Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 120 гласа)

II.

— Къде е квартирата на г-н Форесте? — На третия етаж — лявата врата.

Портиерът каза това с любезен тон, със забелязващо се уважение към живеещия там. И Жорж Дюроа заизкачва стълбите. Той се чувстваше малко смутен и не на себе си. Беше облякъл фрак за първи път в живота си. Чувстваше се неговата неестественост — нелакирани ботинки, макар и доста изящни, евтина риза, купена тази сутрин, с доста тънък нагръдник, който вече беше започнал да се набира. Другите негови ризи, които той носеше постоянно, бяха по-малко или повече изхабени и даже най-здравата от тях той не се реши да облече днес.

Извънредно широките панталони даваха лоша форма на краката, те се развяваха около прасците му, като нещо, което случайно е попаднало върху тялото. И само фракът, който му дойде по мярка, стоеше добре.

Дюроа бавно се изкачваше по стълбите с разтуптяно сърце и с безпокойство в душата, измъчен най-вече от страха, че ще се покаже смешен. Той неочаквано видя един елегантен господин, който го гледаше. Те се оказаха тъй близо един до друг, че Дюроа тръгна към него, но се спря учуден: това беше самият той, отразен от голямо, цял ръст огледало на площадката на първия етаж. И цял затрепера от радост, като се видя много по-наконтен, отколкото очакваше.

В дома си той имаше само едно малко огледало за бръснене и понеже не можеше да разгледа в него отделните части на своя тоалет, си мислеше, че изглежда твърде смешен.

А сега, като неочаквано се видя в огледалото, той даже не можа да се познае сам; стори му се, че е едър човек, светски мъж, когото той намери за много представителен и шикозен. И като се разглеждаше вече подробно, реши, че наистина общият вид беше напълно приличен.

След това Дюроа направи малка репетиция, както това правят актьорите, които изучават ролите си. Усмихна се, протегна ръка, направи няколко жеста, които изразяваха чувствата учудване, радост, одобрение, приготви и няколко образеца усмивки и погледи за демонстриране на галантност при обноските си с дамите.

Вратата на стълбата се отвори. Като се страхуваше, че могат да го заварят ненадейно в това положение, той започна бързо да се изкачва, като се безпокоеше да не би някой от поканените да е видял как той кокетничеше пред огледалото.

Като стигна до втория етаж, той видя отново друго огледало и забави крачките си, за да се види как изглежда във време на движение. Увери се, че наистина всичко е много добре. Походката е чудесна. Изведнъж почувства към себе си голямо уважение. Разбира се, той истински си повярва, че с такава външност и с жаждата за успех, с твърдостта и независимостта на характера, който знаеше, че притежава, ще отиде много далеч. Прииска му се да потича, да прескочи през стълбите, за да стигне до третия етаж. Спря се на третото огледало, засука мустаци с обичайното движение на ръката си, свали шапката, за да си поправи косите и избърбори с половин глас, както често правеше, като се обръщаше към себе си: „Ето, прекрасна идея“. След това протегна ръка към звънеца и позвъни.

Вратата се отвори почти веднага и той видя лакея, облечен в черен фрак, важен, избръснат, с такава внушителна външност, че Дюроа отново бе обхванат от смутно безпокойство — може би от машиналното сравнение на своя с неговия костюм. Лакеят, който беше с лакирани ботинки, попита, като взимаше палтото на Дюроа, което той държеше в ръцете си, като че се страхуваше да не забележат петната:

— Как ще заповядате да съобщя?

И извика високо фамилията през отворения от портиера салон, където трябваше да се влезе. Но Дюроа, който изведнъж загуби цялото си самочувствие, отново бе обхванат от страх и безпокойство. Предстоеше му да направи първата крачка към този нов, страстно желан от него живот. И той влезе. Пред него стоеше млада, руса жена, която го очакваше сама в голямата добре осветена стая, пълна, като оранжерия, с растения.

Той изведнъж се спря в недоумение: коя е тази жена, която се усмихва? После той си спомни, че Форесте е женен. И мисълта, че тази изящна блондинка е жена на неговия приятел, съвсем го смути.

— Госпожо, аз…

Тя му подаде ръка:

— Зная, господине, Шарл ми разказа за вашата вчерашна среща и аз много се радвам, че му е дошла щастливата мисъл да ви покани да бъдете с нас.

Той се изчерви до уши, без да знае какво повече да каже, и почувства, че го изпитват, че го оглеждат от глава до пети, че го измерват и оценяват…

Искаше му се да се извини, да измисли причина, която да обясни нескопосаността на неговия костюм. Дюроа седна на посоченото му място и когато почувства неговата еластичност и мекост, приятното ласкаещо допиране до неговите ръчки и облегалки, които тъй любовно го приеха в прегръдките си, стори му се, че той вече встъпва в нов, пленителен живот, че вече има нещо възхитително, че той става нещо, че вече е спасен. Г-жа Форесте все още не снемаше очите си от него, когато той я погледна. Тя беше облечена в дреха от бледогълъбов кашмир, която много добре очертаваше нейната стройна талия и едрите й гърди. Ръцете и шията й се показваха измежду пяна от бели дантели, с които бе обшит корсажът и късите ръкави; косите й, събрани в кок, леко се виеха в задната част на главата, като образуваха над врата светло къдраво облаче.

Дюроа като че ли се успокои от нейния поглед, който, кой знае защо, му напомняше жената, която вчера беше срещнал във „Фоли Бержер“. Тя имаше сиви, със синкав оттенък очи, на които този оттенък придаваше странен израз; тънкият нос, пълните устни и не много месестата брадичка оформяха неправилно, но привлекателно лице, мило и лукаво. Едно от онези женски лица, всяка черта на което излъчва особена прелест, обладава способността при всяко движение да поражда ново очарование…

След късо мълчание, тя го попита:

— Отдавна ли сте в Париж?

— От няколко месеца, госпожо — отговори той като малко по малко се овладяваше. — Аз служа по железниците, но Форесте ми даде надежда, че мога, чрез неговото ходатайство, да се заловя с журналистика…

Тя се усмихна още по-любезно и каза почти шепнешком:

— Аз зная.

Отново се позвъни. Лакеят извести:

— Госпожа дьо Марел.

Това беше една дребна брюнетка, от тия, които ги наричат „брюнетчета“. Тя влезе бързо. Фигурата й от раменете до краката бе покрита с тъмно обикновено облекло. Само една червена роза изпъкваше на черните й коси, която подчертаваше характера на лицето й и му придаваше предизвикателен вид. След нея вървеше едно момиченце. Г-жа Форесте се спусна към тях:

— Добре дошла, Клотилда.

— Благодаря, Мадлен.

Те се целунаха. След това момичето подложи челото си с увереността на възрастна, като каза:

— Добър ден, братовчедке.

Г-жа Форесте я целуна. После представи гостите си:

— Г-н Жорж Дюроа, близък приятел на Шарл. Г-жа дьо Марел, моя приятелка и далечна роднина. — И прибави: — Моля ви да не се стеснявате, ние тук не обичаме официалностите. Надявам се, че вие също, нали?

Жорж Дюроа се поклони.

Но вратата отново се отвори и се показа един нисък, възпълен човек, водещ под ръка висока и хубава дама, много по-висока и по-млада от него, която се държеше с достойнство. Това беше г-н Валтер, депутат, финансист, предприемач, човек на борсата, евреин, главен редактор на „Ла ви франсез“, и неговата жена Базил Ревало, дъщеря на банкер.

След това дойдоха един подир други: Жак Ривал, доста елегантен, и Норбер дьо Варен, на когото яката на фрака лъщеше от падащите дълги коси, пърхотът от които бе обсипал раменете му.

Неговият лошо поставен нагръдник изглеждаше не много чист. Той се държеше с изящество на красив старец, и, като улови ръката на г-жа Форесте, целуна нейната китка. Когато се наведе към нейната ръка, дългите му бели коси покриха като вълна голата ръка на младата жена.

Най-после дойде Форесте, като се извиняваше за закъснението. Задържало го в редакцията запитването на Морел. Г-н Морел, депутат-радикал, току-що беше направил запитване в министерството относно кредита по колонизацията в Алжир.

Лакеят извести:

— Трапезата е готова!

Дюроа седна между г-жа дьо Марел и нейната дъщеря. Той отново почувства смущение, понеже се страхуваше да не направи някоя грешка при употребяването на приборите или чашите. Пред него бяха сложени четири чаши, една от които със син цвят. За какво служеше тя? Докато ядяха супата, всички мълчаха. Най-после Норбер дьо Варен попита:

— Четохте ли за процеса на Готе? Що за примамка е той?

Започнаха да обсъждат този случай, граничещ с шантажа. За него говореха не тъй, както говорят в семейните книги за събития, описани във вестниците, а както говорят помежду си лекарите за болести и занаятчиите за зеленчуци. Никой не се смущаваше, нито учудваше на фактите, търсеха се скрити пружини, секретни поводи, с професионално любопитство и абсолютно равнодушие към самото престъпление. Стараеха се да си изяснят подробно причините за станалото, да установят всички интелектуални фактори, които обслужваха драмата — резултат на научно обоснован патологичен случай… Дамите също се увличаха от това изследване, от разискването върху станалото. След това се обсъждаха други събития от по-късно време; коментираха се, разглеждаха се и се преценяваха с особена практическа гледна точка на специалисти, които спекулират с новините, търгуващи с тях, тъй както търговците преглеждат и оценяват стоката, която после ще предлагат на купувачите.

След това започнаха да разговарят върху дуела. Жак Ривал взе думата. Това беше неговата специалност: никой друг не смееше да зачеква тази тема.

Дюроа се страхуваше да каже дума. От време на време той поглеждаше съседката си, кръглата шийка на която го съблазняваше. От крайчеца на ухото й висеше брилянт на златна тънка верижка, приличащ на капка вода, търкулнала се върху кожата. Понякога тя правеше забележки, които винаги се съпровождаха с усмивка. Тя имаше забавен, но лек ум, беше безгрижна и весела като ученичка, която се отнасяше към всичко с незлоблив скептицизъм.

Напразно Дюроа се стараеше да й направи някой комплимент, но като не можа да измисли какъв, залови се с дъщерята — наливаше й вино, подаваше гозбите, обслужваше я. Момичето по-сдържано, отколкото майката, благодареше със сериозен тон, с бързи кимвания на глава:

— Много сте любезен, господине — казваше тя и слушаше разговора на възрастните със съзерцателен вид.

Ястията бяха чудесни и всички не скриваха своя възторг от това. Г-н Валтер ядеше като същински гладен вълк, не говореше почти нищо, като разглеждаше изпод очилата си блюдата, които му поднасяха. Норбер дьо Варен правеше същото, като от време на време изтърваваше по някоя капка сос върху колосаната си риза.

Форесте, усмихнат и сериозен, наблюдаваше всичко, като разменяше с жена си любезни погледи, подобно на хора, на които работата им върви като по масло. Лицата на гостите се зачервиха, гласовете ставаха по-високи. От време на време лакеят нашепваше на всекиго от хранещите се на ухото: „Кортон“. „Шато“. „Лазор“?

На Дюроа му харесваше „Кортон“ и всеки път даваше да му наливат в чашата от него. По цялото му тяло се беше разляла възхитителна веселост; горещата вълна, която се издигаше от стомаха към главата му се разливаше по всичките му клетки, обхващаше го целия. И той почувства особена лекота и благодушие във всичките си мисли и чувства.

Поиска му се да говори, да обърне вниманието към себе си, да бъде изслушан, признат, подобно на всички тия хора, които присъстваха в залата. Разговорът, който се водеше непрекъснато, като прескачаха от тема на тема, като се залавяха за най-малкото нещо, след прегледа на всички събития на деня и хиляди други неща, премина най-после към голямото запитване на Морел за колонизирането на Алжир. Г-н Валтер, между две блюда, каза няколко каламбури, с които потвърди скептичния си ум. Форесте разказа съдържанието на своята утрешна статия. Жак Ривал искаше от военното управление на всеки офицер, който е прослужил тридесет години в колониите, да му се дава земя.

— По такъв начин — казваше той — вие ще създадете влиятелно общество, което с времето ще заобича този край, като се запознае с неговия език и с всички главни местни условия, които са най-трудни за всички новодошли.

Норбер дьо Варен го прекъсна:

— Да… Те ще знаят всичко, освен земеделие. Ще говорят на арабски, но няма да знаят как се отглежда цвеклото или се сее жито. Ще бъдат майстори на фехтовката, но нищо няма да разбират от наторяването. Обратно, би трябвало да се даде широк достъп в новите земи на всички желаещи. Способните хора ще си намерят там мястото — другите ще погинат. Това е социален закон.

Настъпи кратко мълчание. Всички се усмихваха. Жорж Дюроа отвори уста и каза, учуден от тона на собствения си глас, като че никога не беше го чувал:

— Туй, от което се чувства липса, е плодна земя. Плодородните площи струват толкова, колкото и във Франция и се разкупуват от богатите парижани. Същинските колонисти от бедняци, отишли там да търсят прехрана, се изтласкват в пустинята, където нищо не расте, поради липса на вода.

Всички присъстващи го погледнаха. Той усети, че червенее. Г-н Валтер го попита:

— Вие познавате ли Алжир? Той отговори:

— Да, господине. Аз прекарах там двадесет и осем месеца и живях в три провинции.

Ненадейно, като забрави за извършеното от Морел, Норбер дьо Варен го запита за една подробност от нравите, която му беше съобщил един офицер. Въпросът се отнасяше за Мзаба — тази куриозна, малка арабска република, създадена в средата на Сахара, в най-сухата част на тази гореща страна.

Дюроа беше на два пъти в Мзаба. И той описа нравите на тази интересна страна, където капка вода се оценява със стойността на злато, където всеки жител се привлича на обществена служба, където търговската честност стои много по-високо, отколкото при културните народи.

Той говореше красноречиво, донякъде със самохвалство, възбуден от виното и от желанието да се хареса — разказваше анекдоти от полка, случки от арабския живот, военни приключения. Даже намери някои колоритни изрази, за да опише тези голи, жълти пространства, горящи под силните пламъци на слънцето. Всички жени бяха устремили очите си към него. Г-жа Валтер промълви със своя слаб глас:

— От вашите спомени вие бихте могли да напишете чудесна серия статии.

След това Валтер започна да разглежда младия човек през горния край на очилата си, както той винаги разглеждаше хората. Ястията той разглеждаше изпод очилата.

Форесте се възползва от момента:

— Любезни господин директоре, аз вече ви говорих за г-н Жорж Дюроа, като ви исках позволението да го взема за мой помощник за политически информации. Оттогава, от когато Марамбо ни остави, при мене няма никой, който да събира необходимите и конфиденциалните новини и вестникът страда от това.

Господин Валтер зае сериозен вид и повдигна съвсем очите си, за да погледне Дюроа право в лицето. После каза:

— Няма съмнение, че господин Дюроа има оригинален ум. Ако той желае, да дойде да поговори с мен утре в три часа, ние ще наредим това. — После, като помълча, отново се обърна към младия човек: — Но дайте ми сега неголяма серия от бележки за Алжир, опишете в тях вашите спомени и засегнете въпроса за колонизацията, както направихте сега. Това е злободневно, много навременно и аз съм уверен, че това ще се хареса на нашите читатели.

Но побързайте! Първата статия ми е нужна утре или вдругиден, за да се заинтригува публиката, докато в камарата се разглежда запитването.

Г-жа Валтер добави, с мила сериозност, като придаваше на всяка своя дума лек покровителствен оттенък:

— С това очарователно заглавие: „Спомени на африканския ловец“. Нали г-н Норбер?

Старият поет, който късно беше добил известност, ненавиждаше и се надсмиваше на всички начинаещи. Той отговори със сух тон:

— Да, чудесно, но при условие, че следващото ще има същия стил, нещо, което е много трудно; да не се издържи, то е също, както в музиката да не вземеш верен тон.

Г-жа Форесте хвърли на Дюроа ласкав и ободряващ поглед, поглед на познавач, който казваше: „О, ти далеч ще отидеш?“. Г-жа дьо Морел през всичкото време се обръщаше към него и брилянтът на ухото й непрекъснато трептеше, а прозрачната капка като че ей сега щеше да се откъсне и падне…

Момичето стоеше неподвижно и сериозно, като беше навело глава над чинията си.

Лакеят отново обикаляше масата, като наливаше в сините чаши йоханигсбергско вино. Форесте предложи тост в чест на г-н Валтер, за процъфтяването на „Ла ви франсез“.

Всички присъстващи се поклониха на патрона на вестника, който се усмихваше, а опияненият от успеха Дюроа изпи чашата си наведнъж. Струваше му се, че ей така той би изпил цялото буре, изял би цял бик, удушил би един лъв. Той усещаше по тялото си необикновена бодрост, в ума си — непреклонна решителност и безгранични надежди. Сега той не беше чужд между тези хора; дойде, за да заеме положение, да си извоюва място. Той вече гледаше на всички с по-голяма увереност и най-после се осмели да се обърне към съседката си:

— Госпожо, имате чудно хубави верижки. Тя се обърна към него с усмивка:

— Аз сама измислих да окачвам брилянта тъй, просто на една верижка… Може да се помисли, че това са росни капки, нали?…

Той прошепна, смутен от своята смелост, като се страхуваше да не каже глупост:

— Туй е чудесно, но и вашето ушенце украсява всичко това. Тя му благодари с поглед, с един от ония лъчезарни женски погледи, които проникват в самото сърце.

Като обърна главата си, неговият поглед се срещна с погледа на г-жа Форесте, също така благожелателен, но в него сега той забеляза по-голяма живост и кокетство…

Всички мъже говореха едновременно, като махаха с ръце и бяха повишили тона на гласовете си; обсъждаха грандиозния проект за подземна железница. Въпросът беше изчерпан едва в края на десерта. Всеки намери какво да каже за мудността на съобщенията в Париж, за неудобствата, за неприятностите в омнибусите и нахалството на водачите. После всички станаха, за да отидат да пият кафе. Дюроа, на шега, предложи ръката си на момичето; то важно му поблагодари и се повдигна на пръсти, за да пъхне ръката си под лакътя на своя събеседник.

Като влезе в салона, стори му се, че се намира в някаква оранжерия. Палмови дървета бяха разперили листи по четирите краища на стаята, като се издигаха до тавана и се спущаха подобно на струя от водопад.

Около камината кръгли, колоновидни стволове на каучукови дървета спускаха един върху друг своите продълговати, тъмнозелени листа, а на рояла две растения от неизвестен вид, обсипани с цветове, едното розово, другото бяло, създаваха обстановка на приказност, на нещо много прекрасно, за да бъде действителност…

Въздухът беше свеж и напоен с благоухания — неуловими, неведоми и нежни.

Сега, докато Дюроа можеше донякъде да се владее, започна внимателно да разглежда стаята. Тя не беше голяма: освен растенията, друго нищо не правеше впечатление в нея, нищо особено нямаше, но се чувстваше непринудеността, комфортът и уютността. Меките столове, топлият комфорт, всичко ласкаеше, всичко гъделичкаше очите и чувството.

Стените бяха облечени в старинна материя с лилав цвят, изпъстрени с жълти копринени цветенца, големи колкото муха.

На вратите имаше портиерни от светлосиньо войнишко сукно, най-различни места за сядане по цялата стая — люлеещи се столове, големи и малки канапета и табуретки, обвити в копринени покривки в стил на Людовиг XVI и утрехтски велур, гранатови нашивки върху кремав фон.

— Не обичате ли кафе, господин Дюроа?

И г-жа Форесте му подаде пълна чашка с приветлива усмивка, която не изчезваше от устните й.

— Да, госпожо, благодаря ви.

Той взе чашката и в това време, когато несръчно се наведе над кутията за захар, за да си вземе със сребърните щипци една бучка, младата жена му каза полугласно:

— Поухажвайте госпожа Валтер.

После се отдалечи, преди той да успее да отвори устата си.

Най-напред той изпи кафето, което се страхуваше да не изсипе върху покривката; след това, като се отърва от него, започна да размишлява как да седне до съпругата на своя нов патрон и да завърже с нея разговор.

Изведнъж той забеляза, че тя държи в ръка празна чашка и тъй като наблизо нямаше маса, тя не знаеше къде да я сложи.

Той бързо се приближи до нея.

— Позволете, госпожо.

— Благодаря, господине.

Той занесе чашката, после се върна:

— Ако бихте знаели, госпожо, какви хубави минути съм прекарал благодарение на „Ла ви франсез“ през време на моето живеене там, в пустинята! Наистина, това е единственият вестник, който може да се чете вън от Франция, защото той е най-остроумният и най-занимателният от всички вестници. В него може всичко да се намери.

Тя се усмихна с любезна снизходителност и сериозно отбеляза:

— На господин Валтер струваше не малко труд да създаде тип на вестник, който да отговаря на съвременните изисквания.

И те започнаха да разговарят. Той говореше банални работи със сладък глас, като хвърляше ласкави погледи, като пленяваше с мустаците си, стърчащи над горната устна и имащи приятен възрус цвят, с блед оттенък накрая.

Говориха за Париж, за неговите околности, за бреговете на Сена, за курортите, за летните развлечения — за всички глупости, за които можеше да се приказва безкрай.

После, като видя приближаващия се Норбер дьо Варен с чаша ликьор в ръка, Дюроа скромно се отдалечи.

Г-жа дьо Марел, която току-що бе приказвала с г-жа Форесте, го повика:

— И тъй, господине — каза му тя, — вие искате да се опитате в журналистиката?

Той заговори за намеренията си, после подхвана с нея същата тема, както и с г-жа Валтер, но сега той вече блесна с познанията си, като представяше за свои думите, които току-що беше чул. При това той гледаше непрекъснато събеседницата си в очите, за да подчертае особено дълбокия смисъл на думите си.

Тя му разказа на свой ред няколко анекдота с непринудената веселост на жена, уверена в остроумието си и желаеща постоянно да се глези и, като стана фамилиарна, слагаше ръката си на рамото му, снижаваше гласа си, говореше всякакви глупости, които придаваха на техния разговор интимен характер. Той беше във възторг — чувстваше, че се харесва на жената, която толкова много му допада. Той искаше веднага да й докаже с нещо своята преданост, да я защити, да пожертва за нея нещо, и, като забавяше отговорите, даваше вид сякаш изцяло е погълнат от своите мисли.

Но изведнъж без никаква причина г-жа дьо Марел се обърна встрани и каза:

— Лорина, седни тук, мое дете, ще настинеш до прозореца.

Момичето се приближи до нея. Изведнъж Дюроа бе обзет от безумно желание да целуне Лорина, сякаш тази целувка можеше да се предаде на майка й.

Той попита с топъл бащински глас:

— Ще позволите ли да ви целуна?

Момичето го погледна учудено. Г-жа дьо Марел каза, като се усмихваше:

— Отговаряй.

— Аз сега ви позволявам, господине, но друг път това не може да стане.

Дюроа веднага седна, взе Лорина на коленете си и после допря устните си до нейните вълнисти тънки коси. Майката се изненада:

— Вижте, тя не избяга; това е чудно. Обикновено тя позволява да я целуват само жени. Вие сте непреодолим, господин Дюроа.

Той се изчерви, без да каже нещо, и леко започна да люлее момиченцето на едното си коляно.

Г-жа Форесте се приближи и извика учудено:

— Вижте, Лорина свикна. Какво чудо!

Жак Ривал също се приближи с цигара в уста и Дюроа стана да си ходи, като се страхуваше да не развали с някоя неуместна дума цялата работа, която беше започнал с такъв успех.

Той се поклони, като стисна ръцете на всички дами, след което силно разтърси ръцете на мъжете. Тук той забеляза, че ръката на Жак Ривал беше суха, гореща и че приятелски отговори на неговото ръкостискане; ръката на Норбер дьо Варен беше мокра, студена, едва се допираше с пръсти; ръката на г-н Валтер беше влажна и подпухнала, без всякаква експресия, увехнала; ръката на Форесте — мека и влажна. Последният му каза ниско:

— Утре в три часа, не забравяй!

— О, бъдете спокойни, няма да забравя!

Като излезе на стълбата той почувства желание да тича — тъй го беше обзела радостта, че запрескача през две стъпала, но изведнъж видя в огледалото на втория етаж един господин, който тичаше след него и в миг се спря, сякаш заварен в някакво престъпление.

После той дълго време се оглежда, като се учудваше на хубостта си. След като се усмихна самодоволно, той се сбогува с образа си, като му направи, като на някоя важна особа, нисък и почитателен поклон.