенова снимка на мозъка й, или на мозъка на кой да е друг жител на Хейвън и после я покажели на произволен невролог, той сигурно начаса би побягнал от ужас. Просто мозъкът й се изменял. „Ставал“.

Зъбите й, пардон — бившите й зъби, също „ставали“. И очите. Нима не вижда, че цветът им се променя? Точно така: вече не са тъмнокафяви, а изсветляват. Онзи ден например в „Хейвън Лънч“ забелязала ли е какво е станало с яркосините очи на Бийч Джърниган? И те се променят и придобиват светлокафяв цвят, досущ като нейните…

Светлокафяви очи… падащи зъби… Господи, какво става с нас?

Куклите я гледаха с мънистените си очета и й се усмихваха.

Не се притеснявай, Рут. Това са само пришълците от космоса, за които от години се правят евтини филмчета и сериали. Разбираш го, нали? Нашествието на томичукалата. Ако искаш да ги видиш тъкмо такива, каквито ги представят в разните му фантастични книги и филми, само погледни в очите на Бийч Джърниган. Или на Уенди. А може и в твоите.

— Значи ме разяждат отвътре, така ли? — прошепна Рут в летния мрак, докато петъчната нощ преливаше в съботното утро.

„А ти какво мислиш, че е «ставането», Рут?“, засмяха се куклите и върху съзнанието й още веднъж падна милостиво було.

13

Когато се събуди в събота сутринта, слънцето отдавна бе изгряло, непохватната рисунчица на часовниковата кула на кметството продължаваше да си стои на черната дъска в класната стая, а върху покритото с чаршаф бюро на Ралф имаше над две дузини портативни калкулатори, натъпкани в брезентовата й торба, с която Рут навремето ходеше да събира волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания. Върху някои от тях дори се виждаха лепенки с надписи. БЕРИНГЪР. ХЕЙЗЪЛ МАККРИЙДИ. ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ. ДАНЪЧНА СЛУЖБА. Май съвсем не беше спала тази нощ, а по-скоро бе изпаднала в един от онези празни периоди и през това време бе откраднала калкулаторите на общината.

Защо ли?

Не е твоя работа да питаш, Рут, прошепнаха й куклите и тя вече с всяка изминала минута и секунда разбираше все по-добре какво беше уплашило толкова малката Едуина Търлоу. От тебе се иска само да изпратиш сигнала… и да умреш.

Интересно каква част от тази идея е моя и до каква степен те ме насилват да го сторя?

Няма значение, Рут. Каквото има да се случва, ще се случи, затова го направи, колкото можеш по-скоро. Престани да мислиш. Просто го направи, защото част от тебе също го иска, нали?

Да. Всъщност го искаше „по-голямата“ част от нея. Дори искаше не само да даде знак на външния свят или нещо подобно, защото това щеше да е едва глазурата от разум върху пищната шоколадова торта на тоталната полуда.

Рут направо искаше да стане част от експлозията.

Картонените цилиндри от тоалетната хартия щяха да насочат силата към часовниковата кула подобно на разрушителна стихия и самата кула щеше да литне като ракета, а взривната вълна щеше да разтърси улиците на осквернения Хейвън и да ги покрие с разруха, точно каквото желаеше Рут. Именно това желание бе част от нейното „ставане“.

14

Същата вечер Буч Дуган й се обади по телефона, за да й каже докъде са стигнали със случая Дейвид Браун. Някои неща се оказали доста необичайни. Хилман, братчето на момчето, бил в болницата, и то в състояние, което силно наподобявало кататония. Дядо му също не бил много по-добре, защото започнал да разправя наляво и надясно как Дейвид Браун не се бил загубил, а направо изчезнал. С други думи искал да каже, че онзи фокус всъщност бил съвсем истински. На всичкото отгоре твърдял, че половината от жителите на Хейвън полудявали, а останалите вече били абсолютно ненормални.

— Старецът дори отиде до Бангор и говори с един тип на име Брайт, репортер от „Дейли Нюз“ — добави Монстър. — От вестника искали факти, а получили пълни щуротии. Тоя старец почва да ми лази по нервите, Рут.

— По-добре му кажи да не се връща — отвърна тя. — Защото иначе няма да може да напусне отново града.

Какво? — викна Монстър. Гласът му изведнъж заглъхна. — Нещо връзката пропада, Рут. Не те чувам.

— Казах, че утре може да имаме повече късмет. Все още не съм изгубила надежда. — Тя си разтри слепоочието и изгледа куклите, подредени в редица на бюрото на Ралф и навързани с проводници една за друга като адска машина на терорист. — Утре очаквай сигнал.

Какво? — Гласът на Монстър почти изчезна сред увеличаващите се смущения по линията.

— Дочуване, Буч. Благодаря, че се обади. Ослушвай се за сигнала. Мисля, че ще се чуе чак в Дери. Към три часа.

Рут, не те чувам… Обади ми се ти… След малко…

Тя окачи слушалката на безполезния вече телефон и пак погледна към куклите, после се заслуша в усилващата се врява в главата си и зачака да настъпи нужния час.

15

Неделята се оказа ден като от пощенските картички с изгледи от щата Мейн: ясен, топъл и безоблачен. В един без четвърт Рут Маккосланд, облечена в красива синя лятна рокля, напусна дома си за последен път. Тя излезе, заключи входната врата и се изправи на пръсти, за да окачи ключа на малката кукичка, забита в дървото на рамката. Навремето Ралф постоянно повтаряше, че дори и най-несръчния крадец веднага би намерил ключа, защото това ще е първото място, където би погледнал, но Рут упорстваше и продължаваше да го оставя все там. Къщата им така и не бе обрана никога. В крайна сметка, според Рут, всичко беше въпрос на доверие между нея и родния й град.

Тя тръгна надолу по стълбите и помъкна след себе си старата пътна торба на Ралф, в която бе напъхала куклите.

По тротоара вървеше Боби Тремейн и си подсвиркваше някаква мелодия. Той я видя и каза:

— Да ви помогна ли, госпожо Маккосланд?

— Не, не. Благодаря ти, Боби.

— Добре. — Той й се усмихна. В устата му бяха останали едва няколко зъба, подобно на порутени тараби по оградата на дом, обитаван от духове. — Ние всички те обичаме.

— Знам — отвърна Рут, докато качваше торбата на предната седалка в колата. — Знам го чудесно.

(какво мислиш, Рут, къде отиваш)

(Крал Карл и кралица Клара крали кларинети)

(кажи ни, Рут, кажи ни какво ти наредиха куклите)

(чичковите червенотиквеничковчета)

(хайде, Рут, това ли е което искаме, или не)

(искаш ли да се запознаеш с крал Карл)

Тя погледна Боби и се усмихна, а той трепна и някак като че ли се смути.

(Обичате ме, така ли?… Да, ама ви е страх, и с основание)

— Тръгвай, Боби. Остави ме на мира — подкани го Рут и Боби си тръгна.

Той повървя известно време, после се обърна през рамо и я погледна. Младежкото му лице изглеждаше притеснено и недоверчиво.

Рут подкара колата към кметството.

Поради неприсъствения ден сградата бе съвършено празна. Тя вървеше по пустите и кънтящи коридори и дърпаше след себе си торбата, понеже бе твърде тежка, за да я носи. От това мозайката на пода сухо скърцаше като опашката на гърмяща змия. Здраво сграбчила с две ръце връвта на торбата, лека-полека Рут бавно изкачи три етажа. Главата отново я болеше мъчително. Тя прехапа устни и два зъба веднага се откъртиха с някаква прогнила лекота. Рут побърза да ги изплюе. При всяко поемане на въздух дъхът й я дращеше по гърлото като остра слама. През високите прозорци на третия етаж нахлуваха прашни ивици слънчева светлина.

Рут повлече торбата по напечения и задушен коридор. На този етаж имаше само две стаи, по една от всяка страна. В тях се съхраняваха градските архиви. Ако приемем, че кметството на Хейвън бе неговия мозък, то в тези две знойни тавански стаички се помещаваше неговата хартиена памет, свидетелстваща за периодите, когато градчето започна своето съществуване под името плантацията Монтвил и впоследствие премина през имената Кудърсвил, Монтгомъри и Илион.

А наоколо шумоляха и нашепваха познатите гласчета.

Рут за момент поспря пред последния прозорец на коридора и се загледа надолу към главната улица. Пред търговския център „Кудър“ бяха паркирани поне петнайсет коли, понеже в неделя магазините му работеха от обяд до шест вечерта. Хора се виждаха и в закусвалнята „Хейвън Лънч“. Животът си течеше както обикновено.

Всичко изглежда толкова нормално… толкова нормално, че чак лошо да ти стане!

Рут усети, че я обзема някаква колеблива нерешителност, но тъкмо тогава видя как Мус Ричардсън вдигна глава към нея и помаха с ръка, все едно че я виждаше през зацапаното стъкло на прозореца.

След Мус и други хора започнаха да гледат нагоре към нея.

Рут отстъпи назад, обърна се и взе пръта за отваряне на прозорците, оставен в ъгъла на коридора, после хвана с куката му халката на сгъваемата стълба към часовниковата кула и я спусна надолу. След това остави пръта и се заслуша в механичното тракане на часовниковия механизъм, на фона на което се чуваше и шумоленето на крилата на спящите прилепи. Кулата беше пълна с прилепи. Отдавна трябваше да я почистят, но опушването се очертаваше като доста неприятна и скъпа процедура. Очевидно щяха да го направят едва когато механизмът на часовника се повредеше и се наложеше да го ремонтират, а това със сигурност щеше да е скоро. Не след дълго някой ден часовникът щеше да отмери пладне в три посред нощ и стига общинските съветници и кметът да си бяха на мястото, всичко щеше да се направи, както си му е редът.

Рут омота около китката си връвта на торбата и започна да се изкачва по стълбата, а товарът подскачаше след нея, сякаш влачеше труп в чувал. С всяка измината стъпка връвта се впиваше все по-силно в плътта й. Ръката й посиня и изтръпна. Тя дишаше тежко и мъчително, а дъхът сякаш разкъсваше гърдите й.

Най-сетне сенките в кулата я обгърнаха и Рут се озова в същинския таван на кметството. Тя издърпа и торбата, после се огледа. Смътно съзнаваше, че венците и ушите й бяха почнали да кървят, в устата й се усещаше металният леко кисел вкус на кръвта.

Около нея като в гробница лъхаше на стари тухли, напечени от лятната жега. Вляво се виждаше огромен кръг: гърбът на циферблата, който отвън гледаше към главната улица. В по-заможните градове обикновено часовниковите кули имаха по четири циферблата за четирите посоки, но в Хейвън той беше само един, с диаметър около три метра и половина. Виждаха се и зъбните колела, които бавно се въртяха, а върху камбаната, където падаше чукът, имаше дълбока вдлъбнатина от многобройните удари. Шумът от работата на часовниковия механизъм бе много силен.

Рут чевръсто и сръчно отмота връвта, дори по-скоро я отлепи от плътта на ръката си и отвори торбата. В момента самата тя работеше точно като часовника, отмерено и методично, пък и главата й, подобно на часовниковата кула, бе пълна с какви ли не неща. После започна една по една да изважда куклите отвътре. Подреждаше ги в кръг, така че ръцете и краката им да се допират. В тъмнината изглеждаше, че те сякаш провеждат някакъв спиритичен сеанс.

След това взе фишека и го прикрепи към вдлъбнатината на камбаната, така че на точен час, когато чукът паднеше…

Бу-у-ум.

Просто ще седя тук и ще чакам, рече си тя. Ще чакам удара на чука.

Обзе я внезапна сънлива отпадналост. Рут затвори очи.

16

Тя бавно идваше на себе си. Отначало помисли, че си е в леглото вкъщи, с лице притиснато към възглавницата. Струваше й се, че просто всичко е било жесток кошмар. Само дето възглавницата й пареше и бе някак мъхеста, а одеялата мърдаха и дишаха.

Рут вдигна ръце и докосна мъничко горещо телце. Плътта едва-едва покриваше костите. Прилепът бе кацнал точно над дясната й гръд, под рамото… Внезапно й хрумна, че именно тя го бе повикала… именно тя ги бе повикала всичките. Дори долавяше мислите му: грапави животински инстинкти, тъмни и неразбираеми, пълни единствено с кръв и насекоми, преследвани в непрогледен мрак.

— Не! — изпищя Рут. Неземните набръчкани мисли на това създание направо я влудяваха, бяха непоносими. — Не!

Тя неволно стисна пръсти и усети как меките кости на крилата се раздвижват, прилепът изписка и я ухапа по бузата.

Миг по-късно вече пищяха всички прилепи, защото по тялото й бяха накацали десетки, ако не и стотици от тях. Имаше ги навсякъде: по раменете й, в косата, по краката… В скута й мърдаха поне дузина.

— Не! — изпищя отново Рут в прашния мрак на часовниковата кула.

Прилепите се разлетяха с писъци. Мекото шумолене на крилата им наподобяваше шепота на гласчетата в Хейвън.

— Не! Не! Господи!

Един от прилепите се заплете в косата й, а друг се блъсна в лицето й и дъхът му я лъхна с вонята на изоставен курник.

Светът около нея бясно се въртеше. Рут някак успя да се изправи. Стоеше и размахваше ръце, за да прогони прилепите, които сякаш бяха навсякъде подобно на черен облак. Пърхането на крилата им и онези гласчета вече се бяха слели в едно.

(всички те обичаме, Рут!)

гласовете

(мразим те, Рут, не ни се бъркай)

гласовете на Хейвън.

Беше забравила къде се намира. Точно до нея зееше капандурата, през която се промъкна в кулата. Рут тръгна към нея и в този момент камбаната на часовника удари. Звукът бе някак приглушен и необичаен, вероятно защото чукът удряше детонаторът й… но не се случваше нищо.

Тя се обърна към него. От невярващите й очи също течеше кръв и през червеникавата мъгла видя как чукът отново се спуска и удря, после пак, но въпреки това светът си оставаше цял и непокътнат.

„Провал“, рече си Рут Маккосланд. „Пълен провал.“

След това падна в отвора на капандурата.

Прилепите се разлетяха от тялото й, роклята й се изду нагоре, едната обувка се изхлузи от крака й. Тя се удари в стълбата, извъртя се и падна на лявата си страна със страхотен трясък. От силата на удара се строшиха ребрата й, но Рут някак успя да се преобърне по гръб. Повечето от прилепите бяха успели да се върнат в познатия им мрак на часовниковата кула, но пет-шест все още се въртяха объркано в коридора на третия етаж. Писъците им кънтяха в главата й и направо я влудяваха със своята неземност. Всъщност това бяха онези гласове, които Рут чуваше почти непрекъснато от 4 юли насам. Градът не само полудяваше… С него ставаше нещо много по-лошо. Много, много по-лошо…

На всичкото отгоре тя не успя да направи нищо. Фишекът на Гърбушкото се оказа празен. Рут припадна и се свести четири минути по-късно. На носа й бе кацнал прилеп и жадно лочеше кръвта от бузата й.

— Изчезвай оттук, гадно чудовище! — кресна тя и го разкъса на две, почти агонизираща от отвращение.

Все едно че раздираше лист хартия. Гнусните му вътрешности се посипаха по покритото й с паяжини лице. Рут дори не можеше да отвори уста и да изпищи, макар че много й се искаше да извика: „Остави ме да умра, Господи! Моля те! Не желая да съм като тях, не желая да «ставам»!“ Страх я беше да не се задави с парчетата умираща птица.

И в този миг фишекът експлодира под удара на чука. Звукът бе някак влажен и прозаичен. Отначало квадратът на капандурата се изпълни със зелена светлина, после всичко разцъфна в зелено. За кратък миг Рут видя скелетите на прилепите, все едно че ги гледаше на рентген.

След това зеленото стана черно.

Беше три и пет следобед.

17

В целия Хейвън хората бяха залегнали. Дори някои първо слязоха долу в избите на къщите си, било уж да вземат компоти, било да постоят на хлад. Бийч Джърниган лежеше зад тезгяха на „Хейвън Лънч“, закрил с ръце тила си. Мислеше си за онова нещо под брезента в каросерията на камионетката му.

В 3:05 основата на часовниковата кула експлодира и във всички посоки се разлетяха тухли и мазилка. Проехтя страхотен трясък, който се понесе из околността и изпотроши почти всички прозорци в Хейвън, плюс десетина в Троя и Албиън.

От назъбените процепи между тухлите изскочи зелен огън и кулата на кметството започна да се издига като някаква сюрреалистична крилата ракета, излязла изпод четката на Рене Магрит. Ракета с циферблат на часовник. Под нея бушуваше зелена огнена стихия, която обаче беше абсолютно студена, иначе куклите щяха да се стопят, както щеше да изгори и ръката на Рут Маккосланд, а може би и цялото градче.

Часовниковата кула се понесе нагоре върху този зелен огнен стълб и стените й почнаха да се издуват встрани, но илюзията се задържа още един кратък миг: в следобедното небе излиташе тухлена ракета… А после проехтя страховитата експлозия, съвпаднала с дванайсетия удар — пладне?, полунощ? — на полуделия часовник. Всичко стана досущ като при злополучната совалка „Чалънджър“. Разхвърчаха се тухли — по-късно Бентън Роудс щеше да види някои от щетите, но не и най-големите разрушения, които бяха отстранени веднага.

Парчетата тухли пробиха стените на няколко къщи, изпотрошиха прозорци и огради. Изобщо тухлите падаха от небето като бомби. Голямата стрелка на часовника, направена от ковано желязо, изсвистя като смъртоносен бумеранг и се заби в един от старите дъбове пред градската библиотека.

Земята се покри с мазилка и изпотрошени дъски.

А после настъпи тишина.

След известно време хората започнаха предпазливо да се изправят и да се оглеждат. Някои дори се заловиха да разчистват пораженията. През целия град сякаш бе преминал ураган, но никой не беше пострадал. А в действителност само един човек бе видял наистина литването на тухлената ракета, сторило му се като шизофреничен сън.

Това бе Джим Гардънър. В момента Боби спеше. Бе полегнала по негово настояване. И без това в тази следобедна жега не можеше да се работи, особено що се отнася до Боби. Тя се беше посъвзела малко от онова ужасно състояние, в което Гардънър я завари, но все още се преуморяваше, пък и отскоро отново й се беше появила обилна менструация.

Чудя се, мрачно си мислеше той, дали скоро няма да се наложи да й преливат кръв? От друга страна знаеше, че едва ли ще се стигне дотам. Бившата му жена също бе имала тежки проблеми с месечния си цикъл, вероятно защото навремето майка й била взимала някакви хормонални лекарства. Затова Гардънър бе попрочел това-онова за тази телесна функция, от която собственото му тяло бе лишено и вече знаеше, че аматьорските представи за менструацията — месечно изтичане на кръв от вагината — просто не е вярно. Повечето от съставките на мензиса всъщност бяха не кръв, а непотребна материя. С една дума менструацията се явяваше ефикасен процес за отстраняване на телесни отпадъци при жени в детеродна възраст, които в момента не са бременни.

Не, не. Той лично не вярваше, че Боби ще умре от загубата на кръв, стига да нямаше някой вътрешен кръвоизлив, което бе почти изключено.

Глупости. В такава ситуация знае ли човек кое е изключено и кое — не?

Добре, добре. Ясно. Пък и Гардънър съзнаваше, че каквото и да става, жените не могат да менструират непрекъснато, седмица след седмица. В крайна сметка кръвта и онази другата материя бяха едно и също нещо: части от тялото на Боби. Чист канибализъм, ала…

Не, не беше канибализъм. По-скоро, все едно че някой бе завъртял термостата на Боби до краен предел и сега тя бавно изгаряше. Миналата седмица по време на канската жега тя на няколко пъти щеше без малко да умре, така че, колкото и нелепо да звучеше, издирването на Дейвид Браун за нея бе като почивка.

Отначало Гардънър дори не вярваше, че ще успее да я склони да подремне. Но към три без четвърт Боби внезапно заяви, че се чувства уморена и вероятно ще иде да полегне, после запита и него дали не би искал да покърти час-два.

— Искам — отвърна той. — Но първо ще поседна на верандата да почета.

И да довърша онази бутилка, добави наум.

— Добре, но не се бави много — рече Боби. — Малко сън ще ти бъде от полза, сигурна съм.

Само че той не бързаше и още си пиеше пиенето, когато грохотът прекоси полето и хълмовете между къщата и градчето, което представляваше разстояние от около осем километра.

— Какво, по дяволите…

Тътенът се усилваше и Гардънър изведнъж го видя. Гледката бе пълен кошмар, очевидно плод на пиянската му фантазия… Делириум тременс, нищо друго… Изобщо не ставаше дума за някакви си телепатични пишещи машини или космически нагреватели за вода — това тук си беше невероятна тухлена ракета, която излиташе направо от центъра на Хейвън! Шапки долу, приятели, рече си той. Вече съм неизлечимо луд.

Само че малко преди да експлодира и да залее небето със зелени пламъци, Гардънър разпозна летящото чудовище и разбра, че нищо не му се привижда.

Това явно бе силата на Боби Андерсън, с която възнамеряваха да спрат надпреварата във въоръжаването и производството на ядрени оръжия, да предотвратят лудостта на човечеството. Именно тази сила сега се издигаше във висините върху огнен стълб, защото някой ненормален от градчето бе съумял по някакъв начин да постави експлозив в кметството и да вдигне във въздуха часовниковата кула, сякаш беше фойерверк.

— Майка му стара! — ужасено промълви Гардънър.

Внимавай, Гард! Нали виждаш бъдещето? Такова ли го искаш наистина? Оная жена с тебе е откачила и ти добре го знаеш… то е очевидно. Нима ще оставиш цялата тази сила в нейните ръце, а?

Не е луда, уплашено отвърна Гардънър. Изобщо не е луда. Пък и това нищо не променя. Ако не сме ние с Боби, ще е някой друг, нали така? Но ще я държа под око, обещавам…

Много хубаво, глупак такъв!

Онова нещо в небето експлодира и заля всичко със зеленикав огън. Гардънър закри очи. Без сам да знае, беше станал прав.

Откъм къщата изтича Боби Андерсън.

— Какво става, по дяволите? — извика тя, но вече знаеше.

В себе си Гардънър бе абсолютно сигурен, че тя знае, затова бързо спусна бариерата пред ума си — през последните две седмици бе усвоил този трик и го прилагаше с огромен успех. Всъщност бариерата не беше нищо друго, освен рецитиране на случайни стари адреси, откъси от стихотворения или песни, които се оказа, че вършат чудесна работа. По такъв начин той с лекота прикриваше мислите си, макар и на практика методът му да не се отличаваше особено от разбърканите поредици от образи и хаотични мисли, изпълващи главите на хората през повечето време (но ако беше видял отчаяните опити на Рут Маккосланд да скрие своите мисли, Гардънър вероятно би се досетил, че всъщност пластината в главата му го улеснява неимоверно и му спестява куп неприятности). Вече няколко пъти той бе виждал как Боби го гледа озадачено и веднага извръща глава встрани, щом установеше, че я е забелязал, но дори и така на него му бе съвсем ясно, че тя се опитва да прочете мислите му. Опитва се, ама все не успява…

Затова сега Гардънър използва бариерата си, за да прикрие първата лъжа, която щеше да каже на Боби, откакто преди почти три седмици на 5 юли бе свързал съдбата си с нейната.

— Не знам — отвърна той. — Бях задрямал на верандата. По едно време чух експлозия и блесна някаква зелена светлина. Това е.

Очите на Боби пробягаха по лицето му, после тя кимна:

— Най-добре е да идем в градчето и да видим.

Гардънър се поотпусна. Беше я излъгал, само защото смяташе, че така е по-безопасно, а тя дори му повярва. Сега обаче не му се щеше да се излага.

— А защо не идеш сама? — попита той. — Естествено, ако ти трябва компания…

— Добре, добре — прекъсна го тя нетърпеливо и веднага тръгна.

Той изчака да види пикапа на пътя, после се върна на верандата и би един шут на чашата си. Пиенето му беше вече неудържимо, крайно време бе да го зареже. Наоколо ставаше нещо особено и Гардънър искаше да гледа, а когато си пиян, все едно че си сляп.

Подобни заричания не му бяха за първи път. Понякога дори издържаше известно време без да близне нищо, ала този път не стана така. През нощта, когато Боби се върна, Гардънър спеше пиян на верандата.

Въпреки всичко обаче сигналът на Рут бе приет. Човекът, който го прие, не притежаваше кой знае каква ясна мисъл и работеше заедно с Боби, но нещо постоянно го притесняваше и го караше да пие все повече и повече. Все пак той долови сигнала и дори отчасти го разбра: иначе Гардънър не би излъгал. Що се отнася до Рут, тя вероятно щеше да е много по-доволна от другото си постижение.

Жената умря със запазен разсъдък.