Стивън Кинг
Бягащият човек (19)

… междинно отчитане — минус 040…

Изминаха пет мили и хората започнаха да излизат пред къщите си, за да ги видят. Много от тях имаха фотоапарати и Ричърдс се успокои.

— Те стреляха по въздушните дюзи на онази блокада — каза тихо Амелия. — Беше грешка. Това беше. Грешка.

— Ако копелето се е целило в дюзите, когато улучи стъклото, мерникът на пистолета му трябва да е бил висок един метър.

— Беше грешка!

Навлизаха в жилищните райони на някакъв град — Ричърдс предположи, че е Роклънд. Летни къщи. Черни пътища, водещи към крайбрежни вили. Хотел „Бриз“ — Частен път. Само за мен и Пати — заобиколете. Покоите на Елизабет — По нарушителите се стреля. Облакът — 5000 Волта. Магьосникът — Пазят обучени кучета.

Трескави очи и жадни лица надничаха иззад дърветата. През разбитото предно стъкло се чуваше тихото бръмчене на камерите. Идиотско, налудничаво празнично настроение се усещаше във въздуха.

— Всичко, което тези хора искат да видят, е кръв — каза Ричърдс. — Колкото повече, толкова по-добре. Ако може, кръвта и на двама ни. Вярваш ли?

— Не!

— Поздравявам те тогава.

Възрастен мъж с посребряла коса, обут в индийски бермуди, изтича до пътя. Носеше голям фотоапарат с щръкнал нагоре, приличащ на кобра, обектив.

Започна да снима като побеснял, приклякваше и се навеждаше непрекъснато. Краката му бяха бели като рибешки корем. Ричърдс изведнъж избухна в смях, който накара Амелия да подскочи.

— Какво…

— Не е свалил капака на обектива. Забравил е да свали… — нов изблик задуши думите му.

Изкачиха нисък хълм и се спуснаха към скупчените постройки на Роклънд, а от двете страни на пътя се трупаха коли. Вероятно някога градът е бил живописно крайбрежно рибарско селище, пълно с мъже в жълти дъждобрани, които всяка сутрин излизат в морето в малки лодки, за да ловят хитрите раци. Ако е било така, било е отдавна. По главната редица се редяха дискотеки, барове и автоматични магазини. От хълмовете към улицата гледаха спретнатите къщи на средната класа, а отдолу, струпани по брега до вмирисаната вода, надничаха съборетините на бедняците. Морето на хоризонта беше непроменено. Блестеше синьо и вечно със своите игриви кръгчета и мрежи от светлина, окъпано в късното следобедно слънце.

Две полицейски коли бяха препречили пътя. Сините им светлини проблясваха без синхрон, накъсано и диво. На левия банкет беше спрял брониран автомобил, който ги следеше с късото си тъпо оръдие.

— Тук ще е краят — каза тихо Амелия почти със съжаление. — Трябва ли и аз да умра с вас?

— Спри на петдесет метра пред блокадата и прави, каквото ти казах преди — Ричърдс се свлече ниско в седалката. Нервен тик играеше по лицето му.

Тя спря и отвори вратата, но не се показа навън. Беше тихо като в гробница.

— Страх ме е — каза тя. — Моля ви. Много ме е страх.

— Няма да те застрелят. Има прекалено много хора. Те не убиват заложници, освен ако никой не ги гледа. Такива са правилата на играта.

Амелия го погледна за миг и на него му се прииска да могат да изпият чаша кафе заедно. Ще я слуша внимателно и ще разбърква истинска сметана в горещото кафе — купено от нея, разбира се. Могат да разговарят за социалното неравенство, за това как ти се смъкват чорапите винаги, когато носиш гумени ботуши, и за това колко е важно да бъдеш почтен.

— Хайде, мисис Уилямс — каза той с лека, напрегната ирония. — Очите на света ви гледат.

Тя се показа навън.

Шест полицейски коли и още една бронирана машина бяха спрели на десетина метра зад тях и блокираха пътя им назад.

„Сега единственият път е нагоре, към небето“ — помисли си Ричърдс.

… междинно отчитане — минус 039…

— Казвам се Амелия Уилямс. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите свободно преминаване, ще ме убие.

За момент тишината беше толкова пълна, че Ричърдс успя да чуе далечното изсвирване на някакъв кораб. И след това — безполов, гърмящ, многократно усилен глас:

— ИСКАМЕ ДА РАЗГОВАРЯМЕ С БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС.

— Не — бързо каза той.

— Той казва, че не иска.

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА, ГОСПОЖО.

— Ще ме убие — изкрещя диво тя, — не чувате ли? Там за малко не ни убиха. Той казва, че не ви пука кого ще застреляте. За Бога, вярно ли е това?

Един груб глас от тълпата изкрещя:

— Пуснете ги да минат!

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ.

— Пуснете ги да минат! Пуснете ги да минат! — тълпата крещеше като публика от запалянковци на килболен мач.

— ИЗЛЕЗТЕ…

Тълпата го заглуши. Отнякъде излетя камък. Предното стъкло на една полицейска кола се превърна в ситна мрежа от пукнатини. Изведнъж зареваха двигатели. Двата автомобила на пътя се отдръпнаха и оставиха тесен проход помежду си. Тълпата весело изкрещя и утихна в очакване на следващото действие.

— ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА — прогърмя мегафонът. — МОЖЕ ДА ВЪЗНИКНЕ ПРЕСТРЕЛКА. ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ ЗАДЪРЖАНИ ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА ВЛАСТИТЕ И НЕЗАКОННО СЪБИРАНЕ НА ГРУПИ. НАКАЗАНИЕТО Е ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗАТВОР, ГЛОБА ОТ ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА ИЛИ И ДВЕТЕ. НАПУСНЕТЕ РАЙОНА!

— Да, за да не ви види никой, когато застреляте момичето! — изпищя истеричен глас. — Да ви го начукам!

Тълпата не помръдваше. Жълто-черна кола на телевизията спря и гумите й остро изсвириха. Двама мъже изскочиха и започнаха да нагласяват обектива. Две ченгета се втурнаха към тях и настъпи кратка и жестока борба за камерата. Един от полицаите успя да я откъсне от ръцете на другите, хвана я за статива и я разби на пътя. Един от служителите на телевизията се опита да сграбчи ченгето, но палката му го повали.

Някакво момче изскочи от тълпата и хвърли камък по главата на полицая. Той падна и кръвта му опръска асфалта. Към момчето се спуснаха шест ченгета и го завлачиха някъде встрани. Между добре облечените граждани и обитателите на колибите започнаха отделни ожесточени сблъсъци. Една жена в окъсан избелял халат изведнъж се нахвърли върху някаква закръглена матрона и я задърпа за косата. Двете паднаха на пътя и се затъркаляха по земята, като ритаха и пищяха.

— Господи — промълви Амелия.

— Какво става? — Ричърдс не смееше да погледне по-високо от часовника на таблото.

— Бият се. Полицаите удрят хората. Счупиха една камера.

— ПРЕДАЙ СЕ, БЕН РИЧЪРДС!

— Тръгвай — каза тихо той.

Колата подскочи напред.

— Ще стрелят по дюзите и ще чакат, докато излезете — каза Амелия.

— Няма.

— Защо?

— Прекалено са тъпи.

Не стреляха.

Движеха се бавно покрай полицейските коли и зрителите, които несъзнателно се бяха разделили на две групи. От едната страна на пътя бяха застанали хората от висшата и средната класа — жени, които си правеха прическите в салоните на красотата, и мъже, облечени в ризи „Ароу“ и обути в модерни мокасини. Хора в комбинезони с имена на фирми на гърба и техните собствени имена, избродирани със златни букви над горните джобове. Жени като Амелия Уилямс, облечени за покупки или разходка. Лицата им бяха съвсем различни, но си приличаха по едно — те изглеждаха странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, като мозайки, в които липсва по някое миниатюрно парче. „Няма го отчаянието — помисли си Ричърдс. — В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават болните сънища и обречените копнежи.“

Тези хора бяха застанали от дясната страна на пътя, откъм морския клуб и кортовете за тенис. От другата страна, отляво бяха бедните. Червени носове със спукани капиляри. Мършави, провиснали гърди. Мръсни коси. Мръсни чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Устни, черни и увиснали като на дебили. При тях бяха разположили повече полицаи и постоянно идваха нови. Ричърдс не се изненада от бързината и обиграността на действията им независимо от това, че появяването му бе неочаквано. Дори тук, в Буундокс, САЩ, палката и пистолетът се държаха под ръка. Кучетата се пазеха гладни в клетките. Бедните влизат във вилите, затворени за есента и зимата. Бедни момчета, ненавършили десет години, разбиват супермаркетите. Бедните пишат мръсотии по витрините. Бедните са вечно недоволни и костюмите за по двеста долара, лъскавите хромирани повърхности и дебелите шкембета пълнят устите им с жлъч. А бедните си имат своите Джек Джонсън, Мохамед Али и Клайд Бароу.

Бедните стояха и чакаха.

„В десния ъгъл на ринга, приятели, са застанали симпатягите от летните вили — помисли си Ричърдс. — Дебели и отпуснати, но натежали от оръжието си. А отляво са техните съперници — лека категория, но с подли и бляскащи очи, готови да се бият по всяко време — гладните. Те са виновни за размириците, те ще се бият и с Христос, ако за това ще получат кило салам. Уест Стиксвил се разделя на две, приятели. Но вие наблюдавайте съперниците. Те рядко остават на ринга, обичат да се бият по седалките на скъпите трибуни. Дали не можем да намерим изкупителната жертва, която ще ги спре?“

Колата бавно преминаваше между тях, като се движеше с тридесет.

… междинно отчитане — минус 038…

Измина един час. Стана точно четири. Сенки пълзяха по пътя.

Свлечен надолу в седалката си, безпомощен, Ричърдс потъваше в безсъзнание и отново изплуваше. Внимателно бе измъкнал ризата си от панталоните, да погледне новата рана. Куршумът беше издълбал дълбок и грозен канал в хълбока му, от който бе изтекла много кръв. Още повече щеше да изтече, ако му се наложеше да се движи бързо — раната щеше да се отвори отново. Това беше без значение. Щяха да го убият. Планът му изглеждаше смешен пред армията, която бе застанала срещу него. Ще продължи напред, ще прави, което бе решил, докато не стане „злополука“, която ще превърне колата в изкривени болтове и късове метал („… ужасна злополука… води се сериозно предварително следствие срещу полицая… съжаляваме за загубата на невинен живот…“ — всичко това забутано в последните за деня новини между вестите от борсата и последното изявление на папата). Вече действаше по рефлекс. Все повече се тревожеше за Амелия Уилямс, чиято огромна грешка беше, че е избрала срядата за покупки.

— Там има танкове — изведнъж каза тя. Гласът й беше висок, разтреперан, истеричен. — Можете ли да си представите? Можете ли… — тя се разплака.

Ричърдс замълча. Накрая се обади:

— В кой град сме?

— На з-з-знака пишеше У-у-уинтъ-рпорт. Не мога! Не мога да чакам да го направят. Не мога!

— Добре.

Тя бавно примигна, после бързо разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Какво?

— Спри — каза Ричърдс. — Слизай от колата.

— Но те ще ви… у…

— Да. Но няма да има кръв. Никаква кръв. Оръжията им са толкова мощни, че могат да ме изпарят заедно с колата.

— Лъжете. Вие ще ме убиете.

Пистолетът висеше между коленете му. Пусна го на пода. Оръжието безобидно изтрополя върху гумата.

— Ходи ми се до тоалетната — изведнъж рече тя. — О, Боже, искам да съм далеч оттук. Защо не изчакахте следващата кола? Господи, Господи!

Ричърдс започна да се смее. Смееше се тихо, гърдите и стомахът му едва потрепваха, но въпреки това раната го болеше. Затвори очи и продължи да се смее, докато изпод клепачите му не потекоха сълзи.

— Студено е с това счупено стъкло — каза тя неочаквано. — Включете отоплението.

Виждаше лицето й като светло петно в есенните сенки.

… междинно отчитане — минус 037…

— В Дери сме — каза тя.

Улиците бяха почернели от народ. Хората стърчаха по покривите, струпваха се по балконите и верандите, опразнени от летните мебели. Ядяха сандвичи и печени пилета, които вадеха от мазни кошници.

— Има ли знаци за летището?

— Да. Следвам ги. Но там просто ще затворят вратите.

— И аз просто ще заплаша да те убия, ако не ги отворят.

— Самолет ли ще отвличате?

— Ще се опитам.

— Не можете.

— Сигурен съм, че си права.

Завиха надясно, после наляво. Мегафони непрекъснато призоваваха тълпата да се оттегли и да се разпръсне.

— Тя наистина ли ви е съпруга? Жената от снимките.

— Да. Казва се Шийла. Бебето ни, Кати, е на година и половина. Болно е от грип. Дано вече да е по-добре. Оттам тръгна всичко.

Ниско над колата се спусна хеликоптер. Сянката му на пътя пред тях приличаше на паяк. Многократно усилен глас заповяда на Ричърдс да пусне жената. Когато отлетя и отново можеха да говорят, тя каза:

— Жена ви прилича на скитница. Може да полага повече грижи за себе си.

— Снимката беше ретуширана — каза спокойно Ричърдс.

— Нима го правят?

— Правят го.

— Летището. Наближаваме.

— Вратите затворени ли са?

— Не мога да видя… но почакайте… отворени са, но входът е блокиран от един танк. Оръдието му сочи към нас.

— Спри на десетина метра от него.

Колата бавно пълзеше по четирилентовото шосе между паркирани полицейски автомобили и сред непрестанните крясъци и викове на тълпата. Над тях проблясна надпис „ЛЕТИЩЕ ВОЙТ“. Жената виждаше оградата, която прекосяваше блатистото и сякаш негодно за нищо поле от двете страни на пътя. По-напред на един пешеходен остров имаше малка будка за информация и регистрация. Зад нея — главният вход на летището, блокиран от един танк А-62, чиито снаряди бяха с мощност четвърт мегатон. Още по-нататък асфалтирани алеи и разпръснати покрити паркинги водеха към терминалите, които скриваха от погледа пистите. Контролната кула се извисяваше над всичко като някой от марсианците на Хърбърт Уелс, а залязващото слънце се отразяваше в наклонените напред прозорци на върха и ги превръщаше в пламъци. Служители и пътници се бяха струпали пред най-близкия паркинг, където ги спираха други полицаи. Пулсиращ, тежък, оглушителен вой отекна в ушите им и Амелия видя един устремен нагоре „Локхийд Джи Ей Сюпърбърд“, който излиташе от някоя от пистите зад главните сгради.

— РИЧЪРДС!

Тя подскочи и го погледна уплашено. Ричърдс с безразличие махна с ръка. „Всичко е наред, майче. Аз само умирам.“

— НЕ ТИ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ВЛЕЗЕШ — предупреждаваше мощният глас. — ОСВОБОДИ ЖЕНАТА. ИЗЛЕЗ.

— Сега какво? — попита тя. — Нямаме избор. Ще чакат, докато излезете.

— Я да ги понатиснем още малко. Да видим дали ще се хванат. Покажи се навън. Кажи им, че съм ранен и почти обезумял. Кажи им, че искам да се предам на Военновъздушната полиция.

— Искате какво?

— Военновъздушната полиция не е нито щатска, нито федерална институция. Тя е международна според споразумението на ООН от 1995-а. Говореше се, че ако се предадеш на тях, ти дават амнистия. Нещо като свободния паркинг, когато играеш на монопол. Пълни измислици, разбира се. Предават те на Ловците, а Ловците те замъкват в дъното на обора.

Тя се намръщи.

— Но може да си помислят, че съм повярвал. Или съм си внушил, че е вярно. Хайде, кажи им.

Тя се показа през прозореца и Ричърдс се стегна. Ако щеше да има нещастен случай, който да отстрани Амелия Уилямс от играта, той щеше да стане сега. Главата и горната част на тялото й бяха точно на мерника на хиляда пушки. Едно натискане на един спусък и фарсът бързо щеше да приключи.

— Бенджамин Ричърдс иска да се предаде на Военновъздушната полиция. — Прострелян е на две места! — Погледна назад през рамото си и гласът й рязко разцепи тишината, изведнъж настъпила след излитането на поредния самолет. — Вече губи разсъдъка си и… Божичко, страх ме е… Моля ви… Моля ви… МОЛЯ ВИ.

Камерите записваха всичко, цяла Северна Америка и половината свят щеше да ги гледа на живо след секунди. Това беше добре. Много добре. Ричърдс усети как крайниците му се напрягат — отново бе започнал да се надява.

Настъпи кратка тишина. Зад будката за регистрация се съвещаваха.

— Много добре го направи — каза нежно Ричърдс.

Тя го погледна:

— Мислите, че е трудно да звуча изплашена? Каквото и да мислите, ние не играем заедно. Единственото, което искам, е да си отидете.

Ричърдс за пръв път забеляза колко съвършени бяха гърдите й под изцапаната с кръв блуза. Съвършени и прекрасни.

Изведнъж стържещ рев разтърси въздуха и тя силно изпищя.

— Танкът е — каза Ричърдс. — Всичко е наред.

— Движи се. Ще ни пуснат.

— РИЧЪРДС! ЩЕ СЕ ПРИДВИЖИТЕ КЪМ 16-И ПАРКИНГ. ТАМ ЩЕ ВИ ПОСРЕЩНЕ ВОЕННОВЪЗДУШНАТА ПОЛИЦИЯ, ЗА ДА ВИ АРЕСТУВА.

— Добре — тихо каза Ричърдс. — Тръгвай. Половин миля след входа спри.

— Ще ме убият заради вас — гласът й бе отчаян. — Просто искам да отида до тоалетната, а заради вас ще ме убият.

Въздушната възглавница повдигна колата на десет сантиметра от асфалта и тя тихо се плъзна напред. Ричърдс се сви в очакване на засада, когато преминаваха през портала, но не се случи нищо. Равната настилка на алеята извиваше към сградите на летището. Един голям знак със стрелка показваше, че това е пътят към ПАРКИНГИ 16–20.

Тук полицаите бяха приклекнали зад жълти преносими прикрития. Ричърдс знаеше, че при най-малкото подозрително движение ще надупчат колата.

— Сега спри.

Тя се подчини. Полицаите, веднага реагираха:

— РИЧЪРДС! НЕЗАБАВНО СЕ ПРИДВИЖЕТЕ КЪМ ПАРКИНГ 16.

— Кажи им, че искам мегафон. Да го оставят на пътя на тридесет метра пред колата.

Тя изкрещя съобщението му. Зачакаха. Малко по-късно мъж в синя униформа изтича на пътя и остави един електрически мегафон. Остана за момент на място, вероятно осъзнал, че го гледат петстотин милиона души, а след това отново се оттегли в анонимността на прикритието.

— Карай.

Допълзяха до мегафона и когато той се изравни с вратата на колата, Амелия я отвори и го издърпа вътре. Беше червено-бял. От едната му страна над нарисувана мълния изпъкваха релефните инициали на „Дженеръл Атомикс“.

— О’кей. На какво разстояние сме от централната сграда?

Тя присви очи:

— Около четиристотин метра, струва ми се.

— А от Паркинг 16?

— Два пъти по-малко.

— Добре. Това е добре.

Усети се, че непрекъснато хапе устните си и се опита да спре. Болеше го главата. Адреналинът тресеше тялото му.

— Продължавай да караш. Спри при входа на 16-и паркинг.

— А после?

Ричърдс се усмихна напрегнато и тъжно:

— Там ще е последният бастион на Бенджамин Ричърдс.