Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Две
Бека Полсън

1

Ребека Бучард Полсън беше омъжена за Джо Полсън, един от двамата пощаджии в Хейвън и един от общо тримата служители в пощата на градчето. От известно време Джо изневеряваше на жена си, но това не бе тайна за Боби Андерсън. А от три дни насам и Бека Полсън също го знаеше. Самият Исус й го беше казал. Всъщност през тези три дни Исус й разказа потресаващи истории, от които тя направо се поболя, загуби здравия си сън и й се струваше, че сигурно ще полудее… Едновременно с това обаче същите тези истории някак странно я привличаха, така че тя за нищо на света не би обърнала портрета на Исус с лицето надолу, нито пък смееше да Му кресне да си затваря устата. От една страна Ребека изпитваше мрачна наслада, докато Го слушаше, а от друга не можеше да не Му вярва, понеже добре знаеше, че Той е Спасителя.

Исус беше поставен върху телевизора в дома на семейство Полсън и стоеше там от цели шест години, а преди това мястото Му беше между два фотоапарата „Зенит“, където пък според сметките на Бека бе прекарал най-малко шестнайсет години. Портретът Му представляваше стереоскопична картичка, подарена им за сватбата от най-голямата сестра на Ребека — Корин, която живееше в Портсмут. Още тогава Джо бе отбелязал, че сестра й май се е отървала доста евтино с този жалък подарък, но коментарът му не беше изненада за Бека, тъй като от такива като Джо не можеше да се очаква да знаят, че истинската красота няма цена.

На картичката Исус беше облечен в обикновена дълга бяла роба и държеше овчарска гега, а прическата Му наподобяваше онази на Елвис малко след уволнението от армията. Точно така: нейният Исус приличаше на Елвис Пресли от времето на песента му „Кашишки блус“. Очите Му бяха нежно кафяви, а зад Него, в идеална триизмерна перспектива, в далечината се губеше стадо овце, бели като бельото от телевизионните реклами на перилни препарати. Бека и Корин бяха изкарали детството си в овцевъдна ферма в Ню Глостър и тя чудесно знаеше от личен опит, че овцете никога не могат да изглеждат чак толкова чистички и бели, като малки пухкави облачета на фона на синьото небе. От друга страна обаче Ребека си мислеше, че щом Исус може да превръща водата във вино и да съживява мъртъвци, значи спокойно би могъл и да премахне олайнените фъндъци, висящи от задниците на овцете.

Джо вече на няколко пъти се бе опитвал да махне от телевизора рисунката на Исус и сега тя вече знаеше защо. Точно така, всичко й беше ясно и то нямаше нищо общо с изтъкваните от Джо причини.

— Някак си не е редно Исус да стои върху телевизора, докато гледаме „Магнум“ или „Полицията на Маями“ — викаше той. — Не е ли по-добре да го преместим на бюрото ти, а, Ребека? Или да го слагаме там само до неделя, а ти после можеш да го връщаш обратно, докато гледаш Джими Суогарт и Джак Ван Имп. Обзалагам се, че Исус предпочита Джими Суогарт пред „Полицията на Маями“.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре де — не мирясваше Джо, — но ще ти кажа, че винаги, когато каня приятелите си за редовната партия покер в четвъртък вечер, на тях това положение изобщо не им се нрави. Никой не обича да бъде наблюдаван от Исус Христос, докато събира бяла кента и се чуди с колко чипа да влезе.

— Че как иначе — отвърна Ребека. — Покерът е дяволско изобретение.

Джо, който беше голям цар на тази игра, се ядоса и изсумтя:

— Сигурно дяволът ти подари тогава новия сешоар и онзи гранатов пръстен, дето толкова ти харесва, така ли? В такъв случай не е ли по-добре да ги върнеш в магазина, да си вземеш парите и да ги подариш на Армията на спасението? Мисля, че още пазя касовите бележки.

Този аргумент принуди Ребека да отстъпи и тя позволи на Джо да обръща с гръб стереоизображението на Исус Христос всеки четвъртък, когато беше негов ред да кани вкъщи приятелите си, за да се наливат с бира, да дрънкат мръсотии и да играят покер. Само да го обръща с гръб, нищо повече.

Но сега тя вече знаеше истинската причина, поради която Джо искаше да се отърве от картината. Вероятно през цялото време той е подозирал, че в нея има някаква магия. Не точно магия, а тайнство, поправи се Ребека, понеже магиите обикновено се свързват с всякакви езичници, канибали, ловци на глави и католици, макар че в крайна сметка и двете думи означават едно и също, нали така? Както и да е, сигурно Джо бе усетил, че в картината има нещо, чрез което прегрешението му би могло да излезе наяве.

Самата Ребека подозираше също, че от известно време нещо не е наред. Нощем Джо изобщо не се сещаше за нея и макар това от една страна да я облекчаваше (сексът й се струваше противна работа, брутален, често болезнен и винаги унизителен — точно както майка й го беше обяснявала), от друга страна това, че той от време на време й лъхаше на непознат парфюм, не я оставяше на мира. Въпреки всичко Бека вероятно не би обърнала внимание на очевидната връзка между новото ухание на Джо и внезапната му загуба на интерес към нея, ако най-внезапно на 7 юли картичката на Исус върху телевизора „Сони“ не бе проговорила. Тя дори не би обърнала внимание и на факта, че горе-долу по същото време, когато Джо започна да ухае и престана да я ухажва нощем, от пощата в Хейвън се пенсионира старият Чарли Естабрук и мястото му бе заето от някаква жена на име Нанси Вос, дошла от пощата в Огъста. Същата тази Вос (която Бека вътре в себе си наричаше просто „парясницата“) беше с около пет години по-възрастна от нея и Джо, което я правеше към петдесет годишна, но външно изглеждаше по-млада, стегната и доста запазена, докато самата Ребека не криеше, че след омъжването си бе малко понапълняла и от шейсет килограма гонеше вече осемдесетте, особено откакто Байрън, единственият им син, ги напусна и отиде да живее на друго място.

По принцип тя изобщо не би се занимавала с всички тези истории и дори би ги приела с известно облекчение, защото щом онази парясница си падаше по примитивния секс, животинските стонове и непристойните движения на телата, кулминиращи в изливането на някаква лепкава течност с едва доловима миризма на риба, дето на вид прилича на евтин препарат за миене на чинии, значи от това можеше да се направи единственото заключение, че и самата парясница едва ли е нещо повече от животно. Да не говорим, че по такъв начин Бека се освобождаваше от едно доста досадно, макар и все по-рядко, задължение. Така е, тя за нищо на света не би седнала да се рови в историите на мъжа си, стига картината на Исус да не бе заговорила.

За първи път това се случи в четвъртък малко след три следобед. Бека тъкмо се наместваше във всекидневната, за да гледа сериала „Болница“ с парче какаов кейк в едната ръка и бирена халба, пълна с черешов сок, в другата. Всъщност любимите й герои Люк и Лора едва ли щяха да се появят пак на екрана, но тя не губеше надежда.

Когато посегна да включи телевизора, Исус внезапно отвори уста и каза:

— Слушай, Бека. Да знаеш, че Джо го навира на оная парясница в пощата. Прави го почти всяка обедна почивка, а понякога и след работа. Дори веднъж така се беше разгонил, че й го напъха още докато сортираха писмата. А и онази хубостница си я бива, защото можеше да го помоли да почака малко, ама не го направи. И това далеч не е всичко. — С развята около глезените роба, Исус прекоси картината и приседна върху парче скала, отпусна гегата между краката Си и мрачно я изгледа. — Какви ли не работи стават в Хейвън. Сигурен съм, че няма да повярваш и на половината от тях.

— Господи! — изпищя Бека и падна на колене.

За зла участ едното й коляно пльокна право в средата на какаовия кейк (на големина и дебелина почти колкото семейната Библия), така че цялата малинова плънка в средата изскочи и обля муцуната на котарака Ози, който тъкмо бе изпълзял изпод кухненската печка, за да види какво става.

— Господи! Господи! — продължаваше да нарежда Бека, а Ози изсъска и побягна обратно към кухнята със стичащ се по мустаците му червеникав сироп, напъха се отново под печката и остана там до края на деня.

— Целият род на Джо Полсън е такъв — добави Исус. — Никога нищо добро не е излизало от тях.

Една от овцете тръгна към Него, но Той замахна с гегата и я прогони като в жеста Му пролича някаква непреднамерена досада, която напомни на Бека за покойния й баща въпреки обзелото я вцепенение. Овцата се отдалечи и образът й леко се набръчка, което вероятно се дължеше на стереоскопичното изображение, после напълно изчезна зад ръба на картината, но очевидно това вече беше оптическа илюзия.

— Нищичко — повтори Исус. — Вуйчото на Джо си беше чиста проба убиец, нали така, Бека? Първо уби собствения си син, после жена си и накрая се самоуби. И когато дойде горе на небето, знаеш ли Ние какво му казахме? „Тук място за тебе няма!“ Това беше Нашият отговор. — Исус се приведе напред и се облегна на гегата. — Иди долу при рогатия, рекохме, понеже там ти е мястото. Вярно, долу наемът може да ти се стори доста висок, пък и хазаинът никога не спира отоплението, ама това вече си е твой проблем. Разбираш ли сега какво му казахме?

Исус вдигна поглед и най-неочаквано й намигна. Ребека отново изпищя и побягна навън.

2

Спря се чак в задния двор. Дишаше тежко, безцветно русата й коса беше разчорлена и почти закриваше лицето й, а сърцето й биеше толкова бързо, че направо я влудяваше. Слава богу, никой не бе чул писъците й, тъй като двамата с Джо живееха почти извън градчето, на Ниста Роуд, и най-близките им съседи бяха семейство Бродски, дето дори нямаха къща, ами обитаваха някакъв жалък фургон на около километър от тях. Дотук добре. Иначе ако някой я беше чул, положително щеше да я сметне за полудяла.

Само че май наистина си полудяла, Бека, щом допускаш, че някаква си картина може да говори. За такова нещо татко би ти насинил задника поне на три места: веднъж задето лъжеш, втори път защото си вярваш и третата синявица ще е понеже крещиш на висок глас. Няма говорещи картини, Ребека.

„Така е“, внезапно се намеси втори глас. „Измисляш си, Бека. Няма такова нещо, макар че кой знае откъде иначе би могла да знаеш какво става… Всъщност ти сама си накарала картината на Исус да проговори, точно както правеше Едгар Бърджън с Чарли Маккарти в шоуто на Ед Съливан.“

Тази мисъл обаче й се стори още по-ужасяваща и някак по-луда, отколкото идеята, че картината е проговорила от само себе си, затова Ребека побърза да я отхвърли. Все пак чудеса стават всеки ден, рече си тя. Да си спомним за онзи мексиканец, който беше открил иконка на Дева Мария в царевичната си питка, или за лековитите свойства на лурдската вода. А наскоро в едно таблоидно издание пишеше за някакви деца, дето карали скалите да плачат. Ето ги истинските чудеса, особено това последното, с разплаканите скали, което по сила на внушението можеше да се сравнява единствено с проповедите на Пат Робъртсън, докато счуването на гласове си беше чиста лудост.

Точно така. Пък и на тебе вече от доста време ти се счуват гласове, няма какво да си кривиш душата. Например гласа на Джо. Всичко е ясно: всъщност ти говори Джо, а не Исус…

— Не, не! — простена Ребека. — Не е възможно. Нищо не ми се счува!

Тя стоеше в задния двор до простора с прането и се взираше с празен поглед в отсрещната гора, която се полюшваше от маранята на знойния ден. В същото време на около километър по права линия навътре в гората Боби Андерсън и Джим Гардънър бавно и упорито разкопаваха някакви гигантски вкаменели останки.

„Полудяла си“, кънтеше в главата й неумолимият глас на покойния й баща. „Съвсем си откачила от тази жега. Ела насам, Ребека Бучард, за да ти насиня задника, та друг път да не дрънкаш подобни дивотии.“

— Не са дивотии! — хленчеше Ребека. — Картината наистина ме заговори, кълна се! Не съм виновна аз!

Картината безспорно беше най-доброто обяснение, защото в такъв случай ставаше дума за чудо, а чудесата по принцип са Божие дело. Вярно, че от подобни чудеса понякога можеш и да полудееш — точно както самата Ребека се чувстваше в момента, — но пък това съвсем не означава, че изобщо си луд. От друга страна обаче да ти се счуват гласове или да си убеден, че долавяш мислите на други хора, не говори в полза на душевната нормалност…

Бека се огледа и видя как от лявото й коляно струи кръв. Тя пак изпищя и хукна обратно към къщата, за да се обади на местния лекар, на „Бърза помощ“ или на когото и да е, все едно. Връхлетя във всекидневната, сграбчи телефона и трескаво завъртя шайбата, а Исус отново се обади:

— Не се паникьосвай, Бека. Това на коляното ти е малиновият сироп от плънката на кейка. Успокой се малко, че иначе ще си докараш някой инфаркт.

Тя сепнато погледна към телевизора и изтърва слушалката на телефона, която с трясък падна върху масичката. Исус продължаваше да седи на парчето скала, дори вече Си беше кръстосал краката. Странно колко много приличаше на баща й, само дето не бе толкова заплашителен и Му липсваше неговата сприхавост. Просто седеше и я гледаше търпеливо.

— Опитай и ще видиш, че съм прав — подканящо рече Исус.

Ребека внимателно си докосна коляното и примижа в очакване на болката, но не усети нищо. После видя малиновите семки в червеникавата плънка и съвсем се успокои, дори си облиза пръстите.

— Освен това — продължи Исус, — крайно време е да зарежеш всички тия глупости, че ти се счуват гласове и тем подобни. Истината е, че Аз мога да говоря с когото Си искам и както Си искам. Точка.

— Защото Ти си Спасителя — прошепна Ребека.

— Именно — отвърна Исус. После погледна надолу към екрана на телевизора, където тъкмо рекламираха някакви прибори за правене на салата, които бясно подскачаха насам-натам, и добави: — И бих те помолил да спреш тези говна, защото ни пречат на разговора и Ми гъделичкат краката.

— Добре, Господи — кимна Ребека и изключи телевизора.

3

Същата седмица в неделя следобед Джо Полсън се беше изтегнал на хамака в задния двор и спеше, а върху обширния му стомах лениво се протягаше котаракът Ози. Отместила встрани завесата, Бека стоеше до прозореца във всекидневната и го гледаше. Спи, проклетникът, и несъмнено сънува оная парясница и насън я поваля върху купчината писма, каталози и брошури от препоръчаната поща, вдига й краката и я „вдява“, както биха се изразили онези развратници, покерните приятели на Джо.

Тя държеше завесата с лявата ръка, понеже в дясната стискаше няколко плоски деветволтови батерии, които след малко занесе в кухнята, тъй като там на масата сглобяваше някакво устройство, което Исус й бе поръчал да направи. Отначало Ребека се опъваше и каза на Исус, че никак не я бива за такива работи. Навремето баща й все я хокаше, че е тромава и несръчна. Дори мислеше да повтори любимия му израз, че тя и задника си не би могла да забърше без специална писмена инструкция, но после реши, че човек не споделя подобни неща със Спасителя.

Исус обаче й отвърна, че това са глупости: щом може да изпълни готварска рецепта, значи като нищо ще се справи и с тази дреболия. Не след дълго Ребека с най-голямо удоволствие се убеди, че Той е бил абсолютно прав. Сглобяването се оказа не само лесно, но и изключително приятно занимание. Далеч по-приятно от готвенето, например, което между другото също не й се удаваше кой знае колко. Кейковете й никога не бухваха, а ако речеше да омеси хляб, той вечно излизаше някак клисав. Тя беше започнала да сглобява малката машинка от вчера, като използваше материали от тостера заедно с електромотора на един стар миксер и някаква електронна платка, взета от изпотрошеното радио, дето го държаха при вехториите в бараката. Смяташе да приключи още преди Джо да се събуди и да дойде да гледа по телевизията мача на „Ред Сокс“, който почваше в два часа.

Ребека взе миниатюрната поялна горелка и ловко я запали с клечка кибрит. Само седмица преди това щеше да се изсмее на всеки, който й кажеше, че някога би могла да си служи с пропанов поялник. Но сега виждаше, че запояването е детинска работа. Исус подробно й бе обяснил къде и как да запои всички проводници към платката от непотребното радио.

И това съвсем не беше всичко, което Исус й разказа през последните три дни. От Него тя научи такива потресаващи неща, че чак нощем не можеше да заспи и дори се боеше да ходи на пазар в градчето, както обикновено правеше всеки петък привечер, защото беше сигурна, че гузната й физиономия ще я издаде. „Винаги разбирам, когато си направила някоя пакост, Бека“ — викаше баща й. — „Пише го на лицето ти.“ Стигна дотам, че за първи път в живота си загуби апетит. А Джо не забелязваше нищо. Изглежда се интересуваше единствено от парясницата си и от мачовете на „Ред Сокс“. Вярно, онази вечер, докато гледаха „Хил стрийт блус“, видя как Ребека си гризе ноктите, което тя никога преди не бе вършила и дори всъщност бе едно от нещата, за които му се караше на него, но този факт задържа вниманието му за не повече от десетина секунди, а после Джо отново впи поглед в екрана и потъна в мисли за тежките бели гърди на Нанси Вос.

Ето някои от нещата, които Исус й разказа и с които я накара да си загуби съня, и да започне да си гризе ноктите на четирийсет и пет годишна възраст:

През 1973 г. Мос Харлингън, един от покерната компания на Джо, уби баща си. Това стана по време на лов за елени в района на Гринвил и всички го сметнаха за нещастен случай, само дето прострелването на Ейбъл Харлингън беше съвсем умишлено. Всъщност Мос просто залегна зад едно повалено дърво и изчака баща му да преджапа някакво поточе на петдесетина метра от него, после го застреля, все едно че бе изкуствена патица на стрелбище. Вътре в себе си Мос смяташе, че е убил баща си за пари. Фирмата на Мос, „Биг дич кънстракшън“, трябваше да погасява две полици от две различни банки, чийто падеж настъпваше горе-долу по едно и също време, като всяка от банките се оправдаваше с другата и не желаеше да удължи погасителния срок. Мос потърси баща си за помощ, но старият Ейбъл отказа, макар че можеше да му отпусне известна сума. Затова той го застреля и наследи цял куп пари веднага щом окръжният следовател приключи следствието с мнение, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай. Полиците бяха изплатени в срок, след което Мос Харлингън заживя с мисълта, че е убил баща си за пари. Подсъзнателните мотиви за убийството обаче бяха съвсем други. Някога много отдавна, когато Мос беше на десет години, а брат му Емъри на седем, майка им замина да изкара зимата на Роуд Айланд, тъй като брат й ненадейно почина и тя трябваше да помогне на жена му да се посъвземе от шока и да си стъпи отново на краката. Да, но докато майката я нямаше, Ейбъл Харлингън го удари на педерастия със собствените си деца. Тези извращения престанаха веднага, щом жена му се върна и не се повториха повече, дори в съзнанието си Мос ги бе забравил напълно, без да си спомня как нощем лежеше буден и скован от смъртен ужас, докато наблюдаваше вратата на стаята в очакване да види сянката на баща си. Не помнеше и как притискаше уста в сгъвката на лакътя си, а по хладното му лице се стичаха изгарящо солени сълзи от ярост и срам, тъй като през това време баща му бавно намазваше члена си със свинска мас и с въздишка и сумтене му го напъхваше в задника. В съзнанието си Мос бе забравил и това, че забиваше зъби до кръв в ръката си, за да не се разплаче, нито си спомняше как от съседното легло брат му Емъри отчаяно хленчеше: „Недей, татко, моля ти се! Не искам! Недей поне тази вечер!“. Характерно за малките деца е, че забравят бързо. Само че от всичко това вероятно бе останал някакъв неясен подсъзнателен спомен, понеже когато Мос Харлингън взе на мушка и застреля мръсния дърт педераст, той първо изчака ехото от изстрела да заглъхне в огромната горска пустош на Мейн и после тихо прошепна: „Не се бой, Ем. Довечера можеш да спиш спокойно“.

А пък Алис Кимбъл, учителка в прогимназията на Хейвън, беше лесбийка. За нея Ребека научи от Исус в петък, малко след като същата тази дама, облечена в строг и внушителен зелен костюм, се бе отбила у тях, за да набира парични дарения за Дружеството за борба с раковите заболявания.

Дарла Гейнс, красивата седемнайсет годишна девойка, която им носеше неделния вестник, имаше петнайсетина грама марихуана и я криеше между дюшека и пружината на леглото си. За нея Исус каза на Ребека в събота, тъкмо след като Дарла си тръгна, понеже беше идвала да събере вноската за последните пет седмици (три долара плюс петдесет цента бакшиш, за който Бека вече съжаляваше, че й го е дала). Дарла и приятелят й редовно пушеха марихуана в леглото й и после се любеха, само че на чукането му викаха „хоризонтален танц“. Правеха го почти всеки работен ден откъм два и половина до три следобед, тъй като родителите на Дарла работеха в едно обувно предприятие в Дери и се прибираха вкъщи чак след четири часа.

Ханк Бък, още един от покерната компания на Джо, работеше в някакъв супермаркет в Бангор и мразеше шефа си до такава степен, че преди около година бе изсипал половин флакон разслабително в шоколадовия му шейк, понеже шефът го бе изпратил да му купи нещо за обед от съседното заведение на „Макдоналдс“. В резултат на което се бе получило нещо далеч по-грандиозно от обикновено посиране: към три и петнайсет същия ден шефът изригна подобно на лайняна атомна бомба, тъкмо докато обядваше на една маса в закусвалнята на супера. Ханк успя някак си да запази сериозно изражение чак до края на работното време, но след като се качи в колата и подкара към дома си, се разхили толкова неудържимо, че за малко щеше да напълни собствените си гащи. От смях по пътя му се наложи да спира на два пъти, защото направо не можеше да шофира.

— Смееше се, представяш ли си? — рече Исус на Ребека. — Какво мислиш за това?

На нея този номер й се стори голяма низост, но подобни неща очевидно бяха само началото. Исус като че ли знаеше такива злепоставящи или неприятни истории за всеки човек, с когото Ребека общуваше.

Тези ужасяващи излияния правеха живота й непоносим.

От друга страна тя вече не можеше да живее без тях.

Сигурно бе само едно: Бека непременно трябваше да направи нещо.

— Така — обади се Исус.

Гласът Му идваше иззад нея, от картината върху телевизора. Правилно, иначе нямаше откъде да идва. Идеята, че думите Му просто й се счуват или че всъщност тя самата съумява някак си да чете мислите на хората, й звучеше невероятно. Не би трябвало да е възможно. В противен случай ставаше страшно…

В главата на Бека се въртяха мисли за Сатаната и за лов на вещици.

— Готово — продължи Исус, сякаш за да потвърди съществуването Си и сериозният му и леко суховат тон странно й напомни за баща й. — Устройството е почти завършено, остава само да запоиш червения проводник за онази продълговата джаджа ей там вляво. Не, не, не там. По-насам, а така… Идеално. Недей да слагаш много припой. То е като брилянтин: едно докосване стига… Нищо повече.

Исус Христос и брилянтин. Интересно.

4

Джо се събуди към два без четвърт, бутна Ози на земята, стана, поизчисти си фланелката от котешките космаци и с видимо удоволствие се изпика до бръшляна в ъгъла на моравата. После влезе в къщата. „Янките“ срещу „Ред Сокс“. Уха-а! Щеше да е велик мач. Той отвори хладилника, хвърли бегъл поглед на парчетата проводник върху кухненския шкаф и за миг се зачуди какво ли е намислила тази смотанячка Бека, но след това умът му бързо се насочи към Нанси Вос. Питаше се какво ли би станало, ако се изпразни между циците й. Реши да опита още в понеделник. Вярно, двамата с нея често се караха и понякога дори се дърлеха като кучета през август, но напоследък май всички бяха станали доста сприхави. Виж, чукането беше съвсем друга работа. С нея Джо се чувстваше похотлив като гимназист, а и Нанси си я биваше. И двамата просто нямаха насита, дори веднъж-дваж Джо от възбуда се бе изпразвал насън, все едно че беше някакъв тийнейджър. Той извади бутилка бира и тръгна към всекидневната. Днес бостънчани положително щяха да победят с резултат 8:5, според Джо. Напоследък той познаваше с удивителна точност изхода от всички мачове, а в Огъста имаше някакъв тип, който приемаше облози, така че за три седмици Джо бе спечелил почти петстотин долара, само че за тях Бека не знаеше нищо. Беше ги скътал за черни дни. Цялата работа му се струваше много забавна, защото той всеки път знаеше точно кой и защо ще спечели, а като отидеше в Огъста, веднага забравяше какви ще са причините за предстоящата победа и само залагаше за името на победителя. Но пък в крайна сметка това бе най-важното, нали така? Последния път типът от Огъста доста сумтя, докато му изплащаше печалбата от двайсет доларовия залог три към едно. Тогава играеха „Метс“ срещу „Пиратите“, а за „Метс“ щеше да хвърля самият Гудън, така че работата им беше съвсем опечена, но Джо заложи на „Пиратите“ и за всеобщо учудване те спечелиха с 5 на 2. Той, разбира се, не знаеше колко време още оня тип щеше да приема залозите му, но дори и да откажеше, какво от това? Винаги можеше да отскочи до Портланд, където също имаше две-три места за залагания. Отскоро обаче всеки път като напускаше Хейвън го заболяваше главата — вероятно имаше нужда от очила, — ама на фона на тези нови необуздани страсти главоболието му се виждаше същинска дреболия. Стига да съберяха достатъчно пари, двамата с Нанси спокойно можеха да заминат някъде и да оставят Ребека на нейния Исус. И без това тя явно искаше да живее само с него.

Беше по-студена и от лед, изобщо не можеше да се сравнява с Нанси, на която дори и акъл не й липсваше. Днес, например, тя го повика в задната стая на пощата да му покаже нещо.

— Погледни, Джо! Виж какво измислих. Сигурно трябва да си изкарам патент за него, как смяташ?

— За какво става дума? — запита Джо.

Всъщност той вече почваше да се ядосва, защото на практика не даваше пет пари за нейните измислици. Интересуваха го единствено циците й и, ядосан или не, усещаше как оная работа вече му е станала. Възбуден беше като хлапак. Само че това, което Нанси му показа, макар и не за дълго го накара да забрави за ерекцията си.

Нанси Вос бе взела отнякъде трансформатор от детско влакче, към който после бе прикрепила няколко сухи батерии, а цялото това нещо бе свързано чрез проводници със седем сита за пресяване на брашно с извадени мрежи. Ситата бяха подредени в кръг, но щом Нанси включи трансформатора, няколко тънки жички, подаващи се от нещо като кухненска бъркалка, се раздвижиха и започнаха да загребват препоръчаните писма от купчината на пода, след което ги запращаха в седемте сита, на пръв поглед безразборно.

— Какво е това? — попита Джо.

— Устройство за сортиране на пощата — отвърна Нанси и му посочи отделните сита. — Ето това е за центъра на Хейвън, а онова — за района на Дери Роуд. Другото пък е за Ридж Роуд, после идва Ниста Роуд, и така нататък…

Отначало Джо не й повярва. Реши, че е някаква шега, и дори мислеше да я плесне. „Защо ме удряш?“ — би изхленчила тя, а той щеше да й цитира Силвестър Сталоун във филма „Кобра“: „Защото има хора, които носят майтап, ама аз не съм от тях“. Да, но после се увери, че машинката наистина работи, само дето от стърженето на жичките по пода го побиваха тръпки. Чуваше се някакво приглушено шушнене, сякаш наоколо се разхождаха гигантски паяци. Както и да е, устройството си действаше, и това е. Джо видя как една от жичките се пресегна, сграбчи някакво писмо за Роскоу Тиболт и го хвърли в правилното сито — за втора зона, обхващаща района на Хамър Кът, — независимо, че писмото носеше погрешен пощенски код, отговарящ на централната зона на Хейвън.

Много му се искаше да попита Нанси как точно работи проклетото чудо, но понеже щеше да изпадне в ролята на пълен бунак, вместо това се поинтересува откъде е взела проводниците.

— Извадих ги от едни телефони, които се продаваха с намалена цена в търговския център на Бангор. Използвах и някои други чаркове, но сглобяването не беше никак мъчно. Просто ми хрумна как да го направя, нали разбираш?

— Разбирам — бавно отвърна Джо, докато си мислеше за физиономията на оня тип със залозите, когато бе отишъл при него да си прибере шейсетте долара печалба след победата на „Пиратите“ срещу „Метс“ и тяхната звезда Гудън. — Добро постижение, особено за жена.

Нанси свъси вежди и той си рече: „Май искаш нещо да ми кажеш, а? Ще ти се да се сбием, така ли? Давай тогава, няма проблеми. Все ми е тая дали ще се чукаме или ще се шамаросваме.“

След миг обаче лицето й се проясни, тя се усмихна и каза:

— Сега вече ще имаме повече време за себе си. — После ръката й се плъзна по панталона му и сграбчи стоманената издутина отпред. — Иска ти се, нали, Джо?

Точно така, искаше му се. Двамата се проснаха на пода и той веднага забрави, че преди малко й беше сърдит, както забрави и за удивителната си способност да отгатва резултата от всякакви спортни състезания, като се почне от бейзболни мачове и конни надбягвания, та чак до срещите по голф. А след като проникна в нея и тя простена от удоволствие, Джо дори престана да чува зловещото дращене на противните жички, които продължаваха да сортират препоръчаните писма и да ги разпределят в брашнените сита.

5

Когато Джо влезе във всекидневната, Бека седеше в люлеещия се стол и се преструваше, че чете последния брой на списанието „Горният етаж“. Десет минути преди това тя бе успяла да монтира зад капака на телевизора сглобеното от нея устройство и Исус й беше показал как точно да го свърже към електрическата схема на приемника. Бека следваше съвсем стриктно инструкциите Му, понеже Той я предупреди, че човек трябва много да внимава, когато бърника в телевизора.

— Направо можеш да се изпържиш като в тиган — рече й Исус. — Дори и когато са изключени, в тези апарати има толкова ток, колкото не можеш да си представиш.

В момента телевизорът продължаваше да си стои изключен и Джо сприхаво каза:

— Защо не си го включила да загрява?

— И сам знаеш как да си го пуснеш, по дяволите! — тросна се Бека и това бяха последните думи, които тя каза на съпруга си.

Джо учудено вдигна вежди, защото за първи път чуваше Бека да ругае и отначало реши да я пита какво става, но после се отказа. С малко късмет дъртата кобила много скоро можеше изведнъж да се окаже сама и да види как се живее без никаква опора.

— Така е, знам — за последен път изсумтя Джо на жена си.

После натисна бутона и включи телевизора. Мигновено през тялото му пробягаха над две хиляди волта: всъщност променливият ток на мрежата бе превърнат в постоянен с убийствена сила на напрежението. Джо се опули, очите му изскочиха и се пръснаха като гроздови зърна в микровълнова фурна. С другата ръка той тъкмо беше посегнал да постави бутилката бира върху телевизора до картичката на Исус, но когато електричеството го удари, Джо конвулсивно стисна бутилката толкова силно, че я строши и в пръстите и дланта му се забиха хиляди миниатюрни кафяви стъкълца. Бирата обля телевизора, чиято пластмасова кутия вече бе започнала да се стопява, и стаята се изпълни с пара, миришеща на мая.

— Оооохх! — изкрещя Джо Полсън.

Лицето му бързо почерняваше, а от косата и ушите му излизаше синкав дим. Пръстът му продължаваше да стои като закован върху бутона на телевизора.

В това време на екрана светна картина. Беше Дуайт Гудън, който тъкмо правеше онези два несполучливи пробега, които обогатиха Джо Полсън с четирийсет долара. Изображението примигна и сега вече показваше как той и Нанси Вос се чукат на пода в пощата сред купища каталози, бюлетини на Конгреса и рекламни брошури на застрахователни компании, според които всеки би могъл да се застрахова дори и ако е над шейсет и петгодишна възраст, без никакви посещения на застрахователни агенти и медицински свидетелства: с една дума пълна осигуровка срещу някакви си жалки стотинки дневно.

— Не! — изпищя Ребека и изображението пак се смени.

Този път на екрана тя виждаше Мос Харлингън, залегнал зад един повален бор, който тъкмо вдигаше двуцевката си и се прицелваше в баща си, като тихо си мърмореше: „Не се бой, Ем. Довечера можеш да спиш спокойно“.

Образът отново подскочи и показа фигурите на мъж и жена, които копаеха нещо в гората. Жената седеше зад волана на някаква смесица между малък челен товарач и карикатура от Руб Голдбърг, а мъжът омотаваше с верига дебелото стъбло на един дънер. Малко зад тях от земята се подаваше предмет с формата на гигантска сателитна антена. Цветът й беше сребрист, но някак матов, защото не блестеше, макар че слънцето я огряваше.

Дрехите на Джо Полсън избухнаха в пламъци.

В стаята миришеше на озон и бира за готвене. Стереоскопичната картичка на Исус се размърда и изведнъж експлодира.

Бека изпищя и внезапно осъзна жестокия факт, че всъщност тя, именно тя и никой друг, е убиецът на собствения си мъж.

Изтича към него и сграбчи спазматично сгърчената му ръка, но токът я удари и нея.

Господи Исусе, спаси го, спаси мене и ни помогни и на двамата, трескаво се молеше тя, докато електричеството шибаше тялото й и я изправи на пръсти, като някаква първокласна балерина. А в същото време в главата й кънтеше присмехулния и налудничав глас на баща й: „Отново те преметнах, Бека. Хубав номер ти скроих, а? Пада ти се, та да знаеш друг път да не лъжеш. Нека ти е за урок“.

Под напора на синкави огнени езици задният капак на телевизора, който тя бе закрепила обратно на мястото му, след като монтира вътре своето устройство, се откъсна и се удари в стената. Бека се свлече на килима и помъкна Джо със себе си, но той вече беше мъртъв.

Малко по-късно от тлеещите тапети зад телевизора се подпалиха и басмените завеси, ала Ребека Полсън не виждаше нищо. Тя също бе мъртва.