Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Форматиране
ultimat (2009)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Бел Ами

Второ издание.

ИК „Бриз“, София, 2001

Редактор: Цанко Серафимов

Коректор: Светла Пенева

ISBN 954–8241–19–6

История

  1. — Добавяне

V.

Настана есен. Семейство Дю Роа беше прекарало цялото лято в Париж и водеше решителна борба в „Ла ви франсез“ в защита на новия кабинет през време на късите ваканции на депутатите.

Макар че бяха още първите дни на октомври, камарите скоро щяха да подновят заседанията си, защото събитията в Мароко ставаха заплашителни.

Всъщност, никой не вярваше, че ще има поход към Танжер, макар че в деня на разпускането на парламента един депутат от десницата, граф дьо Ламбер Серазен, в една много умна реч, на която ръкопляскаха дори и депутатите от центъра, предложи да се хване на облог и да даде като залог мустаците си, както някога направил един прочут индийски вицекрал, против бакенбардите на председателя на министерския съвет, че новият кабинет няма да може да действа като стария и да изпрати в Танжер една армия, по подобие на оная в Тунис, от любов към съразмерността, както поставят за съразмерност две вази върху една камина.

— Африканската земя — беше прибавил той — наистина е камина за Франция, господа. В нея изгарят най-добрите ни дърва, камина, която много поема и която се пали с банкноти. Вие си позволихте артистичната фантазия да окичите левия ъгъл с туниска играчка, която ви струва скъпо, а г-н Маро, както ще видите, ще иска да подражава на предшественика си и да окичи десния ъгъл с мароканска играчка.

Тези думи, станали прочути, бяха послужили на Дю Роа като тема за десет статии за алжирската колония, за цялата негова поредица, прекъсната по време на влизането му в редакцията на вестника. Той поддържаше решително идеята за военен поход, макар и да беше убеден, че това няма да стане. Той раздрънка патриотическия арсенал и бомбардира Испания с красноречиви, презрителни аргументи, с които човек си служи против народите, на които интересите са противоположни на неговите.

„Ла ви франсез“ беше станал вестник с тежест, поради известните си връзки с властта, тук се поместваха политическите новини преди това да стане в най-сериозните вестници. Подробно се представяха намеренията на приятелите министри. Всички парижки и провинциални вестници черпеха от него сведенията си. Всички правеха извадка от него, всички се бояха, всички започваха да го уважават. Той вече не беше съмнителен орган на група политически клюкари, а преден орган на кабинета.

Ларош Матьо беше душата на вестника, а Дю Роа негов изразител на мислите. За дядо Валтер, ням депутат и хитър издател, който умееше да се спотаи, казваха, че се занимава тайно с едно предприятие за медни мини в Мароко.

Салонът на Мадлен беше станал влиятелен център, в който всяка седмица се събираха мнозина членове от кабинета. Дори и министър-председателят бе обядвал два пъти у тях; и жените на държавните мъже, които някога се двоумяха дали да прескочат прага й, сега се хвалеха, че са нейни приятелки и й правеха повече посещения, отколкото тя правеше на тях.

Министърът на външните работи беше почти като господар в къщата. Той отиваше там всеки час, носеше телеграми, разяснения, сведения, които диктуваше кога на Жорж, кога на Мадлен — сякаш му бяха секретари.

Когато Дю Роа, след заминаването на министъра, оставаше насаме с Мадлен, той със заплашителен глас и с вероломни инсинуации се възмущаваше от обноските на тоя случаен големец. Но тя презрително си повдигаше рамената и повтаряше.

— Постигни и ти това, което той е постигнал. Стани министър и тогава ще можеш да заповядваш. А докато не стане това, мълчи.

Той я гледаше отстрани и си сучеше мустаците.

— Никой не знае — казваше той — за какво ме бива, но един ден, може би, всеки ще научи това.

А тя отговаряше философски:

— Който бъде жив, ще види.

Сутринта, в деня, в който се откриха заседанията на камарите, Мадлен, още в леглото, препоръчваше на Жорж хиляди неща, докато той се обличаше, за да иде да закуси у г-н Ларош Матьо и да вземе от него наставления, преди заседанието, по политическата статия за утрешния брой на вестника, защото тая статия щеше да бъде един вид официална декларация за истинските намерения на кабинета.

— Преди всичко — казваше Мадлен — не забравяй да го попиташ дали генерал Белонк е пратен в Оран, както ставаше дума. Това би било от голямо значение.

— Аз зная, колкото и ти, какво трябва да правя — отговори той раздразнено. — Остави ме на мира с твоите неврели-некипели.

— Драги мой — каза тя спокойно, — ти винаги забравяш половината от поръчките, които ти давам за министъра.

— Омръзна ми вече твоя министър — изръмжа той. — Той е глупак.

— Той е толкова мой министър, колкото и твой — каза тя спокойно. — Ти имаш от него по-голяма полза, отколкото аз.

Жорж се обърна към нея засмяно и каза:

— Прощавай, но той не ме ухажва.

— И мене също — каза тя, — но той издигна благосъстоянието ни.

Жорж млъкна. След малко каза:

— Ако ми се отдаде да избирам между твоите обожатели, пак бих предпочел оня стар глупак дьо Водрек. Какво ли стана с него. Осем дни вече, откакто не съм го виждал.

— Той е болен — отговори тя спокойно, — писа ми, че дори и от леглото си не става, поради болките от подагра. Ти би трябвало да отидеш и да се поинтересуваш как е. Ти знаеш, че той много те обича и туй ще му бъде много приятно.

— Да, ей сега ще отида — отговори Жорж.

Той се натъкми, постави си шапката на главата и се огледа дали всичко му е наред. Като се увери, че всичко е изрядно, доближи се до леглото, целуна жена си по челото и каза:

— Довиждане, моя мила, ще се върна не по-рано от седем часа.

И той излезе.

Г-н Ларош Матьо го чакаше, защото в този ден закусваше в десет часа, тъй като министерският съвет щеше да се събере на обяд, преди да започват заседанията в парламента.

Щом седнаха на трапезата с частния секретар на министъра, защото г-жа Ларош Матьо не пожела да промени часа на закуската, Дю Роа отвори дума за статията си и, като гледаше надрасканите по визитни картинни бележки, изложи каква ще бъде тя в общи линии. И когато свърши, каза:

— Намирате ли, драги министре, нещо за изменение.

— Много малко неща, драги приятелю. Може би много положително говорите по Мароканския въпрос. Говорете за похода, като за нещо, което би трябвало да се предприеме, но като оставите да се разбира, че няма да се случи и че вие ни най-малко вярвате, че той ще се предприеме. Направете така, че публиката да чете между редовете, че ние нямаме намерение да се пъхнем в тая авантюра.

— Много добре. Разбрах. Жена ми ме натовари да ви питам, по тоя повод дали генерал Белонк ще бъде изпратен в Оран. Според онова, което вече ми казахте, заключавам, че няма да бъде изпратен.

— Не — късо отговори министърът.

После говориха за сесията, която се открива. Ларош Матьо започна да ораторствува, като се упражняваше в ефекта на фразите, които щеше да излее върху колегите си няколко часа по-късно. Той махаше дясната си ръка, като ту вдигаше нагоре вилицата си, ту ножа си, ту залък хляб и без да гледа някого, обърнат към невидимото събрание, той говореше с красноречието на хубав момък, който знае, че това му приляга.

Малки завити мустачки, приличащи на скорпионови опашки, стърчаха над устните му; а косата му, намазана с брилянтин, разделена над челото, образуваше на слепите му очи два завитъка, каквито носят провинциалните хубавци. Той беше прекалено дебел, доста подпухнал, макар и млад; коремът му напъваше под жилетката.

Частният секретар спокойно си ядеше и пиеше, без съмнение навикнал на тия душове от многоглаголстване, но Дю Роа, когото завистта за постигнатата сполука гризеше, мислеше: „Пустият му глупак! Какви глупци са наистина тия политически мъже!“

И като сравняваше собственото си достойно със значението на тоя дърдорко министър си мислеше: „Ах, ако имах само сто хиляди франка, за да се кандидатирам в моя хубав Руан, за да замеся в тая каша своите славни, хитри и груби нормандци, какъв държавен мъж бих станал при тия недалновидни глупци“.

Г-н Ларош Матьо говори, докато си изпие кафето. След това, като видя, че е късно, звънна да докарат файтона му и, като подаде на журналиста ръка, каза:

— Разбрахте ли ме, драги приятелю?

— Много добре, драги ми министре, разчитайте на мене.

И Дю Роа бавно тръгна към редакцията, за да напише статията си. А в четири часа щеше да се срещне на улица „Цариградска“ с г-жа дьо Марел, с която редовно се виждаше два пъти в седмицата — в понеделник и петък. Но щом влезе в редакцията, дадоха му една телеграма. Г-жа Валтер му съобщаваше:

„Без друго трябва днес да говоря с тебе. Работата е много важна. Чакай ме в два часа на улица «Цариградска». Мога да ти направя голяма услуга.

Твоя приятелка до гроба,

Виржиния“

— Дявол да я вземе — изруга той, — каква лепка.

Разстроен, Жорж веднага излезе; беше крайно раздразнен и не можеше да работи.

От шест седмици насам той се мъчеше да прекъсне контактите си с нея, но не можеше да отслаби упоритата й привързаност.

След като тя му се отдаде, налегна я страшно угризение на съвестта и в три последователни срещи тя обсипа Жорж с укори и клетви. Отегчен от тия сцени и вече наситен от тая зряла и склонна към драми жена, той просто се отдалечи от нея с надежда, че с това приключението ще свърши. Но тогава тя лудешки се привърза към него, като се хвърли в тая любов, както някои се хвърлят в реката с камък на врата. Той се остави да бъде неин пленник от слабост, от угода, от непредпазливост и тя го беше затворила в една необуздана и уморителна страст, преследваше го с нежността си.

Тя искаше да се вижда с него всеки ден, викаше го всеки час с телеграми за бързи срещи в ъгъла на някоя улица, в някой магазин, в някоя градина. И повтаряше същите фрази, че го обожава, че го боготвори, после се отдалечаваше от него, като му се кълнеше, че „е много щастлива, че го е видяла“.

Г-жа Валтер излезе съвсем по-друга, отколкото си я представяше: тя се стараеше да го прелъсти с детинска гальовност, със смешни за нейните години любовни детинщини. Останала дотогава строго честна, девствена по сърце, затворена за всяко чувство, неопитала никаква чувственост, тая кротка жена, на която спокойната четиридесет годишна възраст приличаше на бледа есен след студено лято, изведнъж изпита в себе си любов, която приличаше на увехнала пролет, с изобилни дребни, зле поникнали неразпъпили се още цветенца, усети чудновато разцъфтяване на моминска любов, любов закъсняла, гореща и наивна, изразяваща се в непредвидените пориви като у шестнадесетгодишно момиче. Тя му пишеше по десет писма на ден; писма глупави и лудешки, писани с чудноват, поетически и смешен стил, пълен с имена на животни и птици — подобен на индийския стил.

Щом оставаха самички, тя го целуваше и обсипваше с тежки любезности на дебела мома, с кривения на доста дебелите си устни, с подскачания, които разтърсваха под корсажа твърде едрите й гърди.

Най-противно му беше да я слуша да го нарича: „мой плъхо“, „мое куче“, „моя котка“, „мое съкровище“, „моя синя птица“, „мое мило дете“ и да я гледа всеки път да му се отдава чак след разиграване на малка комедийка на детинска срамежливост, малки движения на страх, които тя намираше прелестни, и дребни лудории на лека жена.

Тя питаше:

— Чия е тая уста?

И когато той не отговаряше веднага „моя“, тя дотолкова настояваше, че го правеше да пребледнее от раздразнение. Струваше му се, че тя би трябвало да усеща, че в любовта са нужни такт, сръчност, благоразумение и точност, че, като му се е отдала, тя, като зряла жена, майка на семейство, светска жена, би трябвало да се държи солидно, да бъде въздържано страстна, строга, може би със сълзи, но със сълзи на Дидона, а не със сълзите на Жулиета.

Непрекъснато му повтаряше:

— Колко много те обичам, мое дете! Кажи ми, мое бебенце, обичаш ли ме и ти толкова?

Той не можеше вече да я слуша да казва „мое дете“ или „мое бебенце“. Тогава му идеше да я нарече „моя бабо“.

— Какво безумие направих, че ти се отдадох — казваше му тя. — Но не се кая. Толкова е сладка любовта!

„Толкова е сладка любовта“ — тя произнасяше тези думи като актриса, която играе добродушна жена.

А после тя го дразнеше с несръчността на милванията си. Станала изведнъж чувствена от целувката на тоя хубав момък, който толкова силно бе разпалил кръвта й, тя внасяше в прегръщанията си една неизкусна горещина, смесена с такова сериозно внимание, че на Дю Роа му идваше да се засмее. Това му напомняше за старците, които се опитват да се учат да четат.

И когато тя го притискаше силно в прегръдките си, като го гледаше пламенно с онзи дълбок и ужасен поглед, който имат някои застаряващи жени, величествени в своята последна любов, когато тя го захапваше със своята безмълвна и разтреперана уста, като го притискаше в своята дебела и гореща снага, уморена, но ненаситна, тя се улисваше като някое малко момиче и, за да се покаже наивна, говореше като малко дете:

— Толкова те обичам, мое дете. Толкова те обичам. Обичай и ти малката женица!

Тогава му идваше дивото желание да изругае, да си грабне шапката и да избяга.

В началото се виждаха на улица „Царигадска“, но Дю Роа, който се боеше да не би да се срещнат с г-жа дьо Марел, сега намираше хиляди предлози да отказва тия срещи.

И той се принуди почти всеки ден да ходи в къщата й — кога да закусва, кога да обядва. Тя му стискаше ръката под трапезата, подаваше му устата си зад вратата да я целуне. Но той обичаше да се забавлява със Сюзан, която го развеселяваше със своите лудории. Под нейната външност на кукла се криеше подвижен, хитър, изненадващ, потаен ум, който винаги се представяше за някоя панаирна марионетка. Тя се подиграваше с всичко и с всички уместно и язвително. Жорж провокираше веселостта й, предизвикваше тая ирония и те много добре се разбираха.

— Слушайте, Бел Ами, елате тука, Бел Ами — настояваше тя.

Той веднага оставяше майката и тичаше при дъщерята, която му шепнеше на ухото някоя лоша шега и те се смееха от все сърце.

При това, той беше преситен от любовта на майката, тя вече предизвикваше у него непреодолимо отвращение; той не можеше нито да я гледа, нито да я слуша, нито да мисли за нея без да не го хваща яд…

И той престана да ходи у тях и престана да отговаря на писмата й, и да отстъпва на молбите й.

Най-после тя разбра, че той не я обича вече и ужасно страдаше. Но това я ожесточи и започна да го следи, да го дебне, да го чака във файтон със спуснати завески пред вратата на редакцията, пред вратата на къщата му, по улиците, през които тя се надяваше, че той ще мине.

На Жорж му бе накипяло дотолкова, че му се искаше да я изругае грубо, да я удари, да й каже ясно: „Е, стига вече, дотягате ми“. Но винаги се въздържаше. Заради вестника. И той със студенина, а понякога дори и с груби думи се стараеше да й даде да разбере, че най-сетне трябва да се сложи край на това.

А тя постоянно се стараеше да измисли някоя хитрина, за да го примами на улица „Цариградска“. И той трепереше от страх да не би някой ден двете жени да се срещнат на вратата лице в лице.

Любовта му към г-жа дьо Марел, обратно, се разгаряше още по-силно. Той я наричаше свое „малко детенце“ и тя наистина му харесваше. В техните натури имаше нещо много общо. И той, и тя бяха от породата на авантюристите, от породата на ония светски скитници, които носят души на бохеми.

Те прекараха лятото в очарователна любов, подобно на студенти, които ядат, пият и се веселят, като избягваха да закусват или обядват в „Аржантаил“, „Бужевал“, „Мезон“, „Поаси“, като плаваха цели часове с лодка и събираха цветя покрай брега. Тя обичаше пържените риби от Сена и разни видове ястия, обичаше беседите в кръчмите и виковете на лодкарите. Той пък я повеждаше към някой трамвай от предградията и обикаляха като си приказваха весели работи из парижкото поле, където се намират множество буржоазни летни къщи.

И когато се налагаше да се върне, за да обядва у г-жа Валтер, той изпитваше истинска ненавист към нахалната стара любовница, тъй като едва се бе разделил с прелестната дьо Марел, с която току-що бе изгасил огъня на своята страст.

Когато вече мислеше, че може би се е отървал от патронесата, на която без заобикалки и почти грубо беше изказал решението си да скъса близостта си с нея, той получи в редакцията телеграма, с която го викаше в два часа на улица „Цариградска“.

„Трябва без друго да ти говоря днес — звъняха в ушите му досадните думи. — Работата е много важна, много важна. Чакай ме в два часа на улица «Цариградска». Мога да ти направя голяма услуга. Твоя приятелка до гроб Виржиния“.

„Какво ли иска пак от мене тоя стар бухал? — мислеше си той.

— Обзалагам се, че няма нищо да ми каже. Тя иска да ми повтори, че ме обожава. Но все пак трябва да се видим. Тя говори за много важна работа и за голяма услуга, това може би е истина. Ами Клотилда, която ще дойде в четири часа?

Първата трябва да изпратя най-късно в три часа. Дявол да го вземе! Дано не се срещнат. Какви кранти са тия жени!“

И в този момент той си помисли, че наистина само Мадлен никога не му е създавала неприятности. Тя живееше с него и изглеждаше, че много го обича. В същото време не допускаше да се развали неизменният ред на обикновените занятия на живота.

Жорж бавно вървеше към жилището си за любовни срещи, а душата му негодуваше от патронесата: „Ах! Много хубаво ще я посрещна, ако няма какво да ми каже. Френският език на Камбрана ще се окаже академичен пред моя. Най-напред ще й кажа, че кракът ми няма да стъпи в нейния дом“.

Той влезе в квартирата и веднага след него дойде и г-жа Валтер. Щом го видя, тя извика:

— А, ти получи телеграмата ми! Какво щастие!

Той се беше намръщил.

— Да, намерих я в редакцията, когато се готвех да тръгна за камарата. Какво пак ще искаш?

Тя си беше вдигнала воала, за да го целуне и се доближаваше до него плахо и смирено, подобно на някоя често бита кучка.

— Колко си жесток с мене… Колко грубо ми говориш… Какво съм ти направила? Не можеш да си представиш колко страдам заради тебе!

— Пак ли ще почнеш? — изръмжа той.

Тя стоеше права, съвсем близо до него и чакаше една усмивка, един жест, за да се хвърли в прегръдките му.

— Ако си имал намерение да се държиш така с мене, не трябваше да ме прелъстяваш, трябваше да ме оставиш мирна и прилежна, каквато си бях. Спомняш ли си какво ми казваше в църквата и как ме накара насила да вляза в тая къща. А виж сега как ми говориш! Как ме приемаш! Боже мой! Боже мой! Колко ме измъчваш.

Той тропна с крак по пода и ядосано каза:

— Ах, стига вече! Млъкни! Ни минута не мога да остана с тебе, без да чуя тая песен. Наистина, може да си помисля, че съм те прелъстил на дванадесет години и че ти беше като ангел невинна. Не, моя мила, нека си спомним фактите. Това не беше отвличане на малолетна. Ти ми се отдаде на една възраст, в която владееше пълния си разсъдък. Аз ти благодаря, крайно признателен съм ти, но не съм длъжен да се държа за роклята ти до гроба. Ти имаш мъж, аз имам жена. Нито аз, нито ти сме свободни. Ние просто си позволихме една от никого невидяна и ненаучена прищявка и това е всичко.

— Ах! Колко си груб! Колко си жесток, колко си нечестен! — каза тя. — Да, аз не бях малко момиче, но никога не съм обичала, никога не съм…

— Аз зная това — прекъсна я той. — Ти вече двадесет пъти си ми го казвала. Но си родила две деца… Значи не аз ти отнех девствеността.

Тя се дръпна назад и извика:

— Ах, Жорж! Това е възмутително.

И като постави ръцете си на гърдите, тя започна да се задушава от риданията, които разтърсваха тялото й.

Когато видя сълзите й, той взе шапката си от камината и каза:

— А! Ти ще плачеш? Тогава сбогом! Затова ли представление ме извика тук.

Тя пристъпи една крачка напред, за да му препречи пътя и, като извади бързо кърпичката от джоба си, с рязко движение изтри сълзите си.

— Не… дойдох… да ти съобщя една новина — каза тя — една политическа новина…, за да ти дам възможност да спечелиш петдесет хиляди франка, та дори и повече…, ако искаш.

Той веднага омекна и попита:

— Как може да стане това? Какво искаш да кажеш?

— Снощи случайно дочух няколко думи от мъжа си и Ларош. Те много не се криеха от мене, но Валтер заръча на министъра да не ти разкрива тайната, защото ти ще я извадиш наяве.

Дю Роа беше оставил шапката си на един стол и много внимателно слушаше.

— И така, какво има?

— Ще завладеят Мароко!

— Празна работа. Аз бях на закуска у Ларош и той почти ми продиктува намеренията на правителството.

— Не, мили мой, те те излъгаха, защото ги е страх да не би да се разбере това, което кроят.

— Седни — каза Жорж.

И сам той седна на едно кресло. Тогава тя постави на земята едно малко столче, седна на него между краката на Жорж и продължи галено:

— Понеже сега винаги си мисля за тебе, обръщам внимание на всичко, което шушукат около мене.

И тя започна бавно да му обяснява как е усетила от известно време насам, че се готви нещо без негово знание, че си служат с него, но се боят от съперничеството му.

— Както знаеш, когато някой обича, става хитър — каза тя.

Чак вчера тя разбрала. То било едно голямо, много голямо, тайно организирано начинание. Тя се усмихваше сега и бе доволна, че е проявила хитрост. Тя се въодушевяваше като говореше като жена на финансист, свикнала с машинациите на борсата, на игрите с ценности, запозната с неочакваните покачвания и слизания, които само за два часа съсипват хиляди дребни буржоа, дребни рентиери, които са вложили спестените си пари в предприятия, гарантирани с имената на почитани, уважавани мъже, политици или банкери.

— А! Много е смело това, което направиха те — повтаряше тя. — Много е смело. Всичко става под ръководството на Валтер. Той разбира от тези работи. Наистина начинанието обещава много.

Жорж започна да губи търпение от това предисловие.

— Хайде, казвай бързо.

— Е, добре! Танжерската експедиция било решено да се проведе още в деня, в който Ларош стана министър на външните работи; и полека-лека те откупили целия марокански заем, който бе паднал по шестдесет и четири или пет франка. Те го откупили много майсторски чрез съмнителни агенти, които не възбудили никакво недоверие. Изиграли дори Ротшилдовци, които се чудели, като гледали, че постоянно се търсят марокански ценни книжа. Отговорили им, като им казали имената на посредниците — всички хора провалени, всички без пари. Това успокоило големите банки. Сега ще бъде предприета експедицията и щом бъдем там, френската държава ще гарантира дълга и нашите приятели ще спечелят петдесет-шестдесет милиона. Разбираш ли сега каква е работата? Като я разбираш, ще разбереш и защо се боят и от най-малкото разкриване на тайната.

Тя беше облегнала главата си върху жилетката на младия мъж, ръцете — върху коленете му; тя се притискаше, тя се прилепваше в него, защото усещаше, че сега тя го интересува. И бе готова да направи всичко, всичко да извърши за едно погалване, за една усмивка.

— Уверена ли сте в това? — попита той.

— Разбира се — отговори решително тя.

— Наистина много смело е това — каза той. — А тоя мръсник Ларош? Аз пак ще го пипна него. Ах, тоя нехранимайко! Да се пази! Да се пази!… Министерската му ложа няма да се отърве от ръцете ми!

После пак се замисли и каза:

— Да, трябва да се възползвам от това.

— Ти все още можеш да купиш от заема — каза тя. — Сега той е още седемдесет и два франка.

— Да — каза той, — но не разполагам с пари.

Тя вдигна очите си и умолително го изгледа:

— Аз помислих за това, мое коте, и ако беше доста любезен, доста любезен, ако ме обичаше поне малко, ти щеше да се съгласиш да ти дам назаем.

Той отговори рязко, почти грубо:

— Колкото затова, не.

— Слушай — каза умолително тя, — има едно нещо, което можеш да направиш, без да прибягваш до заем. Аз имах намерение да купя от тоя заем за десет хиляди франка, за да си създам един малък капиталец. Добре! И ще купя за двадесет хиляди! Половината ще бъдат твои. Ти разбираш, че тия пари няма да дам на Валтер. Както се казва, засега няма да платиш нищо. Ако се сполучи в това, ти ще спечелиш шестдесет хиляди франка, от които ще ми върнеш десетте, когато обичаш.

— Не — каза той, — не обичам никак такива комбинации.

Тогава, за да го убеди, тя се спусна в разсъждения, разказваше му, че в действителност той заема десет хиляди франка на дума и следователно значи, че тя нищо не му е заемала, защото парите отпуска банката на Валтер. Освен това — посочи тя, — той е водил в „Ла ви франсез“ цялата политическа борба, нещо, което направи възможно всичко, което се случва. И ще бъде наивен, ако не се възползва от това.

— Тогава мисли, че тия десет хиляди франка ти ги дава назаем Валтер, комуто си направил услуги, които струват повече от това — заключи тя.

— Добре, нека бъде така — каза той. — Наполовина участвам с тебе. Ако изгубим, ще ти платя десет хиляди франка.

Тя остана толкова доволна, че стана, обхвана главата му с двете си ръце и започна страстно да го целува. Отначало той не се противеше, но когато тя започна да става все по-агресивна и го прегръщаше и обсипваше с ласки, той изведнъж се сети, че скоро ще дойде другата. А не искаше да изгуби напразно времето си и да излее в прегръдките на старата страстта си, която по-добре би било да запази за младата.

И той тихичко я отблъсна като каза:

— Хайде, бъди благоразумна.

Тя го изгледа отчаяно:

— Ах! Жорж, дори и да те прегърна не мога.

— Не, не днес — отговори той. — Боли ме главата и страдам.

Тогава тя пак седна кротко между краката му и попита:

— Ще дойдеш ли утре да обядваш у дома? Голямо удоволствие ще ми направиш.

Той се подвоуми, но не посмя да откаже.

— Разбира се, ще дойда.

— Благодаря, мили мой.

Тя бавно търкаше бузата си в гърдите на младия мъж и един от дългите й черни косми се закачи на жилетката му. Тя забеляза това и една лудешка мисъл й мина през ума, една от ония суеверни мисли, които често съставляват целия разсъдък на жените. Тя бавно започна да увива тоя косъм около едно копче. После уви друг на по-горното копче, и друг на още по-горното. Като стане, той веднага ще ги отскубне и ще й причини болка. Какво щастие! И той ще отнесе нещо от нея, без да знае, ще отнесе едно малко снопче от косата й. Това беше връзка, с която тя го свързваше, една тайна, невидима връзка, един талисман, който оставаше при него. И той, без да ще, ще мисли за нея, ще бълнува за нея, на другия ден ще я обича малко повече.

— Ще трябва да те оставя — каза неочаквано той, — защото ще ме чакат в камарата на края на заседанието.

— Ох! Значи трябва вече да се разделим — въздъхна тя.

И като се примири с положението си, каза:

— Върви, драги мой, но утре ще дойдеш на обяд.

И като стана, усети в главата си остра болка, сякаш бяха й уболи кожата с игли. Сърцето й тупаше: тя беше доволна, че поне малко е страдала по негова причина.

— Сбогом! — каза тя.

Той я прегърна със състрадателна усмивка и я целуна студено по очите.

Но тя, обезумяла от това докосване, прошепна:

— Нима трябва вече да се разделим?

И тя с умолителен поглед сочеше съседната стая, чиято врата бе отворена. Той я отстрани от себе си бързо и каза:

— Трябва да бързам, ще стане късно.

Тогава тя му подаде устните си и той едва се докосна до тях.

Тя излезе пред него, като повтаряше:

— Утре, в седем часа.

— Утре, в седем часа — отговори той.

Разделиха се. Тя тръгна надясно, той наляво.

Дю Роа отиде до външния булевард. После стигна до булевард „Малерб“, по който тръгна бавно. Като минаваше пред една сладкарница, той видя захаросани кестени в един стъклен съд и си помисли: „Ще занеса на Клотилда“.

И той купи в една кесия от тия захаросани плодове, които тя до полуда обичаше.

В четири часа той се върна, за да чака младата си любовница.

Тя дойде малко късно, защото мъжът й си беше дошъл за осем дни.

— Можеш ли да дойдеш утре на обяд? — попита тя. — Той много ще се зарадва, като те види.

— Не, ще обядвам у патрона. Имаме да обсъдим цял куп политически и финансови въпроси.

Тя си беше свалила шапката, а сега си махна и корсажа, който много я стягаше. Той посочи книжния пакет на камината, като й каза:

— Донесох и захаросани кестени.

— Какво щастие! Колко си любезен! — извика тя, като изпляска с ръце.

Тя ги взе, хапна си един и рече:

— Колко са сладки! Усещам, че няма да оставя нито един.

После изгледа Жорж с чувствена веселост и прибави:

— Както виждам, ти угаждаш на всичките ми пороци.

Тя бавно ядеше кестените и постоянно поглеждаше в книжното пакетче, сякаш искаше да види дали има още.

— Слушай — каза тя, — седни на креслото, а аз ще седна между краката ти, за да си изям бонбоните. Така ще ми бъде много приятно.

Той се усмихна, седна и я взе между краката си, както държеше преди малко г-жа Валтер.

Тя си повдигаше главата към него, за да му говори и му казваше с пълни уста:

— Знаеш ли, драги мой, аз те сънувах, сънувах, че двамата сме предприели голямо пътуване с една камила. Тя имаше две гърбици. Всеки от нас бе възседнал една гърбица и пътувахме през пустинята. Ние бяхме взели със себе си в една кесия сладкиши и бутилка вино и обядвахме, седнали на гърбиците. Но това ни омръзна, защото не можехме да правим друго нещо; ние бяхме много далеч един от друг и аз исках да сляза.

— И аз исках да сляза — отговори той.

Него го забавляваше тоя сън и се смееше; подканваше я да говори глупости, да дърдори, да разказва всички тия детинщини, всички тия нежни глупости, които разказват влюбените. Тия същите закачки, които му се виждаха мили в устата на г-жа дьо Марел, биха крайно го раздразнили, ако излизаха от устата на г-жа Валтер.

И Клотилда го наричаше „мили мой“, „мое дете“, „мое котенце“, но тия думи му се виждаха приятни и гальовни. Когато преди малко ги произнасяше другата, те го ядосваха, втръсваха му. Защото любовните думи, които са все едни и същи, добиват вкуса на устните, от които излизат.

Но, макар и да се забавляваше с тия лудости, не преставаше да мисли за седемдесетте хиляди франка, които щеше да спечели. И той изведнъж я удари с два пръста по главата и прекъсна дърдоренето й:

— Слушай, мое котенце! Ще те натоваря с една задача, до мъжа ти. Кажи му, от моя страна, да купи утре за десет хиляди франка марокански заем, който се продава по седемдесет и два; и му давам дума, че и три месеца няма да се минат, ще спечели от шестдесет до осемдесет хиляди франка. Но му кажи нищо да не говори за това. Кажи му още, че Танжерският поход е решен и че френската държава ще гарантира мароканския дълг. Но не казвай това на други. Това е държавна тайна, която ти поверявам.

Тя го изслуша сериозно и после тихо каза:

— Благодаря ти, още тая вечер ще му кажа. Ти можеш да разчиташ на него; той няма никому нищо да каже. Той е много сигурен човек. От него няма никаква опасност.

Беше изяла вече всички кестени, смачка с ръцете си книжното пакетче и го хвърли в камината. После каза:

— Хайде да си легнем.

И без да става, тя започна да разкопчава жилетката на Жорж.

Изведнъж тя се спря и, като извади между двата си пръста един дълъг косъм, взет от едно копче, започна да се смее.

— Я виж, ти си взел един косъм от Мадлен. Виж, това се казва верен мъж.

После, като престана да се смее, дълго време разглежда тънкия косъм, който бе намерила, и рече:

— Тоя косъм не е от Мадлен, той е черен. Навярно е от камериерката — каза тя усмихнато.

Тя разглеждаше жилетката с внимание на полицай и намери втори косъм, увит около друго копче; после видя трети и, разтреперана почти, пребледня и извика:

— Ах! Ти си спал с някоя жена, която е увила косми по всичките ти копчета.

Той се чудеше и само повтаряше:

— Не. Ти си луда… Ти си луда…

Изведнъж той си спомни, разбра, отначало се смути, после се засмя и отрече нейните подозрения. И бе доволен в душата си, че тя го подозира, че го ревнува.

Тя продължаваше да търси и намираше още косми, които отвиваше бързо и после ги хвърляше върху килима.

Със своя хитър женски инстинкт тя се увери в предположенията си и, разгневена, побесняла, готова да заплаче извика:

— Тая жена те обича… и е искала да отнесеш частичка от нея… Ах! Какъв си изневерник…

Изведнъж тя изпищя силно, обзета от нервна радост:

— О-хо!… Тя е стара…, намерих бял косъм… Ах! Ти си я обърнал на стари жени… Плащат ли ти?… Кажи, плащат ли ти?… Ах! Ти си се предал на старите жени… Тогава аз вече не ти трябвам… Задръж другите…

Тя стана, завтече се да си вземе корсажа, който бе хвърлила на един стол и бързо се стегна с него. Засрамен, Жорж искаше да я задържи и мънкаше:

— Вярвай, не…, Кло…, ти си глупава… Не зная, какво е това… Слушай… Остани…, моля ти се… остани…

— Задръж старата си жена — повтаряше тя, — задръж я… Поръчай да ти направят от космите й пръстен… от белите й косми… Има колкото за един пръстен…

Тя бързо се облече, оправи косата си и си постави воала. И когато той се мъчеше да я хване, тя с всичката си сила му плесна една плесница по лицето. И докато той дойде на себе си от замайването, тя отвори вратата и избяга.

Като остана самичък, ужасен гняв го обзе против г-жа Валтер. Той ще й отмъсти жестоко, много жестоко. Тоя път няма вече да й прости, не!

Жорж отиде до булеварда и, като ходеше нагоре-надолу, спря пред магазина на един бижутер, за да гледа един хронометър, който отдавна му се искаше да купи, а струваше осемнадесет хиляди франка.

И изведнъж с разтреперано от радост сърце помисли: „Ако спечеля седемдесет хиляди франка, ще мога да го купя“.

И продължи да мисли какви други работи ще направи с тия седемдесет хиляди франка. Най-напред ще стане депутат. После ще купи хронометъра, после ще играе на борсата и после… и после…

Нямаше желание да отиде в редакцията, затова предпочете преди да се види с Валтер, да говори с Мадлен и да напише статията. И той си тръгна за вкъщи.

Когато стигна на улица „Друо“, той внезапно се спря — забравил беше да се поинтересува какво става с граф дьо Водрек, който живееше на „Шосе д’Антен“. И той се върна назад, като продължаваше да се лута, да мисли за хиляди неща, да се отдава на приятно бълнуване, да мисли за приятни неща, за добри неща, за предстоящото богатство, както и за тоя мръсник Ларош и за тая стара кранта директоршата. От гнева на Клотилда той не се безпокоеше, защото знаеше, че тя бързо забравя всичко.

Когато узна от портиера къде живее граф дьо Водрек, той попита:

— Как е г-н дьо Водрек? Казаха ми, че през последните няколко дни е болен.

— Господин графът — отговори портиерът — е много зле, господине. Казват, че няма да преживее нощта. Подаграта го е ударила в сърцето.

Дю Роа остана тъй поразен, че не знаеше какво да прави! Водрек умираше! През ума му минаваха разбъркани, многобройни смътни мисли, които не смееше сам на себе си да изкаже.

— Благодаря… пак ще дойда… — измънка той, без да разбира какво казва.

После се качи на един файтон и тръгна за дома си.

Жена му се беше върнала.

Той влезе в стаята й запъхтян и веднага й каза:

— Не знаеш ли? Водрек е на умиране!

Мадлен беше седнала и четеше някакво писмо. Тя повдигна очите си и три пъти повтори:

— Какво? Какво казваш?… Какво казваш… ти казваш…

— Казвам ти, че Водрек е на умиране от подагрен припадък, стигнал до сърцето. Какво мислиш да направиш? — добави той.

Тя скочи бледна, бузите й нервно трепереха, и горчиво заплака, като си затули лицето с ръце. Тя остана права, разтърсвана от плач, разкъсвана от скръб.

Но изведнъж тя се успокои и, като изтри сълзите си, каза:

— Аз… аз ще ида там… Не се безпокой за мене… Не зная в колко часа ще се върна… Не ме чакай…

— Много добре, върви — отговори той.

Те си стиснаха ръцете и тя излезе толкова бързо, че си забрави ръкавиците.

Жорж, след като обядва самичък, започна да пише статията си. Той я написа тъкмо както мислеше министърът, като остави на читателя да разбере, че няма да се състои мароканският поход. После я занесе в редакцията, поговори малко с директора и тръгна за дома си с цигара в уста и с облекчено сърце, без сам да знае защо.

Жена му не се беше върнала.

Той легна и заспа.

Мадлен се върна около полунощ. Жорж се събуди и седна на леглото.

— Е, как е? — попита той.

Той никога не беше я виждал толкова бледа и толкова развълнувана.

— Умря — тихо каза тя.

— А! И… нищо ли не ти каза?

— Нищо. Когато пристигнах, той вече беше изгубил съзнание.

Жорж мислеше. На устните му идваха въпроси, които не смееше да зададе.

— Легни си — каза той.

Тя бързо се съблече и легна при него.

— До смъртното му легло имаше ли роднини?

— Само един племенник.

— Ами тоя племенник срещаше ли се често с него?

— Никога. От десет години насам никога не са се били срещали.

— Имаше ли други роднини?

— Не… не вярвам.

— Тогава… тоя ли племенник ще наследи?

— Не зная.

— Много ли богат беше Водрек?

— Да, много богат.

— Знаеш ли колко имаше горе-долу?

— Не, не зная точно. Един или може би два милиона.

Той млъкна.

Тя угаси свещта. През цялата нощ те лежаха един до друг, мълчаливи, будни и унесени в мислите си.

Жорж не можеше да спи. Сега му се струваха нищожни седемдесетте хиляди франка, които му обеща г-жа Валтер. Стори му се, че Мадлен плаче. За да се увери, той попита:

— Спиш ли?

— Не.

Гласът й трепереше от плач.

Той продължи:

— Забравих да ти кажа, че твоят министър ме изигра.

— Как така?

И той й разказа надълго и нашироко, с всички подробности, приготвената между Ларош и Валтер комбинация.

Когато той свърши, тя го попита:

— Как научи това?

— Позволи ми — отговори той — да не ти казвам. Ти имаш свои източници за сведения, които аз не искам да знам. Също така и аз имам и искам да ги запазя в тайна. За всеки случай, отговарям за точността на своите сведения.

Тогава тя каза:

— Да, това е възможно… Минаваше ми през ума, че те вършат нещо скришом от нас.

Но Жорж, когото сън не хващаше, се доближи до жена си и леко й целуна ухото.

Тя бързо го отблъсна и каза:

— Моля ти се, остави ме на мира. Сега никак не съм разположена да върша глупости.

Той се подчини, обърна се към стената и като си затвори очите, най-после заспа.