Емил Зола
Човекът-звяр (5)

V

Точно в единадесет и четвърт постът при Европейския мост съобщи с две изсвирвания за пристигането на експреса от Хавър, който изскочи от Батиньолския тунел; скоро влакът разтърси стрелките и с кратък писък навлезе в територията на гарата, като скърцаше със спирачките си, димеше и пръскаше вода — беше цял мокър поради непрестанния проливен дъжд, който го бе обливал от Руан насам.

Железничарите още не бяха минали, за да издърпат резетата на вратите, когато една от тях се отвори и Севрин скочи на перона, макар влакът да бе в движение. Нейният вагон бе последен и се наложи да побърза, за да се добере до локомотива сред внезапно избликналия от купетата поток от пътници, сред тичащите деца и струпаните багажи. Жак стоеше на платформата, чакаше, за да закара машината си в депото; Пекьо изтриваше месинговите чаркове с парцал.

— Нали се разбрахме — каза тя, като се надигна на пръсти. — Ще бъда в три часа на улица Кардине, а вие ще имате добрината да ме представите на вашия началник, за да му благодаря.

Това бе предлогът, измислен от Рубо — да изкаже благодарност на началника на Батиньолското депо за някаква дребна услуга. По този начин щеше да се наложи машинистът да се държи любезно с нея, тя можеше да намери начин да се сближи повече с него и да му въздействува.

Само че мокрият и почернял от въглищния прах Жак, изтощен от борбата с дъжда и вятъра, я гледаше сурово и не й отговаряше. Като заминаваше от Хавър, не бе успял да се отърве от съпруга й; беше потресен при мисълта да остане насаме с нея, защото вече му бе ясно, че я желае.

— Нали така? — усмихна се тя отново, като го стрелна с нежния си гальовен поглед, макар да бе изненадана и малко отвратена от мръсотията по него, която го правеше почти неузнаваем. — Нали? Разчитам на вас.

Тя се бе надигнала още, хвана се за някаква желязна дръжка — беше с ръкавици — и Пекьо любезно й подхвърли:

— Внимавайте, ще се изцапате.

Наложи се Жак да отговори. Той се обади кисело:

— Да, на улица Кардине… Стига да не се стопя съвсем под тоя дъжд. Ама че гадно време!

Домъчня й, като го виждаше колко ужасно изглежда, и добави, сякаш той се бе мъчил само заради нея:

— Горкичкият, а на мен ми беше толкова удобно!… Трябва да знаете, че мислех за вас, така се ядосвах на тоя порой… А колко се радвах, че тази сутрин пътувам с вас и довечера ще ме върнете обратно с експреса!

Ала тия мили, приятни и задушевни приказки сякаш го притесниха още повече. Той явно изпита облекчение, като чу някакъв глас да вика: „Назад!“ Бързо дръпна връвта на свирката, а огнярят махна на младата жена да се пази.

— До три часа!

— Да, в три!

И докато локомотивът набираше ход, Севрин последна напусна перона. Излезе на улица Амстердам и се канеше да разтвори чадъра си, но с удоволствие забеляза, че вече не вали. Спусна се до площад Хавър, поколеба се за миг и реши, че ще бъде по-добре да обядва сега. Беше единадесет и двадесет и пет и тя влезе в един евтин ресторант на ъгъла на улица Сен Лазар, където си поръча пържени яйца и котлет. Хранеше се бавно и мислеше за всички ония неща, които се въртяха в главата й седмици наред — лицето й бе бледо и изопнато, по него нямаше и следа от очарователната й усмивка.

Предния ден, два дни след разпита в Руан, Рубо бе сметнал, че е опасно да изчакват, и реши да я прати при господин Ками-Ламот — не в министерството, а в дома му на улица Роше, намиращ се в съседство с къщата на Гранморен. Тя знаеше, че в един часа ще го завари там, не бързаше, подготвяше думите си, мъчеше се да предвиди какво ще й отговори, за да не се смути после. Имаше и друга причина, поради която бяха решили вчера да отпътува незабавно: бяха научили от клюкарите на гарата, че госпожа Льобльо и Филомен навсякъде разправяли как Компанията ще уволни Рубо, понеже се е изложил; най-лошото бе, дето господин Дабади при разговор не бе отрекъл слуха, което му придаваше още по-голяма тежест. Налагаше се спешно Севрин да отиде в Париж да се бори за тяхната кауза и най-вече да измоли покровителството на тази видна личност, както бе сторила по-рано с председателя. Ала зад тази молба, която трябваше да обясни целта на посещението й, се криеше нещо много по-неотложно — парещата, неутолима жажда да научи как се развиват събитията, която тласка престъпниците да се издадат, но да не останат в неведение. Неизвестността ги убиваше, а освен това, откакто Жак им бе съобщил за подозрението относно участието на второ лице в убийството, имаха чувството, че са разкрити. Измъчваха ги предположения — дали не са открили писмото, дали не са сглобили подробностите; непрекъснато очакваха да им направят обиск, да ги арестуват; терзаеха се тъй силно, тъй тревожни и заплашителни им се струваха и най-дребните факти наоколо, че вече дори предпочитаха всичко да рухне, но да се отърват от непрестанните страхове. Да узнаят — и мъките им щяха да се свършат!

Севрин дояде котлета — беше се замислила толкова дълбоко, че трепна, когато дойде на себе си, учуди се как се е озовала тук сред тоя народ. В устата й горчеше, не можеше да преглъща, не й се щеше дори да пийне кафе. Но макар да се бе хранила бавно, беше едва дванадесет и четвърт, когато излезе от ресторанта. Трябваше да се мотае още четиридесет и пет минути! Уж обожаваше Париж, толкова обичаше да се шляе волно по улиците в редките случаи, когато идваше, а сега се чувствуваше самотна, изплашена, нямаше търпение всичко да приключи, за да се скрие някъде. Тротоарите бяха почти изсъхнали, топъл ветрец бе разпръснал облаците. Тя се спусна по улица Тронше, озова се сред сергиите с цветя при „Мадлената“ — мартенски пазар, отрупан с нацъфтели иглики и азалии, под бледата светлина на този ден в края на зимата. Обикаля половин час сред преждевременно настъпилата пролет, в главата й все тъй блуждаеха разни мисли, струваше й се, че Жак е врагът, когото трябва да обезоръжи. Имаше чувството, че вече е била на улица Роше, че там всичко е наред и й остава само да накара младежа да си мълчи; не беше лека работа и тя се объркваше, завладяна от романтични копнежи. Но това не я изморяваше, не я плашеше, а й носеше ведро спокойствие. После изведнъж видя часовника над някаква будка: един и десет. Още нищо не бе свършила, рязко се върна към действителността и побърза да се отправи към улица Роше.

Домът на господин Ками-Ламот се намираше на ъгъла на улиците Роше и Неапол; Севрин трябваше да мине пред къщата на Гранморен — тиха, пуста, със спуснати щори. Тя вдигна очи и ускори крачка. Спомни си как бе дошла тук последния път, високата сграда се издигаше заплашително. Повървя малко и се обърна инстинктивно като човек, преследван от гръмкия глас на тълпата — съзря на отсрещния тротоар господин Дьонизе, съдия-следователя от Руан, който също вървеше в нейната посока. Беше потресена. Дали я е забелязал как поглежда къщата? Но той крачеше най-спокойно, остави го да мине напред и го последва крайно смутена. Сърцето й отново подскочи, когато го зърна как спира на ъгъла на улица Неапол и звъни на вратата на господин Ками-Ламот.

Обзе я ужас. Сега вече никога нямаше да посмее да отиде там. Върна се, изтича по улица Единбург и се спусна към Европейския мост. Едва там реши, че е на сигурно място. Застана неподвижно до парапета, отчаяна, без да знае къде да отиде и какво да стори, и се загледа надолу през металните конструкции към ширналата се гара, из която непрестанно се движеха влакове. Тя ги следеше с изплашените си очи и си мислеше, че съдията сигурно бе дошъл тук във връзка с делото, че двамата мъже разговарят за нея и в този миг се решава съдбата й. Всичко й се стори безнадеждно, прииска й се да не се връща на улица Роше, а да се хвърли още сега под някой влак. Изпод навеса на централния перон тъкмо се изнизваше един, тя го загледа как се приближава и той мина под нея, като лъхна в лицето й топли кълбета бяла пара. После си даде сметка, че би било глупаво да измине целия този път напразно, че ако не събере сили да провери сама какво става, ще трябва да се върне, отнасяйки със себе си само ужасяващата неизвестност, и реши да постои така пет минути, за да се стегне. Свиреха локомотиви, тя се загледа в един от тях, мъничък, който извеждаше някакъв влак от предградията; после вдигна очи наляво и съзря отвъд фоайето на пощенското отделение високо върху фасадата на сградата, намираща се в задънената улица Амстердам, прозореца на старата Виктоар, същия прозорец, на чийто перваз се бяха облегнали двамата със съпруга й, преди да се разрази ужасната сцена, причинила нещастието им. Припомни си в какво опасно положение се намираше, прониза я такава остра болка, че изведнъж доби сили да се пребори с всичко, само и само да дойде краят. Ушите й писнаха от свирките и нестихващия грохот, плътни стълбове дим заприщваха простора и изпълваха светлото небе над Париж. Тя отново се запъти към улица Роше, сякаш отиваше да се самоубие, дори ускори крачка — боеше се да не би да не завари никого.

Севрин дръпна звънеца и веднага се вцепени ужасена. Но един слуга я въведе в някакво холче, покани я да седне, попита я за името й. През открехнатата врата до нея долетя разгорещен разговор на двама души. После настъпи пълна, ненарушавана от нищо тишина. Долавяше само глухо туптене в слепоочията си, казваше си, че съдията сигурно е още зает, че вероятно ще я накарат да чака дълго, а очакването започваше да й се струва непоносимо. След това изведнъж дойде изненадата: слугата я покани да го последва. Съдията явно не бе излязъл. Севрин усещаше, че е тук, скрит зад някоя от вратите.

Озова се в голям работен кабинет с черни мебели, с дебел килим и масивна облицовка — толкова мрачен и тъй плътно затворен, че отвън не достигаше никакъв шум. В една бронзова кошница имаше цветя — бледи рози. Те издаваха някакво спотаено изящество, вкус към приятното съществуване, скрит зад привидната строгост. Домакинът стоеше прав, изискан, пристегнат в своя редингот; и той имаше строг вид, беше с тясно лице, обрамчено от сребреещи бакенбарди; елегантността му издаваше застаряващия красавец — все още строен, сдържан, но приветлив, макар нарочно да се държеше официално и хладно. В полумрака на помещението й се стори необикновено висок.

Още с влизането си Севрин се притесни от горещия, спарен въздух, в който се носеше мирисът на тапицерията; не виждаше нищо друго освен господин Ками-Ламот, който от своя страна я наблюдаваше как се приближава. Не я покани да седне и натрапчиво мълчеше в очакване тя да заговори първа и да обясни причината за посещението си. Известно време нищо не нарушаваше тишината; после Севрин внезапно се стегна, овладя се въпреки опасността — успокои се, стана предпазлива.

— Господине — каза тя, — простете ми, че си позволявам да ви припомня за себе си и да моля за вашето снизхождение. Знаете какво ужасно събитие ни сполетя и тъй като сега съм напълно безпомощна, осмелих се да предположа, че вие бихте ни защитили и бихте поели донякъде покровителството, което ми оказваше вашият приятел, моят закрилник, когото все още оплаквам.

Господин Ками-Ламот нямаше какво друго да стори, освен да я покани да седне, тъй като тя бе изрекла тия думи по съвършен начин с вроденото си женско лицемерие — без да проявява нито прекалена скромност, нито прекалена скръб. Само остана мълчалив, седна и отново зачака. Тя продължи, понеже видя, че трябва да се доизясни:

— Искам най-смирено да освежа паметта ви и да ви подсетя, че имах честта да ви срещна в Доенвил. Ах! Това бяха най-щастливите ми години!… Сега за мен настъпиха тежки дни, единствено на вас мога да се осланям, господине, умолявам ви в името на оня, който ни напусна. Вие го обичахте, довършете доброто му дело, бъдете за мен това, което беше той.

Господин Ками-Ламот я слушаше, гледаше я и подозренията му се изпаряваха — тъй естествена и очарователна му се струваше тя със своята болка и с молбите си. Бележката, която бе открил между книжата на Гранморен, нямаше подпис, но му се стори, че може да е само от нея, тъй като знаеше за нейната благосклонност към председателя; когато преди малко му бяха съобщили за посещението й, вече бе напълно убеден в това. Прекъсна разговора си със съдията с намерението да затвърди увереността си. Но възможно ли бе тя да е престъпница, след като му изглеждаше тъй спокойна и нежна?

Прииска му се да добие по-ясна представа. Запита я с все същия строг вид:

— Обяснете ми за какво става дума, госпожо… Спомням си, готов съм да ви окажа съдействие, ако няма нищо нередно.

Тогава Севрин най-точно разказа как мъжът й е бил заплашен с уволнение. Много му завиждали за качествата и за високото покровителство, с което се бил ползувал досега. Мислели, че вече е безпомощен, надявали се да го съсипят, правели какви ли не усилия. Впрочем не желаела да споменава имена; мереше думите си, макар заплахата да бе надвиснала неотвратимо над тях. Решението й да дойде в Париж показваше, че е била убедена в необходимостта да действува колкото се може по-бързо. Може би утре щеше да бъде вече твърде късно: тя молеше за незабавна помощ и подкрепа. Привеждаше толкова многобройни логични факти и справедливи причини, че сякаш наистина не бе дошла с никаква друга цел.

Господин Ками-Ламот не пропускаше нищо, дори едва доловимото потрепване на устните й; той нанесе своя първи удар:

— От къде на къде Компанията ще уволнява вашия мъж? Той не се е провинил в нищо спрямо нея.

Севрин също не го изпускаше из очи, изследваше и най-ситните бръчици по лицето му, питаше се дали е намерил писмото; и макар въпросът да бе прозвучал съвсем невинно, внезапно за нея не остана и капка съмнение, че то се намира тук, в някое чекмедже из този кабинет: той знаеше — това бе капан, искаше да провери дали ще се осмели да спомене истинските причини за тази немилост. Освен това гласът му бе прозвучал по-отчетливо и тя усети как безцветните му очи на изтощен човек се ровят в душата й.

Тя храбро тръгна срещу опасността.

— Божичко, господине, чудовищно е, но ни заподозряха, че заради онова завещание сме убили нашия благодетел. Съвсем лесно доказахме невинността си. Ама все нещичко от тия ужасни обвинения си остава и Компанията сигурно се опасява да не стане скандал.

Той отново бе смаян и разколебан от откровеността и най-вече от убедителния й тон. Освен това тя отначало му се бе сторила невзрачна, ала сега започваше да я намира извънредно привлекателна с тия мили, покорни сини очи под бунтарски бухналата черна коса. Спомни си за своя приятел Гранморен със завист и с възхищение: как тъй тоя хитрец, по-възрастен от него с цели десет години, бе успял да поддържа до смъртта си връзки с такива създания, след като самият той трябваше да се откаже от подобни игри, за да не се стопят и последните му силици? Наистина тя бе очарователна, изящна и в хладното му поведение на чиновник, който се е нагърбил с неприятна задача, неволно прозираше усмивката на добрия ценител, вече оттеглил се от житейската суета.

Севрин сгреши, като добави с безочието на жена, усетила своето надмощие:

— Хора като нас не биха извършили убийство за пари. Би трябвало да има някаква друга подбуда, а такава подбуда няма.

Той впери очи в нея и видя как потрепнаха ъгълчетата на устните й. Тя беше. От тоя миг вече бе напълно уверен. А като го забеляза как престана да се усмихва и затърка нервно брадичката си, Севрин незабавно проумя, че се е издала. Обзе я слабост, волята й изневеряваше. Все пак продължи да седи наперено на стола си и да слуша собствения си глас, все тъй равен, докато изричаше нови и нови точни, правилни слова. Разговорът продължаваше, но двамата нямаше какво повече да научат; незначителните приказки прикриваха други, неизречени думи, които двамата си размениха. Писмото беше у него, тя го бе написала. Това се съдържаше дори в мълчанието им.

— Госпожо — заяви най-сетне той, — нямам нищо против да се обадя в Компанията, ако наистина заслужавате това. А и точно днес очаквам да дойде при мен по друг въпрос началникът на експлоатацията… Само че ще ми бъдат необходими някои сведения. Я ми напишете името, възрастта и длъжността на съпруга си и изобщо всичко, от което бих могъл да вникна по-добре във вашето положение.

Побутна към нея една масичка, без да я гледа, за да не я изплаши съвсем. Тя изтръпна: искаше да му напише нещо, за да сравни почерка от нейния лист с почерка от писмото. За миг се помъчи да намери някакъв предлог, твърдо решена да откаже. После разсъди: какъв смисъл би имало? Нали той знае. Все някак щяха да открият образец от почерка й. Без да проявява каквото и да било смущение, с най-невинен вид написа онова, което бе поискал; той бе застанал зад гърба й и отлично разпозна почерка, макар и по-едър, не тъй треперлив, както на бележката. Тази нежна, крехка женица започваше да му се струва извънредно храбра; отново се усмихна, понеже тя не можеше да го види — усмивка на човек, върху когото единствено чарът може да окаже някакво въздействие, след като опитът го е научил да бъде безразличен към всичко останало. Всъщност най-важното бе да изглеждаш справедлив. Той се грижеше единствено за показната страна на властта, чийто служител беше.

— Е, госпожо, дайте ми това нещо, ще проверя и ще направя, каквото мога.

— Много съм ви благодарна, господине… Значи, ще издействувате мъжът ми да остане на поста си, да считам ли въпроса за уреден?

— О, в никакъв случай! Не поемам никаква отговорност… Ще видим, трябва да помисля.

Наистина той се колебаеше, не знаеше как да постъпи с тия двама души. Тя пък изпитваше неудържим страх, откакто усещаше, че е в ръцете му: боеше се от неговата нерешителност, от възможността да я спаси или погуби, тъй като нямаше представа какви подбуди щяха да насочват действията му.

— Ах, господине, помислете си само как се измъчваме! Не можете да ме отпратите, без да ми дадете поне някаква увереност.

— Бога ми, госпожо, няма как! Нищо не мога да сторя. Ще почакате.

Той я побутваше към вратата. Трябваше да си върви, а беше отчаяна, разнебитена, готова да признае всичко още сега, само и само да го накара да й каже ясно какво възнамерява да прави с тях. За да остане още малко с него, надявайки се да предизвика някакъв обрат, тя възкликна:

— Щях да забравя, имах намерение да ви поискам съвет за онова проклето завещание… Смятате ли, че трябва да откажем да получим дарението?

— Законът е на ваша страна — отвърна предпазливо той. — Това е въпрос на лична преценка и на обстоятелствата.

Понеже вече беше стигнала на прага, направи последен опит:

— Господине, умолявам ви, не ме отпращайте така, кажете ми дали има някаква надежда.

В самозабравата си тя го хвана за ръката. Той я отдръпна. Но вперените в него очи бяха тъй хубави, тъй смирени, че се разчувствува.

— Добре, елате пак в пет часа. Може и да ви кажа нещо по-определено.

Севрин си излезе, напусна къщата по-разтревожена, отколкото на идване. Положението бе станало по-ясно, но съдбата й бе все тъй несигурна, имаше опасност да я арестуват незабавно. Какво да прави до пет часа? Внезапно си спомни за Жак, съвсем го беше забравила: той също можеше да я погуби, ако я арестуват! Още нямаше дори два и половина, но тя забърза по улица Роше към улица Кардине.

Когато остана сам, господин Ками-Ламот постоя край бюрото си. Поддържаше постоянни връзки с Тюйлери — понеже бе главен секретар в Министерството на правосъдието, там го викаха всеки ден, властта му бе не по-малка от властта на министъра, често го използуваха дори за по-поверителни задачи, и той знаеше колко се дразнят и безпокоят отгоре по повод делото Гранморен. Вестниците на опозицията все още водеха шумна кампания, едни обвиняваха полицията, че толкова много се занимавала с политически провинения, та не й оставало време да арестува убийците, други се ровеха в частния живот на председателя и загатваха, че той е свързан с двора, където царял долен разврат; изборите наближаваха и тази кампания ставаше направо пагубна. Ето защо бяха заявили на главния секретар най-безпрекословно да приключи бързо с този въпрос, все едно как. Министърът му беше прехвърлил отговорността за това деликатно дело и той, на своя отговорност, трябваше да вземе решение: необходимо бе да разсъди хубаво, не се съмняваше, че цялата вина ще бъде стоварена върху него, ако не се справи добре.

Все така умислен, господин Ками-Ламот отиде да отвори вратата към съседната стая, където го чакаше господин Дьонизе. Той бе чул всичко и още с влизането си възкликна:

— Казах ли ви — няма никакви основания да подозираме тия хорица… Жената явно само се чуди как да спаси мъжа си, та да не го изхвърлят. Не каза нито една подозрителна думичка.

Главният секретар не отговори веднага. Той се вглеждаше съсредоточено в едрото лице и в тънките устни на съдията, които едва сега му направиха впечатление; мислите му се завъртяха около съдебното ведомство, в което се разпореждаше като всемогъщ началник на личния състав, чудеше се как е възможно чиновниците да запазят все пак някакво достойнство в бедността си, да съхранят разума си въпреки затъпяващото служебно ежедневие. Този тук например се мислеше за хитър, но наистина въпреки полускритите си под тежките клепачи очи бе готов да се устреми право напред, стига да е убеден, че се е добрал до истината.

— Значи, твърдите, че този Кабюш е виновникът? — попита господин Ками-Ламот.

Господин Дьонизе трепна изненадан.

— Ама разбира се!… Всичко говори против него. Изброих ви уликите, осмелявам се да заявя, че те се навързват по класически начин, нито една не липсва… Опитах се да разбера дали не е имало съучастник, някаква жена в купето, както ми подсказахте вие. Това до известна степен имаше нещо общо с показанията на един машинист, който за миг е видял как е извършено убийството; но след като го разпитах най-внимателно, този човек не потвърди първоначалното си изявление и дори каза, че тъмната маса, за която е споменал, явно е била одеялото… О, не! Няма съмнение, Кабюш е виновникът, още повече, че ако не хванем него, просто няма кого да хванем.

Главният секретар се бе въздържал да му представи писменото доказателство, с което разполагаше; сега вече бе убеден в правотата си, но още повече не му се щеше да съобщи истината. За какво да помита лъжливата следа, по която бе тръгнало следствието, щом истинската щеше да създаде още по-големи неприятности? Първо трябваше да премисли добре всичко.

— Боже мой! — промълви той с уморена усмивка. — Нищо не ми остава, освен да призная, че може би сте доста близо до истината… Всъщност поканих ви само за да проучим заедно някои сериозни моменти. Това дело е извънредно необичайно, а ето че доби напълно политически характер: усещате го, нали? Ето защо може да ни се наложи да действуваме от държавническа позиция… Да видим сега, но честно — от разпитите, които сте водили, излиза, че онова момиче, любовницата на Кабюш, е била изнасилена, нали?

Съдията хитро присви устни, както си имаше обичай, а клепачите му почти изцяло се спуснаха.

— Боже мой! Председателят, изглежда, добре я е наредил и това няма начин да се скрие на процеса… Пък и бих добавил, че ако защитата бъде поверена на адвокат от опозицията, като нищо ще изплуват някои неприятни обстоятелства — из нашия край не липсват такива неща.

Не беше толкова глупав този Дьонизе, когато успяваше да се измъкне от дребнавостите на занаята си и от непоклатимото си убеждение, че е проницателен и всесилен. Беше разбрал защо е поканен не в министерството, а в жилището на главния секретар.

— Изобщо — заключи той, като видя, че началникът му мълчи, — делото ще бъде доста мръсничко.

Господин Ками-Ламот само кимна. В този миг преценяваше какво би могло да изникне от другия процес — в случай, че бъдат обвинени съпрузите Рубо. Изправеха ли мъжа пред съда, той неминуемо щеше да разкаже всичко, жена му също щеше да обясни как е била опозорена още като момиче, как се е стигнало до прелюбодеянието и как бясната ревност на съпруга го е подтикнала към убийство; освен това щеше да става дума не за някаква слугиня и за някакъв излежал присъдата си престъпник и чиновникът — съпруг на тази хубава женичка — щеше да изложи цяла една прослойка от буржоазията и от железопътните служби. Пък и знае ли човек накъде могат да избият нещата, когато се касае за личност като покойния председател? Кой знае на какви отвратителни изненади щяха да се натъкнат. Не, решително едно дело със съпрузите Рубо, които бяха истинските виновници, щеше да се окаже още по-мръсно. Без съмнение — чисто и просто трябваше да се откаже от него. Ако се налага да има дело, по-добре би било то да бъде срещу невинния Кабюш.

— Приемам хипотезата ви — обърна се Ками-Ламот най-сетне към господин Дьонизе. — Наистина има сериозни улики срещу този работник, щом са налице такива важни основания да си отмъщава… Но колко неприятно е всичко това, господи! В каква кал ще трябва да се ровим!… Зная, че последствията не бива да занимават правосъдието, че то трябва да надрасне всякакви тесни интереси…

Той красноречиво махна с ръка, вместо да продължи, а умълчалият се на свой ред съдия мрачно очакваше недоизречената заповед. Щом се съгласяваха с истината, до която той се бе добрал с помощта на разума си, беше готов в служба на властта да пренебрегне най-светите представи за правосъдието. Но колкото и да бе опитен в подобни сделки, секретарят този път избърза, заговори твърде рано — като господар, комуто трябва да се подчинят.

— С една дума, делото трябва да се прекрати… Направете необходимото и го приключете.

— Извинете, господине — заяви господин Дьонизе, — ходът на делото не зависи вече от мене, това е въпрос на съвест.

Господин Ками-Ламот веднага се усмихна и си възвърна достойния вид на врял и кипял, учтив мъж, който се отнася със сдържана подигравка към целия свят.

— Несъмнено. Затова се обръщам към вашата съвест. Нека тя ви продиктува единствено вярното решение, убеден съм, че ще прецените всички „за“ и „против“, за да възтържествуват свещената правда и общественият морал… Навярно знаете много по-добре от мен, че човек трябва да избира по-малкото пред по-голямото зло… С една дума, обръщаме се към вас като към добър гражданин и честен човек. Никой няма намерение да оказва натиск върху вашата независимост и повтарям ви, делото е изцяло във ваши ръце, както впрочем изисква и законът.

Съдията държеше ревностно на своята неограничена власт, особено когато му предстоеше да я използува не по предназначение, и кимаше доволно, докато слушаше тези думи.

— Впрочем — продължи събеседникът му тъй добронамерено, че в тона му вече почти се долавяше насмешка — ние отлично знаем към кого се обръщаме. Отдавна следим вашата съвестна работа и ще си позволя да ви кажа, че ако разполагахме със свободно място, още сега щяхме да ви отзовем в Париж.

Господин Дьонизе трепна. Как? Нима ако им направи исканата услуга, ще задоволят голямата му амбиция, заветната му мечта да го вземат в Париж? Но господин Ками-Ламот беше го разбрал и продължи веднага:

— Място за вас ще има, това е въпрос на време… Но след като вече се разбъбрих така, с удоволствие ще ви съобщя, че сте включен в списъка на кандидатите за орден на петнайсети август.

За миг съдията се замисли. Предпочиташе да го повишат, понеже бе пресметнал, че това ще означава сто шестдесет и шест франка повече на месец; при относителната беднотия, в която живееше, това щеше да бъде истинска благодат — можеше да поднови гардероба си, прислужницата му Мелани щеше по-добре да се храни и нямаше да бъде вече толкова кисела. Но и орденът не беше за пренебрегване. Освен това бе получил едно обещание. Не беше продажен, бяха го възпитали да бъде честен и посредствен съдебен чиновник, но се предаде пред тази надежда, пред мъглявата уговорка на началството, че непременно ще се погрижи за него. Юридическото призвание се бе превърнало за него в служба като всяка друга, той се прекланяше пред възможността да го повишат, беше се преобразил в страстен молител, винаги готов да се подчини на заповедите на властимеющите.

— Поласкан съм — промълви той, — ако обичате, предайте думите ми на господин министъра.

Стана, защото усети, че и за двамата би било неудобно да разговарят повече. После заключи с помръкнал поглед:

— В такъв случай ще прекратя разследването, като имам предвид основателните ви забележки. Естествено, след като нямаме безпрекословни доказателства срещу Кабюш, по-добре е да не поемаме ненужен риск и да започваме процес… Ще го освободим и ще продължим да го наблюдаваме.

Изпращайки го до вратата, главният секретар стана още по-любезен:

— Господин Дьонизе, ние разчитаме напълно на изключителното ви чувство за такт и на почтеността ви.

Когато остана сам, господин Ками-Ламот прояви любопитство, което бе вече излишно, и сравни почерка върху листа на Севрин с почерка от неподписаната бележка, открита сред книжата на председателя Гранморен. Приликата бе очевидна. Сгъна писмото и го скъта най-внимателно, макар да не бе споменал за него пред съдия-следователя, защото смяташе, че си струва да има подръка подобно оръжие. Пред очите му сякаш отново изникна профилът на онази крехка, но силна и тръпнеща от желание да се защити женичка, той сви безразлично и насмешливо рамене. Ах, тия създания — веднъж да не поискат нещо!

Севрин пристигна на улица Кардине в три без двадесет, твърде рано за срещата, която си бяха определили с Жак. Той живееше тук, в тясна стаичка на последния етаж на висока сграда, и се прибираше само вечер, за да спи; впрочем два пъти в седмицата му се налагаше да нощува в Хавър, тъй като трябваше след вечерния да поеме сутрешния експрес. Днес обаче се бе прибрал, и се бе хвърлил в кревата си — мокър, съсипан от изтощение. Може би Севрин щеше да го чака дълго, но го събуди кавгата на живеещото в съседство семейство — мъжът биеше жена си, а тя пищеше. Настроението му бе отвратително, ала все пак се поизми и се облече, понеже като погледна през прозорчето на мансардата, зърна долу на тротоара Севрин.

— Ето ви най-после! — възкликна тя, като го видя на входа. — Вече се притеснявах да не би да съм се объркала… Бяхте ми споменали нещо за ъгъла на улица Сосюр…

Не дочака да й отговори, а огледа къщата.

— Значи, тук живеете?

Без да й обяснява, той й бе определил среща пред жилището си, понеже депото, където трябваше да отидат, се намираше отсреща. Въпросът й го смути, уплаши се от приятелски чувства да не пожелае да види стаичката му. Тя бе толкова скромно обзаведена и в такъв безпорядък, че не би могъл да понесе подобен срам.

— Не „живея“, а съм кацнал — отвърна й. — Хайде, бързо, страхувам се, че шефът ще е излязъл.

Наистина, когато отидоха до къщичката му от другата страна на депото, близо до гарата, не го откриха; напразно обиколиха халетата: навсякъде им казаха да се върнат към четири и половина, ако искат да го заварят в ремонтните работилници.

— Добре, ще се върнем — заяви Севрин.

Когато излязоха и отново остана насаме с Жак, тя го попита:

— Нали нямате нищо против да почакаме заедно, ако сте свободен?

Не можеше да й откаже, още повече, че независимо от смътното безпокойство, което будеше в него, тя го привличаше все по-силно и по-силно и макар да се бе зарекъл да се държи мрачно, неволно й хвърляше все по-ведри погледи. Продълговатото й, нежно лице сякаш му подсказваше — тази жена навярно е способна да обича като вярно куче, човек не би се осмелил да вдигне ръка срещу нея.

— Ами да, ще остана с вас — отговори й той малко по-меко. — Само че имаме да убиваме повече от един час време… Искате ли да отидем в някое кафене?

Тя му се усмихна, беше доволна, че най-после се е поотпуснал. Възпротиви се веднага:

— О! Не, не, не искам да се затваряме… По-добре ме разведете из улиците, все едно къде.

И весело го хвана под ръка. Сега, след като чернилката от пътуването бе изчезнала, той й се струваше доста изискан, имаше вид на заможен чиновник, на представител от средната буржоазия, държането му беше независимо, дори малко надменно, усещаше се, че прекарва много време на открито и се сблъсква с опасността всеки ден. Досега не бе забелязвала колко е привлекателен с кръглото си, спокойно лице, с тъмните мустаци, открояващи се върху бялата кожа; само очите му, осеяни със златисти петънца, я отбягваха и продължаваха да я смущават. Дали нарочно се стараеше да не среща погледа й, за да не й се чувствува задължен, за да може в случай на нужда да постъпи както желае, дори да й навреди? Все още се луташе в неизвестност, тръпки я побиваха, щом се сетеше за кабинета на улица Роше, където се решаваше съдбата й, но от този миг бе завладяна от едничката цел да спечели напълно на своя страна мъжа, когото бе уловила под ръка, да го накара непременно да я гледа в очите, когато се обръща към него. Само тогава той щеше да бъде неин. Не бе влюбена, дори не помисляше за това. Мъчеше се да го обсеби, за да не бъде опасен за нея.

Повървяха мълчаливо няколко минути сред нестихващия поток от минувачи, който изпълваше многолюдния квартал. Понякога се налагаше да слизат от тротоара; крачеха по уличното платно, сред колите. После стигнаха до Батиньолската градинка, която беше почти пуста по това време на годината. Умитото от сутрешния порой небе беше кристално синьо; люляците бяха започнали да цъфтят под топлите мартенски лъчи.

— Не може ли да се отбием за малко тук? — попита Севрин. — Тълпата просто ме зашеметява.

Самият Жак също се канеше да се насочи натам — изпитваше несъзнателна нужда да се отдалечи от навалицата, да остане насаме с нея.

— Защо пък не — рече той. — Да се отбием.

Тръгнаха бавно покрай моравите, между дърветата с голи клони. Няколко жени разхождаха пеленачета, отделни минувачи за по-пряко минаваха с бързи крачки през градината. Прекосиха рекичката, изкачиха се по алпинеума, помаяха се, после се наканиха да се върнат обратно, озоваха се сред няколко борчета, чиито неизменни тъмнозелени иглички искряха на слънцето. В това уединено кътче, далеч от всички погледи, имаше пейка и те седнаха на нея, без да се наговорят, сякаш някакво предварително споразумение ги бе отвело до нея.

— Все пак днес е много приятно — каза тя след кратко мълчание.

— Да — отговори той, — дори и слънцето се показа.

Но мислите им витаеха съвсем другаде. След като толкова дълго бе отбягвал жените, той си мислеше как тъй се бе сближил точно с тази. Тя седеше до него, почти го докосваше, заплашваше да завладее живота му и това непрестанно го удивляваше. След последния разпит в Руан за него нямаше съмнение, че тази жена бе взела участие в убийството край Кроа дьо Мофра. Как? При какви обстоятелства? Поради какви страсти и подбуди? Беше си задавал тези въпроси, без да може да им даде ясен отговор. Криво-ляво си бе скалъпил някаква версия: алчният, груб съпруг навярно е бързал да пипне наследството; боял се е да не би завещанието да бъде променено в тяхна вреда; може би си е правил сметка да обвърже жена си с кървава връзка. Предъвкваше тая история, тъмните й страни го привличаха, мамеха го, но не се опитваше да ги разгадае. Не го напускаше и мисълта, че негов дълг е да съобщи за това на правосъдието. Тъкмо тази мисъл го занимаваше, откакто се бе настанил до нея на пейката и топлото й бедро бе почти долепено до неговото.

— Странно е човек да седи така навън през март, като че ли е лято — добави той.

— О! — каза тя. — Като изгрее слънце, всичко се оправя.

И също си мислеше, че този момък трябва да е съвсем глупав, ако досега не е прозрял вината им. Толкова му се бяха набивали в очите, пък тя дори и сега му се навираше. Затова в паузите между нищо неозначаващите думи се опитваше да проследи разсъжденията му. Очите им се срещнаха и Севрин долови, че той се пита дали не е видял самата нея като тъмно тяло, притискащо краката на убития. Какво да стори, какво да каже, та да го обвърже с неразрушима връзка? Обади се:

— Сутринта в Хавър беше много студено.

— Пък и тоя дъжд, дето ни опра — добави той.

В този миг на Севрин изведнъж й дойде вдъхновение. Дори не се замисли, не се поколеба: тласъкът идеше отвътре, от неведомите дълбини на разума и на сърцето й; ако се бе поколебала, нямаше да каже нищо. Усещаше обаче, че постъпва правилно, че с думите си ще го спечели.

Полекичка го хвана за ръката, погледна го. Кичестите зелени борчета ги скриваха от погледите на минувачите по съседните улици; чуваха само далечното трополене на колите, приглушено от слънчевото усамотение на градинката; там, където алеята извиваше, едно детенце си играеше мирно и тихо, като сипваше с лопатка пясък в кофичката си. Без никакъв преход, сякаш с цялата си душа тя го запита полугласно:

— Смятате ли, че съм виновна?

Той потръпна леко и я погледна в очите, сетне й отговори също с тих, развълнуван глас:

— Да.

Тогава тя стисна по-силно ръката му; не продължи веднага, усещаше как някаква треска ги връхлита и двамата.

— Грешите, аз не съм виновна.

Каза това не за да го убеди, а само за да го предупреди, че трябва да си остане невинна в очите на другите. Това бе признание на жена, която отрича и настоява отрицанието й въпреки всичко и завинаги да бъде прието като истина.

— Не съм виновна… Не искам повече да ме оскърбявате, като си мислите, че съм виновна.

Радваше се, виждайки как той не може да откъсне очи от очите й. Разбира се, съзнаваше, че се оставя в ръцете му, защото всъщност му се отдаваше и ако по-късно я пожелаеше, не би могла вече да му откаже. Връзката помежду им обаче не можеше да бъде прекъсната: нека се опита да заговори сега, след като е неин, а тя — негова. Признанието ги бе споило в едно.

— Нали няма да ме оскърбявате повече и ще ми вярвате?

— Да, вярвам ви — отговори той и се усмихна.

Защо да бъде груб, да я насилва да приказва за онова ужасно нещо? По-късно, ако й се прииска, сама ще му разкаже. Начинът, по който му се бе изповядала, за да се успокои, без да му каже нищо, го бе разнежил, сякаш така изразяваше безграничната си обич към него. Беше толкова доверчива, толкова крехка с тия чудни сини като цветчета на зеленика очи! Струваше му се въплъщение на женствеността, вечно готова да принадлежи на мъжа, да му се покорява и да бъде щастлива от това. А най-хубаво му беше, че докато седяха тъй, ръка за ръка и очи в очи, не долавяше никакъв отзвук от болестта си, от ужасяващата тръпка, която го разтърсваше, когато се озовеше до жена и я пожелаеше. Всички други, чиято плът бе докосвал, бяха събуждали в него жажда да хапе, неистова, отвратителна жажда за кръв. Нима бе възможно да я обикне, без да иска да я убие?

— Известно ви е, че съм ваш приятел, няма защо да се боите от мен — промълви той в ухото й. — Не искам да зная нищо за вашите работи, нека всичко бъде тъй, както решите… Чувате ли? Можете да разполагате напълно с мен.

Лицето му бе толкова близо до нейното, че усещаше топлия й дъх през мустаците си. До тази сутрин това би го накарало да се разтрепери от ужас пред неминуемата криза. Какво ли се бе случило, та не изпитваше нищо освен лек трепет и онази благодатна умора, която настъпва след преминаването на тежко заболяване? При прерасналата в увереност мисъл, че е убила човек, тя му се струваше някак по-различна, по-достойна, по-необикновена. Може би дори не бе само съучастница, а бе нанесла и удар. Убеден беше, без да има доказателства, че несъмнено е така. От този миг тя се превърна за него в нещо свято, надхвърлящо собствения му разум, тъй силно бе полуосъзнатото и боязливо влечение, което му вдъхваше.

Сега двамата разговаряха весело, като случайно срещнала се двойка, за която любовта тепърва започва.

— Дайте ми и другата си ръка, да я стопля.

— О, не, тук не бива. Ще ни видят.

— Кой ще ни види? Нали сме сами… Пък и в това няма нищо лошо. От тия работи деца не стават.

— Надявам се.

Тя се смееше искрено, радваше се на спасението си. Не обичаше този момък; смяташе, че може да бъде сигурна в него; беше му обещала себе си, но вече се чудеше какво да измисли, за да не плаща. Изглеждаше доста мил, не я измъчваше, всичко се уреждаше чудесно.

— Значи, разбрахме се, приятели сме и никой друг, дори мъжът ми, не бива да има нищо общо с това… Сега пуснете ръката ми и престанете да ме гледате така, че ще ви заболят очите.

Но той продължаваше да стиска нежните й пръсти. Едва чуто промълви:

— Знаете, че ви обичам.

Тя бързо се освободи, дръпна рязко ръката си. Изправи се и застана до пейката — той продължаваше да седи.

— Що за лудост! Дръжте се прилично, някой идва.

Наистина се бе появила една бавачка със заспало детенце на ръце. После мина забързана девойка. Слънцето се снишаваше, започна да потъва зад хоризонта сред морави изпарения, лъчите му озаряваха все по-слабо тревата и докосваха единствено златистия прашец над върхарите на боровете. Непрестанният шум от колите внезапно затихна. Наблизо някакъв часовник отмери пет часа.

— Господи — възкликна Севрин, — вече е пет, нали трябваше да бъда на улица Роше!

Радостта й помръкна, страхът от неизвестността, която я очакваше там, се възвърна, тя си спомни, че все още не е спасена. Пребледня, устните й затрепериха.

— Нали трябваше да се видите с началника на депото? — каза Жак, като стана, за да й предложи ръката си.

— Нищо! Ще отида друг път… Слушайте, приятелю, няма нужда да идвате с мен, оставете ме, защото трябва бързо да свърша тази работа. И още веднъж ви благодаря, благодаря ви от все сърце.

Тя припряно стисна ръцете му.

— До скоро виждане във влака.

— До скоро виждане.

Отдалечи се с бързи крачки и се изгуби зад дръвчетата; той бавно се отправи към улица Кардине.

Господин Ками-Ламот бе разговарял продължително в Дома си с началника на експлоатацията от Западната железопътна компания. Макар и извикан по друг повод, началникът накрая му бе доверил колко неприятно е за Компанията делото Гранморен. Отначало вестниците им отправили упреци за недостатъчната сигурност на пътниците от първа класа. На всичко отгоре намесили в тази история немалко служители освен крайно компрометирания Рубо, за когото се очаквало всеки момент да бъде арестуван. Най-сетне слуховете за непристойното поведение на покойния председател, член на административния съвет, очерняли и самия съвет. И тъй, предполагаемото престъпление на някакъв незначителен помощник началник-гара, съмнителното, мръсно и жалко деяние проникваше в един сложен механизъм, разтърсваше целия огромен управленчески апарат на Железопътната компания, нанасяше вреда на ръководството й. Сътресението бе почувствувано и по-нагоре, бе достигнало до министерството, заплашваше дори правителството в този неприятен политически момент: и най-дребното заболяване сега можеше да се окаже критично и да ускори разложението на огромния държавен организъм. Затова, когато господин Ками-Ламот научи от събеседника си, че сутринта Компанията е взела решение да уволни Рубо, рязко се възпротиви срещу подобна мярка. Дума да не става! Що за несръчен ход, вестниците щяха да вдигнат още по-голяма врява, можеше да им хрумне да изкарат помощник-началника политическа жертва. Подобно действие бе в състояние да предизвика пукнатина от горе до долу, един господ знае какви неприятни открития за този и за онзи ще се изровят! Скандалът бе траял твърде дълго, в най-близко бъдеще трябваше да се потули. Началникът на експлоатацията се съгласи, прие да задържи Рубо на работа и дори да не го мести от Хавър. Така щеше да проличи, че никой в този случай не е постъпвал непочтено. Край, делото трябваше да бъде приключено.

Когато задъханата Севрин с разтуптяно сърце се озова в мрачния кабинет на улица Роше срещу господин Ками-Ламот, той я погледа мълчаливо известно време, заинтересуван от невероятните й усилия да запази външно спокойствие. Тази нежна, синеока убийца наистина му допадаше.

— Е, госпожо…

Спря, за да се наслади още няколко секунди на страха й. Но погледът й бе тъй проникновен, тя така се беше устремила към него в желанието си да узнае, че се смили.

— Е, госпожо, аз се срещнах с началника на отдел експлоатация и издействувах да не уволняват съпруга ви… Въпросът е уреден.

Тогава тя просто не издържа напора на залялата я радостна вълна. Очите й се изпълниха със сълзи, не можеше да каже нищо, само се усмихваше.

Той повтори натъртено думите си, за да подчертае скрития им смисъл:

— Въпросът е уреден… Можете спокойно да се завърнете в Хавър.

Тя ясно разбираше: искаше да каже, че няма да ги арестуват, че са помилвани. Не само мъжът й щеше да запази службата си, ужасното събитие щеше да бъде забравено, заличено. Също като красиво домашно животинче, което се гали от благодарност, тя се наведе към ръцете му, целуна ги и ги притисна до бузите си. Този път той не ги отдръпна, защото сам бе разчувствуван от нежната й чаровна признателност. Опита се да си възвърне строгостта:

— Но помнете това и се дръжте както трябва.

— О, господине!

Искаше и жената, и мъжът да разберат, че са в ръцете му. Намекна за писмото.

— Помнете, че делото се пази и при най-дребно провинение може да бъде преразгледано… А най-вече предупредете мъжа си да престане да се занимава с политика. В това отношение ще бъдем безмилостни. Известно ми е, че веднъж се е изложил, споменаха ми за някакво неприятно спречкване с околийския началник; а минава и за републиканец, направо отвратително… Нали се разбрахме? Да внимава, иначе просто ще се отървем от него.

Тя стоеше права, бързаше да излезе, за да се отдаде навън на задушаващата я радост.

— Господине, ще ви се подчиняваме, ще правим, каквото кажете. Само заповядайте, няма значение кога и къде: аз ви принадлежа.

По устните му пак бе заиграла морна усмивка, зад която прозираше сдържаното пренебрежение на човек, който отдавна се е наситил на земната суета.

— О, няма да злоупотребя, госпожо! Аз вече с нищо не злоупотребявам.

И сам й отвори вратата на кабинета си. На площадката тя се обърна два пъти със светнало лице, за да му изрази благодарността си.

Севрин направо затича по улица Роше. Забеляза, че без каквато и да било причина се движи нагоре по улицата; сви обратно, прекоси платното с риск да я блъснат. Изпитваше нужда да се движи, да ръкомаха, да крещи. Вече започваше да си дава сметка защо ги помилват и неволно си каза:

„Дявол да ги вземе! Страх ги е, няма опасност да се ровят в тия неща, само дето се косих така като глупачка. Съвсем ясно е… Ах, че късмет! Спасена, този път наистина спасена!… Но все пак трябва да стресна мъжа си, нека се посвие… Спасена, спасена, ама че късмет!“

Като излезе на улица Сен Лазар, видя, че часовникът на един бижутериен магазин показва шест без двадесет.

„Ще взема поне да се навечерям хубавичко, имам време.“

Избра най-скъпия ресторант при гарата; седна сама пред чистата бяла маса до прозрачното стъкло, което я отделяше от оживеното улично движение, поръча си изискана вечеря — стриди, пушен калкан, печено пилешко крилце. Можеше да си го позволи след отвратителния обед. Натъпка се хубаво, белият хляб й се стори вълшебен, излапа още един деликатес — плодови сладки с крем. После изпи едно кафе и се разбърза, тъй като й оставаха само няколко минути, за да хване експреса.

След като се раздели със Севрин, Жак се върна вкъщи да се преоблече с работните си дрехи и веднага се отправи към депото, макар обикновено да отиваше там половин час преди потеглянето. Беше свикнал да се доверява за проверките на Пекьо, въпреки че огнярят се явяваше в две трети от случаите пиян. Днес обаче обзелото го нежно чувство бе събудило у него неосъзнат стремеж да бъде безпогрешен, искаше сам да се убеди в изправността на всяка част; да не говорим, че сутринта, след като бяха тръгнали от Хавър, му се бе сторило, че машината изразходва по-голямо количество топлина от обикновено.

В покритото, почерняло от въглищен прах хале, осветено от големи мътни прозорци, локомотивът на Жак почиваше заедно с другите, изведен в началото на една от линиите, готов да отпътува пръв. Един огняр от депото току-що се бе погрижил за пещта, в ямата отдолу падаха недогорели въгленчета. Машината беше от бързите, с две двойни оси, изящна и огромна с големите си, леки колела, свързани със стоманени пречки, с широка, издължена и могъща снага, въплътила логиката и сигурността, които съставляват безпримерната красота на механичните създания, точността и силата. Както всички локомотиви на Западната железопътна компания, освен с номер тя бе означена и с името на една гара — Лизон, намираща се в Котантен. От обич за Жак това име се бе превърнало в женско: „Моята Лизон“ — казваше той нежно и гальовно.

И наистина бе направо влюбен в своята машина, караше я вече цели четири години. Беше карал и други — послушни и непокорни, храбри и лениви; известно му бе, че всяка си има характер, че много от тях не струват, също като жените от плът и кръв; тази я бе заобичал, защото наистина притежаваше редките качества на чудесна жена. Беше добричка, слушаше го, тръгваше леко, вървеше равномерно и устремно; защото парният й котел бе отличен. Твърдяха, че лекотата при потеглянето се дължала на превъзходните шини на колелата и най-вече на великолепно нагласените шибъри; разправяха също, че произвеждала толкова пара поради доброто качество на месинговите тръби и поради хитроумното разположение на котела. Но Жак си знаеше, че причината е в друго, защото имаше много машини със същото устройство, сглобени не по-малко придирчиво, които проявяваха далеч по-лоши качества. Това друго бе душата, тайната на производството, онова неуловимо нещо, което случайностите на обработката придават на метала, което работникът вдъхва с ръцете си при наместването на всяка част: неповторимостта на машината, нейният живот.

Затова той изпитваше мъжка обич, примесена с благодарност, към своята Лизон, която тръгваше и спираше мигновено като бързонога и послушна кобилка; обичаше си я, защото изкарваше с нея по някоя и друга пара над редовното възнаграждение като премия за икономия на гориво. Наистина парообразуването й беше толкова добро, че изразходваше значително по-малко от предвидените въглища. Само един упрек би могъл да й отправи — прекомерната нужда от смазване: буталата особено гълтаха неприлично много смазка, бяха ненаситни, безсрамни. Напразно се бе опитвал да намери изход. Машината веднага се задъхваше, ако не й угоди, просто така бе устроена. Накрая се примири с несдържаната й лакомия, както човек си затваря очите за единствения порок на някоя личност, изтъкана от добродетели; двамата с огняря само подмятаха шеговито, че трябва да й се подмазват по-честичко, както на хубавите жени.

Огънят в пещта бучеше, налягането на Лизон се увеличаваше, а Жак се въртеше около нея, оглеждаше частите й, опитваше се да разбере защо сутринта бе изгълтала повече смазка от друг път. Не откриваше нищо — тя си беше лъскава и чистичка, имаше нещо весело във вида й, подсказващо, че машинистът й е грижовен към нея. Все я бършеше и чистеше, особено след пътуване, както се разтриват потните от дългото препускане коне, търкаше яко, използуваше, че е още топла, за да махне петната и замърсяванията. Не я пресилваше никога, караше я с умерен ход и избягваше да допуска закъснения, които го принуждаваха да увеличава неприятно рязко скоростта. Тъй мирно си съжителствуваха двамата, че за четири години нито веднъж не бе отбелязвал никакво оплакване срещу нея в регистъра на депото, където машинистите вписват молбите за ремонти — лошите машинисти, мързеливци и пияници, които непрестанно се дърлеха с машините си. Този ден обаче наистина му беше тежко на сърцето заради нейната ненаситна жажда за смазка; имаше и още нещо смътно и дълбоко скрито, което не бе изпитвал досега — безпокойство, недоверие, като че ли се съмняваше в нея и искаше непременно да се убеди, че няма да му скрои някой номер по пътя.

Пекьо го нямаше и Жак се развика, като го видя най-сетне да пристига с доста преплитащ се език — обядвал бил с някакъв приятел. Обикновено двамата мъже се разбираха добре, бяха свикнали с мълчаливата близост, която споделяха в безкрайното лашкане от единия до другия край на линията, обединени от труда и от опасностите. Макар да бе с десет години по-млад от огняря, машинистът се държеше почти бащински с него, прикриваше простъпките му, позволяваше му да подремне някой и друг час, когато бе препил; другарят му не му оставаше длъжен за любезността, беше му предан като вярно куче — а бе и отличен работник, обигран в занаята, пречеше му само пиенето. За отбелязване е, че и той обичаше Лизон, а това бе достатъчно за поддържането на най-хубави отношения. Двамата си живееха с машината като тричленно семейство, никога нямаше кавги. Изненадан от грубото посрещане, Пекьо загледа Жак с още по-голяма почуда, като го чу да роптае срещу Лизон.

— Какво, какво? Ами че тя си върви като богиня!

— Не, не, неспокоен съм.

И макар всички части да бяха в отлично състояние, продължаваше да клати глава. Опита лостовете, провери клапата. Качи се на платформата, собственоръчно напълни резервоарчетата, от които се подаваше смазка за буталата; огнярят пък избърса кожуха на парния котел, по който се бе образувала лека ръжда. Песочникът работеше безотказно, нямаше никакви основания за безпокойство. Но Лизон вече не бе единствена в сърцето му. Нова любов бе започнала да го изпълва, любов към нежното, крехко създание, тъй слабо и гальовно, което допреди малко бе седяло с него на пейката в градината и се нуждаеше от обич и закрила. Никога досега не се бе сещал за надвисналата над пътниците опасност, когато независеща от него причина го бе забавяла, когато караше машината си да лети с осемдесет километра в час. И ето — самата мисъл, че ще откара обратно в Хавър тази жена, която бе взел с такава досада, която почти ненавиждаше сутринта, будеше у него тревога, страх да не стане злополука и тя да бъде ранена по негова вина, представяше си я как умира в обятията му. От този миг щеше да носи отговорност за своята любов. Събудилата съмнения Лизон трябваше непременно да се държи добре, ако искаше да запази славата си на добра служителка.

Когато стана шест часът, Жак и Пекьо се качиха на ламариненото мостче, свързващо тендера и машината; огнярят отвори клапата, щом началникът му даде знак, и в тъмното хале нахлу бяла пара. Сетне, подчинявайки се на машиниста, който бавно бе завъртял ръчката на регулатора, Лизон потегли, излезе от депото и изсвири, за да й дадат път. Почти веднага я пуснаха в Батиньолския тунел. Но се наложи да почака при Европейския мост; стрелочникът я изпрати точно навреме за експреса от шест и тридесет и двама работници я скачиха с композицията.

Вече щяха да тръгват, оставаха само пет минути и Жак надничаше навън, изненадан, че не вижда Севрин сред блъсканицата по перона. Беше сигурен, че не би се качила във влака, без първо да му се обади. Най-сетне тя се появи със закъснение, почти тичаше. Наистина мина покрай вагоните и дойде до локомотива със заруменели страни, цяла сияеща от радост.

Вдигна се на пръсти, вирнала усмихнатото си лице.

— Не се тревожете, ето ме.

Той също се засмя, щастлив, че тя е тук.

— Добре, добре! Чудесно.

Тя обаче се надигна още малко и промълви по-тихо:

— Доволна съм, приятелю, много съм доволна… Страшно ми провървя… Постигнах онова, което исках.

Жак я разбра отлично и му стана извънредно приятно. Севрин затича назад, но се обърна и подметна шеговито:

— Гледайте сега да не ме пребиете.

Той весело възрази:

— Е, има си хас! Не се бойте!

Вратите вече щракаха, Севрин едва успя да се качи; щом получи сигнал от главния кондуктор, Жак изсвири и отвори регулатора. Тръгнаха. Потеглиха също тъй, както бе потеглил за зловещото си пътуване февруарският влак, в същия час, сред същата суматоха на гарата, сред същия шум, сред пушеците. Сега обаче още не се бе стъмнило, само се бе спуснал безкрайно нежен, едва доловим здрач. Доближила лице до прозореца, Севрин гледаше навън.

Застанал в дясната част на кабината в своята Лизон, топло облечен с вълнен панталон и работна блуза, сложил здраво завързаните под фуражката очила с платнени наочници, Жак не изпускаше от поглед пътя, непрестанно надничаше иззад стъклото, за да провери видимостта. Без да обръща внимание на жестокото клатушкане, не сваляше дясната си ръка от лоста за скоростите, както лоцманът държи кормилото на кораба; внимателно и непрестанно го местеше, за да се движат с по-умерен или по-бърз ход; час по час дърпаше връвта на свирката, тъй като на излизане от Париж трудностите и препятствията бяха много. Свиреше на прелезите, на гарите, в тунелите и на големите завои. В далечината сред сгъстяващата се дрезгавина се мярна червен сигнал, той предупреди протяжно, за да му дадат път, профуча като мълния. Едва хвърляше от време на време поглед към манометъра, като завърташе колелото на инжектора, щом налягането достигаше десет килограма.

Ала очите му бяха най-често вперени в изнизващия се напред път, следеше и най-дребните промени с такова внимание, че нищо не би могло да го разсее, дори свистящият вятър. Манометърът падна на по-ниска стойност, той отвори пещта, отпусна задържащото устройство; свикналият с този жест Пекьо разбра, натроши с чук въглища и ги разстла на равномерен пласт по цялата решетка. Нажежен полъх пареше краката им; после вратичката се затвори и отново нахлу леден въздух.

Смрачаваше се и Жак стана още по-внимателен. Рядко Лизон му се бе подчинявала по-безпрекословно; той я владееше, беше се превърнал в неин ездач, в неоспорим господар; и все пак продължаваше да се държи строго, като с опитомено животно, на което човек не може да има пълно доверие. Струваше му се, че вижда нейде зад гърба си, в устремения с пълна скорост влак, едно нежно, доверчиво усмихнато лице, което се оставяше в ръцете му. Леки тръпки го побиха, стисна по-грубо ръчага, взря се упорито в сгъстяващия се мрак, търсейки с поглед червени светлини. Отдъхна си малко след разклоненията за Аниер и за Коломб. До Мант нещата вървяха добре, линията беше като коридор, по който влакът се движеше спокойно. След Мант се наложи да понасили малко Лизон, за да изкачат един доста стръмен наклон, който продължаваше около половин левга. След това, без да забавят ход, се спуснаха по два и половина километровия тунел при Ролбоаз и изскочиха от него след три минути. Оставаше им само тунелът при Рул, близо до Гайон, и щяха да стигнат на гарата в Сотвил, противната гара, крайно опасна поради преплетените линии, непрекъснатото движение и постоянните задръствания. Всичките сили, цялото му същество сякаш бяха вложени в бдителния поглед, в опитната ръка; свирещата и димяща Лизон прекоси Сотвил с пълна пара, спря чак в Руан, откъдето потегли поуспокоена, за да изкачи с умерен ход стръмнината до Малоне.

Ярката луна бе изгряла и бялата й светлина позволяваше на Жак да различава и най-дребните храсти, дори крайпътните камъни, които се нижеха отстрани с огромна бързина. Като излязоха от тунела при Малоне, се взря вдясно, обезпокоен от сянката на едно голямо дърво, пресичаща линията, и позна оня пущинак, ония храсталаци, отдето бе видял убийството. Безлюдната, дива местност прелиташе наоколо с безкрайните си възвишения, с тъмните петна на горичките — унила и безнадеждна. Сетне под застиналата луна при Кроа дьо Мофра отведнъж изникна изоставената, жалка, разположена напреки къща, ужасяващо самотна с вечно спуснатите капаци на прозорците. И неизвестно защо, сърцето на Жак се сви отново, дори по-силно отпреди — сякаш наблизо се таеше нещо, което можеше да му донесе нещастие.

Ала пред очите му веднага се появи друго видение. До бариерата на прелеза край Мизаровата къща стоеше Флор. Вече всеки път, когато минаваше оттук, я виждаше да го чака, да го дебне на това място. Не помръдна, само изви глава, за да погледа още малко как той се отдалечава със светкавична скорост. Високата й тъмна фигура се открояваше в бялото сияние и само златистите й коси грееха, озарени от бледото нощно светило.

Жак накара своята Лизон да се напъне, за да изкачи стръмнината при Мотвил, остави я да си поеме дъх по платото Болбек и я пусна с все сила по най-големия наклон между Сен Ромен и Арфльор — машината изгълта трите левги в бесен галоп, около нея сякаш дори се носеше топла миризма на обор. В Хавър просто залиташе от изтощение, когато Севрин дотича при него под навеса, сред шумотевицата и пушека на току-що пристигналия влак, и му подхвърли весело и гальовно, преди да се прибере у дома си:

— Много благодаря, до утре.