Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 120 гласа)

IX.

Бяха изминали три месеца. Разводът на Дю Роа току-що беше приключил. Мадлен пак взе името на Форесте. И понеже семейство Валтер щяха да заминат на петнайсети юли за Трувил, решиха преди да се разделят да прекарат един ден извън града.

Избраха четвъртък и тръгнаха на път в девет часа сутринта, с голям файтон с шест места, теглен от четири коня.

Щяха да закусят в Сен Жермен. Бел Ами беше поискал да бъде сам с компанията, защото не можеше да търпи присъствието и лицето на маркиз дьо Казол, но в последния час се реши да грабнат направо от леглото граф дьо Латур Ивелин. Бяха му съобщили още преди един ден. Файтонът бързо мина през Елисейските полета, а после през Булонската гора.

Времето беше чудесно, не много горещо лятно време. Лястовиците образуваха в небесната синина големи криви линии, които сякаш се виждаха и след изчезването на птиците.

Трите жени бяха седнали във файтона — майката между двете дъщери, а тримата мъже — срещу тях — Валтер между двамата поканени.

Преминаха Сена, отминаха Мон Валериан, стигнаха Бижувал и след това вървяха покрай реката чак до Пек.

Граф дьо Латур Ивелин — мъж в доста напреднала възраст, с дълги и редки бакенбарди, краищата на които се развяваха от най-малкото подухване на вятъра, караше Дю Роа да казва: „Той добре използва вятъра за брадата си“ — нежно гледаше Роза. Те бяха сгодени от един месец насам.

Жорж, много бледен, често поглеждаше Сюзан, която също беше бледа. Погледите им се срещаха и те сякаш се разбираха, разменяха тайно някоя мисъл. Г-жа Валтер беше спокойна, щастлива.

Закуската продължи доста време. Преди да тръгнат за Париж, Жорж предложи да направят една обиколка по терасата.

Най-напред се спряха, за да се насладят на гледката. Всички се наредиха край стената и се възхищаваха от обширността на хоризонта. Сена течеше в полите на един дълъг хълм по посока към Мазон Лафит. Реката приличаше на исполинска змия, простряна в зеленината. Отдясно, на върха на хълма, Морлайският водопровод издигаше в небето своя грамаден профил на гъсеница с два крака и отдолу Морли се губеше в една гъста група дървета.

По обширното поле, което се простираше отсреща, тук-там се виждаха села.

Водоемите на Везине образуваха бистри и чисти езера. Отляво, съвсем надалече, се виждаше островърхата камбанария на Сартрувил.

— Никъде в света — каза Волтер — не се среща такава гледка. Като нея няма и в Швейцария.

Те вървяха бавно, за да могат по-дълго да се наслаждават на тая гледка.

Жорж и Сюзан останаха назад. Щом другите се отдалечиха от тях на няколко крачки, той й каза тихо и сдържано:

— Сюзан, обожавам ви. До полуда ви обичам.

— И аз, Бел Ами — прошепна тя.

— Ако не ми станете жена — продължи той, — ще напусна Париж и Франция.

— Опитайте се тогава — отговори тя — да ме поискате от баща ми. Може би ще се съгласи.

— Не, вече десети път ви повтарям, че това е безполезно. Ще ми затворят вратата на вашата къща; ще ме изпъдят от вестника; и дори няма да можем да се виждаме. Уверен съм, че ако ви поискам, нищо добро няма да излезе. Обещали са ви на маркиз дьо Казол. Надяват се, че накрая ще се съгласите и чакат.

— Какво трябва да се направи тогава? — попита тя.

Той се подвоуми, погледна я отстрани и каза:

— Обичате ли ме дотолкова, че да направите една лудост?

— Да — отговори тя решително.

— Една голяма лудост?

— Да.

— Най-голямата лудост?

— Да.

— Ще бъдете ли доста смела да не се боите от баща си и майка си?

— Да.

— Наистина ли? Тогава има един начин, един-единствен начин. Това трябва да направите вие, а не аз. Слушайте. Тая вечер, като се върнем, ще отидете по-напред при майка си, когато няма никой при нея, и ще й кажете, че искате да се омъжите за мен. Тя страшно ще се развълнува и силно ще се разсърди…

— О! Мама ще се съгласи — прекъсна го Сюзан.

— Не — отвърна той живо. — Вие не я познавате. Тя повече ще се разсърди и разгневи, отколкото баща ви. Ще видите, че тя ще откаже. Но вие ще се държите твърдо, няма да отстъпвате; ще повтаряте, че искате мене за мъж, мене и никой друг. Ще направите ли това?

— Ще го направя.

— След като разговаряте с майка си, същото нещо ще кажете на баща си, много сериозно, много решително.

— Да, да. А после?

— А после, ето това е най-сериозното. Ако сте решена, ако сте решена твърдо, твърдо решена да бъдете моя жена, моя мила, моя мила Сюзан, аз ще ви… ще ви отвлека!

Тя така много се зарадва, само дето не изръкопляска.

— О! Какво щастие! Ще ме отвлечете? Кога ще ме отвлечете?

Цялата древна поезия за нощни отвличания, всички прелестни приключения, които се разказват из книгите, изведнъж изплуваха в главата й, струваше й се, че всичко това е един вълшебен сън, който наближава да се сбъдне.

— Кога ще ме отвлечете? — отново попита тя.

— Тая вечер… Тая нощ — отговори той много тихо.

— Ами къде ще отидем? — попита тя разтреперена.

— Това е моя тайна. Размислете добре върху онова, което ще направите. Мислете добре, тъй като след това бягство вие ще бъдете моя жена! Това е единственият начин, но е… но е много опасно за вас.

— Готова съм на всичко — каза тя. — Къде ще ви намеря пак?

— Ще можете ли да излезете от дома си самичка?

— Да. Зная да отварям малката врата.

— Е, добре! Когато портиерът си легне, около полунощ, елате да ме намерите на площад „Де ла Конкорд“. Ще ме намерите в един файтон, спрян пред министерството на мореплаването.

— Ще дойда.

— Наистина ли?

— Да.

Той й улови ръката, целуна я и каза:

— Ах! Колко ви обичам! Колко сте добра и смела! Значи вие не искате да вземете за мъж господин дьо Казол?

— О! Не!

— Баща ви разсърди ли се много, когато казахте „не“?

— То се знае; той пак искаше да ме изпрати в манастир.

— Вие виждате, че трябва да бъдете решителна.

— Ще бъда.

Тя гледаше обширния хоризонт с глава, изпълнена с мисълта за отвличането. Тя ще бъде отвлечена!… Тя се гордееше с това! Тя никак не искаше да знае за честта си, за онова, което я очакваше.

Г-жа Валтер се обърна и извика:

— Защо не дойдеш тука, мое дете? Какво правиш с Бел Ами?

Жорж и Сюзан застигнаха другите. Те говореха за морските бани, където скоро щяха да отидат. После, за да не минат по същия път, те се върнаха през Шату.

Жорж вече нищо не говореше. Той си мислеше: ако Сюзан бъде поне по-смела, най-сетне той ще сполучи. От три месеца насам той я вплиташе в непреодолимата мрежа на своята нежност. Той я плени, завладя я. Предизвика я да се влюби тя в него, както само той умееше да прави това. Той лесно завладя нейната наивна душа на кукла. Жорж успя най-напред да я накара да не се съгласява да стане жена на г-н дьо Казол. А сега я накара да се съгласи да избяга с него. Защото нямаше друг начин.

Г-жа Валтер, той много добре знаеше това, никога няма да се съгласи да му даде дъщеря си. Тя все още го обичаше, тя винаги ще го обича с неукротима буйност. Той я задържаше със своята умишлена студенина, но усещаше, че безсилна и ненаситна страст я измъчва. Той не ще може никога да я склони. Никога тя няма да се съгласи Сюзан да се омъжи за него. Но успее ли веднъж да измъкне от тях момичето, той ще влезе в преговори с бащата.

Като мислеше за всичко това, той отговаряше с откъслечни фрази на онова, което му казваха, и което никак не чуваше. Когато стигнаха в Париж, той сякаш дойде на себе си.

И Сюзан мислеше. Звънчетата на четирите коня дрънчаха в главата й, показваха й големи пътища без край, осветени от луната.

Когато файтонът спря в двора на къщата, поканиха Жорж на вечеря, но той отказа и се върна у дома си.

След като похапна малко, той подреди книжата си, сякаш се готвеше за дълъг път. Няколко компрометиращи писма той изгори, други скри, а на неколцина приятели написа писма.

От време на време той поглеждаше стенния часовник и си мислеше: „Сега там сигурно е горещо“. Неспокойствие гризеше сърцето му. Ако не сполучи? Но от какво ще се бои? Той все още може да се отърве. А пък играта, която тая вечер играеше, беше много сериозна.

Към единайсет часа той излезе, нае файтон и потегли към площад „Де ла Конкорд“, край министерството на мореплаването.

От време на време той запалваше клечка кибрит, за да види колко е часът. Когато наближи полунощ, нетърпението му се засили. Той непрекъснато си подаваше главата през вратичката, за да гледа. Един далечен часовник удари дванадесет, после друг по-наблизо, после два заедно, после един, последен, много надалеч. Когато тоя, последният, престана да бие, той си помисли: „Свърши. Работата пропадна. Тя няма да дойде“.

Но той реши да чака тука до съмване. В такива работи човек трябва да бъде търпелив.

Когато вече беше се отчаял, че тя няма да дойде и се питаше какво ли се е случило, ненадейно едно женско лице мина покрай вратичката на файтона и попита:

— Вие ли сте, Бел Ами?

Той подскочи и се задави.

— Вие ли сте, Сюзан?

— Да, аз съм.

Той не можеше от вълнение да отвори бързо вратичката и повтаряше:

— А! Вие сте… Вие сте… Вие сте… Влезте.

Тя влезе и седна до него. Той извика на водача:

— Карайте!

И колата потегли.

Тя беше запъхтяна и не говореше.

— Е, добре, как стана всичко това? — попита той.

Тогава тя каза, почти премаляла:

— Ох! Ужасно беше, особено с мама.

Той беше неспокоен и трепереше.

— Майка ви? Какво ви каза тя? Разкажете ми.

— Ох! То беше ужасно. Влязох при нея и й казах добре приготвената си реч. Тогава тя побледня и извика: „Никога! Никога!“ Аз плаках, сърдих се, заклех се, че освен вас, за никого другиго няма да се омъжа. Помислих си, че ще ме бие. Тя стана като луда; тя ми каза, че пак ще ме пратят в манастир още на другия ден. Аз никога не бях я виждала такава, никога! Тогава тате, като чу всичко това, влезе вътре. Той не се разсърди, колкото нея. Но ми каза, че вие не сте достатъчно добър кандидат за мене. Понеже те и мене разсърдиха, започнах да викам по-силно от тях. И това ме накара да реша да бягам с вас. И аз дойдох. Къде отиваме сега?

Той нежно я обгърна през кръста; тя го слушаше най-внимателно, с разтуптяно сърце. Жорж усети в себе си омразна злоба против тях. Но той имаше вече дъщеря им и те сега ще видят…

— Много е късно сега да се качим на влака — отговори той, — затова този файтон ще ни заведе в Севр, където ще прекараме нощта. А утре ще заминем за Рош Гюйок. То е едно хубаво село край река Сена, между Монт и Боинер.

— Само че аз нямам със себе си никакви неща. Нищо нямам — каза тя.

Той се усмихна безгрижно и рече:

— Не се безпокой! Ние ще се устроим някак там.

Файтонът се носеше по улиците. Жорж хвана едната ръка на Сюзан и започна нежно и с уважение да я целува. Той не знаеше какво да й разказва, защото не познаваше платоническата любов.

Стори му се, че тя плаче.

— Какво ви е, мило мое дете? — попита той уплашен.

— Горката ми майка, сега няма да може да спи, ако е забелязала моето заминаване — с плачлив глас отговори тя.

А майка й наистина не спеше.

Щом Сюзан излезе от стаята й, г-жа Валтер остана самичка с мъжа си.

— Боже мой! Какво значи всичко това? — попита тя слисана, угнетена.

Валтер сърдито викаше:

— Това значи, че тоя интригант я е прелъстил. Той й внуши да не приеме Казол. Той сега гледа в зестрата й.

Валтер бясно крачеше из стаята. После каза:

— А и ти постоянно го викаше, ласкаеше го, глезеше го и се чудеше как да му угаждаш: „Бел Ами тук, Бел Ами там“, все това беше от сутрин до вечер. Това ти е отплатата.

Тя побледня и каза:

— Аз ли? Аз ли го канех?

Той й извика в лицето:

— Да, ти! Вие всички — и Марел, и Сюзан, и другите сте луди по него. Нима ти си мислиш, че аз не виждам, че ти не можеш и два дни да изтърпиш и да не го викнеш да дойде тук?

— Няма да ти позволя да ми говориш така — трагично се изправи тя. — Ти забравяш, че аз не съм била възпитана като тебе из бакалниците.

Той отначало остана неподвижен и смаян, после изказа една люта клетва и излезе, като блъсна вратата.

Щом остана самичка, тя инстинктивно отиде пред огледалото да се огледа, сякаш, за да види дали не е станала у нея някаква промяна, толкова невъзможно и чудовищно й се виждаше онова, което ставаше. Сюзан влюбена в Бел Ами! И Бел Ами иска да се ожени за Сюзан! Не! Тя сигурно се лъже, това не е вярно. Момичето навярно е усетило едно съвсем естествено увлечение към тоя хубав мъж. То се е надявало, че ще му стане мъж; то е извършило една необмислена постъпка! Но той? Той не може да бъде неин съучастник! Тя разсъждаваше развълнувана, както става винаги преди големи нещастия. Не, Бел Ами едва ли знае нещо за постъпката на Сюзан!

И тя дълго време мисли за възможното коварство и възможната невинност на тоя човек. Какъв нехранимайко е, ако той е приготвил тоя удар! И какво ще стане? Какви големи опасности и мъки предвиждаше тя.

Ако той нищо не знаеше, всичко може да се уреди. Щяха да предприемат едно пътуване със Сюзан за шест месеца и всичко щеше да свърши. Но как ще може след това да го гледа? Защото тя продължаваше да го обича. Тази страст беше се загнездила в нея подобно на върхове от стрела, които не могат вече да се извадят. Да живее без него, без да го вижда — това ще бъде смърт за нея.

Мислите й се лутаха в тия терзания и в тая неувереност. Тя започна да усеща някаква болка в главата. Тревожеше се от неизвестността, сърдеше се, че нищо не знае. Стенният часовник показваше един часа. „Аз не мога така да стоя, ще полудея — каза си тя. — Трябва да зная. Ще събудя Сюзан, за да я разпитам“.

И тя тръгна боса, за да не вдига шум, със свещ в ръката, към стаята на дъщеря си. Отвори тихо, влезе вътре, погледна в леглото. То не беше приготвено за спане. Отначало помисли, че Сюзан още спори с баща си. Но веднага мина през ума й едно ужасно подозрение и тя се завтече към мъжа си. С един скок се озова при него бледна и запъхтяна. Той беше легнал и още четеше.

— Какво има? Какво ти стана? — попита той уплашено.

— Видя ли Сюзан? — попита тя.

— Аз ли? Не! Защо?

— Тя… е… отишла. Няма я в… стаята й.

Той скочи от леглото, обу си чехлите и без панталони, само по риза, се спусна към стаята на дъщеря си. Щом влезе вътре и не я намери, у него не остана никакво съмнение, че тя е избягала. Той се тръшна на едно от креслата и тури лампата на земята пред себе си. След малко в стаята влезе и жена му. Тя едва изговори „Ами сега?“ Той вече нямаше сила да отговори; той не можеше вече да се сърди, само въздишаше:

— Свърши се вече, тя му е в ръцете. Ние сме изгубени.

Тя не разбираше и попита:

— Как така изгубени?

— Разбира се, изгубени. Сега той на всяка цена трябва да се ожени за нея.

— Той ли? Никога! Ти луд ли си? — почти като животно изпищя тя.

Той отговори тъжно:

— Няма никаква полза от писъци. Дю Роа я отвлече, обезчести я. Най-добре е да му я дадем. Ако постъпим умело, никой няма да чуе за това приключение.

Разтресена от ужасно вълнение, тя повтори:

— Никога! Никога няма да му дам Сюзан! Никога няма да се съглася!

— Но той я има, свърши се вече! И ще я има, и ще я крие дотогава, докато не отстъпим. Тъй че, за да избегнем скандала, трябва да отстъпим веднага.

Жена му, разкъсвана от скрита болка, повтори:

— Не! Не! Никога няма да се съглася!

— Но няма защо да спорим — продължи той. — Това трябва да стане. Ах, тоя нехранимайко, как ни изигра… Но все пак той е силен. Ние бихме могли да намерим много по-добър по положение, но по ум и бъдеще — не. Той е човек с бъдеще. Той ще стане депутат и министър.

— Никога няма да оставя да се ожени за Сюзан… Чуваш ли… Никога! — каза с дива енергия г-жа Валтер.

Накрая г-н Валтер се разсърди и, като практичен човек, започна да защитава Бел Ами.

— Мълчи… Повтарям, че трябва… И че без туй трябва. И кой знае? Може би няма да се каем. С такъв вид хора никой не знае какво може да стане. Ти видя как той с три статии събори тоя глупак Ларош Матьо и колко достолепно извърши това, което беше нещо крайно трудно за него като съпруг. Ще видим. Както и да е, ние се хванахме в клопката. Ние не можем вече да се измъкнем от нея.

На г-жа Валтер й идваше да извика, да се търкаля по земята, да си скубе косата. И тя отново извика с отчаян глас:

— Няма да я вземе… Аз… не… искам… Не!

Валтер стана, взе лампата и продължи:

— Наистина, ти си глупава като всички жени. Вие винаги действате импулсивно. Вие не умеете да се подчинявате на обстоятелствата, вие сте глупави! Аз ти казвам, че той ще се ожени за нея… Трябва да се ожени.

И той излезе, като си влечеше пантофите. Като комично видение, по нощна риза той мина по широкия коридор на обширната заспала къща и без шум влезе в стаята си.

Г-жа Валтер стоеше права, разкъсвана от непоносима болка. Тя все още не разбираше добре положението. Тя само страдаше. После й се стори, че не може да остане на това място неподвижна до сутринта. Усещаше в себе си силна нужда да бяга, да тича, да иска помощ, да й се помогне.

Тя мислеше кого би могла да повика при себе си. Кой човек? Тя не намираше кого. Някой свещеник! Да, някой свещеник. Тя ще падне пред него на колене, ще му изповяда всичко, ще изповяда пред него греха си и отчаянието си. Тогава той ще разбере, че тоя нехранимайко не може да се ожени за Сюзан и не би оставил да стане това.

Свещеник й трябваше веднага. Но къде да го намери? Къде да отиде да го намери? Тогава пред очите й се мерна като призрак кроткото лице на Исус, който върви по водата. Тя го видя, както го виждаше, когато гледаше картината. И той я повика и й каза: „Ела при мене. Ела, коленичи пред мене и аз ще те утеша и ще ти вдъхна какво трябва да направиш“.

Тя взе свещта, излезе от стаята и тръгна към зимната градина. Исус се намираше съвсем накрая, в една малка стаичка, която се затваряше със стъклена врата, за да не се развали от влагата картината. Тая стаичка й приличаше на параклис в гора със старинни дървета.

Когато г-жа Валтер влезе в зимната градина, понеже я бе виждала винаги хубаво осветена, тя остана поразена пред дълбокия мрак. Нежните растения сгъстяваха атмосферата с тежкия си дъх. И понеже вратите не се отваряха вече, въздухът на тая чудновата гора, затворен под стъкления свод, с мъка влизаше в гърдите, замайваше, опиваше, причиняваше удоволствие и страдание, предаваше усещане на раздразнително наслаждение и смърт.

Г-жа Валтер вървеше бавно, смутена от тъмнината, в която, при треперливата светлина на свещта, се очертаваха чудновати растения, приличащи на чудовища, на страшни, грозни същества. Изведнъж тя видя Христос. Отвори вратата и падна на колене. Отначало тя започна да се моли разсеяно, като изговаряше любовни думи, страстни и отчаяни молби. След това вдигна очи към него и я обзе страх. Той приличаше толкова много на Бел Ами. При трептящия блясък на единствената свещ, която едва го осветяваше, стори й се, че не Бог я гледаше, а нейният любовник. Същите негови очи, челото, изразът на лицето му и високомерието му.

— Исусе! Исусе! Исусе! — промълви тя.

И думата „Жорж“ напираше на устните й. Веднага й мина през ум мисълта, че тъкмо в тоя час Жорж, може би, владееше дъщеря й. Той беше сам с нея, някъде в някоя стая. Той! Той! Със Сюзан!

— Исусе!… Исусе!… — повтаряше тя, но мислеше за тях… за дъщеря си с любовника й. Те бяха самички в една стая… И беше нощ. Тя ги виждаше. Тя толкова ясно ги виждаше, че сякаш се изправяха пред нея, на мястото на картината! Те се усмихваха! Те се целуваха. Стаята беше тъмна. Тя стана да отиде при тях, да улови дъщеря си за косата и да я изтръгне от неговите прегръдки. Тя щеше да я улови за гушата, да я удари, дъщеря си, която се отдаваше на този човек. Тя я пипаше… Ръцете й се докоснаха до картината, до краката на Христос.

Г-жа Валтер силно извика и падна на гърба си. Свещта й се търкулна и угасна.

Какво стана после? Тя сънува дълго време странни, страшни сънища. Жорж и Сюзан постоянно минаваха пред очите й, заедно с Исус Христос, който благославяше престъпната им любов.

Тя смътно усещаше, че не се намира в стаята си. Искаше да стане, да тича, а не можеше. Чувстваше, че се вцепенява, че се сковават частите на тялото й. Само мисълта й оставаше будна, но измъчвана от ужасни, неистински, фантастични образи. Тя потъваше в странен сън, сън, който упояващите растения от южните страни вкарват в човешкия мозък чудновати форми и силни благоухания.

Сутринта намериха г-жа Валтер простряна в безсъзнание, почти бездиханна, пред „Исус, който ходи по вълните“. Вдигнаха я, но тя беше толкова зле, че животът й беше в опасност. Свести се едва на другия ден. Като си припомни за всичко случило се през нощта, тя се разплака.

Семейство Валтер обясниха на слугите, че Сюзан внезапно е заминала в манастир. А г-н Валтер отговори на едно дълго писмо на Дю Роа, че е съгласен дъщеря му да стане негова жена.

Бел Ами беше изпратил това писмо по пощата в часа, когато излизаше от Париж. Беше го написал още в навечерието на тръгването си. В това писмо той обясняваше, че отдавна обичал младото момиче, че никога не са се уговаряли предварително, но като видял, че тя съвсем свободно отива при него и му казва „Аз ще бъда ваша жена“, той решил, че има право да отговори на чувствата й, дори да пази в тайна това, докато не получи отговор от родителите й, отговор, който за него няма толкова важно значение, колкото волята на Сюзан.

Той искаше г-н Валтер да му отговори с писмо „До поискване“, а негов приятел щял да му препрати писмото.

Когато Жорж постигна целта си, двамата със Сюзан се върнаха в Париж. Бел Ами я изпрати при родителите й, а самият той не се яви пред тях.

Те бяха прекарали шест дни край Сена в Ларош Гюйон. Никога Сюзан не бе се забавлявала толкова. Тя игра ролята на овчарка. Понеже той я представяше за своя сестра, те живееха в свободна и целомъдрена интимност. Още на другия ден след тяхното пристигане тя си купи горни и долни дрехи на селянка и започна да лови риба с въдица, покрила главата си с много голяма сламена шапка, украсена с полски цветя. Това място бе твърде романтично. Там имаше една стара кула и стар замък, където излагаха чудесни килими. Жорж, облякъл къса дрешка, купена от един селски продавач, се разхождаше със Сюзан, било пеш край реката, било с лодка. Те се целуваха страстно разтреперани — тя невинна, а той готов на всичко. Но Жорж умееше да се владее и когато й каза, че на другия ден ще се върнат в Париж и че баща й се е съгласил да му стане жена, тя добродушно попита:

— Съгласи ли се вече? Ах, щастлива съм, че ще бъда ваша жена!