Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 120 гласа)

VII.

Два месеца се бяха минали откакто бе завоювано Мароко. Франция, господар на Танжер, владееше цялото африканско крайбрежие на Средиземно море, чак до Триполи, и беше гарантирала дългът на новоприсъединената страна.

Говореше се, че двама министри спечелили там до двадесетина милиона и почти открито се споменаваше името на Ларош Матьо.

Колкото за Валтер, всеки в Париж знаеше, че е спечелил от заема двойно повече, от тридесет до четиридесет милиона, и от осем до десет милиона от медни и железни мини, както и от обширни земи, купени много евтино преди завоеванието и препродадени на другия ден след френската окупация на колонизаторски дружества.

За няколко дни той бе станал един от господарите на света, един от ония всесилни финансисти, които са по-силни от кралете и които карат да се навеждат главите, да шепнат устата и да изваждат наяве всичката низост и завист, които се крият в дълбочината на човешкото сърце.

Той не беше вече евреинът Валтер, директор на банка със съмнителен кредит и на несериозен вестник, депутат, когото подозират в нечестиви дела. Той беше господин Валтер, богатият евреин.

И той искаше да покаже това.

Като знаеше, че княз Карлсбургски, който имаше една от най-хубавите къщи на улицата в предградието Сен Оноре, с градина в Елисейските полета, се нуждае от пари, той му предложи да купи за двадесет и четири часа тая къща, с покъщнината й, без да вдигне от нея дори и едно кресло. Той даде за нея три милиона. Князът, подмамен от сумата, прие.

На другия ден Валтер се настани в новата си къща.

Тогава друга мисъл му мина през ума, истинска мисъл на завоевател, който иска да превземе Париж, една Бонапартовска мисъл.

По онова време целият град отиваше да гледа една голяма картина от маджарския живописец Маркович, изложена у експерта Жан Льонобле. Тя представляваше Христос, който ходи по водата.

Възхитените критици заявяваха, че тая картина е най-великолепното изящно дело на века.

Валтер я купи за петстотин хиляди франка. По такъв начин той за един ден сложи край на общественото любопитство и накара целия Париж да говори за него, да му завижда, да го осъжда или да го възхвалява.

После той обяви чрез вестниците, че ще покани всички известни лица от парижкото общество да разгледат една вечер в дома му бележитото произведение на чуждия художник, за да не може никой да каже, че той е взел само за себе си това произведение на изкуството.

Къщата му ще бъде отворена. Ще може да отиде всеки, който пожелае, стига да покаже на вратата поканата. А тя гласеше: „Господин и госпожа Валтер ви молят да им направите честта да идете у тях на 30 декември, от девет часа до полунощ, за да видите картината на Карл Маркович «Исус ходи по водата», осветена с електрическо осветление.“

В постскриптум, с много дребни букви, можеше да се прочете: „След полунощ ще има танци“. И така, които биха поискали, биха останали и между тях семейство Валтер щеше да си избере новите познайници.

Другите щяха да погледат картината, къщата и стопаните със светско нахално или равнодушно любопитство и след това щяха да си отидат, както са дошли. И дядо Валтер много добре знаеше, че те ще дойдат, както бяха дошли у братята му евреи, станали богати като него.

Най-напред в къщата му трябваше да влязат всички титулувани лица, за които се пишеше във вестниците. Те ще влязат, за да видят лицето на един човек, който за шест седмици е спечелил петдесет милиона. Те ще влязат също, за да видят и преброят ония, които ще дойдат там. Те ще влязат още, защото е показал добър вкус и сръчност да ги повика да гледат и да се чудят, че той притежава една християнска картина, макар че е израилев син.

Той сякаш им казваше: „Вижте, аз платих петстотин хиляди франка за религиозното произведение на Маркович «Исус ходи по водата». И това художествено произведение ще остане у мене, пред очите ми, винаги, в къщата на евреина Валтер“.

В обществото, в обществото на дукините и на жокеите твърде много се говори за тая покана, която, впрочем, с нищо не обвързваше когото и да било. Ще идват у него, както отиват у господин Пти, за да гледат акварели. Семейство Валтер имаше едно изящно произведение; това семейство отваряше една вечер вратите си, за да могат всички да видят това произведение и да му се наслаждават. Има ли нещо по-добро от това?

„Ла ви франсез“ от петнадесет дни насам, всяка сутрин, съобщаваше за вечерта на тридесети декември и се стараеше да събуди общественото любопитство.

Дю Роа побесняваше от завист за тържеството на патрона. Той се беше помислил за богат със своите петстотин хиляди франка, които бе изтръгнал от жена си, и сега му се струваше, че е беден, страшно беден. И той сравняваше оскъдното си богатство с дъжда от милиони, който беше валял около му, без той да съумее да се добере до нещо.

Неговият завистлив гняв с всеки ден се усилваше. Той се сърдеше на всички, на семейство Валтер, у когото вече не отиваше, на жена си, която, измамена от Ларош, го съветваше да купи марокански акции, а особено се сърдеше на министъра, който си бе послужил с него като с оръдие и който обядваше у него два пъти в седмицата. Жорж му беше секретар, агент, проводник на мислите му във вестника и когато пишеше под негова диктовка, усещаше безумното желание да удуши тоя тържествуващ хубостник. Като министър, Ларош имаше скромни успехи и, за да запази министерския си пост, той не допускаше да се разбере, че е пълен със злато. Но Дю Роа се сещаше за това злато по гордия говор на случайно издигналия се адвокат, по нахалните му обноски, по смелите му мнения, по неговата пълна самоувереност.

Сега Ларош беше господар в къщата на Дю Роа, той беше заел мястото и дните за посещение на граф дьо Водрек и говореше на слугите като някой втори господар.

Жорж трепереше и го търпеше, както някое куче, което иска да ухапе, а не смее. И често се отнасяше жестоко и грубо с Мадлен, която повдигаше раменете си и гледаше на него като на неразумно момче. И тя се чудеше на неговото винаги лошо настроение и повтаряше:

— Не те разбирам. Ти постоянно се оплакваш, а положението ти е великолепно.

Той се обръщаше гърбом към нея и нищо не отговаряше.

Отначало Жорж каза, че няма да отиде на вечеринката у Валтер и че не иска вече да стъпи в къщата на тоя мръсен евреин.

От два месеца насам г-жа Валтер му пишеше всеки ден и го молеше да отиде у тях, да й определи място за среща, където обича, за да му предаде, както казваше тя, седемдесет хиляди франка, които е спечелила за него.

Той не отговаряше и хвърляше в огъня тия отчаяни писма. Не че се отказваше да приеме своя дял от печалбата, но искаше да я подлуди, презрително да се държи с нея, да я тъпче под краката си. Тя беше много богата! Той искаше да се покаже горд.

Същия ден, в който щеше да бъде изложена картината, Мадлен му припомни, че никак не е прав, че не иска да отиде. Той й отговори:

— Остави ме на мира. Аз ще остана у дома.

Но след обед ненадейно каза:

— Така или иначе, но по-добре е да изпълним това си задължение. Приготви се бързо.

— Ще бъда готова за четвърт час — каза тя, видимо доволна от решението му.

Той мърмореше и се обличаше, а във файтона продължаваше да излива яда си.

Дворът на къщата на Карлсбург беше осветен от четири електрически кълба на всеки ъгъл, които приличаха на четири синкави малки месечини. По стъпалата на стълбите бе постлан великолепен килим и на всяка площадка стоеше като статуя изправен по един човек в униформа.

— Ето ти чудо — изръмжа той.

Дю Роа свиваше раменете си и завист късаше сърцето му.

— Мълчи — каза жена му, — направи и ти толкова.

Двамата влязоха вътре и подадоха връхните си дрехи на слугите, които ги посрещнаха. Там завариха много жени с мъжете си, които също си снемаха горните дрехи. Чуваше се шепнене:

— Много хубаво, много хубаво!

Грамадната чакалня беше покрита със скъпи платна, които изобразяваха любовните похождения на Марс и Венера. Отдясно и отляво се издигаха двете страни на монументални стълби, които достигаха до първия етаж. Преградките бяха чудо на железарското изкуство. Старата позлата на железата отразяваше слаба светлина по цялото продължение на стъпалата от червен мрамор.

При входа на салоните две малки момичета, облечени — едното в рокля от розов цвят, другото в рокля в син цвят — поднасяха букети на дамите. Това всички възприемаха като нещо прекрасно.

В салоните имаше доста хора. Повечето жени бяха облечени в рокли, каквито носят, когато излизат из града, за да покажат, че са дошли тука, както отиват по всички частни изложби. Ония, които мислеха да останат на бала, бяха с голи ръце и шии.

Г-жа Валтер, заобиколена от приятелки, се намираше във втория салон и приемаше поздравите на гостите. Мнозина въобще не я познаваха и се разхождаха като в някой музей, без да искат да знаят за домакините.

Когато видя Дю Роа, тя пребледня и дори се поколеба дали да го посрещне. Но после остана на мястото си, за да отиде той при нея. Той я поздрави вежливо, а Мадлен я удави в нежности и комплименти.

И Жорж остави жена си при г-жа Валтер и се изгуби между множеството, навярно за да чуе неодобрителните отзиви на гостите.

Посетителите се разхождаха из петте салона, покрити със скъпи платове, италиански шевици или източни килими в различен стил и цвят, а по стените бяха окачени картини от стари художници. Най-често се спираха и се чудеха на една малка стая, в стил Людовик XVI, един вид будоар, покрит с копринен плат, с розови букети върху бледосин фон. Ниските мебели от позлатено дърво, покрити с плат като оня по стените, бяха чудесно изработени.

Жорж познаваше известните лица: княгиня дьо Тед Расим, граф и графиня дьо Роневел, генерал княз Андремон, прекрасната маркиза дьо Дюн, всички ония мъже и жени, които посещават всички представяния.

Някой го улови за ръка и весело му пошепна на ухото:

— Ах! Ето ви най-сетне и вас, Бел Ами! Защо вече не ви виждаме?

Беше Сюзан Валтер, която го гледаше със своите нежни емайлови очи под къдравия облак на своята коса.

Той твърде много се зарадва като я видя и сърдечно се ръкува с нея.

— Не можех да дойда — извини се той. — От два месеца насам толкова съм претрупан с работа, че не можех да излизам.

— Това е лошо, много лошо, много лошо — продължи сериозно тя. — Вие много ни огорчавате, защото мама и аз ви обичаме много. Ако питате мене, аз не мога без вас. Аз се притеснявам, когато не сте у нас. Както виждате, аз ви говоря без заобикалки, за да нямате право така да се губите. Дайте ми ръката си, аз самичка ще ви покажа „Исус, който ходи по водата“; тая картина се намира съвсем навътре, зад зимната градина. Тате я постави нарочно там, за да бъдат принудени посетителите да обикалят навсякъде. За чудене е, че баща ми толкова се гордее с тая хубава къща.

Те вървяха бавно между множеството. Всички се обръщаха да гледат тоя хубав момък и тая прелестна кукла.

— Ето една хубава двойка — каза един познат живописец. — Тя е забележителна като всичко друго.

„Ако бях наистина умен — мислеше си Жорж, — за тая щях да се оженя. А това не беше невъзможно. Как не помислих на времето? Как се реших да взема другата? Какво безумие! Човек винаги прибързано постъпва, никога не размишлява зряло“.

И завист, люта завист капеше в душата му — капка по капка — и тровеше всичките му радости, правеше омразен живота му.

Сюзан казваше:

— О! Идвайте често, Бел Ами. Сега, когато тате е толкова богат, ние ще вършим лудории, ще се забавляваме до насита.

И, като продължаваше своята все съща мисъл, той отговори:

— Ах! Вие сега ще се омъжите. Ще вземете някой хубав княз и ние вече никога няма да се видим.

— А! Не, не още — извика искрено тя. — Аз искам някого, който да ми харесва, който много да ми харесва, който съвсем да ми харесва. Доста съм богата за двама.

Той се усмихна иронично и високомерно и започна да й казва имената на ония, които минаваха за хора, много благородни, които си бяха продали ръждясалите титли на дъщерите на финансисти, и които живееха при жените си или далеч от тях, но свободни, без срам, известни и почитани.

И в заключение каза:

— И шест месеца няма да се минат и вие ще се уловите в тая клопка. Ще станете госпожа маркиза, госпожа дукиня или госпожа княгиня и ще гледате на мен от много високо, госпожице.

Тя негодуваше, удряше го с ветрилото си по рамото и се кълнеше, че ще се омъжи само по любов.

Той се смееше.

— Ще видим. Вие сте много богата.

— Но и вие взехте едно наследство — каза тя.

Той произнесе едно „ах!“.

— Нека не говорим за него. То едва дава двадесет хиляди ливри годишно приход. За сегашното време то не е много.

— Но и жена ви наследи.

— Да. Един милион на двама ни. Четиридесет хиляди приход. С тях не можем да имаме дори и собствен файтон.

Те стигнаха до последния салон и срещу тях беше зимната градина — една обширна градина, пълна с големи дървета от южните страни, под които се намираха цели групи редки цветя. На влизане под тази мрачна зеленина, където светлината проникваше като сребриста вълна, се усещаше топлата преснота от влажната земя и силен дъх от благоухания. Това усещане беше странно, приятно и очарователно, неестествено, дразнещо и меко. Те вървяха по настилка, приличаща на мъх, между две гъсти групи храсталаци. Ненадейно Дю Роа съгледа отляво, под един широк свод от палмови дървета, обширен басейн от бял мрамор, където човек можеше да се къпе, и по краищата на който четири големи лебеда от делфийски фаянс изпускаха вода от полуотворените си клюнове.

Дъното на басейна беше покрито със златен прах и вътре плуваха няколко грамадни червени риби, странни китайски чудовища с издадени навън очи, с люспи, заобиколени със синя ивица, един вид мандарини на морската дълбочина, които се движеха или спираха върху това златно дъно и приличаха на чудноватите китайски шевици. Жорж спря с разтуптяно сърце и си каза: „Виж колко е разкошно. Ето къща, в каквато човек трябва да живее. Други постигнаха това нещо. Защо да не мога и аз да го постигна“.

Той мислеше как да постигне това и как не можеше веднага да открие изход, ядосваше се на безсилието си. Сюзан вече не му говореше, тя беше позалисана. Той я погледна отстрани и още веднъж си помисли: „А за това достатъчно беше да се оженя за тая малка, жива кукла“.

Но изведнъж Сюзан като че се събуди.

— Внимавайте — каза тя и тласна Жорж през една група храсти, която преграждаше пътя им и веднага го накара да завие надясно.

Сред една горица от чудновати дървета, които издигаха нагоре във въздуха своите листа, треперещи, разтворени като ръце с дълги пръсти, се виждаше един неподвижен мъж, изправен всред морето.

Впечатлението беше поразително. Картината, на която краищата бяха скрити в подвижната зеленина, приличаше на черна дупка в една фантастична и поразителна далечина.

За да разбере човек, трябваше добре да гледа. Рамката пресичаше наполовина лодката, в която се намираха апостолите, едва осветявани от полегатите лъчи на фенер, с който един от тях, седнал на единия край на лодката, осветяваше Исус, който идваше. Христос вървеше стъпвайки върху една вълна, която се разбиваше покорна, гладка, милваща под божествената стъпка, която я тъпчеше. Всичко около Богочовека беше тъмно. Само звездите светеха на небето. Лицата на апостолите, в слабата светлина на фенера в ръцете на онзи, който светеше на Господ, изглеждаха изкривени от учудване.

Това беше наистина могъщо и неочаквано произведение на художник, едно от ония произведения, които се запечатват в мисълта и оставят у вас впечатление, което трае с години.

Ония, които гледаха тая картина, отначало стояха мълчаливи, после си отиваха замислени и едва след това започваха да я оценяват.

Дю Роа, като я разглеждаше известно време, каза:

— Колко е хубаво човек да бъде в състояние да плаща такива играчки.

Но понеже го блъскаха и тласкаха други, за да видят и те, той се върна назад, като продължаваше да държи под ръката си малката ръчичка на Сюзан, която сякаш го постискваше. Тя го попита:

— Не искате ли да изпиете чаша шампанско? Да идем в бюфета. Там ще намерим баща ми.

И те бавно минаха през всички салони, където множеството се увеличаваше, шумеше — отбрано множество, което се среща само на някой обществен празник.

На Жорж изведнъж му се стори, че чува един глас да казва:

— Това е Ларош и г-жа Дю Роа.

Тия думи достигнаха до ушите му като някакъв далечен шум, който се носи от вятъра. Откъде идваха тези думи?

Той се огледа на всички страни и наистина видя жена си, която минаваше под ръка с министъра. Те приказваха тихичко, интимно, усмихваха се и се гледаха очи в очи.

Стори му се, че хората, които ги гледат, си шепнеха и той усети в себе си зверското и глупаво желание да се хвърли върху тия две същества и да ги убие с юмруци. Тя го поставяше в смешно положение. Спомни си за Форесте. Сега може би казваха: тоя рогльо Дю Роа. Коя беше тя? Една малка, случайно издигната жена, доста хитра наистина, но със скромни възможности. Те отиваха в дома му, защото се страхуваха от него, защото усещаха, че е силен. Не! Никога няма да стигна надалече с тая жена, която правеше къщата му винаги съмнителна, която постоянно се компрометираше, на която поведението показваше, че е интригантка. Сега тя ще спъва вървежа му напред. Ах! Да се бе сетил, да бе знаел! Как би изиграл по-голяма, по-силна роля! Каква хубава игра би могъл да спечели, ако имаше за другарка в играта малката Сюзан! Как е бил толкова сляп, та да не е разбрал това.

Те стигнаха в трапезарията — една грамадна стая с мраморни колони. Валтер забеляза своя хроникьор и се спусна да се ръкува с него. Той беше пиян от радост.

— Видяхте ли всичко? Кажи, Сюзан, показа ли му всичко? Колко много свят, нали, Бел Ами? Видяхте ли княз дьо Герш? Той ей сега беше тук, за да изпие чаша пунш.

После се спусна към сенатора Рисолен, който влечеше жена си, смаяна и облечена съвсем безвкусно.

Един господин поздрави Сюзан. Той беше висок, тънък момък, с руси бакенбарди, малко плешив, със светска външност. Жорж чу името му — маркиз дьо Казол, и веднага го обзе ревност. От кога го познава тя? Без съмнение откак е станала богата. Той видя в него претендента.

Някой го хвана за ръката. Беше Норбер дьо Варен. Старият поет със своята гъста коса и овехтели дрехи се разхождаше равнодушно и уморено.

— Това се казва веселие — рече той. — Ей сега ще танцуват; после ще си легнат; и момичетата ще бъдат доволни. Пийте шампанско, то е много хубаво.

Той каза да му налеят една чаша и, като се поклони на Дю Роа, който беше взел друга чаша, каза:

— Пия за надмощието на ума над милионите — после прибави тихо: — не че ми е мъчно, когато ги имат други, или че ще се сърдя, ако аз ги имам. Но протестирам по принцип.

Жорж вече не го слушаше. Той търсеше Сюзан, която изчезна с маркиз Казол, и, като напусна ненадейно Норбер дьо Варен, потъна в множеството.

Една тълпа, която искаше да пие, го спря. И след като успя да мине, срещна се лице с лице с г-н и г-жа дьо Марел.

— Колко много ви благодаря, драги мой, за съвета, който ми дадохте чрез Клотилда — каза г-н дьо Марел. — От мароканския заем спечелих близо сто хиляди франка. На вас ги дължа. Може да се каже, че вие сте ценен приятел.

Мъжете се обърнаха да видят тая елегантна хубава брюнетка. Дю Роа отговори:

— В замяна на тая услуга, драги мой, аз взимам жена ви, или, по-добре, давам й ръката си. Съпрузите винаги трябва да се разделят.

Г-н дьо Марел се поклони и рече:

— Правилно! Ако ви изгубя, след един час да ви намеря тука.

И двамата млади потънаха в множеството.

— Колко много им върви на семейство Валтер — повтаряше Клотилда. — Какво значи човек да разбира от работата си!

— Така е! — отговори Жорж. — Твърдите хора винаги успяват — било с едно, било с друго средство.

— Ето две момичета — продължи тя, — всяка една от които ще има от двадесет до тридесет милиона, без да се смята, че Сюзан е и хубава.

Той не каза нищо. Ядосваше се, когато неговата мисъл излизаше от други уста.

Г-жа дьо Марел още не беше видяла картината „Исус ходи по водата“. Той предложи да й я покаже. Те се забавляваха като говореха лошо за хората, като се подиграваха с непознати лица. Покрай тях мина Сен Потен, който носеше на дрехата си многобройни ордени, което много ги развесели.

— Какво смесено общество — каза Дю Роа.

Боаренар, който се ръкува с него, също така беше окичил бутониерата си със зелена и жълта лента, която носеше в деня на дуела.

Виконтеса дьо Персемюр, грамадна и наконтена дама, говореше с един дук в малкия будоар в стил Людовик XVI.

— Любовна среща — каза Жорж.

Но като отминаваше зимната градина, той пак видя жена си, седнала до Ларош Матьо, почти скрити зад една група дървета. Те сякаш искаха да кажат: „Ние се срещаме тук публично, защото не искаме да знаем за общественото мнение“.

Г-жа дьо Марел призна, че „Исус“, нарисуван от Маркович, е чуден.

— Ами Лорин? Още ли ми се сърди? — попита той.

— Да, още. Тя не иска да те види и излиза, когато се говори за тебе.

Той нищо не отговори. Неочакваната омраза на това момиче го огорчаваше и му тежеше на сърцето.

Сюзан ги спря на прага на една врата и извика:

— Ах! Ето ви! Е, Бел Ами, сам ще останете. Ще взема хубавата Клотилда, за да й покажа стаята си.

И двете жени тръгнаха бързо, като се мушкаха през навалицата с онова вълнообразно движение, движение на змии, което умеят да правят, когато са сред навалица.

Почти в същото време един глас извика:

— Жорж!

Това беше г-жа Валтер.

Тя продължи много тихо:

— Ах, колко сте зверски жесток. Колко ме карате да страдам безполезно. Накарах Сюзан да отстрани тая, която ви придружаваше, за да мога да ви кажа една дума. Слушайте, трябва… трябва да ви говоря тая вечер… или пък… или пък… Идете в зимната градина. Там ще намерите отляво една врата и през нея ще излезете в градината. Вървете по алеята, която е насреща. На самия край ще видите една беседка. Чакайте ме там, ще дойда след десет минути. Ако не искате, кълна ви се, че тука веднага ще вдигна скандал.

— Добре. Ще бъда след десет минути на мястото, което ми определяте — отговори той високомерно.

И те се разделиха. Без малко Жак Ривал щеше да стане причина за закъсняването му. Той го беше хванал под ръка и много разпалено му разказваше цял куп работи. Той идваше, без съмнение, от бюфета. Дю Роа едва успя да го предаде в ръцете на г-н дьо Марел, когото намери между две врати, и избяга. При това трябваше да се пази да не го види жена му и Ларош. И той успя, защото те изглеждаха много въодушевени, и се озова в градината.

Студеният въздух го обля като леден душ. Той си помисли: „Дявол да го вземе, хрема ще ме хване“ и постави кърпата си на врата като вратовръзка. После тръгна с бавни крачки по алеята, защото не виждаше добре след излизането си от силната светлина в салоните.

Жорж забеляза отдясно и отляво храсталаци без листа, чиито тънки клончета се люлееха. През тия клончета минаваше слаба светлина, светлина, която идваше от прозорците на къщата. На пътя той съгледа пред себе си нещо бяло и г-жа Валтер, с голи ръце, с гола шия, с разтреперен глас, каза:

— Ах, ето те, та ти нима искаш да ме убиеш?

— Моля ти се — отговори той спокойно, — без драми, защото иначе веднага ще си отида.

Тя го беше уловила за врата и с устни до неговите устни говореше:

— Но какво съм ти сторила? Ти се държиш с мене като нехранимайко, какво съм ти сторила?

Той се помъчи да я отблъсне:

— Последния път, когато се видях с тебе, ти уви косата си на всичките ми копчета и това без малко не стана причина за раздяла между мен и жена ми.

— Жена ти малко иска да знае за това, а някоя от любовниците ти е вдигнала скандал.

— Аз нямам любовници.

— Я мълчи! Защо тогава не идваш при мене, дори и да ме видиш? Защо отказваш да обядваш с мене поне веднъж в седмицата? Жестоко е страданието ми; толкова те обичам, че само за тебе мисля; каквото и да погледна, все ти си ми пред очите, не смея да произнеса една дума, без да не ме е страх да спомена твоето име! Ти не разбираш това? Струва ми се, че съм вкопчена с нокти, че съм вързана в чувал, а сама не зная какво става с мен. Споменът за тебе е винаги пред очите ми и ми стиска гърлото, къса ми нещо тука в гърдите, под гърдите, подкосява краката ми дотолкова, че нямам сила да вървя. И през целия ден седя като безумна на стола и мисля за тебе.

Той я гледаше учудено. Тя не беше вече оная дебела, весела жена, каквато я познаваше, а обезумяла, отчаяна, на всичко способна.

В този момент един неясен план се зараждаше в главата му и той отговори:

— Любовта, драга моя, не е вечна. Хората се женят и се разделят. Но когато тя продължава, както е между нас, тя става ужасен товар. Аз не искам вече тоя товар. Това е истината. Но ако ти съумееш да станеш разумна, да ме приемеш и да се държиш с мене като с приятел, ще идвам пак, както някога.

Тя постави двете си ръце върху черната дреха на Жорж и каза:

— За да се срещам с тебе, на всичко съм способна.

— Тогава, решено е — каза той, — ние сме приятели и нищо повече.

— Решено е — прошепна тя.

После протегна устните си към него и каза:

— Още една целувка… последната.

Той кротко отказа:

— Не. Трябва да спазим условието.

Тя направи крачка назад, като изтри две сълзи, после извади от корсажа си връзка банкноти, вързани с розова копринена лента, подаде я на Дю Роа и каза:

— Това е твоя дял от печалбата от мароканския заем. Толкова бях щастлива, че спечелих това за тебе. На, вземи го…

Той не искаше да го приеме.

— Не, няма да взема тези пари.

Тогава тя се възмути и извика:

— Ах! Не прави това! Те са твои и нищо повече. Ако не ги вземеш, ще ги хвърля в някой канал. Ти няма да ме накараш да сторя това, Жорж!

Той взе малката връзка и я пъхна в джоба си.

— Трябва да се прибираме — каза той. — Ще те хване пневмония.

— Ако мога да умра, толкова по-добре — възрази тя и хвана едната му ръка, целуна я страстно, бясно, отчаяно и след това бързо тръгна към къщи.

Той се върна обратно. Вървеше и размишляваше. После влезе в зимната градина с гордо чело и с усмивка на устните.

Жена му и Ларош не бяха вече там. Множеството намаляваше, очевидно беше, че никой няма да остане на бала. Той видя Сюзан, че държи сестра си под ръка. Те и двете дойдоха при него, за да му предложат да танцува първия кадрил с граф дьо Латур Ивелин.

Той се изненада:

— Кой пък е тоя?

— Нов приятел на сестра ми — отговори Сюзан лукаво.

Роза се изчерви и каза:

— Лоша си, Сюзан, тоя господин не е нито мой, нито твой приятел.

— Аз зная какво искам да кажа — усмихна се Сюзан.

Роза се разсърди, обърна се гърбом към тях и се отдалечи.

Дю Роа хвана под ръка младото момиче и мило й каза:

— Слушайте, мое мило дете, вярвате ли, че съм ви приятел?

— Разбира се, вярвам, Бел Ами.

— Имате ли доверие в мене?

— Напълно.

— Спомняте ли си какво ви казах преди малко?

— За какво?

— За женитбата ви, или по-точно за мъжа, когото ще вземете.

— Да.

— Е, добре, ще ми обещаете ли нещо?

— Да, но какво?

— Когато някой ви поиска за жена, да се допитате до мене и да не давате никому съгласието си преди да вземете мнението ми.

— Много добре.

— И това нека бъде тайна между нас двамата. Нито дума няма да казвате за това нито на баща си, нито на майка си.

— Нито дума.

— Заклевате ли се?

— Заклевам се.

Появи се Ривал и със сериозен тон каза:

— Госпожице, баща ви ви вика на бала.

— Да вървим, Бел Ами — каза тя.

Но той не прие, решил бе да си тръгне веднага, защото искаше да остане самичък. Много нови неща му минаха през ума. Потърси жена си. След малко я видя, че пие в бюфета шоколад с двама непознати. Тя ги представи на мъжа си, без да му каже имената им.

След няколко минути той попита:

— Ще си вървим ли?

— Както искаш.

Той я хвана под ръка, минаха през салоните, където публиката се разотиваше.

— Къде е госпожа Валтер? — попита тя. — Искам да й кажа сбогом.

— Няма нужда. Тя ще се опита да ни задържи на бала, а на мене и без това вече ми омръзна.

— Наистина, имаш право.

През целия път те мълчаха, но щом влязоха в стаята си, Мадлен, усмихната, му каза, без да си снема дори воала:

— Ти не знаеш, аз имам за тебе един сюрприз.

— Какъв е този сюрприз? — почти изръмжа той.

— Познай.

— Няма защо да се измъчвам.

— Е, добре! Вдруги ден е първи януари.

— Да.

— Той е ден за подаръци.

— Да.

— Ето твоя подарък, който Ларош ми даде преди малко.

Тя му подаде една малка черна кутийка, която приличаше на кутия за скъпоценности. Той я отвори равнодушно и видя кръста на Почетния легион.

Той пребледня малко, после се усмихна и каза:

— Предпочел бих десет милиона. Това не му струва скъпо.

Мадлен очакваше голяма радост, поради което се ядоса на тая студенина.

— Наистина, ти си невъзможен. Сега нищо не може да те зарадва.

— Тоя човек — отговори той спокойно, — просто си плаща дълга. А той ми дължи още много…

Тя се учуди от тона му и продължи:

— Но това не е лошо, на твоите години…

— Всичко е относително — рече той. — Днес можех да имам повече.

Той взе кутията, сложи я отворена върху камината, погледа няколко минути лъскавата звезда, която се намираше вътре, затвори кутията и си легна, свивайки раменете си.

И наистина, Държавен вестник от първи януари публикува, че г-н Проспер Жорж Дю Роа, публицист, получава званието „Кавалер на Почетния легион“ поради големи заслуги.

Името му беше вписано с две думи и това направи на Жорж много по-голямо удоволствие, отколкото самия орден.

Един час след като прочете тая новина, станала вече публична, той получи от г-жа Валтер писмо, в което тя го молеше да отиде същата вечер с жена си на вечеря у тях, в чест на това отличие. Той малко се подвоуми, после като хвърли писмото, писано с двусмислени изрази, каза на Мадлен:

— Тази вечер ще вечеряме у семейство Валтер.

Тя се изненада и каза:

— Ами аз мислех, че ти не искаш вече да стъпваш у тях.

— Промених решението си — каза той.

Когато пристигнаха, г-жа Валтер беше самичка в малкия будоар, стил Людовик XVI, който беше определен за близки гости. Облечена в черна рокля, тя беше напудрила косата си и това я правеше прелестна. Отдалече тя изглеждаше стара, а отблизо твърде млада.

— Вие в траур ли сте? — попита Мадлен.

— И да, и не — отговори тя нажалено. — Никого от своите не съм изгубила, но съм стигнала на тази възраст, когато човек носи траур за живота си. Днес го облякох, за да го осветя. Занапред ще го нося в сърцето си.

„Ще трае ли дълго това решение?“ — помисли Дю Роа.

Вечерята премина почти мрачно. Само Сюзан дърдореше непрекъснато. Роза изглеждаше замислена. Всички честитиха на Жорж.

Вечерта потеглиха за вкъщи, като, разговаряйки минаха през салоните и през зимната градина. Понеже Дю Роа вървеше отзад с г-жа Валтер, тя го хвана за ръката:

— Слушайте — каза тихо тя. — Никога вече няма да ви говоря за нищо, но вярвайте Жорж! Както виждате не ви говоря на ти. Не мога да живея без вас, не мога. Това е невъобразимо мъчение. През целия ден и цялата нощ ви усещам, вие постоянно сте пред очите ми, чувствам ви в сърцето си и в тялото си. Сякаш сте ми дали да пия отрова, която ме къса отвътре. Не мога! Не, не мога. Иска ми се да бъда за вас само една стара жена. За да ви покажа това, аз направих косата си бяла. Но идвайте тука, идвайте от време на време като приятел.

Тя му беше хванала ръката и я стискаше, като впиваше ноктите си в нея.

— То е решено — отговори той спокойно. — Няма нужда да говорим пак за това. Както виждате, щом получих писмото ви, веднага дойдох.

Валтер, който вървеше напред с двете си дъщери и Мадлен, почака Дю Роа близо до „Исус, който ходи по водата“.

— Представете си — каза той, като се смееше, — вчера намерих жена си коленичила пред тая картина, като в някой параклис. Тук тя се молеше. И аз се смях!

Г-жа Валтер възрази с твърд глас, в който трептеше тайната екзалтация:

— Този Христос ще избави душата ми. Той ми дава мъжество и сила всеки път, когато го погледна.

И, като се спря срещу изправения сред морето Бог, тя каза:

— Колко е хубав! Колко се страхуват от него и колко го обичат хората! Погледнете главата му, очите му. Колко е прост и в същото време свръхестествен!

Сюзан извика:

— На вас, Бел Ами, прилича. Уверена съм, че ако имахте бакенбарди или ако той беше обръснат, и двамата щяхте съвсем да си приличате. Това е наистина поразително!

Тя поиска от него да се изправи до самата картина и всички признаха, наистина, че двете лица си приличат!

Всички се изненадаха. На Валтер това нещо му се стори много чудновато. Мадлен усмихнато каза, че Исус изглежда по-мъжествен.

Г-жа Валтер стоеше неподвижна, като гледаше с втренчени очи лицето на своя любовник до лицето на Христос. Тя беше станала толкова бледа, колкото бяла беше и косата й.