Ги дьо Мопасан
Бел Ами (16)

VIII.

През останалото време от зимата семейство Дю Роа често отиваше у семейство Валтер. Дори Жорж всеки ден обядваше там самичък, защото Мадлен казваше, че е уморена и предпочиташе да остане вкъщи.

Той беше определил петъците за посещение там и тези вечери г-жа Валтер не канеше други; този ден беше определен само за Бел Ами. След обеда играеха на карти, хранеха китайските риби, веселяха се. Много пъти зад някоя врата, зад група дървета в зимната градина или в някои тъмен ъгъл, г-жа Валтер ненадейно сграбчваше в прегръдките си младия мъж и с всички сили го притискаше към гърдите си и му шептеше на ухото:

— Обичам те!… Обичам те!… Обичам те с цялата си душа!…

О той винаги хладно я отблъскваше, като отговаряше сухо:

— Ако пак започнете, няма повече да стъпя тук.

Веднъж, към края на март, се заговори за женитбата на двете сестри. Роза, казваха, щеше да се омъжи за граф дьо Латур Ивелин, а Сюзан за маркиз дьо Казол. И двамата бяха станали твърде свои в къщата и с тях се отнасяха особено благосклонно.

Жорж и Сюзан общуваха в братска и свободна интимност, цели часове си говореха, подиграваха се с всички и изглеждаше, че много им е приятно да са заедно. Втори път никога не бяха говорили за възможната женитба на Сюзан, нито за кандидатите, които се явяваха.

Една сутрин г-н Валтер заведе Дю Роа в дома си на закуска. След закуската г-жа Валтер бе извикана да говори с един иконом. Тогава Жорж каза на Сюзан:

— Да отидем да нахраним червените риби.

И двамата взеха от трапезата един голям къс хляб и отидоха в зимната градина. Върху мраморната настилка около басейна бяха наредени възглавници, за да може да се седи на колене и да се наблюдават отблизо плаващите риби. Двамата коленичиха един до друг и, наведени над водата, започнаха да хвърлят късчета хляб. Рибите веднага се доближиха, като си движеха опашките, удряха перките си и въртяха големите си изпъкнали очи, преобръщаха се, гмуркаха се, за да уловят храната, и пак се показваха на повърхността, за да искат друга. Те правеха смешни движения с устата си, бързи, внезапни скокове, чудновати обръщания. Тези малки чудовища се пръскаха като огньове в прозрачната вода по златния пясък или се спираха и си показваха синята ивица, която окръжаваше люспите им.

Жорж и Сюзан гледаха отразените си лица във водата и се усмихваха.

Изведнъж той каза тихо:

— Сюзан, не е добре да криете някои неща от мене.

— Какво крия, Бел Ами? — попита тя.

— Не си ли спомняте какво ми обещахте тук, на това място, във вечерта на бала?

— Не си спомням.

— Да споделяте с мене, когато някой ви поиска ръката.

— И какво?

— Поискаха ви ръката…

— Кой?

— Вие го знаете.

— Заклевам ви, никого не познавам.

— Да, познавате го. Тоя голям себелюбец, маркиз дьо Казол.

— Преди всичко той не е себелюбец.

— Възможно е; но е глупав, съсипан от картоиграене и изтощен от пирувания. Наистина, той е добър кандидат за вас, която сте толкова хубава, толкова свежа, толкова умна.

— Вие какво имате против него? — попита тя усмихнато.

— Аз ли? Нищо.

— Имате. Защото той не е такъв, какъвто го обрисувахте.

— Да, той е глупав и интригант.

Тя се обърна и престана да гледа във водата.

— Но вие защо сте против?

И той изговори, сякаш му изтръгват някаква тайна от сърцето:

— Имам… Имам… Имам това, че ревнувам…

— Вие ли? — попита тя изненадано.

— Да, аз.

— Я виж. Ами защо?

— Защото съм влюбен във вас. И вие знаете това.

Тогава Сюзан каза строго и твърдо:

— Вие, Бел Ами, сте луд.

— Много добре зная, че съм луд — отвърна той. — Ако не бях луд, щях ли да ви кажа това аз, женен мъж, на вас, младо момиче? Аз съм нещо повече от луд, престъпник съм, дори нехранимайко. Без да имам някаква надежда, аз си губя ума по тая мисъл. И когато чувам да казват, че ще се омъжите, дотолкова се разболявам, че ми иде да убия някого. Трябва да ми простите за това, Сюзан!

Той млъкна. Всички риби, на които вече не хвърляха хляб, стояха неподвижни, почти наредени по права линия, също като английски войници, и гледаха лицата на Сюзан и Жорж.

Сюзан, полутъжна, полувесела, каза:

— Жалко е, че сте женен. Какво да се прави? Няма начин. Свършено е!

Той ненадейно се обърна към нея и, съвсем близо до лицето й, каза:

— Ако бях свободен, щяхте ли да се омъжите за мен?

— Да, Бел Ами — отговори тя, — непременно щях да се омъжа за вас, защото вие ми харесвате много повече от всички други.

Той стана:

— Благодаря… благодаря… И моля ви се, за никого не се съгласявайте да се омъжите. Почакайте още малко. Моля ви се! Давате ли ми дума за това?

Малко смутена и без да разбира какво иска той от нея, тя каза:

— Обещавам ви.

Дю Роа хвърли във водата големия къс хляб, който още държеше в ръцете си, и избяга, сякаш беше си изгубил ума, без да каже сбогом. Всички риби лакомо се спуснаха върху хляба, който плуваше и започнаха да го ръфат с ненаситните си уста. Те го отвлякоха на другия край на басейна, движещи се под него, образуваха една подвижна маса, приличаща на въртящо се цвете, паднало във водата.

Сюзан, учудена, неспокойна, стана и бавно тръгна към къщи.

Жорж си беше отишъл.

Той се прибра в дома си много спокоен. Мадлен пишеше писма.

— Ще обядваш ли в петък у семейство Валтер? — попита той. — Аз ще обядвам.

— Не — каза тя нерешително. — Не ми е добре. Предпочитам да си остана вкъщи.

— Както обичаш — отговори той. — Никой не те задължава.

Жорж взе шапката си и отново излезе.

Той отдавна я дебнеше, наблюдаваше всичките й постъпки. Часът, който той чакаше, най-сетне настана. По гласа, с който тя отговори „предпочитам да остана у дома си“, той никак не се излъга.

Жорж беше любезен с нея и през следващите дни. Той изглеждаше дори весел, нещо, което не беше вече характерно за него напоследък. Тя му казваше:

— Най-сетне ти пак започна да ставаш мил.

В петък той излезе рано, за да се поразходи, както казваше, преди да отиде у семейство Валтер. В шест часа вече беше на площад „Нотр дам дьо Лорет“, за да наеме файтон.

— Ще спрете на улица „Фонтен“, срещу седемнайсети номер — каза той на коларя — и ще стоите там, докато ви заповядам. После ще ме заведете на улица „Лафайет“, пред ресторант „Кок Фезан“.

Файтонът потегли и Дю Роа спусна завеските. Щом стигна до своята къща, той впери очи към вратата. След десет минути чакане той видя, че Мадлен излезе и тръгна към булеварда. След като тя се отдалечи, той си подаде главата от вратата и извика:

— Карайте!

Колата пак потегли и спря пред „Кок Фезан“, буржоазен ресторант, както бе известен в квартала. Жорж влезе в общата зала. Докато се хранеше, той поглеждаше от време на време часовника си. В седем и половина, след като си изпи кафето, поръча две чаши хубаво шампанско и изпуши бавно една цигара. След това излезе, хвана друг файтон. Слезе на улица „Рошфун“, пред къщата, която бе посочил на водача.

Без да попита портиера, той се качи на третия етаж и когато слугинята отвори вратата, той попита:

— Тука ли е господин Гибар дьо Лорм?

— Да, господине.

Слугинята го въведе в салона, където той почака малко. После влезе един висок мъж с орден, с войнишка стойка, със сива коса, макар и да бе още млад. Дю Роа го поздрави и му каза:

— Както предполагам, господин полицейски пристав, жена ми вечеря с любовника си в една квартира, която са наели на улица „Дьо Мартир“.

Приставът се поклони и каза:

— На ваше разположение съм, господине.

Жорж продължи:

— Вие имате право да влизате в частен дом до девет часа, нали? Мине ли тоя час, вие вече не можете да влизате, за да освидетелствате едно прелюбодеяние.

— Не, господине, зиме до седем часа, от тридесет и първи март нататък до девет часа. Днес сме пети април — значи имаме време до девет часа.

— Е, добре, господин пристав. Долу ни чака един файтон и ние можем да вземем агентите, които ще ви придружават и ще почакаме малко пред вратата. Колкото по-късно идем, толкова по-голяма надежда имаме да ги заварим на мястото на престъплението.

— Както обичате, господине.

Приставът излезе, после пак се върна, облечен в пардесю, което закриваше трицветния му пояс. Той се отдръпна, за да мине Дю Роа. Но журналистът, който се беше замислил, отказа да излезе пръв, като повтаряше:

— След вас… след вас…

Приставът се поклони и излезе, а след него и Жорж.

Най-напред те отидоха в участъка да вземат трима агенти, цивилно облечени, които чакаха, защото Жорж още през деня беше казал, че тази вечер ще стане залавянето. Един от агентите се качи на капрата, до коларя. Другите двама влязоха във файтона, който потегли за улица „Дьо Мартир“.

— Имам плана на апартамента — каза Дю Роа. — На втория етаж, най-напред ще влезем в една малка чакалня, после в трапезарията, след това в спалнята. И трите стаи са свързани. Нито една врата не може да улесни бягството им. Наблизо има един ключар, който е готов да дойде, щом го извикате.

Като стигнаха до посочената къща, часът беше осем и четвърт. Те чакаха повече от двадесет минути. И когато наближи осем и три четвърти, Жорж каза:

— Да вървим.

И те се качиха по стълбите, без да се обадят на портиера, който, впрочем, не ги и забеляза. Един от агентите остана на улицата, за да пази входа. Четиримата спряха на втория етаж и най-напред Дю Роа долепи ухото си до вратата, а после погледна през ключалката на бравата. Той нищо не чу и нищо не видя. Позвъни.

Приставът каза на агентите си:

— Вие ще останете тука и ще бъдете готови за повикване.

След две-три минути Жорж пак позвъня няколко пъти едно след друго. Чу се шум в апартамента, после леки стъпки, които приближиха към вратата. Някой идваше да види кой звъни. Тогава Жорж силно потропа с пръст по дървената врата. Един глас, женски глас, в който личеше старание да се измени, попита:

— Кой е там?

— Отворете, в името на закона — отговори приставът.

Гласът повторно попита:

— Кой сте вие?

— Полицейски пристав съм. Отворете или ще разбия вратата.

Гласът продължи:

— Какво искате?

— Аз съм — каза Дю Роа. — Напразно се мъчите да ни заблудите и да ни отклоните.

Леките стъпки, стъпки на боси крака, се отдалечиха и след няколко секунди пак се върнаха.

— Ако не искате да отворите — каза Жорж, — ние ще разбием вратата.

И той стискаше дръжката на бравата, а с рамото си леко натискаше. Понеже вече никой не отговаряше, той изведнъж я заклати толкова силно и толкова здраво, че старата брава на вратата се счупи. Пантите се откъртиха и излязоха от дървото и Жорж едва не падна върху Мадлен, която стоеше в чакалнята, облечена в риза, с разрошени коси, с боси крака и със свещ в ръка.

— Тя е — извика той. — Хванахме ги.

И той се спусна в апартамента. Приставът си свали шапката и тръгна след него. И Мадлен, уплашена тръгна след тях, като им светеше.

Те минаха през трапезарията, в която по нераздигнатата маса се виждаха остатъците от вечерята: празни бутилки от шампанско, отворена кутия от чер гъши дроб, кости от кокошка и полуизядени филии хляб. В две чинии, оставени на лавицата, имаше черупки от стриди.

Стаята изглеждаше разхвърляна, сякаш е имало борба. На един стол бе преметната рокля, а мъжки панталони бяха хвърлени на облегалката на креслото. На пода до леглото бяха изхлузени четири обувки — две големи и две малки.

Това бе стая в къща под наем, с обикновени мебели, където се носеше оная отвратителна, неприятна миризма на хотелски стаи, миризма от завесите, постелите, стените, столовете, миризма от всички ония, които са спали един ден или са живели шест месеца в тоя дом и са оставили нещо от своя дъх, от своя човешки дъх, който прибавен към дъха на предишните обитатели, образуваше една смесена и нетърпима, еднаква за всички такива места воня.

Върху камината бяха натрупани чиния за банички, „Шартрьоз“ и две наполовина пълни чаши; на бронзовата окачалка беше закачена голяма мъжка шапка.

Приставът бързо се обърна, погледна Мадлен в очите и я попита:

— Вие ли сте госпожа Клара-Мадлен Дю Роа, законна съпруга на господин Проспер Жорж Дю Роа, публицист, който се намира тук?

— Да, господине — със задавен глас отговори тя.

— Какво правите тук?

Мадлен мълчеше.

Приставът повтори.

— Какво правите тука? Намирам ви вън от вашата къща, почти полугола, в нает апартамент. Какво сте дошла да правите тук?

Той почака малко. И понеже тя продължаваше да мълчи, каза:

— Щом вие, госпожо, не искате да кажете, ще бъда принуден да констатирам факта.

В леглото имаше човек, скрит под чаршаф. Приставът се доближи и извика:

— Господине!

Мъжът не мръдна. Той сякаш обърна гърба си, а главата му беше пъхната под възглавницата.

— Господине — повтори приставът, — моля ви се не ме принуждавайте да постъпвам по-решително.

Но завитото тяло продължаваше да стои неподвижно, сякаш беше мъртво.

Дю Роа беше се доближил до леглото, хвана покривката, издърпа я и, като махна възглавницата, откри бледото лице на г-н Ларош Матьо. Той се наведе над него и разтреперан от желание да го улови за гушата и да го удуши, със стиснати зъби му каза:

— Поне се покажете по-мъжествен в безчестието си!

Приставът пак го попита:

— Кой сте вие?

Понеже слисаният любовник не отговори, той продължи:

— Полицейски пристав съм и ви каня да си кажете името.

Жорж, който трепереше, с животински гняв извика:

— Отговаряйте, подлецо, или аз ще ви кажа името!

Тогава легналият мъж проговори:

— Господин приставе, вие не бива да оставяте да ме обижда тоя човек. С вас ли или с него имам работа? На вас ли или на него трябва да отговоря?

Изглеждаше, че не бе му останала слюнка в устата.

— На мене, господине — отговори приставът, — само на мене. Питам ви, кой сте вие?

Мъжът в леглото мълчеше. Той държеше чаршафа стегнато около врата си и си въртеше уплашените очи. Малките му щръкнали мустачки изглеждаха съвсем черни при вида на бледото му лице.

— Не искате ли да отговорите? — попита приставът. — Тогава аз ще се принудя да ви арестувам. Станете. Ще ви разпитам, когато се облечете.

Той се размърда в леглото.

— Но не мога пред вас.

— Защо? — попита приставът.

— Защото — замънка той, — защото… съм съвсем гол.

Дю Роа започна да се смее и като взе падналата на земята риза, хвърли я на леглото и извика:

— Хайде, ставайте, щом сте се съблекли пред жена ми, защо да не се облечете пред мене.

После обърна гърба си и отиде към камината.

Мадлен, като видя, че всичко е изгубено, започна да възвръща хладнокръвието си, готова беше на всичко. В очите й светеше дръзко мъжество; тя сви едно парче хартия и запали, като за приемане на гости, десетте свещи на старите свещници, които стояха на ъглите на камината. После се облегна на мрамора и, като простря на угасващия огън един от босите си крака, който повдигна отзад фустата й, тя взе цигара, запали я и започна да пуши.

Приставът беше се върнал при нея, докато любовникът й се обличаше.

— Често ли вършите тая работа? — попита тя.

— Колкото е възможно по-рядко, госпожо — отговори той сериозно.

Тя се усмихна иронично и каза:

— Съчувствам ви, но това не е приятна работа.

Тя се преструваше, че не гледа, че не вижда мъжа си.

Господинът от леглото продължаваше да се облича. Той си бе обул панталоните и обущата и се приближи, като обличаше жилетката си. Полицейският пристав се обърна към него и каза:

— Ще ми кажете ли сега, господине, кой сте?

Той не отговори:

— Принуден съм да ви арестувам — каза приставът.

Тогава човекът бързо извика:

— Не се докосвайте до мене. Аз съм неприкосновен!

Дю Роа се спусна към него, като искаше да го повали на земята и изръмжа в лицето му:

— Тук се касае до заварено престъпление… до заварено престъпление. Ако искам, мога да кажа да те арестуват… Да, мога. Тоя човек се нарича Ларош Матьо и е министър на външните работи.

Полицейският пристав отстъпи назад смаян и каза:

— Наистина, господине, ще ми кажете ли най-сетне кой сте?

— За пръв път тоя нехранимайко не излъга — с нежелание каза човекът. — Наистина се казвам Ларош Матьо, министър.

После вдигна ръката си към гърдите на Жорж, където се показваше като огнец една малка червена точка, и добави:

— И тоя нехранимайко носи на дрехата си почетния кръст, който аз съм му дал.

Дю Роа побледня. С едно бързо движение той откъсна от бутониерата си червената лентичка, хвърли я в огъня и рече:

— Ето колко струва един орден, който се дава от развратници като вас.

Те застанаха лице срещу лице, разярени, със стиснати юмруци, единият слаб, със спуснати мустаци, а другият — дебел, със завити мустаци.

Приставът бързо застана между тях и, като ги отблъсна с ръце, каза:

— Господа, вие се забравяте, губите достойнството си!

Те млъкнаха и се обърнаха гърбом един към друг. Мадлен, неподвижна, продължаваше да пуши и се усмихваше.

Полицейският пристав поде:

— Господин министре, заварих ви самичък с г-жа Дю Роа, която е тука, заварих вас легнал, а нея полугола. Понеже вашите дрехи бяха разхвърляни тук-там из стаята, това означава заварено престъпление — прелюбодеяние. Вие не можете да откажете нещо очевидно. Какво има да отговорите?

Ларош Матьо измънка:

— Няма какво да кажа, изпълнете задълженията си.

Приставът се обърна към Мадлен:

— Признавате ли, госпожо, че господинът е ваш любовник?

Тя смело отговори:

— Не отказвам, той е мой любовник — отвърна тя.

— Това е достатъчно.

След това приставът си записа някои неща за състоянието и разположението на къщата. Като свърши писането, министърът, който вече се беше облякъл и чакаше с палто и шапка в ръце, попита:

— Нужен ли съм ви още, господине? Какво трябва да направя? Мога ли да си вървя?

Дю Роа се обърна към него, усмихна се нахално и каза:

— Защо? Ние свършихме. Вие можете, господине, пак да си легнете. Ние ще ви оставим самички.

И като си сложи ръката на рамото на полицейския пристав, добави:

— Да си вървим, господин приставе, ние тука нямаме повече работа.

Изненадан сякаш, приставът тръгна след него. Но на прага на стаята Жорж се спря, за да му даде път да мине. Приставът от вежливост отказа да мине:

— Минете, господине — настояваше Дю Роа.

— След вас — каза приставът.

Тогава Жорж се поклони и иронично-вежливо каза:

— Ваш е редът, господин полицейски пристав. Аз тук съм почти у дома си.

После затвори предпазливо вратата.

След един час Жорж Дюроа отиде в редакцията на „Ла ви франсез“. Г-н Валтер беше там. Той продължаваше да ръководи и грижливо да наблюдава вестника си, който вече се разпространяваше добре и спомагаше много на увеличаващите се операции на банката му.

Директорът вдигна главата си и попита:

— Идвате ли? Много особен изглеждате. Защо не дойдохте у дома да вечеряте? Откъде идвате?

Дю Роа, който беше уверен в силата си, като наблягаше на всяка дума каза:

— Свалих министъра на външните работи.

Валтер помисли, че той се шегува.

— Да, свалихте го долу… Как?

— Ще променя кабинета. Това е. Отдавна трябваше да се изпъди тоя нехранимайко.

Старецът, смаян, помисли, че хроникьорът му е пиян и каза:

— Вие говорите глупости.

— Съвсем не. Заварих г-н Ларош Матьо да блудства с жена ми. Полицейският пристав констатира факта. Министърът е опозорен.

Валтер слисан махна очилата си и попита.

— Да не се подигравате с мене.

— Съвсем не. Аз дори ще напиша за това отзив. Ще съборя този измамник, тоя нехранимайко, този обществен злосторник.

Жорж сложи ръката си на едно кресло и добави:

— Горко на ония, които ми се препречват на пътя. Аз никога не прощавам.

Директорът още се двоумеше дали добре разбира. Той каза:

— Но… жена ви.

— Аз още утре сутринта ще дам заявление за развод. Ще я препратя при покойния Форесте.

— Ще се разведете?

— Дявол да го вземе, аз бях станал за смях. Но трябваше да се правя на глупав, за да ги уловя. И това стана. Господар съм на положението.

Г-н Валтер не можеше още да дойде на себе си; той гледаше Дю Роа с уплашени очи и си мислеше: „Дявол да го вземе, този човек трябва да се държи с добро“.

Жорж продължи:

— Свободен съм вече… Имам и известно богатство. През месец октомври ще има избори и аз ще се кандидатирам в родното си място. С тая жена, която беше съмнителна за всички, досега не можех да се издигна и да се наложа, за да ме почитате. Тя ме беше взела за глупец, тя ме измами и зароби. Но като разбрах играта й, следих я, тая никаквица.

Той се засмя и добави:

— Горкият Форесте беше рогльо… Рогльо без да се сеща, доверчив и спокоен. Ето, че се отървах от крастата, която ми беше оставил. Ръцете ми са развързани. Сега вече мога да се издигна.

Той беше възседнал един стол и повтори, сякаш бълнуваше:

— Ще се издигна.

А дядо Валтер продължаваше да го гледа с опулени очи, очилата му бяха вдигнати на челото; той си мислеше: „Наистина ще се издигне тоя нехранимайко“.

Жорж стана.

— Ще напиша отзив. Трябва внимателно да го напиша. Но знаете ли, това ще бъде ужасно за министъра. Тоя човек е обречен на гибел. Не може да се измъкне от пропастта. „Ла ви франсез“ няма вече интерес да го котка.

Старецът се подвоуми малко, после каза:

— Правете — каза той, — каквото искате. Пада им се на такива, които попадат в такава каша.