Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 120 гласа)

VIII.

Дуелът издигна Дюроа в ранг на един от главните хроникьори на „Ла ви франсез“. Но понеже изпитваше голяма трудност при изразяването на мислите си, той си избра за своя специалност теми, трактуващи упадъка на нравите, изменението на характера, отслабването на патриотизма, анемията на чувството за чест у французите. (Той беше измислил думата „анемия“ и се гордееше с това).

И когато г-жа дьо Марел със своя скептичен и насмешлив, чисто парижки ум, се подиграваше на неговите разсъждения, той отговаряше, усмихвайки се: „Да! Но това ще ми създаде по-късно голяма репутация“.

Сега той живееше на улица „Константинопол“, където беше отнесъл своя куфар, своята четка, бръснач и сапун, предмети, които съставяха неговата покъщнина. Два или три пъти в седмицата младата жена идваше при него. Обикновено го заварваше в леглото и тя незабавно се събличаше и лягаше до него, все още трепереща от студа.

Дюроа пък всеки четвъртък вечеряше у тях и доставяше удоволствието на мъжа й, като говореше с него за агрономия. И понеже той самият обичаше това, което земята ражда, понякога тъй се увличаше в разговорите си, че съвсем забравяха тяхната жена, която дремеше на канапето.

Лорин често заспиваше ту върху коленете на баща си, ту на коленете на Бел Ами.

И когато журналистът си отиваше, г-н дьо Марел винаги заявяваше с патетичен тон, с който той говореше за най-малкото нещо: „Това момче е наистина много приятно. То има много развит ум“.

Наближаваше края на февруари. Сутрин по улиците от количките на цветопровадачките започваше да се разнася аромат на теменуги. В житейското небе на Дюроа нямаше нито едно облаче. Една вечер той намери писмо, тикнато под вратата на квартирата си. Той погледна печата и разбра, че писмото е изпратено от Кан. Той отвори плика и зачете:

„Кан, вила «Жоли»

Скъпи приятелю, вие ми бяхте казали, нали, че мога да разчитам на вас във всичко. Тогава, ето, аз се обръщам към вас с една голяма молба, а именно да дойдете да ме придружавате, да не ме оставяте сама в последните минути на Шарл, който вече е на умиране. Той може би не ще може да преживее тази седмица, макар че още става, но лекарят ме предупреди.

Аз нямам вече нито сила, нито кураж да присъствам денем и нощем на тази агония. И аз с ужас мисля за последните минути, които приближават. Аз няма към кого да се обърна, освен към вас, понеже моят мъж няма никакви роднини. Вие бяхте негов приятел; той ви отвори вратата на вестника. Елате, аз ви моля. Аз нямам друг, когото да извикам.

Оставам предан ваш другар

Мадлен Форесте“

Особено чувство изпълни сърцето на Жорж, едно чувство на освобождение, на перспективи, които се откриваха пред него, и той прошепна: „Разбира се, аз ще отида. Бедният Шарл! Това очаква всички ни!“

Патронът, на когото той съобщи за писмото на младата жена, се съгласи да разреши заминаването му, но без особено желание, като повтаряше:

— Но върнете се бързо, вие сте ни необходим.

Жорж Дюроа тръгна за Кан на другия ден с бързия влак в седем часа, след като беше предизвестил семейство дьо Марел с телеграма.

Пристигна на другия ден около четири часа вечерта. На гарата го посрещна изпратен от г-жа Форесте човек, който го отведе във вилата „Жоли“, разположена на един хълм, сред гора от елхи. Красиви бели къщи изпълваха пространството от Кан до залива Жуан. Вилата беше малка, ниска, в италиански стил. Тя бе накрая на пътя, който минаваше зигзагообразно през дърветата и след всеки завой се откриваха чудесни гледки.

Слугата отвори вратата и извика:

— О, господине, госпожата ви очаква с нетърпение.

Дюроа попита:

— Как е със здравето си господарят?

— О, не е добре, господине. Той няма да издържи дълго.

Салонът, в който Дюроа влезе, беше обвит с розов плат с гълъбови шарки. Голям и широк прозорец гледаше към града и към морето. Жорж шепнеше: „Дявол да го вземе, тук е хубаво като на чифлик. Откъде имат толкова пари?“

Шумът на рокля го накара да се обърне. Г-жа Форесте му подаде и двете си ръце:

— Колко е хубаво, че дойдохте!

И тя го целуна неочаквано. После те се спогледаха.

Г-жа Форесте беше малко бледа, отслабнала, но все пак свежа. Дори му се стори, че беше станала по-хубава. Тя прошепна:

— Той е много зле, разбирате ли, той усеща, че си отива и ме тероризира жестоко. Аз му казах за вашето идване. Но къде е вашият багаж?

Дюроа отговори:

— Оставих го на гарата, понеже не знам в кой хотел ще ме посъветвате да отседна, за да бъда по-близо до вас…

Тя се подвоуми, после каза:

— Вие ще се настаните у нас. Вашата стая вече е готова. Всеки момент той може да умре и ако това се случи нощем, аз ще бъда сама. Аз ще пратя да потърсят багажа ви.

Той се поклони:

— Както обичате.

— Сега полекичка — каза тя.

Той я последва. Тя отвори една врата на първия етаж и Дюроа видя до прозореца, седнал в едно кресло, завит, посинял под червената светлина на залязващото слънце един труп, който го гледаше. Той едва го позна, това бе неговият приятел. В тази стая се усещаше миризмата на разни лекарства — миризма в стая на всеки туберкулозен, която трудно може да се определи каква е.

Форесте вдигна бавно ръката си, с видимо усилие.

— Ето те — каза той, — ти идеш да ме видиш преди да умра. Благодаря ти.

Дюроа се опита да се пошегува:

— Да те видя умрял! Това не е нещо приятно и аз не бих дошъл за това нещо в Кан. Аз дойдох да те видя и да си почина малко.

Форесте каза:

— Седни — и той наведе глава, сякаш се пренесе в печални размишления.

Той дишаше някак бързо, тежко, изпускайки от време на време къси стонове, сякаш искаше да напомни на другите колко много е болен. Като разбра, че той не иска да говори повече, жена му се облакъти на прозореца и каза, показвайки хоризонта с движение на главата си:

— Вижте там! Нали е красиво?

Хълмът срещу тях, обсеян с вили, се спускаше чак до града, който беше разположен по дължината на брега в полукръгове. Едната му страна завършваше с насип, където се намираше старата част на града със старинна пожарна кула; другата достигаше до Кроазет, срещу Леринските острови. Те изглеждаха като две зелени петна върху съвсем синята вода. Човек можеше да помисли, че това са две големи плаващи петна.

В далечината, затваряйки хоризонта от другата страна на залива, като се издигаше над насипа и над пожарната кула, върху блесналото небе се очертаваше дълга верига от синкави планини — ту кръгли, ту островърхи, ту назъбени. Веригата завършваше с голяма пирамидовидна шапка, простряла основите си в широкото море.

Г-жа Форесте посочи:

— Това е Естерел.

Зад тъмните планини небето беше пурпурно, кърваво и позлатено дотолкова, че окото не можеше да издържи на този блясък. Дюроа, като не намираше по-подходящи думи, за да изкаже учудването си, прошепна:

— О, да! Това е чудесно!

Форесте обърна глава към жена си и помоли:

— Дай ми малко въздух.

— Пази се, късно е, слънцето залязва — отговори тя, — ще се простудиш, а знаеш, че при това състояние на здравето ти това ще ти навреди.

Той направи с дясната си ръка слабо, трескаво движение, като че искаше да удари с юмрук, и прошепна със злобната гримаса на умиращ. Устните му бяха изтънели, а страните хлътнали:

— Казвам ти, че се задушавам. Какво значение има за тебе дали ще умра един ден по-рано или по-късно, щом вече съм обречен…

Тя широко разтвори целия прозорец. Вятърът ласкаво погали и тримата. Това беше един топъл, нежен, мек вятър, предвестник на пролетта, напоен с уханието на разцъфтяващите дървета; най-силно се усещаше миризмата на смола и острото благоухание на еквалиптите.

Форесте поемаше въздуха със своето прекъсващо се и трескаво дишане. Той заби ноктите си в ръчките на креслото и каза с писклив, злобен шепот:

— Затвори прозореца. На мен това ми вреди. Предпочел бих да се задуша в някоя гробница.

И жена му затвори прозореца, после се загледа в далечината, като опря челото си до стъклото.

Дюроа се чувстваше неудобно, искаше му се да побеседва с болния, да го успокои. Но той не можеше да измисли нищо утешително.

— Значи и тук не се чувстваш добре? — попита той.

Форесте сви рамене и сърдито каза:

— Както виждаш — и отново отпусна глава.

Дюроа продължи:

— Дявол да го вземе, тук в сравнение с Париж, е чудесно. Там още е зима. Вали сняг, град, дъжд и тъй е тъмно, че трябва да се пали лампа още в три часа.

Форесте попита:

— Какво ново има в редакцията?

— Нищо ново. Назначиха за твой заместник малкия Лакрин от „Волтер“, но той не е подходящ. Време е да се завърнеш!

— Аз? Аз скоро ще отида да уреждам хрониката на шест стъпки под земята.

Мисълта за смъртта като идея фикс не излизаше от главата му, звънеше като камбана във всяка негова дума, във всяка мисъл.

Настъпи дълго мълчание, дълбоко и мъчително мълчание. Пламтящият залез бавно се губеше; планините чернееха на фона на червеното, тъмнеещо небе. Един цветен лъч, начало на мръкването, който още беше запазил отблясъка на умиращия пламък, проникна в стаята, озари мебелите, стените, покривките, ъглите със смесените тонове на мастилото и пурпура. Огледалото на камината, в което се отразяваше хоризонта, пламтеше също като някое грамадно кърваво петно.

Г-жа Форесте не мръдваше от мястото си, като продължаваше да стои гърбом към стаята и с лице към прозореца. Шарл започна да приказва с прекъсващ, задъхващ се, раздиращ душата глас:

— Още колко пъти ще мога да видя залеза на слънцето?… Осем… десет… петнадесет… или двадесет… може — тридесет… но не повече… Вие имате време, вие, другите… Но аз, с мен е свършено вече… И това ще продължава… след мен, сякаш още съм жив…

Той помълча няколко минути, после пак започна:

— Всичко това, което виждам, ми напомня, че няма да го видя повече след няколко дни… Това е страшно… да не мога да виждам нищо… нищо от това, което съществува… най-малките предмети, които пипаш — чашите… чинийките… леглото, където тъй приятно се почива… файтоните. Как хубаво е вечерно време да се поразходиш с файтон. Как обичах всичко това…

Той правеше с пръстите си върху ръчките на креслото нервни леки движения, сякаш свиреше на пиано. А когато мълчеше, беше по-тягостно, отколкото когато говореше, тъй като всеки чувстваше, че той мисли за най-страшното…

И Дюроа изведнъж си спомни това, което му беше казал Норбер дьо Варен преди няколко седмици: „Аз сега виждам смъртта тъй близо, че на мен често ми се иска да я прогоня с ръка… Аз я виждам навсякъде. Малките животни, премазани насред пътя, падащите листа, белият косъм, забелязан в брадата на някой приятел, ми късат сърцето и ми викат: «Ето я!»“

Тогава той не беше разбрал това; сега, като гледаше Форесте, той разбираше за какво е ставало дума. И го обхвана непозната, ужасна тъга, сякаш виждаше на това кресло, където се задушаваше този човек, ужасната смърт с издигната ръка. Искаше му се да стане, да избяга, да се върне веднага в Париж! О! Ако беше знаел колко е тягостно тук, не би дошъл никога.

Нощта беше изпълнила стаята, сякаш преждевременен траур беше обвил умиращия. Виждаше се само прозорецът, в чието светло стъкло се очертаваше неподвижният силует на младата жена.

Форесте попита раздразнено:

— Е, какво, няма ли все пак да донесат лампата? Ето какво означава грижи за болен…

Тъмната сянка на фигурата, която се очертаваше на стъклото на прозореца, изчезна и се чу звън на звънец, който се разнесе из цялата къща. Само след минута влезе един слуга и постави лампа върху камината. Г-жа Форесте попита мъжа си:

— Ще спиш ли или ще слезеш да вечеряш?

— Ще сляза — промълви той.

Докато чакаха вечерята, тримата постояха още около час неподвижно, казвайки си само от време на време някоя банална дума. Те се страхуваха от мълчанието, от тишината в тази стая, където вече витаеше смъртта.

На Дюроа му се стори, че вечерята е безкрайно дълга. Те ядяха мълчаливо, без шум. Слугата влизаше тихо, излизаше, донасяше порциите обут в меки пантофи, понеже тракането на обущата дразнеше Шарл. Само монотонното тиктакане на часовника нарушаваше тишината.

След вечерята Дюроа се оплака, че е уморен и се оттегли в стаята си. Облегнат на прозореца, той гледаше пълната луна, застанала насред небето, приличаща на грамадна глобусовидна лампа. Тя разстилаше върху белите стени на вилите своята матова и суха светлина и пръскаше над морето снопове от нежна движеща се позлата. Дюроа трескаво мислеше каква причина да намери, за да си отиде по-бързо. Хрумваха му хитрости, съчиняваше телеграми, получени уж от г-н Валтер, който го викаше да се върне.

Но неговото решение да избяга му се стори съвсем невъзможно. Когато се събуди на другия ден, той вече бе убеден, че г-жа Форесте няма да повярва на неговите измислици. Плашеше се от собствената си страхливост, поради която можеше да изгуби всичките облаги от своята преданост. Той си каза: „Пребиваването ми тук е отегчително, но в живота има и неприятни моменти. Трябва да издържа и без това няма да трае дълго“.

Беше ясен лазурен ден, един от тези ясни лазурни дни, който изпълват душата с радост. Дюроа слезе до морето, тъй като сметна, че още е много рано да влезе при Форесте.

Когато се върна във вилата, за да закуси, слугата му каза:

— Господарят вече два-три пъти пита за вас. Не искате ли да идете при него?

Дюроа влезе в стаята на Форесте. Той сякаш спеше в креслото. Жена му, легнала на дивана, четеше.

Болният изправи главата си:

— Е, как си? Тази сутрин изглеждаш добре — каза Дюроа.

— Да, по ми е добре — прошепна Форесте, — чувствам се по-добре. Закуси по-бързо с Мадлен, защото искам да направим една обиколка с файтон.

Щом младата жена остана сама с Дюроа, тя каза:

— Ето, днес той вярва, че ще оздравее. Още от сутринта чертае разни планове. Ние след малко ще отидем на залива Жуан, за да купим фаянсови материали за нашата квартира в Париж. Той много настоява да излезе, но аз се страхувам да не се случи нещо. Той няма да може да понесе друсането на файтона по пътя.

Когато файтонът пристигна, Форесте бавно, с помощта на слугата си слезе по стълбите. Като видя колата, той поиска да му махнат покрива.

— Ще настинеш. Това е безумие — противеше се жена му.

Той упорстваше:

— Не, на мен ми е много по-добре така.

Отначало минаха по сенчест път, който лъкатуши между ред градини, които придават на Кан вид на английски парк. После тръгнаха по пътя, който води за морето.

Форесте даваше описание на местността. Най-напред посочи вилата на парижки граф. След това обясни поименно коя къща чия собственост е. Беше весел, една изкуствена жалка веселост на осъден на смърт. Той показваше с пръста си, понеже нямаше сила да повдигне ръката си.

— Гледайте, ето остров „Света Маргарита“ и замъка, откъдето е избягал Базен. Да, ще я помним ние тази история!

След това започна да си припомня за службата в полка, за имената на офицерите, всеки от които си имаше своя история.

Изведнъж пътят изви и заливът Жуан се разкри цял със своето бяло село и върха Антип на другия край. А Форесте, обхванат внезапно от някаква детинска радост, шепнеше:

— Ах! Ескадрата ще видиш сега, ескадрата!

В средата на малкото пристанище наистина се виждаха половин дузина големи кораби, приличащи на скали, които имат малки разклонения. Те изглеждаха тъй тежки и прилепени към дъното, че не можеше да се разбере как е възможно да се местят и движат. Те наподобяваха плаваща батарея, кръгла, висока, с вид на обсерватория, подобно на маяците, които се построяват върху рифовете.

Един голям тримачтов параход мина край тях, за да излезе в открито море, като беше разперил белите си блестящи платна. Сред тези железни, ужасни чудовища, застанали сред водата, той изглеждаше грандиозен и красив.

Форесте се мъчеше да ги познае всичките. Той назоваваше имената им: „Колбер“, „Сюфрен“, „Адмирал Дюпере“, „Грозний“, „Разоряващий“, после се поправяше:

— Не, имам грешка, онзи там е „Разоряващий“.

Стигнаха до голям павилион с надпис: „Фаянсови изработки на залива Жуан“. Файтонът, след като обиколи една ливадка, спря пред вратата.

Форесте искаше да купи две вази, които да сложи върху библиотеката си. Понеже той не можеше да слезе от файтона, донасяха му моделите един след друг. Дълго време той избира, като се съветваше с жена си и с Дюроа:

— Разбираш, това е за шкафа в дъното на моя кабинет. От моето кресло аз ще мога да ги гледам винаги. Как бих искал да изберем нещо старинно, в гръцки стил.

Той разглеждаше образците, поръчваше да донесат други, отново вземаше първите. Най-после направи избора си и, като заплати, поиска да ги изпратят веднага.

— След няколко дни ще се върна в Париж — каза той.

Тръгнаха си обратно. Но някъде долу, откъм залива, нахлу студено течение и болният започна да кашля. Отначалото приличаше на малка криза, но кашлицата постепенно се усилваше и премина в някакво особено хълцане и хъркане. Форесте се задушаваше; и всеки път, когато искаше да поеме въздух, кашлицата късаше гърлото му, като излизаше от дълбочините на гърдите му. Нищо не помагаше и не можеше да го успокои. Наложи се на ръце да го отнесат от файтона в стаята. Дюроа, който държеше нозете му, чувстваше как те се свиваха с всяко конвулсивно свиване на дробовете му.

Въпреки топлината на леглото, кризата продължи до среднощ. По някое време лекарствата потушиха смъртоносните атаки на кашлицата. През цялата нощ, чак до сутринта, Форесте не затвори очи.

Първото му желание бе да повикат бръснаря, понеже имаше навик да се бръсне всеки ден. Той се надигна, за да е по-удобно на бръснаря, но трябваше веднага да го сложат на леглото. Дишаше слабо и тежко с неимоверни усилия. Изплашена, г-жа Форесте нареди да събудят Дюроа, който току-що си беше легнал, за да го помоли да отиде да търси лекар.

Жорж почти веднага доведе лекаря Гаво, който предписа успокоително и даде няколко съвета. Но когато Дюроа отиде да го изпраща, лекарят каза:

— Това е агонията. Той ще умре утре заранта. Предупредете тази бедна млада жена и пратете да извикат свещеник. Аз тука нямам повече работа. Разбира се, ако потрябвам, аз съм на ваше разположение.

Дюроа помоли да повикат г-жа Форесте:

— Той вече умира. Лекарят посъветва да се извика свещеник. Какво мислите да се прави?

Тя остана дълго време в двоумение, после каза бавно, пресметнала всичко:

— Да, така ще бъде по-добре… в много отношения… Аз ще го подготвя, ще му кажа, че свещеникът иска да го види… Или нещо такова… Ще съм ви благодарна, ако отидете да доведете свещеник. Той да не бъде придирчив, а да се задоволи само с една изповед и да ни отърве от всичко друго…

Дюроа доведе един стар, добродушен свещеник, който разбра положението. Когато влезе при умиращия, г-жа Форесте излезе и седна, заедно с Дюроа, в съседната стая.

— Това много го развълнува — каза тя. — Когато споменах за свещеник, лицето му беше в ужас, като че… като че той беше почувствал… почувствал… едно дихание… разбирате ли… Той разбра, че вече бе свършено и че трябваше вече да брои часовете…

Г-жа Форесте беше много бледа.

— Аз няма да забравя никога израза на неговото лице — каза тя. — В този момент той виждаше смъртта. Той я виждаше…

Двамата чуваха гласа на свещеника, който говореше високо, понеже беше малко глух. Той казваше:

— Но не, но не. Вие съвсем не сте в такова лошо положение, както си въобразявате. За доказателство може да послужи туй, че аз дойдох като приятел, като съсед.

Те не можеха да чуят какво каза Форесте. Старецът продължи:

— Не, аз няма да ви причестявам. Ние ще говорим за това, когато оздравеете. Ако искате да се възползвате от моето посещение, за да се изповядате малко, на мен ще ми бъде приятно. Аз съм пастор и използвам всеки случай да съм в услуга на паството си.

Настъпи дълго мълчание. Навярно Форесте говореше със своя беззвучен, задъхващ се глас.

След това изведнъж свещеникът започна да говори с друг тон, с тон на свещенослужител:

— Божието милосърдие няма край, изчетете Confiteor, мое чадо. Вие може би сте го забравили, аз ще ви помогна. Повтаряйте след мен: Confiteor Deo omnipotenti… Beatae Mariae semper virgini…

От време на време той спираше, за да може болният да повтаря след него. После каза:

— Сега се изповядайте.

Младата жена и Дюроа не се помръдваха от мястото си, обхванати от странно смущение, потресени, в печално очакване.

Форесте нещо избъбри, свещеникът повтори:

— Вие сте имали греховни наклонности… От какъв род, чадо мое?

Младата жена стана.

— Да идем в градината. Не трябва да чуваме неговите тайни — каза тя.

И те излязоха. Седнаха на една пейка край вратата, до разцъфнал розов храст и зад кошница, пълна с карамфили, които изпълваха въздуха със своите силни и приятни ухания.

Дюроа попита след късо мълчание:

— Много ли време още ще останете тук?

— О, не. Когато всичко свърши, аз ще се завърна — отговори тя.

— След десетина дни.

— Да, най-много.

— Той няма ли родители?

— Никого, освен братовчеди. Неговите родители са умрели, когато той е бил още съвсем млад.

И двамата гледаха, мълчейки една пеперуда, която събираше нектар от карамфилите, прехвръквайки от един на друг, с трептящи криле, чиито трептения продължаваха и когато тя кацаше.

Слугата съобщи, че свещеникът е свършил. Качиха се заедно горе. Форесте изглеждаше още по-отслабнал, отколкото през вчерашния ден. Свещеникът го държеше за ръката.

— Довиждане, чадо мое, аз ще дойда утре заранта.

Когато той излезе, болният, който се задушаваше, се опита да простре двете си ръце към жена си и прошепна:

— Спаси ме… спаси ме… мила моя… аз не искам да умирам… не искам да умирам… О, спасете ме… Кажете какво трябва да се направи, повикайте лекар… Ще взема всичко, което трябва… Аз не искам… не искам…

Той плачеше. Големи сълзи се търкаляха по неговите хлътнали бузи, а отслабналите краища на устата му правеха гримаса като на плачещо дете. После ръцете му, които паднаха върху леглото, започнаха да се движат бавно и непрекъснато, сякаш търсеха нещо върху покривката.

Жена му също се разплака, шепнейки:

— Няма нищо, няма нищо. Това е само криза, утре ще ти бъде по-добре. Ти вчера се умори много от разходката.

Форесте дишаше много по-бързо, отколкото заморено куче; той дишаше тъй ускорено, че дишането не можеше да се брои, тъй тихо, че едва се долавяше. Той повтаряше непрекъснато:

— Аз не искам да умра!… О! Боже мой… Боже мой… Какво е това, което става с мен? Аз няма да видя повече нищо… нищо… никога… О! Боже мой!

Той виждаше пред себе си нещо невидимо за другиго и тъй чудовищно, че в неговите фиксирани очи беше замръзнал ужасът. Ръцете му продължаваха своето страшно, еднообразно движение.

Изведнъж той се разтрепера от главата до нозете и прошепна:

— Гробища… мене… Боже мой!

Форесте млъкна. Лежеше неподвижен, задушен и вцепенен.

Времето минаваше. В съседния манастир часовникът удари дванадесет на обяд. Дюроа излезе, за да хапне малко. След един час той се върна. Г-жа Форесте отказа да обядва. Болният не мърдаше. Слабите му пръсти все още се движеха върху покривката, сякаш искаха да я метнат върху лицето му. Младата жена беше седнала в едно кресло, до самото легло. Дюроа седна в друго кресло до нея. Двамата мълчаха в очакване на най-страшното.

Беше дошла една медицинска сестра, изпратена от лекаря, която дремеше край прозореца.

Дюроа също задремваше, когато изведнъж почувства, че става нещо. Той отвори очите си тъкмо в този момент, когато Форесте беше затворил своите, подобно на две свещи, които угасват. Чу се слабо изхъркване и две струи кръв бликнаха от краищата на устата му и се стекоха по ризата му. Ръцете му престанаха да мърдат. Дишането спря.

Жена му разбра, че това беше краят и, като извика, падна на колене и заплака върху покривката. Жорж, изненадан и смаян, се прекръсти машинално. Медицинската сестра се пробуди, и като приближи до леглото, каза:

— Свърши се.

Дюроа, чието самообладание се върна, прошепна, като въздъхна облекчено:

— Не очаквах, че това ще стане толкова бързо.

Когато първото вълнение премина, след пролетите първи сълзи, те се заеха с всичко, което трябваше да се извърши около мъртвеца. Дюроа тича чак до вечерта.

Като се върна, той усети глад. И г-жа Форесте хапна малко; после отидоха в стаята на покойника, за да прекарат нощта около тялото му. Две свещи горяха върху нощната масичка, до една тарелка с вода, в която плаваше клонче от мимоза, понеже нямаше чимшир.

Дюроа и г-жа Форесте бяха сами около този, който не съществуваше вече. Те стояха без да говорят и, замислили се, гледаха в него.

Жорж, който се вълнуваше от настъпилата тайна около мъртвеца, гледаше в него втренчено, без да вдига очи. Погледът и мислите му като че бяха приковани в това изсъхнало лице, което изглеждаше още по-мършаво, поради мъждукащите пламъчета на свещите. Това беше той, неговият приятел, Шарл Форесте, който до вчера приказваше с него! Какво странно и ужасно нещо е това пълно изчезване на едно същество! О! Сега той си спомни думите на Норбер дьо Варен, който бе преследван от страха от смъртта: „Никога едно същество не се връща“. Ще се родят милиони и милиарди такива подобни, с две очи, един нос, уста, череп и мислите вътре в него, но този, който сега е прострян върху леглото, никога отново няма да дойде.

В продължение на много години той живееше, ядеше, смееше се, обичаше, както всички хора. Сега всичко това е минало. За него всичко е свършено завинаги. Един живот! Няколко десетки години и после нищо повече! Раждат се, израстват, наслаждават се, нещо очакват и после умират. Сбогом! Мъж или жена, ти никога няма да се върнеш на земята! И все пак всеки носи в себе си трескавия, неосъществим стремеж към вечност, всеки е нещо като вселена във вселената и всеки изчезва, изгаря безследно в кладата на новите поколения. Растенията, животните, хората, звездите, световете — всичко се ражда, после умира, за да придобие друг образ. Но никога едно същество не идва отново — нито едно насекомо, нито един човек, нито една планета!

Необясним, безграничен страх обхвана душата на Дюроа, страх пред това неизбежно небитие, което тъй мимолетно и тъй жестоко разрушава безследно всяко същество. Той вече чувстваше неговата заплаха над главата си. И си спомни за насекомите, които живеят само няколко часа, за животните, които живеят няколко дни, за хората, които живеят няколко десетки години, за планините, които живеят няколко хилядолетия или века. Каква е разликата между едните и другите? Няколко часа повече — ето всичко.

Дюроа се обърна, за да не гледа повече в мъртвеца. Г-жа Форесте, която беше навела главата си, изглежда също бе потънала в печални мисли. Нейните руси коси тъй красиво падаха върху печалното й лице, че сладка надежда се породи в душата на Жорж. Защо да се отчайва, когато пред него има още толкова години!

И той започна да я съзерцава. Тя, вдадена в мислите си, не го забелязваше. Жорж си помисли: „Ето, едничкото хубаво нещо в живота е любовта! Да държиш в прегръдките си любима жена! Ето границата на човешкото щастие. Колко щастлив е бил покойникът, че е живял с тази очарователна и интелигентна жена! Как са се запознали те? Как тя се е съгласила да се омъжи за този бедняк, за тази посредственост? Как тя можа да създаде от него все пак нещо?“

И Дюроа започна да мисли за тайните, скрити във всяко същество. Той си спомни клюките за граф дьо Водрек, който, както казваха, беше дал зестрата и беше я омъжил.

Какво сега тя ще предприеме? За кого ще се омъжи? За депутат ли, както предполагаше г-жа дьо Марел, или за някакъв кариерист, само че по-способен от Форесте? Имаше ли тя проекти, планове, определени намерения? Колко му се искаше да разбере всичко това! Но какво го интересува какво ще предприеме тя? Той си задаваше този въпрос и забеляза, че безпокойството му се дължи на смътни, една уловими мисли, които се крият в дълбочината на душата и които не се откриват, докато не се проникне в нейните глъбини.

Да, защо да не опита да спечели тази победа? Колко силен и безстрашен ще бъде с тази жена. И колко бързо той би могъл да отиде далеч и уверено напред!

И защо да не успее? Той знаеше, че тя го харесва, че изпитва към него нещо по-силно от симпатия — едно от тия увлечения, които се зараждат между близки натури, основано на взаимен интерес и мълчаливо съучастие. В нейните очи той изглеждаше интелигентен, решителен, твърд. Тя можеше да има опора и доверие в него. Тя именно него бе повикала в това трудно положение и защо го беше повикала? Нима той нямаше право да вижда в това нещо като избор, признание, намерения? Ако тя беше мислила за него именно в тази минута, когато щеше да овдовее, това бе затуй, защото може би бе решила той да стане неин нов другар.

Дюроа беше обхванат от нетърпеливото желание да разбере, да я попита за нейните намерения. Той трябваше да замине вдругиден, тъй като виждаше, че е невъзможно да остане сам с младата жена в тази къща. Значи, трябваше да бърза, трябваше още преди да се върне в Париж да я разпита деликатно и умело за нейните намерения, за да не допусне да се подчини на желанията на някой друг.

В стаята владееше пълна тишина; чуваше се само как часовникът, поставен на камината, правеше своето редовно металическо тиктакане.

Дюроа прошепна:

— Може би сте много уморена?

— Да, но повече съм потресена от всичко, което се случи — отговори тя.

Звукът на техните гласове ги учуди, разнасяйки се в тази мрачна стая.

И двамата изведнъж погледнаха в лицето на мъртвеца, сякаш очакваха, че той ще се размърда, ще започне да ги слуша, както правеше преди няколко часа. Дюроа повтори:

— О, това е един силен удар за вас, голяма промяна в живота ви, голям поврат в цялото ви същество.

Тя въздъхна продължително, без да отговори нещо. Той продължи:

— Колко печално е за една млада жена да се почувства изведнъж сама…

После млъкна. Тя не каза нищо. Жорж прошепна:

— За всеки случай, спомнете си за сключения между нас договор. Вие можете да разполагате с мен, както искате. Аз съм на ваше разположение.

Тя му протегна ръката си, като го погледна с един от тези нежни и мечтателни погледи, които могат да ни развълнуват до мозъка на костите:

— Благодаря ви, вие сте много добър, премного. Ако и аз имах смелост и можех да направя нещо за вас, също бих казала: разчитайте на мен.

Той хвана протегнатата му ръка и я задържа, като я стискаше в своята ръка, обхванат от силното желание да я целуне. После бавно я приближи до устните си — това бе една дълга целувка върху тънката, топла, парфюмирана кожа.

Дюроа почувства, че това приятелско галене може много да продължи и отпусна малката ръка. Тя падна върху коляното на младата жена, която каза сериозно:

— Да, аз сега ще бъда сама, но ще се опитам да намеря кураж.

Жорж не знаеше как да й даде да разбере, че той би бил щастлив, много щастлив, ако се ожени за нея. Разбира се, че той не можеше да й каже това в този час, на това място, пред този труп. Все пак му се струваше, че би могъл да намери една от тия заплетени и двусмислени фрази, чрез които може да се каже всичко с намеквания и недоизказвания.

Но трупът го притесняваше, тоя вкочанясал труп, прострян пред него, когото той чувстваше между себе си и нея. При това вече се усещаше, че във въздуха в стаята се носи подозрителна миризма, дъх на гниене, което излизаше от тия разлагащи се гърди, първият мирис на труп, който, бедните мъртъвци, намиращи се на леглото, хвърлят на своите роднини и близки, които са около тях — ужасна миризма, с която те бързо изпълват своя мъртвешки ковчег.

Дюроа попита:

— Не може ли да се отвори малко прозорецът? Струва ми се, че въздухът е много развален.

Тя отговори:

— Да, наистина, аз също забелязах това.

Дюроа отвори прозореца. Цялата благоуханна свежест на нощта нахлу в стаята, като раздвижи пламъка на двете свещи, които горяха до леглото. Луната разливаше своето тъмно и спокойно тихо сияние над белите стени на вилите и над грамадната светеща повърхност на морето. Дюроа, който дишаше с пълни гърди, изведнъж се почувства препълнен с надежди, като че около него вееха крилата на приближаващото се щастие.

Той се обърна:

— Елате малко да се освежите — каза той. — Времето е чудно хубаво.

Тя се приближи спокойно и се подпря с ръце до него. И той тихо каза:

— Изслушайте ме и разберете добре туй, което искам да кажа. Не се възмущавайте от това, което говоря в един такъв момент. Но аз ще замина вдругиден, а когато вие ще се върнете в Париж, може да бъде късно. Чуйте… Аз не съм нищо повече от един бедняк, който няма нищо, цялата кариера на когото е бъдещето, както добре знаете. Но аз притежавам постоянство, малко интелигентност и съм на добър път, на добър път. Знае се какво може да даде един човек с положение, а един човек, който сега започва да устройва живота си, не се знае докъде ще стигне. Толкова по-зле или толкова по-добре в този случай. С една дума — аз вече ви казах веднъж, във вашия дом, че най-откровената ми мечта е да се оженя за такава жена като вас. Аз сега ви повтарям това мое желание. Не ми отговаряйте веднага. Позволете ми да продължа. Аз не ви правя сега предложение. Времето и мястото не са подходящи за това. Аз искам само да знаете, че можете да ме направите щастлив с една дума, можете да направите от мен другар, брат, ако поискате и мъж, че моето сърце, както и целият аз ви принадлежа. Аз не искам ей сега да ми отговорите, не искам. Когато се срещнем в Париж, вие ще ми дадете да разбера вашето решение. До това време нито дума, нали?

Той изказа всичко това без да я гледа, като че хвърляше думите в прострялата се пред него нощна тъма. Изглеждаше, че сякаш и тя нищо не беше чула; през цялото време стоеше неподвижна, гледайки също пред себе си, устремила неподвижен поглед към бледния пейзаж, осветен от луната. Те дълго време останаха един до друг; лакът до лакът, мълчаливи и замислени.

После тя прошепна:

— Стана малко студено — и като се обърна, отиде до леглото; той я последва.

Когато Дюроа се приближи до трупа, той усети, че Форесте наистина започва да мирише и отдалечи креслото си, защото не можеше да издържи дълго.

— Ще трябва утре заранта да го погребем — каза Жорж.

— Да, да. Разбира се, дърводелецът ще дойде към осем часа — каза тя.

И Дюроа, след като въздъхна, отрони:

— Бедно момче!

Тя също въздъхна високо и тъжно.

Сега двамата го поглеждаха от време на време, вече свикнали с присъствието на смъртта, като мислено се примиряваха със загубата на един близък човек. Те мълчаха, продължавайки нощното си бдение. Но към полунощ Дюроа заспа. Когато се пробуди, той видя, че г-жа Форесте също спеше, и като се настани по-удобно, той отново затвори очи, шепнейки: „Дявол да го вземе, хубаво е да дремнеш така“. Неочакван шум го накара да трепне. Влизаше пазачката. Г-жа Форесте, която беше на креслото срещу него, също се изненада. Тя беше малко бледа, но все така хубава, свежа, любезна, въпреки прекараната нощ върху канапето.

Изведнъж, като погледна в трупа, Дюроа се разтрепера и извика:

— О, брадата му!

Тя беше израснала за няколко часа, както би израснала върху лицето на жив човек. Те стояха смаяни от тази проява на живот в мъртвеца — сякаш се страхуваха от неговото възкръсване. Двамата изгубиха и ума, и дума.

Жорж и г-жа Форесте отидоха да си починат.

След като поставиха Шарл в ковчега, сякаш почувстваха веднага облекчение и успокоение. По време на закуската седнаха един срещу друг със силното желание да говорят по-утешителни, по-весели и оптимистични неща за живота. През широко отворения прозорец влизаше приятният полъх на пролетта, носеща благоуханния дъх на карамфилите, които цъфтяха до вратата, г-жа Форесте предложи на Дюроа да се поразходят из градината. Те вървяха бавно край малката морава, вдишвайки с удоволствие приятния въздух, пълен с мирис на бор и евкалипти.

Изведнъж г-жа Форесте заприказва, без да се обръща с лице към него, както той беше й говорил през нощта. Тя каза, като изговаряше думите бавно, със сериозен тих глас:

— Чуйте, мой скъпи приятелю, аз много мислих… вече… върху това, което вие ми предложихте и не искам да си заминете, без да получите от мене отговор. Все пак аз няма да ви кажа нито да, нито не. Ние ще почакаме, ще видим… Ще се опознаем по-добре. Аз искам вие от своя страна да помислите добре. Не се поддавайте на едно увлечение. Ако аз говоря сега с вас за това, преди бедният Шарл да е спуснат в гроба, то е така, защото смятам за нужно след вашите думи да ви запозная с някои мои възгледи, за да не храните дълго време надеждата, която ми изказахте, ако ние нямате един… един… характер, който да ме разбира и да ме поддържа. Разберете ме добре. Бракът за мене не е вериги, а едно сдружение. Аз разбирам това като свобода, пълна свобода във всичките ми постъпки, действия, излизания от къщи. Аз не бих могла да понасям нито контрол, нито ревност, нито разсъждения върху моето поведение. Разбира се, че аз се задължавам никога да не изложа името на човека, за когото ще се омъжа, никога да не го поставя в смешно или глупаво положение. Но, той от своя страна също трябва да се ангажира да вижда в мен жена, равна на него, една съюзница, а не една подчинена и послушна във всичко съпруга. Аз зная, че моите идеи не са като тези на всички други хора, но аз не мога да ги изменя. Ето всичко. Прибавям и това — не ми отговаряйте, това ще бъде безполезно и неуместно. Ние ще се видим и ще приказваме може би още за всичко това, но по-късно. Сега идете и се разходете малко. Аз ще отида при него.

Той бавно целуна ръката й и тръгна, без да каже нито дума.

Видяха се за кратко по време на вечерята. После си отидоха в стаите, понеже и двамата бяха много изморени.

На другия ден Шарл Форесте беше погребан в гробищата в Кан.

Жорж Дюроа реши да си замине с бързия влак, който заминаваше в един и половина часа.

Г-жа Форесте го изпрати до гарата. Те се разхождаха спокойно перона, очаквайки часа на заминаването на влака, като разговаряха за различни неща.

Влакът пристигна, истински бърз влак, който имаше само пет вагона.

Дюроа зае мястото си, после пак слезе, за да поприказва още няколко минути с нея, обхванат ненадейно от скръб, от една печал, от една голяма тъга, че оставя тази жена, сякаш я изгубваше завинаги.

Един гаров чиновник викаше: „Марсилия, Лион, Париж — качвайте се!“

Дюроа се качи, после застана до вратата, за да й каже още няколко думи. Локомотивът изсвири и влакът бавно тръгна.

Жорж, който се беше показал от прозореца, гледаше младата жена, застанала неподвижно на перона. И ненадейно, когато вече щеше да я изгуби от погледа си, той приближи и двете си ръце до устните и й прати една целувка. Тя му отвърна също така, само че с едно по-плахо, нерешително, едва забележимо движение.