Стивън Кинг
Бягащият човек (18)

… междинно отчитане — минус 044…

Пътуваха на север през пламналата като факел есен.

Тук дърветата не бяха измрели, унищожени от отровния дим на Портланд, Манчестър и Бостън, които оставаха на юг; те преливаха във всички блестящи оттенъци на жълтото, червеното и виолетовото. Събуждаха у Ричърдс болезнена меланхолия. Само преди две седмици той никога не би предположил, че сетивата му са съхранили това усещане. След един месец щеше да завали сняг и да покрие всичко.

Нещата свършваха през есента.

Тя сякаш усещаше настроението му — мълчеше. Пътуването изпълваше тишината и ги успокояваше. Преминаха моста при Ярмът, после следваха само гори, храсти и мизерни бедни постройки с бараки, долепени отстрани (но веднага се забелязваха кабелите на Безплатната телевизия, закачени под провисналите, небоядисани прозорци или до полуизкъртената врата, примигващи на слънцето като сигнални прожектори), докато навлязоха във Фрийпорт.

Три патрулни коли бяха паркирани на входа на града, а полицаите сякаш се бяха събрали на някаква пътна конференция. Жената се изпъна като струна, лицето й — бледо и отчаяно, но Ричърдс се чувстваше спокоен. Подминаха полицаите, без да ги забележат, и тя се отпусна.

— Ако бяха следили трафика на монитор, щяха да ни усетят веднага — каза небрежно Ричърдс. — Все едно, че си написала на челото си БЕН РИЧЪРДС Е В ТАЗИ КОЛА.

— Защо не можете да ме напуснете — избухна тя и добави, без да поеме въздух, — имате ли някаква по-силна цигара?

„БОГАТИТЕ МОМЧЕТА ПУШАТ ГОТИНИ ПАРЧЕТА.“ Той се изсмя весело и подигравателно при тази мисъл и поклати глава.

— Смеете ли се? — жената подскочи като ужилена. — Правите се на хладнокръвен, нали? Жалък, страхлив убиец! Изплашихте ме до смърт, вероятно смятате да ме убиете, както убихте онези нещастни момчета в Бостън…

— Беше пълно с онези нещастни момчета, готови мен да убият. Това им е работата.

— Убивате за пари. Готов сте на всичко за пари. Искате преврат, нали? Защо не си намерите почтена работа? Защото сте мързелив. Такива като вас плюят в лицето на всичко почтено.

— А ти почтена ли си?

— Да — тя побесня. — Нима не ме избрахте затова, защото бях беззащитна и… почтена. Искахте да ме използвате, да ме смъкнете до нивото си и след това да ми се смеете.

— Ако си толкова почтена, как можеш да имаш шест хиляди нови долара, за да си купиш тази модерна кола, докато моето малко момиче умира от грип?

— Какво?… — Тя изглеждаше наистина учудена. Челюстта й започна да се отпуска, но тя рязко затвори уста. — Вие сте враг на Телевизионната мрежа. Така казват по Безплатната телевизия. Видях някои от отвратителните неща, които сте направили.

— Знаеш ли кое е отвратително? — Ричърдс запали цигара от пакета на таблото. — Ще ти кажа. Отвратително е да влезеш в черния списък, защото не искаш да приемеш работата в „Дженеръл Атомикс“, която те прави стерилен. Отвратително е да стоиш вкъщи и да гледаш жена си как спечелва парите за храна с разтворени крака. Отвратително е да знаеш, че Телевизионната мрежа трови всяка година милиони хора с мръсотии във въздуха, когато могат да се произвеждат филтри за носа за по шест долара парчето.

— Лъжете — каза тя. Кокалчетата на пръстите й върху кормилото бяха побелели.

— Когато всичко свърши, ти ще можеш да се прибереш в двуетажния си апартамент, да си запалиш по-силната цигара, да ти се замае главата и да ти достави удоволствие блясъкът на сребърните сервизи в шкафа. В твоя квартал никой не гони плъхове с метлата, никой не клечи пред задния вход, защото тоалетната не работи. Видях петгодишно момиче с рак на белите дробове. Това не е ли отвратително? Какво…

— Стига! — изкрещя му тя. — Говорите гадости!

— Точно така — отвърна Ричърдс, загледан в пейзажа отвън.

Безнадеждността го изпълваше като ледена вода. Нямаше никаква основа за общуване с тези красиви избраници. Те живееха някъде нависоко в разредения въздух. Изведнъж му се прииска да накара тази жена да спре, да избие очилата й на пътя, да я влачи в мръсотията, да я принуди да яде камъните, да я изнасили, да скача върху нея, да избие зъбите й във въздуха, да я съблече гола и да я попита дали започва да вижда големия образ на екрана, този, който не слиза от ефира двадесет и четири часа в денонощието, по първи канал, там, където дори Националният химн никога не прозвучава преди края на предаването.

— Точно така — промърмори той. — Голям съм гадняр.

… междинно отчитане — минус 043…

— Слушай — каза той, когато влизаха в Огъста, столицата на щата, — има голям шанс да ни надушат тук. Аз не искам да те убивам. Зацепваш ли?

— Да — след това добави с открита омраза. — Трябва ви заложник.

— Точно така. Значи ако зад нас се лепне ченге, веднага спираш. Отваряш вратата и се показваш навън. Само се показваш, дупето ти трябва да си остане на седалката. Ясно?

— Да.

— Ще извикаш: „Бен Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите безопасно преминаване, той ще ме убие.“

— И ти мислиш, че това ще свърши работа?

— Ще трябва да свърши — каза Ричърдс подигравателно — и ти си вътре.

Тя прехапа устна и замълча.

— Мисля, че ще свърши работа. За нула време ще се съберат дузина репортьори и хора с камери с надеждата да спечелят малко пари от игрите или дори наградата „Запрюдър“. При толкова публика ще трябва да играят по правилата. Жалко, няма да видиш как ни посрещат с град от куршуми, за да могат после да те оплакват като последната жертва на Бен Ричърдс.

— Защо ми говорите това? — избухна тя.

Ричърдс не отговори. Смъкна се на седалката, докато само горната част на главата му остана да стърчи, и зачака сините светлини в огледалото.

В Огъста нямаше сини светлини. Продължиха още час и половина покрай океана, докато слънцето потъваше на запад и проблясваше по върховете на вълните под мостовете или иззад полетата и боровете.

Минаваше два часът, когато след един завой близо до Кемпдън видяха патрула — две полицейски коли, паркирани от двете страни на пътя. Две ченгета проверяваха някакъв фермер в стар пикап.

— След тридесет метра спри. Прави точно това, което ти казах.

Тя беше бледа, но, изглежда, можеше да се контролира. Беше се примирила вероятно. Натисна меко спирачките и колата плавно спря на около петнадесет метра пред патрула. Полицаят, който държеше някаква папка, заповеднически й махна да се приближи. Когато Амелия не реагира, той погледна изучаващо спътника й. Трето ченге, което седеше в полицейската кола с вдигнати крака, изведнъж грабна микрофона под таблото и бързо заговори в него.

„Започна се — помисли си Ричърдс. — Господи, започна се.“

… междинно отчитане — минус 042…

Денят беше много ясен (постоянният дъжд на Хардинг изглеждаше светлинни години далеч) и всичко се отброяваше ярко и контрастно. Сенките на полицаите сякаш бяха нарисувани с черен пастел върху асфалта. Разкопчаваха тесните ремъци, които минаваха през дръжките на пистолетите им.

Мисис Уилямс отвори вратата и се наведе навън.

— Моля ви, не стреляйте — каза тя и Ричърдс за пръв път осъзна колко богат и възпитан е гласът й. Човек можеше да си помисли, че тя се намира в хола си, ако не бяха побелелите кокалчета на пръстите й и бясно пулсиращата веничка на шията й. През отворената врата Ричърдс долавяше свежия и бодър аромат на борове и трева.

— Излезте от колата с ръце зад тила — каза ченгето с папката. Звучеше като добре програмирана машина. „Дженеръл Атомикс, модел 6925-А9“ — помисли си Ричърдс. — „Хиксвилски полицай. В комплект с шестнадесет иридиеви батерии. Само в бяла разцветка.“ — Вие и спътникът ви, госпожо. Виждам го.

— Казвам се Амелия Уилямс — тя заговори отчетливо. — Не мога да изляза от колата. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му разрешите да продължи пътя си, той ще ме убие.

Двамата полицаи се погледнаха и нещо едва доловимо премина помежду им. Ричърдс го усети — сякаш някакво седмо чувство пробяга по обтегнатите му нерви.

— Карай! — изкрещя той.

Тя го погледна объркана.

— Но те няма…

Папката изтрополя на пътя. Ченгетата почти едновременно коленичиха, извадиха пистолетите си, стиснаха ги в десните си ръце, а левите подпряха в десните китки. По едно ченге от двете страни на плътната бяла линия.

Тънките листа в отворената папка потрепваха на вятъра.

Ричърдс стовари счупения си крак върху дясното стъпало на Амелия Уилямс и устните му се изпънаха назад в болезнена гримаса, когато глезенът му изпращя. Машината подскочи напред.

Два куршума улучиха колата и я разтресоха. Предното стъкло хлътна, разби се и ги засипа с малки остри парченца. Тя вдигна ръце, за да предпази лицето си. Ричърдс рязко се наведе над нея и завъртя волана.

Сега полицаите стреляха, използвайки прикритието на колите си. Ричърдс успя да види за миг как се обръщат, за да продължат стрелбата, и след това се съсредоточи върху пътя.

Изкачиха някакво малко възвишение и отново се чу глухият звук от куршум, пробиващ желязото на багажника. Колата започна да занася. Ричърдс висеше над волана, въртеше го наляво и надясно, като се опитваше да я изправи. Сякаш в сън чуваше писъците на Уилямс.

— Карай! — изкрещя й той. — Карай, по дяволите! Карай!

Ръцете й машинално потърсиха волана и го намериха. Той се дръпна назад и изби тъмните очила от очите й с един удар на отворената си ръка. Очилата увиснаха за малко на ухото й и паднаха в краката.

— Завий!

— Те стреляха по нас — гласът й ставаше все по-висок. — Те стреляха по нас. Те стреляха…

— Завий!

Воят на сирените зад тях се усилваше. Тя вдървено извъртя кормилото, колата се разтресе и зави, а чакълът под нея се разлетя настрани.

— Аз им казах, а те се опитаха да ни убият. — Тя недоумяваше. — Опитаха се да ни убият.

Но Ричърдс вече бе излязъл, подскачаше тромаво назад към сирените, извадил пистолета. Загуби равновесие, падна тежко и ожули коленете си.

Когато първият патрул се показа над хълма, Ричърдс беше седнал на банкета и държеше здраво оръжието в изпънатата си ръка. Колата се движеше с шейсет мили в час и ускоряваше. Зад волана явно беше някакъв уличен каубой с много мощност в двигателя и мечти за слава в очите. Вероятно го видя, вероятно се опита да спре. Това нямаше значение. Гумите на колите не бяха защитени от куршуми. Най-близката до Ричърдс избухна така, сякаш в нея имаше динамит. Предницата й се повдигна и автомобилът заприлича на птица с прекалено тежък задник, която се опитва да полети. Понесе се по банкета, неуправляем и ревящ, и се разби в един бряст край пътя. Дясната врата отлетя встрани. Шофьорът проби стъклото като торпедо и прелетя десетина метра, преди да падне в храстите.

Втората кола се движеше също толкова бързо и Ричърдс стреля четири пъти, докато улучи гумата. Два куршума разораха пясъка до него. Колата изви в облак от прах, преобърна се и се затъркаля, ръсейки метал и стъкло зад себе си.

Ричърдс се изправи на крака, погледна надолу и видя как ризата му бавно потъмнява отстрани точно над колана. Заподскача обратно към колата на Уилямс и се хвърли по лице на земята, когато полицейският автомобил избухна и го засипа с шрапнелите си. Ричърдс отново се изправи. Дишаше тежко, а от устата му излизаха странни скимтящи звуци. Хълбокът му започваше бавно и болезнено да пулсира.

Тя би могла да избяга, но не се беше опитала. Гледаше втренчено горящата полицейска кола на пътя. Когато Ричърдс влезе, тя се сви и се отдръпна от него.

— Вие ги убихте. Вие убихте тези хора.

— Те се опитаха да убият мен. И теб също. Карай. Бързо.

— ТЕ НЕ ИСКАХА ДА МЕ УБИВАТ!

— Карай!

Жената потегли. Маската на заможната домакиня, излизаща на пазар, сега висеше, разкъсана и парцалива. Под нея се бе показало нещо от пещерата, нещо с изкривени устни и проблясващи очи. Може би винаги е било там.

Изминаха около пет мили и стигнаха до някакъв крайпътен магазин с компресорна станция.

— Отбий — каза Ричърдс.

… междинно отчитане — минус 041…

— Излез.

— Не.

Притисна пистолета до дясната й гърда и тя прохленчи:

— Недейте. Моля ви.

— Съжалявам. Но няма за кога да си играеш на примадона. Излез.

Тя излезе и Ричърдс се измъкна след нея.

— Дай да се облегна на теб.

Обви с ръка раменете й и посочи с пистолета телефонната кабина до машината за лед. Тръгнаха към нея, препъвайки се, като гротескна двойка във водевил. Ричърдс подскачаше на здравия си крак. Беше изтощен. В съзнанието си отново виждаше разбиващите се коли, полетялото като торпедо тяло, експлозията. Сцените непрекъснато се повтаряха като записани на безкрайна лента.

Собственикът, стар човек с побеляла коса и мършави крака, скрити от мръсна престилка, излезе и ги загледа с разтревожен поглед.

— Ей, не ви искам тук. — Говореше кротко. — Имам семейство. Върнете се на пътя. Моля ви, не искам неприятности.

— Влизай вътре, татенце — каза Ричърдс.

Мъжът тръгна.

Ричърдс се пъхна, залитайки, в кабината и пусна петдесет цента в процепа на автомата. Дишаше през устата. Хвана пистолета и слушалката с една ръка, а с другата натисна „нула“.

— Коя е централата, телефонист?

— Роклънд, сър.

— Свържете ме с местния телевизионен център, ако обичате.

— Можете да го наберете сам, сър. Номерът е…

— Вие го наберете.

— Искате ли…

— Просто го наберете!

— Да, сър — отвърна той спокойно.

Нещо изпращя и изписука в ухото на Ричърдс. Кръвта беше оцветила ризата му в мръснолилав цвят. Опита се да не гледа натам — прилошаваше му.

— Телевизионен център Рокланд — произнесе един глас. — Номер 6943.

— Говори Бенджамин Ричърдс.

Паузата беше дълга. А после:

— Виж, приятел, обичам майтапите колкото и колегата ми, но това дежурство беше дълго и теж…

— Млъквай. След десет минути ще получите потвърждение отвън. Можете да го получите и сега, ако имате радио на честотите на полицията.

— Аз… един момент — от другата страна се чу изтропването на пуснатата слушалка и някакъв слаб виещ звук. Когато гласът отново заговори, той беше станал твърд и делови, едва-едва се чувстваше прикритата възбуда.

— Къде си, приятел? Половината ченгета от Източен Мейн току-що преминаха през Рокланд… Карали са със сто и десет.

Ричърдс изви врата си, за да види табелата на магазина.

— Мястото се нарича „Джили — крайградски магазин и компресорна станция“, знаеш ли го?

— Да. Сега…

— Сега ме слушай. Не се обадих, за да ти разказвам живота си. Изпрати фотографи. Бързо. А разговора излъчи веднага. С предимство. Имам заложница. Името й е Амелия Уилямс. От… — той я погледна.

— Фалмът.

— От Фалмът. Искам чист път или ще я убия.

— Господи, надушвам Пулицър!

— Ами! Насрал си се в гащите, това надушваш — на Ричърдс започваше да му се вие свят. — Искам всички да знаят, че не съм сам. И щатските ченгета да разберат, че всички знаят. Трима от тях се опитаха да ни убият.

— Какво стана с ченгетата?

— Аз ги убих.

— И тримата? По дяволите! — Гласът, отдалечен от телефона, изкрещя: — Дики, включвай националната!

— Ще я убия, ако стрелят — каза Ричърдс, като едновременно се опитваше да звучи убедено и си припомняше старите гангстерски филми, които бе гледал като дете. — Ако искат да спасят момичето, по-добре да не ми пречат.

— Кога…

Ричърдс затвори и излезе от кабината.

— Помогни ми.

Тя го прихвана през кръста и се намръщи при вида на кръвта.

— Разбирате ли в какво се забърквате?

— Да.

— Това е лудост. Ще ви убият.

— Карай на север — изломоти той. — Просто карай на север.

Напъха се в колата, като едва дишаше. Светът на тласъци влизаше и излизаше от съзнанието му. Висока, фалшива музика кънтеше в ушите му. Жената подкара и излезе на пътя. Кръвта му беше изцапала спретнатата й зелена блуза. Старецът Джили отвори остъклената врата на магазина и насочи към тях един много стар „Полароид“. Фотоапаратът изщрака, той нави лентата и зачака. На лицето му бяха изписани ужас, възбуда и удоволствие.

В далечината се чуваха сирените, усилващи се и приближаващи.