Емил Зола
Човекът-звяр (12)

XII

Три месеца по-късно, през една топла юнска вечер, Жак караше хавърския експрес, поел от Париж в шест и тридесет минути. Новата му машина, номер 608, беше още съвсем девствена, както казваше той. Започваше вече да я опознава — тя бе несговорчива, вироглава, своенравна като онези млади кобили, които трябва да бъдат добре обяздени, преди да ги впрегнат. Машинистът често я ругаеше и съжаляваше за Лизон; налагаше се да я следи непрекъснато и да не сваля ръка от лоста за скоростите. Но тази вечер времето бе тъй дивно, че снизходително я оставяше да препуска на воля, самият той вдъхвайки радостно приятния въздух. Чувствуваше се отлично, не го измъчваха угризения, наслаждаваше се, уталожен, на блажения покой.

Макар никога да не приказваше на път, сега се пошегува с Пекьо, който както преди бе огняр при него:

— Какво става? Отваряте си очите на четири, като че сте пили бистра водица!

Противно на навика си Пекьо наистина изглеждаше трезвен и мрачен. Той отговори намръщено:

— Искаш ли да си наясно, отваряй си очите.

Жак го погледна подозрително като човек, чиято съвест не е съвсем чиста. Миналата седмица се бе озовал в обятията на любовницата на своя приятел, опасната Филомен, която отдавна му се умилкваше подобно мършава влюбена котка. Бе се поддал не само поради мимолетно чувствено любопитство, а по-скоро от желание да направи опит — дали окончателно се е излекувал след задоволяването на ужасната си страст. Дали можеше да обладае тази жена, без да му се прииска да забие нож в гърлото й? Два пъти вече се бе срещал с нея и не бе почувствувал неразположение, нито онази тръпка. Доброто му настроение и спокойният приветлив вид се дължаха на увереността, че най-сетне и той е станал човек като другите.

Пекьо отвори пещта, за да сложи въглища, но Жак го спря:

— Не, не, не я насилвайте, добре върви.

Тогава огнярят сърдито изруга:

— Пфу, добре вървяла… Бива си я мръсната шегаджийка!… Като се сетя как навиквахме оная другата, старата, дето беше толкова кротка!… Тая повлекана заслужава да й теглиш един ритник в задника!

Жак не възрази, за да избегне разправията. Чувствуваше, че в сегашното тричленно семейство нещо скърца; доброто приятелство между него, огняря и машината бе свършило след смъртта на Лизон. Сега се караха за нищо и никакво — за една прекалено затегната гайка, за някоя накриво хвърлена лопата с въглища. Жак си обещаваше да внимава с Филомен, защото не желаеше открита война върху тясната подвижна площадка, на която стояха двамата с огняря. Докато навремето Пекьо от благодарност, че много не му придирят, че не му пречат да си дремне и да си хапне от останалата закуска, беше предан на Жак като верен пес, готов да удуши всекиго заради него, двамата живееха като братя, споделящи мълчаливо всекидневните опасности и разбиращи се без думи. Но съвместният живот на подобни двойки рискува да се превърне в ад, ако се появят разногласия; пътувайки рамо до рамо, разтърсвани от влака, те можеха да се избият. Тъкмо миналата седмица Компанията бе разделила машиниста и огняря на шербургския експрес, защото се бяха сдърпали за някаква жена; машинистът се държал грубо, огнярят не се подчинявал — разменяли си удари по пътя, направо се биели, без да ги е грижа, че зад тях се нижат с пълна пара вагони с пътници.

Още два пъти Пекьо отвори непокорно пещта и хвърли въглища, явно търсейки повод за кавга; Жак се преструваше, че не забелязва, зает да следи машината; само от предпазливост всеки път завърташе колелото на инжектора, за да намали налягането. Времето беше тъй приятно, попътният ветрец тъй свеж в тази топла юнска вечер! В единадесет и пет, след като експресът пристигна в Хавър, двамата лъснаха машината задружно както някога.

Но когато излязоха от депото и се отправиха към улица Франсоа Мазьолин, за да си поспят, някой ги извика:

— Ей, много сте се разбързали! Няма ли да влезете за минутка?

Филомен дебнеше от прага на дома си Жак. Като видя Пекьо, махна с досада; реши се да ги извика и двамата заедно само заради удоволствието да поговори с новия си любовник дори ако трябва да търпи присъствието на стария.

— Я ни остави на мира! — изръмжа Пекьо. — Не ни се навирай, спи ни се!

— Ей, че любезно! — весело възрази Филомен. — Ама господин Жак не мисли като теб, той ще се отбие да пийне една чашка… Нали, господин Жак?

Машинистът понечи да откаже от предпазливост, но огнярят внезапно прие, защото си науми да ги понаблюдава и да се увери прав ли е да ги подозира. Влязоха в кухнята и седнаха до масата, където тя бе сложила бутилка ракия и чашки. Каза им тихо:

— Само не вдигайте шум, че брат ми спи горе, пък той не обича да каня гости.

Наля чашките им и добави:

— Научихте ли, че тая сутрин старата Льобльо хвърлила топа… Аз нали го казвах: пъхнат ли я в оня затвор, задната квартира, няма да я бъде за дълго. Издържа четири месеца, бясна от яд, че гледа само ламаринения покрив… Ама като остана закована в креслото и вече не можеше да дебне госпожица Гишон и господин Дабади, както си имаше навик, това вече съвсем я довърши. Да, тя умря от яд, че никога в нищо не ги спипа!

Филомен замълча, отпи една глътка и се разсмя:

— Сигурна съм, че спят двамата. Само че са много хитри! Ни чул, ни видял, знаят как да се оправят! Оная мушица госпожа Мулен май ги видяла една вечер, ама няма опасност да проговори… Голяма глупачка е, пък и мъжът й нали е помощник-началник…

Тя не довърши мисълта си и възкликна:

— Чухте ли, че другата седмица в Руан щяло да се гледа делото Рубо?

Досега Жак и Пекьо я слушаха, без да продумат. На Пекьо му се струваше, че прекалено много бъбри, с него не бе тъй разговорлива; не я изпускаше от очи и малко по малко пламна от ревност, като виждаше как се е оживила пред началника му.

— Да — отговори напълно спокойно машинистът, — получих призовка.

Филомен се приближи до него, само и само да го докосне с лакът.

— И аз съм свидетелка… Ах, господин Жак, когато ме разпитваха за вас, нали разбирате, искаха да узнаят каква е истината за връзките ви с горката дама… тъй де, като ме разпитваха, казах на съдията: „Ама, господине, той я обожаваше, никога не би й причинил зло“ Нали така? Виждала съм ви заедно, казах го с ръка на сърцето!

— Изобщо не съм се безпокоил — каза равнодушно Жак, — можех час по час да обясня какво съм правил по това време… Компанията щеше да ме уволни, ако срещу мен имаше и най-малкото подозрение.

Пак замълчаха и тримата, като бавно си пийваха.

— Колко страшно! — поде Филомен. — Тоя див звяр Кабюш, дето го задържали цял изплескан с кръвта на горката дама! Има такива откачени мъже! Убиват като нищо жената поради желанието си… А какво ще спечелят, нали нея вече я няма!… Цял живот ще помня как господин Кош дойде на гарата да задържи господин Рубо! И аз бях там. Господин Рубо си пое най-спокойно работата още на другия ден след погребението на жена си, а той го задържа цяла седмица по-късно. Господин Кош го тупна по рамото и му каза, че има заповед да го закара в затвора. Представяте ли си! Те, дето не се разделят и играят заедно по цели нощи! Ама като си полицейски инспектор, тъй е! Можеш да откараш и баща си, и майка си на гилотината. Господин Кош пет пари не дава за нищо! Праска картите в Търговското кафене и мисли за приятеля си колкото за ланския сняг!

Стиснал зъби, Пекьо удари с юмрук по масата.

— Майка му стара! Ако аз бях на мястото на оня рогоносец Рубо!… Вие спяхте с жена му, друг я уби, пък него водят на съд… Направо да се спукаш от яд!

— Стига бе, глупчо! — викна Филомен. — Обвиняват го, че накарал друг да го отърве от жена му за пари, или нещо такова, не разбрах точно! Май намерили часовника на председателя Гранморен, нали си спомняте оня господин, дето го убиха във влака преди година и половина! Така свързали едната мръсотия с другата и цялата история излязла от черна по-черна. Не мога точно да го разкажа, ама във вестника е написано в две колонки.

Жак я слушаше разсеяно. Накрая каза:

— За какво да си блъскаме главата, щом не ни засяга!… Ако съдиите не знаят какво да сторят, няма ние да го решим.

И добави, загледан замислено нанякъде, пребледнял:

— Жалко само за горката жена… Ах, горката, горката жена!

— Аз също имам жена — рязко се намеси Пекьо — и само някой да я пипне, ще ги удуша и двамата. После нека ми отрежат, ако щат, главата. Все ми е тая!

Пак замлъкнаха. Филомен напълни втори път чашките и сви престорено рамене, хилейки се. Но се стресна не на шега и погледна крадешком Пекьо. Той много се бе запуснал, ходеше мръсен и дрипав, откакто старата Виктоар си навехна крака, напусна службата си в дамските тоалетни и постъпи в болница. Нямаше я снизходителната, майчински грижовна съпруга, която му пъхаше в джобовете лъскави монети и го кърпеше, за да не я упреква хавърската любовница, че не се грижи за него. И очарована от нежния чистичък Жак, Филомен се намуси от отвращение.

— Парижката си жена ли ще удушиш? — подразни го тя. — Няма опасност някой да ти я отмъкне!

— Нея или някоя друга! — избоботи Пекьо.

Но тя се чукна с него и продължи шеговито:

— За твое здраве! И ми донеси бельото си да го опера и да те окърпя, че наистина не ни правиш голяма чест нито на нея, нито на мене… За ваше здраве, господин Жак.

Жак потрепери като разбуден от сън. Не страдаше от угризения и му бе олекнало, защото се чувствуваше добре физически след убийството; само понякога споменът за Севрин натъжаваше до сълзи милостивия човек, живеещ в него редом със звяра. И той се чукна и каза припряно, за да скрие вълнението си:

— Чухте ли, скоро ще има война.

— Невъзможно! — възкликна Филомен. — С кого ще се бием?

— Ами с прусаците… Заради някакъв техен принц, който искал да стане крал на Испания. Вчера в Камарата само по тоя въпрос приказвали^[1].

Филомен се разстрои:

— Само това ни липсваше. Прекаляват го! Като че ли не ни стигат изборите, плебисцитът, бунтовете им в Париж!^[2]… Ако се бием, дали ще откарат всички мъже?

— Не се безпокойте, нас няма да ни пипнат, не могат да разстройват железниците… Само дето ще ни натоварят да превозваме войската и продоволствието! Ама ако ни дойде до главата, ще трябва да изпълним дълга си.

При тези думи Жак стана, защото Филомен тихичко го побутна с крак под масата, но Пекьо я забеляза, изчерви се като мак и сви юмруци.

— Хайде да спим, окъсняхме.

— Да, добре ще бъде — изломоти огнярят.

После така стисна ръката на Филомен, че щеше да я счупи. Тя едва не извика от болка, но се сдържа и докато Пекьо яростно пресушаваше чашата си, прошепна на ухото на машиниста:

— Пази се, става истински звяр, като се напие!

По стълбището някой затрополи изтежко; тя уплашено каза:

— Брат ми!… Изчезвайте бързо! Изчезвайте!

Жак и Пекьо не бяха успели да изминат и двадесет стъпки, когато в къщата заплющяха плесници и се разнесоха пронизителни писъци. Наказваха по най-грозен начин Филомен, сякаш беше момиченце, заловено на местопрестъплението точно когато бърка в шкафа с конфитюрите. Машинистът се спря, готов да й се притече на помощ. Пекьо обаче го задържа:

— Вас какво ви засяга?… Ах, тая проклета уличница! Дано я пребие!

Двамата легнаха да спят на улица Франсоа Мазьолин, без повече да разговарят. Леглата почти се допираха в тясната стая; те дълго останаха с отворени очи, като всеки се вслушваше в дишането на другия.

Делото Рубо трябваше да започне в понеделник в Руан. Съдия-следователят Дьонизе ликуваше, защото в юридическите среди не пестяха похвалите си за блестящия начин, по който бе разплел тази объркана и тайнствена история — шедьовър на тънкия анализ, логично възпроизвеждане на истината, с две думи, творчески замах!

Той пристигна на местопрестъплението, в Кроа дьо Мофра, няколко часа след убийството на Севрин и първата му работа бе да задържи Кабюш. Всичко го уличаваше: и кръвта, с която бе изплескан, и унищожителните показания на Рубо и Мизар, които обясниха как са го заварили полуобезумял, сам с трупа. Притиснат от въпросите защо и как се е озовал в тая стая, каменарят разказа някаква несвързана история, при която съдията само сви рамене — толкова класически наивна беше. Всичките приказки за въображаемия убиец — съчинения на истинския виновник, който уж видял как престъпникът бяга в тъмнината — му бяха отдавна познати. И вероятно този върколак бил вече далеч, нали? И все е тичал, без да спира?… Когато запитаха Кабюш какво е правил около къщата в този късен час, той се смути и отначало отказа да отговори, но после заяви, че се разхождал. Как да повярва човек на такива детински измишльотини — тайнствен непознат, който убива и хуква да бяга, като оставя всички врати отворени, без да претършува един шкаф, без да задигне една носна кърпичка? Откъде би могъл да дойде? За какво ще я убива? Узнавайки още в началото на следствието за връзката между жертвата и Жак, съдията веднага провери къде се е намирал той по време на престъплението. Но освен дето обвиняемият заяви, че е придружил Жак до Барантен за влака в четири и четиринадесет минути, кръчмарката от Руан се закле във всички светии, че младият мъж си е легнал веднага след вечеря и е излязъл от стаята чак на другия ден към седем часа. Пък и кой любовник ще вземе да заколи обожаваната от него жена, след като никога за нищо не са се карали! Абсолютна безсмислица! Не и не! Очевидно имаше само един възможен убиец — този, когото съдът бе заварил в стаята с окървавени ръце, със захвърлен в краката нож, този тъп скот, който разправяше бабини деветини пред правосъдието!

Но стигнал до тази точка, въпреки че бе напълно убеден и че, както сам казваше, вярваше на усета си повече, отколкото на доказателствата, господин Дьонизе някак се затрудни. При първия обиск в колибата на обвиняемия сред Бекурската гора не бяха намерили абсолютно нищо. След като нямаше установена кражба, нужна бе друга подбуда за престъплението. Внезапно при един разпит на Мизар съдия-следователят попадна на желаната следа; пазачът спомена, че една нощ зърнал Кабюш да прескача оградата на къщата, за да види през прозореца как госпожа Рубо се приготвя за сън. Запитан знае ли нещо по този въпрос, Жак спокойно разказа за мълчаливото обожание на каменаря, за това как горещо я желаел, как все се навъртал около нея и й помагал. Нямаше съмнение, че е извършил деянието, подтикнат от животинска страст; оттук нататък всичко се подреждаше от само себе си: човекът, който по всяка вероятност е имал ключ от вратата и от вълнение я е забравил отворена, борбата, завършила с убийството, изнасилването, прекъснато единствено поради появата на съпруга. Оставаше едно последно възражение — странно беше защо човекът, знаейки за предстоящото пристигане на съпруга, бе избрал такъв неподходящ час. При по-задълбочено обсъждане обаче и този факт се обръщаше срещу обвиняемия и доказваше вината му; ясно беше, че е бил в плен на неудържима страст, обезумял при мисълта, че ако не се възползува от последната минута, никога вече няма да завари Севрин сама в уединената къща, тъй като тя се е канела да замине на другия ден. От този момент съдията бе непоклатимо убеден в правотата си.

Подложен на кръстосан разпит, объркан от ловко поставените въпроси, неподозиращ многобройните капани, Кабюш упорито поддържаше първите си показания, разхождал се, за да подиша чист въздух, когато, почти докосвайки го, край него изтърчал някакъв човек, и при това толкова бързо, че не забелязал накъде избягал. Това о обезпокоило, надникнал и видял, че вратата на къщата е широко отворена. Решил се след кратко колебание да влезе вътре и да се качи на горния етаж, където заварил Севрин още топла, с отворени очи; помислил я за жива, вдигнал я и я сложил в леглото; така се изцапал кръвта й. Нищо друго не знаел. Повтаряше тая история, без да греши в подробностите, сякаш предварително я беше измислил и научил наизуст. Направеха ли опит да го отклонят, се изплашваше и млъкваше като тъпак, който нищо не разбира. Първия път, когато господин Дьонизе му зададе въпроса изпитвал ли е страст към жертвата, цял почервеня, подобно на юноша, когото укоряват за първата му любов; упорито отрече някога да е пожелавал да обладава дамата; това му се струваше долно, срамно; чувството му към Севрин бе тъй нежно и загадъчно, тъй дълбоко спотаено в сърцето, че не би могъл да го признае пред никого. Не, не, не бе я обичал, не бе пожелавал и за нищо на света не би проговорил за това, което му се струваше кощунство, след като тя вече не бе жива! Упорството му да не признае факт, потвърден от неколцина свидетели, също му навреди. Разбира се, според обвинението той умишлено прикриваше неистовата си страст към нещастницата, която бе заклал, за да се задоволи. Когато, съпоставяйки всички доказателства, съдията се помъчи да изтръгне признанието, като грубо го обвини в убийство и изнасилване, каменарят яростно възнегодува. Той да я убие, след като я почиташе като светиня! Извикаха полицаи да го задържат, защото заплаши, че ще удуши всички в тоя мръсен бардак! Общо взето, опасен негодник, много потаен, но избухлив, което доказваше, че е способен на всякакви престъпления.

Следствието бе стигнало дотук — при всяко споменаване на убийството обвиняемият крещеше разярено, че не го е извършил той, а тайнственият беглец — и ето че господин Дьонизе изведнъж направи откритие, което даде нов, важен тласък на делото. Той просто надушваше истината, както сам вечно повтаряше; воден от някакво предчувствие, лично отиде да обискира още веднъж колибата на Кабюш. Зад една греда имаше скривалище и в него откри носни кърпички и женски ръкавици, а под тях голям златен часовник; позна го, потръпващ от радост; това беше толкова щателно търсеният навремето часовник на председателя Гранморен с преплетените инициали и фабричния номер 2516. Сякаш блесна мълния, всичко се изясни, миналото се свърза с настоящето в такава логическа последователност, че господин Дьонизе изпадна във възторг. Тази находка сигурно щеше да го отведе далеч; отначало не спомена за часовника и разпита Кабюш за ръкавиците и за кърпичките. Още миг, и каменарят щеше да признае: да, обожавал я, да, желаел я, целувал роклите й, прибирал, задигал зад гърба й каквото му падне, само да е нейно — ширитчета, фиби, игли. Но замълча, не можа да преодолее стеснителността, непорочността си. Когато съдията най-сетне му пъхна часовника под носа, съвсем се обърка. Спомняше си отлично часовника; веднъж намери под някаква възглавница кърпичка, отмъкна я и много се изненада, когато в колибата си откри, че в единия й край е завързан часовник; след това сума време се питаше как да го върне. Ама за какво да разказва всичко това? Почнеше ли веднъж, трябваше да си признае и другите кражби — разните парцали, приятно ухаещото бельо, а толкова го беше срам! И без това вече изобщо не вярваха на думите му. Той самият започна да не се разбира; беше простоват човек и всичко се обърка в главата му като в кошмар. Престана да се горещи, като го обвиняваха в убийство; гледаше тъпо и на всички въпроси отговаряше, че не знае. Откъде попаднали у него ръкавиците? Не знаел. Кърпичките? Не знаел. Часовникът? Не знаел. Омръзнало му да го тормозят, искал да го оставят на мира, ако ще веднага да го пратят на гилотината.

На другия ден господин Дьонизе нареди да задържат Рубо. Възползувайки се от всемогъществото си, издаде заповед за арестуването на помощник-началника, без да има сериозни основания за това, в една от онези минути на вдъхновение, когато сам се убеждаваше в гениалната си прозорливост. Въпреки че имаше още много неясноти, надушваше в Рубо главния участник и вдъхновител на двете престъпления; и много скоро възтържествува, тъй като откри завещанието, с което Рубо и Севрин взаимно си оставяха в наследство цялото имущество и което бе съставено при хавърския нотариус господин Колен една седмица след влизането във владение на къщата в Кроа дьо Мофра. От този момент изгради в ума си цялата история с такава неопровержима логичност и абсолютна яснота, че обвинителният акт ставаше направо неразбиваем, а самата истина — неправдоподобна, съчинена и нелогична. Рубо беше страхливец, който на два пъти не се е решил да убие, а си е послужил с ръката на оня див звяр Кабюш. Първия път, в желанието си да наследи по-бързо председателя Гранморен, чието завещание в полза на Севрин му е било известно, и знаейки, от друга страна, колко силно го мрази Кабюш, е вмъкнал в Руан каменаря в купето, като преди това е тикнал ножа в ръката му. Двамата съучастници си бяха разделили десетте хиляди франка и може би изобщо нямаше да се срещнат вече, ако едното убийство не бе повлякло след себе си другото. Именно тук съдията бе проявил дълбокото си познаване на престъпната психология, което предизвика безброй възторзи. Не преставал да наблюдава Кабюш, твърдеше той, убеден, че първото убийство неминуемо ще го доведе до второ. Година и шест месеца бяха достатъчен срок: семейството на Рубо се бе разпаднало, съпругът бе пропилял на карти петте хиляди франка, а жената от скука си бе намерила любовник. Тя очевидно е отказвала да продаде къщата в Кроа дьо Мофра и в постоянните кавги може би го е заплашвала да го предаде на съда. Тъй или иначе, многобройните свидетелски показания удостоверяваха, че съпрузите изобщо не са се разбирали; именно тук второто убийство се превръщаше в логична последица на първото: Кабюш се явяваше с похотливите си желания, съпругът му тикваше в тъмното ножа, за да си осигури окончателно собствеността на тая прокълната къща, коствала вече един човешки живот. Такава беше истината, ослепителната истина, всичко я потвърждаваше: намереният у каменаря часовник и особено еднакво нанесените удари в гърлото явно от една и съща ръка с едно и също оръжие — ножа, намерен в стаята. По тази точка следствието имаше известно съмнение, тъй като председателят изглеждаше заклан с по-малък и по-остър нож…

Отначало Рубо, който сега изглеждайте сънлив и натежал, отговаряше на въпросите само с „да“ и „не“. Сякаш не бе изненадан, че са го задържали; всичко му беше безразлично, постепенно се бе превърнал в пълна развалина. За да го накарат да говори, поставиха при него агент, с когото играеха от сутрин до вечер на карти; той друго и не искаше. Стана ясно, че е убеден във вината на Кабюш — само той можел да е убиецът. Запитан за Жак, сви рамене и се засмя, което означаваше, че връзката на Севрин с машиниста му е била известна. Но когато господин Дьонизе, след като опипа почвата, започна да развива теорията си, обърквайки го със сложни въпроси, поставяйки го натясно, мъчейки се да му измъкне признанието, Рубо осъзна, че може би са го разкрили, и стана сдържан. Какви му ги разправяха? От една страна, твърдяха, че не той, а каменарят е убил и председателя, и Севрин; а от друга, че и в двата случая той е виновен, защото Кабюш е действувал вместо него! Тая сложна комбинация го изненада и го направи подозрителен — сигурно му поставяха клопка, слънгосваха го, за да го принудят да признае участието си в първото престъпление. Още като го задържаха, си бе казал, че сигурно ще измъкнат наяве оная стара история. При очната ставка с Кабюш заяви, че не го познава. Но когато повтори, че го е заварил облян в кръв, на път да изнасили жертвата си, каменарят избухна, последва бурна сцена и делото още повече се заплете. За три дни съдия-следователят проведе безброй разпити, убеден, че двамата съучастници са се разбрали и му играят комедии с показната си вражда. Рубо, прекалено изтощен, бе решил вече да не отговаря, но изведнъж кипна, беше му дошло до гуша — и без това от сума месеци му се искаше да приключи с тая история — и каза истината, цялата истина.

Точно този ден господин Дьонизе демонстрираше ловкост; седеше зад бюрото си, криеше очи под тежките си клепачи и присвиваше проницателно постоянно мърдащите си устни. От един час се мъчеше с изкусни уловки да надхитри тоя разплут, сякаш обвит в жълта лой подследствен, под чиято мазна обвивка явно се криеше гъвкав и коварен ум. И си повярва, че го е спипал малко по малко, че го е омотал, хванал го е най-сетне в капана, когато Рубо, стигнал до крайния предел на силите си, махна с ръка и викна, че му е писнало и предпочита да си признае, отколкото да го мъчат още. И тъй, и тъй искали да го изкарат виновен, поне да отговаря за онова, което наистина е извършил. Но докато разказваше историята си — как Гранморен омърсил жена му още като малко момиче, как побеснял от ревност, узнавайки за тия гадости, как го убил и защо взел десетте хиляди франка, клепачите на съдията се вдигнаха и изразиха съмнение, докато устата му се разкриви присмехулно в непреодолимо професионално недоверие. Когато обвиняемият млъкна, съдията направо се разсмя. Ама тоя негодник наистина беше по-хитър, отколкото си го представяше! Да поеме върху себе си първото убийство, да го превърне в престъпление от ревност и така да изключи предумишлената кражба и особено да обяви Севрин за своя съучастница, беше наистина дързък ход, който говореше за изключителни ум и воля. Само че тая история, не издържаше критика.

— Слушайте, Рубо, вие за дечурлига ли ни вземате?… Твърдите, че сте ревнували и сте извършили убийството в пристъп на ревност, нали?

— Точно така.

— И искате да ни накарате да повярваме, че сте взели жена си, без да знаете нищо за връзките й с председателя… Нима това е правдоподобно? Напротив, всичко във вашия случай доказва предложена, обсъдена и приета сделка. Дават ви младо момиче, възпитано като госпожица… осигуряват й зестра, покровителят й става и ваш покровител, знаете, че й е завещал къща, и ми разправяте, че нищо, абсолютно нищо не сте подозирали! Хайде де, сто на сто ви е било известно всичко, иначе вашата женитба е необяснима… Впрочем достатъчен е един факт, който напълно ви уличава. Вие не сте ревнив, надявам се, няма да ме убеждавате в противното.

— Казах истината, убих, защото бях побеснял от ревност.

— След като сте убили председателя за стари, твърде неясни и явно измислени от вас отношения с жена ви, обяснете ми как сте търпели да си има любовник, тъй де, оня як момък Жак Лантие! Всичко живо ми разказа за тая връзка и вие не скрихте, че сте знаели за нея… Как сте ги оставяли да ходят свободно?

Рубо грохна напълно, загледа се вторачено, с помътнели очи в празното пространство и накрая избъбри:

— Не знам… Убих оня, а не убих тоя.

— Престанете да се правите на отмъстителен ревнивец и не ви съветвам да повторите тоя роман пред господа съдиите, защото те само ще свият рамене! Послушайте ме, сменете тактиката, единствено истината може да ви спаси.

От този миг, колкото по-упорито твърдеше Рубо, че това е истината, толкова повече се убеждаваше съдията, че той лъже. Сега всичко се обръщаше против него; дори и някогашните му показания от първото следствие, които би трябвало да потвърдят новата му версия, тъй като тогава бе хвърлил вината на Кабюш, явно прикриваха необикновено хитро скроен план на съучастници. Съдия-следователят анализира психологическата страна на делото с истинска любов и професионална вещина. Никога досега, твърдеше той, не бил прониквал така дълбоко в тайните на човешката природа; и това бе по-скоро гадаене, отколкото наблюдение, тъй като следователят се ласкаеше от мисълта, че е от висшата школа на ония съдии ясновидци и магьосници, които с един поглед зашеметяват човека. Впрочем в дадения случай не му липсваха и цял куп смазващи доказателства. Следствието стъпи на здрава основа и безпогрешността заблестя ярко като слънчева светлина.

Славата на господин Дьонизе се разнесе още повече, когато представи едновременно доказателствата по двете дела, които бе обработил търпеливо, в пълна тайна. След шумния успех на плебисцита в страната продължаваше да царува трескаво оживление, подобно на шемета, предшествуващ и предизвестяващ великите катастрофи. В обществото от края на Империята, в политиката и особено в пресата постоянно се усещаше неспокойствие, някаква екзалтация, в която дори радостта се превръщаше в болезнена възбуда. Затова, когато след убийството на жената в уединената къща в Кроа дьо Мофра стана извеело с каква гениална прозорливост руанският съдия-следовател е изровил от архивите делото Гранморен и е установил връзката между него и новото убийство, официалната преса гръмна възторжено. Действително в опозиционните вестници все още тук-таме се прокрадваха шеги за безследно изчезналия легендарен убиец — полицейска измишльотина, за да се прикрият безчестията на някои компрометирани важни личности! Сега бе даден категоричен отговор, убиецът и съучастникът му бяха заловени и паметта на председателя Гранморен се оказваше неопетнена. Полемиките се възобновиха, страстите се разгаряха с всеки изминал ден от Руан до Париж. Освен интереса към този жесток роман, който развихряше въображенията, всички се вълнуваха и поради това, че с разкриването на неоспоримата истина Империята сякаш укрепваше. Цяла седмица вестниците излизаха наблъскани с подробности и коментари.

Извикан в Париж, господин Дьонизе се представи на улица Роше, в дома на главния секретар господин Ками-Ламот. Той го прие прав в строгия си кабинет; беше се смалил в лицето и изглеждаше още по-уморен отпреди; защото сред целия този апотеоз скептицизмът му се бе превърнал в угнетителна тъга, сякаш предчувствуваше разгрома на режима, на който служеше. От два дни бе в плен на душевна борба; чудеше се как да постъпи с писмото на Севрин, което бе запазил и което щеше да разбие на пух и прах цялото добре построено обвинение, тъй като доказваше неопровержимо показанията на Рубо. Никой не знаеше за него, можеше да го унищожи. Но предната вечер императорът му бе казал, че този път държи на законното решение на съда и не бива да му се оказва натиск дори това да е във вреда на правителството — малък жест на честност или може би суеверно опасение, че една неправилна стъпка сред всеобщия възторг може да промени съдбата му. Главният секретар не страдаше от предразсъдъци и угризения, тъй като за него всичко на този свят се свеждаше до най-обикновена машинация, но все пак заповедта донякъде го бе смутила и сега се питаше дали бива от обич към своя господар да прояви неподчинение.

Господин Дьонизе заговори начаса тържествуващо:

— И така, усетът не ми изневери… Кабюш е убил председателя… Ив другата следа, признавам си, имаше малко истина, усещах, че в случая Рубо се прокрадва нещо съмнително… Но в края на краищата сега и двамата са в ръцете ни.

Господин Ками-Ламот го гледаше втренчено с безцветните си очи.

— Значи, всички изводи на следствието са доказани и вие сте абсолютно убеден в това!

— Абсолютно, няма място за колебание… Всичко се навързва, не помня друг случай, при който, въпреки привидната заплетеност, престъплението да е следвало така логично своя ход и да е давало толкова възможности дори за предварителни заключения.

— И все пак Рубо възразява, поема първото убийство, но разправя цяла история за това как жена му е била обезчестена и как той, полудял от ревност, е извършил убийството в пристъп на бяс. Така пишат в опозиционните вестници.

— Ами, пишат, а самите те не вярват на подобни сплетни. Хубав ревнивец е тоя Рубо, дето е улеснявал срещите на жена си и любовника й! Нека се опита да повтори тая глупост пред съдебните заседатели, няма да успее да предизвика желания скандал!… Виж, ако представи някое доказателство!… Ама няма откъде да го вземе. Разправя, че уж накарал жена си да пише на председателя и писмото сигурно се намирало в книжата на жертвата… Господин главен секретар, вие подреждахте тези книжа и не намерихте такова писмо, нали?

Господин Ками-Ламот не отговори. Няма как, трябваше да се съгласи със съдията и скандалната история щеше най-сетне да бъде погребана; никой нямаше да повярва на Рубо, паметта на председателя щеше да бъде очистена от всички отвратителни подозрения и Империята щеше да има полза от шумната реабилитация на едно от собствените си творения. Пък и щом тоя Рубо се признава за виновен, какво значение имаше дали ще го осъдят за едното или за другото престъпление! Вярно, съществуваше и Кабюш, но дори той да не бе замесен в първото убийство, несъмнено беше извършил второто. Боже господи, нима правосъдието не беше последната илюзия! Нима не беше празна измама да се стремиш към справедливостта, след като истината се крие в най-затънтените гъсталаци? По-добре да бъде разумен и да подпре с рамо това устремено към разрухата общество.

— Не намерихте такова писмо, нали? — повтори господин Дьонизе.

Господин Ками-Ламот отново го погледна спокойно и чувствувайки се единствен господар на положението, прие угризенията, разтревожили императора, да тежат на неговата собствена съвест; затова отговори:

— Не, не намерих нищо такова.

После, любезно усмихнат, обсипа с похвали съдията. Само едно леко присвиване на устните издаваше трудно прикрита ирония. Едва ли имало следствие, водено е по-голяма прозорливост; от високо място било решено да го преместят след лятната отпуска като съдия в Париж. Изпрати го чак до стълбището.

— Забележително е, че вие единствен прозряхте всичко… Сега, когато истината говори, нищо не може вече да я спре, нито лични интереси, нито дори държавни съображения. Действувайте, нека делото следва своя ход, каквито и да са последиците.

— В това се заключава дългът на магистратурата! — поклони се господин Дьонизе и си тръгна сияещ.

Когато остана сам, господин Ками-Ламот запали една свещ и отиде да вземе от шкафа писмото на Севрин. Свещта разпръсваше ярка светлина, той разтвори писмото, препрочете двата реда и пред очите му възкръсна изящната синеока убийца, която бе му вдъхнала такава нежна симпатия навремето. Сега самата тя бе загинала трагично. Кой би могъл да знае каква тайна е отнесла със себе си? Ах, да, истината, правосъдието, каква илюзия! Сега от тази чаровна, непозната жена му бе останало само мимолетното, незадоволено желание. Приближи писмото до свещта и когато то пламна, изпита безкрайна тъга, предчувствие за неизбежна беда — имаше ли смисъл да унищожи това доказателство, което щеше да тегне на съвестта му, след като съдбата се канеше да помете Империята като тази купчина пепел, изплъзваща се между пръстите му?

Господин Дьонизе завърши следствието за по-малко от седмица. Получи от страна на западната компания пълна подкрепа, всички необходими документи, показанията на всички важни свидетели, защото тя също искаше по-бързо да приключи тая неприятна история, в която главното действуващо лице бе неин служител и която бе разтърсила целия сложен административен механизъм от най-ниските стъпала до управителния съвет. Трябваше колкото може по-бързо да премахнат гангрената. И отново в кабинета на съдия-следователя се изниза пелият персонал на гарата в Хавър: господин Дабади, Мулен и другите, които дадоха най-неблагоприятни показания за лошото поведение на Рубо; после се явиха началник-гарата в Барантен господин Бесиер и други железничари от Руан; техните показания, отнасящи се до първото убийство, имаха решаващо значение; разпитаха и господин Вандорп, началник-гарата от Париж, и пазача Мизар, и главния кондуктор Анри Доверн; последните двама потвърдиха съпружеската снизходителност на обвиняемия. Анри, за когото Севрин се бе грижила в Кроа дьо Мофра, разказа дори как, още ненапълно оздравял, чул една вечер Рубо и Кабюш да разговарят под неговия прозорец; това обясняваше много неща и сриваше защитата на двамата обвиняеми, които твърдяха, че не се познават. Всички служители на Компанията се възмущаваха от Рубо и жалеха нещастните жертви — горката млада жена, за чиято изневяра имаше безброй извинения, и почтения старец, чиято памет беше изчистена от всички отвратителни клевети.

Новото дело обаче така разпали страстите на семейство Гранморен, че, от една страна, господин Дьонизе намери в тяхно лице могъщи съюзници, но, от друга, се наложи да се бори, за да запази здраво изграденото обвинение. Съпрузите Лашене тържествуваха, тъй като отдавна искаха да докажат вината на двамата Рубо, вбесени поради алчността си от завещаната къща в Кроа дьо Мофра. След възобновяването на делото имаха само една възможност да оспорят завещанието — като обвинят Севрин в неблагодарност, — затова приеха частично версията на Рубо, че жена му е съучастница в убийството, но не за да си отмъсти поради някакво въображаемо поругаване на честта, а за да го окраде; наложи се господин Дьонизе да се спречка с тях, и по-специално с Берт, която злобееше страшно срещу убитата си бивша приятелка, като я обвиняваше в най-отвратителни постъпки; съдията бранеше разгорещено и гневно своя шедьовър, съвършено изградената си логична постройка, както гордо твърдеше самият той, на която не биваше да разместват дори най-дребната частица, защото всичко щеше да рухне. По този повод в кабинета му се разигра бурна сцена между съпрузите Лашене и госпожа Бонон. Навремето тя бе настроена благосклонно към двамата Рубо; сега, разбира се, се бе отдръпнала от съпруга, но продължаваше да защищава и да жали съпругата, отнасяйки се снизходително към чаровната хубост и любовта и дълбоко развълнувана от кървавата развръзка на този трагичен роман. Изказа се съвсем ясно, изпълнена с презрение към паричните въпроси. Нима племенницата й не се срамувала да оспорва завещанието? Ако Севрин била виновна, това не означавало ли, че трябва да приемат изцяло показанията на Рубо и отново да опетнят паметта на председателя? И дори следствието да не било разкрило така изкусно истината, необходимо било да я съчинят, за да запазят честта на семейството. Тя заговори с известна горчивина за руанското общество, което вдигало толкова шум около делото, понеже вече не властвуваше както преди — годините си бяха казали своето и тя, подобно застаряваща русокоса богиня, бе загубила пищната си красота. Да, не много отдавна, а предната вечер у госпожа Льобук, жената на съдията, която бе я изместила, си разправяли на ухо весели анекдоти, включително и историята на Луизет — какви ли не ги измислят хората! Тук господин Дьонизе се намеси и обясни, че господин Льобук ще участвува в следващото заседание; съпрузите Лашене замълчаха разтревожено и като че ли бяха склонни да отстъпят. Госпожа Бонон ги успокои, убедена, че правосъдието ще изпълни добросъвестно дълга си: заседанията щял да председателствува нейният стар приятел господин Дебазей, който поради ревматизма си сега живеел само със спомени, а втори съдия щял да бъде господин Шомет, баща на младия стажант-прокурор, когото тя покровителствувала. Говореше спокойно, но на устните й се появи меланхолична усмивка, когато спомена младежа — от известно време го срещаха у госпожа Льобук, където самата тя го бе изпратила, за да не провали бъдещето си.

Когато прословутото дело най-сетне започна, интересът към него бе понамалял, защото слуховете за предстояща война вълнуваха цяла Франция. Въпреки това Руан прекара три трескави дни; пред вратите на съда настъпи голяма блъсканица, а залата бе препълнена предимно от градските дами. Никога досега, откакто бяха го превърнали в съдебна палата, в бившия дворец на нормандските херцози не се бе събирал толкова народ. Бяха последните дни на юни, горещи слънчеви следобеди; ярката светлина нахлуваше през десетте прозореца и заливаше с бляскави лъчи дъбовата ламперия, бялото мраморно разпятие, открояващо се в дъното върху червените тапети, и знаменития старинен таван с позлатена дървена резба от времето на Луи XII. Още преди откриването на заседанията вътре едва се дишаше. Дамите се надигаха, за да видят веществените доказателства: часовника на Гранморен, окървавената нощница на Севрин и ножа, с който бяха извършени двете убийства. Разглеждаха любопитно и пристигналия от Париж адвокат, защитника на Кабюш. На скамейките за съдебните заседатели се бяха наредили дванадесет руанци, които гледаха тъпо и важно, пристегнати в черните си рединготи. Когато съдът се появи, сред правостоящите настъпи страшна блъсканица и председателят веднага заплаши, че ще опразни залата.

Най-сетне съдебното заседание бе открито и заседателите положиха клетва; повикването на свидетелите отново предизвика трескаво любопитство; при имената на госпожа Бонон и господин Дьо Лашене морето от глави се люшна; появата на Жак особено развълнува дамите, които не сваляха очи от него. Когато въведоха подсъдимите — всеки между двама полицаи, — всички погледи се насочиха към тях, не закъсня и размяната на мнения. Двамата изглеждаха жестоки и отвратителни — истински разбойници. Рубо беше с тъмно сако и небрежно вързана вратовръзка; изненадаха се, като го видяха: беше много състарен, с глупаво изражение, страшно затлъстял. Колкото до Кабюш, той напълно отговаряше на предварително създадената представа; облечен в дълга синя риза, с огромни юмруци, с хищни челюсти — направо класически убиец, един от тези негодници, дето е по-добре да не ги срещаш в тъмното. Неприятното впечатление се засили по време на разпита, някои от отговорите му предизвикаха шумно недоволство. На всички въпроси на председателя Кабюш отговаряше, че не знае: не знаеше защо е оставил истинския убиец да избяга, продължаваше да повтаря историята за тайнствения непознат, който изтичал и се скрил в мрака. Когато го запитаха за зверската му страст към нещастната жертва, той запелтечи и така се разбесня, че се наложи двамата полицаи да го хванат за ръцете: не, нямало нищо подобно, не я обичал, не я желаел, това била чиста лъжа, и през ум не му минавало да я омърси с подобни мисли, тя била дама, а той бил лежал вече в затвора и живеел като дивак! После се успокои, изпадна в мрачно мълчание и започна да отговаря едносрично, напълно равнодушен към очакващата го присъда. Рубо се придържаше към това, което обвинението наричаше „негова версия“; разказа как и защо беше убил Гранморен, но отрече категорично да е участвувал в убийството на жена си; говореше отривисто, почти несвързано, от време на време мисълта му сякаш се губеше, очите му бяха мътни, заваляше думите, бавеше се, сигурно за да измисля разни подробности. Когато председателят на съда му възрази, доказвайки колко нелеп е разказът му, Рубо сви рамене и изобщо престана да отговаря. За какво да си хаби думите да казва истината, след като приемат лъжата за логична? Това презрително отношение към правосъдието му навреди най-много. Отбелязаха пълното равнодушие на подсъдимите един към друг като доказателство за предварителната им уговорка — хитро скроен план, към който се придържаха с изумителна последователност. Твърдели, че не се познават, и дори се обвинявали един друг само за да объркат съда. Когато изкусно воденият от председателя разпит приключи, Рубо и Кабюш, които не бяха успели да се измъкнат от поставените им капани, сами бяха предрешили съдбата си. Този ден изслушаха още неколцина второстепенни свидетели. Към пет часа жегата стана тъй непоносима, че две дами припаднаха.

На другия ден показанията на някои важни свидетели предизвикаха силно оживление. Госпожа Бонон пожъна голям успех сред публиката с достойнството и тактичността си. Изслушаха с интерес служителите на Компанията: господин Вандорп, господин Бесиер, господин Дабади и особено господин Кош, който дълго и обстоятелствено разказа за познанството си с Рубо и колко често играели на карти с него в Търговското кафене; Анри Доверн повтори неблагоприятните си показания — как, макар да бил в полусънно трескаво състояние, чул почти сигурно двамата подсъдими тихо да се наговарят; за Севрин отговори много сдържано, давайки да се разбере, че е бил влюбен в нея, но като порядъчен човек се е оттеглил, знаейки, че тя принадлежи на друг. Когато най-сетне въведоха и споменатия „друг“, Жак Лантие, тълпата забръмча като кошер, някои станаха да го видят по-добре, дори съдебните заседатели се приготвиха да слушат внимателно. Много спокоен, Жак се опря с две ръце на преградката за свидетелите с обичайния си жест на машинист, управляващ влака. Призоваването в съда, което би трябвало да го развълнува дълбоко, не му пречеше да разсъждава ясно, сякаш цялата тази история не го засягаше. Яви се като напълно чужд, невинен човек; след убийството тръпката бе изчезнала, той изобщо не мислеше за всичките тези неща, дори не си спомняше подробностите; беше в отлично здраве и в пълно душевно равновесие; дори, застанал зад преградката за свидетелите, не изпитваше никакви угризения, тъй като не съзнаваше вината си. Първо погледна Рубо и Кабюш със светлите си очи. Знаеше, че Рубо е виновен, кимна му леко — дискретен поздрав, — без изобщо да се замисля, че днес е призован тук като любовник на жена му. После се усмихна на невинния Кабюш, на чието място на подсъдимата скамейка би трябвало да седи той; добряк беше този Кабюш въпреки разбойническия си вид, нали го беше виждал как яко работи и бе му стискал ръка! Даде показанията си непринудено, отговаряше кратко и ясно на председателя, който, след като подробно го разпита за отношенията му с жертвата, го накара да разкаже как е заминал от Кроа дьо Мофра няколко часа преди убийството, как е отишъл да вземе влака в Барантен, как е спал в Руан. Кабюш и Рубо го слушаха и с държането си явно потвърждаваха отговорите му; в този миг между тримата мъже сякаш се прокрадна някаква неизразима тъга. В залата се възцари мъртва тишина, някакво особено вълнение обзе съдебните заседатели, гърлата им се свиха: истината премина в залата безмълвна, като полъх. На въпроса на председателя какво мисли за непознатия, който избягал в мрака според думите на каменаря, Жак само поклати глава, сякаш не желаеше да утежнява положението на подсъдимия. И тогава се случи нещо, което силно развълнува залата. Очите на Жак се навлажниха и по бузите му потекоха сълзи. Пред него се яви образът на нещастната убита Севрин, както се бе запечатал в паметта му: тя го гледаше с неимоверно разширените си сини очи, а черните й коси бяха настръхнали като зловещ шлем на ужаса. Той още я обожаваше и обзет от непреодолима жалост, плачеше с едри сълзи, без да съзнава престъплението си, забравил къде се намира, незабелязващ втренчените в него погледи на тълпата. Някои от дамите така се трогнаха, че заридаха. Скръбта на любовника беше толкова потресаваща в сравнение с хладното равнодушие на съпруга! Председателят се осведоми дали защитата има въпроси към свидетеля, адвокатите отговориха отрицателно, а подсъдимите се загледаха тъпо в Жак, който отиде да седне на мястото си, обкръжен от всеобщото съчувствие.

На третото заседание изслушаха обвинителната реч на прокурора и защитните речи на адвокатите. В началото председателят изложи накратко същността на делото и независимо от очевидно пълното си безпристрастие подчерта тежестта на обвинението. След него прокурорът като че ли не прояви всичките си способности: обикновено речите му бяха по-убедителни и той не се увличаше по безсмисленото красноречие. Сметнаха, че това се дължи на нетърпимата жега. Напротив, защитникът на Кабюш, парижкият адвокат, достави голямо удоволствие с речта си на публиката, макар да не бе в състояние да разбие доводите на обвинението. Защитникът на Рубо, уважаван член от руанската адвокатура, също се постара да представи нещата в най-благоприятна светлина. Прокурорът бе толкова изтощен, че изобщо не възрази на защитниците. Когато съдът се оттегли на съвещание, беше едва шест часът, ярката дневна светлина продължаваше да нахлува през десетте прозореца, а последните слънчеви лъчи пламтяха по гербовете на нормандските градове, които украсяваха корнизите. Тълпата зашумя под старинния позлатен таван, правостоящите започнаха да се блъскат нетърпеливо зад желязната решетка, отделяща ги от скамейките в залата. Но щом съдебните заседатели и съдиите се появиха, се възцари благоговейно мълчание. Присъдата бе издадена при смекчаващи вината обстоятелства; осъдиха Кабюш и Рубо на доживотен каторжен труд. Това беше голяма изненада, публиката шумно напусна залата, чуха се дори подсвирквания като в театър.

Същата вечер в цял Руан приказваха само за тази присъда и коментарите нямаха край. Общо взето, я преценяваха като неуспех за госпожа Бонон и за съпрузите Лашене. Безспорно само смъртна присъда би могла да удовлетвори семейството; очевидно беше, че не е минало без враждебна намеса! Споменаваха на ухо името на госпожа Льобук, която имаше трима-четирима поклонници между съдебните заседатели. Поведението на мъжа й като съдия беше безукорно, но на всички им се струваше, че нито другият съдия господин Шомет, нито председателят господин Дезабей бяха овладели дебатите както би следвало. Може би само съдебните заседатели по съвест бяха признали смекчаващи вината обстоятелства под влияние на обзелото ги тягостно съмнение, когато тъжната истина безмълвно бе прекосила за миг, като полъх, залата. Тъй или иначе, това дело си оставаше триумф за господин Дьонизе, тъй като нищо не бе накърнило неговия шедьовър; семейство Гранморен бе загубило много от симпатиите, когато се разпространи слухът, че за да си възвърне къщата в Кроа дьо Мофра, господин дьо Лашене, противно на основните принципи на юриспруденцията, възнамерявал да предяви иск за отмяна на дарението независимо от смъртта на дарителя; такова поведение от страна на един магистрат не можеше да не предизвика удивление.

На излизане от съдебната палата Жак се сблъска с Филомен, също призована като свидетелка, и тя вече не се отдели от него — уговаряше го да прекарат нощта в Руан. Той трябваше да се яви на работа на другия ден и охотно се съгласи да я заведе в кръчмата до гарата, където твърдеше, че е спал през нощта на престъплението; но можели да останат само до влака в нула часа и петдесет, с който на всяка цена трябвало да се върне в Париж.

— Знаеш ли — каза Филомен, когато, уловила под ръка Жак, се отправиха към кръчмата, — мога да се закълна, че току-що видях един наш общ познат… Да, Пекьо, който оня ден ми разправяше, че няма да стъпи в Руан, защото пет пари не дава за делото… Обърнах се за минутка и забелязах как някакъв човек се мушна в тълпата…

Жак сви рамене недоверчиво:

— Пекьо сигурно гуляе в Париж, доволен, че покрай моята призовка и той не е на работа в момента.

— Възможно е… Ама все пак трябва да внимаваме, защото става истински звяр, като побеснее.

Тя се притисна до него и като хвърли едно око назад, добави:

— Ами тоя, дето се мъкне след нас, познаваш ли го?

— Да, не се безпокой… Сигурно иска да ме пита нещо.

Действително Мизар ги следваше на известно разстояние от улица Жуиф. И той бе дал показания с обичайния си сънлив вид, но не си бе тръгнал, а се навърташе около Жак; не се решаваше да го запита нещо, макар явно да му се искаше. Когато двойката влезе в кръчмата, той също се вмъкна и си поръча чаша вино.

— Ха, и вие ли сте тук, Мизар? — викна му машинистът. — Как вървят работите с новата жена?

Женитбата му много забавляваше Жак. Бившата съмнителна кръчмарска прислужница Дюклу, която бе отишла да пази бариерата, много скоро забеляза, че Мизар тършува по всички ъгли — явно търсеше скритите пари на покойната; тъй като си бе наумила да се омъжи за него, хрумна й гениалната идея да му подскаже с недомлъвки и усмивки, че тя вече ги е намерила. В първия момент Мизар едва не я удуши, но после съобрази, че ако я пречука като първата, преди да ги е докопал, хилядата франка пак ще му се изплъзнат, ето защо стана много приветлив и любвеобилен; тя обаче го отблъсна, не му даваше да я пипне; не, не, когато му станела жена, щял да получи всичко плюс парите. И той се ожени за нея, а сега тя му се надсмиваше, че бил голям тъпак да вярва на всякакви приказки. Но най-хубавото в цялата работа беше, че като узна точно какво търси, тя започна да му помага със същото настървение. Ах, тия проклети ненамираеми хиляда франка! Нямаше как да не ги изровят някой ден, след като сега щяха да тършуват двамата! И те търсеха ли, търсеха!

— Още ли не сте ги намерили? — запита присмехулно Жак. — Старата Дюклу не ви ли помага?

Мизар го изгледа втренчено и най-сетне проговори:

— Вие сигурно знаете, кажете ми къде са!

Машинистът кимна:

— Нищо не знам, леля Фази нищо не ми е казвала. Надявам се, няма да вземете да ме обвинявате, че съм ги откраднал!

— О, тя нищо не ви е дала, туй е сигурно… Ама погледнете ме, болен съм. Ако знаете къде са, кажете ми.

— И си обирайте крушите! Внимавайте да не се разприказвам… Защо не видите дали не са в кутията със солта…

Пребледнял, Мизар продължаваше да го гледа с пламтящи очи. Изведнъж сякаш му просветна:

— Вярно бе, в кутията със солта! В шкафа има едно скривалище, там не съм търсил!

Той веднага си плати виното и хукна към гарата, за да се опита да хване влака в седем и десет. Бързаше да иде в малката къща, за да тършува както винаги.

Вечерта, след като хапнаха, Филомен предложи да се разходят, докато чакат влака в нула часа и петнадесет минути; тръгнаха по тъмните улички и излязоха извън града. Времето беше задушно — гореща и безлунна юлска нощ; тя въздишаше, почти увиснала на врата му. На два пъти й се стори, че чува стъпки зад тях, и се обърна, но не забеляза нищо в гъстия мрак. Задушната буреносна нощ изнервяше Жак. След убийството той се чувствуваше спокоен, уравновесен, в отлично здраве, но преди малко, докато седяха на масата в кръчмата, при всяко докосване на Филомен му премаляваше, сякаш старата болест се възвръщаше. Сигурно беше от умората, от задуха. Сега тя се притискаше до него и Жак се разтревожи, ужаси се, като усети как все по-силно я пожелава.

Нали уж беше оздравял, нали се бе уверил в това, след като облада Филомен и нищо лошо не се случи? Чувствуваше се все по-напрегнат и уплашен поради настъпващата криза; понечи да се измъкне от обятията й, но после успя да се поуспокои, защото тъмнината я прикриваше; дори по време на най-силните пристъпи никога не изпитваше желание да убива, щом не виждаше жертвата си. Вървяха по безлюден път и изведнъж се озоваха до някакво обрасло с трева хълмче; тя се излегна на земята и го дръпна при себе си; и тогава, озверял, подтикван от чудовищната необходимост да убива, той като бесен затърси в тревата нещо, някакъв камък, за да смаже главата й. Отблъсна я, скочи и хукна да бяга; зад себе си чу мъжки глас, ругатни, боричкане.

— Ах, кучко мръсна! Изчаках до края, за да те спипам с него!

— Не е вярно. Пусни ме!

— Аха, не било вярно!… Оня отърча!… Ама няма да ми се измъкне, знам го кой е!… Кучко мръсна, хайде кажи пак, че не е вярно де!

Жак тичаше в мрака не за да избяга от Пекьо, когото бе познал; бягаше от себе си, обезумял от мъка.

Значи, едно убийство не му стигаше, не бе утолил жаждата си с кръвта на Севрин, както си въобразяваше до тази сутрин? Всичко започваше отначало! Още една, после още една и още една, до безкрайност! Щеше да се засища за няколко седмици, после пак щеше да усети хищния глад, който можеше да бъде задоволен само с женско тяло! Сега дори не му бе необходимо да вижда съблазнителна плът, достатъчно бе да усеща мириса и топлината й, за да побеснее от нуждата да убива, за да се пробуди в него свирепият мъжкар, изкормващ всяка самка! Край на живота! Където и да избяга, пред него щеше да зее само черна нощ, само безгранично отчаяние!

Изминаха няколко дни. Жак пое работата си; избягваше приятелите, пак стана неспокоен и саможив като някога. След няколко бурни заседания в Камарата войната бе обявена; на предните линии дори имало схватки, и то победоносни, както разправяха. От една седмица влаковете бяха претоварени с войски, а железничарите — съсипани от умора. Разписанието не се спазваше, непредвидени композиции предизвикваха огромни закъснения; освен това бяха мобилизирали най-добрите машинисти, за да ускорят придвижването на частите. Така една вечер, вместо да тръгне от Хавър със своя експрес, на Жак му се наложи да управлява огромна композиция от осемнадесет вагона, натъпкани с войници.

Тази вечер Пекьо се яви в депото напълно пиян. На другия ден, след като бе изненадал Филомен и Жак, той пристигна като огняр при Жак на локомотив номер 698; не правеше никакви намеци, но беше посърнал, сякаш не смееше да погледне началника си в очите. Жак обаче усещаше, че Пекьо се бунтува, не му се подчиняваше или изпълняваше заповедите неохотно, мърморейки нещо под носа си. Вече изобщо не си говореха. Люлеещото се ламаринено мостче, на което пътуваха тъй задружно навремето, се бе превърнало в опасна площадка, където стояха двама настръхнали един срещу друг съперници. Омразата им растеше, бяха готови да се счепкат на тая тясна, устремена с пълна скорост площ, откъдето при най-малък тласък можеха да излетят под колелата. Като забеляза колко пиян е тази вечер Пекьо, Жак застана нащрек; в трезво състояние огнярят се спотайваше, само виното изваждаше на показ звяра в него.

Влакът трябваше да тръгне в шест, но закъсня. Беше съвсем тъмно, когато успяха да натъпчат войниците в товарните вагони, сякаш бяха овце. Заковали бяха най-обикновени дъски вместо скамейки и настаняваха цели отделения, претъпквайки вагоните до краен предел; войниците седяха направо един върху друг, а останалите без места бяха така притиснати, че не можеха да помръднат. В Париж щяха да ги прехвърлят на друг влак и да ги изпратят към Рейн. Бяха каталясали от умора още докато се блъскаха да се настанят. Но преди отпътуването им раздадоха по чашка ракия, а мнозина успяха да прескочат и до съседните лавки, ето защо, зачервени, изблещили очи, сега се веселяха шумно и просташки. Щом влакът излезе от гарата, войниците запяха.

Жак първо погледна небето; буреносни облаци закриваха звездите. Нощта беше извънредно тъмна, никакъв полъх в нажежения въздух; дори винаги освежителният насрещен вятър беше топъл. На черния хоризонт блестяха ярко само сигналите. Той увеличи налягането, за да се изкачи по стръмния наклон между Арфльор и Сей Ромен. Въпреки че седмици наред изучаваше своята машина, все още не бе я овладял напълно; тя беше съвсем нова и най-неочаквано го изненадваше с прищевките и младежките си щуротии. Тази нощ бе особено непокорна и своенравна, готова да пощръклее от няколко въглена в повече. Затова, без да сваля ръка от лоста за скоростите, Жак наблюдаваше пещта, обезпокоен от държането на своя огняр. Платформата тънеше в полумрак, светеше само една лампичка, за да следят нивото на водата, и нажежената до червено вратичка на пещта хвърляше лилави отблясъци. Почти не различаваше Пекьо, но на два пъти му се стори, че той докосва краката му, сякаш се готвеше да го събори. Може пък да беше просто пиянска непохватност, защото сред грохота го чуваше как се кикоти гръмогласно, как надробява въглищата, удряйки прекалено силно с чука, как несръчно криви лопатата. Всяка минута отваряше вратичката и изсипваше ненужни количества гориво върху решетката.

— Стига! — викна му Жак.

Пекьо се направи, че не е разбрал, и продължи да хвърля лопата след лопата; машинистът го хвана за ръката, а огнярят се обърна заплашително, в пиянско изстъпление, надявайки се, че най-сетне ще предизвика желаната кавга.

— Не ме пипай, че ще ти друсна един!… Кеф ми е да вървим бързо!

Влакът летеше в момента с пълна пара по платото между Болбек и Мотвил. Пътуваха директно за Париж; трябваше да спират само на определени места, за да се запасят с вода. Осемнадесетте вагона, натъпкани, претоварени от човешкия добитък, се изнизваха с грохот като огромно влечуго през тъмната равнина. И всичките тия хора, поведени на клане, пееха, пееха като луди, толкова гръмко, че заглушаваха тракането на колелата.^[3]

Жак затвори вратичката с крак. После завъртя колелото на инжектора и каза все още сдържано:

— Прекалено силен е огънят… Защо не поспите, като сте пиян?

Пекьо начаса отвори вратичката и започна да хвърля така бързо въглища, сякаш се канеше да вдигне във въздуха машината. Това вече беше бунт, пълно неподчинение на заповедите, бясна злоба, недържаща сметка за живота на толкова много хора! Жак сам се наведе, за да отпусне ръчката на пепелника и да намали тягата, но огнярят внезапно го сграбчи през кръста, вдигна го и се опита да го хвърли на релсите.

— Мерзавец такъв!… Много ти се иска!… Та да кажеш после, че сам съм паднал, подъл мръсник!

Машинистът успя да се хване за тендера, двамата се плъзнаха и борбата продължи на ламариненото мостче, което играеше под тях. Стиснали зъби, те не продумваха; всеки се мъчеше да блъсне другия през тесния отвор, преграден само с една желязна пръчка. Това обаче не беше толкова просто! Машината препускаше, препускаше като обезумяла; подминаха Барантен, влакът се втурна в тунела при Малоне, а Жак и Пекьо не се пускаха, боричкаха се върху въглищата, удряха си главите в резервоара с водата, мъчеха се да не ритат нажежената вратичка на пещта, защото им пареше краката.

На Жак му хрумна да се надигне и да затвори регулатора, а после да извика някого на помощ, за да го отърват от този разярен безумец, побеснял от алкохол и от ревност. Започваше да отслабва, съзнаваше, че е по-дребен и няма да му стигнат сили да хвърли едрия огняр, предаваше се с настръхнали от ужас коси при мисълта за падането. Направи последно усилие, опипа с ръка, но Пекьо разбра какво се кани да направи, сграбчи го отново през кръста и го вдигна като дете.

— Аха, иска ти се да го спреш!… Ти ми взе жената… Взе ми я… ей сега ще те оправя!…

Машината препускаше, препускаше, влакът изскочи с грохот от тунела и продължи да лети през пустите мрачни поля. Подмина като вихър гарата в Малоне, без помощник-началникът да види двамата мъже, вкопчени в смъртна схватка.

Пекьо направи последно усилие и хвърли Жак; усещайки зиналата паст под себе си, машинистът се впи като обезумял във врата му и го повлече със себе си. Отекнаха два страшни вопъла, сляха се, заглъхнаха. Двамата мъже паднаха заедно под колелата и бяха премазани, накълцани, все така слети в ужасна прегръдка, а толкова дълго бяха живели като братя!… Намериха ги с откъснати глави, без крака, два сплетени трупа, които сякаш още искаха да се удушат.

А волната машина, неуправлявана от никого, препускаше ли, препускаше! Най-сетне своенравната лудетина бе дала воля на младежкия си плам като още неукротена кобила, изтръгнала се от ръцете на коняря и хукнала из равното поле. В котела имаше достатъчно вода, в пещта — много въглища, които се бяха разгорели; за половин час налягането страшно се увеличи, влакът се носеше с бясна скорост. Очевидно главният кондуктор бе заспал от умора. Наблъсканите един до друг войници изпаднаха в луд възторг от бързината на влака и запяха още по-гръмко. Профучаха като мълния край гарата в Маром. Никаква свирка не известяваше, че минават край семафори и гари. Машината тичаше право напред подобно на кон, който навежда глава, не цвили, не се спира пред никакви препятствия. Тя препускаше, препускаше безкрай, сякаш уплашена от собственото си гръмко дихание.

В Руан трябваше да се запасят с вода; цялата гара се вледени от ужас, когато край нея прелетя в шеметна вихрушка от дим и пламък тая машина без машинист и без огняр, тези товарни вагони, препълнени с войници, които ревяха патриотични песни! Те отиваха на война, бързаха да стигнат до бреговете на Рейн. Железничарите размахаха смаяно ръце. После се развикаха разтревожени — никога този разюздан влак, изоставен сам на себе си, нямаше да може да премине благополучно през гарата в Сотвил, вечно задръстена, като всички големи станции, от маневриращи влакове и локомотиви. Разтичаха се да изпратят телеграми, да предупредят. И действително успяха да освободят пътя, като изместиха товарния влак на една допълнителна линия. В далечината вече се чуваше пъхтенето на отскубналото се чудовище. То беше се промъкнало през двата тунела близо до Руан и се приближаваше в бесен галоп като неудържима, свръхестествена сила, която нищо не може да спре. Светкавично премина край гарата в Сотвил, промушвайки се през всички препятствия, без нищо да докосне, и изчезна в мрака, а тракането му постепенно заглъхна.

Сега всички телеграфи по линията звъняха, всички сърца биеха тревожно при вестта за призрачния влак, преминал между Руан и Сотвил. Трепереха от страх, че ще блъсне експреса, който се движеше пред него. А влакът продължаваше да препуска като глиган в гора, без да обръща внимание на червените сигнали и на петардите. В Оасел едва не връхлетя върху един локомотив за проверка на пътищата; вся ужас в Пон дьо л’Арш, защото скоростта му изобщо не намаляваше. Отново изчезна и все препускаше, препускаше напред в непрогледната нощ, без никой да го знае накъде отива.

Какво значение имаха премазаните на пътя му жертви! Нали, тъй или иначе, се бе устремил към бъдещето, без да го е грижа за пролятата кръв? Препускаше без водач в мрака като подгонено към смъртта сляпо и глухо животно, препускаше, натоварен с пушечно месо — с вече затъпелите от умора и алкохол войници, които пееха.