Стивън Кинг
Бягащият човек (24)

… междинно отчитане — минус 019…

— Мистър Ричърдс?

— Да.

— Летим над Нюарк, Ню Джърси.

— Да, виждам на картата. Холоуей?

Холоуей не отговори, но Ричърдс знаеше, че слуша.

— През цялото време сме на мушката, нали?

— Да.

Ричърдс погледна Маккоун:

— Предполагам, че се опитват да решат дали могат да се лишат от своята професионална хрътка в самолета. Ами ако решат, че могат? В крайна сметка единственото, което трябва да направят, е да си обучат нова.

Маккоун ръмжеше срещу него. Ричърдс си помисли, че това е съвсем несъзнателна реакция, която може да се проследи вероятно чак до прадедите му — неандерталците, които са се промъквали с големи камъни зад гърбовете на неприятелите си, вместо да се бият до смърт по почтения, но глупав начин.

— Кога ще излезем над ненаселени райони, капитане?

— Няма да излезем. Не и докато се движим само на юг. Но ще стигнем морето, след като преминем над петролните кладенци на Северна Каролина.

— На юг оттук всичко са предградия на Ню Йорк?

— Горе-долу.

— Благодаря.

Нюарк се беше проснал и разпилял под тях като шепа бижута, хвърлени небрежно в подплатената с черно кадифе кутия на някоя дама.

— Капитане?

— Да — гласът му беше уморен.

— Тръгнете на запад.

Маккоун подскочи като попарен. Гърлото на Амелия издаде някакъв изумен хълцащ звук.

— На запад? — попита Холоуей. За пръв път звучеше притеснен и уплашен. — Наистина ли искате това? На запад ще летим над доста пусти територии. Между Харисбърг и Питсбърг в Пенсилвания има само ферми. На изток от Кливлънд няма друг голям град.

— Вие ли измисляте стратегията ми, капитане?

— Не, аз…

— Запад — повтори твърдо Ричърдс.

Нюарк избяга встрани под тях.

— Ти си луд — каза Маккоун. — Ще ни взривят.

— С теб и още пет невинни човека на борда? В тази хуманна държава?

— Ще го изкарат грешка — отвърна грубо Маккоун. — Преднамерена грешка.

— Не гледаш ли правителствените предавания? — Ричърдс се усмихваше. — Ние не правим грешки. Не сме правили от 1950-а насам.

Мрак заемаше мястото на Нюарк.

— Вече не се смееш — каза Ричърдс.

… междинно отчитане — минус 018…

След около половин час Холоуей отново се обади по интеркома. Звучеше възбуден.

— Ричърдс, информираха ни от Хардинг, че искат да излъчат извънредно предаване за нас. От Федерацията на игрите. Мисля, че си заслужава да включите екрана.

— Благодаря.

Ричърдс посегна към екрана, за да го включи, но отдръпна ръката си, сякаш гърбът на предната седалка беше горящ. Обзе го странно усещане за вече изживян ужас. Имаше чувството, че ще почне отначало. Шийла със слабото си, съсипано лице. Миризмата на зеле от стаята на мисис Дженър. Блясъкът на игрите. „Бъхтене за пари“. „Плувай с крокодилите“. Писъците на Кати. Никога няма да има друго дете, дори и да може да върне всичко в самото начало и да го зачеркне. Дори за Кати шансовете бяха невероятно малки.

— Включи го — каза Маккоун. — Може да ни… да ти предложат нещо.

— Млъквай — сряза го Ричърдс.

Изчака, докато ужасът го изпълни като мътна вода. Странно чувство за обреченост. Много го болеше. Раната му още кървеше, усещаше краката си немощни и много далеч от него. Не знаеше дали ще може да се изправи и да довърши тази игра на отгатване, когато дойде моментът. Изпъшка, наведе се напред и натисна копчето. На екрана се появи ярка и контрастна картина. Лицето, което го изпълваше, беше много черно и много познато. Дан Килиън. Седеше зад махагоново бюро във форма на бъбрек с емблемата на игрите върху плота.

— Здрасти — каза нежно Ричърдс.

За малко не падна от седалката, когато Килиън се изправи, усмихна се и каза:

— Здравейте и вие, мистър Ричърдс.

… междинно отчитане — минус 017…

— Не мога да ви видя, но ви чувам. Съобщителната система на самолета е свързана с нас. Казаха ми, че сте ранен.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда. Одрасках се в гората.

— О, да. Известното „Бягство в горите“. Боби Томисън снощи го възхваляваше в ефира. Заедно със сегашното ви приключение, разбира се. Утре мястото ще се изпълни с хора, които ще търсят парче от ризата ви или дори гилзи.

— Жалко. Там имаше зайци.

— Вие сте най-добрият участник, който сме имали. Чрез комбинацията от късмет и ум станахте наистина най-добрият. Достатъчно добър, за да ви направим едно предложение.

— Какво предложение? Публичен разстрел пред камерите?

— Отвличането на самолета беше много зрелищен трик, но и много глупав. Знаете ли защо? Защото за пръв път сте далеч от своите хора. Оставихте ги зад себе си, когато излетяхте. Не мислете за жената, която ви прикрива. Не мислете, че е ваша, дори тя да мисли така. Тя не е ваша. Там горе сме само ние. Мъртъв сте, Ричърдс. Най-после.

— Все ми го повтарят и аз все още дишам.

— През последните два часа дишате по изричната заповед на Федерацията на игрите. По моя заповед. Аз успях да се наложа и да утвърдя предложението, което искам да ви направя. Старата гвардия остро се противопостави — такова нещо не било правено, но аз ги убедих. Питахте кого ще убиете, ако се качите с автомат на последния етаж. Един от тези хора съм аз, Ричърдс. Това учудва ли ви?

— Ами да. Взех те за прислужника на сградата.

Килиън отметна глава и започна да се смее, но смехът му не беше искрен. Смееше се като човек, който е заложил твърде много и играе под голямо напрежение.

— Ето предложението, Ричърдс. Кацате в Хардинг. На летището ви чака кола на игрите. Привидно ще бъде изпълнена екзекуцията ви. После преминавате в нашия отбор.

Маккоун извика изумен:

— Черно копеле…

Амелия Уилямс изглеждаше смаяна.

— Браво — каза Ричърдс. — Знаех, че те бива, но това наистина е велико. От теб можеше да стане чуден търговец на стари автомобили, Килиън.

— Според Маккоун излъгах ли?

— Маккоун е добър артист. Представлението му на летището заслужава Наградата на академията.

Но нещо смущаваше Ричърдс. Когато изглеждаше, че Амелия ще се хвърли към динамита, Маккоун веднага я изпрати за кафе. Ловецът сякаш ненавиждаше Килиън, когато се обади преди малко. Всичко това не пасваше. Или напротив? Мозъкът му трескаво заработи.

— Може би си го измислил, без той да знае. Разчиташ на реакцията му, за да изглежда истинско.

— Вашият театър с динамита свърши, мистър Ричърдс. Ние знаем — знаем, че блъфирате. Но тук на бюрото ми има едно копче, което не е блъф. Едно малко червено копче. Двадесет секунди след като го натисна, самолетът ще бъде разкъсан от ракети „земя-въздух“ „Дайъмъндбек“ с ядрени бойни глави.

— Динамитът също не е блъф. — Но нещо се съсирваше в устата му. Вече не му вярваха.

— О, блъф е. Не можете да се качите на самолет „Джи Ей“ с пластичен експлозив. Не и преди да сте обезвредили алармените системи. Има четири отделни детектора на борда за защита от терористи. Пети беше монтиран в парашута, за който помолихте. Искам да ви кажа, че всички с интерес и вълнение следяхме датчиците на летището, когато се качихте. Бяхме решили, че в края на краищата сте намерили динамит. През цялото време действахте толкова уверено, че изглеждаше логично да ви повярваме. Облекчението ни беше далеч немалко, когато нито един датчик не помръдна. Мисля, че не сте имали възможност да обезвредите поне един от детекторите. Може изобщо да не сте се сетили до последния момент. Но това е без значение. Влошава положението ви, но…

Маккоун изведнъж се изправи зад Ричърдс и се усмихна:

— Сега. Сега ще ти пръсна главата, копеле.

Той насочи пистолета към слепоочието на Ричърдс.

… междинно отчитане — минус 016…

— Мъртъв си, ако го направиш — каза Килиън.

Маккоун се поколеба, отстъпи и зяпна екрана в недоумение. Лицето му отново се изкриви и сви. Устните му се сгърчиха в напразен опит да проговорят. Когато успяха, в шепота им кипеше ярост:

— Мога да го довърша. Сега. Веднага. Край на опасността.

— И сега си в безопасност, глупако — каза Килиън уморено. — Донъхю също можеше да го довърши, ако искахме това.

— Този човек е престъпник — гласът на Маккоун ставаше все по-силен. — Той уби полицейски служители. Извърши терористични действия, призоваваше към бунт, към анархия! Той… той публично унижи мен и институцията, която представлявам.

— Седни — каза Килиън и гласът беше студен като вакуума между планетите. — Време е да се сетиш кой ти плаща заплатата, ловецо.

— Ще стигна до президента с това — беснееше Маккоун. От устата му хвърчеше слюнка. — Ще береш памук, когато всичко свърши, чернилко. Гаден, безполезен, проклет кучи син.

— Хвърлете пистолета на пода, ако обичате — обади се нов глас.

Ричърдс се огледа изненадан. Беше Донъхю, навигаторът. Изглеждаше по-студен и по-убедителен от всякога. Брилянтинът по косата му блестеше на меката светлина в салона. Държеше автоматичен пистолет „Магнум/Спрингстън“, който бе насочен към Маккоун.

— Робърт Донъхю, старче. Съвет за контрол на игрите. Хвърлете го на пода.

… междинно отчитане — минус 015…

Маккоун го изгледа продължително и след това пистолетът тупна на дебелия килим.

— Ти…

— Мисля, че вече достатъчно се упражнихте в риторика — каза Донъхю. — Върнете се във втора класа и седнете като добро момче.

Маккоун, ръмжащ, отстъпи няколко крачки. На Ричърдс му заприлича на вампир, подгонен с кръст в стар филм. Когато излезе от салона, Донъхю подигравателно козирува с пистолета си и се усмихна.

— Той няма да ви безпокои повече.

— Пак ми приличаш на педераст — каза Ричърдс равно.

Малката усмивка се стопи. Донъхю го изгледа с неприязън и тръгна към пилотската кабина. Ричърдс се обърна към екрана. Откри, че пулсът му е останал съвсем нормален. Не се беше задъхал, краката му не бяха омекнали. Смъртта беше станала нещо обикновено.

— Там ли сте, Ричърдс?

— Да.

— Справихте ли се с проблема?

— Да.

— Добре. Да се върна на това, за което говорех.

— Давай.

Килиън въздъхна, като чу тона му.

— Говорех, че разкриването на блъфа ви влошава вашето положение, но прави по-истинска и напрегната програмата. Разбирате ли защо?

— Да — отвърна Ричърдс без интерес. — Можели сте да взривите самолета по всяко време. Можели сте да накарате Холоуей да го приземи, когато пожелаете. Маккоун също е можел да ме убие.

— Именно. Сега вярвате ли ми, че знаем, че динамитът не съществува?

— Не. Но си по-добър лъжец от Маккоун. Номерът с тренирания ви прислужник беше много оригинален.

— О, Ричърдс — Килиън се засмя. — Такъв чешит сте. Такава рядка, пъстра птица. — Но гласът му пак звучеше неискрено, напрегнато, нервно. Ричърдс си помисли, че той знае нещо, което не иска в никакъв случай да каже. — Ако наистина имахте динамит, щяхте да дръпнете спусъка, когато Маккоун опря пистолета в главата ви. Знаехте, че той ще ви убие. А вие просто си седяхте.

Ричърдс разбра, че това е краят. Знаеше, че знаят. Усмивка разпука стегнатото му лице. Килиън би го оценил. Той беше проницателен и оригинален. „Но за да видят обърнатата ми карта, ще си платят“ — помисли си Ричърдс.

— Не ми излизайте с това. Ако ме притиснете, всичко гръмва.

— А вие няма да сте човекът, който сте, ако не играете докрай. Мистър Донъхю?

— Да, сър — хладният му, решителен и безстрастен глас прозвуча едновременно от екрана и по интеркома.

— Моля ви, върнете се и извадете чантата на мисис Уилямс от джоба на мистър Ричърдс. В никакъв случай не го наранявайте.

Донъхю отново се появи и тръгна към Ричърдс. Лицето му беше студено, спокойно и празно. „Програмиран“ — думата сама изскочи в съзнанието на Ричърдс.

— Стой там, красавецо — каза той и размърда леко ръката в джоба си. — Оня е в безопасност на земята. А на луната отиваш ти.

Стори му се, че уверените крачки се поколебаха и очите леко се присвиха. Но Донъхю продължаваше да върви към него. Сякаш се разхожда по Лазурния бряг или приближава купона на хомодружинката в края на някоя алея. За миг Ричърдс се замисли дали да грабне парашута и да скочи. Безнадеждно. Да бяга? Къде? Мъжката тоалетна в дъното на салона за трета класа беше краят.

— Ще се видим в ада — каза той и рязко издърпа несъществуващия спусък в джоба си. Този път ефектът беше малко по-силен. Донъхю изръмжа и посегна с ръце да защити лицето по инстинкт, стар като човека. После ги свали, все още в света на живите. Изглеждаше раздразнен и ядосан.

Ричърдс извади чантата на Амелия Уилямс от мръсния и скъсан джоб и я хвърли. Тя удари гърдите на Донъхю и падна в краката му като мъртва птица. Ръката му лепнеше от пот. Отново върху коляното му тя изглеждаше странна, бяла и чужда. Донъхю вдигна чантата, огледа я бегло и я върна на Амелия. Ричърдс почувства глупава тъга, когато Амелия я взе. Сякаш губеше стар приятел.

— Бум — каза тихо той.