Стивън Кинг
Бягащият човек (2)

… междинно отчитане — минус 097…

Една здрава и мазолеста ръка го хвана за рамото между двете гишета в началото на коридора.

— Картата, мой човек.

Ричърдс я показа. Полицаят се отпусна, но лицето му остана лукаво като на китаец. Като че ли беше разочарован.

— Обичаш да ги връщаш, нали? — попита Ричърдс. — Това наистина те зарежда.

— Искаш ли да се върнеш на улицата, боклук?

Ричърдс продължи покрай него, но ченгето не помръдна. Спря се насред пътя към асансьорите и погледна назад.

— Хей, ченге!

Полицаят го изгледа свирепо.

— Имаш ли семейство? Другата седмица може да си ти.

— Движи се! — изрева вбесен полицаят.

Ричърдс се усмихна и продължи нататък. Поне двадесет кандидати стояха на опашката пред асансьорите. Ричърдс подаде картата си на друг полицай. Той го погледна внимателно.

— Здрав ли ти е задникът, синко?

— Доста — отвърна с усмивка Ричърдс.

— Бая ще ти го смачкат — полицаят му върна картата. — Толкова умно ли ще говориш с няколко дупки в главата?

— Точно толкова, колкото и ти без този пистолет на бедрото и с панталони, смъкнати до глезените. — Ричърдс все още се усмихваше. — Искаш ли да опиташ?

За момент си помисли, че ченгето ще му се нахвърли.

— Те ще те оправят — рече полицаят. — Ще се влачиш на колене, преди да свършиш. — Той самоуверено се отправи към новопристигналите и им поиска картите.

Мъжът пред Ричърдс се обърна. Имаше изнервено, нещастно лице и къдрава коса, която се спускаше на кичур по средата на челото.

— Ей, нали не искаш да ги настроиш срещу себе си? Те имат начини да научат всичко.

— Сериозно? — попита без интерес Ричърдс.

Мъжът се обърна на другата страна. Вратите на асансьора се отвориха рязко. Чернокож полицай с огромен корем закриваше редицата от бутони. Друг седеше в дъното на голямото помещение на малко столче в една кабинка с големината на телефонна будка и четеше порносписание с холограмни илюстрации. Между коленете си стискаше пушка с рязана цев. На удобно разстояние до него бяха наредени патрони.

— Минавайте в края! — викаше дебелият полицай с явно отегчение. — Минавайте в края. Минавайте в края.

Те така се наблъскаха, че стана невъзможно да се диша. Плътна стена от уморени тела обграждаше Ричърдс от всички страни. Изкачиха се до втория етаж и вратите се отвориха. Ричърдс, който стърчеше една глава над всички останали, зърна огромна, приличаща на чакалня зала, с много столове и един властващ над всичко екран. В ъгъла имаше автомат за цигари.

— Излизайте. Излизайте. Вляво показвайте картите си.

Те излязоха, като държаха картите си близо до неподвижния обектив на някаква камера. Трима полицаи стояха близо до него. Неизвестно защо, при показването на десетина карти една сирена се задействаше, а ченгетата издърпваха собствениците им от опашката и ги изблъскваха някъде встрани. Ричърдс показа своята и беше пропуснат. Отиде до автомата за цигари, взе пакет „Блам“ и седна възможно най-далеч от екрана. Запали цигара и се закашля, когато издиша дима. Близо шест месеца не беше пушил.

… междинно отчитане — минус 096…

Повикаха всички, чиито имена започваха с буквата „А“ почти веднага. Около две дузини мъже минаха един по един през вратата в дъното зад екрана. Над нея имаше табела с надписи „ОТТУК“. Една стрелка под буквите сочеше вратата. Ниското ниво на грамотност на кандидатите за игрите беше всеизвестно. На всеки петнадесет минути извикваха следващата буква. Бен Ричърдс беше седнал около пет часа и прецени, че към девет и петнадесет ще стигнат до него. Съжали, че не е взел книга със себе си, но реши, че така е най-добре. На книгите се гледаше в най-добрия случай с подозрение, особено когато ги четеше някой отвъд канала. Порносписанията бяха по-безопасни. Неспокоен, той изгледа новините в шест часа (в Еквадор се биеха още по-ожесточено, нови бунтове на канибали в Индия, „Детройтските тигри“ бяха победили „Пумите от Хардинг“ с резултат 6:2 в следобедния мач) и щом започна първото от вечерните състезания за големите пари, отиде до прозореца и се загледа навън. Сега, когато вече бе направил избора си, игрите отново го отегчаваха. Повечето от мъжете обаче наблюдаваха „Смешни пушки“ в някакъв кошмарен захлас. Следващата седмица можеше да участват те.

Навън сумракът бавно изцеждаше дневната светлина. Електрическите влакове профучаваха през силовите пръстени над прозореца на втория етаж, а мощните им фарове опипваха сивия въздух. По тротоарите отдолу тълпи мъже и жени (повечето, разбира се, бяха техници или чиновници в Телевизионната мрежа) започваха своя вечерен лов на удоволствия. Един търговец на наркотици с разрешително продаваше стоката си на отсрещния ъгъл. Мъж, хванал по една красавица в самурови кожи с всяка ръка, мина покрай него. Тримата се смееха на нещо.

Заля го внезапна и непоносима вълна от носталгия по Шийла и Кати и му се прииска да им се обади. Не вярваше да е разрешено. Все още можеше да си тръгне, разбира се — няколко души вече бяха прекосили с разсеяна усмивка залата, за да минат през вратата с надпис „КЪМ УЛИЦАТА“. Към апартамента и дъщеря му, изгаряща от треската в другата стая? Не. Не можеше. Не можеше.

Постоя още малко до прозореца, върна се обратно и седна.

Започваше новата игра „Изкопай гроба си“. Мъжът до Ричърдс нервно раздвижи ръката си.

— Вярно ли е, че изхвърлят повече от тридесет процента още на физическите?

— Не зная — каза Ричърдс.

— Господи, аз имам бронхит. Може би „Бъхтене за пари“…

Ричърдс не знаеше какво да му отговори. Дишането на човека напомняше звук на камион, изкачващ стръмен хълм в далечината. Той продължи с тихо отчаяние в гласа:

— Имам семейство.

Ричърдс погледна екрана, като се престори, че му е интересно. Дълго време мъжът не проговори. Когато в седем и половина отново смениха предаването, Ричърдс го чу да пита другия си съсед нещо за физическия тест.

Навън беше станало съвсем тъмно. Ричърдс се зачуди дали все още вали. Вечерта изглеждаше невероятно дълга.

… междинно отчитане — минус 095…

Беше малко след девет и половина, когато групата на Ричърдс (започващите с „Р“) мина през вратата под червената стрелка в залата за прегледи. Голяма част от първоначалната възбуда бе изчезнала и сега хората гледаха жадно екрана без следа от предишния страх или дремеха. Името на мъжа, който дишаше шумно, започваше с „Л“ и го бяха извикали преди около час. Ричърдс разсеяно се запита дали се е провалил.

Залата за прегледи беше дълга, облицована с плочки и осветена от неонови лампи. Приличаше на монтажна линия с отегчени лекари, застанали на различни места край конвейера.

„Дали някой от вас ще прегледа малкото ми момиче?“ — помисли си със злоба Ричърдс. Кандидатите показаха картите си пред обектива на друга камера, вградена в стената, и им наредиха да спрат пред една редица от закачалки. Приближи се лекар в бяла лабораторна престилка, пъхнал папка под мишницата си.

— Съблечете се — каза той. — Закачете дрехите си. Запомнете номера над закачалката и го кажете на санитаря в края на залата. Не се тревожете за ценностите си. Тук никой няма нужда от тях.

Ценности. „Хубава шега“ — помисли си Ричърдс, докато разкопчаваше ризата си. В портфейла му имаше няколко снимки на Шийла и Кати, бележка за подметката, която беше сменил преди шест месеца при кварталния обущар, ключодържател с един-единствен ключ — този от входната врата, детско чорапче, което не си спомняше да е слагал вътре, и пакет „Блам“, взет от автомата.

Носеше парцаливото бельо, без което Шийла упорито отказваше да го пуска навън. Но повечето мъже нямаха нищо под панталоните си. Скоро всички стояха голи и безлични, с членове, увиснали между краката им като забравени оръдия. Всеки държеше в ръка картата си. Някои пристъпваха от крак на крак, въпреки че подът не беше студен. Носеше се слаб мирис на алкохол, който предизвикваше неопределена носталгия.

— Движете се в колона — нареждаше лекарят с папката. — Винаги показвайте картите си. Спазвайте инструкциите.

Колоната се придвижи напред. Ричърдс видя, че до всеки доктор по пътя им стоеше полицай. Наведе очи и зачака.

— Картата.

Подаде си картата. Първият лекар отбеляза номера.

— Отворете си устата.

Отвори я. Притиснаха надолу езика му. Следващият лекар огледа зениците му, като ги освети, а след това прегледа и ушите.

Друг сложи студения диск на стетоскопа на гърдите му.

— Кашляйте.

Ричърдс се изкашля. Лекарят го обърна и постави стетоскопа на гърба му.

— Поемете дълбоко въздух и го задръжте.

По-напред в колоната тъкмо издърпваха встрани един от кандидатите. Той се нуждаел от парите, те не можели да го допуснат, той щял да извика адвоката си… Стетоскопът се премести.

— Издишайте.

Ричърдс издиша.

— Минавайте нататък.

Ухилен лекар с превръзка на окото измери кръвното му налягане. Следващият — плешив мъж, който имаше няколко големи кафяви лунички по темето — сви ръка и постави хладната си длан между торбичката на скротума и горната част на бедрото на Ричърдс.

— Кашляйте.

Ричърдс се изкашля.

— Минавайте нататък.

Измериха му температурата. Казаха му да плюе в някаква чаша… Половината. Половината от пътя през залата. Двама-трима вече бяха приключили и един санитар с бледо лице и заешки зъби им носеше дрехите в телени кошници. Други шест бяха отстранени, показаха им стълбите.

— Наведете се напред и разтворете бузите.

Ричърдс се подчини. Облечен в каучук пръст проникна в ректума, изследва го и се отдръпна навън.

— Минавайте нататък.

Той влезе в кабинка със завеси от трите страни, като старите кабинки за гласуване (те бяха премахнати преди единадесет години — замести ги компютърното гласоподаване) и уринира в синя стъкленица. Лекарят я взе и я постави на една метална лавица.

При следващия доктор трябваше да гледа в оптична таблица.

— Четете — каза той.

— Е-А, Л-Д, М, Ф-С, П, М, 3-К, Л, А-Ц, Д-У, С, Г, А…

— Достатъчно. Минавайте нататък.

Влезе в друга „кабинка за гласуване“ и сложи слушалки на главата си. Казаха му да натисне бялото копче, когато чуе звук, и червеното, когато престане да го чува. Звукът беше много висок и слаб, сякаш си успял да чуеш една от онези високочестотни свирки, с които можеш да викаш кучето си. Ричърдс натиска копчетата, докато му казаха да спре.

Претеглиха го. Прегледаха му стъпалата. Сложи си оловна престилка и застана пред флуороскопа. Един лекар, който дъвчеше дъвка и си тананикаше фалшиво някаква мелодия, му направи няколко снимки и записа номера на картата му.

Когато влезе, групата на Ричърдс наброяваше около тридесет мъже. Дванадесет бяха стигнали до края на залата. Някои чакаха до асансьора вече облечени. Други дванадесет бяха отстранени. Един от тях се опита да нападне лекаря, който го провали, но беше повален от полицай с електрическа палка, заредена докрай. Човекът падна като съсечен.

Ричърдс застана пред една ниска маса, където го питаха дали е страдал от около петдесет различни болести. Повечето от тях бяха белодробни. Докторът рязко вдигна поглед, когато Ричърдс каза, че има случай на грип в семейството.

— Съпругата?

— Не. Дъщеря ми.

— Възраст?

— Година и половина.

— Имунизиран ли сте? Не се опитвайте да лъжете! — изведнъж изкрещя лекарят, сякаш Ричърдс вече го лъжеше. — Ще проверим всички данни за здравословното ви състояние.

— През юли 2023-а. Реимунизация през септември 2023-а.

— Минавайте нататък.

Ричърдс изпита внезапно желание да се пресегне над масата и да строши врата на тази гнида. Вместо това продължи напред.

Последният лекар — този път жена, злобна на вид, с ниско подстригана коса и слухов апарат в едното ухо — го попита дали е хомосексуалист.

— Не.

— Арестуван ли сте по обвинение в углавно престъпление?

— Не.

— Имате ли някакви остри фобии? Това означава…

— Не.

— По-добре чуйте определението — каза тя малко снизходително — Това означава…

— Дали имам някакви необичайни и натрапчиви страхове, като например акрофобия или клаустрофобия. Не, нямам.

Тя стисна здраво зъби и за момент изглеждаше, че ще каже нещо остро.

— Употребявате ли и употребявал ли сте халюциногенни или пристрастяващи наркотици?

— Не.

— Имате ли роднини, арестувани по обвинения в престъпления срещу държавата или Телевизионната мрежа?

— Не.

— Подпишете тази клетвена декларация и този формуляр на комисията на игрите, мистър… ъ-ъ, Ричърдс.

Той драсна подписа си.

— Покажете картата си на санитаря и му кажете номера…

Той я остави насред изречението и направи знак с пръст на санитаря със заешките зъби.

— Номер двадесет и шест, Зайо.

Санитарят му донесе нещата. Ричърдс бавно се облече и отиде до асансьора. Анусът му беше раздразнен и пареше, чувстваше се като изнасилен. Усещаше влагата от лубриканта, който лекарят беше използвал.

Когато се събраха всички, вратата на асансьора се отвори. Този път зад бронираното прозорче нямаше никой. Полицаят беше мършав мъж с голяма бенка до носа, който повтаряше монотонно: „Минавайте в края. Моля, минавайте в края.“ Докато вратите се затваряха, Ричърдс успя да види следващата група да влиза от другия край на залата. Докторът с папката се приближаваше към нея. После вратите се затвориха и го скриха от погледа.

Изкачиха се на третия етаж в една полутъмна и огромна обща спалня. Броят и дължината на редиците от походни легла сякаш нямаха край.

Докато излизаха от асансьора, две ченгета ги проверяваха и раздаваха на всеки номера на леглото му. Това на Ричърдс беше 940. На леглото имаше много ниска възглавница и едно кафяво одеяло. Ричърдс се изтегна върху него и остави обувките си да паднат на пода. Краката му стърчаха навън, но не можеше да направи нищо.

Кръстоса ръце под главата си и се загледа в тавана.