Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Running Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Издание:

Стивън Кинг. Бягащият човек

Издателска къща „Сибия“, София, 1992

Американска

Редактор: Камелия Янакиева

Превод от английски: Георги Генчев

Технически редактор: Николай Зарков

Коректор: Елисавета Павлова

Дадена за набор — март 1992 г. Излязла от печат — юни 1992 г.

Издателски коли 23. Печатни коли 14.5. Формат 70/100/32. Цена 15 лв.

Предпечатна подготовка: Лазар Бонев, Нели Ковачева, Нина Кирчева

Печат: „Полипринт“ — Враца

ISBN 954–8028–16–6

Издателска къща „Сибия“, София, жк „Младост-4“, бл. 468, вх. Б

 

© Stephen King. The Running Man

© Signet trademark reg. US PAT. OFF. and Foreign countries

Registered trademark — marca registrada

Hecho en Chicago, USA

Signet classic, Mentor, Onyx, Plume, Meridian and Nal Books are published by

New American Library, 16633 Broadway, New York 10019

First Signet (Omnibus) Printing, November 1986

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Бягащият човек от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Бягащият човек
The Running Man
АвторРичард Бакман (Стивън Кинг)
Първо издание1982 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфантастика, ужаси
Видроман
ПредходнаПътна мрежа
СледващаПроклятието
НачалоShe was squinting at the thermometer in the white light coming through the window.

Бягащият човек (на английски: The Running Man) е роман на Стивън Кинг от 1982 г. През 1987 е направена и екранизация, с участието на Арнолд Шварценегер в главната роля.

Сюжет

Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в игри, в които рискуват живота си и които се предават по телевизията. Бен Ричардс – главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“ и единствената цел на главния герой в нея е да остане жив.

Край на разкриващата сюжета част.

… междинно отчитане — минус 094…

 

Силен звънец го събуди точно в шест на следващата сутрин. За момент остана объркан, като в мъгла, зачуди се дали Шийла е купила будилник или какво. После се опомни и седна в леглото.

Поведоха ги в групи по петдесет човека в голяма обща баня, където показваха картите си пред камера, охранявана от полицай. Ричърдс влезе в облицована в синьо кабина с огледало, мивка, душ и тоалетна. На лавицата над мивката имаше електрическа самобръсначка, сапун, запечатани в целофан четки за зъби и наполовина използвана паста. На една табелка, пъхната под ъгъла на огледалото, пишеше: „Уважавай тази собственост.“ Някой беше надраскал под нея „Уважавам само задника си!“.

Ричърдс се изкъпа, избърса се с най-горната кърпа от купчината върху казанчето на тоалетната, обръсна се и се среса. Заведоха ги в кафетерията на етажа, където отново показаха картите си. Ричърдс взе поднос и го плъзна по шубера от неръждаема стомана. Дадоха му кутия „Корнфлейкс“, мазна чиния с пържено месо, черпак бъркани яйца, препечена филия, твърда като надгробна плоча от мрамор, половин пинта мляко, чаша рядко кафе (без сметана), пакетче захар, пакетче сол, парче съмнително масло върху къс омазнена хартия.

Той погълна лакомо порцията си като всички останали. За него това беше първата истинска храна от Бог знае колко време насам, различна от парчетата мазна и дебела пица и таблетките, отпускани от правителството. И все пак тя бе някак странно лека, сякаш някакъв вампир — началник-кухня, бе изсмукал вкуса й и оставил само това, което е наистина хранително.

Какво ли закусваха те тази сутрин? Таблетки, приготвени от преработени водорасли. Сухо мляко за детето. Силно отчаяние го погълна изведнъж. Господи, кога ще започнат да виждат пари? Днес? Утре? Следващата седмица? Или и това също е уловка, изпипан трик в името на зрителите?

Той остана на мястото си, забил поглед в празната чиния, докато не се чу звънецът в седем часа, когато всички станаха, за да ги поведат към асансьорите.

 

 

… междинно отчитане — минус 093…

 

На четвъртия етаж събраха групата от петдесет души, в която беше и Ричърдс, в голяма стая без мебели, опасана от пръстен хоризонтални процепи, като пощенски кутии. Отново показаха картите си и вратите на асансьора се затвориха зад тях. Влезе изпит мъж с оредяла коса и емблемата на Игрите (силует на човешка глава, изобразен на фона на прожектор) на престилката.

— Моля, съблечете се и извадете всички ценности от дрехите си — каза той, — след това пуснете дрехите в един от процепите за изгаряне. Ще ви бъдат раздадени комбинезони на игрите — той се усмихна великодушно. — Можете да ги задържите независимо от окончателното решение на комисията за вашето участие.

Чу се мърморене, но всички се подчиниха.

— Побързайте, моля ви — каза мъжът и плясна два пъти с ръце като прогимназиален учител, който обявява край на междучасието. — Предстои ни още много.

— Вие също ли ще участвате? — попита Ричърдс.

Изпитият мъж го погледна с недоумение. Някой отзад се изкикоти.

— Няма значение — каза Ричърдс и измъкна единия си крак от панталона. Извади от дрехите си своите ценности без стойност и набута ризата, панталоните и бельото в процепа. За миг някъде отдолу гладно проблясваха пламъци.

Вратата в другия край на залата се отвори. (Винаги имаше врата в другия край. Мъжете бяха като плъхове в огромен, насочен нагоре, лабиринт. „Американски лабиринт“ — помисли си Ричърдс.) Вкараха големи кошове на колела, означени S, M, L и XL. Ричърдс избра XL заради височината си и очакваше комбинезонът да виси на него като чувал, но той му пасна много добре. Мекият плат прилепваше по тялото, приличаше на коприна, но беше по-здрав. Имаше само един пластмасов цип отпред. Всички комбинезони бяха тъмносини, с емблемата на игрите на десния горен джоб. Когато цялата група ги облече, Ричърдс се почувства сякаш без лице.

— Оттук, моля — каза изпитият мъж и ги въведе в друга „чакалня“. Неизбежният екран на Безплатната телевизия святкаше и гърмеше. — Ще ви извикват в групи по десет души.

Седнаха. След малко Ричърдс се изправи и отиде до прозореца. Навън продължаваше да вали. Улиците бяха мокри, хлъзгави и черни. Зачуди се какво ли прави Шийла.

 

 

… междинно отчитане — минус 092…

 

В десет и петнадесет Ричърдс мина през вратата зад екрана. Над нея висеше друг надпис — „ОТТУК“, допълнен със стрелка. Сега в групата бяха десет. Вървяха един зад друг. Камера провери картите им. В новата зала имаше десет кабинки с по три стени, но този път по-солидни. Бяха облицовани с перфорирани коркови плоскости, които изолираха шума. От скрити говорители се носеше музика. Подът беше покрит с плюшен килим. Ричърдс чувстваше стъпалата си странно от допира с нещо, което не е цимент.

Меката светлина, идваща от тавана, не дразнеше очите.

Изпитият мъж му каза нещо. Ричърдс премигна насреща му:

— Шеста кабина — повтори той укорително.

— Добре.

Отиде в шеста кабина. Вътре имаше маса, а зад нея голям стенен часовник, закачен на нивото на очите. На масата лежеше подострен молив „Джи-Ей/Ай Би Ем“ и куп листа без редове.

„Евтино минават“ — помисли си Ричърдс.

До всичко това стоеше изправена една ослепителна жрица от компютърната ера — една висока и царствена блондинка в къси панталони в цветовете на дъгата, които ясно открояваха леко изпъкналия триъгълник между краката й. Розовите щръкнали зърна на гърдите й игриво повдигаха копринената блузка на дупки.

— Седнете, моля — каза тя. — Аз ще проведа следващия тест. Казвам се Ринда Уорд.

Тя протегна ръка. Ричърдс я стисна изненадан:

— Бенджамин Ричърдс.

— Може ли да ви наричам Бен?

Усмивката й беше привлекателна, но си личеше, че не влага никакво чувство в нея. Усети, че надигащото се желание у него е точно това, което те очакваха да изпита при вида на тази добре сложена жена с нейното добре гледано тяло. Това го вбеси. Сигурно се възбуждаше, като го показва пред бедните глупаци на път към месомелачката.

— Разбира се — отговори Ричърдс. — Хубави цици.

— Благодаря — отвърна невъзмутимо тя.

Сега той седеше зад масата и я наблюдаваше отдолу, докато тя го гледаше отгоре и така смущаваше още повече.

— Днешният тест е за твоите умствени способности, тъй както вчерашният беше за физическото ти състояние. Ще продължи дълго и ще обядваш към три следобед — при положение, че го преминеш. — Усмивката й изчезваше за малко и отново проблясваше. — Първата част е словесна. Времето, с което разполагаш, е един час от момента, в който ти дам книжката с тестовете. Можеш да ми задаваш въпроси по време на изпита и ако са позволени, ще ти отговарям. Разбира се, стига да не са въпроси от самия тест. Дотук ясно ли ти е?

— Да.

Тя му подаде книжката. На корицата беше нарисувана голяма червена длан с разперени пръсти. Под нея с големи червени букви пишеше „СТОП“. А отдолу — „Не отваряйте на първа страница, докато изпитващият не ви каже да започвате.“

— Сериозна работа — отбеляза Ричърдс.

— Моля? — безупречно изваяните й вежди се повдигнаха.

— Нищо.

— Когато отвориш книжката, ще намериш изпитна карта — продължи тя урока си. — Отбелязвай отговорите с ясни и плътни черти. Ако искаш да поправиш нещо, изтривай предишната отметка напълно. Ако не знаеш някой отговор, моля те, не налучквай. Разбираш ли ме?

— Да.

— Тогава обърни на първа страница и започвай. Когато кажа стоп, остави молива. Хайде, можеш да започваш.

Той не започваше. Спокойно и нагло оглеждаше тялото й. След малко тя се изчерви.

— Часът ти изтича, Бен. По-добре…

— Защо всички мислят, че щом се занимават с хора от южните квартали, непременно имат работа с безнадеждни тъпаци, които мислят само за чукане?

Сега тя съвсем се обърка.

— Аз… Аз никога…

— Не, ти никога — той се усмихна и взе молива. — Господи, колко сте глупави.

Той се наведе над теста, докато тя все още се чудеше какво да отговори или да открие причината за реакцията му. Вероятно наистина не разбираше нищо.

Първата част се състоеше от изречения с една пропусната дума — той трябваше да подчертае верния отговор.

„1. Една … пролет не прави.

а. мисъл

б. бира

в. птичка

г. кражба

д. нито едно от изброените.“

Той бързо попълваше изпитната карта, като рядко спираше, за да обмисли втори път отговора. Следваха тестове за трудни думи и антоними. Когато свърши, оставаха още петнадесет минути до изтичането на часа. Тя не взе листа — по правило той не можеше да й го върне преди изтичането на определеното време. Ричърдс се облегна назад и се загледа безмълвно и многозначително в почти голото й тяло. Тишината стана напрегната, плътна и потискаща. Личеше й, че иска да се покрие с нещо и той го забеляза. Това му достави удоволствие.

Когато времето изтече, жената му подаде втора книжка. На първата страница имаше нарисуван бензинов карбуратор. Под него пишеше:

„Това се слага в:

а. косачка

б. телевизионен екран

в. електрически хамак

г. автомобил

д. нито едно от изброените.“

Третият тест беше свързан с математиката. Не го биваше много с числата и започна леко да се поти, когато видя, че времето бързо напредва. Накрая му се струваше, че горещината в кабинката е непоносима. Не успя да довърши последния въпрос. Ринда Уорд се усмихна прекалено широко, докато измъкваше изпитната карта от ръцете му.

— С това не беше много бърз, Бен.

— Но всички отговори са верни — каза той и й се усмихна. Наведе се напред и леко я плесна по задника.

— Вземи си един душ, малката. Добре се справи.

Лицето й пламна.

— Мога да те дисквалифицирам.

— Глупости. Ще те уволнят, това е всичко.

— Махай се! Връщай се в редицата! — гласът й бе станал дрезгав, а тя изглеждаше изведнъж готова да заплаче. Това, което Ричърдс изпита към нея в този момент, беше почти съжаление, но той го потисна.

— Пожелавам ти приятна вечер. Излез и вечеряй шест различни ястия с този, с който спиш тази седмица, и си мисли за детето ми, което умира от грип в един мръсен двустаен апартамент от Масовото строителство.

Той я остави втренчена в него с побеляло лице.

От групата бяха останали шест души. Те преминаха в следващата стая. Часът бе един и половина.