Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Форматиране
ultimat (2009)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Бел Ами

Второ издание.

ИК „Бриз“, София, 2001

Редактор: Цанко Серафимов

Коректор: Светла Пенева

ISBN 954–8241–19–6

История

  1. — Добавяне

III.

На другия ден Дю Роа отиде в редакцията и най-напред влезе при Буаренар.

— Драги ми приятелю — каза той, — ще искам от тебе една услуга. От известно време някои мои колеги изпитват удоволствие да ме наричат Форесте. Аз обаче мисля, че това е глупаво. Ще бъдеш ли тъй добър да предупредиш без шум тия мои колеги, че занапред ще удрям плесница на всеки, който си позволи тази шега. Обръщам се към тебе, защото си разумен човек, който може да осуети неприятни крайности, пък си и бил свидетел вече в един дуел.

Буаренар взе присърце молбата на Жорж.

Дю Роа излезе от редакцията и след един час пак се върна. Никой повече не го нарече Форесте.

На връщане у дома си той чу женски гласове от салона и попита:

— Кой е тука?

— Госпожа Валтер и госпожа дьо Марел — отговори слугата.

Сърцето му започна леко да тупти. „Чакай да видим“ — рече си той и отвори вратата.

Клотилда седеше в ъгъла до камината и слънчев лъч, проникващ през прозореца, огряваше лицето й. На Жорж му се стори, че тя пребледня, като го видя. Най-напред той поздрави г-жа Валтер и двете й дъщери, които бяха седнали като стража от двете страни на майка си. После се обърна към бившата си любовница. Тя му подаде ръката си, той я пое и нарочно я стисна, сякаш искаше да й каже: Продължавам да ви обичам.

И тя отговори по същия начин на това стискане.

— Прекарахте ли добре през изтеклия ден след последната ни среща?

— Да. Ами вие, Бел Ами? — усмихна се тя.

После се обърна към Мадлен и попита:

— Позволяваш ли ми да продължавам да го наричам Бел Ами?

— Защо не, моя мила. Позволявам ти всичко, каквото обичаш.

В тези думи сякаш се криеше някаква ирония.

Г-жа Валтер разказваше за едно увеселение, което щял да устрои в ергенското си жилище Жак Ривал, а именно фехтовални игри, на които щели да присъстват жени от висшето общество.

— Навярно ще е много любопитно това зрелище — говореше тя, — но аз безкрайно съжалявам, че няма да мога да отида, защото мъжът ми по това време няма да бъде тук, а няма кой друг да ме заведе.

Дю Роа веднага предложи услугите си и тя прие.

— Дъщерите ми и аз — каза тя — ще ви бъдем много признателни.

Той гледаше по-малката от госпожиците Валтер и си мислеше: „Малката Сюзан никак, никак не е лоша“. Тя изглеждаше като някоя нежна руса кукла, много малка, но изящна, с тънка талия, с развити бедра и гърди, със сиво-сини емайлови очи, сякаш с четка изписани от някой изящен и с широка фантазия художник. Тя имаше много гладка, чиста бяла кожа и рошава, накъдрена коса, която приличаше на косата на хубавите разкошни кукли, които сме виждали в ръцете на момичета, много по-малки на ръст, отколкото играчката им.

По-голямата сестра, Роза, беше грозна, студена, една от ония моми, с които никой не иска да се среща, с които никой не иска да говори и за които никой нищо не приказва.

Майката стана и се обърна към Жорж:

— И така, аз ви очаквам в идващия четвъртък в два часа.

— Разчитайте на мене, госпожо — отговори той.

Щом тя излезе, стана и г-жа дьо Марел.

— Сбогом, Бел Ами.

Сега пък тя му стисна ръката много силно, много продължително. Жорж се развълнува от това мълчаливо признание и отново почувства слабост към тая малка, безгрижна и добра женица, която, може би, наистина го обичаше.

„Утре ще я посетя“ — помисли си той. Като остана насаме с Мадлен, тя започна да се смее с искрен и весел смях, и, като го гледаше право в лицето, каза:

— Знаеш ли, че ти възбуждаш любов у г-жа Валтер?

— Нима! — отговори той, като не искаше да вярва.

— Наистина, уверявам те, тя ми говори за тебе с безумен възторг. Това е тъй чудно от нейна страна! Искало й се да намери за дъщерите си мъже, които да приличат на тебе!… За щастие у нея тия работи са без никакво значение.

Той не разбра какво иска да каже Мадлен и попита:

— Как без значение?

— Да, госпожа Валтер е една от ония, за които никой не е продумал никога, каза убедено Мадлен. — Тя е съвсем недостъпна. Тя познаваше нейния мъж толкова добре, колкото и аз. Но тя е съвсем друго. Освен това тя доста страда, че се омъжила за евреин, но му остана вярна. Тя е честна жена.

Дьо Роа се изненада:

— Аз мислех, че и тя е еврейка.

— Тя ли? Съвсем не. Тя е покровителка на всички благотворителни дела в църквата „Мадлен“. Тя дори се венча в църква, нещо, което за мъжа й не беше от голямо значение.

— Та… значи… тя ме обича? — измънка Жорж.

— Положително. Ако имаше как, бих те посъветвала да поискаш за жена Сюзън, а не Роза, нали?

— И майката още не е за пренебрегване — отговори той, като си сучеше мустаците.

— Аз ти пожелавам, драги мой, майката — каза нетърпеливо Мадлен. — Но не се боя. На тия години, на които е тя, едва ли ще склони. Трябваше по-рано да стане това.

„Е, да можех наистина да се оженя за Сюзан!“, помисли си Жорж. После сви рамене и каза:

— Това е лудост! Би ли се съгласил баща й?

Жорж занапред щеше по-внимателно да наблюдава отношението на г-жа Валтер към него, но без да мисли дали ще може да извлече някаква полза от това.

Всяка вечер той си спомняше за любовта с Клотилда. Тези спомени бяха нежни и романтични в същото време. Той си спомняше за шегите и ласките й и за техните немирничества.

„Наистина, тя е много хубава — повтаряше си той. — Да, ще я посетя“.

На другия ден, щом закуси, той наистина отиде на улица „Вернейл“. Слугинята му отвори вратата и фамилиарно, както е прието при слугите и слугините във всички буржоазни къщи, го попита:

— Добре ли сте, господине?

— Да, мое дете, добре съм — отговори той.

И Жорж влезе в салона, където неопитни ръце се упражняваха на пиано. Свиреше Лорин. Той се надяваше, че тя ще се хвърли на шията му. Лорин стана тежко, поздрави го учтиво, както би направил възрастен човек, и с достойнство си излезе.

Тя имаше такава походка на обидена жена, че той се зачуди. Влезе майката. Той хвана ръцете й и ги целуна.

— Колко много мислех за вас — каза той.

— И аз също — отговори тя.

Седнаха. Двамата се гледаха в очите, усмихваха се и ги обхващаше желанието да се целунат.

— Обичам те, моя малка Кло.

— Също и аз.

— Тогава… Тогава… ти не се ли разсърди много?

— И да, и не… Стана ми мъчно, но после разбрах причината, която те е накарала да сториш това, и си казах — рано или късно той пак ще се върне при мене.

— Не смеех да дойда; не знаех как ще бъда приет. Не смеех, но твърде много ми се искаше да дойда. Добре, че ми дойде на ум — я ми кажи какво й е на Лорин? Тя едва ми каза добър ден и излезе сърдита?

— Не зная. Но откакто ти се ожени, никой не може вече да й говори за тебе. Аз мисля, че тя ревнува.

— Хайде, де.

— Наистина, мили мой. Тя вече не те нарича Бел Ами, а г-н Форесте.

Дю Роа се изчерви, после се доближи до младата жена и й каза:

— Подай си устата.

Целунаха се.

— Къде можем пак да се видим? — попита той.

— На улица „Цариградска“.

— Значи, апартаментът не е даден под наем?

— Не. Аз го задържах.

— Ти ли го задържа?

— Да, защото вярвах, че ти пак ще се върнеш.

Гърдите му се повдигаха от горда радост. Това означава, че тя го обича, нейната любов към него е искрена, постоянна, от сърце.

— Обожавам те — каза тихо той.

После попита.

— Добре ли е мъжът ти?

— Да, много добре е. Той прекара тук един месец; онзи ден си замина.

Дю Роа не можа да се стърпи да не се изсмее:

— Как пък все така се случва!

— Да, много добре, че се случва така — отговори тя добродушно не ни пречи и когато е тука. Не знаеш ли това?

— Наистина. Той иначе е много добър човек.

— Ами ти — каза тя. — Как си с новия живот?

— Ни зле, ни добре. Жена ми е добра другарка и съдружница.

— Нищо повече.

— Нищо повече… Колкото за сърцето…

— Разбирам. Но е хубава.

— Да, но не ме вълнува.

Той се доближи пак до Клотилда и прошепна:

— Кога ще се видим пак?

— Ако искаш… утре.

— Да. Утре в два часа.

— Добре.

Той стана, за да си върви и някак свенливо каза:

— Знаеш ли, аз мисля пак сам да наема апартамента на улица „Цариградска“. Не бива повече ти да плащаш за него.

Тоя път тя целуна ръцете му с чувство на страстна любов и тихичко каза:

— Прави, каквото искаш. Аз съм доволна, че го задържах, за да се виждаме пак.

Дю Роа си отиде с душа, изпълнена със задоволство.

Когато минаваше край витрината на един фотограф, видя портрет на висока жена с големи очи и се сети за г-жа Валтер. „Наистина — каза си той, — нея още я бива. Как така аз досега да не я забелязах? Нетърпелив съм да видя как ще ме посрещне в четвъртък“.

Жорж си потриваше ръцете и вървеше, изпълнен с вътрешна радост, с радостта от своите успехи, със себелюбивата радост на способния човек, който успява, с тънката радост, предизвикана от поласканото тщеславие и задоволена чувственост, която причинява любовта на жените.

Когато дойде четвъртък, той припомни на Мадлен:

— Няма ли да дойдеш на устроеното у Ривал увеселение?

— А, не. Мене това никак не ме забавлява. Ще отида в камарата на депутатите.

И той отиде да вземе г-жа Валтер. Беше извикал отворен файтон, защото времето беше чудно хубаво.

Жорж остана изненадан, като я видя — тъй много хубава и млада му се стори. Тя носеше рокля от светъл плат и по корсажа, който беше малко цепнат, под копринена дантела можеше да се види честото повдигане на гърдите. Никога не бе я виждал толкова свежа. Тя наистина е за пожелаване. Изглеждаше спокойна и прилична, походката й беше на добра майка, поради което бе почти незабелязвана от мъжките очи. Освен това тя говореше за неща познати, условни и умерени; идеите й бяха разумни, добре поднасяни, неизложени на никаква опасност от каквито и да било прекалености.

Пред дома на Ривал бяха спрели цяла редица файтони. Дю Роа предложи на г-жа Валтер ръката си и те влязоха.

Увеселението бе устроено в полза на сирачетата от Шеста парижка част, под покровителството на всички жени на сенатори и депутати, които имаха връзки с вестник „Ла ви франсез“.

Г-жа Валтер беше обещала, че ще отиде с дъщерите си, но отказа титлата покровителка, защото тя даваше своето име само за благотворителните цели, които устройваше духовенството. Тя правеше това не от някакво голямо благочестие, а защото омъжването й за евреин я караше, както тя си мислеше, да демонстрира своята религиозност, а устроеното от журналиста увеселение имаше, така да се каже, републиканско значение, което можеше да се смята за противоклерикално.

От три седмици в почти всички вестници се пишеше: „Отличният ни събрат Жак Ривал напоследък е имал остроумната и в същото време великодушна идея да устрои в полза на сираците от Шеста парижка част голямо увеселение във фехтовалната зала на своето ергенско жилище. Поканите се отправят от госпожите Лалоаг, Ремонтел, Рисолен — жени на сенатори със същото име, и от госпожите Ларош Матьо, Персерол, Фирмел — жени на добре известни депутати. По време на атракцията ще се събират пожертвувания и събраните пари веднага ще се предадат на кмета на Шеста част или на неговия представител“.

Това бе една голяма реклама, която хитрият журналист беше измислил за издигане на своя авторитет и влияние.

Жак Ривал посрещаше гостите при входа на жилището си, където беше устроен бюфет, разноските за който щяха да се вземат от приходите. После той любезно посочваше малките стълбички, по които се слизаше в подземния етаж, където беше залата за фехтовка и стрелба.

— Долу, госпожи, долу — казваше той.

Състезанието ставаше в подземието.

Той се спусна да посрещне съпругата на своя директор, после стисна ръката на Дю Роа и му каза:

— Добър ден, Бел Ами.

Дю Роа го погледна изненадан и попита:

— Кой ви каза, че…

Ривал го прекъсна:

— Госпожа Валтер, която е пред нас и която смята това обръщение на много уместно.

Г-жа Валтер се изчерви и рече:

— Да, признавам, че ако ви познавах повече, щях да направя като малката Лорин — и аз щях да ви наричам Бел Ами. Това име много ви прилича.

Дю Роа се засмя и каза:

— Тогава аз ви моля вече да ме наричате така.

Тя наведе очи:

— Не, ние не сме много близки.

— Ще ми позволите ли да се надявам, че ще станем по-близки? — прошепна той.

— Ще видим — каза тя.

При входа на тесните стълби, които се осветяваха от една газова лампа, той стана невидим. В ненадейното преминаване от дневната светлина към тая жълта светлина имаше нещо печално. По тия спиралообразни стълби нахлуваше дъх от подземие, дъх от топла влага, от плесенясали стени, очистени за случая, и миризма, която напомняше черковна служба, както и миризма от разни други парфюми.

От тая дупка идваше шумът на множеството гласове и на раздвижената навалица.

Цялата изба беше осветена от газови светилници и венециански фенери, скрити в гъсти листа, които покриваха измазаните каменни стени. Навсякъде се виждаха само клони, таванът беше покрит с папрат, а земята с листа и цветя.

Всички намираха това са очарователно, за плод на чудно въображение. В дъното на малката избица се издигаше ограда за стрелците, както и два реда столове за съдиите.

И в цялото подземие пейките, наредени по десет от двете страни, отдясно и отляво, можеха да се поберат близо двеста души, а поканените бяха четиристотин.

Пред оградата млади момци, облечени във фехтовално облекло, слаби, с дълги ръце и крака, с прегънат донякъде кръст, с мустаци като куки, вече се пъчеха пред зрителите. Те си казваха един на друг имената, посочваха майсторите и любителите и всички бележити мъже на фехтовалното изкуство. Около тях говореха господа, облечени в рединготи, млади и стари, които, изглежда че бяха близки. И те също се мъчеха да се покажат, желаеха да бъдат забелязани; те бяха първи майстори по боравене със сабя и фехтовка.

Почти всички жени, насядали по пейките, шумоляха с роклите си и вдигаха голяма глъчка. Те вееха с ветрилата си, както в театъра, защото в тая пещера, покрита с листа, беше задушно. Един шегобиец от време на време викаше: „Лимонада, лимонада!“

Г-жа Валтер и дъщерите й се отправиха към запазените специално за тях места. Дю Роа, след като ги настани и се накани да ги остави, каза:

— Принуден съм да ви напусна, защото мъже не могат да седят на пейките.

Но г-жа Валтер отговори някак смутено:

— Много бих желала да останете тук. Вие ще ми казвате имената на стрелците. Вижте, ако застанете прав на края на тази пейка, никому няма да пречите.

Тя го гледаше с хубавите си големи очи и настояваше:

— Хайде, останете с нас, господин… господин Бел Ами. Вие ми трябвате.

— Ще се подчиня с удоволствие, госпожо — отвори той.

Отвсякъде повтаряха:

— Тази изба наистина е чудна, много е хубава.

Жорж добре познаваше тая зала. Той си спомни сутринта, която прекара тук един ден преди дуела, съвсем сам, срещу една малка мишена, която го гледаше от втората по-малка изба като някое грамадно и страшно око.

Гласът на Жак Ривал екна откъм стълбите:

— Ще започнат, госпожи.

И шестима господа в добре обтегнати дрехи, за да им бъдат по-изпъкнали гърдите, се качиха на естрадата и седнаха на определените за съдиите столове. Имената им веднага се разбраха: генерал Релналди, председател, дребно човече с големи мустаци; живописецът Жозефин Руде, висок плешив мъж с дълга брада; Матео дьо Дюхар, Симон Рамонсел, Пиер дьо Карвен, трима елегантни момци, и Гаспар Мерлерон, учител по фехтовка.

От двете страни на подземието бяха окачени два картона с надписи. На картона отдясно беше написано: „Господин Крефкьор“, а на оня отляво — „Господин Плюмо“. Това бяха двама учители по фехтовка, двама добри учители от втори разряд. Те се явиха, и двамата слаботелесни, с войнствен вид, с несръчни донякъде движения. След като поздравиха зрителите по военному, започнаха да се нападат. С бялото си и кафяво платнено облекло приличаха на двама палячовци — войници, които се бият за развлечение.

От време на време се чуваше думата: „Улучени!“ И шестимата господа съдии си навеждаха главите напред, като вещи лица. Зрителите виждаха само две живи кукли, които мърдаха и си протягаха ръцете напред; те нищо не разбираха, но бяха доволни. Но тия двама глупаци им се виждаха не много грациозни и дори смешни. Припомняха си за дървените борци, които се продават на Нова година по булевардите.

Първите двама фехтовчици се смениха с господин Плантон и господин Карапен, единият цивилен, а другият — военен. Г-н Плантон беше съвсем нисък, а г-н Карапен — много дебел. Човек би казал, че още първият удар със сабя ще направи да излезе всичкият въздух от тая топка, приличаща на гутаперчов слон.

Всички се смееха. Г-н Плантон подскачаше като маймуна, а г-н Карапен само мърдаше ръката си, а тялото му, поради прекалената дебелина, стоеше неподвижно. На всеки пет минути той се спускаше напред толкова тежко и с такова усилие, сякаш взема най-енергично решение, а после с голяма мъка едва можеше да стане.

Вещите лица заявиха, че той фехтува много изкусно. И доверчивата публика повярва. После дойдоха г-н Порион и г-н Лампалм, единият учител по фехтовка, другият любител. Те се хвърлиха в яростна борба, като се спускаха един срещу друг с ожесточение и принуждаваха съдиите да бягат, заедно със столовете, тичаха по естрадата от единия до другия край, като единият от тях настъпваше, а другият отстъпваше със силни и смешни скокове. Те правиха малки скокове назад, които разсмиваха госпожите, и големи налитания напред, които донякъде караха да се вълнуват зрителите. Това гимнастическо състезание бе характеризирано от един непознат шегобиец, който извика: „Не се напъвайте много. Нищо няма да постигнете!“

Но зрителите се възмутиха от тази нетактичност и я осъдиха.

Вещите лица издадоха своята присъда, която гласеше, че борците показали голямо усърдие, но невинаги уместно са използвали енергията си.

Първата част завърши с много хубаво състезание със сабя между Жак Ривал и прочутия белгийски професор Льобег. Ривал много се хареса на жените. И наистина той беше хубав, строен, гъвкав, подвижен и по-грациозен от всички други преди него. В начина да се предпазва и да напада той показваше известно светско изящество и се явяваше противоположност на енергичния, но обикновен начин на противника си. „Възпитаният човек си личи“ — казваха всички.

Ривал победи. Всички му ръкопляскаха.

Но от няколко минути един особен шум на горния етаж обезпокояваше зрителите. Чуваше се силно тупане с крака, придружено с шумни смехове. Двестате поканени, които не бяха могли да влязат в избата, без съмнение се забавляваха, както си знаеха. По малките извити стълби се бяха натрупали петдесетина души. Долу горещината ставаше страшна.

— Въздух искаме — викаха всички. — Дайте ни да пием нещо разхладително.

А смешникът, който вече бе привлякъл вниманието на всички, квичеше с остър глас, който заглушаваше шума от разговорите:

— Сумада! Лимонада! Бира!

Появи се Ривал, цял зачервен, все още със състезателно облекло.

— Ще заръчам да донесат разхладителни питиета — каза той и тръгна към стълбите, но всяка връзка с горния етаж беше прекъсната, трудно можеше да се мине през стената от хора, които се бяха натрупали по стъпалата на стълбите.

Ривал викаше:

— Кажете да донесат студено питие за госпожите!

Петдесет гласа повтаряха:

— Студено!

Най-сетне се показа един поднос. Но на него имаше само празни чаши, защото, докато го донесат, питието беше изпито.

Един силен глас изпищя:

— Задушаваме се, нека свършват по-бързо, че да си вървим.

— Да се съберат помощи! — извика друг.

И цялата публика, изтощена от топлината, но все пак весела, повтори:

— Помощи… помощи… помощи…

И шест госпожи тръгнаха да обикалят между пейките. В подземието се разнесе звънкането на сребърните монети, които пуснаха в кутиите.

Дю Роа посочваше на г-жа Валтер видните мъже и назоваваше имената им. Те бяха хора от висшето общество, журналисти, сътрудници на големи вестници, на старите вестници, които гледаха с високомерие на „Ла ви франсез“, с известна въздържаност, плод на техния опит. Те бяха видели с очите си смъртта на много от тези политико-финансови вестници, рожби на съмнителни комбинации, които изчезваха заедно с падането на правителството, което ги поддържаше. Тук имаше и живописци, и скулптори, и хора, които изобщо обичат спорта, един поет-академик, когото сочеха с пръст, двама музиканти и много благородници-чужденци, след името на които Дю Роа прибавяше сричката Rast (което значеше Rasta genere, т.‍е.‍ човек, който живееше богато, без да знае откъде има средствата за такъв живот), за да подражава, както казваше той, на англичаните, които пишат на картичките си слога Esq.

Някой му извика:

— Добър ден, Бел Ами!

Това беше граф дьо Водрек. Дю Роа се извини пред госпожите и отиде да се ръкува с него.

Като се върна, той каза:

— Чудесен човек е Водрек. Как си личи, че е от добър род.

Г-жа Валтер нищо не отговори. Тя беше уморена и гърдите й се повдигаха при всяко поемане на белите дробове. Това привличаше вниманието на Дю Роа и от време на време погледът му се срещаше с погледа на „господарката“, поглед неспокоен, колеблив, който, щом паднеше върху него, веднага се вдигаше. И той си мислеше: „Я виж…, я виж… Нима и на тая съм завъртял ума?“

Госпожите, които събираха помощи, минаха покрай тях. Касичките им бяха пълни със сребърни и златни монети и върху естрадата окачиха ново обявление с думите: „Голям сюрприз“. Членовете на журито пак заеха местата си. И публиката очакваше с любопитство изненадата.

Явиха се две жени със саби в ръце, във фехтовално облекло, с тъмни гащи и долна фуста, достигаща до над коленете, и една толкова висока броня на гърдите, че ги караше да държат нагоре главите си. Те бяха млади и хубави. Като поздравяваха зрителите, те се усмихваха. Публиката им ръкопляска дълго време. И всред веселия шум и тихи шеги те започнаха състезанието. По устните на съдиите, които одобряваха ударите с тихо изказано „браво“, беше изписана приятна усмивка.

Публиката беше много доволна от това дуелиране и изказваше задоволството си от двете състезателки. Те възбуждаха желания у мъжете, а у жените удовлетворяваха свойствения на парижката публика вкус към двусмислените забавления, към всичко престорено хубаво и неистински грациозно, към кафешантанските певици и оперетните куплети.

Всеки път, когато едната от фехтовачките атакуваше другата, радостен трепет обхващаше публиката. Онази, която стоеше гърбом към залата, с доста пълен гръб, особено много привличаше вниманието на зрителите, които гледаха със зяпнали уста и с широко отворени очи. И всички шумно ръкопляскаха.

След това започна състезание със саби, но никой не обърна внимание на това, защото любопитството на всички бе насочено към онова, което ставаше горе. В продължение на няколко минути се чуваше големият шум от местене на мебели, които влачеха по пода — сякаш се изпразваше целият етаж. После изведнъж се разнесоха звуци от пиано и ясно се чу равномерния тропот от крака, които скачаха в такт. Гостите от горния етаж, за да компенсират загубата от това, че нищо не виждаха, си устроиха танцово забавление.

Най-напред между публиката във фехтовалната зала изригна голям смях. След това у жените се появи желание да танцуват и те престанаха да се интересуват от онова, което ставаше на естрадата, и започнаха да говорят гласно. Всички приеха идеята закъснелите да си устроят танц, като много забавна. Защо пък да се притесняват? И всички, които се намираха в подземието, пожелаха да бъдат горе.

Но двама нови състезатели се явиха на сцената и се спуснаха един срещу друг с бурна устременост, която привлече вниманието на всички. Те се втурваха един срещу друг и отстъпваха с такава гъвкава изящност, с такива отмерени движения, с такава увереност в силата, с такава правилност в хода и с такъв такт в играта, че непосветените в тайните на фехтовалното изкуство се изненадаха и възхитиха.

Спокойната им бързина, умерената им гъвкавост, бързите им движения, които бяха тъй добре разчетени, че изглеждаха бавни, привличаха и пленяваха окото със силата на съвършенството си. Зрителите усетиха, че гледат нещо хубаво и особено, че двама големи художници в своята специалност им показваха най-хубавото, което можеше да се види — всичко, което двама майстори бяха в състояние да покажат от своите способности, умения, умствено знание и физическа сръчност.

И когато след последния удар двамата състезатели си стиснаха ръцете, всички нададоха викове и оглушително ура. Тропаха с крака и ревяха. Всички вече знаеха и имената на истински талантливите фехтовачи — Сержан и Равинян.

Изведнъж възхитените зрители започнаха да стават агресивни. Мъжете се гледаха предизвикателно. Една усмивка можеше да ги провокира. Хора, които през целия си живот не бяха хващали фехтовална сабя в ръката си, сега започваха да махат с бастуните си по примера на онова, което току-що бяха видели.

Но постепенно публиката се укроти и полека-лека започна да се изкачва по малките стълбички. Най-сетне и те щяха да пият. Но когато видяха с очите си, че ония, които бяха устроили бала, бяха почистили бюфета и си бяха отишли с думите, че не е честно да се разваля спокойствието на двеста души, всички възнегодуваха. Не бе останала нито една паста, нито една капка шампанско, сироп или бира, ни едно бонбонче или един плод, нищо, съвсем нищо. Те бяха ограбили и опустошили всичко.

Слугите им разказваха подробно за станалото, като, преструвайки се на наскърбени, едва сдържаха смеха си.

— Госпожите — казваха те, — бяха по-ненаситни и ядоха и пиха, докато им стане тежко на стомаха.

Тези разкази приличаха на разказите на хора, останали живи след обирането и разграбването на един превзет от неприятеля град.

И така всички си тръгнаха. Някои мъже се разкайваха, че са дали двайсет франка за помощи; те негодуваха, че гостите от горния етаж се бяха почерпили, без нищо да платят.

Госпожите покровителки бяха събрали повече от три хиляди франка. Като се извадят разноските за сираците от Шестата част, оставаха 220 франка.

Дю Роа, който придружаваше семейството на Валтер, чакаше файтона си. Като отвеждаше назад своята патронеса и бе седнал срещу нея, той пак срещна нейния ласкав и смутен поглед. „Дявол да го вземе — казваше си той, — струва ми се, че тя е глътнала въдицата“. И се усмихваше доволен, че наистина има успех сред жените. И това беше самата истина — та нали и г-жа дьо Марел, след подновяването на тяхната любов, изглеждаше като полудяла.

Той се върна у дома си много весел.

Мадлен го чакаше в салона.

— Имам интересни новини — каза тя. — Мароканският въпрос се усложнява. След няколко месеца Франция ще може да изпрати една експедиция. Във всеки случай ние ще използваме този факт, за да съборим правителството и Ларош ще се възползва от това, за да поеме министерството на външните работи.

Дю Роа, за да подразни жена си, престори се, че не вярва на това. Няма вече да се намерят дотам луди хора, за да повторят туниската лудост.

Но тя нетърпеливо свивате рамене.

— Аз ти казвам, да! Аз ти казвам, да! Не разбираш ли, че тоя въпрос за тях е важен паричен въпрос. Днес, драги мой, в политическите комбинации не трябва да се казва: „Cherchez la femme“, а: „Cherchez l’aftaire“. Преди всичко интересът.

— Празна работа! — каза той презрително, за да я раздразни.

— И ти си наивен като Форесте — каза тя с явното желание да го обиди и ядоса.

Но той се усмихна и отговори:

— Като оня рогльо Форесте ли?

И Мадлен, поразена, изхлипа:

— Ах, Жорж!

По лицето на Жорж бе изписана нахалност и подигравка и той продължи:

— Е, какво? Оная вечер ти сама не призна ли пред мене, че Форесте е рогльо?

И той прибави, сякаш дълбоко го съжаляваше:

— Горкият!

Мадлен не пожела да отговори, а си обърна гърба и след кратко мълчание каза:

— Във вторник ще имаме гости: г-жа Ларош Матьо ще дойде на обеда с виконтеса дьо Персемюр. Ти няма ли да поканиш Ривал и Норбер дьо Варен? Утре ще поканя г-жа Валтер и г-жа дьо Марел. Може би ще дойде и г-жа Рисолен.

От известно време, благодарение на политическото влияние на мъжа си, тя разширяваше кръга на познанствата си, за да привлече у дома си, доброволно или насила, жените на сенаторите и депутатите, които имаха нужда от подкрепата на „Ла ви франсез“.

— Много добре — отговори Дю Роа. — Аз ще поканя Ривал и Норбер.

Той беше доволен и си търкаше ръцете, защото беше намерил добро средство да дразни жена си и да задоволява необяснимия гняв и голямата ревност, която се появи у него по време на тяхната разходка в Булонската гора. Щом станеше дума за Форесте, той винаги го наричаше рогоносец. Той чувстваше, че това наистина ядосва Мадлен. И същата вечер той намери десет пъти случаи да произнесе с иронично добродушие името „рогльо Форесте“.

Жорж сега нямаше нищо против покойника. Той си отмъщаваше за него.

Жена му се преструваше, че не слуша и стоеше срещу него засмяна и равнодушна.

На другия ден, понеже тя се готвеше да отиде да покани г-жа Валтер, той поиска да я изпревари, за да намери самичка патронесата и да види дали наистина тя е разположена към него. Това го забавляваше и ласкаеше. А после… защо не… ако това е възможно.

Той се озова на булевард „Малерб“ в два часа. Въведоха го в салона.

Г-жа Валтер се яви и с радостна гордост му подаде ръка.

— Кой добър вятър ви е довел тук?

— Никакъв добър вятър, а желание да ви видя. Някаква сила ме тласна да дойда у вас, не зная, нямам нищо да ви казвам. Дойдох, и туйто! Ще ме извините ли за това ранно посещение и за откровеното обяснение?

Той изказа това шеговито, с усмивка на устните и сериозност в гласа? Тя се изненада, поизчерви се и измънка:

— Наистина… не разбирам… вие ме учудвате…

— Аз ви се обяснявам в любов с весел тон, за да не ви изплаша.

Те седнаха един до друг. Тя възприе това обяснение като шега.

— Значи това е сериозно… обяснение?

— Разбира се! Измина доста време откакто искам да го направя. Но не смеех. Казват, че сте толкова строга, толкова недостъпна.

— Защо избрахте за това днешния ден? — попита тя.

— Не зная — после сниши гласа си и каза: — Или по-точно, защото от вчера насам започнах да мисля само за вас.

Тя изведнъж побледня и извика:

— Стига вече детинщини, да говорим за друго.

Но той най-ненадейно падна на колене пред нея и тя се изплаши. Тя искаше да стане, но той насила я държеше седнала, с двете си ръце, обвити около кръста й, и страстно й повтаряше:

— Да, наистина ви обичам. До полуда. Отдавна ви обичам. Не ми отговаряйте. Какво да ви кажа, луд съм! Обичам ви… А! Да знаете колко много ви обичам!

Тя се задушаваше, опитваше се да каже нещо, но не можеше да изговори нито една дума. Отстраняваше го с двете си ръце, беше го уловила за косата, за да не допусне устата му, която усещаше, че иска да се доближи до нейната. И тя въртеше главата отдясно наляво и отляво надясно, бързо и със затворени очи, за да не гледа.

Той я стискаше през роклята, опипваше я и тя премаляваше от тая груба, силна милувка.

След това ненадейно стана и поиска да я прегърне, но, освободена за миг, тя се измъкна от ръцете му, дръпна се назад и започна да бяга от кресло на кресло.

Това гонене му се видя смешно и той се тръшна на един стол, скри лицето си в ръце и се престори, че плаче. После се изправи и извика:

— Сбогом! Сбогом! — и избяга.

Спокойно си взе бастуна от чакалнята и излезе на улицата. „Дявол да го вземе — каза си той — аз мисля, че работата добре тръгва“.

Жорж отиде в телеграфа, за да изпрати телеграма на Клотилда, на която определяше среща за другия ден.

Като се върна у дома, той попита жена си:

— Е, покани ли всички гости за обяда ни?

— Да — отговори тя, — само г-жа Валтер не е уверена дали ще бъде свободна. Тя се двоуми: говори за не знам що, за някакви задължения, за съвест. С една дума, видя ми се много смешна. Но както и да е, аз се надявам, че все пак ще дойде.

Той сви рамене и каза:

— Разбира се, че ще дойде.

До деня на обяда Жорж не беше сигурен.

В сутринта преди приема Мадлен получи писъмце от патронесата: „С големи усилия се освободих от ангажиментите си и ще ви бъда гостенка. Но мъжът ми няма да може да ме придружи“.

Дю Роа помисли: „Много добре направих, че не отидох пак. Ето я успокоена. Внимание“.

Но той очакваше гостуването и с известно безпокойство. Тя пристигна много спокойна, малко студена, малко горда. Той се държеше много смирено, много скромно и покорно.

Госпожите Ларош Матьо и Рисолен бяха придружавани от мъжете си. Виконтеса дьо Персемюр говори за висшето общество, г-жа дьо Марел беше пленителна — в една рокля, особено оригинална, в жълто и черно, испанско облекло, което добре очертаване хубавия й кръст, гърдите й и кръглите й ръце и правеше енергична малката й птича главица.

Дю Роа седеше от дясната страна на г-жа Валтер и по време на обяда й говори само за сериозни неща, като жестикулираше прекалено. От време на време поглеждаше Клотилда. „Наистина тя е по-хубава и по-апетитна“ — мислеше си той.

После обръщаше поглед към жена си, която също така му харесваше, макар да чувстваше към нея скрита непоправима, глуха злоба.

Но патронесата го предизвикваше с трудността на завладяването и с новостта, която винаги желаят мъжете.

Г-жа Валтер поиска да си тръгне рано.

— Аз ще ви придружа — каза Жорж.

Тя не прие.

— Защо не искате? — настоя той. — Много ще се обидя от това. Може би трябва да мисля, че не сте ми простили. Вие виждате колко съм спокоен.

— Не може да оставите така гостите си — отговори тя.

— Но аз ще се върна само след двадесет минути — каза той усмихнато.

— Няма да забележат дори отсъствието ми. Ако ми откажете, дълбоко ще ме обидите.

— Е, добре, приемам — каза тя.

Но щом се качиха във файтона, той й улови ръката, страстно я целуна и каза:

— Обичам ви, обичам ви. Позволете ми да ви кажа, че ви обичам. Няма да ви посегна…

— О… след като ми дадохте дума… това е лошо… много лошо.

Той се престори, че прави голямо усилие, за да се владее, после продължи със сдържан глас:

— Вие виждате как се владея, а пък… Но оставете да ви кажа само това… Обичам ви… и да ви го повтарям всеки ден… да, оставете ме да идвам в дома ви и да стоя на колене пет минути пред вас и да изговарям тия думи, гледайки пленителното ви лице.

Тя му беше оставила ръката си и запъхтяна му отговори:

— Не, не мога, не искам. Помислете какво ще кажат слугите ми, дъщерите ми. Не, не, това е невъзможно…

— Не мога вече да живея, ако не ви виждам — каза той. — У вас ли ще бъде или другаде, но поне за една минута само всеки ден трябва да ви виждам, трябва да докосвам ръката ви, да дишам въздуха, който се образува около роклята ви, да гледам очертанията на тялото ви и хубавите ви големи очи, които ме подлудяват.

Цяла разтреперана, тя слушаше тая банална любовна музика и повтаряше:

— Не… не… това е невъзможно. Млъкнете.

Жорж й говореше шепнешком на ухото. Той усещаше, че полека-лека ще завладее тая простодушна жена, която трябваше да убеди да се срещат — от началото, където тя поиска, а после — където той пожелае.

— Слушайте — каза той, — трябва да ви видя… Ще ви видя… ще ви чакам пред вашите врата… като някой просяк… Ако вие не слезете, аз ще се кача у вас, но ще ви видя, ще ви видя… утре.

— Не, не — повтаряше тя, — не идвайте. Няма да ви приема. Помислете за дъщерите ми.

— Тогава кажете ми къде ще ви срещна… на улицата…, където и да е…, в който час вие решите…, достатъчно е да ви видя…, ще ви поздравя, ще ви кажа: „Обичам ви“ и ще си вървя.

Тя се двоумеше. И понеже файтонът спря край вратата на къщата й, бързо-бързо изговори:

— Е, добре, утре, в три и половина часа ще вляза в църквата „Света Троица“.

И като слезе, извика на файтонджията:

— Заведете господин Дю Роа у дома му.

Когато се върна, жена му го попита:

— Къде ходи?

— Ходих до телеграфа, за да подам една бърза телеграма — отговори той тихо.

До него се доближи г-жа дьо Марел и му каза:

— Бел Ами, вие ще ме придружите до вкъщи; както знаете, дойдох да обядвам толкова далеч само при това условие.

После се обърна към Мадлен и каза:

— Не ревнуваш ли?

— Не, не много — отговори нерешително г-жа Дю Роа.

Гостите започнаха да се разотиват. Г-жа Ларош Матьо приличаше на малка провинциална слугиня. Тя беше дъщеря на нотариус, омъжена за Ларош, който тогава беше скромен адвокат. Г-жа Рисолен, стара претенциозна жена, приличаше на акушерка, която е възпитавана в училище. Виконтеса Персемюр гледаше на тях гордо. Нейната бяла ръка с отвращение се докосваше до тези обикновени ръце.

Клотилда, цялата в дантели, на стълбите каза на Мадлен:

— Обядът ти беше разкошен. След време тук ще бъде първият политически салон в Париж.

Щом остана самичка с Жорж, тя го прегърна и каза:

— Ах, мой Бел Ами, от ден на ден все по-много те обичам.

Файтонът, с който пътуваха, се люлееше като кораб.

— Не е като в нашата стая — каза тя.

— Да, не е — отговори той, но в този момент мислеше за г-жа Валтер.