Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Шест
Гардънър върху скалите

1

Сега, дълго след зазоряване на сутринта на 4 юли 1988 година, Гардънър се събуди — свести се, по-точно — близо до ръба на каменния вълнолом, който се простира към Атлантика, недалеч от Увеселителния парк Аркадия, край плажа Аркадия в Ню Хампшир. Не че тогава Гардънър знаеше къде се намира. Той не помнеше почти нищо друго, освен собственото си име, фактът, че е в състояние, както изглеждаше, на почти пълна физическа агония и някак по-маловажния факт, че очевидно едва не се бе удавил през нощта.

Лежеше на една страна, а краката му киснеха във водата. Предполагаше, че когато снощи се е довлякъл тук, е бил на високо и сухо, но явно се бе претърколил в съня си и полека се бе свлякъл надолу по стръмния северен склон на вълнолома… а сега настъпваше приливът. Ако бе закъснял още половин час със събуждането си, предполагаше, че като нищо щеше просто да бъде отнесен от скалите на вълнолома, както изкарана на брега лодка може да бъде отнесена от пясъчен насип.

Едната му обувка още се намираше на крака му, но бе подгизнала и неизползваема. Гардънър я изрита от себе си и апатично загледа как потъва надолу в зеленикавия мрак. „Да имат раците в какво да серат“, помисли си той и седна.

Болката, която прониза главата му, беше толкова силна, че за миг помисли да не е получил удар. Реши, че е оцелял цялата тази нощ върху вълнолома, само за да умре от емболия на другата сутрин.

Болката малко се уталожи и светът излезе от сивата мъгла, в която бе потънал. Той си върна способността да преценява точно колко нещастен се чувства. Несъмнено Боби Андерсън би нарекла това „пълното пътуване на тялото“, както в „Наслади се на пълното пътуване на тялото, Джим. Какво може да бъде по-хубаво от начина, по който се чувстваш след една нощ прекарана в окото на циклона?“

Една нощ ли? Една нощ?

Изключено, скъпа. Това трябва да е било истински транс. Съвсем истински и гнусно реален.

Усещаше стомаха си болезнен и подут. Гърлото и синусите му бяха запушени, като че ли бе повръщал. Погледна вляво от себе си и се увери, че случаят беше точно такъв — резултатът бе там, малко над него, край мястото където трябва да е била първоначалната му позиция, подписът на пияницата — огромна гадна локва от засъхваща повръщня.

Господи, цялото тяло го болеше.

Гардънър прекара трепереща мръсна дясна ръка под носа си и усети люспички от засъхнала кръв. Беше му текла кръв от носа. Това му се случваше от време на време след скиорския инцидент край река Сънди през седемнайсетата му година. Можеше направо да разчита, че ще му потече кръв от носа при всяко натряскване.

Към края на всичките му предишни запивания — а това беше първият път, когато стигаше до дъното на свинщината за почти три години — Гардънър бе чувствал същото като сега: прилошаване, което се простираше по-надълбоко от болящата го глава, подутия стомах, подобен на жива гъба пълна с киселина, болките, схванатите мускули. Това дълбоко прилошаване не можеше да бъде наречено дори депресия — то бе усещане за пълна обреченост.

Този път беше по-лошо от всякога, по-зле дори от депресията, последвала Прочутия купон за Деня на благодарността през 1980 година, когато бяха свършили и преподавателската кариера и бракът му. А също се бе стигнало много близо и до свършването на живота на Нора. Беше стигнал до това състояние в Пенъбскотския щатски затвор. От външната страна на килията му седеше един полицай, четеше последния брой на списание „Крейзи“ и си чоплеше носа. По-късно Гардънър научи, че във всички полицейски участъци са наясно с навика на напиващите се до безсъзнание често да излизат от запоите си дълбоко депресирани. Затова ако се намереше свободен човек, той ти хвърляше по едно око, просто за да са сигурни, че няма да превъртиш напълно… поне докато си под тяхното попечителство и си заобиколен от щатското имущество.

— Къде съм? — бе попитал Гардънър.

— А къде мислиш, че си? — върна въпроса полицаят. Той огледа големия зелен сопол, който току-що бе изровил от носа си и после бавно и с явно задоволство го избърса в подметката на обувката си, стъпи долу и го разтърка по черната пръст на пода. Гардънър не можеше да отдели поглед от тази операция и една година по-късно написа стихотворение за нея.

— Какво съм направил?

Като се изключат няколко кратки проблясъка, последните две денонощия му се губеха в пълен мрак. Проблясъците бяха несвързани, като разкъсвания сред облаците, които пропускат несигурни лъчи слънчева светлина, докато приближава бурята. Как носи на Нора чаша чай и започва да й изнася проповедта си за атомните електроцентрали. О, да, централите. Да живеят вечните ядрени централи. Когато умре, последните му думи върху цялата скапана неразбория няма да бъдат „Цъфнала роза“, а „Атомни електроцентрали“. Можеше да си спомни как пада на алеята за коли покрай къщата. Как си взима пица и е толкова пиян, че едри парчета разтопен на ивици кашкавал се изсипва в ризата му и го изгаря по гърдите. Спомняше си, че се обажда на Боби. Обажда й се и й ломоти нещо несвързано, нещо ужасно, а Нора не пищеше ли? Пищеше?

Какво съм направил? — попита той по-настойчиво.

Полицаят го изгледа за момент със съвсем неприкрито презрение.

— Простреля жена си. Ето какво си направил. Хубава си я свършил, а?

И той се върна към списанието си „Крейзи“.

Тогава беше зле. Сега се чувстваше още по-зле. Това бездънно усещане на самопрезрение, разяждащата сигурност, че си направил лоши неща, които не можеш да си спомниш. Не чак толкова малко чаши шампанско на новогодишното празненство, където си нахлупи върху главата сенника на един лампион и затанцува буги из стаята, докато той ти се смъкваше върху очите, а всички присъстващи (с изключение на жена ти) смятаха, че това е най-забавното нещо, което са виждали през живота си. Без да знаят, че си вършил забавни неща като набиване на декани. Или прострелване на съпруги.

Този път беше по-зле.

Как бе възможно да е по-зле от тогава с Нора?

Имаше нещо. В момента главата го болеше прекалено силно, за да направи дори опит да възстанови последния неизвестен период от време.

Гардънър погледна надолу към водата — вълните равномерно се покачваха към мястото, където беше седнал, подпрял лакти на коленете си, с отпусната глава. Когато гребените отминаха, той видя малки рачета и лъскави зелени водорасли. Не… всъщност не водорасли. Зелена тиня. Като сополи.

Застреля жена си… хубава си я свършил, а?

Гардънър стисна очи срещу подлудяващото пулсиране на болката, после ги отвори пак.

„Скачай вътре“, помами го нежно някакъв глас. „Искам да кажа, какво пък, по дяволите, наистина не ти трябват повече тия лайна, нали? Играта свърши. По неофициални данни. Радиоактивен дъжд. Да бъде включен отново в списъка, когато Великото Колело на Карма се завърти в другия живот… или в онзи след него, ако трябва да прекарам следващия като си плащам за този в кожата на някой торен бръмбар или нещо подобно. Сваляй доспехите, Гард. Скачай. При сегашното ти състояние и двата ти крака ще се схванат и всичко ще свърши бързо. Във всички случаи ще е по-добре от нара в затворническата килия. Хайде, скачай.“

Той се изправи и застана олюляващ се върху скалите, с вперен във водата поглед. Само една голяма стъпка, това беше всичко. Можел е да я направи и в съня си. Майка му стара, едва не я бе направил.

Не още. Искам първо да говоря с Боби.

Онази част от съзнанието му, която продължаваше да копнее за още мъничко живот, се вкопчи в тази идея. Боби. Боби беше единственото в стария му живот, което все още някак изглеждаше цяло и добро. Боби си живееше там в Хейвън, пишеше си уестърните, все още със здравия си разум, все още негова приятелка, макар и да не му бе вече любовница. Неговият последен приятел.

Искаш първо да говориш с Боби, а?

Защо? За да минеш и последната граница като забъркаш и нея ли? Господ ти е свидетел, че доста си се старал да го направиш. Тя има полицейско досие благодарение на теб, а без съмнение и своя собствена папка във ФБР. Не намесвай Боби в това. Скачай и престани да забъркваш каши.

Той се люшна напред, почти съвсем готов да го направи. Онази част от него, която все още искаше да живее, изглежда бе изчерпала аргументите си, не й бяха останали тактики за отлагане. Би могла да изтъкне, че се бе опазил трезвен — повече или по-малко — през последните три години, не беше изпадал в неконтролируемо състояние, откакто ги бяха арестували с Боби в Сийбрук през 1985. Но този довод беше несериозен. Като се изключеше Боби, той вече бе напълно сам. Мозъкът му беше объркан почти през цялото време и се връщаше отново и отново — дори в трезво състояние — на въпроса за атомните електроцентрали. Той съзнаваше, че първоначалните му гняв и загриженост се бяха превърнали в мания… ама съзнаването и реабилитирането съвсем не бяха едно и също. Поезията му се бе изродила. Мозъкът му се бе изродил. И най-лошото от всичко беше, че когато не пиеше, му се искаше да го прави. Просто болката вече ме съпътства непрекъснато. Аз съм като бомба, която се разхожда наоколо и си търси място, където да избухне. Време е да се обезвредя.

Добре тогава. Добре. Гардънър затвори очи и се приготви.

Щом го направи, го завладя странна увереност, толкова силно интуитивна, че беше почти прозрение. Той усети, че Боби има нужда да говори с „него“, а не обратното. Че това не е някакъв номер на неговия мозък. Тя действително бе изпаднала в беда. В голяма беда.

Гард отвори очи и се огледа, като човек, който се събужда от дълбок транс. Ще намери телефон и ще й се обади. Няма да каже: „Ей, Боби, пак загубих контрол над себе си“, нито: „Не знам къде се намирам, Боби, но този път няма никакво чоплещо си носа ченге, което да ме спре“. Ще каже: „Хей, Боби, как я караш?“ и когато тя му отвърне, че всичко е наред, по-добре от всякога, нахлуваме внезапно с бандата на Джеймс в Нортфийлд или препускаме из прерията с Бъч Касиди и Сънданс Кид в търсене на нови територии и, между другото, Гард, как е твоята собствена неспокойна личност, Гард ще й каже, че е добре, за разнообразие пише няколко хубави неща, мисли да иде до Върмонт за малко, да се види с приятели. После ще се върне върху края на вълнолома и ще скочи. Никакви глезотии. Просто ще се пльосне по корем в мъртвата зона. Това му се виждаше подходящо: в края на краищата по този начин се бе оправял и в живота. Океанът се намираше тук от близо милиард години. Щеше да почака още пет минути, докато свърши тази работа.

Ама няма да тръсваш всичко върху нея, чуваш ли? Обещай ми, Гард. Никакви издънки и циврене. Предполага се, че си неин приятел, а не еквивалент на гадната й сестра от мъжки пол. Никакви такива лайна.

Беше нарушавал обещания през живота си, Господ му бе свидетел — поне няколко хиляди от тях към себе си. Но това щеше да го спази.

Той тромаво се изкатери върху вълнолома. Земята беше груба и камениста, наистина добро място да си счупиш глезена. Огледа се равнодушно наоколо за оръфания си кафяв сак, който винаги взимаше със себе си, когато заминаваше на четене или просто на екскурзия, мислейки си, че може да се е заклещил в някоя от дупките между скалите или просто да лежи някъде наблизо. Нямаше го. Той беше стар другар, оръфан и очукан, придружавал го още от последните мъчителни години на брака му, нещо, което бе успял да запази, докато всички ценности се бяха загубили. Е, сега най-после и сакът бе изчезнал. Дрехи, четка за зъби, сапун в пластмасова кутийка, няколко ивички сушен бекон (понякога Боби се забавляваше като сушеше бекон в бараката си), двайсетдоларова банкнота пъхната под дъното на сака… и всичките му непубликувани стихове, разбира се.

Стиховете бяха най-малката от тревогите му. Тези, които бе написал през последните две години и на които беше дал страхотно остроумното и жизнерадостно заглавие „Радиационен цикъл“, бяха предоставени на петима различни издатели и отказани от всичките пет. Един анонимен редактор бе написал: „Поезията и политиката рядко се смесват добре; поезията и пропагандата — никога“. Тази кратка проповед беше съвършено вярна, той си го знаеше… и въпреки това не бе могъл да спре.

Е, приливът ги беше зачеркнал с Окончателния син молив. „Иди и направи със себе си същото“, каза си той и бавно се повлече по вълнолома към плажа, като си мислеше, че разходката му до мястото, където се бе свестил, трябва да е била изключителна демонстрация на смъртно опасно цирково изкуство. Той вървеше, червеното и подпухнало лятно слънце изгряваше от Атлантическия океан зад гърба му, далеч пред него се протягаше уморената му сянка, а на плажа някакво хлапе по дънки и фланелка пукаше фишеци.

2

Чудо: оръфаният му сак все пак не беше загубен. Той лежеше обърнат с дъното нагоре върху плажа, точно над линията на пълния прилив, с обърнат към Гардънър отворен цип, приличен на голяма кожена уста, захапала пясъка. Гард го вдигна и погледна вътре. Всичко беше изчезнало. Дори окъсаното му бельо. Дръпна нагоре имитиращото кожа дъно на сака. Двайсетачката също я нямаше. Наивна надежда, твърде бързо попарена.

Гардънър пусна сака. Бележниците му, и трите, лежаха малко по-нататък на плажа. Единият се подпираше на кориците си, оформил нещо като палатка, вторият лежеше мокър точно под линията на прилива, раздул се до размерите на телефонен указател, а вятърът лениво прелистваше страниците на третия. „Да не ти пука“, мина през ума на Гардънър. Тъпотиите на едно магаре.

Хлапето с фишеците се приближи към него… но не прекалено. „Иска да има възможност скоростно да се омете, ако се окажа толкова страшен, колкото несъмнено изглеждам“, помисли Гардънър. „Умно дете.“

— Тия работи твои ли са? — попита хлапето. На фланелката му беше показано момче, което се пръска и от него се разлита храна. ЖЕРТВА НА УЧИЛИЩНИЯ ОБЯД, поясняваше надписът.

— Да — отвърна Гардънър. Той се наведе, вдигна подгизналия бележник, поогледа го и пак го хвърли на земята.

Детето му подаде другите два. Какво можеше да каже? Не си прави труда, хлапе? Стихотворенията са боклук, хлапе? Поезията и политиката рядко се смесват добре, хлапе, поезията и пропагандата — никога?

— Благодаря — рече той.

— Нищо. — Детето хвана сака така, че Гардънър да пусне пак вътре двата сухи бележника. — Изненадан съм, че изобщо нещо ви е останало. Тука е пълно с майстори на кражбата през лятото. Заради парка, предполагам.

Хлапето посочи с палец и Гардънър видя върху фона на небето силуета на стръмна конструкция с увеселително влакче. Първата му мисъл беше, че по някакъв начин е успял да мине със запивания целия път на север до Стария плаж с овощната градина преди да загуби съзнание. Повторният поглед промени впечатлението. Нямаше кей.

— Къде се намирам? — попита Гардънър и съзнанието му го върна към зловещо пълните подробности на килията и бъркащия си в носа полицай. За миг беше сигурен, че детето ще каже: „А къде мислиш, че се намираш?“.

— На плажа Аркадия — хлапето прозвуча полуизненадано, полупрезрително. — Трябва действително здравата да сте се подредили тази нощ, господине.

— Тази нощ и нощта преди — припя Гардънър с леко дрезгав и малко зловещ глас — томичукалата чукат на вратата.

Детето премига изненадано срещу Гардънър… след което го очарова като неочаквано добави строфи, които никога преди не беше чувал.

— Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.

Гардънър се усмихна широко… но усмивката му се превърна в гримаса от нов пристъп на болка.

— Къде си чул това, моето момче?

— От мама. Като бях малък.

— И аз чух за томичукалата от майка си — поясни Гардънър, — ама не знаех тази част.

Хлапето вдигна рамене, сякаш за да покаже, че темата е престанала да предизвиква в него, какъвто и да било интерес.

— Тя имаше навика да съчинява всякакви щуротии. — То премери с поглед Гардънър. — Имате ли болки?

— Моето момче — тържествено се приведе напред Гардънър, — казано с безсмъртните думи на Ед Сандърс и Тюли Къпфербърг, чувствам се като домашно направено лайно.

— Имате вид на човек, който е бил пиян доста дълго време.

— Така ли? А ти по какво познаваш?

— По мама. Тя винаги или почваше да приказва странни неща като тия за томичукалата, или се чувстваше прекалено зле, за да говори.

— Спряла ли е да пие?

— Да. Автомобилна катастрофа — отвърна детето.

Гардънър изведнъж го затресе. Момчето изглежда не забелязваше. То изучаваше небето, следеше полета на една чайка. Тя прекосяваше синевата на утринното небе, покрито с ефирни люспи от перести облаци, стана черна за миг, докато прелиташе пред червеното око на изгряващото слънце, после кацна на вълнолома, където започна да кълве нещо, което чайките вероятно намираха за вкусно.

Гард погледна от чайката към детето, чувствайки се объркано и странно. Всичко това определено започваше да придобива някакъв поличбен смисъл. Хлапето знаеше за измислените томичукала. Колко деца в света бяха чували за тях и какви бяха вероятностите Гардънър да се натъкне на такова, което и (а) знае за тях, и (б) е загубило майка си благодарение на алкохола?

Хлапето бръкна в джоба си и извади няколко преплетени фишека. „Сладката птица на младостта“, помисли си Гардънър и се усмихна.

— Искаш ли да гръмнеш един, два? Да отпразнуваш Четвърти? Може да ти повдигнат настроението.

— Четвърти ли? Четвърти „юли“! Това ли сме днес?

Детето го възнагради със суха усмивка.

— Не е Деня на залесяването.

Двайсет и шести юни беше… той започна да брои отзад напред. Боже милостиви! Цели осем дни му се губеха в мрак. Е… не съвсем. Така всъщност щеше да е по-поносимо. Ивици светлина, съвсем не добре дошли, започнаха да отделят части от тази тъмнина. Мисълта, че е наранил някого — пак — вече се надигаше в ума му като увереност. Искаше ли да знае кой

(аргълбаргъл)

е било това и какво му или й беше направил? Май не. Най-добре да се обади на Боби и да свърши със себе си, преди да си е припомнил.

— Господине, как получихте този белег на челото?

— Блъснах се в дърво, докато карах ски.

— Обзалагам се, че е боляло.

— Да, дори повече от сега, но не кой знае колко. Знаеш ли къде има обществен телефон?

Детето посочи към една постройка с ексцентричен зелен покрив, която се издигаше на около километър по-нататък край плажа. Тя увенчаваше ронещ се гранитен нос и приличаше на извадена от корица на евтин готически роман. Трябва да беше курортна атракция. След моментно замисляне Гард се сети за името й.

— Това е „Алхамбра“, нали?

— Точно тя и единствената.

— Благодаря — кимна Гардънър и тръгна натам.

— Господине?

Той се обърна.

— Тази последната книга не си ли я искате? — Хлапето посочи към мокрия бележник, който лежеше под линията на прилива. — Бихте могли да я изсушите.

Гардънър поклати глава.

— Моето момче — каза той, — аз не мога да изсуша дори себе си.

— Сигурен ли сте, че не искате да гръмнете няколко фишека?

Гардънър с усмивка поклати глава.

— А ти внимавай с тях, обещаваш ли? Човек може да се нарани с неща, които гърмят.

— Добре. — То се усмихна, малко срамежливо. — Майка ми казваше същото, доста време преди да… знаете.

— Знам. Как се казваш?

— Джак. А вие?

— Гард.

— Весел Четвърти юли, Гард.

— Весел Четвърти, Джак. И се пази от томичукалата.

— Които чукат на моята врата — съгласи се сериозно детето и обърна към Гардънър поглед, изпълнен със странно познание.

За миг на Гардънър му се стори, че ще изживее второ прозрение („кой би могъл да предположи, че махмурлукът бил толкова възприемчив към психическите еманации на вселената?“ попита горчиво саркастичен вътрешен глас). Не знаеше точно за какво се отнасяше, ала то го накара отново да изпита неотложна нужда да говори с Боби. Махна на детето и закрачи по плажа. Вървеше с бърза, равномерна походка, макар че краката му затъваха в пясъка, отделяха се трудно, тежаха. Скоро сърцето му се разблъска, а главата му бучеше толкова силно, че очите му сякаш пулсираха.

„Алхамбра“ изобщо нямаше вид да се приближава.

Забави ход или ще получиш инфаркт. Или удар. Или и двете.

И той действително забави ход… след което се сепна от очевидната нелепост на тази постъпка. Ето го тук, крои планове как след около петнайсетина минути да се удави, но междувременно си щади сърцето. Сети се за стария виц с осъдения, който отхвърля предложената му от капитана на взвода за разстрел цигара, с думите: „Опитвам се да ги откажа“.

Гардънър отново ускори крачка и сега тласъците болка започнаха да отмерват в равномерни пулсации безсмисленото стихче:

Късно тази нощ и нощта преди

томичукалата чукат на вратата.

Боби бе разумна, а аз откачих,

но преди да дойдат томичукалата.

Той спря. Какви са тия говна за томичукала?

Вместо отговор, пак прозвуча онзи дълбок глас, ужасяващ и въпреки това абсолютно несъмнен, като крясък на гмурец, понесъл се над притихнало езеро: Боби е в беда.

Гард отново тръгна, възвърна си предишната енергична крачка… а после се втурна напред дори още по-бързо. Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.

Той заизкачва избелелите от времето стъпала, които водеха нагоре, по склона на гранитния нос, от плажа към хотела, когато прокара ръка под носа си и видя, че пак му тече кръв.

3

Гардънър изкара точно единайсет секунди във фоайето на „Алхамбра“ — достатъчно дълго, за да може регистраторът да забележи, че няма на краката си обувки. Той кимна на един здравеняк, когато Гардънър започна да протестира и двамата го изхвърлиха като мръсна котка.

„Щяха да ме изритат, дори и да носех обувки“, осъзна Гард. „По дяволите, та аз сам бих се изритал.“

В стъклото на хотелската врата бе хвърлил един хубав поглед върху себе си. Прекалено хубав. Беше успял да изтрие по-голямата част от кръвта по лицето си с ръкав, ама все още се виждаха следи от нея. Очите му бяха кървясали и облещени. Едноседмичната му брада го караше да изглежда като таралеж около шест седмици след смяна на бодлите. В буржоазния летен свят на „Алхамбра“, където мъжете бяха мъже, а жените носеха тенис полички, той приличаше на мъжка бездомна бабичка.

Тъй като само най-ранобудните се бяха размърдали, портиерът си направи труда да го осведоми, че има телефон в бензиностанцията.

— Там, където се пресичат магистрала I и шосе 26. А сега се омитай, преди да съм извикал ченгетата.

Ако бе изпитвал нужда да научи нещо повече за себе си, отколкото вече му беше известно, можеше да го види в отвратените очи на портиера.

Гардънър бавно се повлече обратно по склона към бензиностанцията. Чорапите му шляпаха и залепваха за асфалта. Сърцето му блъскаше като хъхрещ двигател на форд модел Т, който е свикнал на твърде много усилено каране и твърде малко поддържане. Можеше да почувства как главоболието му се измества наляво, където вероятно щеше да се съсредоточи в точка с размера на иглено връхче… ако плановете му станеха такива, че да живее толкова дълго, във всеки случай. И изведнъж той отново беше на седемнайсет.

Беше на седемнайсет и се занимаваше не с атомни електроцентрали, а с мадами. Нейното име беше Анмари и той си мислеше, че съвсем скоро ще успее да го направи с нея, ако не загуби присъствие на духа. Ако се владееше. Може би дори още тази вечер. Но част от това да се владее включваше доброто му представяне днес. Днес, точно тук, на една от средно стръмните писти в планината Виктъри, щата Върмонт. Той гледаше надолу към ските си и наум си преговаряше какво е необходимо да направи, за да спре по всички правила, преговаряше си, както би се подготвял за изпит, който иска да издържи, макар да знаеше, че е още твърде нов в този спорт, а Анмари не е, и някак му се струваше, че тя няма да е толкова склонна да му бутне, ако приключи първия си ден във вид на снежна топка в края на пистата за начинаещи. Нямаше нищо против да изглежда малко неопитен, стига да не й се видеше направо глупав, затова стоеше там, зяпаше тъпо в краката си вместо натам, където отиваше, което беше право към един чворест стар бор с боядисана върху ствола му предупредителна червена ивица, и единствените звуци около него бяха вятърът в ушите му и сухо плъзгащия се под ските му сняг, като всичко се сливаше в един успокояващ шушнещ звук: Шшшшш…

Единствено нахлуването на стихчето в спомена му го накара да спре близо до бензиностанцията. То дойде и остана, пулсиращо в ритъма на сърцето му и бумтенето на главата му. Късно тази нощ и нощта преди, томичукалата чукат на вратата.

Гард се закашля, усети медния, неприятен дъх на собствената си кръв и изплю червеникава на цвят храчка върху покритата с боклуци пръст на банкета. Спомни си, че бе питал майка си кои или какво са томичукалата. Не можеше да си спомни какво и дали изобщо му беше отговорила, но знаеше, че винаги ги бе смятал за разбойници, крадци, които правят обирите си на лунна светлина, убиват в сенките и заравят жертвите си в най-тъмния час на нощта. А не беше ли прекарал и един мъчителен, безкраен половин час в мрака на спалнята си, преди сънят да реши най-после да се покаже милостив и да го приеме, мислейки си, че те може да са и канибали, освен крадци? Че вместо да заравят жертвите си в мрака на нощта, може би ги сготвят и… ъ-ъ-ъ…

Гардънър обви изтънели ръце (горе в циклона изглежда не се бе намерил нито един ресторант) около гърдите си и потрепери.

Той пресече шосето пред бензиностанцията, която беше украсена за празника, ала още не бе отворена. Отпред имаше плакати БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА и НИЕ ОБИЧАМЕ СИУКСИТЕ! Телефонният автомат се намираше върху стената на сградата. Гардънър с благодарност установи, че е от новите. От него можеше да се набира междуградска линия без да се пускат никакви пари. Това поне му спестяваше унижението да прекара част от последната си сутрин в просия по шосетата.

Натисна нулата и му се наложи да спре. Ръката му неудържимо трепереше, по цялата си дължина. Той стисна слушалката между ухото и рамото си, като по този начин си освободи и другата ръка. Сграбчи с нея дясната си китка, за да я задържи неподвижна… поне доколкото беше възможно. Сега, с вид на стрелец по отдалечена мишена, той използва показалеца си, за да натисне бутоните с бавни и ужасно съсредоточени движения. Роботският глас му каза или да набере номера на телефонната си кредитна карта (изискване, което Гард си помисли, че би бил напълно неспособен да изпълни, дори да притежаваше такава карта) или нула за телефонистката. Гардънър чукна нулата.

— Здравейте, весело прекарване на празника, тук е Ейлийн — изчурулика жизнерадостно гласче. — Бихте ли ми казали сметката си, моля?

— Здравей, Ейлийн, весело прекарване и на теб — каза Гард. — Бих искал разговор за сметка на отсрещния номер, обажда се Джим Гардънър.

— Добре, Джим.

— Не — изведнъж реши той. — По-добре й кажи, че се обажда Гард.

Щом телефонът на Боби там, в Хейвън, започна да звъни, Гардънър се обърна и загледа изгряващото слънце. То беше дори още по-червено от преди, издигаше се към тънкия пласт сгъстяващи се перести облаци като голяма кръгла пришка в небето. Слънцето, заедно с облаците, събудиха спомена за още едно детско стихче в съзнанието му: „Червено слънце вечерта, моряко, пей си песента. Червено слънце сутринта, моряко, прибери платна“. Гард не разбираше нищо от червени слънца сутрин „или“ вечер, но знаеше, че тези деликатни разпръснати облачета бяха сигурен предвестник за дъжд.

„Прекалено много проклети стихчета станаха като за последна сутрин на земята“, помисли си той раздразнено. „Смятам да те събудя, Боби. Смятам да те събудя, ала ти обещавам да не го правя никога повече.“

Но там нямаше никаква Боби за събуждане. Телефонът звънеше и това беше всичко. Звънеше… звънеше… звънеше.

— Номерът не отговаря — му съобщи телефонистката, просто в случай че е глух или пък за няколко секунди е забравил какво прави и е държал слушалката на задника вместо на ухото си. — Желаете ли да опитам пак по-късно?

Да, може. Ама ще трябва да го направя от бюрото на свети Петър, Ейлийн.

— Добре — отвърна той. — Приятно прекарване.

— Благодаря, Гард!

Гардънър дръпна слушалката от ухото си, като че ли го бе ухапала и се втренчи в нея. За миг гласът така силно бе заприличал на Бобиния… така дяволски силно

Той долепи отново слушалката до ухото си и стигна до „Как ме наре…“ преди да осъзнае, че жизнерадостната Ейлийн е затворила.

Ейлийн. Ейлийн, не Боби. Но…

Тя го бе нарекла Гард. „Боби“ беше единствената, която…

Не. По-добре й кажи, че се обажда Гард.

Ето. Съвсем разумно обяснение.

Тогава защо не изглеждаше такова?

Гардънър бавно затвори. Стоеше до стената на бензиностанцията с мокри чорапи, измачкани панталони и извадена от тях риза, а сянката му беше дълга, дълга. Стегната групичка мотоциклети профуча по магистрала I на път към Мейн.

Боби е в беда.

Ще бъдеш ли така добър да престанеш? Това са глупости, както Боби сама би ти казала. Някой да ти е разправял, че единственият празник, в който човек може да си иде вкъщи е Коледа? Прибрала се е в Ютика за Великолепния Четвърти, това е всичко.

Да. Разбира се. Беше толкова правдоподобно Боби да се е прибрала в Ютика за Четвърти, колкото той да си наеме жилище в района на новата ядрена електростанция в Бей Стейт. Ан вероятно щеше да отбележи празника като обсипе Боби с ракети М-80.

Е, може пък да са я поканили някъде да води парада, в някое от онези нейни каубойски градчета, за които вечно пише. Дедуд, Абилин, Додж Сити, на някое такова място. Ти направи каквото можа. Сега иди да си довършиш започнатото.

Умът му не положи никакво усилие да влиза в спор. Нещо, с което можеше да се справи. Вместо това той само изложи отново първоначалната си теза: Боби е в беда.

Просто ти служи за извинение, бъзливо копеле такова.

Но не мислеше така. Интуицията прерастваше в увереност. И независимо дали бяха глупости или не, този глас продължаваше да настоява, че Боби е закъсала. Реши, че личната му работа щеше да почака, докато по един или друг начин не узнаеше истината. Както сам си бе казал не много отдавна, океанът нямаше да му избяга.

— Може томичукалата да са я хванали — изрече той на глас, след което се засмя — изплашено, дрезгаво кратко изсмиване. Започваше да полудява, хубаво.