Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 120 гласа)

Втора част

I.

Жорж Дюроа се върна към всичките си предишни навици. Той беше се настанил на първия етаж на една малка къщица, на улица „Цариградска“. Живееше спокойно, като човек, който се готви за нов живот. Отношенията му с г-жа дьо Марел заприличаха почти на съпружески. Сякаш се упражняваше предварително в онова, което щеше да се случи скоро. Любовницата му, която често се чудеше на спокойствието и редовността на техните връзки, повтаряше, смеейки се:

— Ти си по-спокоен дори от мъжа ми, та не си е струвало трудът да го сменям.

Г-жа Форесте не беше се върнала от Кан. Той получи от нея писмо, в което му съобщаваше, че ще се върне едва към средата на април. Тя не споменаваше нещо за тяхното сбогуване. Той беше напълно решен да употреби всички средства, за да се ожени за нея, ако все пак тя се двоуми. Дюроа вярваше в оная пленителна сила, която усещаше в себе си, сила голяма и непреодолима, която покоряваше всички жени.

Едно късо писъмце го предизвести, че решителният час наближава:

„В Париж съм. Елате да се видим. Мадлен Форесте“.

Нищо повече. Той го получи с пощата, която пристигна в девет часа. И отиде при нея в същия ден в три часа. Тя му простря и двете си ръце, като го посрещна с хубавата си мила усмивка. Двамата няколко секунди се гледаха проницателно. После тя прошепна:

— Колко добър се показахте, като дойдохте там при онези ужасни обстоятелства.

— Аз бих направил всичко, което бихте ми заповядали — отговори той.

Двамата седнаха. Тя го разпита за новини, за семейството на Валтер, за всички сътрудници и за вестника. Тя често мислеше за вестника.

— Силно усещах липсата му — говореше тя, — много силно. В душата си се чувствам журналистка. Какво да ви кажа, обичам тази професия.

След това тя млъкна. Стори му се, че в усмивката й, в тона на гласа й, в самите й думи имаше някаква покана. Макар че се беше зарекъл да не бърза с решението си, той каза:

— Е, добре… Защо… защо… да не се заловите пак… с това занятие… под името… под името… Дюроа.

Тя изведнъж стана сериозна и, като постави ръката на рамото му, тихичко каза:

— Нека не говорим още за това.

Дюроа усети, че тя се ужасява и, като коленичи пред нея, започна страстно да целува ръцете й, като повтаряше:

— Благодаря, благодаря, колко много ви обичам!

Тя стана. Той направи същото и забеляза, че е много бледа. В този миг Дюроа разбра, че я е спечелил. И понеже се намираха един срещу друг, той я прегърна, после я целуна по челото с нежна, продължителна целувка.

Когато се освободи от прегръдките му, тя поде сериозно:

— Слушайте драги мой, нищо още не съм решила. Възможно е решението да бъде „да“, но вие ще ми дадете дума, че никому нищо няма да казвате за това, докато аз не ви разреша.

Дюроа се закле да изпълнява волята й и си тръгна с препълнено от радост сърце. От този ден той беше много предпазлив при посещенията, които й правеше. Не искаше от нея категорично съгласие, защото тя имаше свой начин на действия — да казва „по-нататък“, да прави проекти, в които влизаха и неговият, и нейният живот.

Дюроа работеше мъжки, не харчеше много, мъчеше се да спести някой и друг фрак, за да не бъде без нищо, когато дойде часът да се жени.

Лятото мина, мина и есента без някой да подозре нещо, защото те се виждаха рядко и то като обикновени познайници.

Една вечер Мадлен, като го гледаше проницателно, му каза:

— Не сте ли съобщили още за намерението ми на г-жа дьо Марел?

— Не, скъпа моя. Аз ви дадох дума, че ще пазя тайна, затова никому нищо не съм казал.

— Е, добре, време е вече да я предизвестите. Аз пък ще предизвестя семейство Валтер. Това ще стане още тази седмица, нали?

Той се изчерви и каза:

— Да, още утре.

Тя отвърна очите си от него, сякаш не искаше да забележи неговото смущение, и продължи:

— Ако искате, ние ще се венчаем в началото на май. Това ще бъде много удобно.

— На всичко ви се подчинявам с радост.

— Много приятно ще ми бъде сватбата да стане на десети май, който е съботен ден, защото ми е рождения ден.

— Нека бъде на десети май.

— Родителите ви живеят близо до Руан, нали?

— Да, близо до Руан, в Кантельо.

— Какво работят те?

— Те са… те са… дребни рентиери.

— Ах! Много желая да се запозная с тях.

Той се смути и каза:

— Само че те… са…

После той, като истински твърд човек, решително добави:

— Мила моя приятелко, те са селяни, имат кръчма и направиха големи усилия, за да ми дадат възможност да се изуча. Аз не се срамувам от тях, тяхната… тяхната… селска простота може би ще ви притесни.

Тя се усмихна прелестно и лицето й светна от нескрита доброта:

— Не. Много ще ги обичам. Ще идем да ги видим. Аз искам. И за това ще ви говоря. Аз също съм дъщеря на бедни родители… Но ги изгубих. Умряха. Никого вече нямам на този свят. — Тя му подаде ръка и добави: — Освен вас.

Дюроа бе развълнуван, почувства се напълно покорен от тази жена.

— Мислех за нещо — каза тя, — но то е доста трудно да се обясни.

— Какво е то? — попита той.

— Е, добре скъпи мой, и аз съм като всички жени, имам си… слабостите, дребнавостите, обичам това, което блести и звъни. Страстно обичам да нося благородно име. Не можете ли някак да си облагородите малко името по случай женитбата ни?

И тя се изчерви сякаш му беше предложила нещо неприлично.

— Много често съм мислил върху това, но не ми се вижда лесно — отговори той спокойно.

Той се засмя и каза:

— Страх ме е да не стана смешен.

Тя си повдигна раменете и рече:

— Никак не, никак не. Всички правят това и никой не им се надсмива. Разделете на две името си: Дю Роа. Много хубаво звучи.

— Не, не бива — веднага отговори той. — Този начин е много прост, много обикновен, много известен. Аз мислех да взема името на родното си място — най-напред като литературен псевдоним, после полека-лека да го прибавя към моето име. След това е много по-лесно да разделя на две името си, както ми предлагате.

— Родното ви място е Кантельо, нали? — попита тя.

— Да.

Тя се подвоуми и каза:

— Не. Не обичам окончанието му. Не можем ли да поизменим тая дума… Кантельо.

Тя взе едно перо от масата и написа различни имена, като опитваше на глас звучността им. Изведнъж извика:

— Открих, ето, вижте.

И тя му подаде един лист хартия. Той прочете: „Г-жа Дю Роа дьо Кантел“.

Жорж помисли малко, после сериозно каза:

— Да, това е много добро.

Мадлен се зарадва твърде много и повтаряше:

— Дю Роа дьо Кантел, Дю Роа дьо Кантел, г-жа Дю Роа дьо Кантел.

— Това е чудесно, чудесно.

И тя добави убедена:

— И ще видите колко лесно ще го възприемат всички. Но трябва да намерим подходящ случай, защото после ще бъде много късно. Още от утре вие ще подписвате хрониките си с името Д.‍ дьо Кантел, а отзивите си просто с Дю Роа. Това се прави всеки ден във вестниците и никой няма да се учуди, че използвате псевдоним. До женитбата си ние можем още да го поизменим, като кажем на приятелите, че сте се отказали от вашето „Дю“ от скромност, поради положението си или дори без нищо да казваме.

— Кое е собственото име на баща ви?

— Александър.

Тя повтори тихо два-три пъти „Александър, Александър“, като слушаше звучността на сричките. После написа на един съвсем бял лист:

„Г-н и г-жа Александър Дю Роа дьо Кантел имат честта да ви съобщят за женитбата на г-н Жорж Дю Роа дьо Кантел, техен син, с г-жа Мадлен Форесте“.

Тя погледна с наслада написаното и възхитена от ефекта каза:

— С нищо нещо човек постига всичко, което поиска.

Когато Жорж отново бе на улицата, решен занапред да се нарича Дю Роа, и дори Дю Роа дьо Кантел, стори му се, че придобива друга важност. Той вървеше по-гордо, с високо изправена глава, с по-извити нагоре мустаци, както обикновено върви един благородник. В него напираше радостното желание да каже на минувачите: „Наричам се Дю Роа дьо Кантел“.

Още щом се върна у дома си, мисълта за г-жа дьо Марел го обезпокои и веднага й писа, че иска да се срещне с нея на другия ден.

„Тази среща ще бъде много тежка — помисли си той. — Ще има много силна буря“.

С присъщата си безгрижност, не желаейки да мисли за неприятностите в живота, започна да пише статия за новите данъци, които трябваше да се въведат, за да се осигури равновесието в бюджета. В нея той предвиди сто франка годишен данък за благородната частица дьо и от петстотин до пет хиляди франка за титлите от барон до принц.

И се подписа: Д.‍ дьо Кантел.

На другия ден той получи от г-жа дьо Марел бележка, в която тя му съобщаваше, че ще дойде в един часа.

Жорж я очакваше с безпокойство. Решил бе да й каже всичко от самото начало и убедително да й докаже, че не може завинаги да остане неженен. И понеже г-н дьо Марел продължава да живее, той е принуден да помисли за друга, своя законна съпруга.

Силно развълнуван, когато чу че се звъни, сърцето му започна да тупти неудържимо.

Г-жа дьо Марел се хвърли в прегръдките му и каза:

— Добър ден, Бел Ами!

Но след като усети студенина в прегръдката му, тя го изгледа и го попита:

— Какво ти е?

— Седни — каза той. — Ние трябва да поговорим сериозно.

Тя седна, без да сваля шапката си, като си вдигна само воала до челото. Дюроа наведе очи, като обмисляше откъде да захване. След това започна тихо:

— Моя скъпа приятелко, ти виждаш, че съм много смутен, много натъжен и много затруднен за онова, което ще кажа. Много те обичам, наистина те обичам от все сърце и страхът, че ще ти стане мъчно от онова, което ще ти кажа, ме натъжава още повече.

Тя пребледня, усети, че трепери:

— Какво има? Говори бързо!

Дюроа каза тъжно, но решително, с онова престорено отчаяние, с което понякога си служим, за да прикрием известна радост:

— Аз ще се женя.

Тя въздъхна силно като жена, която ще изгуби съзнание — това бе въздишка тежка, излязла от дълбочината на гърдите й. И след това започна да се задавя, без да може да говори. Като видя, че тя нищо не казва, той продължи:

— Не можеш да си представиш колко страдах, докато взема това решение. Но аз нямам нито положение, нито пари. Сам съм в Париж. Трябва да имам някого до себе си, някого, който преди всичко да ми бъде съветник, утеха и подкрепа. Другарка, съюзница, търсих и… намерих!

Той млъкна, надявайки се, че тя ще отговори гневно, яростно и с обиди.

Г-жа дьо Марел беше поставила едната си ръка на сърцето, сякаш за да го задържи, и продължаваше да диша мъчително, като гърдите й се повдигаха и люлееха главата й. Той хвана ръката й, която беше сложила върху облегалката на креслото, но тя бързо я дръпна. После зашепна, сякаш изгубваше съзнание:

— Ах, Боже мой!

Дюроа коленичи пред нея, без да смее да я докосне, и й заговори:

— Кло, моя малка Кло, влез в положението ми, разбери ме. Ах! Да можеше да се оженя за тебе, какво щастие! Но ти си имаш мъж. Какво можех да сторя? Размисли, моля ти се, размисли! Трябва да имам положение, но това не мога да постигна, ако нямам свой дом. Знаеш ли? Понякога ми е идвало да убия мъжа ти.

Той говореше със своя приятен пленителен глас, глас, който звучеше като музика.

От неподвижните очи на г-жа дьо Марел бавно се отрониха две сълзи и се търкулнаха по бузите й. В същото време други две се образуваха в края на клепачите. Той прошепна:

— Ах, не плачи, Кло, не плачи, моля ти се. Ти разкъсваш сърцето ми.

Тя се опита да прояви достойнство и гордост, и попита с треперещ глас на жена, която ще се разплаче:

— Коя е тя?

Жорж се подвоуми, но като разбра, че трябва да й каже, отговори:

— Мадлен Форесте.

Г-жа дьо Марел цяла се разтрепера, после млъкна и тъй дълбоко се замисли, сякаш беше забравила, че той се намира до нозете й.

И две прозрачни капки непрекъснато се появяваха в очите й, ронеха се и отново се явяваха други.

Тя стана. Дюроа разбра, че ще си тръгне, без да му продума, без да го укори и без да му прости. И той се почувства обиден и унизен до дъното на душата си.

Като искаше да я задържи, той улови здраво с ръцете си роклята й и обгърна закръглените й крака. Жорж я молеше:

— Заклевам те, Кло, не си отивай така, кажи нещо.

Тогава тя го изгледа от главата до краката, изгледа го с онзи влажен, крайно отчаян, толкова прелестен и толкова тъжен поглед, който показва безкрайната болка на едно женско сърце. Кло прошепна:

— Няма, няма какво да кажа… ти… ти имаш право… ти… добре избра, каквото ти трябваше…

И тя се измъкна от него, като се дръпна назад. Тръгна си, а той пак се опита да я задържи.

Като остана сам, Жорж се почувства замаян, сякаш бяха му нанесли силен удар по главата. „По-зле ли ще става или по-добре — промълви той. — Добре, че всичко свърши… без скандал“.

Почувствал се освободен от тежък товар, той се усети необвързан за новия си живот, започна да боксира срещу стената в опиянение от успеха си.

Когато вече бе с г-жа Форесте, тя го попита:

— Предизвестихте ли г-жа дьо Марел?

Жорж отговори спокойно:

— Разбира се…

Тя го гледаше изпитателно със светлите си очи.

— И тя не се ли развълнува?

— Не. Никак. Обратно — тя прецени, че това е много добре.

Новината скоро се разнесе. Едни се изненадаха, други твърдяха, че са я предвиждали, трети пък се усмихваха, като с това искаха да дадат да се разбере, че никак не са изненадани.

Младият мъж, който под хрониката сега се подписваше с Д.‍ дьо Кантел, под отзивите с Дю Роа, под политическите статии, които даваше от време на време с Дю Роа, половината от времето си прекарваше у годеницата. Тя се държеше с него с братска фамилиарност, в която се смесваше истинска, но скрита нежност и силен копнеж за близост, и която криеше някаква слабост. Тя бе решила женитбата да стане много тайно, само пред свидетелите, и още същата вечер да заминат за Руан. Планираше на другия ден да идат при старите родители на Жорж и да прекарат у тях няколко дни.

Дюроа се помъчи да я отклони от това намерение, но не успя и отстъпи.

Най-сетне дойде десети май. Младоженците прецениха, че е излишно църковното благословение, затова никого не поканиха и се явиха само в кметството. На връщане оттам занесоха багажа си на гара Сен Лазар и се качиха на влака, който заминава в шест часа вечерта, и потеглиха за Нормандия. Докато имаше и други пътници те не размениха нито дума помежду си. Но щом останаха сами във вагона те се спогледаха, и започнаха да се смеят, за да разсеят завладялото ги смущение.

Влакът бавно премина дългата Батиньолска гара, после пресече голата равнина, която започва от укрепленията и стига до Сена.

Дюроа и Мадлен от време на време разменяха по някоя и друга дума и после отново се обръщаха към прозореца.

Когато минаха Аниерския мост, те твърде много се развеселиха, щом видяха покритата с кораби, рибари и лодки река. Силното майско слънце пръскаше полегато лъчите си върху корабите и тихата река, която изглеждаше неподвижна. Сред реката една лодка, изопнала на двата си края два големи триъгълника от бяло платно, за да пречи на най-малкото подухване на вятъра, приличаше на грамадна птица, готова да хвръкне. Дюроа прошепна:

— Обичам много парижките околности — с тях са свързани много мои приятни спомени.

Тя отговори:

— Ами лодките, колко хубаво е да се носиш по водата при залез-слънце!

После млъкнаха, сякаш не смееха да продължат спомените за миналото си и останаха неми, трогнати може би от поезията на съжалението за това минало.

Дюроа, седнал срещу Мадлен, хвана ръката й и страстно я целуна.

— Когато се върнем — каза той, — понякога ще ходим да обядваме в „Шату“.

Тя тихичко каза:

— Толкова работи ще имаме да вършим! — сякаш искаше да му напомни: „Ще трябва да пожертваме приятното заради полезното“.

Жорж продължаваше да държи ръката й неспокойно и не знаеше как да изрази любовта си. Ако пред него беше някоя неопитна млада жена, той въобще не би се смутил, но пред изтънчената опитност на Мадлен той се стесняваше. Боеше се да не би да се покаже глупав, много страхлив или много груб, много бавен или много прибързан. Той леко стискаше ръката й в очакване на отговор на предизвикателството му.

— Много смешно ми се вижда, че вие сте моя жена — каза той.

— Защо? — попита тя изненадана.

— Не зная. Смешно ми се вижда. Иска ми се да ви целуна и ми е чудно, че имам право на това.

Тя спокойно му подаде бузата си — и той я целуна, сякаш целуваше сестра си.

Жорж продължи:

— Първият път, когато ви видях (както знаете, на оня обяд, на който ме покани Форесте), помислих си: „Ах, да можех да намеря такава жена?“ Е, добре. Намерих я, имам я.

— Много сте мил — прошепна тя и го погледна хитро право в очите, със засмян поглед.

Жорж си мислеше: „Колко съм студен, колко глупав съм. Трябва да съм по-решителен“. И попита:

— Я ми кажете как се запознахте с Форесте?

Тя отговори предизвикателно и лукаво:

— Нима отиваме в Руан, за да говорим за него?

Той се изчерви и каза:

— Глупак съм аз. Вие направо ме засрамвате.

Тя бе във възторг.

— Аз ли? Възможно ли е това?

Влакът минаваше през Сенжерменската гора, когато тя видя как изплашена сърна прескочи с мощен скок една алея.

— Ах! Една сърна!

И докато тя гледаше през отворения прозорец, Дюроа се наведе и продължително я целуна по косата на врата й, целувка на любовник.

Тя постоя за кратко неподвижна; после повдигна главата си и каза:

— Престанете, гъделичкате ме.

Но той не се дръпна, а местеше захласнат къдравите си мустаци по бялата й кожа — това бе една изнурителна целувка.

Тя се разтрепера и извика:

— Престанете вече.

Той беше хванал главата й е дясната си ръка, спусната зад нея, и я обръщаше към себе си. После се хвърли към устата й, както някоя граблива птица върху жертвата си.

Мадлен се бореше, отблъскваше го, мъчеше се да се отърве от него. Най-сетне успя и повтори:

— Но престанете вече.

Той не чуваше, прегръщаше я, целуваше я с жадни и разтреперани устни и се опитваше да я повали върху възглавниците на седалката. Тя с голяма мъка се отърва, стана и извика:

— Е, Жорж, престанете вече, моля. Не сме деца, все ще можем да потърпим до Руан.

Той седеше, цял почервенял и стреснат от разумните думи на Мадлен. После, като придоби пак малко хладнокръвие, каза весело:

— Добре, ще чакам. Но докато сме там, няма да произнеса дори двадесет думи. Мислете, защото все още минаваме през Поаси.

— Сега аз ще говоря — каза тя и седна пак до него.

Тя говори дълго за плановете, които им предстоеше да осъществят. Според нея, трябваше да задържат къщата, в която тя живееше с първия си мъж, а Дюроа щеше да заеме длъжността на Форесте във вестник „Ла ви франсез“, както и да получава неговата заплата.

Преди женитбата тя бе договорила с точността на вещ човек всички парични подробности по домакинството. Те се сдружиха с условие всеки да бъде господар на имота си и бяха предвидили всички възможни случаи: смърт, раздяла, раждане на едно или няколко деца. Дюроа имаше четири хиляди франка, но от тая сума дължеше хиляда и петстотин франка, които беше взел назаем. Останалите бяха спестени през годината. Мадлен имаше четиридесет хиляди франка, които й беше оставил, както тя казваше, Форесте.

Тя си спомни за него и започна да го хвали.

— Той беше много пестелив, много добър, много трудолюбив. За кратко време щеше да стане богат.

Дюроа вече не слушаше, той беше отдаден на съвсем други мисли.

Тя спираше да говори и потъваше в размисъл, после пак продължаваше:

— След три-четири години ще можете да печелите от тридесет до четиридесет хиляди франка на година. Толкова щеше да печели Шарл, ако беше останал жив.

Жорж, на когото започнаха да омръзват поученията й, отговори:

— Струва ми се, че ние не тръгнахме за Руан, за да говорим за него.

Тя го плесна леко по бузата и каза:

— Прав си, аз сгреших.

Мадлен се смееше. Като послушно дете той сложи ръцете си на коленете й.

— Вие изглеждате глупав — каза тя.

— Такава е ролята ми — отговори той. — Вие преди малко ми я припомнихте и вече няма да я изоставя.

— Защо? — попита тя.

— Защото вие се нагърбвате с управлението на къщата, а дори и на личността ми. Наистина, това е ваша работа, като вдовица!

Тя се замисли за миг и попита:

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че вие имате опит, с който ще премахнете моята неопитност, а имате и практика в женитбата и по този начин ще ме отървете от моето ергенско невежество.

— Прекалявате! — извика тя.

— Това е факт — отговори той. — Аз не познавам жените, а вие познавате мъжете, защото сте вдовица, вие ще се захванете да ме учите, още тая вечер, и дори, ако искате, можете веднага да започнете.

— Ох! Ако чакате това от мене!… — засмя се тя развеселена.

— Да, очаквам го — каза той с глас на ученик, който бързо-бързо казва урока си. — Аз очаквам дори, че вие ще ми дадете солидно образование в двадесет урока, десет от първоначалното… четене и граматика… десет по специализация и риторика… аз нищо не зная, туйто.

— Ти наистина си глупав — извика тя, забавлявайки се весело.

— Понеже започваш да ми говориш на ти — поде той, — тогава и аз ще последвам веднага примера ти и ще ти кажа, мила моя, че все повече и повече, от секунда на секунда, те обожавам и ми се струва, че Руан е много далеч!

Сега Жорж говореше натъртено, като актьор, ролята му беше шеговита и той забавляваше младата жена, която беше свикнала с маниерите и шегите на безгрижните и весели писатели. Тя го наблюдаваше отстрани, преценявайки, че наистина е пленителен. Изпитваше желанието, което се изпитва, когато се види зрял плод на някое овощно дърво. Но разумността я задържаше да почака и да изяде плода, когато му дойде времето.

И тя се изчерви от мислите, които я завладяха…

— Мой малък ученико — каза тя, — вярвайте в моя опит, в моя голям опит. Нищо не струват целувките във вагона. Те развалят апетита.

И добави:

— Никога човек не трябва да жъне нивата си, докато житото още не е узряло.

Възбуден от тези думи, в които той усещаше приятния лъх на женска похотливост, Жорж се прекръсти, и като си мърдаше устните, сякаш се моли, каза, смеейки се:

— Аз вече се оставих под закрилата на света Антония, която пази от изкушения. Сега съм като от бронз.

Нощта се спускаше бавно и покриваше с прозрачен, като тънък воал мрак обширното поле, което се простираше отдясно. Влакът се движеше край Сена. Двамата гледаха реката, която се извиваше край пътя като широка ивица от полиран метал, в който се отразяваше пурпурът на слънчевия залез. Тоя блясък бавно гаснеше и потъмняваше тъжно. И полето потъваше в мрак със зловещите тръпки, тръпки на смъртта, които побиват земята при всяко мръкване.

Тая вечерна меланхолия влезе през отворения прозорец на вагона и завладя тъй веселите преди малко души на двамата съпрузи. Те бяха седнали един до друг, за да гледат умирането на тоя хубав и ясен майски ден.

В Мант бяха запалили малката лампичка с дървено масло, която пръскаше върху сивия груб копринен плат жълтата си и мъждива светлина. Дюроа обхвана през кръста жена си и я притисна към себе си. Неговото предишно желание преминаваше в нежност, нежност изнурена, желание овладяно — нежни милвания, с които се залъгват децата.

— Много ще те обичам, моя малка Мад — каза той тихо.

Тези думи развълнуваха младата жена. Приятни тръпки преминаха по цялото й тяло, и като се наведе над него, а той беше опрял бузата си върху хладните й гърди, подаде му устата си.

Тази целувка беше много дълга, няма и дълбока и неочаквано се превърна в едно внезапно и лудешко прегръщане, в една кротка запъхтяна борба и в едно разпалено и несръчно сливане.

След това те останаха прегърнати — и двамата малко разочаровани, отпаднали, уморени, но още нежни, докато свирката на влака не сигнализира, че наближава гара.

Като оправяше с края на пръстите си разрошената над слепите си очи коса, тя каза:

— Много е глупаво това. Ние се държим като хлапаци.

Но той продължи да целува ръцете й — ту едната, ту другата с трескава бързина.

— Обожавам те, моя малка Мад — продължаваше той.

До Руан те почти не помръднаха. С бузи долепени една до друга, с очи устремени в прозореца, през който се мяркаше понякога светлината от къщите, и доволни, че са толкова близо един до друг и в очакване все повече усилващо се, те мечтаеха за по-интимни и по-свободни прегръщания.

Двамата се насочиха към един хотел, прозорците на който гледаха към кея. След като вечеряха набързо, легнаха да спят.

На другия ден в осем часа камериерката ги събуди.

Когато те изпиха чая си, Дюроа погледна жена си и ненадейно, с веселия устрем на щастлив човек, който току-що е намерил някакво съкровище, я прегърна и прошепна:

— Моя малка Мад, усещам, че те обичам много… много… много…

Тя се усмихна със своята доверчива и доволна усмивка и, като отвърна на целувките му, тихо каза:

— Може би и аз…

Но той продължаваше да е неспокоен от факта, че трябваше да посетят родителите му и реши, че е необходимо да я предупреди още един път.

— Знаеш ли, те са селяни, типични селяни, а не като тези от комичната опера.

— Зная, зная — казваше тя, като се смееше, — ти доста си ми говорил за това. Хайде сега стани, за да стана и аз.

Той скочи от леглото и, като обу чорапите си, каза:

— Там ще ни бъде много неудобно. В стаята ми има само едно старо легло, с дюшек пълен със слама. В Кантельо не знаят какво е легло с пружина.

— Толкова по-добре — каза възхитена тя. — Много приятно ще бъде да спи човек лошо… при… тебе и да се събуди от песента на петела.

Мадлен се беше облякла в роба, широка и дълга роба, която Дюроа веднага позна и му стана неприятно, като я видя. Защо ли? Той много добре знаеше, че тя има дузина такива сутрешни роби. Но не можеше ли да си купи нова? Той искаше нейните дрехи в стаята за през нощта, през време на любов, да не бъдат същите, които имаше при предишния й мъж. Струваше му се, че в мекия и студен плат все е останало нещо от докосванията на Форесте.

И той запали цигара и отиде до прозореца.

Гледката на пристанището, широката река, пълна с кораби с леки мачти, малки параходи, комините на които с голям шум изпускаха пушек, го оживиха. И той извика:

— Ех, че хубаво!

Мадлен изтича до прозореца и, като облегна двете си ръце на рамото на Жорж, наведена към него също остана възхитена и развълнувана и току повтаряше:

— Ах, колко е хубаво, колко е хубаво! Не знаех, че има толкова много кораби.

След час те тръгнаха, защото бяха решили да закусят у родителите на Жорж, на които отпреди няколко дена бяха съобщили, че ще ги посетят. С една раздрънкана и ръждясала кола те поеха по един доста грозен булевард, после минаха през ливади, през които течеше река, след което започнаха да се изкачват към планината. Мадлен, уморена, беше заспала под горещата милувка на слънцето, сякаш беше легнала в баня от светлина и полски въздух. Жорж я събуди и й каза:

— Погледни.

Те се бяха спрели на едно високо място, прочуто с красивата гледка, която се откриваше пред погледа. Оттук се виждаше неизмеримата дълга и широка долина, през която буйната бистра река минаваше от единия до другия край. Виждаше се как реката идва отдалече, заобикаляща множество острови и, преди да мине през Руан, образуваше завой. После се виждаше градът, разположен на десния бряг, отчасти забулен в сутрешната мъгла, със слънчеви отблясъци върху покривите и със своите хиляди тънки островърхи или къси, но широки, нежни, изработени като исполински украшения камбанарии, със своите четвъртити или заоблени кули с хералдически корони на върха. Над върховете на готическите църкви се издигаше острият връх на съборната църква, чуден бронзов връх, най-висок от всички в света.

Отсреща, от другата страна на реката, в голямото предградие Сен Севр, се издигаха множество фабрични комини, които изпускаха в синьото небе черен дим. По-нататък, зад работническия квартал, се простираше борова гора. Сена, която минаваше между двата града, продължаваше пътя си, минаваше покрай едно вълнообразно възвишение, покрито на върха с гора, където на места стърчаха блокове от бял камък. После реката се губеше в хоризонта, след като образуваше един дълъг полуелипсовиден завой. Виждаха се кораби, които плаваха по реката, теглени от парни лодки, които изпускаха гъст дим. Сред водата имаше острови, наредени един до друг, или пък много отдалечени един от друг — като нееднакви зърна на броеница.

Когато пътниците се нагледаха на чудесната гледка, колата отново потегли. Дюроа неочаквано видя на разстояние от стотина метра двама старци, които идваха към тях. Той скочи от колата и извика:

— Те са. Познах ги.

Двама селяни, мъж и жена, приближаваха към тях като не вървяха бодро, а се клатушкаха. Мъжът беше нисък, дебел, червендалест, изглеждащ силен, въпреки старостта си. Жената беше висока, суха, прегърбена, тъжна, същинска жена на полския труд, която е работила от детинство и никога не се е засмивала, докато мъжът й весело е прекарвал, като е пеел заедно с посетителите на кръчмата.

Мадлен също слезе от колата и ги гледаше със свито от жал сърце. Те не познаха сина си, тоя хубав господин, и никога не биха се сетили, че тая хубава госпожа със светла рокля е тяхна снаха.

Те вървяха мълчешком и бързаха за срещата с очаквания син, без да обърнат внимание на тези господа, които вървяха подир една кола.

Те вече отминаха, когато Жорж, който се смееше, извика:

— Добро утро, татко Дюроа.

Двамата се спряха изведнъж, отначало учудени, а после съвсем смаяни. Първо майката дойде на себе си и, без да пристъпи, тихичко каза:

— Това нашият син ли е?

— Да, аз съм, майко Дюроа! — отговори Жорж и, като пристъпи към нея, целуна я по двете бузи е гореща синовна целувка. После той допря бузата си до бузата на баща си, който беше свил каскета си, каскет от черен копринен плат, според модата в Руан, подобен на каскетите, които носят търговците на добитък.

После Жорж каза:

— Ето и жена ми.

И двамата селяни впериха очи в Мадлен. Те я гледаха, както се гледа нещо необикновено, с неспокоен страх, смесен с одобрение и задоволство у бащата и със завистлива враждебност у майката. Мъжът, който по природа беше весел, а от алкохола беше станал съвсем весел, се осмели и попита е лукаво подмигване:

— Можем ли и нея да целунем?

— Иска ли се питане? — отговори синът.

И Мадлен, ще не ще, подаде бузи за шумните целувки на селянина, който след това се избърса с опакото на едната си ръка.

Майката също целуна снаха си с враждебна студенина. Не, тя не беше снахата, за която мечтаеше — дебела и свежа фермерша, червена като ябълка и валчеста като плодовита кобила. Тая жена, със своето облекло и с парфюмите, на които ухаеше, приличаше на улична лека жена.

Всички тръгнаха след колата, в която беше куфарът на младоженците.

Бащата хвана под ръка сина си и, като го задържа назад, с любопитство го попита:

— Е, как вървят работите ти?

— Много добре — отговори синът.

— Толкова по-добре. Ами я ми кажи богата ли е жена ти?

— Има четиридесет хиляди франка — отговори Жорж.

— Я виж — зацъка от учудване бащата, впечатлен от сумата. И прибави сериозно убеден: — Бога ми, хубава жена.

Той наистина я бе харесал. Навремето и той минаваше за човек, който разбира от хубави жени.

Мадлен и майката вървяха една до друга, без да си говорят.

Стигнаха в селото, малко селце, разположено от двете страни на пътя, с по десет къщи от всяка страна — полуградски къщи и селски колиби, първите покрити с плочи, вторите със слама. Кафенето на дядо Дюроа „A le belle pue“, едноетажна къщичка със сайвант, се намираше при входа на самото село. Отляво един боров клон, окачен над вратата, показваше, по старата мода, че жадните могат да влязат вътре да пият.

Трапезата бе наредена в кръчмата върху две маси, долепени една до друга и покрити е две кърпи. Една съседка, дошла да помага, като видя такава хубава госпожа, поздрави я с дълбок поклон. А после, като разпозна Жорж, извика:

— Господи, Боже, ти ли си бе, момче?

— Да, аз съм лельо Брюлен — отговори той весело. И веднага я целуна, както целуна баща си и майка си.

После се обърна към Мадлен и каза:

— Ела в нашата стая да си свалиш шапката.

Той я заведе през вратата отдясно в една студена стая, постлана с плочи, със стени, измазани с вар, а леглото му беше покрито с памучен плат. Над малко сандъче със светена вода висеше едно разпятие, две цветни картини — Павел и Виргиния под една синя палма, и Наполеон I, възседнал жълт кон. Това беше единствената украса в тая чиста, но малка стая.

Щом останаха сами, той целуна Мадлен и й каза:

— Добър ден, Мад. Доволен съм, че се виждам с родителите си. Когато съм в Париж, не мисля за тях. А когато се върна тук, за мен е истинско удоволствие.

Бащата, като блъскаше с ръка по дъсчената ограда, викаше:

— Елате, елате! Супата е готова.

Всички седнаха на трапезата. Това беше продължителна селска закуска с подавани без ред гозби: след овчи бут — кървавица, подир кървавицата — пържени яйца. Старият Дюроа, развеселен от виното, пусна чучура на своите шеги, които криеше за големи тържества, неприлични и гнусни случки случили се както той казваше, с негови приятели. Жорж, въпреки че ги знаеше, пак се смееше. Той беше опиянен от родния въздух, обладан от любовта към родното място, от любимите места в детството, от всички спомени, от всички някогашни неща, припомнени отново — от нищо и никакви работи: една резка от нож в една врата, един крив стол, който напомняше за някоя дребна случка, мирис на земя, на бор и дървета, мирис, който идва от близката гора, дъхът на къщата, на водата.

Старата Дюроа не говореше. Тя продължаваше да е тъжна и строга. Внимателно наблюдаваше снаха си със събудена в сърцето си омраза, омраза на стара селянка с изранени пръсти, с обезобразени от тежка работа ръце и крака, против тая гражданка, която събуждаше у нея отвращение като от проклето, нечестиво същество, създадено за безделие и грях. Тя ставаше от време на време, за да донася ястия, за да налее от гарафата в чашите от жълтото и кисело питие или червената пенеста и сладка сидра от бутилките, на които тапата отскачаше като от бутилките със сода.

Мадлен въобще не ядеше, не говореше, а стоеше тъжна, с усмивка, замръзнала на устните й, но усмивка мрачна, покорна. Тя беше разочарована, съкрушена. Защо? Тя сама поиска да дойде. Тя знаеше, че отива у селяни, у бедни селяни… И какво ли друго е очаквала да види? А тя се надяваше да срещне хора романтични, с особен колорит, може би и по-културни, по-благородни, по-обичливи, по-изящни. Е, тя не искаше от тях да бъдат изтънчени като в романите. Коя беше всъщност причината, че те й правеха лошо впечатление с хиляди дреболии, невидими неща, с хиляди неуловими грубости, със самата тяхна селяндурщина, с онова, за което говореха, с техните движения и със своята веселост?

Тя си спомни за майка си, за която никога никому не говореше — прелъстена учителка, възпитана в Сен Дени и умряла в недоимък и скръб, когато Мадлен е била дванадесетгодишна. Един непознат мъж беше отгледал малкото момиче. Може би баща й? Кой беше той?

Тя не можа да научи това добре, макар, че имаше смътни подозрения.

Закуската нямаше край. Започнаха да влизат посетители, които се ръкуваха със стария Дюроа. Като виждаха сина, на глас изразяваха учудването си, а като забелязваха младата жена, лукаво подмигваха, което значеше: „Бога ми, бива си я жената на Жорж Дюроа“.

Други, недотам близки, сядаха пред дъсчените маси и викаха:

— Един литър! Една чаша…

Някои от посетителите играеха на домино, като вдигаха голям шум.

Старата Дюроа не преставаше да шета насам-натам, да обслужва клиентите с мрачно лице, да прибира пари и да бърше масите с края на синята си престилка.

Дим от пръстени лули и прости цигари изпълваше стаята. Мадлен започна да кашля.

— Ще излезем ли? Аз повече не мога — каза тя.

Още не бяха свършили закуската. Старият Дюроа не остана доволен. Тогава тя седна на един стол пред вратата, край пътя, като чакаше двамата мъже да изпият кафето и питието си.

Жорж отиде при нея и я попита:

— Не искаш ли да се спуснем до Сена?

— Да, да, да вървим — каза тя зарадвана.

Като пристигнаха в Кроасе, те наеха лодка и целия следобед прекараха на един остров, под върбите, в приятната пролетна топлина, люлени от слабите вълни на реката.

Привечер се върнаха в дома на Дюроа.

Вечерята, при светлината на една свещ, беше по-мъчителна за Мадлен, отколкото закуската. Старият Дюроа, който беше полупиян, не говореше вече. Майката продължаваше да е начумерена.

Слабата светлина хвърляше по сивите стени сенките на главите — с грамадни носове и е исполински движения. Понякога се виждаше как грамадна ръка вдига вилицата, приличаща на вила, към уста, която се разтваряше като устата на чудовище.

Щом вечерята свърши, Мадлен извика Жорж навън, за да не остане в тая мрачна стая, в която се носеше острата миризма на стари лули и разлято питие.

Когато излязоха, той каза:

— Ти вече се притесняваш?

Тя искаше да изрази несъгласие е думите му, но той я спря.

— Не — каза Жорж, — аз много добре видях това. Ако искаш, още утре ще си вървим.

— Да, искам — измънка тя.

Двамата вървяха бавно. Беше топла нощ: нейната дълбока тъмнина сякаш беше изпълнена с леко шумолене, с нежни ласки и въздишки… Те бяха влезли в една тясна алея, под много високи дървета, между гъсти шубраци.

— Къде се намираме? — попита тя.

— В гората — отговори той.

— Голяма ли е гората?

— Много голяма, една от най-големите гори във Франция.

В тая алея сякаш спеше миризмата на пръст, на дървета, свойствена на гъстите гори, миризма, изпускана от сока на пъпките и сухата плесенясала трева на гъсталаците. Като повдигна главата си, Мадлен съгледа звезди между върховете на дърветата. И макар че никакъв вятър не люлееше клоните, тя усещаше смътното туптене на тоя океан от листа.

Душата й се сви, странни тръпки пропълзяха по кожата й, смътно притеснение стегна сърцето й. Защо? Тя не разбираше. В този момент й се струваше, че е изгубена, удавена, заобиколена от опасности, изоставена, самичка в света, под тоя жив свод, който шумоли ей там, горе над нея.

— Страх ме е. Искам да се върнем — каза тя.

— Добре, да се върнем.

— И утре… ще заминем за Париж, нали?

— Да, утре.

— Утре, още сутринта.

— Ако искаш, още сутринта.

Когато се върнаха, старите Дюроа си бяха легнали. Мадлен спа лошо, постоянно се събуждаше от новия за нея шум в селото, от виковете на кукумявката, грухтенето на някоя свиня, от кукуригането на един петел, който започна да пее още в полунощ.

Още щом се зазори, тя стана и се приготви за път.

Когато Жорж съобщи на родителите си, че ще си тръгват, баща му и майка му останаха като замръзнали. А после разбраха по чия воля става това. Бащата попита:

— Ще ви видим ли скоро пак?

— Да, още през това лято.

— Желая ти да не съжаляваш за онова, което си направил — каза майката.

За да смекчи тяхното недоволство, Жорж им остави двеста франка. Колата, която едно хлапе отиде да повика, пристигна към десет часа. След като целунаха старите, Жорж и Мадлен потеглиха на път.

Като слизаха по нанадолнището, Жорж започна да се смее.

— Аз бях те предупредил — каза той. — Не трябваше да те запознавам с г-н и г-жа Дю Роа дьо Кантел.

Мадлен също започна да се смее:

— Сега съм очарована, те са добри хора, които започвам да обичам. Ще им изпратя подаръци от Париж.

После прошепна:

— Дю Роа дьо Кантел… Ти ще видиш, че никой няма да се изненада на нашите писма-покани. Ние ще разкажем, че сме прекарали осем дни в имението на родителите ти.

И, като се доближи до него, тя целуна края на мустаците му и каза:

— Добър ден, Жо!

— Добър ден, Мад! — отговори той, като обхвана с една ръка талията й.

Далеч, далеч в дъното на долината, се виждаше как голямата река се разлива като сребърна ивица под утринното слънце, виждаха се и всички комини на фабриките, които изпускаха към небето облаци дим и всички островърхи камбанарии, извисявайки се над стария град.