Стивън Кинг
Бягащият човек (10)

… междинно отчитане — минус 072…

Коридорът на петия етаж смърдеше на урина. Беше толкова тесен, че Ричърдс усети пристъп на клаустрофобия, а някога червеният килим се бе протрил толкова, че в средата бяха останали само нишки. По някои от боядисаните в стандартното сиво врати личаха пресни следи от ритници, удари и опити за взлом. На всеки двадесет крачки надписи предупреждаваха, че ПУШЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО СЪС ЗАПОВЕД. Вратата на общата баня и тоалетна се намираше в средата на коридора и изведнъж вонята на урина се засили. Ричърдс автоматично я свързваше с отчаяние. Зад сивите врати неспокойно се движеха хора — като животни в клетки, отвратителни и страшни животни, които никой не бива да вижда. Пиянски глас пееше нещо, което би трябвало да е „Аве Мария“. Зад друга врата се чуваха странни крякащи звуци. Стара кънтри мелодия зад трета („Нямам пари за телефона, а съм толкова самотна…“). Тътрещи се крака. Самотно изскърцване на пружина. Плач. Смях. Истерични крясъци. И всичко това потопено в тишина. И тишина. И тишина. Един мъж с неприятни хлътнали гърди мина покрай Ричърдс, без да го погледне. В ръката си държеше парче сапун и хавлия. Беше обул долнище на сива пижама, привързано с канап на кръста, а на краката си имаше евтини чехли.

Ричърдс отключи стаята си и влезе. Вратата беше с резе и той го дръпна. Имаше легло с почти бели чаршафи и военно одеяло. Имаше бюро, от което липсваше второто чекмедже. Имаше картина на Христос на стената. Имаше стоманена тръба с две закачалки, закрепена в правия ъгъл между две стени. Нямаше нищо друго освен прозореца, който гледаше в тъмнината отвън. Часът беше десет и петнадесет.

Ричърдс закачи якето, събу си обувките и се изтегна на леглото. Осъзна колко нещастен, незначителен и уязвим е в тази стая. Сякаш цялата вселена се бе превърнала в разбрицана таратайка, която скърца, трака и гърми около него, устремена надолу, към ръба на бездънна пропаст. Устните му се разтрепераха и той беззвучно заплака.

Не го записа на лентата. Лежеше втренчен в тавана, нацепен от милион пукнатини, като глинен съд, изваден от пещта на някой некадърен грънчар. Повече от осем часа бяха по петите му. Беше спечелил повече от осемстотин долара от аванса си. Господи, все още е длъжник. И не успя да се види по телевизията. Спектакълът с торбата на главата.

Къде ли бяха сега? Все още в Хардинг? Ню Йорк? Или на път за Бостън? Не, не може да са тръгнали насам, нали? Нямаше никакви блокади по пътя на автобуса. Беше напуснал най-големия град на света незабелязан, а тук беше с фалшиво име. Не е възможно да са го усетили. Няма начин.

Поне два дни можеше да разчита на християните в Бостън. После можеше да тръгне на север към Ню Хемпшир или Върмънт. Или на юг към Хартфърд, Филаделфия или дори Атланта. На изток беше океанът, а зад него Англия и Европа. Това беше интересна идея, но по всяка вероятност неизпълнима. За полета щеше да му трябва личната карта. Ако се вмъкнеше гратис, а и при военното положение във Франция, залавянето му би било много лесно. И това би означавало бърз и окончателен край на всичко. На запад не можеше да припари. На запад беше най-горещо.

„Ако не можеш да търпиш жегата, излез от кухнята.“ Кой го беше казал? Моли сигурно знаеше. Ухили се и се почувства по-добре.

Слабият звук от радио достигна до ушите му.

Добре би било да си намери оръжие сега, тази вечер, но беше прекалено уморен. Беше уморен от пътуването. Беше уморен от преследването. И с един животински инстинкт, много по-силен от разума, усещаше, че съвсем скоро можеше да му се наложи да спи в някой леден канал или в задръстена от бурени и боклуци канавка.

Оръжието — утре вечер.

Изключи лампата и заспа.

… междинно отчитане — минус 071…

Отново беше време за записа.

Ричърдс стоеше със задник пред обектива и си тананикаше мелодията на „Бягащият човек“. Калъфката на възглавницата, отново на главата му, беше обърната наопаки, за да не се вижда надписът на лицевата й страна.

Камерата бе предизвикала у него чувство за хумор, което той никога не беше предполагал, че притежава. Винаги се бе мислил за мрачен човек с много малко хумор в себе си. Опасността от приближаващата смърт бе открила в него един скрит комедиант.

Когато касетката изскочи, той реши да остави следващата за следобеда. Чувстваше се отегчен, сам и изолиран в стаята си и дотогава сигурно щеше да му хрумне нещо друго.

Облече се бавно, отиде до прозореца и се загледа навън. Четвъртък. Сутрешният трафик в двете посоки на Хънтингтън авеню беше натоварен. По тротоарите бавно се движеха тълпи от пешеходци. Някои от тях спираха пред яркожълтото електронно табло на трудовата борса. На всеки ъгъл имаше ченгета. Ричърдс сякаш ги чуваше: „Движи се! Няма ли къде да отидеш? Изчезвай, мухльо!“ Придвижваш се до следващия ъгъл, където е точно както при първия, и насила те карат да продължиш. Ако се опиташ да противоречиш, ще те пребият.

Ричърдс се замисли дали да рискува, да мине през коридора и да се изкъпе. Накрая реши, че е безопасно. Тръгна с кърпа на рамото, не срещна никого и влезе в банята. Смесваха се миризмите на урина, изпражнения, повръщано и дезинфекционни материали. Всички врати на кенефите бяха изкъртени, разбира се. Над писоара някой беше надраскал с тридесет сантиметрови букви: „ДА Й ГО НАЧУКАМ НА ТЕЛЕВИЗИОННАТА МРЕЖА“. Изглеждаше написано от много ядосан човек. В един от писоарите имаше купчина изпражнения. „Сигурно е бил наистина пиян“ — помисли си Ричърдс. По нея пълзяха няколко лъскави мухи. Не се отврати — гледката беше прекалено позната, — но все пак не съжали, че си е взел обувките.

В банята нямаше никой. Теракотата на пода беше напукана. В долната част на стените зееха дупки. Нагласи ръждясалата тръба на душа, завъртя крана на горещата вода, изчака, докато потече хладка, и бързо се изкъпа. Използва люспата сапун, която намери на пода. Или администрацията не си даваше зор да постави нов, или го беше отмъкнал прислужникът.

На връщане към стаята един човек с отвратителна заешка уста му подаде някаква религиозна брошура.

Ричърдс загащи ризата си, седна на леглото и запали цигара. Беше гладен, но реши да излезе и да хапне нещо, когато се стъмни.

От скука застана отново до прозореца. Започна да брои различните марки коли — фордове, шевролети, плимути, „Фолксваген“, „Уинт“, „Стюдбейкър“, „Реймблър-Сюприйм“. Печели най-често срещаната. Глупава игра, но по-добре от нищо.

Надолу по Хънтингтън авеню се намираше Североизточният университет, а точно срещу прозореца — автоматизирана книжарница. Докато Ричърдс броеше колите, в нея непрекъснато влизаха и излизаха студенти. Изглеждаха съвсем различно от безработните пред електронното табло. Бяха късо подстригани и сякаш всички носеха пъстри вълнени якета — последната университетска мода. Вървяха през смазващата тълпа и влизаха за покупките си с фамилиарно снизхождение към всички, което удиви и ужаси Ричърдс. На малкия паркинг пред книжарницата спираха и тръгваха спортни, често екстравагантни коли, повечето от тях с лепенки на университети по задните прозорци — Североизточен, Мичигънски, Бостън колидж, Харвард. По-голямата част от безделниците пред таблото не обръщаха внимание на колите, но някои се бяха втренчили в тях с безмълвен и отчаян копнеж.

Един уинт тръгна от клетката пред книжарницата и мястото му веднага зае спортен форд. Колата се сниши и остана на един инч от платното, когато шофьорът — ниско подстриган мъж, пушещ тридесетсантиметрова цигара, изключи от скорост. После леко подскочи, когато пътникът — конте в бял ловен костюм, слезе и изчезна в магазина.

Ричърдс въздъхна. Броенето на коли се оказа скучна игра. Съотношението между фордовете и най-близкия им съперник беше 78:40. Крайният резултат можеше да се предскаже по-лесно и от следващите избори.

Някой заблъска по вратата. Ричърдс застина.

— Франки? Вътре ли си, Франки?

Ричърдс не отговори. Не помръдваше, скован от страх.

— Да го духаш, Франки-бейби — чу се пиянско изхилване и отдалечаващи се стъпки. Почука се на следващата врата. — Тук ли си, Франки?

Сърцето му бавно слезе от гърлото.

Фордът потегли и друг зае мястото му. Седемдесет и деветият. По-дяволите.

Мина пладне. После стана един часът. Ричърдс го разбра по далечното биене на църковни камбани. По някаква ирония човекът, който броеше всеки час, нямаше часовник.

Измисли си друг вариант на играта. За „Форд“ — две точки, „Стюдбейкър“ — три, „Уинт“ — четири. Брои се до петстотин коли.

Може би петнадесет минути по-късно забеляза младия мъж в черно-бяло спортно сако. Стоеше облегнат на един стълб до книжарницата, зачетен в някакъв концертен плакат. Никой не го гонеше оттам. Полицаите сякаш не го забелязваха.

„Плашиш се от сенки, мой човек. След малко ще почнеш да ги виждаш в ъглите на стаята.“

Уинт с огъната броня. Жълт форд. Стар стюдбейкър със свистящ, описващ малки кръгчета, ауспух. „Фолксваген“ — умряла работа, те са извън класацията. „Стюдбейкър“.

На пневмобусната спирка на ъгъла стоеше равнодушно мъж, запалил дълга цигара. Около него нямаше други чакащи. Естествено. Пневмобусите бяха преминали и Ричърдс знаеше, че следващият ще дойде чак след четиридесет и пет минути.

Усети студ да сковава слабините му.

Стар човек вървеше по отсамния тротоар и от време на време се облягаше на стената на сградата.

Други двама, облечени в дебели балтони, слязоха от едно такси, като разговаряха оживено. Зачетоха се в менюто на витрината на ресторант „Стокхолм“.

Мина някакъв полицай, поговори с човека на спирката и продължи пътя си.

Ричърдс забеляза със смътен страх, че много от безделниците пред таблото се влачеха значително по-бавно. Дрехите и походката им му се сториха странно познати, сякаш винаги са се навъртали тук, а той чак сега усещаше присъствието им, колебливо и с изненада, както разпознаваш гласовете на умрели хора в сънищата си.

Полицаите също бяха повече.

„Поставят ми капана“ — мисълта го хвърли в безпомощен и безнадежден ужас.

„Не — поправи се той. — Отдавна си в капана.“

… междинно отчитане — минус 070…

Ричърдс бързо отиде до банята. Беше спокоен, опитваше се да не обръща внимание на страха, тъй както човек, застанал на висока скала над морето, не обръща внимание на дъждовната капка. Можеше да се измъкне, само ако запази разума си. Паниката означаваше бърза смърт.

Под душа някой пееше дрезгаво и фалшиво популярна песен. При писоарите и умивалниците нямаше хора.

Беше се сетил за този номер без усилие, докато стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как методично и застрашително засилват обръча около сградата. Ако не му беше хрумнала тази мисъл, още щеше да стои там, като Аладин, втренчен в дима от лампата, който се превръща в могъщ дух. Бяха използвали този трик като деца, за да крадат вестници от мазетата на блоковете. Моли ги купуваше за по пет цента килограма.

С рязко дръпване изтръгна от стената една от телените скоби, в които някога е имало четки за зъби. Беше малко ръждясала, но щеше да свърши работа. Тръгна към асансьорите, като пътьом изправяше телта.

Натисна копчето. Мина цяла вечност, докато асансьорът слезе от осмия етаж. Клетката беше празна. Слава Богу.

Влезе в нея, хвърли поглед в двете посоки на коридора и се обърна към редицата бутони. До копчето с надпис за мазето имаше процеп, вероятно за картата на портиера. Фотоклетка я проверяваше и чак след това той можеше да го натисне и да слезе в мазето.

„Ами ако не стане? Не мисли за това. Не мисли сега за това!“

Изкривил лице в очакване на електрически удар, Ричърдс едновременно пъхна телта в процепа и натисна копчето. Шумът отвътре прозвуча като кратка електронна ругатня. Ръката му изтръпна, разтърсена от слаб ток. И нищо друго. После металната решетка прегради изхода, вратите се затвориха и асансьорът се заклати неохотно надолу. От процепа се издигаше тънка струйка синкав дим. Ричърдс се дръпна от вратите и загледа проблясващите цифри на етажите. Когато светна „П“, моторът високо горе издаде стържещ звук и изглеждаше, че кабината ще спре. Но след миг (вероятно решила, че е изплашила Ричърдс достатъчно) тя продължи надолу. Двадесет секунди по-късно вратите се отвориха и той излезе в огромното и полутъмно мазе. Някъде капеше вода. Наблизо претича подплашен плъх. Иначе беше сам. Засега.

… междинно отчитане — минус 069…

По тавана се преплитаха дебелите тръби на парното, покрити с паяжини. Котелът силно изгърмя и Ричърдс почти изкрещя от страх. Болезнената липса на адреналин в кръвта почти парализираше сърцето и краката му.

Тук също имаше вестници. Хиляди, наредени на купчини и вързани с канап. Безброй плъхове, цели семейства, се бяха настанили сред тях. Червените им подозрителни очи следяха натрапника. Отдалечи се от асансьора и спря в средата на помещението. На една от колоните видя разпределителна кутия, а от другата й страна бяха подпрени инструменти. Ричърдс взе един железен лост и тръгна, като следеше с очи напукания циментов под.

Забеляза капака на главната канализационна шахта вляво от себе си, почти до стената. Отиде до него и го разгледа, като се чудеше дали ловците вече знаеха, че е слязъл тук.

Капакът беше стоманен, с решетка в средата и диаметър около един метър. Между него и ръба на шахтата имаше дупка за лоста. Ричърдс го пъхна в нея, натисна и повдигна края на капака. Застъпи с крак лоста, хвана с ръце ръба на кръглата стоманена плоча, вдигна го нагоре и я обърна на цимента. Капакът силно издрънча и плъховете се разквичаха ужасени.

Тръбата се спускаше надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса, а вътрешният й диаметър не беше повече от седемдесет и пет — осемдесет сантиметра. Беше много тъмна и силен пристъп на клаустрофобия стегна гърлото му. Твърде тясна, за да се движиш, твърде тясна дори да дишаш в нея. Но друг начин нямаше.

Обърна капака на пода и го избута до шахтата така, че да се показва съвсем малко от него, достатъчно, за да може да го хване отдолу, когато влезе в тръбата. След това отиде до разпределителната кутия, изкърти катинара с лоста и я отвори. Тъкмо щеше да почне да вади бушоните, когато му хрумна друга идея. Покрай цялата източна страна на помещението бяха струпани мръсни жълти камари от вестници. Отиде до тях и измъкна от джоба си смачкания кибрит, с който си бе палил цигарите. Бяха останали три клечки. Взе лист хартия от купа и го нави на руло. Притисна го с лакът към тялото си и запали една клечка. Тя изгасна още преди да се разгори. Втората се изплъзна от треперещите му пръсти и изсъска на мокрия цимент.

Третата пламна и не изгасна. Ричърдс приближи хартията, огънят я обхвана и тя се разгоря с весел блясък. Един плъх, вероятно надушил какво ще се случи след малко, изтича през краката му и се скри в тъмното.

Изведнъж си помисли, че няма никакво време, но изчака — нямаше повече клечки. Внимателно пъхна горящия лист в една пролука във високата до гърдите стена и се успокои чак когато видя огънят да се разпространява.

Големият резервоар за гориво на сградата беше вграден в съседната стена. Сигурно щеше да избухне. Поне така си мислеше Ричърдс.

Сега вече тичайки, той отиде до разпределителната кутия и започна да издърпва дългите цилиндрични бушони. Беше извадил повечето от тях, когато изгаснаха лампите в мазето. Отправи се пипнешком към шахтата. Разгарящите се вестници хвърляха бледи трепкащи отблясъци.

Седна на ръба и краката му увиснаха. После внимателно се плъзна надолу. Когато главата му беше под нивото на пода, той притисна коленете си в двете страни на тръбата, за да се задържи, и вдигна ръце. Беше трудна и бавна работа. Нямаше достатъчно пространство. Чуваше пращенето от пожара, а светлината, вече яркожълта, заливаше помещението. Треперещите му пръсти напипаха ръба на шахтата. Протегна ръце и хвана капака. Започна да го придърпва напред, като поемаше все по-голямата тежест с мускулите на гърба и врата си. Когато прецени, че между капака и гнездото му остават милиметри, Ричърдс се напрегна и дръпна с всичка сила напред. Той влезе на мястото си и издрънча глухо, като изви назад китките му. Ричърдс отпусна колене и се плъзна надолу като момче на пързалка. Повърхността на шахтата беше покрита с тиня и това го улесняваше. Три метра и половина по-надолу тръбата преминаваше в хоризонтален участък. Краката му се удариха силно и той остана там като пияница, облегнат на улична лампа.

Не можеше да премине в хоризонталната тръба. Подобната на полуразгънат лакът извивка на шахтата беше прекалено тясна. Усети нов пристъп на клаустрофобия, силен и задушаващ. „Заклещен — повтаряше мозъкът му. — Заклещен тук долу. Заклещен, заклещен…“

С мъка потисна писъка в гърлото си. „Успокой се. Вярно, много е изтъркано, много банално, но трябва да останеш съвсем спокоен. Съвсем спокоен. Защото си на края на тази тръба и не можеш да продължиш нито нагоре, нито надолу и ако проклетият резервоар гръмне, ще станеш на фрикасе, а…“

Започна бавно да се извърта настрани, докато застана легнал по корем вместо по гръб. Тинята помагаше на движенията му. Сега в тръбата беше доста светло, а температурата се покачваше. Сенките, които капакът на шахтата хвърляше върху измъченото му лице, приличаха на затворнически решетки.

Притисна стомаха, гърдите и слабините си в тръбата, прегъна коленете си и успя да се плъзне още по-ниско. Стъпалата и прасците му влязоха в хоризонталната шахта и той остана коленичил, сякаш се молеше. Но седалището и бедрата му все още здраво опираха в керамичната повърхност над входа за хоризонталния участък. Лошо.

Стори му се, че чува крясъка на някакви команди, приглушени от пращенето на огъня, но вероятно бяха плод на изтерзаното му и трескаво въображение.

Започна да стяга и разпуска последователно мускулите на бедрата и прасците си. Беше уморително, но колената му малко по малко се приплъзваха назад под него. Отново вдигна ръце, за да си осигури повече място, и лицето му плътно опря в тинята по тръбата. Още малко и щеше да мине. Изви максимално гърба си и започна да бута с ръце и глава — единствено тях можеше да използва за придвижване.

Вече си мислеше, че мястото наистина не е достатъчно, че ще си остане да виси тук, неспособен да помръдне, когато тазът му изведнъж хлътна надолу. Ожули болезнено гърба си, а ризата му се събра на раменете. Тялото му беше влязло в хоризонталната тръба, само главата и ръцете му останаха извити назад, като изкълчваха ставите му, но успя да промуши и тях. Лежеше задъхан, с размазана по лицето си тиня и изпражнения на плъхове, а одраната кожа на пръста му кървеше.

Тази тръба беше още по-тясна. Раменете му леко опираха встрани, когато си поемеше въздух.

„Слава Богу, че съм недохранен.“

Задъхвайки се, той започна да пълзи заднешком в пълен мрак и неизвестност.

… междинно отчитане — минус 068…

Измина така около тридесет и пет метра като къртица, без да вижда нищо. Изведнъж резервоарът за гориво избухна с гръм, от който тръбите завибрираха и усилиха звука до непоносимо кресчендо. Силен блясък освети шахтата, сякаш някой беше възпламенил огромно количество фосфор. Секунда по-късно вълна нажежен въздух го блъсна в лицето и той се намръщи от болка. Камерата в джоба на якето се клатеше и подскачаше, докато Ричърдс се опитваше да се движи по-бързо. Тръбата постепенно се нагорещяваше от силната експлозия и огъня, който върлуваше горе, точно както се нагрява дръжката на тигана върху газовия котлон. Съвсем не му се искаше да бъде опечен като картоф в жарта.

Потта се стичаше на вадички по лицето му и се смесваше с другата мръсотия. На бледата и чезнеща светлина от огъня той изглеждаше като индианец, нашарил лицето си с цветовете на войната. Повърхността на тръбата вече пареше при допир.

Ричърдс пълзеше заднешком на колене и лакти, а седалището му непрекъснато опираше в горната част на шахтата. Дишаше като куче, учестено и насечено. Дробовете му трудно поемаха горещия, наситен с лигавата миризма на петрол въздух.

„Ще се опека тук. Ще се опека.“

Изведнъж усети, че стъпалата му висят в празно пространство. Опита се да погледне между краката си, но зад него беше прекалено тъмно, а очите му — прекалено раздразнени от светлината отпред. Налагаше се да рискува. Продължи назад, докато колената му стигнаха края на тръбата, легна и внимателно отпусна надолу краката си. Обувките му потънаха във вода, студена и стряскаща след горещината в шахтата. Новата тръба пресичаше под прав ъгъл тази, от която Ричърдс току-що беше излязъл, и беше по-голяма от нея — достатъчно, за да може да върви приведен. Гъстата, бавно течаща вода покриваше глезените му. Спря се за малко и погледна назад към входа на малката шахта — блестящ кръг от отразени пламъци. Това, че все още виждаше отблясъците от пожара, означаваше, че експлозията наистина е била голяма.

Ричърдс се опита да се убеди, че Ловците ще решат, че е изгорял в пъкъла на горящото мазе и няма да предположат, че се е измъкнал. В противен случай вероятно нямаше да открият пътя на бягството му, преди да потушат пожара. Този извод му даде известна сигурност. Но и изводът, че няма да го открият в Бостън, също бе изглеждал правилен.

„А може би наистина не те бяха открили. Кого всъщност видя около сградата?“

Не. Бяха те. Той знаеше. Ловците. Носеха със себе си мириса на злото. Той беше долетял до стаята му на петия етаж по някакви невидими подсъзнателни пътища.

Един плуващ плъх мина покрай него, а блестящите му очи го погледнаха за миг. Ричърдс ритна във водата след него. Плъхът продължи да плува по посока на течението.