Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Running Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Издание:

Стивън Кинг. Бягащият човек

Издателска къща „Сибия“, София, 1992

Американска

Редактор: Камелия Янакиева

Превод от английски: Георги Генчев

Технически редактор: Николай Зарков

Коректор: Елисавета Павлова

Дадена за набор — март 1992 г. Излязла от печат — юни 1992 г.

Издателски коли 23. Печатни коли 14.5. Формат 70/100/32. Цена 15 лв.

Предпечатна подготовка: Лазар Бонев, Нели Ковачева, Нина Кирчева

Печат: „Полипринт“ — Враца

ISBN 954–8028–16–6

Издателска къща „Сибия“, София, жк „Младост-4“, бл. 468, вх. Б

 

© Stephen King. The Running Man

© Signet trademark reg. US PAT. OFF. and Foreign countries

Registered trademark — marca registrada

Hecho en Chicago, USA

Signet classic, Mentor, Onyx, Plume, Meridian and Nal Books are published by

New American Library, 16633 Broadway, New York 10019

First Signet (Omnibus) Printing, November 1986

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Бягащият човек от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Бягащият човек
The Running Man
АвторРичард Бакман (Стивън Кинг)
Първо издание1982 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфантастика, ужаси
Видроман
ПредходнаПътна мрежа
СледващаПроклятието
НачалоShe was squinting at the thermometer in the white light coming through the window.

Бягащият човек (на английски: The Running Man) е роман на Стивън Кинг от 1982 г. През 1987 е направена и екранизация, с участието на Арнолд Шварценегер в главната роля.

Сюжет

Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в игри, в които рискуват живота си и които се предават по телевизията. Бен Ричардс – главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“ и единствената цел на главния герой в нея е да остане жив.

Край на разкриващата сюжета част.

… междинно отчитане — минус 091…

 

Лекарят, който седеше срещу него зад масата в друга малка кабинка, носеше очила с малки и дебели лещи. Имаше неприятна доволна усмивка, напомняща на Ричърдс за един малоумен, когото познаваше като дете. Момчето обичаше да клечи под пейките на училищния стадион, докато уж гони кучето си, и да гледа под полите на момичетата. Ричърдс се усмихна.

— Нещо приятно? — попита лекарят, като му подхвърли първия лист с мастилено петно от теста на Роршах. Неприятната му усмивка се разшири още малко.

— Да. Напомняте ми един човек, когото познавах.

— Така ли? Кой?

— Няма значение.

— Много добре. Какво виждате тук?

Ричърдс погледна мастиленото петно. Маншетът на апарата за кръвно налягане стягаше дясната му ръка. Електроди бяха прилепени към главата му, а техните кабели и този от ръката му излизаха от някакъв уред, поставен до лекаря. Вълнообразни линии се движеха по екрана му.

— Две негърки. Целуват се.

Докторът подхвърли следващия лист.

— А тук?

— Спортна кола. Прилича на „Ягуар“.

— Обичате ли бензинови автомобили?

Ричърдс сви рамене:

— Имах цяла колекция от модели, когато бях ученик.

Лекарят си записа нещо и хвърли друг лист.

— Болна жена. Лежи на една страна. Сенките по лицето й приличат на затворнически решетки.

— А това? Последното е…

Ричърдс избухна в смях.

— Прилича на куп говна.

Представи си доктора с бялата си престилка как лази под пейките, гледа под полите на момичетата и онанира и отново започна да се смее. Лекарят седеше и му се усмихваше с гадната си усмивка, а това съвсем довършваше картината и я правеше още по-смешна. Най-накрая Ричърдс престана да се хили. Изхълца веднъж и млъкна.

— Не мисля, че ще ми кажете…

— Не — отвърна Ричърдс — Няма.

— Тогава продължаваме. Асоциации. — Не си направи труд да обясни термина.

Ричърдс предположи, че вече му се носи славата. Това беше добре. Щеше да му спести време.

— Готов ли сте?

— Да.

Докторът извади хронометър от вътрешния си джоб, включи химикалката си и започна, гледайки листа пред себе си:

— Доктор.

— Негър — отвърна Ричърдс.

— Пенис.

— Петел.

— Червено.

— Черно.

— Сребърен.

— Кинжал.

— Пушка.

— Убийство.

— Печеля.

— Пари.

— Секс.

— Тест.

— Стачка.

— Уволнение.

Списъкът продължаваше. Минаха през повече от петдесет думи, преди докторът да натисне копчето на хронометъра и да остави химикалката.

— Добре — каза той. Скръсти ръце и погледна сериозно Ричърдс. — Последен въпрос, Бен. Не мисля, че ще разбера, ако ме излъжеш, но така или иначе машината, към която си свързан, ще го отчете много точно. Имаш ли сериозни причини (в тяхното число не влиза самоубийството) да кандидатстваш за участие в игрите?

— Да.

— Какви?

— Дъщеря ми е болна. Има нужда от лекар. Лекарства. Болнични грижи.

Химикалката задраска по листа.

— Нещо друго?

Ричърдс щеше да отговори с „не“ (не беше тяхна работа), но реши да разкаже всичко. Може би защото докторът приличаше на онова забравено момче от неговото минало. Може би защото просто трябваше да се каже веднъж, да се каже докрай и да му се придаде форма, както се получава, когато човек се насили да трансформира неясните си емоционални преживявания в думи с определено значение.

— От дълго време съм без работа. Искам да работя отново, дори да е само ролята на прекарания в една игра с известен край. Искам да работя и да поддържам семейството си. Аз имам достойнство. А ти имаш ли достойнство, докторе?

— Да. Не би ми позволило да падна ниско — каза лекарят и изключи химикалката си. — Ако нямате какво да добавите, мистър Ричърдс… — той се изправи. Това, както и обръщението, показваше, че разговорът е приключил, независимо дали Ричърдс имаше какво да добави или не.

— Не.

— Вратата е отдясно в края на залата. Желая ви успех.

— Разбира се — отвърна Ричърдс.

 

 

… междинно отчитане — минус 090…

 

От групата, с която Ричърдс беше влязъл, сега оставаха четирима. Следващата чакалня бе доста по-малка, а общият брой на кандидатите — намален с около шестдесет процента. Последните от тези, чиито имена започваха с „Ю“ и „Я“, влязоха към четири часа и половина. Тридесет минути по-рано един санитар беше обиколил залата с тава безвкусни сандвичи. Ричърдс си взе два и седна, заслушан в някакъв мъж на име Ритънмънд, който демонстрираше пред него и още неколцина своя сякаш неизчерпаем запас от мръсни вицове и историйки.

Когато се събра цялата група, кандидатите бяха вкарани в асансьора и качени на петия етаж. Жилищното пространство, определено за тях, се състоеше от голяма обща стая, обща тоалетна и неизбежната обща спалня, приличаща на производствен цех с редиците от походни легла. Съобщиха им, че в седем часа в кафетерията в дъното на коридора ще се сервира топла храна.

Няколко минути Ричърдс остана седнал, после стана и отиде до полицая, застанал до вратата, през която бяха влезли.

— Има ли телефон, мой човек? — не очакваше да им е позволено да се обаждат навън, но полицаят просто посочи с палец коридора. Ричърдс бутна вратата и погледна. Разбира се, имаше телефон. Автомат с монети. Погледна отново към полицая.

— Слушай, ако ми дадеш назаем петдесет цента за телефона…

— Разкарай се.

Ричърдс успя да се сдържи.

— Искам да се обадя на жена си. Детето ми е болно. Постави се на мое място, за Бога!

Ченгето се изсмя — кратък, режещ и грозен звук.

— Всички сте еднакви. Всеки ден все същата песен. Имате си готова история за всеки ден от годината.

— Копеле — каза Ричърдс и нещо в погледа и положението на тялото му накара ченгето да извърти очи към стената. — Ти не си ли женен? Никога ли не си бил притиснат така, че да трябва да искаш назаем, дори ако се чувстваш последната отрепка?

Ченгето рязко пъхна ръка в джоба си и извади шепа пластмасови монети. Даде две по двадесет и пет цента на Ричърдс, набута останалите обратно и го сграбчи за комбинезона.

— Ако ми пратиш някой друг само защото Чарли Грейди е мека Мария, ще ти пръсна мозъка. Разбра ли, боклук?

— Благодаря — каза спокойно Ричърдс. — За заема.

Чарли Грейди се засмя и го пусна. Ричърдс излезе в коридора, вдигна слушалката на телефона и пусна монетите. Те изтрополяха глухо и за момент нищо не се промени. „Господи, всичко напразно“ — помисли си той, но после се появи сигналът. Ричърдс бавно набра номера на общия телефон на петия етаж на техния блок, като се надяваше да не го вдигне онази кучка Дженър. Тя щеше да изкрещи „грешка“ в момента, в който познаеше гласа му, и монетите щяха да отидат на вятъра.

Телефонът иззвъня шест пъти и един непознат глас каза:

— Ало?

— Искам да говоря с Шийла Ричърдс от апартамент 5В.

— Мисля, че излезе — отвърна гласът. После добави многозначително. — Тя обикаля из квартала, нали знаете… Имат болно дете, а мъжът й за нищо не го бива.

— Само почукайте на вратата — примоли й се той.

— Почакайте.

От другата страна пуснаха слушалката и тя издрънча, когато се удари в стената. Някъде далеч неясно, като в сън, той чу тропането по вратата и непознатия глас, който викаше:

— На телефона! Търсят ви по телефона, мисис Ричърдс.

Половин минута по-късно отново го чу в слушалката:

— Няма я. Чува се плачът на детето, но нея я няма. Нали ви казах, дебне навън — гласът се изкикоти.

Прииска му се да може да влезе в телефона и да изскочи от другата страна като зъл дух от черна бутилка, да хване непознатия глас за врата и да стиска, докато очите му изхвръкнат и се затъркалят по земята.

— Трябва да й предадете нещо — каза Ричърдс. — Запишете го на стената, ако нямате къде.

— Нямам молив. Затварям. Довиждане.

— Чакайте! — изкрещя в паника Ричърдс.

— Аз… Един момент — каза неохотно гласът. — Качва се по стълбите.

Отмалял и плувнал в пот, Ричърдс се облегна на стената. Миг по-късно гласът на Шийла звучеше в ухото му — озадачен, подозрителен и малко изплашен.

— Ало?

— Шийла? — затвори очи и се отпусна. Само стената го държеше изправен.

— Бен? Бен, ти ли си? Добре ли си?

— Да, съвсем. Кати, тя…

— Все същото. Не я тресе толкова силно, но гърлото й е много възпалено и диша хрипаво. Бен, мисля, че има вода в дробовете. Ами ако е с пневмония?

— Ще се оправи. Ще се оправи.

— Аз… — Шийла дълго мълча. — Не искам да я оставям, Бен, но се налага. Успях да хвана двама тази сутрин. Съжалявам. Но й купих малко лекарства от аптеката. Силни лекарства. — Тя говореше разпалено.

— Това са боклуци — каза той. — Слушай, не го прави повече. Моля те. Мисля, че вече съм вътре. Няма да отрежат много хора, защото и състезанията са много. Трябва да имат достатъчно количество пушечно месо. И мисля, че дават пари в аванс. Мисис Ъпшоу…

— Изглежда в ужасно настроение.

— Няма значение. Стой с Кати, Шийла. И не излизай повече.

— Добре, няма повече.

Но той не й вярваше. „Стискаш ли ми палци, Шийла?“

— Обичам те, Бен.

— Аз също те…

— Трите минути изтекоха — намеси се телефонистката. — Ако искате да продължите, пуснете монета от двадесет и пет нови цента или три по двадесет и пет стари цента.

— Чакай малко — изкрещя Ричърдс, — освободи проклетата линия, кучко! Ти… — последва глухият сигнал на прекъсната връзка.

Ричърдс хвърли слушалката. Тя прелетя известно разстояние, докато сребристият й кабел я спря, удари се в стената и отскочи, а после се залюля напред-назад като някаква странна змия, ухапала веднъж и умряла.

„Някой трябва да плати. Просто трябва.“ — повтаряше си наум Ричърдс, докато крачеше обратно.