Стивън Кинг
Томичукалата (21)

2

Бангор. Първа страница, „Дейли Нюз“, петък, 29 юли

САМОУБИЙСТВО НА ЩАТСКИ ПОЛИЦАЙ В ДЕРИ

Бил е шеф на следствието по изчезването на двама негови колеги

от Джон Лиандро

В ранните часове на вчерашния ден сержант Антъни „Буч“ Дуган се е прострелял със служебния си пистолет. Предварителните заключения са, че става дума за самоубийство. Смъртта му е нов удар за щатската полиция в Дери и без това разтърсена от изчезването на други двама образцови полицаи през миналата седмица…

3

Събота, 30 юли:

Съблякъл ризата си, Гардънър седеше на един дънер в гората, дъвчеше сандвич с риба и яйце и отпиваше от чашата с ледено кафе, разредено с бренди. Срещу него на друг дънер седеше Джон Ендърс, директорът на прогимназията. Него не го биваше много за тежък физически труд, затова още по пладне изглеждаше уморен и почти съсипан от палещата жега.

— Не е зле — кимна му Гардънър. — Във всеки случай се справяш далеч по-добре от Тремейн. Онова момченце вечно усложняваше излишно нещата.

— Благодаря — отпаднало се усмихна Ендърс.

Гардънър вдигна очи към гигантската заоблена форма, подаваща се от земята малко зад тях. Изкопът ставаше все по-широк и всеки ден се налагаше да използват все повече от онази сребриста телена мрежа, която задържаше срутването на страничните стени (той нямаше никаква представа кой и къде произвеждаше мрежата, само знаеше, че големите запаси в избата бяха почти изчерпани, но вчера от града пристигнаха няколко жени с товарен фургон и нова пратка, спретнато надиплена като току-що изгладени пердета). Мрежата им трябваше, защото разкопките на възвишението продължаваха, макар и краят на нещото в земята изобщо да не се виждаше. В момента сянката му бе по-голяма и от къщата на Боби.

Той пак погледна към Ендърс, който седеше и зяпаше разкопките с почти религиозно преклонение, като някакъв провинциален друид, посетил за първи път Стоунхендж.

Гардънър се изправи и леко залитна.

— Хайде — рече той. — Чака ни малко взривяване.

Преди няколко седмици двамата с Боби бяха попаднали на скална маса, стиснала тъй плътно кораба, че той приличаше на парче стомана, забито в отдавна засъхнал цимент. Не че му имаше нещо: напротив — по перленосивия му корпус нямаше дори драскотина, да не говорим за побитости или вдлъбнатини, само че беше като заседнал. Просто се налагаше да взривят скалата. При други обстоятелства това трябваше да е работа на специалисти бомбаджии, които знаеха как да си служат с динамит. С много динамит.

Само че сега в Хейвън разполагаха с взривни вещества далеч по-ефективни от динамита. Гардънър все още не знаеше какви точно са тези вещества, нито беше сигурен дали иска да знае. Това обаче бе по-скоро теоретичен въпрос, тъй като никой не му казваше нищо. Той самият беше сигурен единствено във факта, че огромна част от кметството литна като ракета пред собствените му очи, без съмнение с помощта на тези нови експлозиви. Навремето Гардънър се питаше дали находката на Боби със своето излъчване не би могла по някакъв начин да стимулира появата на мощни непознати оръжия. Сега това време му се струваше безвъзвратно потънало в далечното минало и той се чудеше как е могъл да бъде толкова наивен.

— Ще се справиш ли, Джони? — обърна се Гард към директора на прогимназията.

Ендърс стана, намръщи се и скръсти ръце отзад. Изглеждаше страхотно уморен, но все пак успя да се усмихне измъчено. Само това, че погледна към кораба, сякаш го освежи. От ъгълчето на едното му око се стичаше тънка струйка кръв, като малка алена сълза. Явно беше получил някакво миниатюрно разкъсване. „От близостта на кораба е“, рече си Гардънър. Например Боби Тремейн още през първия от двата дни, когато му „помагаше“, направо бе изплюл последните си зъби със скоростта на картечница, и то веднага щом доближи кораба.

Помисли да каже на Ендърс, че от дясното му око тече нещо, ала после реши да го остави сам да усети. Човекът щеше да се оправи. Вероятно. Пък и да не се оправеше, голяма работа. Тази последната мисъл накара Гардънър да се възмути от себе си.

Няма какво да се възмущаваш. Нима още се заблуждаваш, че в тези типове е останало нещо човешко? Съвземи се, Гард!

Той тръгна надолу по склона, но след малко спря при последния дънер, отвъд който каменистата почва преминаваше в здрава скала и вдигна от земята някакво евтино транзисторче, направено от жълта удароустойчива пластмаса. Към него бе прикрепена платка от калкулатор „Шарп“. И батерии, естествено.

После се изправи и като си тананикаше, стигна до изкопа, където млъкна и се загледа в гигантския сив корпус на кораба. Гледката не го освежи никак, а по-скоро го изпълни с тих ужас и смътен страх.

Ама продължаваш да се надяваш, нали? Признай си. Ключът към всичко трябва да е някъде тук…

Страхът му обаче някак си изяждаше надеждата и според него тя скоро щеше да изчезне.

Разкопките на възвишението вече бяха оголили значителна част от едната страна на кораба, но едновременно с това ръбът на изкопа се беше отдалечил и сега човек не можеше да докосне с ръка сивкавия метал. Слава богу, рече си Гардънър. Иначе от всяко докосване главата му се превръщаше в огромен говорител и почваше да го боли. Напоследък не кървеше всеки път като се допреше до корпуса (а понякога нямаше как да избегне допира), затова пък радиопрограмите веднага гръмваха в главата му, и то с такава сила, че веднъж-дваж от носа и ушите му рукваше кръв. На моменти Гардънър дори се питаше колко му остава да живее, но и този въпрос му се виждаше безсмислен. Още от онази сутрин, когато се бе събудил на вълнолома в Ню Хампшир, той знаеше, че дните му са преброени. Добре разбираше, че е болен, само дето не беше чак толкова болен, че да не види цялата ирония на ситуацията, в която понастоящем се намираше: след като си съдра задника от бачкане по разкопките на това чудо и работи с какви ли не машини и джунджурии и след като издържа толкова време, колкото никой друг от останалите капутчета не би могъл да изкара, без да хвърли топа от преумора, сега щеше да стане така, че нямаше да може да влезе в кораба през онзи люк, на който според Боби рано или късно щяха да попаднат. Ала Гардънър бе твърдо решил да опита. Без никакво колебание.

Той си напъха ботуша във въжената примка, затегна възела и мушна транзисторчето в джоба на ризата си.

— Давай, Джони. Пускай леко надолу.

Ендърс завъртя лебедката и Гардънър започна да се спуска надолу. До него сивият метален корпус се издигаше нагоре със същата скорост.

Ето ти начин да се отърват от него бързо и лесно. Трябваше само да изпратят телепатична заповед на Ендърс: „Пусни лебедката, Джон. Нямаме повече нужда от него“. И Гардънър щеше да прелети дванайсетте метра и да пльосне долу на скалата. Край.

От друга страна той така или иначе зависеше от тях по всяко време, но допускаше, че колкото и да не им се иска, няма как да не признават ползата от него. Да вземем онзи хлапак, Тремейн. Млад и здрав като бик, ама не издържа и два дни. Ендърс може би щеше да изкара днес, ако е рекъл Господ, ала Гардънър си залагаше часовника и златната верижка (каква златна верижка, ха-ха-ха?), че още утре щяха да му пратят някой друг да го дебне.

Боби била добре.

Глупости. Ако не се беше върнал, тя сигурно щеше да умре.

Но въпреки всичко Боби се справяше далеч по-мъжки от Ендърс и Тремейн…

Тук съзнанието му безмилостно добави: „Да, ама Боби влизаше в бараката с онези другите, а Тремейн и Ендърс никога не са били вътре…“. Може би там е разликата.

Какво ли има в проклетата барака? Десет хиляди ангели, танцуващи върху главичката на карфица? Призракът на Джеймс Дийн? Плащеницата от Торино? Какво?

Гардънър не знаеше.

Кракът му опря дъното.

— Долу съм! — кресна той.

На ръба на изкопа се показа лицето на Ендърс, далечно и дребно. Зад него се виждаше късче синьо небе, и то смалено до неузнаваемост. В главата му зашушна дрезгавият глас на клаустрофобията.

Тук долу разстоянието между корпуса на кораба и покритата със сребриста мрежа стена на изкопа беше много малко. Гардънър трябваше да се движи внимателно, за да не докосва странния метал, от който мозъкът му сякаш избухваше.

Скалата бе доста потъмняла. Той клекна и прекара пръсти по нея. Влагата си я биваше: от една седмица насам с всеки изминал ден се процеждаше все повече вода.

При първото си слизане тази сутрин Гард носеше със себе си нещо като сешоар, с чиято помощ изрови квадратна дупка в скалата със страна около десет сантиметра и дълбочина не повече от половин метър. Сега той отвори чантата с инструменти, извади от нея електрическо фенерче и светна в дупката.

На дъното имаше вода.

Гардънър се изправи и викна нагоре:

— Спусни маркуча!

— … какво…? — долетя до него някак извинителният отговор на Ендърс.

Гардънър въздъхна и за сетен път се запита колко ли още ще издържи в тая лудница. Използваха всякакви загадъчни машини и инструменти, ама никой не се беше сетил да прекара някакво вътрешно разговорно устройство от типа на интерком между дъното на изкопа и горе, та се налагаше да си крещят до прегракване.

В това отношение хитроумните им идеи хич ги няма. За какво им е да мислят за интеркоми, след като могат да четат мисли? Не забравяй, че тук само ти си човек.

— Маркуча! — ревна той. — Спусни долу тъпия маркуч, копеле проклето!

— … добре…

Гардънър зачака маркуча и в същото време му се щеше да е някъде другаде, молеше се да може някак да си внуши, че всичко това е само кошмар.

Не ставаше. Вярно, корабът беше екзотично налудничав, но и някак твърде прозаичен, за да е сън: също като острата миризма на пот от тялото на Джон Ендърс и собствения му алкохолен дъх или впитата в чатала му примка от клупа на въжето, с което го спуснаха, и грубата влажна скала под него.

Къде е Боби, Гард? Мъртва ли е?

Не. Не допускаше да е мъртва, но бе убеден, че е много болна. Нещо й се беше случило в сряда. Тоя ден май на всички им се беше случило нещо. Гардънър не можеше да си спомни хубаво и все пак беше абсолютно убеден, че в сряда не бе имал нито обичайната черна дупка в съзнанието, нито бе изпаднал в пълна пиянска забрава. Щеше да е по-добре за него, ала знаеше, че не е така. Просто в сряда онези се опитаха да прикрият нещо и именно тогава бе пострадала Боби… Ранена или друго…

Само че никой не говори за това.

Боби Тремейн: „Боби ли? Повярвайте, господин Гардънър, нищо й няма. Призля й от слънцето, ама скоро ще се оправи. Пък и трябва да си почине и вие го знаете най-добре, нали?“.

Звучеше толкова искрено и чистосърдечно, че човек направо би повярвал, че хлапето говори истината, стига да не бе видял особения поглед на очите му.

Той си представяше как отива при тях — при онези, които в себе си вече наричаше Хората от бараката — и ги пита какво е станало с Боби.

Нют Берингър: „Още малко и ще ни каже, че сме Даласката полиция“.

Тук всички сигурно щяха да се разкикотят и да викат: Ние сме Даласката полиция, така ли? Ще умрем от смях. Забавно, наистина. Чак му идеше да изпищи.

„Вероятно затова толкова ме напира отвътре“, рече си Гардънър. „Пищенето, имам предвид.“

Той стоеше в изкопа до необозримия чуждоземен кораб и чакаше маркуча. Внезапно в главата му като предсмъртен вик прозвуча ужасяващият край на „Фермата“ от Джордж Оруел. Интересно как човек помнеше някои неща наизуст. „Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек, но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.“

За бога, Гард! Млъкни!

Най-после маркучът се показа: двайсетметрово парче, взето от противопожарната служба на Хейвън. По принцип с него се пръскаше, а не се изсмукваше вода, но за целта бяха приспособили и една вакуумна помпа.

Ендърс го спускаше с неспокойни ръце и той се люлееше насам-натам, като от време на време закачаше корпуса на кораба. От това всеки път се разнасяше някакъв глух тропот с много особено кънтене. Кой знае защо звукът ужасно дразнеше Гардънър и той намръщен се ослушваше за всеки следващ удар на маркуча.

Защо изобщо го люлее тоя маркуч, по дяволите!

Троп… троп… троп. Поне да дрънчеше на метал, а така ми прилича на пръст, която се сипе върху ковчег.

Троп… троп… троп.

За бога, защо не скочих тогава, когато още имах възможност? Само трябваше да направя една крачка от оня гаден вълнолом на плажа Аркадия. Беше 4 юли, нали? Поне щях да съм приключил всичко.

Ами защо не го направиш сега? Довечера като се прибереш в къщата извади валиума и изпий останалите таблетки. Умри, щом нямаш куража да го спреш това нещо, или най-малкото да изчакаш да видиш какво ще излезе. Добряците от Хейвън сигурно ще организират купон до трупа ти. Да не мислиш, че си им притрябвал? Ако не беше онзи човешки остатък от Боби, отдавна да са се отървали от тебе. Добре, че помежду ви е тя…

Троп… троп… троп.

А нима Боби наистина стои между него и останалите в Хейвън? Да, така е. Но ако умре, колко ли ще му остане да живее, преди да го заличат от уравнението?

Няма да е дълго, приятелче. Изобщо няма да е дълго. Не повече от четвърт час.

Троп… троп… троп.

Гард се намръщи и стисна зъби, за да преодолее досадния звук, после подскочи и сграбчи месинговия накрайник на маркуча, преди пак да се е ударил в корпуса на кораба. След това го издърпа, клекна пред дупката и изви глава към едва виждащото се лице на Ендърс.

— Включвай помпата!

— … какво?…

„Ах, мама ти стара!“, рече си Гардънър.

— Включи тъпата помпа! — изрева той и този път буквално усети как главата му се разцепва на две. Чак притвори очи от болка.

— … ясно…

Когато отново погледна, Ендърс вече го нямаше.

Гардънър напъха края на маркуча в дупката, която тази сутрин бе изкопал в скалата. Вътре водата забълбука, бавно и някак замислено. Беше много студена, но ръцете му бързо претръпнаха. Вярно, изкопът бе дълбок едва дванайсет метра, но за да го нивелират трябваше да отнемат едната страна на възвишението, така че в действителност мястото, на което сега се намираше Гардънър, към края на юни вероятно е било най-малко под двайсет и седем метра пръст. Точната цифра можеше да се получи като се измери вече откопаната част на кораба, ала на Гардънър му беше все едно. Стигаше му и факта, че по всяка вероятност бяха попаднали на водоносен пласт. Явно долната половина на кораба бе потопена в голямо подземно езеро.

Ръцете му така изтръпнаха, че направо не ги усещаше.

— Хайде, говедо — измърмори той. — Включвай я най-после.

Сякаш в отговор на думите му, маркучът започна да се извива и вибрира. Тук долу при него двигателят на помпата не се чуваше, но и така се разбра, че е включена. Водата в дупката спадна и оголи зачервените му ръце. Гардънър я гледаше и си мислеше: „Водоносният пласт няма начин да не ни забави“.

Така е. Сигурно ще загубим поне един ден, докато онези изнамерят някоя суперпомпа. Възможно е да се получи известно забавяне, ала нищо не може да ги спре, Гард. Нима не ти е ясно?

В това време от маркуча се понесоха звуци като от гигантска сламка в гигантска чаша с кока-кола. Дупката беше празна.

— Спирай! — викна Гардънър.

А Ендърс седеше горе на ръба и продължаваше да го гледа. Гард въздъхна и дръпна силно маркуча. Ендърс се сепна, после му направи знак, че е разбрал и изчезна. След няколко секунди вибрациите на маркуча спряха и той бавно тръгна нагоре.

Гардънър обаче първо се увери, че краят му не се люлее и едва тогава извади транзисторчето от джоба на ризата си и го включи. В него имаше часовников механизъм, който му даваше точно десет минути. Той го постави в дупката и го покри с парчета скала. Знаеше, че каквото и да направи, голяма част от силата на експлозията ще се насочи нагоре, но пък неизвестното взривно вещество бе дяволски мощно, така че положително щеше да откърти поне метър скала, чиито отломъци после бързо щяха да натоварят в такелажна примка и да я изтеглят с лебедката. Във всеки случай корабът нямаше да пострада. Очевидно „нищо“ не можеше да му навреди.

Гардънър си пъхна крака в клупа на въжето и кресна:

— Дърпай!

Никакъв отговор.

— ДЪРПАЙ, ДЖОНИ! — ревна той с всичка сила. Главата пак го сряза, сякаш се цепеше прогнило по средата.

Отново нищо.

Одевешното му потапяне на китките в леденостудената вода беше смъкнало телесната температура на Гардънър поне с два градуса, но въпреки това по челото му внезапно изби хладна пот. Той си погледна часовника. Откакто включи транзистора бяха изтекли две минути. Очите му бързо отскочиха към парчетата скала, с които бе затрупал дупката. Все още имаше предостатъчно време да ги разбута и да изключи транзисторчето.

Само дето изключването му нямаше да спре онова, което ставаше вътре в миниатюрното радио. Това го знаеше и без да пита.

Гардънър пак погледна нагоре, но Ендърс не се виждаше никакъв.

Ето как ще се отърват от тебе, Гард.

Капка пот се плъзна в едното му око и той я избърса с опакото на дланта си.

— ЕНДЪРС! ХЕЙ, ДЖОНИ!

Изкачи се по въжето, Гард.

Дванайсет метра? Я не се занасяй! Това дори и в колежа едва ли бих могъл да го направя.

Той пак си погледна часовника. Три минути.

Ясно. Ще гръмне, и точка. Край. Жертвал се в името на Великия кораб. Ако не друго, поне щеше да спечели доверието на томичукалата…

— … го включил още?

Гардънър извърна глава нагоре толкова рязко, че щеше да си изкълчи врата, а страхът му моментално се превърна в ярост.

— Включих го преди цели пет минути, глупако! Изкарвай ме по-бързо оттук, преди да е гръмнало, че кой знае къде ще ме прати!

Ендърс зяпна почти комично и пак изчезна. Гардънър за сетен път впери поглед в часовника с премрежени от пот очи.

Примката на чатала му трепна и се опъна, той започна да се издига и затвори очи, вкопчил се във въжето. Май още не беше готов да хвърли топа, както се убеждаваше допреди малко. Но пък в тази мисъл имаше и нещо хубаво, нали?

Гардънър стигна ръба на изкопа, стъпи на здрава почва, разхлаби клупа около крака си и тръгна към Ендърс.

— Извинявай — нервно рече Ендърс. — Мислех, че се бяхме разбрали да ми викнеш преди да го…

Гардънър го удари. Направи го преди още да е осъзнал движението си и Ендърс падна на земята с окървавена уста. Очилата му увиснаха на едното ухо, а Гардънър си рече, че и без да е телепат, усеща как всички глави в Хейвън се извръщат автоматично в посока към кораба и се ослушват, тревожно и нащрек.

— Как не те е срам да ме изоставиш там долу с включен взривател, говедо! — каза той. — Ако още веднъж извършиш нещо такова — ти или кой да е друг в града — по-добре ме зарежете долу, и точка! Ясно ли е?

Очите на Ендърс гневно просветнаха, той си намести очилата доколкото можеше и се изправи. По плешивото му теме имаше кал.

— Ти май не знаеш с кого си имаш работа — рече Ендърс.

— Знам повече, отколкото си мислиш — прекъсна го Гардънър. — Чуй, Джони. Пък и вие останалите, ако слушате, както си мисля, чуйте и вие. Долу искам да имам интерком. И искам повече внимание от ваша страна. Всички знаем, че аз съм единственият в тъпия ви град, дето може да работи там долу без мозъкът му да стане на пюре. Искам внимание, чуваш ли?

Ендърс не откъсваше очи от него, но Гардънър смяташе, че се вслушва в нещо друго. В онези чужди гласове, чието решение чакаше. Да го чака. Гардънър бе толкова вбесен, че не даваше пукнат грош.

— Добре — тихо отвърна Ендърс и притисна длан към кървящата си устна. — Може и да си прав. Ще монтираме интерком и ще се постараем за повече… как го каза?

Той изкриви уста в някакво подобие на презрителна усмивка от типа, който Гардънър чудесно познаваше. Точно така се усмихваха хора като Арбърг и Маккардъл. Такива бяха и усмивките на всички онези, дето държаха в ръцете си ядрените оръжия, особено когато говореха на тема атомни съоръжения.

— Внимание. Думата е внимание, глупако! Ако не можеш да я запомниш, си я препиши от речника в къщата. — Той пристъпи към Ендърс и с голямо задоволство го видя как бързо направи две крачки назад, а презрителната му усмивчица мигновено изчезна. На мястото й се появи плаха тревога. — Внимание, Джони. Ще я запомниш, не се притеснявай. Всички ще я запомните. Ако не заради мене, поне заради Боби.

Двамата стояха до навеса с инструментите и машините. Очите на Ендърс се бяха смалили от страх, а Гардънър продължаваше да го гледа ожесточено, с кървясали зеници.

А в случай че Боби умре, вниманието ви към мене положително ще придобие формата на бърза и безболезнена смърт. Само това може да се очаква от вас, нали? Няма ли да признаеш, че именно такова нещо напълно описва топографията на ситуацията? Нали така, шибан гаден плешив помияр нещастен?

— Аз… ъ-ъ-ъ… Ние сме ти благодарни за откровеността — рече Ендърс.

Устните му нервно играеха. Виждаше се, че не му е останал нито един зъб.

— Няма защо.

— Но може би сега е наш ред да ти върнем жеста — продължи той, свали си очилата и започна да ги трие с потната предница на ризата си (което според Гардънър щеше само да ги зацапа още повече). В очите му отново проблесна злобна ярост. — Недей да удряш така, Джим. Предупреждавам те — всъщност „всички“ те предупреждаваме — да не си го позволяваш никога повече. Знаеш, че… ъ-ъ-ъ… в Хейвън стават известни промени…

— Хайде де. Не думай.

— И в резултат от тях хората са станали… ъ-ъ-ъ… доста сприхави… Мисълта ми е, че подобен удар може да се окаже голяма грешка.

— Я ми кажи, внезапни звуци сепват ли те?

— Не те разбрах… — Ендърс го изгледа учудено.

— Защото ако таймерът на оня транзистор е в ред, всеки момент ще чуеш нещо.

Гардънър тръгна да се скрие зад навеса. Не тичаше, но и не вървеше бавно. Ендърс погледна сепнато към кораба, после се втурна след него, но се спъна в някаква лопата и се просна на земята, изкриви лице от болка и сграбчи глезена си. Миг по-късно силен грохот разтърси всичко наоколо, последван от няколко от познатите глухи, но отчетливи звуци, когато парчета скала започнаха да падат върху корпуса на кораба. Други се издигнаха високо във въздуха и се посипаха обратно в изкопа. Гардънър дори видя как някакъв камък се удари в кораба и отскочи на учудващо голямо разстояние.

— Мръсен шегаджия! Защо не ме предупреди по-рано? — извика Ендърс, който продължаваше да лежи на земята, стиснал глезена си.

— Шегаджия ли? — рече Гардънър. — Нали ти пръв ме заряза там долу!

Ендърс кипеше от ярост.

Гардънър постоя известно време, после отиде при него и протегна ръка.

— Хайде, Джони. Било каквото било. Щом Сталин и Рузвелт са могли да действат заедно срещу Хитлер, ние с тебе също би трябвало да си помагаме, за да изкопаем това чудо. Какво ще кажеш?

Ендърс мълчеше, но след малко пое ръката на Гардънър и стана, после почна нацупено да си изтупва дрехите, като от време на време го поглеждаше злобно.

— Дай да видим докъде сме стигнали — предложи Гардънър. Чувстваше се отлично, дори не помнеше някога да е бил по-добре. Случката с Ендърс сякаш вля в него неподозирани сили.

— Какво?

— Нищо — отвърна Гардънър и се запъти към ръба на изкопа.

Погледна надолу и се опита да види дали не е избила вода, ослушваше се за плискане и бълбукане, ала нито забеляза, нито чу нещо. Май пак бяха извадили късмет.

Внезапно му хрумна, че е непредпазливо да стои на ръба с ръце на кръста, надвесил се над дванайсет метровата пропаст, а в същото време там някъде зад него е Ендърс, на когото преди малко бе разкървавил устата. „Копелето стига да иска, може да изтича и да ме блъсне в дупката“, рече си Гардънър и му се стори, че пак чу гласа на Ендърс: „Подобен удар може да се окаже голяма грешка“.

Въпреки това обаче той не се обърна да го види какво прави. Кой знае защо доброто му настроение си оставаше. Беше изпаднал в нещо като транс и не му се щеше да се озърта, сякаш страдаше от мания за преследване.

А когато най-после извърна глава, Ендърс продължаваше да си стои при навеса и пак го гледаше със същото изражение на неприязън. Вероятно отново разговаряше с дружките си от Хейвън.

— Какво да правим? — бодро му подвикна Гардънър. — Долу е пълно с камънаци и парчета скала. Ще се хващаме ли за работа или ще се разправяме кой за какво е виновен?

Ендърс се намъкна под навеса, взе левитационния агрегат, с който вдигаха и отместваха по-тежките камъни и го понесе към Гардънър. Подаде му го, Гардънър го нарами и тръгна към въжето с клупа, после спря и изгледа Ендърс.

— Не забравяй да ме издърпаш, щом ти кажа.

— Няма.

Очите на Ендърс бяха някак навъсени и мрачни, но може би това се дължеше на очилата. Както и да е, на Гардънър му беше все едно. Той си намъкна крака в примката и затегна въжето, а Ендърс се отправи към лебедката.

— И не забравяй, Джони. Внимание. Това е паролата за днес.

Джон Ендърс го спусна в изкопа без да отвърне нищо.

4

Неделя, 31 юли:

В неделя към единайсет и четвърт преди обяд Хенри Бък, известен сред приятелите си като Ханк, извърши последния акт на ирационална лудост, обзела жителите на Хейвън.

„Хората са станали доста сприхави“, беше казал Ендърс на Гард. Доказателство за това бе забелязано и от Рут Маккосланд по време на издирването на Дейвид Браун: размяна на ругатни, спречквания, дори пестници. Тогава по ирония на съдбата именно Рут със своя неопетнен морален престиж и влиянието си сред тези хора успя да не допусне търсенето на детето да се превърне във всеобщо сбиване.

Сприхавост? Май „лудост“ беше по-вярната дума.

Поради шока от „ставането“ целият град се бе превърнал в нещо като стая, пълна с избухлив газ в очакване на някой да драсне клечка кибрит или на друго непреднамерено действие със същия смъртоносен ефект, все едно момчето от магазина да натисне звънеца, от което да възникне искра и цялата стая да отиде по дяволите.

Искрата обаче я нямаше. Това отчасти се дължеше на Рут и Боби. После, след посещенията в бараката се създаде група от шестима мъже и една жена, които действаха подобно на хероиновите наставници при хипитата през шейсетте години и помагаха на останалите жители в Хейвън да преодолеят началния труден етап на „ставането“.

Големият взрив в Хейвън така и не настъпи, за щастие на щата Мейн, а защо не и на цялата планета? Тук сега няма да седна да ви убеждавам, че вселената е пълна с опожарени планети, понеже някъде и някога хората се сбили за това кой да има по-голям дял в кварталната обществена пералня и цялата работа бързо се превърнала в унищожителна война. Никой не знае какво може да стане. А към края на юни имаше моменти, когато светът можеше да се събуди някоя сутрин и да установи, че в забутано малко градче на Нова Англия бушуват безредици и то във връзка с такъв жизненоважен въпрос като чий ред е да ходи за кафе в „Хейвън Лънч“.

Естествено, можем да вдигнем планетата във въздуха и без чужда помощ, и то по причини, които в космически мащаб биха изглеждали съвършено незначителни: там, където сме забутани в единия край на Млечния път в Малкия Магеланов облак, това дали руснаците нахлуват в петролните полета на Иран или НАТО решава да инсталира крилати ракети в Западна Германия, за отдалечения на хиляди светлинни години наблюдател вероятно изглежда също толкова важно, колкото и въпроса кой да плати пет кафета и пет хамбургера в закусвалнята.

Както и да е, в Хейвън напрегнатият период свърши в края на юли. По това време почти всички в градчето вече бяха загубили зъбите си и преживяваха някакви особени мутации, а при онези седмината, които ходеха в бараката на Боби и общуваха с тайнственото зелено сияние, същите мутации дори започнаха десетина дена по-рано, но те го пазеха в тайна.

И бяха прави, като се има предвид характера на измененията.

В този смисъл си струва накратко да споменем начина, по който Ханк Бък си отмъсти на Албърт „Питс“ Барфийлд, понеже това наистина представляваше последната лудост в Хейвън.

Ханк и Питс Барфийлд бяха част от онази компания картоиграчи, към която принадлежеше и Джо Полсън. Играеха покер всеки четвъртък вечерта. Вярно, към края на юли вече бяха престанали да се събират, ама то нямаше нищо общо с това, че на оная кучка Бека Полсън й стана нещо и опече мъжа си. Спряха просто, защото не можеш да играеш покер и да блъфираш, когато всички играчи са телепати.

Въпреки това Ханк имаше зъб на Питс Барфийлд и колкото повече мислеше за него, толкова повече се ядосваше. Питс още от години хитруваше с картите и вече няколко души го подозираха. Ханк си спомняше как една вечер бяха на гости на Кайл Арчинбърг и играеше билярд с Мос Харлингън, който по едно време му каза:

— Питс при раздаването вади карти отдолу, повярвай ми, Ханк. Гледай сега как ще ударя онези шест топки. — „Бам!“ Шестте топки се нанизаха в страничния джоб като по поръчка. — Само че копелдакът го прави много ловко и не мога да го хвана.

— Ако мислиш така, защо не се откажеш от играта?

— Глупости! Другите играят честно, пък и право да ти кажа мога да ги победя всичките. Девет топки! — „Бам!“ — Има бързи пръсти гадината, а и никога не ламти за много. Прави го само, когато почне да губи. Не го ли виждаш, че всеки четвъртък завършва играта с толкова, с колкото е почнал?

Ханк това го знаеше, но дълго време си мислеше, че Мос преувеличава, тъй като е добър играч и не обича да оставя някой да си иде, без преди това да му е прибрал парите. Само че в течение на годините и други хора изразиха същите подозрения и лека-полека започнаха да се отказват от покера, а някои от тях бяха наистина мъжки момчета, с които Ханк винаги с удоволствие бе удрял по една-две бири, докато пляскаха картите. Те не намекнаха, че Питс Барфийлд може да има нещо общо с решението им, просто се оттеглиха тихо и кротко и престанаха да посещават редовните сбирки. Оправдаваха се, че уж се записали в някакъв клуб по боулинг в Бангор и жените им не ги пускали да отсъстват по две вечери седмично, или че били преминали в друга работна смяна и не можели да остават до късно през нощта. Трети твърдяха, че трябвало да си стягат къщите за зимата, макар че беше едва месец май.

Така че в крайна сметка от картаджиите останаха само трима-четирима от основателите, което някак си направи нещата да изглеждат още по-зле, тъй като излизаше, че всички други бяха подушили измамата също толкова ясно, колкото и миризмата на прокиснало, която обикновено се носеше на талази от немитото тяло на Барфийлд. Значи оставаха те тримата: Ханк, Кайл и Джо Полсън. Най-големите балъци, дето от години са ги правили на маймуни.

Малко след като „ставането“ потръгна, Ханк установи веднъж завинаги жестоката истина. Питс не само че хитруваше при раздаването, но и от време на време си служеше с белязани карти. Всичко това той го бе усвоил по време на монотонните си дежурства в някаква берлинска снабдителна база малко след края на Втората световна война. Това нещо не даваше покой на Ханк и той лежеше и се въртеше неспокойно в знойните и задушни юлски нощи, а главата му се пръскаше от болка, докато си представяше как Питс седи в някоя прохладна база по риза и чорапи и, ухилен и смърдящ до небесата, тренира трикове с карти и си представя баламите, които ще обира като се върне вкъщи.

Тези картини, заедно с главоболието, Ханк ги търпя цели две седмици и после една нощ внезапно му хрумна отговорът. Просто трябваше пак да изпрати стария Питс в снабдителната база. В „някоя“ снабдителна база, все едно коя. Можеше да е на петдесет светлинни години оттук, на петстотин или на пет милиона. Някъде в зоната на здрача. И Ханк вече знаеше точно как да го направи. От вълнение той стана прав в леглото и се ухили до ушите. Даже главоболието му изчезна.

— Интересно какво ли изобщо значи снабдителна база? — измърмори тихо той и после реши, че това е най-малкият му проблем в момента.

Ханк провеси крака, стана и веднага се залови за работа, още в три часа сутринта.

А с Питс се срещна седмица след гениалното си хрумване. Килнал стола си назад, Питс седеше пред търговския център „Кудър“ и разглеждаше снимките в списание „Галерия“. Ето това са му любимите занимания на Питс Барфийлд, рече си Ханк: да гледа голи мацки, да хитрува при раздаването и да смърди като пор в снабдителна база.

Беше неделя, облачно и задушно. Ханк се запъти право към Албърт „Питс“ Барфийлд, който си седеше на стола, опрял обутите си в гумени ботуши крака на дървената пречка и оглеждаше мадамите в списанието, а хората наоколо усетиха единствената мисъл, която пулсираше

(снабдителнабазаснабдителнабазаснабдителнабаза)

в главата на Ханк, видяха огромния радиокасетофон в ръката му и пищова, затъкнат в панталоните, и побързаха да се скрият от очите му.

А Питс бе потънал в изучаване на плаката към списанието, на който се виждаше почти всичко от някакво момиче на име Канди (чието хоби, пишеше вътре, било „яхти и мъже с нежни и силни ръце“), така че когато вдигна очи, вече бе твърде късно за каквато и да е конструктивна реакция от негова страна. Като се има предвид големината на патлака на Ханк (разправяха си хората същата вечер, без дори да отварят уста, освен ако не искаха да натъпчат вътре нещо за ядене), вероятно за бедничкия Питс е станало твърде късно още като се е събудил тази заран.

Столът на Питс се спусна долу с трясък.

— Хей, Ханк! Какво си…

Ханк измъкна пищова: сувенир от собствената му служба в армията, която бе изкарал в Корея, а не в някаква си жалка снабдителна база.

— Стой мирно — рече той, — или ще се наложи да ти отмиват мозъка от витрината, гадно измамно копеле!

— Ханк… Ханк… какво…

Ханк бръкна в пазвата си и измъкна чифт миниатюрни слушалки за касетофон, включи ги в апарата, пусна радиото и ги подхвърли на Питс.

— Сложи си ги на ушите, Питс. Искам да видя как ще се измъкнеш от това раздаване.

— Ханк… Моля те…

— Няма какво да ме молиш, Питс — твърдо каза Ханк. — Ако не ги сложиш, докато преброя до пет, ще ти направя операция на синусите.

— За Бога, Ханк! Не помниш ли, че играехме с чипове от по четвърт долар! — истерично изпищя Питс.

По лицето му се стичаше пот и попиваше в ризата. От тялото му силно лъхаше на застоял оцет.

— Едно… две…

Питс отчаяно се огледа. Наоколо не се виждаше никой, улицата бе абсолютно празна. Дори автомобилното движение беше замряло, макар и паркингът пред търговския център да бе почти пълен. Във въздуха витаеше гробна тишина, чуваше се само приглушената музика от слушалките: в момента „Лос Лобос“ тъкмо се чудеха дали вълкът ще оживее.

— Никога не сме играли с високи залози, Ханк! — пак викна Питс. — А и аз рядко съм хитрувал, честно! За Бога, няма ли кой да го спре този човек!

— … три…

Питс вече не можеше да се владее и изкрещя с някаква окончателна и нелепа предизвикателност:

— Какво да правя, като онзи глупак не може да играе!

— Четири — рече Ханк и вдигна пищова.

Питс отстъпи. Цялата му риза вече бе потъмняла от пот, очите му бясно се въртяха и от него вонеше като от бомбардирано с напалм говеждо говно.

— Добре, добре! — изхленчи той и сграбчи слушалките. — Съгласен съм, слагам ги!

Той си постави слушалките, а Ханк, без да отмества пистолета от него, се наведе над радиокасетофона. Бутонът за включване беше под гнездото за касетите, но върху него имаше залепена лепенка с кратък и зловещ надпис: „Изпращане“.

Ханк го натисна.

Питс извика, но писъците му бързо започнаха да заглъхват, все едно че някой въртеше копчето за намаляване на звука. Едновременно с това стана нещо и с физическото му присъствие. Питс Барфийлд почна да се топи и чезне като избеляла фотография. Устните му се движеха беззвучно, кожата му придоби цвета на мляко.

Зад гърба му сякаш се отвори врата, извеждаща навън от реалността: все едно действителността на Хейвън се беше завъртяла на някаква тайнствена ос, подобно на подвижен библиотечен шкаф в замъка на призраците. Отзад се разкри печален черно-виолетов пейзаж.

Косата на Ханк се развя покрай ушите му, яката на ризата му изплющя като изстрел със заглушител, а боклукът по асфалта — хартийки от бонбони, празни цигарени кутии и няколко опаковки от чипс — полетяха към тази дупка като засмукани. Завихреният въздух се устреми към вакуума на другото място. Някои от боклуците дори профучаха между краката на Питс, но имаше и такива, които според Ханк, преминаха директно през тялото му.

Внезапно Питс сякаш олекна като онези хартийки по паркинга и също като тях изчезна в дупката. След него полетя и списанието му, а страниците му се вееха като криле на прилепи. „Имаш късмет, путьо“, помисли Ханк. „Поне ще си четеш нещо там в снабдителната ти база“. Столът на Питс се преобърна и се понесе по асфалта, после се заклещи в отвора. Въздушните вихри около Ханк вече бяха силни като в аеродинамична тръба. Той се приведе към касетофона и сложи пръст върху стоп-бутона.

Само че тъкмо преди да го натисне до слуха му долетя слаб вик от онова, другото място. Ханк се огледа и си рече: „Не. Не е Питс“.

Викът се чу отново.

— … Хили…

Той смръщи вежди. Това определено беше детски глас, дори имаше нещо познато. Нещо…

— … дядо-о-о! Искам да се върна вкъщи-и-и…

В това време във въздуха се разнесе някакво неясно дрънчене и скърцане: витрината на магазина зад Ханк, която беше хлътнала от експлозията в кметството миналата неделя, се изду напред и гръмна като балон. Обля го порой от стъкла, но нито едно дори не го одраска.

— … моля ти се-е-е… не мога да диша-а-ам…

Подредените във формата на пирамида консерви фасул се разлетяха около Ханк, тъй като дупката ги засмука и тях в отворената от него друга реалност. По асфалта дращеха и пълзяха двукилограмови полиетиленови торби с изкуствен тор и пакети с дървени въглища за домакински скари.

„Трябва някак си да го спра това чудо“, помисли Ханк и сякаш в потвърждение на мислите му една консерва фасул го хлопна в тила, отскочи високо във въздуха и потъна във виолетово-черния отвор.

— Хили-и-и…

Ханк удари стоп-бутона. Вратата моментално изчезна, а откъм заклещения стол се чу сухо изпращяване и нещо го сряза по диагонал на две. Едната му половина остана да се търкаля на асфалта, а от другата нямаше нито следа.

Ранди Крьогер, германецът собственик на „Кудър“ още от края на петдесетте години, сграбчи Ханк и го извърна към себе си.

— Витрината, Бък — рече той. — Ще трябва да я платиш.

— Няма проблеми, Ранди — кимна Ханк като разсеяно потриваше цицината, която се оформяше на тила му.

Крьогер се огледа и посочи останките от стола.

— И това също — обяви той и си влезе в магазина.

Така свърши месец юли.

5

Понеделник, 1 август:

Джон Лиандро свърши разказа си, допи бирата и се обърна към Дейвид Брайт:

— Как мислиш, какво ще каже той?

Брайт се умълча. Двамата с Лиандро седяха в бар „Дар“, претенциозно и натруфено жалко заведение в Бангор, за което можеха да се кажат само две положителни неща — намираше се точно срещу редакцията на „Дейли Нюз“ и всеки понеделник бутилка хайнекен струваше едва долар и четвърт.

— Според мене ще те прати в Дери да си довършиш оная история за страницата с местни вести — отвърна Брайт. — А после може да те пита дали не е време да идеш на психиатър.

Лиандро придоби вид на човек, съсипан от живота. Все пак беше едва двайсет и четири годишен и последните му два материала — за изчезването (разбирай „предполагаемата насилствена смърт“) на двамата щатски полицаи и за самоубийството на трети — му бяха изострили апетита за горещи репортажи от мястото на събитието. В сравнение със среднощната динамика на следствието по издирване на телата на ченгетата, довършването на материалчето за някакъв си банкет на ветераните от войната в Дери му се струваше пълна досада. В момента просто му се занимаваше само с парещи истории. А на Брайт почти му стана мъчно за малкото кретенче. При него това бе основната беда: Лиандро си беше чиста проба кретен. Да си кретен на двайсет и четири години е донякъде допустимо, но Брайт не се съмняваше, че Джони Лиандро щеше да си остане кретен и на четирийсет и четири… на шейсет и четири, та дори и на осемдесет и четири, ако изобщо доживееше до такава преклонна възраст.

Идеята за дъртия кретен го изпълни с ужас, затова Брайт реши да поръча още бира.

— Шегувах се — рече той.

— Значи смяташ, че той ще ми позволи да разнищя онази история, така ли?

— Не.

— Но нали току-що каза…

— Казах, че се шегувам за психиатъра — търпеливо поясни Брайт. — Нищо друго.

„Той“ беше Питър Ренолт, завеждащ вътрешните новини. Дългогодишният опит отдавна бе научил Брайт, че именно тези редакционни шефове стояха най-близо до Дядо Господ и вероятно Джони Лиандро също щеше много скоро да го разбере. Репортерите предполагаха, а шефовете им като Питър Ренолт разполагаха.

— Да де, ама…

— Няма какво да разнищваш — добави Брайт.

Ако малцината посветени в Хейвън — онези, които бяха посетили бараката на Боби Андерсън — можеха да чуят следващите думи на Лиандро, то житейският му път със сигурност щеше да се скъси до само още няколко дни, даже часове.

— Искам да разнищя „Хейвън“ — заяви той и пресуши бирата си на три големи глътки. — Всичко почва оттам. Детето изчезва в Хейвън, жената умира в Хейвън, Роудс и Габънс не се връщат от Хейвън… Дуган се самоубива. Защо? Ами защото, пише, обичал онази жена, Маккосланд. Маккосланд от Хейвън.

— Забравяш милия дядка — рече Брайт. — Същият, дето обикаля наоколо и разправя, че внукът му бил жертва на конспирация. Очаквам го всеки момент да почне да шушука и за Фу Манчу, бели робини и тем подобни.

— За какво говориш? — драматично запита Лиандро. — „Какво става в Хейвън?“

— Говоря за коварния доктор — отвърна Брайт.

Бирата му най-сетне пристигна, ала вече не му се пиеше. Искаше да си ходи. Не трябваше да споменава проклетия старец, само мисълта за него го правеше неспокоен. Дядото безспорно беше чалнат, макар че в очите му имаше нещо особено…

— Какво?

— За доктор Фу Манчу. Ако видиш някъде Нейланд Смит, сигурно ще изкараш репортажа на века. — Брайт се приведе напред и прошепна дрезгаво: — Бели робини. А когато ти се обадят от „Ню Йорк Таймс“ гледай да не забравиш от кого си го чул за първи път.

— Не намирам шегите ти за остроумни, Дейвид.

„Осемдесет и четири годишен кретен“, пак си рече Брайт. „Представяш ли си?“

— Или това, например — продължи гласно той. — Мънички зелени човечета. Пришълците вече са тук, но никой не го забелязва. И изведнъж, хоп! Разкритията на младия репортер! Робърт Редфорд в ролята на Джон Лиандро. Вълнуващи епизоди от…

Барманът се приближи към тях и каза:

— Може ли малко по-тихо?

Вбесен, Лиандро скочи на крака и хвърли три долара на масата.

— Ще ти кажа нещо, Дейвид. Чувството ти за хумор е като на някой пубер!

— А може и двете — говореше Брайт като насън. — Фу Манчу и зелените човечета от космоса. Пъклен съюз, скрепен в самия ад. За всичко това знаеш само ти, Джони.

— Между другото, все ми е едно дали Ренолт ще ме пусне да направя репортерско разследване — рече Лиандро и на Брайт му стана ясно, че май е изопнал нервите му прекалено много: кретенчето беше посиняло от яд. — От другия петък излизам в отпуска, която мога да реша да прекарам в Хейвън. Ще си проведа частно разследване през свободното си време.

— Разбира се — съгласи се Брайт. Усещаше, че трябва да отстъпи, защото не след дълго Лиандро щеше да го удари, ама какво да прави като това момче вечно му подаваше реплики. — Без това Редфорд едва ли ще се навие да поеме ролята. А така той ще е сам срещу всички. Уха-а! Само гледай като идеш там да не си забравиш специалния часовник.

— Какъв часовник? — попита Лиандро. Ядът още си личеше по лицето му, ама и Брайт направо не можеше да се сдържа.

— Ами от онези, дето като ги побутнеш и почват да издават ултразвуков сигнал, който може да се чува само от супермени — рече Брайт и му показа на собствения си часовник, при което си поля панталоните с бира. — Дето викат би-бииииииииииип…

— Пет пари не давам какво мисли Питър Ренолт и тъпите ти шегички изобщо не ме засягат — заяви Лиандро. — Много скоро и двамата може да осъмнете силно изненадани.

Той тръгна да излиза, после спря и се обърна.

— А специално за тебе смятам, че си цинично говно без капка въображение.

След тези прощални думи Джони Лиандро се завъртя на пети и излезе с гордо вирната глава.

Брайт вдигна чаша и кимна на бармана:

— Да пием за циничните говна по света — рече той. — Може и да сме хора без капка въображение, но сме известни с изключителната си устойчивост срещу вируса на кретенизма.

— Както кажеш — отвърна барманът.

От такива истории отдавна му беше втръснало, ала ако искаше нещо по-интересно, трябваше да стане барман в Хейвън.

6

Вторник, 2 август:

Късно този следобед в кабинета на Нют Берингър се събраха шест души. Беше към пет часа, но часовникът в кулата на кметството — която на пръв поглед изглеждаше истинска, само дето през нея птиците щяха спокойно да си прелитат, стига в Хейвън да имаше още от тях — продължаваше да показва три и пет. И шестимата вече бяха прекарали известно време в бараката на Боби: последният й посетител бе Адли Маккийн, а останалите включваха Нют, Дик Алисън, Кайл, Хейзъл и Франк Спрус.

Те седяха и обсъждаха малкото неща, които трябваше да се обсъждат, без да говорят гласно.

Франк Спрус попита как е Боби.

Още е жива, отвърна Нют, друго не се знае. Има шанс да излезе от бараката, но най-вероятно няма да успее. Ще се разбере по-нататък.

После разговорът се насочи към онова, което Ханк Бък бе сторил предишния ден и какво беше чул от оня другия свят. Никой не прояви кой знае какъв интерес към невзрачния покойник Питс Барфийлд. Наказанието му бе или заслужено, или малко по-голямо, отколкото трябваше — във всички случаи това нямаше никакво значение. Станалото — станало. От цялата история на Ханк не му се случи нищо — за счупеното стъкло на витрината и за засмуканата в другата реалност стока той веднага връчи чек на Ранди Крьогер, който побърза да провери покритието му в бангорската банка, откъдето отвърнаха, че чекът е редовен и Крьогер се успокои.

Що се отнася до Ханк, те и да искаха, нямаше да могат да вземат никакви други мерки. Единствената арестантска стая в Хейвън се намираше в сутерена на кметството, но всъщност бе част от помещенията за архива, където Рут обикновено затваряше малцината местни алкохолици, така че оттам Ханк Бък щеше да успее да се измъкне за не повече от десет минути. Дори и седмокласник би се справил с вратата. А нямаше как да изпратят Ханк в областния затвор, защото обвинението би изглеждало подозрително. Изборът беше елементарен: или да го оставят на мира, или да го пратят на Алтаир-4. За късмет имаха възможност да изследват внимателно мислите и мотивите на Ханк, от което стана ясно, че гневът и объркването му вече утихват, както впрочем ставаше и навсякъде в града. Той едва ли щеше да повтори деянието си, а за всеки случай му отнеха самоделния радиокасетофон и му забраниха да прави нов, после преминаха на по-важната тема — гласа, дочут от Ханк.

„Дейвид Браун, то е ясно“, каза Франк Спрус. „Нали така?“

Всички кимнаха.

Дейвид Браун се намираше на Алтаир-4.

Никой не знаеше какво е Алтаир-4, нито пък се интересуваше. Името идваше от някакъв стар филм и за тях не звучеше по-различно от томичукалата, чийто произход се губеше в разни полузабравени стихчета. Важното беше (а и то не бе чак толкова важно), че Алтаир-4 служеше за космически склад или хранилище за най-различни неща и предмети. Ханк бе изпратил Питс там, но първо прекара вонящия пор през някакъв неясен процес на разпадане.

Само че с Дейвид Браун случаят очевидно бе друг.

Хейзъл попита дали не могат да го върнат.

Настъпи дълга тишина.

(да, вероятно може)

Това последното не го каза никой, то беше колективна мисъл, завършена сама по себе си, като продукт на пчелен кошер.

(добре, но от какъв зор)

Всички се изгледаха продължително и без никакви емоции. Не че не бяха способни на чувства, ама това просто беше твърде незначителен въпрос.

„Нека го върнем“, рече хладно Хейзъл. „Поне ще зарадваме Брайънт и Мари. И Рут също. Тя държеше на него, а ние я обичахме, нали?“ Тонът на мислите й беше като на жена, която предлага на приятелката си да почерпи детенцето й с швепс, заради доброто му поведение.

„Не става“, каза Адли и всички извърнаха погледи към него. Той за първи път се включваше в разговора и изглеждаше леко смутен, но продължи. „Всички вестници и телевизионни канали в щата веднага ще пратят свои екипи, за да отразят чудодейното завръщане. Сега вече го смятат за мъртъв, понеже е едва четиригодишен и го няма от две седмици. Значи ако се върне, ще се вдигне прекалено голяма патърдия.“

Одобрителни поклащания на глава.

„А и какво ще каже Дейвид?“, вметна Нют. „Какво ще отговори, когато го попитат къде е бил?“

„Можем да му изличим паметта“, рече Хейзъл. „Това няма да е никакъв проблем, пък и пресата ще приеме амнезията като нещо съвсем естествено. При дадените обстоятелства.“

(така е, но проблемът е друг)

Това пак бяха много гласове, които се сливаха в някаква странна комбинация от думи и образи. Основният проблем идваше оттам, че нещата вече бяха отишли прекалено далеч и не можеха да допускат в града никого, освен транзитни пътници, а дори и те трябваше да бъдат отклонявани чрез фалшиви пътни знаци и обиколни шосета. А най-малко от всичко искаха в Хейвън да идват репортерски и телевизионни екипи. Освен това часовниковата кула нямаше да излезе на видеозапис, понеже тя всъщност представляваше имагинерно стереоизображение, чиста халюцинация. Не, не. Точно сега Дейвид Браун не биваше да се връща в никакъв случай. И без това момчето щеше да издържи още известно време. Не знаеха много неща за Алтаир-4, но в едно бяха убедени: там времето течеше с различна скорост и по онези мерки беше изтекла по-малко от година, откакто земята се бе откъснала от слънцето. Значи Дейвид Браун все едно току-що бе отишъл там. Естествено момчето можеше да умре от какви ли не други причини: я от шок, я от неизвестни микроби и бактерии, та дори и някой тамошен плъх като нищо би могъл да го изяде. Вероятността бе малка, ала даже и да се стигнеше до подобно развитие на събитията, въпросът не беше от съществено значение.

„Имам чувството, че момчето може да ни бъде от полза“, рече Кайл.

(как)

За отклоняване на вниманието.

(какво имаш предвид)

Кайл не знаеше какво точно има предвид, освен смътното усещане, че ако Хейвън отново привлече погледите към себе си — както Рут бе опитала да направи с проклетите си експлодиращи кукли, чийто ефект се оказа непредвидимо силен, — би могло да върнат Дейвид Браун и да го оставят някъде. Ако всичко бъдеше изпипано както трябва, щяха да спечелят време, защото именно времето им създаваше проблеми. Времето за „ставане“.

Всички тези мисли Кайл ги изрази доста несвързано, но останалите кимнаха с разбиране. Нямаше да е зле да държат Дейвид Браун в готовност. За всеки случай.

(само не казвайте на Мари — тя още не е достатъчно напреднала в „ставането“ — нека засега не знае нищо)

Шестимата сепнато се огледаха. Този глас, отслабнал, ала добре познат, не принадлежеше на никого от тях. Беше на Боби Андерсън.

„Боби!“, ахна Хейзъл и се надигна от стола си. „Боби, как си? Какво става с тебе?“

Никакъв отговор.

Боби изчезна. Дори и усещането за присъствието й се стопи във въздуха. Те седяха и се взираха изпитателно един в друг, за да си изяснят впечатленията: да се уверят, че това наистина беше Боби. За себе си всеки допускаше, че насаме — без колективното потвърждение — те без да се замислят биха отхвърлили веднага идеята като чиста халюцинация.

„Как да го скрием от Мари?“, почти сприхаво попита Дик Алисън. „Вече от никого нищо не можем да държим в тайна.“

„Можем“, отвърна Нют. „Няма да е кой знае колко задоволително, но има възможност леко да замъглим мислите си. Да ги направим неясни. Понеже…“

(понеже сме били)

(били сме там)

(били сме в бараката)

(в бараката на Боби)

(с онези слушалки)

(и ядохме, ядохме, за да „станем“)

(хапнете да ме помните)

От устните им се откъсна тиха въздишка.

„Трябва да се връщаме“, рече Адли Маккийн. „Време е.“

— Да — отвърна Кайл. — Прав си.

Това бяха единствените думи, изречени на глас за цялата им среща и с тях се отбеляза нейния край.

7

Сряда, 3 август:

Анди Боузман, който допреди три седмици се занимаваше с недвижими имоти, но после просто си заряза работата, наскоро установи, че с четенето на мисли се свиква много лесно. Как точно и до каква степен беше станал зависим от него, той го разбра, след като му дойде редът да помага на Гардънър и да го държи под око.

Част от проблема — а че е проблем, му стана ясно след разговор с Ендърс и хлапака Тремейн — беше близостта на кораба. Имаше чувството, че е застанал до най-големия силов генератор в света: по кожата му като стоножки по пясък непрекъснато пробягваха вихровите потоци на тайнствената му сила. Понякога в главата му лениво нахлуваха необозрими идеи и го разсейваха от текущата работа. Друг път се случваше обратното: мисълта му замираше и се разпадаше подобно на микровълнова честота, засечена от ултравиолетови лъчи. Но най-много му въздействаше самото физическо присъствие на кораба, който се извисяваше до него като гротеска от сънищата — ужасяваща и страховита, ала едновременно с това ободряваща, дори чудесна. Боузман вече си мислеше, че разбира как са се чувствали евреите в пустинята, докато са носели Ковчега на Откровението. В една от своите проповеди преподобният Гурингър бе споменал, че веднъж един човек си напъхал главата вътре, за да види какво толкова има и веднага паднал мъртъв.

Защото там бил самият Господ.

Тук, в кораба, също може да има някакъв Бог, мислеше Анди. А дори и да си е заминал, положително е оставил нещо от Себе Си… С подобни мисли в главата му беше наистина много трудно да се съсредоточава върху онова, което имаше да се върши.

Плюс всичко друго го притесняваше и невъзмутимостта на Гардънър. Постоянно се сблъскваше с нея, като в затворена врата, която би трябвало да зее широко отворена. Ти му крещиш да ти подаде нещо, а той си продължава работата, сякаш не е чул нищо.

Никаква реакция. Или се опитваш да се настроиш на неговите мисли, все едно че вдигаш слушалката на телефон с дуплексна линия, за да чуеш кой говори, ама се оказва, че няма никой. Пълна тишина.

В това време избръмча интеркомът, който висеше на пирон в навеса. Кабелът му пресичаше изпотъпканата кална земя и изчезваше в изкопа на кораба.

Боузман натисна копчето и каза:

— Слушам.

— Зарядът е готов — рече Гардънър. — Издърпай ме горе.

Гласът му звучеше много, много отпаднало. Снощи беше зверски пиян, помисли Боузман, ако се съди от мощното повръщане, което се носеше от верандата малко след полунощ. А когато тази сутрин надзърна в стаята на Гардънър, видя на възглавницата му кръв.

— Веднага.

Епизодът с Ендърс ги бе научил, че когато Гардънър искаше да го издърпат, човек не биваше да се мотае и да губи време.

Той отиде при лебедката и завъртя ръчката. Неприятна работа беше тая да въртят лебедката на ръка, но напоследък отново имаше недостиг на батерии. Още една седмица и всичко ще върви като по часовник, рече си Боузман, макар и да се съмняваше дали ще издържи да го види. Близостта на кораба го изтощаваше. Близостта на „Гардънър“ също го изтощаваше посвоему — струваше му се, че до него има заредена пушка с изключително лек спусък. Особено като си спомнеше как бе ударил нещастния Джон Ендърс, който дори не бе усетил какво го чака. А и как да усети, като тоя тип Гардънър беше абсолютно непроницаем. Само в много редки моменти на повърхността на мозъка му изплуваше по някоя мисъл — като заглавие от вестник — ама това беше всичко, нищо повече. Пък и Ендърс може би сам си го бе изпросил: да оставиш човек на дъното на изкопа с онзи опасен експлозив в транзистора и после да очакваш добро отношение от него, си беше чисто нахалство. Работата обаче бе в друго. Джони просто не бе успял да предвиди удара. Значи Гардънър можеше да прави каквото си ще, без никой да може да го спре, понеже нямаше как да му четат мислите.

Анди Боузман почти пожела Боби да умре, за да се отърват от този тип. Вярно, без Боби работата щеше да се проточи, ама все пак май си струваше.

Левият му юмрук беше много неприятен.

Тази сутрин, например, по едно време спряха малко да починат. Боузман седна на някакъв дънер, извади сандвич от две бисквити с фъстъчено масло и си наля от термоса ледено кафе. Доскоро го пиеше горещо дори и през лятото, но откакто зъбите му изпопадаха не можеше да понася горещи напитки.

А Гардънър седна като йога върху някакво мръсно парче брезент, захапа ябълка и си отвори една бира. Боузман го гледаше и се чудеше как е възможно да се яде ябълка с бира, и то сутрин. Явно само Гардънър бе способен на подобни дивотии. От мястото си Боузман добре виждаше белега над лявата му вежда. Сигурно отдолу беше стоманената пластинка, която…

Гардънър се обърна и улови погледа му. Боузман се изчерви, защото мислеше, че той ей сега ще скочи и ще се разбеснее, даже нищо чудно да опита да го удари като Джони Ендърс. Само че, рече си Боузман и сви пестници, при мене такива не минават.

Вместо това обаче Гардънър заговори с дълбок и ясен глас, а по устните му играеше лека цинична усмивка. Не след дълго Боузман осъзна, че той всъщност не говори, а „декламира“. Човекът седеше насред гората върху мазен брезент, корпусът на полузакопания в земята кораб хвърляше бледи зайчета по скулите му, а той се бореше с махмурлука си и декламираше като ученичка. По дяволите, тоя тип е абсолютно непредсказуем, рече си Боузман. В момента той искрено желаеше смъртта на Гардънър.

— „Том му подаде четката, по лицето му бе изписано колебание, а сърцето му ликуваше — говореше Гардънър с полупритворени очи и лице, извърнато към топлото сутрешно слънце. Усмивката му изобщо не го бе напускала. — Докато бившият параход «Биг Мисури» работеше и се потеше на слънце, оттеглилият се художник седеше на едно буре наблизо под сянката, клатеше крака, гризеше ябълка и си мислеше как да привлече нови жертви.“

— Какво… — започна Анди, но Гардънър се усмихна още по-широко, дори се ухили цинично и не му позволи да се доизкаже.

— „Такива не липсваха. Постоянно минаваха момчета. Те идваха с намерение да се подиграват, но оставаха да боядисват. Когато Бен се умори, Том продаде следващия ред на Били Фишер за едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се измори, Джони Милър откупи правото да боядисва срещу един умрял плъх със завързана на него връв, с която да се върти…“

Гардънър си допи бирата, оригна се и се протегна.

— Знаеш ли, Бози, че никога не си ми носил умрял плъх с връв за въртене? Но пък се сдобих с интерком — като за начало, предполагам, а?

— Не разбирам за какво намекваш — бавно рече Боузман.

Беше изкарал само две години в колежа по бизнес администрация, после трябваше да се хване на работа, понеже баща му вдигна кръвното и заболя от сърце. Затова много се ядосваше на разни многознайковци, които се правеха на образовани, сякаш това, че можеха да цитират неща от отдавна умрели писатели, превръщаше пикнята им в одеколон.

— Все едно — отвърна Гардънър. — Беше откъс от втора глава на „Том Сойер“. Когато Боби била седми клас в Ютика, имали навика да провеждат нещо като училищно представление. Състезавали се в декламиране на стихотворения и всякакви откъси от книги. Тя не искала да участва, ама сестра й Ан решила, че трябва и от това само ще има полза, а когато Ан си набиела нещо в главата, никой не можел да я разубеди. Тази Ан ни се водеше, ни се караше, повярвай ми, Бози. Предполагам, че и сега е същата. Не съм я виждал отдавна, но не ми липсва. Такива като нея рядко се променят.

— Не ми викай Бози — прекъсна го Боузман с надеждата, че гласът му звучи по-страшно, отколкото той в действителност се чувстваше. — Не ми харесва.

— По-късно, в часовете ми по композиция тя веднъж описа как навремето се запънала на „Том Сойер“ и не могла да каже нищо. Това направо ме плени. — Гардънър внезапно стана и тръгна към Анди — развитие, на което той погледна с растяща тревога. — На другия ден я изчаках след часовете и я попитах дали още си спомня оня откъс от „Славният бояджия“. Тя го помнеше, но това не ме изненада. Има неща, които човек никога не забравя, особено когато сестра ти или майка ти са те насилвали да участваш в някакъв ужас като училищно представление. Може и да го забравиш там, на сцената, ала иначе ще го издекламираш и на смъртния си одър.

— Виж какво — рече Анди. — Време е да се хващаме на работа.

— След първите четири изречения към нея се присъединих и аз. От изненада ченето й увисна чак до коленете, после се разсмя. Накрая го довършихме и двамата, дума по дума. Но в това няма нищо чудно. И аз, и Боби като деца сме били доста свити: нея я е тормозела сестра й, мен — майка ми. Хора като тях често си въобразяват, че свитото дете най-добре се оправя, ако го поставиш в ситуация, от която то силно се притеснява, да речем училищно представление. Така че не е кой знае какво съвпадение, че и двамата знаехме бояджийската история наизуст. От нея по-популярна за декламиране е единствено „Издайническо сърце“.

Тук Гардънър пое дълбоко дъх и кресна с всичка сила:

— Престанете, злодеи! Не се правете, че не виждате! Откъртете дъските на пода! Тука! Тука! Ето къде бие отвратителното му сърце!

Анди чак изпищя от уплаха и изтърва термоса. Върху панталона му се разля половин чаша кафе.

— Внимавай, Бози! Тия пластмасови чаши са много коварни — добродушно се провикна Гардънър. — Та тъкмо щях да кажа, че за разлика от нея, аз не успях да се запъна на сцената. Даже спечелих втора награда, но това не ми излекува страха от тълпите. Дори го влоши още повече. Винаги, когато се изправя пред хора да им чета стихотворения и се вгледам в хищните им очи, се сещам за „Славният бояджия“. Сещам се и за Боби. Така го изкарвам по-леко. Все едно, това ни сближи и станахме приятели.

— Не виждам какво общо имат тези приказки с работата ни! — изсумтя гръмогласно Анди с тон, който изобщо не му подхождаше.

Сърцето му биеше с дяволски ритъм, ама одеве, когато Гардънър кресна, той наистина повярва, че го е обзела лудост.

— Не виждаш какво е общото между сегашната ни работа и боядисването на оградата, така ли? — попита Гардънър и се засмя. — Значи си сляп, Бози.

После посочи кораба, издигащ се от изкопа и устремен към небето под идеален ъгъл от четирийсет и пет градуса.

— Вярно, в момента не го боядисваме, а го разкопаваме, но това ни най-малко не променя принципа. Успях да изморя Боби Тремейн и Джон Ендърс. Ти също едва ли ще дойдеш утре — ако това стане, готов съм да ти изям мокасините. И срещу цялата работа не получавам нищо. Нищичко… Да кажеш на оня, който ще те замести утре, че искам умрял плъх с връв за въртене. Чат ли си, Бози? Или поне топче бияч.

Гардънър говореше и вървеше към изкопа, но насред пътя спря и изгледа Анди, който не си спомняше някога да се е чувствал по-неспокоен, най-вече поради факта че все не успяваше да долови мислите на този едър тип с хлътнали рамене и неопределени, леко поразместени черти на лицето.

— Освен това, Бози — продължи Гардънър толкова тихо, че Анди едва го чуваше, — най-добре ще е утре да доведеш тук Боби. Искам да видя дали Новата и Подобрена Боби още може да декламира наизуст „Славният бояджия“ от „Том Сойер“.

После, без да добави нищо, той отиде при въжето, нахлузи си клупа на крака и зачака Анди да го спусне долу.

Сега цялата работа се струваше на Боузман крайно изкукуригала и нелепа. На всичкото отгоре това беше едва първата бира на Гардънър за деня, викаше си той, докато въртеше ръчката на лебедката. „А на обяд като нищо ще погълне още пет-шест и тогава ела да видиш какво става!“

Гардънър се показа на ръба на изкопа и Анди внезапно изпита почти непреодолимото желание да отпусне лебедката и да реши трайно проблема.

Но не можеше: Гард принадлежеше на Боби Андерсън и докато тя не умреше или не излезеше от бараката, нещата трябваше да си останат както са.

— Хайде, Бози. Да се скрием някъде, че тези скали понякога хвърчат на неподозирани разстояния.

И той закрачи към навеса, а Анди подтичваше след него, като се стараеше да не изостава.

— Нали ти казах да не ми викаш Бози — рече той.

— Знам — ехидно подхвърли Гардънър, без даже да го погледне.

Двамата заобиколиха навеса и застанаха зад него. Три минути по-късно от рова се разнесе познатият тътен. Небето се изпълни с парчета скали и камънаци, които заваляха като дъжд и отскачаха от корпуса на кораба с глух тропот.

— Готово, да… — започна Боузман.

— Ш-ш-шт! — сграбчи ръката му Гардънър и се заслуша с наклонена глава. Лицето му се оживи, тъмните му очи блеснаха.

Анди си издърпа ръката.

— Хей! Какво ти става, по дяволите?

— Не чуваш ли?

— Какво да…

В този момент той също го чу. Откъм изкопа идваше някакъв съскащ звук, като от гигантски кипнал чайник. Дори ставаше все по-силен и по-силен. Анди изведнъж изпадна в дива възбуда, примесена с ужас.

— Идат! — прошепна той и се извърна към Гард. Беше се ококорил като бухал, по устните му блестеше слюнка и те нервно потрепваха. — Не са били мъртви… събудихме ги… „идат!“

— Исус Христос идва и ти е сърдит — равнодушно отбеляза Гардънър.

Съскането се усилваше, после изкънтя някакъв грохот, ама не беше експлозия, а по-скоро като срутване на нещо тежко. След малко се чу второ срутване: Анди. Краката му внезапно се подкосиха, той падна на колене и заскимтя:

— Те са! Те са! Те са!

Гардънър пъхна ръка под мишницата му и леко се намръщи на горещата спарена влага от потта на Анди, после го изправи и каза:

— Не са томичукалата, не бой се. Вода е.

— А? — изгледа го неразбиращо Боузман.

— Вода! — викна Гардънър и го разтърси. — Направихме си басейн, Бози!

— Какво?

Съскането се превърна в приглушено бучене. От изкопа рукна вода под налягане и образува нещо като перде във въздуха. Не беше точно струя, а по-скоро изглеждаше сякаш някакво дете великан бе поставило пръст в гигантска чешма и се опитваше да напръска навсякъде. Всъщност от пукнатините на дъното на изкопа излизаха хиляди малки струйки, които се сливаха и създаваха илюзията за водно стъкло.

— Вода ли? — отпаднало запита Анди. Очевидно още не можеше да схване какво става.

Гардънър не му отговори. Водните струйки образуваха многоцветна дъга и се стичаха по корпуса на кораба като тук-там застиваха в бисерни капки, но в един момент тези капки започнаха да подскачат, точно както пръска вода в тиган с мазнина, само дето тук те не го правеха безразборно, а се подреждаха в силови линии, спускащи се по корабната обвивка като меридианите на глобуса.

„Виждам, всичко виждам“, рече си Гардънър. „Всъщност капчиците очертават излъчването на силата от кораба. Господи…“

В това време нещо пак избоботи. На Гардънър дори му се стори, че земята под него леко хлътна. А на дъното на изкопа водното налягане просто довършваше започнатото от техния взрив: разширяваше пукнатините и разрушаваше крехката скална маса. Водата се увеличи и вече излизаше по-лесно. Струите спаднаха, последната дъга трепна във въздуха и изчезна.

Гардънър видя как кораба потръпна, след като скалната прегръдка, която го бе държала толкова дълго време, се поотпусна. Движението беше почти незабележимо, но това не го правеше по-малко действително. Той веднага си го представи как се измъква от земята: сянката му се хлъзга навън и пропълзява по каменистата почва, дори се чува неземното дращене на корпуса по скалата, а жителите на Хейвън са извърнали глави насам и го наблюдават как се издига в небето, блеснал във въздуха като чудовищна сребърна монета, която бавно заема хоризонтално положение, безшумно и свободно, за първи път от хилядолетия насам…

Искаше го. За добро или за зло, Гардънър го искаше. Много.

Той разтърси глава, все едно се разсънваше.

— Хайде — рече Гардънър. — Да идем да видим какво е станало.

И без да чака, той отиде до ръба на изкопа и надзърна. Чуваше шума на водата, ала не можеше да я види, затова взе един голям прожектор, който използваха през нощта, завърза го за клупа на въжето и го спусна около три метра. Това се оказа предостатъчно: ако го беше спуснал още, щеше да го потопи. Явно бяха пробили подземното езеро и сега изкопът стремително се пълнеше с вода.

След малко дойде и Анди. Изглеждаше зле.

— Цялата ни работа отиде на кино! — простена той.

— Поне да си беше взел сърфа, Бози. Всяка сряда плуването е безплатно.

— Млъкни! — кресна Анди Боузман. — Затваряй си устата! Не мога да те понасям!

Гардънър усети как го обзема дива истерия. Той уморено отстъпи към най-близкия дънер, отпусна се върху него и се замисли дали проклетото чудо е успяло да се запази водонепроницаемо през всичките тези хиляди години. В противен случай, питаше се той, интересно каква ли ще е пазарната цена на летяща чиния, леко пострадала от вода. Това го разсмя. Джим Гардънър седеше и се тресеше от смях, дори и когато Анди Боузман пристъпи към него и го удари по лицето така, че го просна на земята.

8

Четвъртък, 4 август:

Стана девет без четвърт, а още нямаше никой. Гардънър се чудеше дали не са се отказали. Седеше на верандата в люлеещия се стол на Боби, чакаше някой да дойде и несъзнателно опипваше подпухналата синина на лицето си, където вчера Боузман го беше халосал.

Снощи след полунощ пак идваха онези с кадилака на Арчинбърг. Хората от бараката. Надигнал се на лакът, Гардънър ги наблюдаваше през прозореца на стаята си и се чудеше какви ли са тези среднощни соарета. Приличаха му на безплътни сенки, скупчени до колата, където постояха малко и после се запътиха към бараката. Още щом отвориха вратата, навън се разля познатата злокобна светлина и окъпа целия двор, както и стаята на Гардънър, със своето отвратително зеленикаво сияние. После влязоха вътре и блясъкът намаля до плътен вертикален лъч, но не изчезна съвсем, понеже вратата остана открехната. Явно жителите на това затънтено градче Хейвън, макар и в момента да бяха най-интелигентните на земята, не можеха да изнамерят начин да заключват вратата отвътре с външен катинар.

Гардънър седеше на верандата, гледаше към Хейвън и си мислеше: „А може би като влезнат вътре, изпадат в такъв възторг, че просто не им се занимава с прозаични неща като катинари“.

Той вдигна ръка и заслони очи. Задаваше се някакъв камион: голям очукан самосвал за хартиен пулп, който му беше бегло познат. Отзад в легена имаше нещо, покрито с брезент, чиито краища плющяха на вятъра. Гардънър знаеше, че идват при него. Не са се отказали, разбира се, има си хас.

Събудих се посред нощ и ги видях да влизат в бараката на томичукалата. Можех да погледна какво правят вътре, но не посмях. Не желая да знам.

Пък и Гардънър не смяташе, че това щеше да повлияе на журито в конкурса „Млади поети на Йейл“. „Макар че“, рече си той, „и то е част от творческия ми път, както биха казали. Сигурно по-късно ще го нарекат «Барачения период» или «Етапа на томичукалата».“

Самосвалът включи на по-ниска предавка и с ръмжене пое към двора на Боби, където изхърка и спря. От кабината слезе мъж по фланелка с къс ръкав: същият, който на 4 юли беше откарал Гард до Хейвън. Той го позна веднага. „Кафето“, помисли Гард. „Даде ми кафе с много захар. Не беше лошо“. Приличаше му на някой от героите на Джеймс Дики: градски момчета, които през уикендите се спускаха с кану по реките. Доколкото си спомняше обаче, човекът май не беше от Хейвън, а живееше в Албиън.

„Заразата се разпространява“, рече си Гардънър. „А и защо не? Сигурно е нещо като радиоактивен прах. И без това ветровете са предимно в посока към Албиън“.

— Здрасти — каза шофьорът. — Предполагам, че не ме помниш. — А тонът му добави: „И без шеги, Фред“.

— Помня те — отвърна Гард и името изплава магически в съзнанието му, след целия този месец, който му се струваше като десет години, наситени със странни събития. — Мос, Фриман Мос. Пътувах с тебе, като идвах при Боби. Виждам, че и ти го помниш.

Мос отиде зад самосвала и започва да развързва връзките на брезентовото покривало, после каза:

— Ще ми помогнеш ли?

Гардънър тръгна по стълбите на верандата, спря и се усмихна. Първо беше Тремейн, след това Ендърс и Боузман, с патетичния си светложълт панталон.

— Разбира се — отвърна той. — Само ми кажи едно нещо.

— Аха — изсумтя Мос, издърпа въжетата и отгърна брезента. Отдолу имаше точно каквото Гардънър очакваше: туби, маркучи, три акумулаторни батерии, свързани в едно и Нова и Подобрена помпа. — Стига да мога.

— Искам да те питам — мрачно се ухили Гардънър, — дали ми носиш умрял плъх със завързана на него връв, с която да се върти?

9

Петък, 5 август:

Над Хейвън нямаше редовен въздушен трафик още от края на 60-те, когато в Бангор закриха военновъздушната база „Дау“. По онова време закопаният в земята кораб можеше лесно да бъде открит, понеже отгоре прелитаха военни изтребители поне четири-пет пъти дневно и ревът им караше прозорците на къщите да дрънчат, дори понякога ги трошеше. На пилотите им беше забранено да карат със свръхзвукова скорост над континенталната част на САЩ, освен при крайна необходимост, но повечето от екипажите на F-4 бяха съвсем млади момчета, още неотърсили се от младежкото акне и това ги правеше леко безразсъдни. На земята всички те караха бързи автомобили, ала нищо не можеше да се сравни с изтребителите. Когато закриха базата „Дау“, полетите над Хейвън съвсем оредяха, останаха само няколко на бреговата охрана, пък и въздушните им коридори се преместиха на север, към Лоринг в Лаймстоун.

След известно колебание базата започна да обслужва граждански полети и прие гръмкото име „Международно летище Бангор“. Мнозина мислеха, че то не отговаря на действителността, тъй като приема само по няколко самолета предимно от и до Бостън, Огъста и Портланд, но лека-полека трафикът се сгъсти и към 1983 г. МЛБ се превърна в процъфтяващ терминал, който вече обслужваше две граждански въздухоплавателни компании по вътрешни линии, както и няколко международни полета, които спираха там за зареждане с гориво.

Известно време, в началото на 70-те, над Хейвън прелитаха самолети на гражданската авиация, ала пилотите и навигаторите редовно се оплакваха от проблеми с радара в района, означаван като квадрант G-3, който обхващаше по-голямата част от Хейвън, целия Албиън и Китайските езера. Смущенията, известни като „пуканки“, „ехомъгла“ или по-колоритното „призрачни говна“, бяха същите като над Бермудския триъгълник. Компасите направо пощуряваха, а понякога в приборите се появяваха странни паразитни импулси.

През 1973 г. пътнически самолет на „Делта“, летящ към Бостън, за малко не се сблъска със самолет на TWA по маршрута Лондон — Чикаго. И на двата самолета пътниците си разляха питиетата, дори една стюардеса се опари с вряло кафе. Освен екипажите, никой друг не разбра колко близо бяха двата гиганта. Вторият пилот на „Делта“ се напика от ужас, после се смя истерично през целия път до Бостън и два дни по-късно се отказа завинаги от професията си.

През 1974 г. на друг самолет, препълнен с канадски туристи и нетърпеливи хазартаджии на път от Бангор за Лас Вегас, му изгасна единият двигател точно над Хейвън и се наложи да се върне в Бангор. На летището техниците го прегледаха внимателно, но не установиха нищо.

През 1975 г. също се случи нещо подобно и затова няколко години по-късно целият граждански трафик бе пренасочен по други коридори. Ако човек попиташе за причините някой ръководител на полетите от Федералното управление на гражданската авиация, той вероятно би свил рамене с думите „дяволска работа“: тук-там имало такива места и никой не знаел защо. Най-добре било да се заобикалят, и точка.

След 1982 г. въздушните диспечери от Огъста, Уотървил и Бангор започнаха да отклоняват от G-3 и трафика на частните самолети. Така че нито един пилот не видя огромния блестящ предмет, който ги заслепяваше точно от центъра на квадранта, ако се погледнеше летателната карта.

Забеляза го Питър Бейли чак на 5 август следобед.

Той си имаше частно самолетче, с което бе оставил зад гърба си около двеста летателни часа. Чесната му не беше от най-евтините и Бейли с удоволствие разправяше, че му била излязла немалко гущерчета (така той наричаше парите), но пък му харесваше. Машината се качваше до 5 000 метра височина без да се задъхва и развиваше скорост около триста километра в час. Оборудвана бе с такива навигационни прибори, че човек просто не можеше да се загуби (допълнителната антена също струваше известно количество гущери). С други думи самолетчето беше добро: както се казва летеше и без да има нужда от пилот.

Задоволството на Питър Бейли обаче се помрачаваше от противната застраховка и той с часове отегчаваше партньорите си по голф, докато им разказваше на какви унижения бил подлаган от отвратителните застрахователни компании.

Познавал хора, мрачно ги уверяваше Бейли, с много по-малко летателни часове от него. И на всичкото отгоре плащали по-ниски застраховки, а някои били такива пилоти, че той не би летял с тях, даже и да притежавали последния самолет в света, а жена му да умирала от мозъчен кръвоизлив в Денвър. Ама най-голямата низост изобщо не била в парите, а в това, че той — Питър Бейли, уважаваният неврохирург, печелещ по над триста хиляди гущера годишно — трябвало или да приеме „пълна застраховка“, или да се откаже от летенето. Какво значи това ли, питаше той оклюмалите си слушатели, които често се чудеха защо не са направили само първите девет дупки, или (още по-добре) защо не са останали в бара да си допият водката с доматения сок. Това значи, че пълна застраховка се иска само от високорисковите групи, беснееше Бейли. По тази тарифа обикновено се застраховат колите на тийнейджърите и на доказаните алкохолици. Мама му стара! И това ако не е дискриминация, здраве му кажи! Стига да не бил толкова зает, щял да осъди копелетата и да спечели делото.

Мнозина от колегите на Бейли по голф бяха юристи и адвокати и на всички им беше пределно ясно, че изходът на делото ще е съвсем друг, защото застрахователният риск се изчислява по специални таблици, където се взема предвид фактът, че Питър Бейли не е просто неврохирург, а „лекар“. А като пилоти на частни самолети лекарите се водеха най-рисковата професионална група в света.

Веднъж, когато Бейли най-сетне ги остави на мира и все още напушен се запъти към клуба, един от слушателите му сухо отбеляза:

— И собствената ми жена да умираше от мозъчен кръвоизлив в Денвър, не бих тръгнал с тоя идиот за там, дори и с кола.

Всъщност Питър Бейли беше именно от онзи тип пилоти, които се визираха в рисковите таблици. Безспорно в Америка има купища лекари, които са образцови пилоти, но той не беше от тях. Бърз и решителен край операционната маса с пациента, чийто череп току-що е отворен и отдолу се вижда сиво-розовата мозъчна тъкан, деликатен като танцьор с лазерния скалпел, Бейли беше тромав и небрежен пилот и постоянно нарушаваше предписаната височина на полета, нормите на безопасност и въздушните коридори. Пилотираше безразсъдно, а с тези двеста летателни часа не можеше да се каже, че има голям опит. Това, че го водеха във високорисковата група, само потвърждаваше старото правило: пилотът може да е такъв или инакъв, но никога и двете.

На 5 август Питър Бейли летеше сам от Титърборо край Ню Йорк към Бангор. Оттам щеше да наеме кола за Дери, тъй като от местната болница го бяха поканили да участва в консилиум във връзка с някакво момче на име Хилман Браун. Случаят му се стори интересен, пък и предложеното заплащане беше добро, затова той прие поканата (а и бе чувал хубави неща за игрището за голф в Ороно).

Денят бе ясен и спокоен, без вятър и Бейли пилотираше с огромно удоволствие. Както винаги бордовият му дневник бе здравата оплескан, едната му опознавателна светлина не бе включена, а другата не работеше (понеже с лакът беше разместил копчето за настройката). Освен това вместо на предписаната височина от 3 500 метра, той ту се издигаше до над 4 000 метра, ту се спускаше до под 1 800, като веднъж дори не забеляза, че е избегнал на косъм сблъскване с друг негов колега.

На всичкото отгоре се отклони от курса и прелетя над Хейвън, където от земята изведнъж нещо му проблесна много ярко в очите: все едно че някой си играеше с гигантско огледало.

— Какво става, по дяволите…

Бейли погледна надолу и чак примигна от дразнещия блясък. Естествено, можеше да не му обърне внимание и да си продължи по пътя, което щеше да му спаси живота и да му позволи да си кара чесната и за в бъдеще (стига, разбира се, да не се блъснеше в някой пътнически самолет), но предметът долу го заинтригува, пък и разполагаше с достатъчно време, затова той направи завой и се върна.

— Дай сега да видим къде е…

Блясъкът отново го заслепи, даже в очите му заиграха синкави светлинки, а по тавана на пилотската кабина пробягаха слънчеви зайчета.

— За бога!

Под него, в една просека в гората, се виждаше гигантски сребрист предмет, който след секунда изчезна под лявото крило.

Бейли летеше на 1 800 метра височина и за втори път се върна обратно. Почваше да го боли главата, но той го отдаде на вълнението си. Отначало допусна, че е водонапорна кула, ала после си рече, че никой не би я поставил насред гората.

Той се спусна на 1 200 метра и пак прелетя над предмета. Беше смъкнал оборотите на двигателя далеч под минималните, което нито един опитен пилот не би рискувал да направи, но чесната имаше отлични летателни качества и му прости и тази волност.

Праисторическо селище, рече си Бейли, тръпнещ от възбуда. „Сигурно са добивали злато“… А може да е и секретна инсталация на ФБР. В такъв случай не трябваше ли да е покрита с маскировъчна мрежа? Пък и земята наоколо беше „изкопана“, отгоре ровът се виждаше чудесно.

Бейли реши да прелети отново над мястото — този път много ниско! — но в това време погледът му случайно попадна върху арматурното табло и сърцето му подскочи. Компасът се въртеше като луд, разходомерите за гориво мигаха на червено, а висотомерът внезапно скочи на 6 600 метра, замря там за миг, после падна на нула.

Двигателят на чесната рязко засече и носът на самолета тръгна надолу. Бейли изстина. Главата му бясно пулсираше. Пред опулените му очи стрелките на приборите танцуваха лудешки, всички лампички прескачаха от зелено на червено като някакви пигмейски светофари, включи се и звуковото сигнално устройство на висотомера, чиято единствена задача по принцип бе да казва на разсеялия се пилот: „Събуждай се, глупако, защото всеки момент ще се забиеш в земята!“, макар че то би трябвало да се включва само когато височината паднеше под 150 метра, а като гледаше, Бейли бе абсолютно сигурен, че чесната продължава да лети поне на 1 200. Той погледна към цифровия термометър, отчитащ температурата на външния въздух. Цифрите се гонеха като пияни: от 47 на 58, после на 5, а секунда по-късно примигна 999, задържа се там, след което термометърът изключи.

— Какво става, за бога? — изпищя втрещеният Бейли и с някаква тъпа почуда видя как от устата му изскочи един от собствените му зъби, удари се в стъклото на скоростомера и падна на пода.

Двигателят пак засече.

— По дяволите! — прошепна той.

Виеше му се свят от ужас. По брадичката му се стичаше кръв от дупката на падналия зъб и капеше върху ризата.

Лъскавият предмет на земята отново мина под крилата на самолета.

Двигателят на чесната се задави и угасна. Започнаха да губят височина. Бейли забрави всичко научено за такива случаи и се вкопчи в щурвала с всичка сила, но млъкналият двигател не реагираше. В главата на Бейли кънтяха ковашки чукове. Чесната се спусна на 1 000 метра, после на 900… Бейли трескаво и слепешката опипваше с ръка, докато пръстът му попадна върху бутона за аварийно включване на двигателя, чрез който се подаваше специално, изключително чисто авиационно гориво. Перката трепна, завъртя се и пак спря. Вече бяха на 750 метра. Прелетяха над стария път за Дери толкова ниско, че Бейли дори видя таблото с разписанието на службите пред методистката църква.

— Ще умра, майка му стара! — отрони без да иска той.

После издърпа дросела докрай и пак натисна бутона за аварийно запалване. Двигателят се закашля, поработи известно време, след това отново започна да се дави.

— Не! — извика Бейли. В едното му око се пукна веничка и потече кръв, която започна да се стича по бузата, но в паниката си, той дори не го забеляза. Пак посегна към дросела. — Не! Недей да гаснеш, мръсно чудовище!

Двигателят изрева, перката проблесна на слънцето и се завъртя, след малко стана невидим кръг. Бейли дръпна щурвала към себе си. Претоварената чесна дръпна напред.

— Ах, ти гнусен самолет! Тръгвай, че ще те вземат мътните!

Лявото му око вече бе пълно с кръв и част от съзнанието му смътно усещаше, че светът придобива някаква особена розова окраска, но в момента дори и да имаше време и желание да се замисли за това, Бейли сигурно само би изпаднал в ярост от тъпата ситуация.

Той отпусна щурвала и машината започна да набира височина под сравнително нормален ъгъл. Беше точно над Хейвън, отдолу се виждаха хора, вдигнали глави към него и понеже все още летеше много ниско, всеки, който искаше, можеше да му запише номера.

„Хайде!“ рече си Бейли. „Запишете го, като толкова знаете, ама имайте предвид, че като свърша с «Чесна корпорейшън», ще смъкна и ризата от гърба на мръсните им акционери! Ще осъдя тези престъпници да ми платят и последния си гаден гущер!“

Самолетчето продължаваше да се изкачва и двигателят му плавно мъркаше. Главата на Бейли сякаш се мъчеше да се отскубне от раменете му, но в това време му хрумна нещо гениално — идея с такава потресаваща простота и всеобхватност, че той мигновено забрави за всичко друго. В момента беше на път да прозре физиологичната основа на бикамералността на човешкия мозък, което пък от своя страна обясняваше родовата памет, но не посредством мъгливите концепции на Юнг, а като функция от рекомбинантни ДНК и биологични щампи. Оттук му оставаше само една крачка до разкриване същността на увеличения милиергов капацитет на „corpus callosum“ по време на усилена работа на жлезите с вътрешна секреция, което от трийсет години насам измъчваше всички изследователи на човешкия мозък.

Питър Бейли изведнъж установи, че пътешествията във времето — „реалните пътешествия във времето“ — вече не са проблем и ключът на загадката е в неговите ръце.

Именно тогава собственият му мозък експлодира.

В главата му бликна ярка бяла светлина, точно като огромното отражение, което му блесна в очите от онзи предмет в гората.

Ако беше паднал напред, щеше да натисне щурвала и на жителите на Хейвън би се наложило да се оправят с още една каша, само че Бейли политна назад, главата му увисна безжизнено и от ушите му шурна кръв. Лицето му гледаше към тавана на кабината с маска на застинала изненада.

Ако автопилотът на чесната бе включен, тя безспорно би продължила полета си, докато не й свършеше горивото. Времето беше идеално, а такива работи се бяха случвали и друг път. Сега обаче самолетчето летя в продължение на пет минути на височина 1 700 метра, а радиото ръмжеше на мъртвия неврохирург и настоятелно му заповядваше веднага да си вдигне задника на разрешената височина.

Над Дери се появи лек ветрец и чесната пое надолу, като описа плавна дъга към Нюпорт. Виражът постепенно се засилваше и премина в спирала, после във винт. На един мост на шосе 7 някакво хлапе, което ловеше риба, вдигна поглед и видя падащ, въртящ се като свредел самолет. То едва свари да зяпне, когато самолетът падна в нивата на Езра Докъри и експлодира с ослепителен блясък.

— Ега си! — възкликна момчето.

После заряза въдичарския прът и хукна към близката бензиностанция, за да се обади в пожарната на Нюпорт. Малко след това голям костур налапа червея на кукичката и издърпа пръта във водата. Момчето така и не го намери, но във всеобщата възбуда, докато гасяха пламналата трева в нивата на Докъри и измъкваха тялото на пилота от останките на чесната, дори нямаше време да си спомни за него.

10

Събота, 6 август:

Нют и Дик седяха в „Хейвън Лънч“ и преглеждаха вестника. Уводната статия беше посветена на поредните размирици в Средния изток, ала това, което най-много ги интересуваше бе съобщението в долната част на страницата със заглавие „КАТАСТРОФА С ЧАСТЕН САМОЛЕТ“. Имаше и снимка. От чесната не бе останало почти нищо, с изключение на опашката.

Двамата бяха зарязали закуските си почти недокоснати. След смъртта на Бийч готвеше племенницата му, Моли Фендърсън. Във всяко друго отношение тя беше рядко приятно момиче, но пържените й яйца приличаха на недопечени кучи гъзове. Според Дик и вкусът им беше същия, макар че той никога не бе опитвал кучи гъз, било то печен или не.

Не се знае, рече Нют.

Дик го погледна с въпросително вдигнати вежди.

В сандвичите слагат какви ли не гадости. Поне така пишеше някъде.

На Дик му се обърнаха червата и той побърза да каже на Нют да си затваря противната уста.

Нют помълча малко, после рече: Сигурно има към двайсет-трийсет души, които са видели това чудо да прелита над Хейвън.

Наши хора ли са?, попита Дик.

Да.

Значи няма проблеми, нали?

Не, отвърна Нют и отпи от кафето. Стига да не се случи пак.

Няма как, поклати глава Дик. Според вестника той се е бил отклонил от курса.

Вярно, така пише. Готов ли си?

Аха.

Двамата станаха и излязоха без да плащат. Парите вече не представляваха интерес за жителите на Хейвън. В мазето на Дик Алисън имаше няколко големи картонени кутии, пълни с банкноти, небрежно захвърлени в единия ъгъл на отделението за въглища. Банкнотите бяха предимно от по двайсет, десет и по един долар. Градчето не беше многолюдно, така че който имаше нужда от пари просто идваше и си вземаше колкото му трябват. Къщата не се заключваше. Освен телепатичните пишещи машини и бойлерите, работещи на принципа на молекулния разпад, в Хейвън бяха постигнали и почти идеалната форма на колективизъм.

Отвън на тротоара пред заведението двамата извърнаха очи към кметството. Тухлената часовникова кула неспокойно примигваше. В един момент изглеждаше солидна като Тадж Махал, макар и не толкова красива, а после изведнъж над назъбените останки от основата й се виждаше само синьо небе. След това образът пак се връщаше. Дългата й сутрешна сянка трептеше и играеше като сянката на плътно перде, поклащано от лек ветрец. Нют особено се подразни от факта, че понякога сянката на кулата си оставаше, дори и когато самата кула за миг изчезваше.

Майка му стара! Ако я погледам още малко, сигурно ще превъртя, каза Дик.

Нют попита дали някой се е заел да поправи влошеното изображение.

Да, отвърна Дик. Изпратили сме Томи Джаклин и Хестър Бруклайн в Дери със задачата да обиколят бензиностанциите и магазините за авточасти. Дадох им почти седемстотин долара, за да купят двайсетина акумулаторни батерии, но така, че да не бие на очи. И без това наоколо вече си мислят, че хората в Хейвън са полудели на тема акумулатори.

Томи Джаклин и Хестър Бруклайн значи, замислено повтори Нют. Та те са още деца! Дори не съм сигурен дали Томи има шофьорска книжка.

Няма, неохотно призна Дик. Но е вече петнайсет годишен и шофира наистина добре. Плюс това е едър за възрастта си и не му личи, че е толкова малък. Ще се оправят, не се безпокой.

Рисковано е, казвам ти!

Прав си, но…

Те разговаряха с мисли, съдържащи повече образи, отколкото думи. Напоследък това явление ставаше все по-масово в Хейвън, тъй като хората бързо свикваха с този нов телепатичен език. Независимо от съмненията си Нют добре разбираше проблема, накарал Дик да изпрати в Дери невръстни хлапета с пикапа на семейство Фанин. Батериите им трябваха неотложно, но от друга страна за жителите на Хейвън ставаше все по-трудно да напускат градчето. Да речем, ако някой чешит като Дейв Рътлидж или дърт глупендър като Джон Харли решеше да опита и двамата щяха да пукнат и да се разложат дълго преди да са стигнали очертанията на Дери. При по-млади хора, от типа на Дик и Нют, същият опит вероятно би им позволил да се придвижат малко повече, ала и те щяха да умрат, и то в мъчителна агония, поради физическите изменения, започнали в бараката на Боби. Това, че Хили Браун бе в кома, не изненадваше никого, а той си отиде, когато всичко още беше в самото начало. Томи Джаклин бе петнайсет годишен; Хестър Бруклайн — добре развита девойка на тринайсет. Те поне имаха младостта на своя страна, която евентуално би им помагала да напускат Хейвън и да пристигат обратно без помощта на защитни средства като космическите скафандри на НАСА, които да ги предпазват от враждебното въздействие на променената атмосфера. Само че дори и да разполагаха с подобни съоръжения, те нямаше как да ги използват. По принцип можеха да изобретят нещо подобно, но ако двама души нахълтаха в магазин за авточасти в Дери, навлекли скафандри и тем подобни, това несъмнено би привлякло вниманието.

Не ми харесва, рече най-сетне Нют.

И на мене, добави Дик. Няма да се успокоя, докато не се върнат. За всеки случай съм изпратил доктор Уоруик да ги чака между Троя и Хейвън…

Ако стигнат дотам.

„Ако“, така е… Според мен ще стигнат, но ще ги боли.

Какви проблеми очакваш?

Дик поклати глава. Не знаеше, пък и доктор Уоруик беше отказал дори да допусне какво би могло да се случи… Само попита сприхаво и наум какво, според Дик, би станало със сьомга, която вместо да плува срещу течението към мястото за хвърляне на хайвера, реши да отиде дотам на велосипед.

Значи така, колебливо каза Нют.

Така, кимна Дик. Знам само, че не можем да оставим часовниковата кула в това състояние.

Можем, възрази Нют. Вече сме почти до люка. Кулата не ни е чак толкова необходима.

Не знам, не знам. Пък батериите ни трябват и за други неща, а се налага да бъдем изключително внимателни, нали?

Недей да учиш баба си как се правят деца, Дик.

(Я си)

Я си еби майката, педераст такъв, се канеше да отвърне Нют, но се сдържа, макар и с всеки изминал ден да намразваше Дик Алисън все повече и повече. В момента простата истина беше, че цял Хейвън работеше на батерии, като детска играчка. Необходимостта от все по-мощни батерии непрекъснато растеше, а заявките по пощата бяха твърде мудни и като нищо можеха да привлекат нечие внимание. Изобщо мамата си джасаше.

Всичко това силно притесняваше Нют Берингър. Бяха се оправили някак след катастрофата на самолета, ала ако нещо се случеше с Томи и Хестър, знае ли човек какво можеше да последва?

Той самият не знаеше. В момента единствено го занимаваше мисълта, че щеше да се успокои чак след като децата се върнеха в Хейвън, където им беше мястото.

11

Неделя, 7 август:

Гардънър стоеше до изкопа, гледаше кораба и за кой ли път се мъчеше да реши дали от цялата тази зловеща каша можеше да излезе нещо добро и, ако не — имаше ли някакъв изход от нея. Беше чул самолетчето преди два дни, но не успя да го види, понеже се измъкна едва в края на третата му обиколка, само че вече всичко му беше ясно. Трите обиколки можеха да означават само едно: пилотът бе забелязал кораба и разкопките около него. При тази мисъл Гардънър мрачно въздъхна с някакво отчаяно задоволство и облекчение. Само че вчера видя съобщението във вестника: връзката можеше да я схване и човек без средно образование. Нещастният доктор Бейли се бе отклонил от курса си и останките от космическата армада на Минг Безмилостния просто бяха съсипали чарковете на самолета му.

Интересно дали това го правеше него — Джим Гардънър — съучастник в убийство? Може, ама в момента тая мисъл никак не го вълнуваше.

Тази сутрин оня намусен дървар от Албиън — Фриман Мос — още го нямаше: сигурно корабът бе изгорил и неговите бушони като на останалите. Гард беше сам за първи път, откакто Боби изчезна. От една страна това сякаш обясняваше някои неща, но в дълбочина старите загадки си оставаха същите.

Вестта за самолетната катастрофа и загиналия неврохирург беше лоша, но за Гард уводната статия — онази, която Нют и Дик прескочиха — бе сто пъти по-неприятна. Средния изток пак се готвеше да експлодира и ако се стигнеше до въоръжени конфликти, нищо чудно някоя от страните да прибегнеше и до ядрени оръжия. Според вестника вчера в Съюза на загрижените учени вече бяха преместили стрелката на символичния „черен часовник“ с две минути напред, което доближаваше човечеството до началото на гибелната ядрена зима. В това отношение и корабът би могъл да допринесе за евентуалните световни размирици, но нима Фриман Мос, Кайл Арчинбърг, старият Бози и всички останали не искаха тъкмо това? Понякога Гард имаше неприятното усещане, че обезвреждането на бурето с барут, в което се бе превърнала планетата, беше последното нещо, интересуващо Новите и Подобрени жители на Хейвън. Какво ли ги чакаше оттук нататък?

Трудно му бе да каже. В някои случаи телепатичната му неподатливост се оказваше голямо бреме.

Той извърна поглед към помпените съоръжения, струпани в калта на ръба на изкопа. Доскоро работата по разкопките беше свързана предимно с прах, мръсотия, парчета скали и пънове на отсечени дървета, от които човек полудяваше, докато ги изтръгне от земята. Сега обаче всичко бе плувнало във вода. Последните две нощи Гардънър се прибираше изпомацан с глина: по косата, по дрехите, та дори и по бельото. Калта също беше досадна, ала от глината нямаше отърваване, защото лепнеше.

Самите помпи представляваха странна и грозновата сбирщина, но работеха добре. Теглото им се измерваше в тонове, ама това не попречи на мълчаливия Фриман Мос да ги пренесе сам от двора на Боби. Цялата работа той я свърши в четвъртък и тя му отне петстотин батерии, а иначе и екип хамали не би се справил дори за седмица.

За целта Мос използва някакъв апарат подобен на металотърсач, с чиято помощ насочваше отделните компоненти от оборудването в нужната посока: първо ги стоварваше от камиона, после ги прекарваше през градината и по утъпкания път до изкопа в гората. Машините спокойно плаваха в топлия летен въздух и сенките им ги следваха отдолу. В едната си ръка Мос държеше бившия металотърсач, а в другата — нещо, което приличаше на уоки-токи. Щом леко повдигнеше извитата стоманена антена на предавателчето и размърдаше сферата на металотърсача, помпата или сандъкът с двигателя увисваха във въздуха. Извиеше ли ги вляво, те също се насочваха натам. Гардънър, който наблюдаваше цялата манипулация с искреното недоверие на стар пияница (пък и колко пъти му се случва на човек да е свидетел на такива неща), си мислеше, че Мос му прилича на някой скрофулозен дресьор на животни, повел своите механични слонове към мистериозен цирк в гората.

В живота си Гардънър бе виждал достатъчно хамалогии и сега чудесно разбираше, че това устройство би довело до революция в подемно-транспортната техника. И без да е специалист, той се досещаше, че само една-единствена такава бройка, като онази, с която в четвъртък Мос бе боравил с някаква завеяна лекота, би орязала поне наполовина разходите за строителство на такъв гигантски обект като Асуанския язовир.

В едно отношение обаче чудноватата машинка много приличаше на илюзията с часовниковата кула на кметството: и двете изискваха големи количества захранваща мощност.

— Вземи — рече Мос и му подаде тежка раница. — Метни това на гърба си.

Гард се намръщи, докато наместваше презрамките на раменете си. Мос го забеляза и се подсмихна:

— Скоро ще олекне, не бой се.

После напъха буксата на слушалка от транзистор в предавателчето и я прикрепи към ухото си.

— Какво има в раницата? — запита Гард.

— Батерии. Хайде да тръгваме.

Мос включи апаратчето, заслуша се, кимна и насочи заоблената антена към първия двигател, който се повдигна и увисна във въздуха. Хванал в едната си ръка предавателчето, а в другата — металотърсача, Мос пристъпи към двигателя. За всяка крачка, която правеше напред, двигателят отстъпваше назад и изминаваше същото разстояние. Най-отзад се мъкнеше Гард с раницата.

Мос прекара двигателя между къщата и бараката, после заобиколи тракторчето и закрачи през градината на Боби. През нея вече минаваше добре утъпкан път, но и от двете му страни се издигаше пищна растителност. Някои от слънчогледите на височина стигаха до четири метра и напомняха на Гардънър за „Деня на трифидите“ — фантастичен роман, който бе чел като дете. Дори една нощ преди около седмица се събуди от ужасен кошмар, където слънчогледите в градината се бяха изтръгнали от земята и се движеха насам-натам, а от питите им струеше противната зелена светлина, все едно някой се разхождаше с фенерче в ръка.

Пъпешите в градината бяха с големината на торпеда, а доматите — като баскетболни топки. На ръст житото също гонеше слънчогледите. Гардънър от любопитство откъсна един клас: беше дълъг над половин метър и като нищо би стигнал за храна на двама души, но той побърза да изплюе с отвращение отхапаните няколко зърна, намръщи се и забърса уста. Имаха вкус на развалено месо. С една дума Боби отглеждаше гигантски зеленчуци, само дето не можеха да се ядат… Нищо чудно и да бяха отровни.

Двигателят царствено се движеше по пътя пред тях, стеблата на житото шумоляха и се кланяха встрани. Някои от войнствено зелените, подобни на шпаги листа бяха изпоцапани със смазка и машинно масло. От другата страна на градината двигателят изведнъж тихо тупна на земята, защото Мос наведе антената надолу.

— Какво има? — запита Гардънър.

Мос изсумтя и измъкна от джоба си монета от десет цента, с която отви капака на предавателчето, извади отвътре шестте двойни батерии и ги захвърли небрежно на земята.

— Дай ми други — рече той.

Гардънър смъкна раницата, развърза връзките, отвори я и видя, че е натъпкана догоре с батерии. Все едно че някой беше ударил големия джакпот в Атлантик Сити и машината му бе платила в батерии, вместо в пари.

— Господи!

— Не съм Господ — отсече Мос. — Подай насам шест броя.

Гардънър за първи път в живота си не можа да отвърне с нещо остроумно, а само мълчаливо подаде батериите и го изгледа, докато Мос ги поставяше на мястото на старите. После той затвори капака, включи апарата, мушна си слушалката в ухото и каза:

— Готово.

След като навлязоха на четирийсет метра в гората пак смениха батериите, а шейсет метра по-нататък отново повториха процедурата. Изобщо двигателят сякаш се придвижваше по-лесно по нанадолнище. Когато накрая Мос го положи на ръба на изкопа бяха похарчили общо четирийсет и две батерии.

По същия начин, една по една, пренесоха и останалите части от помпената инсталация от камиона на Фриман Мос до самия край на изкопа. Раницата на гърба на Гардънър непрекъснато олекваше.

На четвъртия път Гардънър помоли Мос да му позволи да опита и той. Тъкмо пренасяха огромна канализационна помпа, която доскоро явно е била използвана за отпушване на задръстени септични шахти и до кораба им оставаха около стотина метра, но бяха спрели за поредната смяна на батериите, чиито изтощени останки вече се търкаляха навсякъде около пътя и напомняха на Гардънър с някаква горчива язвителност за онова момче на плажа Аркадия. Момчето с фишеците. Същото, дето майка му се беше отказала от пиенето… и от всичко останало. Момчето, което знаеше за томичукалата.

— Пробвай, щом искаш — рече Мос и му подаде апаратчето. — Нямам нищо против да ми помогнеш. И без това е уморително. — Той видя въпросителния поглед на Гардънър и додаде: — Част от работата я върша аз, със слушалката. Опитай, но не мисля, че ще се справиш, защото не си като нас.

— Знам. За разлика от вас, когато всичко свърши, не смятам да ходя да си поръчвам нови зъби.

Мос го изгледа кисело и не каза нищо.

Гард си извади носната кърпа и почисти ушната кал на Мос от слушалката, после я пъхна с ухото си. Чуваше се някакъв неясен и далечен шум, като от раковина. Той обърна антената към помпата, както бе видял, че прави Мос, след това внимателно я повдигна нагоре. Морският шум в ухото му се измени, а помпата помръдна едва-едва: Гардънър почти реши, че това е плод на въображението му. Секунда по-късно обаче се случиха две неща. Той усети, че от носа му рукна кръв, а в главата му гръмна някакъв глас: „КИЛИМИ И ПОДОВИ НАСТИЛКИ НА НЕВЕРОЯТНО НИСКИ ЦЕНИ!“, явно част от радиореклама, ала говорителят сякаш бе заседнал в черепа на Гардънър и крещеше през мегафон. „ПОСЛЕДНИ БРОЙКИ, ЗАТОВА ПОБЪРЗАЙТЕ…“

— О-ох! По дяволите! — изрева Гардънър, изтърва предавателчето и посегна към главата си.

Слушалката изскочи от ухото му и гласът млъкна, но главата му продължаваше да кънти като камбана и от носа му още течеше кръв.

Фриман Мос подскочи и зяпна от изумление:

— Това пък какво беше?

— Радиостанция WZON — отпаднало отвърна Гардънър. — „Където пускаме само рокендрол, понеже така ни харесва.“ Имаш ли нещо против, ако поседна за малко, Мос? Струва ми се, че съм се напикал.

— И от носа ти тече кръв.

— Не думай.

— Май е по-добре аз да се занимавам с тая дяволия — добави Мос и Гард мълчаливо кимна.

През остатъка от деня двамата прекараха цялото оборудване до изкопа и Мос така се умори, че след като свършиха с последния сандък, Гардънър буквално трябваше да го домъкне на гръб до камиона.

— Чувствам се скапан, сякаш съм нацепил пет кубика дърва — отпаднало въздъхна Мос.

След това Гардънър реши, че едва ли ще го види пак, ала на следващия ден Мос пристигна точно в седем сутринта, само че този път караше очукан понтиак, вместо стария самосвал. Той се измъкна от кабината и хлопна вратата.

— Хайде, че няма време.

Вътре в себе си Гардънър бе започнал да уважава Мос много повече от предишните си трима „помощници“ взети заедно, дори го харесваше.

Докато вървяха към кораба и сутрешната роса мокреше крачолите на панталоните им, Мос го погледна и рече:

— Ама вчера добре поработихме, нали?

Това беше едно от малкото неща, които той каза този ден.

Двамата спуснаха в изкопа сноп маркучи и ги навързаха така, че да насочват изпомпваната вода надолу по възвишението, което се намираше на югоизток от къщата на Боби. Тези „смукателни тръби“, както ги нарече Мос, представляваха големи брезентови рула, които според Гардънър бяха задигнати от противопожарната служба на Хейвън.

— Свих ги оттук-оттам — сухо отбеляза Мос и отказа да коментира повече.

Преди да пуснат помпите, той накара Гардънър да прихване с U-образни скоби маркучите към земята.

— Защото иначе ще се разскачат като побеснели — поясни Мос. — Не знам дали си виждал колко опасен може да стане изтърван пожарникарски маркуч, особено когато не разполагаме с достатъчно хора да ги държат.

— А и напоследък доброволци се намират трудно, а?

Фриман Мос го изгледа мълчаливо, после изсумтя, все едно че не е чул нищо:

— Гледай да набиеш скобите здраво, макар че и без това от време на време ще се налага да ги дозачукваме. Няма начин да не се разхлабят.

— Нима не можем да регулираме дебита на помпите така, че да не си играем с разни скоби и глупости? — запита Гардънър.

Мос с досада извърна очи към него, явно ядосан от пълното му невежество.

— Можем — отвърна той. — Но в тая дупка има толкова вода, че ако не работим с максимален дебит, ще има да я изпомпваме чак до Второто пришествие. Аз лично нямам толкова време.

Гардънър вдигна ръце и се засмя:

— Добре, добре. Предавам се. Само питах, нищо друго.

А Фриман Мос отново изсумтя по обичайния си начин.

Към девет и половина водата вече шуртеше надолу по хълма, встрани от кораба. Беше студена, бистра и вкусна като от кладенец. На обяд се оформи същински поток с широчина два метра. Вярно, не се отличаваше с кой знае каква дълбочина, ама въпреки това си ромолеше и носеше по течението си борови иглички, глинеста пръст и листа от дървета. Гардънър и Мос нямаха друга работа, освен да седят и да наблюдават някой от издутите маркучи да не изскочи и да почне да се мята и пръска наоколо като побеснял пожарен кран с развалена резба. Мос периодично намаляваше помпите, за да набият обратно разхлабилите се скоби или да ги преместят на друго място, ако почвата под тях подгизнеше твърде много.

Към три следобед потокът вече мъкнеше цели храсталаци и коренища, а малко преди пет Гардънър чу трясъка на падащо дърво. Той се надигна и изви врат в посока на шума, само че бе много надолу по течението и не се видя нищо.

— Май беше бор — обади се Мос.

Сега пък дойде ред на Гардънър да го изгледа без да каже нищо.

— Или смърч — добави Мос и макар лицето му да си оставаше сериозно, на Гардънър му се стори, че това трябваше да се разбира като шега. Неособено убедителна, но все пак шега.

— Как мислиш, тая вода дали стига до пътя?

— Предполагам.

— Няма ли да го подкопае?

— Бъди спокоен. Долу в града вече правят деривация. Монтират дренажни тръби с голям диаметър. Сигурно ще отбият движението за няколко дни, докато разкопаят асфалта, ама и без това напоследък не минават много коли.

— Забелязах — рече Гардънър.

— Така е по-добре, ако питаш мене. Летните туристи са отвратителна досада. А сега знаеш ли какво ще направя? Ще намаля малко дебита на помпите за през нощта, но ще ги наглася така, че да изхвърлят по петдесет-шейсет литра в минута, което за четирите помпи ще прави общо към петнайсет хиляди литра на час, цяла нощ. Не е зле, защото ще ги оставим без надзор, нали? Хайде, да се хващаме на работа. Корабът е хубаво нещо, ама от него кръвното ми се разбесня като пощуряло. С твое позволение ще ти изпия една от бирите, преди да се прибера вкъщи при госпожата.

Вчера, в събота, Мос отново пристигна със стария си понтиак и веднага форсира помпите до максималната им мощност: сто и трийсет литра в минута на помпа или общо трийсет и една хиляди и двеста литра за час.

Тази сутрин обаче от Фриман Мос нямаше и помен. Изчезна яко дим, също като другите, и сега Гардънър беше сам и за кой ли път обмисляше какъв вариант на поведение да избере.

Първи вариант: Продължава с работата като досега.

Втори вариант: Бягство. Вече бе стигнал до извода, че ако Боби умре, много скоро след това и на него ще му се случи нещо с фатален изход. Едва ли би я надживял с повече от половин час. Но, да речем, реши да избяга: онези няма ли да разберат намеренията му преди още да е тръгнал? Малко вероятно. Гардънър и останалите жители на Хейвън все още играеха покер по класическия начин: без да си гледат картите. Само не му беше ясно докъде трябва да бяга, за да се изплъзне от хватката им и противните им изобретения.

Всъщност той не допускаше, че ще се наложи да се крие твърде далече. Дери, Бангор, дори Огъста очевидно бяха прекалено близо… Но виж, Портланд може би щеше да свърши работа. Може би. Предположенията му се базираха на факта, че Гардънър се опитваше да разсъждава по аналогия с цигарите.

Когато някое малко момче почва да се учи да пуши, отначало след първата цигара му идва да си повърне и червата. Шест месеца по-късно то вече е в състояние да пуши по пет-десет цигари дневно. Дай му още три години стаж и вече имаш готов кандидат за рак на белите дробове, пушещ по две кутии и половина на ден.

Да вземем обратната ситуация. Хващаме същото момче, което току-що е изпушило първата си цигара и ни гледа с позеленял израз на лицето, предшестващ яростно повръщане, и му казваме да зареже цигарите, защото не са за него. Детенцето вероятно ще се просне ничком на земята и ще почне да ни целува обувките. Ако го пипнем на етапа, когато вече пуши по половин кутия дневно, явно ще му е все едно дали ще ги отказва, или няма, макар че при децата навиците и на този ранен етап може да ги накарат да прекаляват със сладкишите, като заместители на цигарите, или дори от време на време да си мечтаят за по някой фас, особено когато са изнервени или отегчени.

Така е, рече си Гардънър. Да вземем обаче някой стар ветеран на тютюнопушенето и да му обясним, че се налага да захвърли пироните за ковчези. Какво ще направи той? Ами ще се сграбчи за гърдите, сякаш е получил сърдечен удар, но всъщност жестът му ще е предназначен да предпази кутията цигари в джоба на ризата. Пушенето е пристрастяване на тялото. Това Гардънър го знаеше от личен опит, тъй като на няколко пъти бе отказвал цигарите или поне ги намаляваше до поносимо равнище. През първата седмица без тютюнев дим пушачите обикновено страдат от внезапни пристъпи на паника, главоболие и мускулни спазми. При по-тежките случаи лекарите предписват витамин B-12, макар и да са наясно, че няма такова лекарство, което да се справи с депресията и чувството за загуба, преобладаващи около половин година след решителното стъпкване на последния фас и началото на мъчителното и самотно пътешествие, водещо навън от гибелния навик.

„А Хейвън“, рече си Гардънър, докато увеличаваше мощността на помпите до максимум, „в момента е като стая, пълна с дим от цигари. Отначало на всички им беше лошо, точно като децата, дето се опитват да пушат царевични кочани зад хамбара, но вече цялата работа им харесва като въздуха в задимената стая. Пък и защо не? Превърнали са се в закоравели пушачи, които жадно вдишват опушената атмосфера и само един Господ знае какви физиологически изменения настъпват в телата и главите им. Дори и след осемнайсет месечно пушене в белите дробове се откриват аномалии на клетъчно ниво, да не говорим за високия процент на мозъчни тумори в градовете със силно замърсяване на въздуха или, не дай боже, в близост до ядрени реактори. А какво ли става с Хейвън?“.

Не знаеше. Не беше забелязал никакви видими изменения, освен изпопадалите зъби и увеличената сприхавост. Въпреки всичко обаче Гардънър не смяташе, че ще го преследват дълго, ако побегне. Вероятно отначало щяха да го погнат с усърдието на хайка за негри от старите републикански уестърни, но според него твърде скоро щяха да го зарежат… Веднага, щом ги обземеха симптомите на отказалите цигарите.

Гардънър увеличи оборотите на четирите помпи до максимум и невзрачната вада почти мигновено стана пълноводен поток. После се зае да проверява скобите на маркучите.

Ако се измъкнеше, пред него стояха два избора: или да си държи устата затворена, или да вдигне тревога. Засега по ред причини предпочиташе да си трае. Да, ама това значеше да си провали живота: да зачеркне с един замах цял месец кански труд, да провали всякакви шансове за промяна на самоубийствената политика на планетата и най-вече да отпише добрата си приятелка и някогашна любовница Боби Андерсън, която вече почти две седмици никаква я нямаше.

Трети вариант: Да премахне кораба. Да го взриви и унищожи. Да го превърне в поредния мъглив слух, като онези извънземни от Хангар 18.

Въпреки ненавистта си към безумието на ядрената енергия и подкрепящите я технократски помияри, които я бяха създали и я обезпечаваха финансово, като дори отказваха да признаят ужасите на Чернобил, въпреки унинието, в което изпадна като видя преместването на стрелката на „черния часовник“ с две минути напред на онази снимка от „Асошиейтед Прес“, Гардънър съзнаваше, че най-добрият му избор май беше да взриви кораба. Окисляването на импрегнирания му със загадъчни вещества корпус (умишлено, в това той не се съмняваше) водеше до появата на куп фантастични приспособления и джунджурии, а иначе един Господ знае какви ли още чудеса се криеха вътре. Но да не забравяме и другата страна. Онзи неврохирург в катастрофиралия самолет, стареца и едрия полицай, вероятно и двете изчезнали ченгета, хлапето Дейвид Браун, плюс жената констабъл, госпожа Маккосланд… Колко от тези злополуки можеха да се припишат на огромното парче метал, в което Гардънър сега се взираше и го гледаше как стърчи от земята като муцуната на най-големия бял кит, който човек може да си представи? Колко: всичките, част от тях или нищо?

Кой знае. Сигурен беше само в едно: най-важното тепърва предстоеше.

Корабът безспорно бе своеобразен венец на творението, но едновременно с това се явяваше и останка от някакви чуждоземни същества, дошли от дълбините на космическия мрак — непознати създания, чийто мозъчен строеж би могъл да се различава от нашия до същата степен, до която човешкият мозък се различава от мозъка на паяците, например. От една страна това бе величествен паметник на чуждия разум, блеснал на светлината на неделното слънце, а от друга — дом на призраците, чийто стени и ъгли нищо чудно все още да се обитаваха от старите демони. Като го гледаше понякога Гардънър имаше чувството, че нещо стяга гърлото му — все едно че от земята в него са се вторачили безжизнени очи.

Добре, ще го премахне, но как? Да го взриви? Дори и да искаше, не знаеше как да го постигне. Взривните заряди, които използваха за разбиването на скалната маса, вкопчила кораба, бяха несравнимо по-мощни от динамита, ала и те не успяха дори да му одраскат корпуса. Трябваше ли да отскочи до военновъздушната база в Лаймстоун и да открадне някоя атомна бомба с небрежната ловкост и дързост на Дърк Пит от романите на Клайв Къслър? И нима нямаше да е забавно, дори върха на иронията, ако наистина успееше да открадне ядрено устройство и то гръмнеше с едничкия резултат да освободи кораба от каменната прегръдка, без да му нанесе и най-микроскопичната повреда?

Ето това бяха вариантите, с които Гардънър разполагаше, пък и за третия изобщо не можеше да се каже, че предлага някакъв реален избор. А докато ги прехвърляше в главата си за сетен път, ръцете му механично продължаваха да си гледат работата: увеличаваха дебита на помпите и проверяваха скобите на маркучите. Уверил се, че всичко е наред, той се върна до изкопа да хвърли едно око на нивото на водата и долните маркучи. Водата вече се виждаше само с помощта на прожектор, защото нивото й стремително спадаше. Това бе добре, понеже означаваше, че разкопките можеха да продължат в сряда, най-късно в четвъртък и тогава работата вероятно щеше да върви много по-бързо. Водоносният пласт беше шуплест и доста рехав, така че нямаше да има нужда от дълбаене на специални гнезда за експлозивите, тъй като щяха да намерят предостатъчно естествени хлабини не само за гърмящите транзисторчета, а и за цели торби взрив. Следващият етап просто щеше да изглежда като това да преминеш от лепкаво тесто за палачинки към току-що бухнал в нощвите хляб.

Гардънър постоя известно време надвесен над изкопа, насочил лъча на мощния прожектор в черните дълбини. После се изправи, изключи светлината и реши пак да провери маркучите. Беше едва осем и половина сутринта, а вече му се пиеше.

Той се обърна.

Зад него стоеше Боби.

Ченето му неволно увисна, той го затвори с усилие и след миг колебание тръгна към нея. Бе абсолютно убеден, че това е халюцинация, която всеки момент ще изчезне. Само че Боби си оставаше цяла, от плът и кръв… истинска… Голяма част от косата й я нямаше и челото й сега стигаше чак до средата на черепа, откъдето всъщност почваше линията на косата. Новата кожа беше още бледа, твърде бледа, но пък и самата Боби приличаше на човек, прекарал изтощителна болест. Дясната й ръка висеше на превръзка от бинт. Плюс това…

Плюс това се е гримирала. Направо се е наплескала с шепи, като жена, която желае да прикрие синини по лицето си… Но пък е Боби… Няма лъжа…

В очите му изведнъж бликнаха сълзи. Образът на Боби стана двоен, после троен. Гардънър осъзна чак сега колко всъщност изплашен е бил през цялото време. И самотен.

— Боби? — дрезгаво попита той. — Ти ли си това?

Боби се усмихна: със същата онази сладка усмивка, която Гардънър толкова обичаше и която го бе спасявала безброй пъти от собствените му проблеми. Значи наистина беше Боби. Любимата Боби.

Той пристъпи към нея, прегърна я и притисна уморено лице в шията й. Беше го правил хиляди пъти.

— Здравей, Гард — рече тя и заплака.

Гард също плачеше. После я целуна… дълго… дълго… Ръцете му я сграбчиха и я притиснаха, нейната здрава ръка също го прегърна.

— Недей — каза той, без да престава да я целува. — Не се…

— Ш-ш-шт. Трябва. Това ми е последният шанс, Гард. Нашият последен шанс.

Целуваха се като обезумели. И пак, и пак, и пак… Ризата на Боби вече се търкаляше на земята, а тялото й с нездравия си цвят, отпуснатите мускули и увисналите гърди никак не приличаше на секссимвол, но Гард обичаше именно него и я целуваше… целуваше… целуваше… и сълзите им течаха и се сливаха по лицата им като малки ручейчета.

Гард любими, любими вечно

шшшшшшт

Обичам те

Боби обичам

обичам

целуни ме

целуни

да

Борови иглички. Сладост. Нейните сълзи. Неговите сълзи. И се целуваха, целуваха, целуваха. Гард проникна в нея и усети две неща: колко много му беше липсвала и че наоколо не се чуваше нито една птица. Гората беше мъртва.

Целуни ме.

12

С ризата си, която и без това не беше кой знае колко чиста, Гард избърса кафявия грим от голото си тяло. Интересно дали Боби бе дошла с идеята да правят любов? Във всеки случай май не сега беше моментът да си мисли за това.

Макар и двамата да бяха нещо като благотворителен обяд за всички комари, буболечки и мушици, понеже от телата им струеше пот, досега не бе ухапан нито веднъж. Не вярваше и Боби да са я ухапали. „Това чудо не само, че действа като някакъв дяволски катализатор“, рече си Гардънър, докато гледаше кораба, „а на всичкото отгоре отблъсква и насекомите по-добре от всеки друг препарат на пазара“.

Той захвърли ризата и прокара показалец по лицето на Боби, който веднага потъна в остатъците от грима й, въпреки че по-голямата част от него вече бе размита от потта и сълзите.

— Причиних ти болка — каза той.

Напротив, обичаше ме, отвърна тя.

— Какво?

Чуваш ме, Гард. И го знаеш.

— Да не си ми сърдита? — попита Гардънър. Нещо му подсказваше, че бариерите отново се бяха върнали и той пак се преструваше, че всичко е свършило завинаги. Стана му тъжно. — Затова ли не ми говориш? — Той помълча и добави: — Не те обвинявам. И без това не съм ти донесъл нищо добро.

— Но аз ти говорех, Гард — отвърна тя и Гардънър се зарадва на съмнението в гласа й, макар вътрешно да продължаваше да съжалява задето я лъжеше, след като току-що бяха правили любов. — С ума си.

— Нищо не чух.

— Преди това чуваше. Чу ме и ми отвърна. Говорихме, Гард.

— Защото бяхме близо до онова нещо. — Той посочи към кораба.

Тя му се усмихна изнурено и облегна глава на рамото му. Без грима кожата й грееше с някаква тревожна полупрозрачност, която никаква болест не би могла да обясни.

— Причиних ти болка. Болеше те, нали?

— Не. Да. Малко. — Боби пак се усмихна с добре познатата усмивка стил Боби Андерсън, но едновременно с това по скулата й се плъзна сълза. — Ама беше много хубаво. Запазили сме най-доброто за накрая, Гард.

Той нежно я целуна, но устните й вече бяха други. На Новата и Подобрена Робърта Андерсън.

— В началото, накрая, по средата — все едно. Знам само, че не биваше да те любя и ти не биваше да идваш тук.

— Прав си, изглеждам уморена — рече Боби. — И съм се наплескала с тонове грим, както сам установи. Прав си и за това, че се преуморих и направо рухнах физически.

„Глупости“, помисли Гардънър, но покри мисълта си с бял шум, така че Боби да не я прихване. Направи го почти автоматично, защото то вече му бе станало втора природа.

— Изкарах лечение… Радикално лечение. Сега имам малко проблеми с изкуствената кожа и опадалата коса, но тя скоро ще порасне отново.

— О — каза Гардънър и помисли: „Още не си се научила да лъжеш, Боби“. — Е, радвам се, че си добре. Само че може би е редно да си починеш още няколко дни, да поотдъхнеш…

— Не — тихо отвърна Боби. — Сега е моментът на последното усилие, вече сме почти накрая. Нали помниш, че заедно го почнахме, аз и ти…

— Напротив — прекъсна я Гардънър. — Ти сама го почна, Боби. Направо му налетя и буквално се спъна в него. Когато Питър беше още жив, нима си забравила?

Той видя болката в очите й при споменаването на Питър, ала след миг тя изчезна. Боби не се предаваше:

— Съгласна съм, но ти дойде малко след това. Дори ми спаси живота. Без тебе нямаше да съм тук, затова нека го довършим заедно, Гард. Сигурна съм, че до люка едва ли остават повече от седем-осем метра надолу.

Гардънър също мислеше така, но не му се искаше да го признава. В сърцето му задълба някакъв остър шип и го прониза болка, по-силна и от главоболието на махмурлука.

— Добре, вярвам ти.

— Какво ще кажеш, Гард? Да изкараме заедно последните метри, а? Аз и ти.

Той седеше и замислено гледаше Боби. Пак му направи впечатление колко зловеща е станала гората без песента на птиците.

Точно така ще се получи и когато гръмне някоя от тъпите им ядрени електроцентрали. Хората сигурно ще успеят да се измъкнат, стига да ги предупредят навреме и идиотите от „Гражданска защита“ да имат достатъчно доблест да оповестят аварията, само че няма как да кажеш на кълвачите и бухалите да евакуират района. Не можеш да наредиш на червеношийката да не гледа в огненото кълбо. Очите им ще се стопят и те ще се щурат наоколо, слепи като прилепи, ще се блъскат в дърветата и сградите и накрая ще умрат от глад или със строшени шии. Нима това наистина е космически кораб, Боби? Не е ли разхерметизиран контейнер с ядрени отпадъци? Затова гората е толкова тиха и затова в петък онзи лекар със самолета падна от небето, нали?

— Какво ще кажеш, Гард? Да изкараме заедно последните метри, а?

Къде тогава е решението? Как да намерим почтен изход? Да бягам ли или да уведомя Даласката полиция, за да им е по-лесно срещу руснаците? Какво да правя? Какво?

В този момент внезапно му хрумна нещо. Смътно и неоформено, но все по-добре от нищо…

Той прегърна Боби с лицемерна ръка и каза:

— Добре, съгласен съм. Ще поработим още малко.

Боби се усмихна и после любопитно го изгледа.

— Колко ти е оставила, Гард?

— Кой какво да ми остави?

— Колко зъба ти е оставила феята — отвърна Боби. — Виждам, че вече си загубил един. Тук, отпред.

Гард уплашено посегна към устата си. Вярно, на мястото на един от резците му имаше дупка.

Почна се, значи. След цял месец работа в сянката на това чудо той съвсем безразсъдно си бе въобразил, че е недосегаем за въздействието му, ала се лъжеше. Промяната нямаше да го пропусне и него.

Предстоеше му „да стане“.

Гард се усмихна насила:

— Не бях забелязал.

— Чувстваш ли се някак по-различно?

— Не — отвърна искрено той. — Засега не. А ти наистина ли смяташ веднага да се хванеш за работа?

— Ще правя само това, което мога — рече Боби. — С тая неподвижна ръка…

— Проверявай маркучите и ми казвай, ако някой от тях се е разхлабил от скобата. И ми говори. — Гард й се усмихна неловко. — Нито един от онези другите не знае как да говори… Иначе всичко им е наред, ама… — Той сви рамене. — Нали разбираш?

Тя също се усмихна и Гардънър пак зърна частица от старата неподправена Боби, която той толкова обичаше. После си спомни за тихото убежище на шията й и сърцето му отново се сви от болка.

— Разбирам — каза тя. — Ще ти надуя главата от приказки, повярвай ми. И аз бях самотна без тебе.

Двамата се гледаха и се усмихваха един на друг. Точно като преди, само дето гората вече не се огласяше от песента на птиците.

„Любовта свърши“, рече си Гард. „Пак се връщаме към познатия покер, този път обаче хубавата добра фея ме превари и довечера сигурно ще дойде отново. Нищо чудно да доведе и някой братовчед. А почнат ли да ми гледат картите, ще доловят и оная идея, дето ми хрумна одеве и това ще е краят. Макар че ще е забавно. Досега винаги си мислехме, че извънземните пришълци непременно трябва да бъдат от плът и кръв. Дори и Хърбърт Уелс никога не си е представял нашествие от призраци.“

— Искам да видя изкопа — каза Боби.

— Добре. Предполагам, че ще ти хареса с каква скорост го отводняваме. Ела.

И те се запътиха към сянката на кораба.

13

Понеделник, 8 август:

Жегата пак се върна.

В седем без четвърт този понеделник сутринта температурата зад кухненския прозорец на Нют Берингър беше почти трийсет градуса, само че Нют не се взираше в термометъра, а стоеше в банята само по долнището на пижамата си и несръчно се мажеше с грима на покойната си жена, като през цялото време ругаеше потта, която му пречеше. Винаги бе смятал гримирането за невинен женски каприз, но сега, когато сам се мъчеше да го използва по предназначение — да подчертава хубавото и да прикрива нежеланото (или поне нехарактерното) — изведнъж установи, че тая работа е като подстригването: привидно елементарна, ама всъщност дяволски трудна.

Той се опитваше да прикрие факта, че от една седмица насам кожата по бузите и челото му бе почнала да повяхва. Нют естествено разбираше, че това очевидно се дължи на посещенията им в бараката на Боби — посещения, за които след това не си спомняше нищо, освен че го изпълваха с ужас, но и с някакъв екстаз, така че той на три пъти излизаше оттам с усещането, че е поне три метра висок и е готов да прави секс с цял женски отбор по борба, още там — в калта. Нют вече знаеше достатъчно, за да свързва с бараката случващото се с него, макар и отначало да мислеше, че най-вероятно летният му загар е почнал да избелява. Докато жена му Елинор беше още жива, преди онзи леден зимен следобед, когато поднеслия камион с хляб я прегази, тя винаги обичаше да се шегува, че е достатъчно да поставиш Нют под първите лъчи на ранното майско слънце и две минути по-късно той вече е станал кафяв като индианец.

В петък следобед обаче Нют не можеше повече да се заблуждава за ставащото с него. Виждаше вените, артериите и капилярите по бузите си толкова отчетливо, че му напомняха за анатомичния модел, наречен „Видимия човек“, който преди две Коледи бе подарил на племенника си Майкъл. Гледката го притесняваше ужасно и то не само с това, че сякаш виждаше вътре в себе си. Имаше нещо повече: като си допреше пръстите до лицето, усещаше, че костите отдолу са някак омекнали — все едно че се разтваряха…

Не мога да вървя по улиците в този вид, рече си той. Господи.

А в събота, когато се погледна в огледалото и след известен размисъл и кривене на лицето установи, че сивата прозираща отдолу сянка всъщност е собственият му език, Нют не можа да издържи и хукна към Дик Алисън.

Дик му отвори и изглеждаше толкова нормално, че за няколко смразяващи кръвта мигове Нют повярва, че всичко това му се случва единствено на него. После твърдата и ясна мисъл на Дик нахлу в главата му и краката му чак се подкосиха от облекчение: За бога, Нют! Не можеш да ходиш в тоя вид, ще изкараш акъла на хората. Влез и дай да позвъним на Хейзъл.

(От телефон, разбира се, нямаха никаква нужда, но старите навици трудно се изкореняваха.)

В кухнята на Дик обаче, под светлината на флуоресцентната лампа, Нют забеляза, че той се е гримирал и от последвалото обяснение се разбра, че именно Хейзъл му била показала как да го прави. Същото нещо ставало с всички без Адли, който посетил бараката за първи път едва преди две седмици.

Какво ще стане накрая, Дик?, неспокойно попита Нют. Огледалото в коридора му привличаше погледа като магнит и той си наблюдаваше лицето, гледаше си езика зад побледнелите стиснати устни и виждаше пулсиращата плетеница на капилярите по челото. После натисна с пръсти костта над веждите, подържа ги малко така и след това отдолу върху синкавата кожа ясно изпъкнаха отпечатъците му чак до най-миниатюрните папиларни линийки и извивки — все едно че бе допрял восък. От гледката започна да му се повдига.

Не знам, отвърна Дик. Едновременно с това той говореше и с Хейзъл по телефона. Но на практика няма никакво значение. Така или иначе всеки го чака това, като всичко останало. Разбираш какво имам предвид, нали?

Да, Нют разбираше. Навремето първите изменения дори бяха много по-лоши, мислеше си той, докато се взираше в огледалото в задушната понеделнишка сутрин. И по-изненадващи, защото се оказаха някак твърде интимни.

Оттогава насам той бе свикнал с много неща, което за него само доказваше факта, че човек може да привикне към какво ли не, стига да има достатъчно време и свой свят.

А сега Нют стоеше в банята пред огледалото и смътно чуваше говорителя по радиото, който тъкмо информираше слушателите, че нахлуващият горещ южен въздух вероятно ще докара между три дни и цяла седмица задушно време с температури, достигащи над четирийсет градуса. По дяволите, рече си Нют. Това значеше, че хемороидите му пак щяха да пламнат. Той отново се зае да покрива все по-прозрачните си скули, чело, нос и шия с гримовете на Елинор, без изобщо да подозира, че с течение на времето козметичните препарати остаряват и се развалят (а специално тези, които използваше, се търкаляха в чекмеджето на тоалетния шкаф в банята още отпреди смъртта на Елинор през февруари 1984 г.).

Така е, нямаше как да не свикне да се маже с тези говна. Все някога щеше да ги зареже, ще дойде и това време. В крайна сметка човек привиква към всичко. През копчелъка на долнището на пижамата му се подаде нещо като пипало с белезникав връх, който преминаваше в розово и дори в кървавочервено надолу към удебелената му невидима задна част. А Нют, сякаш в подкрепа на мислите си, го натъпка разсеяно обратно и продължи да се мъчи да нанася равномерно по изчезващото си лице грима на своята покойна съпруга.

14

Вторник, 9 август:

Старият доктор Уоруик бавно издърпа чаршафа и покри тялото на Томи Джаклин. Белият плат леко се изду, после спадна. Отдолу остана да стърчи само носът на Томи. Иначе беше симпатично момче, но имаше голям нос — като баща си.

„Да, баща му“, горчиво си каза Боби Андерсън. „Някой трябва да уведоми баща му и отсега знам на кого ще се падне тази задача.“ Знаеше, че подобни неща вече не бива да я занимават — неща като смъртта на Томи или като това, че щом се доберяха до люка на кораба, щеше да й се наложи да се отърве от Гард — ала понякога все още си мислеше за тях.

След време обаче и те щяха да отминат.

Само още няколко посещения в бараката и толкова.

Тя приглади несъзнателно ризата си и кихна.

Като се изключи кихането и хриптенето на Хестър Бруклайн от другото легло в набързо приспособената от доктор Уоруик болнична стая в дома му, известно време не се чуваха никакви други звуци.

„Наистина ли е мъртъв?“, попита Кайл.

Не, покривам ги с чаршаф само на шега, ядосано викна Уоруик. Какви са тия тъпи въпроси? Още в четири часа знаех, че ще умре. Затова и ви повиках тук. Нали сега вие сте бащите на града, не е ли така?

Очите му за миг обходиха лицата на Хейзъл и Боби.

Извинете. Има и две майки.

Боби мрачно се усмихна. Много скоро в Хейвън щеше да има само един-единствен пол, без бащи и майки. Нещо като обръснатите глави на източните поклонници, поели по Великия път на „ставането“.

Тя изгледа останалите в стаята — Кайл, Дик, Нют и Хейзъл — и видя, че те също са потресени от смъртта на момчето. Слава богу поне, че не беше сама. Томи и Хестър бяха успели да се върнат дори по-рано от очакваното, понеже той още веднага, щом започна да се чувства зле, малко след като излязоха от общините на Хейвън и Троя, бе подкарал колата като луд, за да свършат по-бързо.

„Това момче се прояви като истински герой“, рече си Боби. „Жалко, че сега най-много да му осигурим прилично погребение, но пък нищо не може да омаловажи постъпката му.“

Тя погледна към леглото на Хестър, където момичето, пребледняло като някаква восъчна камея, лежеше със затворени очи и дишаше сухо, накъсано. Двамата с Томи можеха и трябваше да се върнат още с появата на главоболието и кървенето на венците, ала те дори не го обсъдиха помежду си. Пък и кръв потече не само от венците им. Хестър, която имаше леко менструално кървене през цялото време на „ставането“ (за разлика от по-възрастните жени, при младите момичета мензисът сякаш нямаше край), накара Томи да спре до дрогерията в Троя, за да се снабди с по-сериозни дамски превръзки, защото по едно време кървенето стана много обилно. Малко по-късно, когато вече бяха купили три нови акумулаторни батерии и една на старо от магазина за резервни части на шосе 7 между Нюпорт и Дери, тя изхвърли четири напълно подгизнали от кръв превръзки.

Заболяха ги и главите. Болките бяха особено силни при Томи. От „Сиърс“ купиха шест универсални батерии, а от железарията в Дери — над стотина сухи двойни и тройни клетки и елементи (там тъкмо бяха получили нова доставка) — само че в този момент и двамата разбраха, че не могат да продължат и трябва да се връщат веднага. Томи дори почна да халюцинира: докато караше по улица „Уентуърт“ му се стори, че от една канализационна шахта на улицата му се хили някакъв клоун с лъскави сребърни долари вместо очи, нахлузил бяла ръкавица на ръката си и стиснал в нея грозд детски балони.

Петнайсет километра след Дери, по шосе 9 в посока към Хейвън, от ректума на Томи прокапа кръв.

Той спря и, зачервен от смущение, помоли Хестър да му даде от нейните превръзки. След това й обясни защо му са, но не смееше да я погледне от срам. Тя му подаде пакета и Томи изчезна зад близките храсти, а след минута се появи обратно, треперещ и залитащ като пияница, с протегната напред ръка.

— Трябва ти да караш, Хестър — рече той. — Вече не виждам добре.

Когато навлязоха в общината на Хейвън, цялата предна седалка бе покрита с кървава слуз, а Томи лежеше в несвяст. Самата Хестър също виждаше като през тъмна завеса. Макар и да знаеше, че е едва четири часа следобед и небето е ясно, изскочилият пред нея доктор Уоруик й се стори като че ли се бе измъкнал от буреносен виолетов здрач. Тя знаеше, че той отваря вратата, докосва й ръцете и шепне: „Всичко е наред, скъпа, пусни волана. Вече си у дома, в Хейвън“, дори успя да разкаже сравнително свързано какво се е случило тоя следобед, докато лежеше в сигурната прегръдка на Хейзъл Маккрийди, но въпреки всичко и Хестър припадна дълго преди да се доберат до жилището на доктора, макар и той да юркаше колата с нечуваната за него скорост от почти сто и двайсет километра в час, а бялата му коса се вееше на вятъра.

Какво ще стане с момичето?, прошепна Адли Маккийн.

Кръвното й налягане спада, отвърна Уоруик. Кървенето е спряло. Иначе е млада и силна, от здрав селски род. Познавах родителите й, дори техните родители. Ще се оправи. Суровият му поглед обиколи присъстващите и воднистите му синкави очи сякаш пробиха слоевете грим, който на това осветление ги правеше да приличат на някакви призрачни клоуни със слънчев загар.

Но не мисля, че ще си възвърне зрението.

Настъпи сковано мълчание. След малко Боби вметна:

Не е така.

Доктор Уоруик се обърна към нея.

Пак ще вижда, рече Боби. Веднага щом „ставането“ приключи. Тогава всички ще имаме по едно око.

Известно време Уоруик я гледа право в очите, после сведе глава. Може, каза той. Въпреки това се изложихме с тези деца.

Боби кимна. Лошо, много лошо. Особено за Томи. Близките им никак няма да се зарадват. Ще отида да ги видя. Иска ли някой да дойде с мен?

Тя вдигна поглед към останалите, но очите им, две по две, се извърнаха встрани и мислите им изведнъж потъмняха и се превърнаха в неразбираем глух шум.

Добре, ще се справя и сама, каза Боби и се надигна.

Тук скромно се намеси Адли Маккийн. Ако искаш, ще дойда с тебе да ти правя компания. Става ли?

Боби му се усмихна уморено, ала и някак лъчезарно и леко стисна рамото му. Благодаря, Ад. Благодаря ти наистина.

Двамата излязоха. Другите ги изгледаха, после изчакаха да чуят двигателя на пикапа на Боби и след това насочиха вниманието си към леглото на Хестър, където тя продължаваше да е в безсъзнание, макар и прикачена към някаква странна система, чиито части бяха взети от два стари радиоапарата, грамофон и дистанционното за телевизора на доктор Уоруик…

Естествено, имаше и много батерии…

15

Сряда, 10 август:

Въпреки своята умора, объркване и невъзможност да престане да се прави на Хамлет, както и — най-лошото — постоянно измъчващото го чувство, че нещата в Хейвън отиват от развала на провала, Джим Гардънър поне успя да си наложи да не пие толкова, откакто Боби се върна обратно и двамата се любиха върху ароматните борови иглички. За това причините бяха най-вече лични. Твърде често го болеше глава и му течеше кръв от носа, което според него поне отчасти се дължеше на близостта на кораба — той още помнеше как главата го заболя малко след като Боби няколко пъти бе настояла да докосне находката й и, когато Гард най-после пипна подаващата се част на кораба, през тялото му сякаш преминаха сковаващи вибрации, но разумът му подсказваше, че вина за тях има и постоянното му пиене. До черни дупки в съзнанието му рядко се стигаше, ала понякога от носа му бликваше кръв по три-четири пъти на ден. Гард поначало бе склонен към свръхнапрежение и вече нееднократно го бяха предупреждавали да не пие, защото състоянието му може да стане хронично.

С една дума, от известно време той не пиеше, докато веднъж не чу как Боби кихна.

Този звук, толкова ужасяващо познат, го изпълни с рояк спомени и внезапно в главата му като мълния блесна страховита идея.

Гардънър отиде в кухнята, вдигна капака на коша за мръсните дрехи и огледа роклята, с която тя бе облечена вчера вечерта. Боби не чуваше нищо, защото спеше. Всъщност бе кихнала насън.

Снощи Боби излезе, без да му каже нищо. Изглеждаше някак нервна и притеснена и макар че двамата с Гардънър се бяха трудили здравата през целия ден, на вечеря тя не хапна нито залък. Малко преди залез-слънце се изкъпа, облече въпросната рокля и подкара пикапа в знойния и задушен здрач. Гардънър я чу да се прибира към полунощ и видя яркия зеленикав блясък, докато Боби отваряше вратата и влизаше в бараката. Оттам се измъкна около призори — той вече се унасяше в дрямка и не беше много сигурен за часа.

А днес тя се държеше затворено, говореше само когато я питаха нещо и отвръщаше едносрично. Несръчните усилия на Гардънър да я ободри не се увенчаха с никакъв успех. На вечеря Боби отново не хапна нищо и само поклати отрицателно глава, когато Гард й предложи да поиграят карти на верандата, като едно време.

Очите й изглеждаха сериозни и влажни, особено на фона на неземно розовия грим. Още докато Гардънър я гледаше замислено, тя се пресегна към пакетчето с тоалетни кърпички на масичката зад нея, извади няколко и кихна два-три пъти.

— Лятна настинка, предполагам. Ще си лягам, Гард. Извинявай, че те изоставям толкова рано, ама съм направо изцедена.

— Добре, няма нищо — отвърна Гардънър.

Нещо го ядеше отвътре и не му даваше покой, някаква полузабравена, но позната подробност го караше сега да стои с роклята й в ръце и да я разглежда. Беше най-обикновена лятна памучна рокля без ръкави. Навремето щеше да е изпрана още тази сутрин и окачена отзад на простора да съхне, после след вечеря Боби би я изгладила и поставила на закачалката в килера дълго преди да си е легнала, само че такива работи ставаха много отдавна, а сега вече живееха в Новото и Подобрено време, когато дрехи се перяха единствено в абсолютно краен случай. Все пак имаха по-важни неща за вършене, нали така?

Сякаш в потвърждение на мисълта му Боби пак кихна насън. Два пъти.

— Недей — прошепна Гард. — Моля те.

После пусна роклята обратно в коша. Не искаше да я докосва повече. Хлопна капака и сепнато застина от страх да не събуди Боби.

Взе пикапа и отиде да свърши нещо, което не й се вършеше. Нещо, дето я притесняваше, но от друга страна беше достатъчно официално, за да трябва да облича рокля. Върна се късно през нощта и отиде право в бараката, дори не влезе в къщата да се преоблече. Влезе, сякаш имаше нужда от бараката. Направо. Защо?

Отговорът, като се имаха предвид кихавиците и онова, което откри върху роклята й, му се виждаше неизбежно категоричен.

Утеха.

А когато Боби, която живееше сама, се нуждаеше от утеха, кой й я предлагаше? Гард? Не ме карайте да се смея, приятели. Гард не го бива да утешава, той може само да се възползва.

Прищя му се да се напие. Искаше му се както никога досега, откакто се зае с цялата дяволска работа.

Добре, стига толкова. Пиенето е забранено, не мисли за него. Гард тъкмо се обърна да излезе от кухнята, където Боби държеше бутилките с алкохола и коша с мръсните дрехи, когато нещо изтропа на дъските.

Той се наведе, вдигна го, разгледа го и го подхвърли замислено в дланта си. Зъб, естествено. Номер втори. Бръкна си в устата, напипа новата дупка и хвърли едно око на окървавения си показалец. После отиде до вратата на кухнята и се заслуша. Боби шумно хъркаше в спалнята си. Звучеше така, сякаш синусите й бяха запушени с цимент.

Лятна настинка, значи. Може. Може и така да е.

Само че Гардънър помнеше как понякога Питър й скачаше в скута, особено когато Боби седеше и четеше в люлеещия се стол до прозореца или на верандата. Според нея той почвал да дивее, когато времето било променливо и точно тогава й докарвал алергичните пристъпи, а и тя се влияела от същите промени. „Сякаш разбира“, каза веднъж Боби и почеса кучето зад ушите. „Кажи, Пийт! Разбираш ли? Харесва ли ти да ме караш да кихам, а? Ще ти се и аз да страдам, нали?“ А Пийт я погледна и й се усмихна по неговия си начин.

Гардънър си спомни и това, че когато Боби се прибра снощи и той се събуди (събуди го не само завръщането на Боби, но и оная яркозелена светлина), отнякъде се чуваха далечни гръмотевици.

Помнеше, че понякога и Пийт имаше нужда от ласки и утеха, особено когато навън гърмеше. Пийт ужасно се боеше от този звук. Звука на гръмотевиците.

Господи, да не би да е затворила Питър в бараката? И ако го е направила, ЗАЩО?

По роклята на Боби имаше някакви странни лепкави петна.

И косми.

Добре познати къси кафяви и бели косми. Значи Питър наистина е в бараката и е бил там през цялото време. Боби лъжеше, че е мъртъв и явно никой не можеше да каже за колко още други неща го е лъгала… Защо?

Защо?

Гардънър не знаеше.

Той се обърна, отиде до шкафа, наведе се и бръкна под мивката, откъдето измъкна нова бутилка скоч, после я отвори и я вдигна за наздравица:

— Да пием за най-добрия приятел на човека.

След това отпи направо от гърлото, изжабурка се гръмогласно и преглътна.

Първата глътка.

Питър. Какво, по дяволите, си направила с Питър, Боби?

Искаше да се напие.

Здравата.

И бързо.