Серия
Ругон-Макарови (18)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
L’Argent, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Емил Зола. Пари

Профиздат, 1985

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Божидар Икономов

Худож. редактор: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Иванова

Коректори: Мария Енчева, Светла Митева


I

Часовникът на Борсата току-що удари единадесет часа, когато Сакар влезе в Шампо, в залата, боядисана с бял и златист цвят, чиито два високи прозореца гледаха към площада. Той обходи с поглед редиците от малки маси, около които седяха лакът до лакът изгладнелите клиенти, и изглежда се изненада, че не видя лицето, което търсеше.

В блъсканицата при сервирането, когато един келнер, натоварен с чинии, мина покрай него, той го запита:

— Кажете, моля, идвал ли е господин Юре?

— Не, господине, още не.

Тогава Сакар реши да седне на освобождаващата се маса в нишата на един прозорец. Мислеше, че е закъснял, и докато сменяха покривката, очите му се насочиха навън и започнаха да наблюдават минувачите по тротоара. Дори и след като постлаха покривката, той не поръча веднага, остана за миг загледан към площада, много весел в този ясен ден в началото на май. Сега, когато хората закусваха, той беше почти безлюден: под кестените с нежна и нова зеленина пейките бяха свободни; покрай оградата, от единия до другия край на спирката, бяха наредени фиакри; пред гишето, на ъгъла на градината, бе спрял омнибусът от Бастилията, от който нито слизаха, нито се качваха пътници. Слънцето падаше отвесно и заливаше сградата с нейната колонада, с двете й статуи и широкото стълбище, над което засега имаше само множество добре подредени столове.

Сакар се обърна и видя на съседната маса Мазо, борсовия посредник. Той му протегна ръка.

— О, вие сте тук! Добър ден!

— Добър ден! — отвърна Мазо, като стисна разсеяно ръката му.

Дребен, мургав, много жив красив мъж, той на тридесет и две години наследи службата си от един свой чичо. Изглеждаше напълно увлечен в разговора със сътрапезника си, седнал срещу него — един дебел господин с червено обръснато лице, прочутия Амадийо, когото Борсата боготвореше след знаменития му удар с мините в Селсис. Когато акциите бяха спаднали до петнадесет франка и когато смятаха за луд всеки, който ги купуваше, той вложи в сделката цялото си състояние от двеста хиляди франка — наслуки, без пресмятане и прозорливост, с упоритостта на късметлия глупак. Днес, след откриването на нови, богати залежи, акциите се повишиха до хиляда франка и той спечели петнадесетина милиона; така че глупавата операция, заради която тогава трябваше да го вкарат в лудницата, сега го издигаше до ранга на най-големите финансови умове. Почитаха го и най-вече се съветваха с него. Впрочем той не даваше вече заповеди и царуваше, доволен от гениалния си удар — единствен и легендарен. Мазо навярно мечтаеше той да му стане клиент.

 

 

Понеже Амадийо не го удостои дори с усмивка, Сакар отправи поздрав към отсрещната маса, където се бяха събрали трима познати спекуланти — Пийро, Мозер и Салмон.

— Добър ден, как сте?

— О, не сме зле… Добър ден!

И от тях почувствува студенина, почти враждебност. Пийро, много висок, много слаб, с резки движения, остър нос и костеливо лице на скитащ рицар, имаше навика да играе главоломно, като заявяваше, че се проваля катастрофално всеки път, когато се старае да размишлява. По природа беше буен и играеше на повишение, като винаги разчиташе на успех, докато Мозер, нисък на ръст и с жълтеникав цвят на лицето, поразено от болест на черния дроб, непрекъснато се оплакваше, като все се опасяваше от някаква катастрофа. А пък Салмон въпреки петдесетте си години беше много хубав мъж с прекрасна, черна като мастило брада в минаваше за необикновен смелчага. Той никога не говореше, отговаряше само с усмивки, не можеше да се разбере на какво играе, нито дори дали играе; и начинът, по който слушаше, нравеше толкова силно впечатление на Мозер, че често, след като му се доверяваше за нещо, тичаше да промени някакво свое нареждане, разубеден от мълчанието му.

При равнодушието, което проявяваха към него, Сакар продължи да разглежда залата с трескави и предизвикателни погледи. Размени кимване с глава само с един висок млад мъж, седнал през три маси — красавеца Сабатани, левантинец с продълговато мургаво лице, озарено от две великолепни черни очи, но загрозено от неприятна, вдъхваща тревога уста. Любезността на този момък съвсем го разяри: този загадъчен човек, обичан от жените, се беше появил миналата есен в борсовите среди, бе дори използуван като подставено лице при фалита на една банка и малко по малко със своята коректност и неизчерпаема любезност дори към хората със съмнителна репутация си извоюва доверие сред борсовите посредници.

Един келнер се изправи пред Сакар:

— Какво ще поръча господинът?

— О, да… каквото ми изберете — котлет, аспержи.

И отново попита келнера:

— Сигурен ли сте, че господин Юре не е идвал преди мене и не си е отишъл?

— О, напълно съм сигурен!

Така той седеше тук и след провала, който през октомври го бе принудил още веднъж да ликвидира своето състояние, да продаде двореца си в парка „Монсо“ и да наеме апартамент, само хора като Сабатани го поздравяваха и появата му в ресторанта, където бе властвувал, не караше да се обръщат всички глави, да се протягат всички ръце. Той беше добър играч, не се озлоби след тази последна скандална и злощастна афера с парцели, от която можа да спаси само кожата си. Но в душата му се разгаряше страстно желание за реванш; и затова се дразнеше от отсъствието на Юре, който категорично му бе обещал да бъде тук още в единадесет часа, за да му докладва за мисията, с която се бе наел пред неговия брат Ругон, всемогъщ по това време министър, срещу когото най-много се възмущаваше. Покорен депутат, Юре беше само посредник. Обаче възможно ли бе да го изостави така Ругон, който можеше всичко? Той никога не се бе показвал добър брат. Можеше да си обясни, че се е разсърдил след катастрофата и че привидно е скъсал с него, за да не се компрометира, но в продължение на тези шест месеца не би ли могъл да му се притече тайно на помощ, щеше ли сега сърцето му да позволи да откаже на брат си сетната подкрепа, която му искаше чрез трето лице, не смеейки да отиде лично при него, за да не го разгневи? Необходимо бе да каже само една дума, за да го изправи, да бъде под краката му този подъл и огромен Париж.

— Какво вино иска господинът? — попита барманът.

— От вашето обикновено бордо.

Котлетът му изстиваше. Замислен, без да чувствува глад, Сакар вдигна очи, като забеляза една сянка върху покривката на масата. Беше борсовият комисионер Масиас — червендалест момък, когото познаваше като безработен и който сега се промъкваше между масите с таблица за котирането в ръка. Той бе огорчен, че Масиас минава край него, без да се спре, за да отиде да подаде таблицата на Пийро и Мозер. Разсеяни, понеже бяха заети в някакъв спор, те едва хвърлиха поглед върху нея: не, няма да дават нареждания, друг път. Като не смееше да се обърне към прочутия Амадийо, навел се над салатата си от омари и увлечен в разговор на тих глас с Мазо, Масиас се върна при Салмон, който взе таблицата, проучва я продължително, после я върна, без да каже нито дума. Залата се оживяваше. Всяка минута борсови комисионери отваряха вратите. Водеха се разговори на висок глас. С напредването на времето деловата страст се разгаряше. И Сакар, чиито очи непрестанно бяха обърнати навън, виждаше как площадът постепенно също се изпълва, как нахлуват колите и пешеходците; и по облечените в слънце стъпала на Борсата се появиха черни точки — хора, които вече се изкачваха един след друг.

— Повтарям ви — каза Мозер с отчаян глас, — че тия допълнителни избори на 20 март са много тревожно явление… Ето на, днес целият Париж е спечелен от опозицията.

Но Пийро вдигаше рамене. Какво от това, че на пейките вляво са Карно и Гарние-Пажес?

— Това е също като въпроса за херцогството — подзе Мозер, — той е пълен с усложнения… Наистина вие няма защо да се смеете. Не казвам, че трябва да воюваме с Прусия, а да й попречим да се угоява за сметка на Дания; само че може да се действува и по друг начин… Да, да, когато големите започнат да ядат малките, никога не знаеш докъде ще се стигне… А виж Мексико…

Пийро, който в този ден беше в отлично настроение, го прекъсна, като избухна в смях:

— О, не, скъпи мой, не се тревожете повече с тия ваши опасения за Мексико… Мексико ще бъде славната страница на режима… Дявол да го вземе, откъде знаете, че империята боледува? Нима през януари заемът от триста милиона не бе покрит повече от петнадесет пъти? Поразяващ успех!… Вижте какво, давам ви среща в шестдесет и седма, да, след три години, когато се открие Световното изложение, както неотдавна реши императорът.

— Аз ви казвам, че всичко върви зле! — заяви отчаяно Мозер.

— Оставете ни на мира! Всичко върви добре!

Салмон ги гледаше един след друг, като се усмихваше дълбокомислено. И Сакар, който ги бе чул, обясни собствените си затруднения с кризата, в която империята като че ли щеше да навлезе. Той още веднъж беше повален на земята: нима тази империя, която го бе създала, ще се прекатури като него, ще рухне изведнъж от най-висшето благоденствие до най-голямата мизерия? О, в продължение на двадесет години той толкова много бе обичал и защищавал този режим, в който бе почувствувал, че живее, че расте, че се налива с мъзга като дърво, чиито корени са проникнали в подходяща за него почва! Но ако брат му иска да го изскубне, да го извади от списъка на тези, които изсмукват тлъстите сокове на насладите, нека всичко бъде отнесено в големия последен погром на празничните нощи!

Обзет от спомени, сега той чакаше аспержите, без да се интересува какво става в залата, където вълнението непрекъснато растеше. В едно широко огледало отсреща той забеляза образа си и се изненада от него. Възрастта не се беше отпечатала върху дребната му фигура — изглеждаше на тридесет и осем, а не на петдесет и осем, беше си останал слаб и бодър като младеж. Дори мургавото му и изпито кукленско лице с остър нос и блестящи очи през последните години някак се беше пооправило, добило беше очарованието на устойчива, гъвкава и буйна младост; в гъстата му коса нямаше нито един бял косъм. Той непрекъснато си спомняше пристигането си в Париж на другия ден след преврата, в онази зимна вечер, когато попадна на улицата с празни джобове, гладен, побеснял от желание да задоволи апетитите си. Ах, това първо сноване из улиците, преди още да разтвори куфара си, почувствувал нужда да се впусне из града с изтърканите си ботуши и омазненото си палто, за да го завладее! След тази вечер той често се бе възкачвал много високо, река от милиони бе изтекла през ръцете му, но никога богатството не му бе принадлежало като роб, като нещо свое, с което разполага, което държи под ключ като нещо живо, материално. Лъжата, фикцията винаги беше обитавала касите му, от които сякаш през неизвестни дупки изтичаше златото. След това ето го пак на улицата, както в началото, в далечното минало, също така млад, също така изгладнял, все така незадоволен, терзан от същата жажда за наслади и победи. Беше опитал всичко, но не се бе наситил, защото не бе имал нито възможност, нито време, както сам вярваше, да проникне достатъчно дълбоко в хората и нещата. В този час той изпитваше унижението на човек от улицата, на по-дребен и от начеващия, когото биха крепили илюзията и надеждата. Обземаше го трескаво желание да започне всичко отново, за да завоюва всичко отново, да се изкачи по-високо, отколкото някога се бе изкачвал, най-сетне да постави крак върху завоювания град. Не вече лъжливото богатство на фасадата, а солидната сграда на благосъстоянието, истинското царство на златото, властвуващо върху пълни торби.

Гласът на Мозер, който отново се извисяваше, остър и пронизителен, изтръгна за миг Сакар от размишленията му.

— Експедицията в Мексико струва четиринадесет милиона месечно, това Тиер го доказа… И наистина човек трябва да бъде сляп, за да не види, че мнозинството в Камарата е разколебано. Сега в левицата са над тридесет. Самият император напълно разбира, че е невъзможно да упражнява абсолютна власт, тъй като той пръв заговори за свобода.

Пийро вече не отговаряше, задоволяваше се само да се подсмихва презрително.

— Да, аз зная; на вас ви се струва, че пазарът е солиден, че сделките вървят. Но почакайте края… Нали виждате, в Париж много се разруши и много се построи! Големите работи изсмукаха готовите пари. А мощните кредитни банки, които ви изглеждат процъфтяващи, веднага ще се разорят една след друга, щом като една от тях фалира… Да не говорим, че народът се вълнува. Тази международна асоциация на работниците, която наскоро се образува, за да подобри жизнените условия на трудещите се, мене много ме плаши. Във Франция има недоволства, революционното движение се усилва всеки ден… Казвам ви, че червеят е в плода. Всичко ще пукне.

Започнаха шумни протести. Този проклет Мозер положително имаше чернодробна криза. Обаче като говореше, самият той не изпускаше от очи съседната маса, където Мазо и Амадийо продължаваха да разговарят шепнешком сред шума. Постепенно цялата зала се разтревожи от тези дълги поверителни разговори. Какво имаше да си казват, че така си шушукат? Навярно Амадийо даваше нареждания, подготвяше някакъв удар. От три дни се разпространяваха лоши слухове относно работите на Суец. Мозер намигна и също понижи глас:

— Знайте, че англичаните искат да попречат да се работи там. Може да избухне война.

Този път дори Пийро бе разтърсен от поразителната новина. Беше невероятно и затова думата война веднага хвръкна от маса на маса, като доби достоверна сила: Великобритания изпратила ултиматум, с който искала веднага да се прекратят работите. Очевидно Амадийо разговаря само за това с Мазо, на когото дава нареждане да продаде всички негови акции от Суец. Паническо бръмчене се разнесе във въздуха, наситен с мазни изпарения и нарастващ шум от чинии. Вълнението стигна до връхната си точка, когато в ресторанта внезапно влезе един от чиновниците на борсовия посредник, малкият Флори — младеж с нежно лице, почти скрито в гъста кестенява брада. Той бързо се устреми към шефа си и му предаде пачка фишове, като му прошепна нещо на ухото.

— Добре — отвърна просто Мазо и подреди фишовете в своя бележник.

После, като извади часовника си:

— Наближава дванадесет! Кажете на Бертие да ме чака. И вие самият бъдете там, идете да вземете телеграмите.

Когато Флори си отиде, той продължи разговора си с Амадийо, извади от джоба си други фишове и ги постави върху покривката до чинията си; и всяка минута някой негов клиент, отивайки си, минаваше край него, навеждаше се и му казваше някоя дума, която той бързо записваше на къс хартия, без да спира да яде. Лъжливата новина, която никой не знаеше откъде бе дошла, породила се от нищо, се разрастваше като буреносен облак.

— Вие продавате, нали? — обърна се Мозер към Салмон.

Но мълчаливата усмивка на последния беше толкова иронична, че Мозер се разтревожи, съмнявайки се сега в този ултиматум на Англия, забравил, че сам го бе съчинил.

— Аз купувам колкото искате — заяви Пийро със суетната дързост на играч без система.

Със зачервени страни от опиянението на играта, която разтърсваше този шумен завършек на закуската в тясната зала, Сакар реши да изяде аспержите си, разгневил се отново срещу Юре, защото не разчиташе вече, че ще дойде. От няколко седмици той, който беше толкова решителен, се двоумеше, сломен от съмнения. Сам добре чувствуваше поверителната необходимост да се промени напълно; отначало беше мечтал за един съвсем нов живот във висшата администрация или в политиката. Защо Законодателната камара не го изпрати в Съвета на министрите като брат му? В борсовите спекулации той не харесваше постоянната несигурност — огромни суми се губеха така бързо, както и бързо се печелеха; той никога не бе спал върху един истински милион, без да има задължения. И в този час, когато проверяваше съзнанието си, той казваше, че може би влага много страст в битката за пари, в която се иска голямо хладнокръвие. Това обясняваше защо след един необикновен живот на разкош и затруднения беше останал с празни джобове, изгорял през тия десет години на страхотни сделки с парцелите в новия Париж, докато много други, по-съобразителни, бяха натрупали грамадни състояния. Да, може би се бе излъгал в истинските си способности, може би със своята активност и страстна самоувереност бързо щеше да тържествува в политическата борба. Сега всичко зависеше от отговора на брат му. Ако бъде отблъснат, ако отново бъде хвърлен в бездната на ажиото, тогава толкова по-зле за брат му и за другите, той ще опита един голям удар, за който на никого още не бе говорил, една огромна сделка, за която мечтаеше от няколко седмици и от която сам се плашеше, защото бе толкова колосална, че и при успех, и при провал ще разтърси света.

Пийро повиши глас:

— Мазо, решено ли е ликвидирането на Шлосер?

— Да — отвърна борсовият посредник, — днес ще бъде обявено… Какво да се прави? Тези случаи винаги са неприятни, но аз получих най-тревожни сведения и пръв го шконтирах. Необходимо е от време на време да се удря по някоя метла.

— На мене ми заявиха — каза Мозер, — че вашите колеги Жакоби и Деларок са вложили там големи суми.

Борсовият посредник махна неопределено.

— Е, това е неизбежно… Този Шлосер навярно е от някоя банда, на него нищо му няма, сега сигурно ще отиде да обира борсата в Берлин или във Виена.

Очите на Сакар се насочиха към Сабатани, за когото случайно, бе узнал, че е в тайно съдружие с Шлосер: двамата играеха познатата игра — единият на повишение, другият на понижение на едни и същи ценни книжа; този, който губеше, биваше компенсиран, като делеше печалбата на другия и изчезваше. Обаче младият човек спокойно плати сметката за хубавата закуска, която бе направил. После с изящната любезност на ориенталец, с примес от италианска кръв, отиде да стисне ръката на Мазо, чийто клиент беше. Наведе се и му даде някакво нареждане, което Мазо записа върху един фиш.

— Той продава суецките си — прошепна Мозер.

И като не можа да потули съмнението си, извика високо:

— Ей, какво мислите вие за Суец?

Шумът от гласове стихна, всички глави от съседните маси се обърнаха. Въпросът съдържаше растящата тревога. Но гърбът на Амадийо, който просто бе поканил Мазо, за да му препоръча един свой племенник, си оставаше непроницаем, тъй като нямаше какво да каже; обаче борсовият посредник, който бе започнал да се учудва на нарежданията за продажба, които получаваше, само поклати глава от професионален навик да не изказва мнението си.

— Суец е много хубава работа — заяви с напевния си глас Сабатани, който, преди да излезе, се отби от пътя си, за да стисне любезно ръката на Сакар.

И Сакар запази за миг усещането от тази толкова нежна, толкова мека, почти женска ръка. Като още се двоумеше кой път да хване, как да преустрои живота си, сега той смяташе за мошеници всички, които бяха тук. О, ако те го предизвикат, как ще ги подгони, как ще ги остриже тия страхливи Мозеровци, тия хвалещи се Пийровци и тия Салмоновци, които се огъват до земята, и тия Амадийовци, станали гениални само поради успеха! Шумът от чинии и чаши се поднови, гласовете прегракваха, вратите трещяха по-силно, всички бързаха, изгарящи от желание да бъдат там, в играта, ако ще се сгромолясат акциите на Суец. През прозореца той виждаше как сред площада, изпълнен с фиакри и задръстен от пешеходци, по облените в слънце стълби на Борсата пълзи постоянен поток от човешки насекоми и как прилично облечени в черни костюми мъже постепенно изпълват колонадата, а зад оградите се появиха няколко неясни женски фигури, които бродеха под кестените.

Изведнъж, когато начеваше сиренето, което си бе поръчал, един дебел глас го накара да вдигне глава.

— Прощавай, скъпи мой, невъзможно ми бе да дойда по-рано.

Най-сетне беше Юре, един нормандец от Калвадос, широкоплещест, дебел и хитър селянин, който играеше ролята на прост човек. Той веднага си поръча някакво ястие със зеленчук от дневното меню.

— Е, какво? — попита сухо Сакар, който се въздържаше.

Но другият не бързаше, гледаше го като лукав и благоразумен човек. После, започнал да яде, той приближи лице и заговори с тих глас:

— И така, аз видях големеца… Да, в дома му тази сутрин… О, той беше много мил, много мил спрямо вас!

Замлъкна, изпи една голяма чаша вино и лапна един картоф.

— И какво?

— Ето какво, скъпи мой… Той иска да направи за вас всичко, което би могъл, ще ви намери много хубава служба, но не във Франция… Например губернатор на някоя наша колония, една от хубавите. Там ще бъдете господар, истински малък принц.

Сакар бе пребледнял.

— Вие какво, подигравате ли се с мене!… Защо не веднага на заточение!… Ах, той иска да се отърве от мене. Да внимава добре, че мога да му причиня големи неприятности!

Юре с пълна уста се мъчеше да го успокои:

— Слушайте, слушайте, ние ви желаем доброто, оставете да ви устроим.

— Да се оставя да ме унищожите, така ли?… Ето на, преди малко тук казваха, че империята скоро ще направи и последната си грешка. Да, войната в Италия, Мексико, поведението спрямо Прусия. Честна дума, това е истина!… Вие ще направите толкова глупости и безумия, че цяла Франция ще се надигне, за да ви изхвърли.

Изведнъж депутатът, вярното създание на министъра, се разтревожи, побледня и се заоглежда наоколо.

— О, моля ви, моля ви! Не мога да се съглася с вас… Ругон е честен човек, няма никаква опасност, докато той е там… Не, не казвайте нищо повече. Вие го подценявате.

Разгневен, потискайки гласа си със стиснати зъби, Сакар го прекъсна:

— Нека бъде така, обичайте си го, вършете си работата с него… Иска ли или не иска да ме покровителствува тук, в Париж?

— В Париж никога!

Без да добави нито дума повече, Сакар стана, повика келнера, за да плати, но Юре, който познаваше избухливия му характер, много спокойно продължи да лапа на големи залъци хляб и мълчеше от страх да не избухне скандал. В този момент обаче в залата настъпи силно вълнение.

Бе влязъл Гундерман, царят на банкерите, господарят на Борсата и на света, шестдесетгодишен човек, чиято огромна плешива глава с дебел нос и изпъкнали очи изразяваше упоритост и голяма умора. Топ никога не ходеше в Борсата, дори се преструваше, че не изпраща там официални представители; а също така никога не закусваше в публично заведение. Само от време на време се решаваше, както днес, да се появи в ресторант „Шампо“, сядаше на някоя маса само за да си поръча чаша минерална вода „Виши“, която му поднасяха на чинийка. Вече двадесет години страдаше от стомашна болест и затова се хранеше само с мляко.

Целият персонал веднага се спусна да донесе чашата вода, а всички присъствуващи заеха раболепна поза. Мозер гледаше внимателно със смирен вид този човек, който знаеше всички тайни, който по своя воля предизвикваше покачването и спадането на ценните книжа така, както бог предизвиква гръмотевицата. Самият Пийро го уважаваше, защото вярваше само в непреодолимата сила на милиарда. Беше вече дванадесет и половина часа. Мазо, изоставил бързо Амадийо, дълбоко се поклони пред банкера, от когото понякога имаше честта да получи някакъв ордер. Много други борсаджии, станали да си отиват, се спираха, обкръжаваха божеството, почтително му се кланяха, с благоговение го гледаха как с трепереща ръка надига чашата с вода към безцветните си устни; из залата шумно сменяха изцапаните покривки.

Преди години в спекулациите с парцели от полето Монсо Сакар бе имал спорове, дори се бе скарал с Гундерман. Те не можеха да се разбират, единият бе буен и встрастен в материалните наслади, другият — въздържан и със студена логика. И затова; Сакар, обзет от гневна криза и разярен от това триумфално появяване, вървеше към изхода, когато другият го повика.

— Кажете ми, мой драги приятелю, истина ли е, че напускате деловите среди?… Вярвайте ми, добре ще направите, хубаво е.

Тия думи шибнаха Сакар като камшик в лицето. Той опери ниския си ръст и отвърна с ясен, остър като меч глас:

— Основавам кредитна банка с двадесет и пет милиона капитал, смятах скоро да дойда да ви видя.

И той излезе, като остави зад гърба си възбудената гълчава на залата, в която всички се блъскаха, бързайки да не пропуснат откриването на Борсата. О, дано най-сетне успее, дано паднат в краката му тия хора, които му обръщаха гръб, та да си премери силите с този цар на златото, когото може би ще повали един ден! Не беше още решил да говори за големия си проект и затова сам остана изненадан от думите си, които необходимостта да отговори го бе принудила да каже. Но нима можеше да опита с друго щастието си сега, когато брат му го изоставяше и когато хората и обстоятелствата го оскърбяваха, за да го хвърлят отново в борбата така, както връщат окървавения бик на арената?

За миг стоя изтръпнал на края на тротоара. Беше настъпил напрегнатият час, в който животът на Париж сякаш нахлува в този централен площад между улица „Монмартр“ и улица „Ришельо“ — двете задръстени от тълпата артерии. От четирите кръстовища при четирите ъгъла на площада прииждаха непрекъснати потоци от коли, които прекосяваха паважа сред водовъртежа на тълпа от пешеходци. Пред оградата имаше два реда фиакри, които неспирно бяха в движение, а пък на улица „Вивиен“ каляските на борсовите посредници бяха подредени една до друга в дълга редица, над която стърчаха кочияшите, стиснали поводите в ръце и готови да плеснат камшик при първата заповед. Стъпалата и перистилът бяха почернели от мравуняк рединготи, а под часовника, където вече се бяха събрали и действуваха борсовите агенти, се вдигаше шум от предлагания и търсения, един шум от прилива и отлива на ажиото, заглушаващ грохота на града. Минувачите обръщаха глави и се питаха с любопитство и страх какво става там, какви са тия загадъчни финансови операции, непонятни за повечето френски мозъци, какви са тия необясними за тях разорения и внезапни забогатявания, които ставаха сред ръкомахания и варварски викове. А той, Сакар, спрял се на края на тротоара, оглушал от далечните гласове, блъскан от бързащите хора, още веднъж мечтаеше за царството на златото в този квартал на всички страсти, в средата на който от един до три часа Борсата тупти като огромно сърце.

Но след разорението си той не беше посмял да влезе в Борсата; и този ден пак чувството на накърнена суетност, увереността, че ще бъде посрещнат като победен, му забраняваше да изкачи стъпалата. Също като влюбен, които е изгонен от алкова на любовницата си, но продължава още по-силно да я желае, макар да мисли, че я мрази, той неизбежно се въртеше тук, обикаляше колонадата по различни поводи, прекосяваше градината с вид на човек, който се разхожда под сянката на кестените. Тук, в тази прашна градинка без трева и цветя, където по пейките между писоарите и будките за продажба на вестници гъмжеше от особен род подозрителни спекуланти и гологлави жени от квартала кърмеха бебетата си, той се преструваше, че се шляе безцелно, вдигаше очи, дебнеше Борсата, разярен от мисълта, че ще обсади един ден тази сграда, ще я стегне в тесен обръч и ще влезе в нея като победител.

Той навлезе под дърветата в десния ъгъл срещу улица „Банк“ и изведнъж попадна в малката борса за обезценени акции, сред „мокрите крака“, както с презрителна ирония наричат тия играчи с вехтории, които на открито, дори в калта при дъждовни дни, предлагат ценни книжа на фалирали компании. Тук имаше една шумна група нечистоплътни евреи с мазни лъскави лица и с остри профили като на грабливи птици, едно необикновено сборище на типични гърбави носове, опрени един до друг като над плячка, които се настървяваха с гърлени викове, сякаш бяха готови да се разкъсат един друг. Малко встрани от тях той забеляза един пълен човек, който разглеждаше на слънце някакъв рубин, вдигнал го внимателно нагоре между огромните си мръсни пръсти.

— О, Буш!… Добре че ви видях, исках да дойда при вас.

Буш, който имаше делова кантора на улица „Фендо“, на ъгъла на улица „Вивиен“, много пъти му беше правил големи услуги в трудни положения. Той със захлас продължаваше да разглежда бистротата на скъпоценния камък, вдигнал широкото си лице с големи сиви очи, които като че ли бяха угаснали от силната светлина; бялата връзка, която винаги носеше, беше увита като въже около врата му; а яката на редингота му, купен на вехто, някога прекрасен, но сега невъобразимо изтъркан и нашарен с петна, се бе завряла в посивялата му коса, която на редки и непослушни кичури падаше от плешивия му череп. Не можеше да се определи възрастта на шапката му, опърлена от слънцето и къпана от дъждовете.

Най-сетне Буш реши да се върне на земята.

— О, господин Сакар, дошли сте тук да ни наобиколите.

— Да… Заради едно писмо на руски език, писмо от руски банкер, установил се в Константинопол. Сетих се, че брат ви може да ми го преведе.

Буш, който несъзнателно продължаваше да върти нежно рубина в дясната си ръка, му протегна лявата, като каза, че тази вечер преводът ще му бъде изпратен. Но Сакар обясни, че се касаело само за десет реда.

— Ще се кача, брат ви ще ми ги прочете веднага…

Той бе прекъснат от появата на една огромна жена, госпожа Мешен, добре позната на редовните посетители на Борсата, една от тия яростни и нещастни спекулантки, чиито мазни ръце бъркат във всички видове съмнителни сделки. Валчестото й като луна лице, подпухнало и червено, с дребни сини очи, с малко сплеснато носле и с малка уста, с която говореше напевно като дете, сякаш преливаше от старата бледолилава шапка, овързана с червени връзчици; гигантските и гърди и подутият и от воднянка корем издуваха до пръсване зелената поплинена рокля, опръскана и пожълтяла от кал. Тя държеше в ръце огромна, прастара черна кожена чанта, дълбока колкото куфар, която никога не изпускаше. Днес чантата, издута и напълнена до пръсване, я дърпаше вдясно, превиваше я като дърво.

— Ето ви и вас — каза Буш, който навярно я чакаше.

— Да, и получих книжата от Вандом, нося ги.

— Добре, да отидем бързо у нас… Днес нямахме никаква работа тук.

Сакар хвърли колеблив поглед върху огромната кожена чанта. Той знаеше, че неизбежно ще падат в нея обезценени книжа, акциите на обявените във фалит дружества, с които „мокрите крака“ още играят, спазаряват акциите от петстотин франка за двадесет су, за десет су със смътната надежда за някакво невероятно покачване, или пък разчитат на нещо практически по-възможно — да могат да преотстъпят тази дяволска стока с печалба на някои банкери, които желаят да надуят пасивите си. В смъртоносната финансова битка Мешен беше гарванът, който следваше армиите в поход; с чантата си тя се явяваше при учредяването на всяко дружество, на всяка голяма кредитна банка, като душеше въздуха и очакваше труповете дори в щастливите часове на триумфално покачване на акциите; защото тя добре знаеше, че провалът е неизбежен, че ще дойде денят на клането, когато ще има трупове за ядене, а в калта и в локвите от кръв — акции без пари. И Сакар, който обмисляше големия си проект за банка, леко потръпна, пронизан от предчувствие, виждайки тази морга на обезценени акции, през която минаваха всички мръсни книжа, изметени от Борсата.

Сакар задържа Буш, когато той тръгваше със старата жена.

— Значи, мога да се кача, уверен, че ще намеря брат ви?

Погледът на евреина се смекчи, като изрази някаква тревожна изненада.

— Брат ми ли? Ама положително! Къде ще бъде?

— Много добре, доскоро виждане!

Сакар ги изчака да се отдалечат и продължи бавно да крачи покрай дърветата в посока към улица „Нотр дам де Виктоар“. Тази част от площада е най-оживена, заета от търговски и промишлени предприятия, чиито фирми, изписани със златни букви, блестяха под слънцето. По балконите се люлееха щори, едно цяло провинциално семейство стоеше с отворени уста зад прозореца на някаква хотелска стая. Той машинално вдигна глава, погледна тия хора, чието изумление го накара да се усмихне, ободрен от мисълта, че винаги ще намери акционери в департаментите. Крясъкът на Борсата, шумът от далечното вълнение, продължаваше зад гърба му, преследваше го като някаква заплаха, която щеше да го настигне, за да го погълне.

Една нова среща го накара да се спре.

— Жордан, нима и вие на Борсата? — извика той, като стисна ръката на висок, кестеняв мъж с малки мустаци, който имаше решителен и волеви вид.

Жордан, чийто баща, банкер в Марсилия, се беше самоубил преди години поради катастрофални за него спекулации, от десет години обикаляше улиците на Париж, увлечен страстно в литературата, като водеше мъжествена борба срещу черната мизерия. Един от неговите братовчеди, живущ в Пласан, който познаваше семейството на Сакар, го беше някога препоръчал на последния, когато той приемаше цял Париж в двореца си в парка „Монсо“.

— О, на Борсата никога! — отвърна младият мъж с рязък жест, сякаш прогонваше трагичния спомен за баща си.

После отново се усмихна.

— Знаете ли, аз вече се ожених… Да, за една приятелка от детинство. Бяха ни сгодили по времето, когато бях богат, и тя се заинати, не се отказа от мене, макар че съм вече голтак.

— Чудесно, аз получих покана — отвърна Сакар. — А можете ли да си представите, че някога съм бил във връзка с вашия тъст, господин Можандр, когато: той имаше тъкачница за брезенти във Вилет. Навярно е спечелил хубаво състояние.

Разговаряха до една пейка. Жордан го прекъсна, за да му представи един нисък, дебел господин с военна стойка, който седеше на пейката и с когото той бе разговарял.

— Господин капитан Шав, чичо на жена ми… Госпожа Можандр, моята тъща, по баща Шав, е от Марсилия.

Капитанът бе станал и Сакар му се поклони. Той познаваше тази апоплектична фигура с вдървен врат от носенето на твърда яка; беше от оня тип дребни играчи в брой, които човек можеше да срещне всеки ден тук от един до три часа. Те се стремяха към малка печалба, почти сигурна печалба от петнадесет до двадесет франка, реализирани още същия ден на Борсата.

Смеейки се добродушно, Жордан обясни присъствието си тук:

— Моят чичо е запален борсаджия и като минавам понякога оттук, използувам случая да му стисна ръката.

— Ами да! — каза просто капитанът. — Трябва да се играе, щом като с пенсията, която ми отпуска правителството, мога да умра от глад.

После Сакар, който прояви интерес към смелостта на младия мъж в борбата му за живот, попита как върви литературната му работа. И Жордан, развеселен още повече, разказа, че бедното му семейство се настанило на петия етаж в една къща на авеню „Клиши“; Можандрови, които нямали доверие в един поет, сметнали, че е достатъчно съгласието им за брака и не дали нищо под предлог, че след тяхната смърт дъщеря им ще наследи непокътнатото им богатство, увеличено с направените икономии. Не, литературата не можела да го храни; бил намислил един роман, но нямал време да го напише, защото се принудил да се отдаде на журналистиката, в която пишел всичко — от хрониката до съдебните репортажи, та дори и произшествията.

— Е, добре — каза Сакар, — ако започна моята голяма работа, може би ще имам нужда от вас. Така че обадете ми се.

След като се сбогува, той зави зад Борсата. Тук най-сетне далечният шум и лаенето в играта заглъхнаха, превърнаха се в смътна глъчка, която се губеше в тътнежа на площада. От тази сврача стъпалата също бяха изпълнени с народ; но кабинетът на борсовите посредници, чиито червени тапети се виждаха през Еисоките прозорци, беше изолиран от шума в голямата колонна зала, в която спекуланти, изискани хора, богаташи, се бяха настанили удобно на сянка — някои седяха сами, други образуваха малки групи, превърнали в своеобразен клуб този просторен перистил под открито небе. Тази страна на борсовата сграда, наподобяваща малко задната част на театър с вход за артисти, гледаше към мрачната и сравнително спокойна улица „Нотр дам де Виктоар“, цялата изпълнена с винарни, кафенета, бирарии и кръчми, които гъмжаха от всевъзможна, странно смесена клиентела. Фирмите показваха също така, че покрай голямата съседна клоака е поникнала паразитна растителност: осигурителни дружества с лоша репутация, мошенически финансови вестници, компании, банки, представителства, агенции, цяла поредица от мошеници, настанили се в някое дюкянче или мецанин, широки една педя. А и по тротоарите, и по платното на улицата, и навред бродеха хора, които дебнеха като при лов в гора.

Сакар се бе спрял при оградата и вдигнал очи към вратата на кабинета на борсовите посредници, наблюдаваше с остър поглед като на командуващ армия всички подробности на мястото, което искаше да превземе с щурм. Но в този момент един як мъжага излезе от съседната кръчма, прекоси улицата и много ниско му се поклони.

— О, господин Сакар, нямате ли някаква работа за мене? Окончателно напуснах Банката за кредитиране срещу движими имущества, търся си служба.

Жантру, бивш преподавател в Бордо, се беше преселил в Париж поради някаква нечиста история. Принуден да напусне университета, този декласиран, хубав мъж с разперена черна брада и плешива глава беше всъщност културен, интелигентен и приятен; на двадесет и осем години беше попаднал в Борсата, от десет години се влачеше и излагаше като комисионер, който едва печелеше пари за пороците си. И днес, съвсем оплешивял, отчаян като проститутка, чиито бръчки й пречат да си изкарва хляба, той непрекъснато очакваше случая, който щеше да му донесе успех и богатство.

Като го видя толкова смирен, Сакар си спомни с горчивина за поздрава на Сабатани в Шампо: наистина сега към него се обръщаха само опозорените и неуспели типове. Но той все пак изпитваше някакво уважение към този буден ум, защото добре знаеше, че най-храбрите отряди са съставени от отчаяни хора, които са готови на всичко, тъй като няма какво да загубят. Показа се добър към него.

— Служба — повтори той. — О, може да се намери. Елате при мене.

— Сега на улица „Сен Лазар“, нали?

— Да, на улица „Сен Лазар“. Сутрин.

Продължиха да разговарят. Жантру беше много озлобен срещу Борсата, като човек, който не е успял честно да спечели, и повтаряше, че там можеш да успееш само ако си мошеник. Бил скъсал с тази работа, искал да опита нещо друго, струвало му се, че благодарение на неговото университетско образование и познанията му за света би могъл да си намери хубаво място в администрацията. Сакар одобрително кимаше с глава. Отдалечили се от оградата, те вървяха по тротоара и когато стигнаха до улица „Брониар“, и двамата с любопитство се вгледаха в едно тъмно купе с хубав впряг. Колата бе спряла на тази улица, главата на коня бе обърната към улица „Монмартр“, а гърбът на седналия на високо кочияш беше неподвижен като камък. Те забелязаха как една женска глава два пъти се показа на вратичката и бързо изчезна. Изведнъж главата пак се показа, задържа се и отправи дълъг нетърпелив поглед назад и към Борсата.

— Баронеса Сандорф — прошепна Сакар.

Тази глава беше много особена, с пламенни черни очи под тъмни клепачи, страстно лице с кървавочервена уста, загрозено само от доста дълъг нос. Тя изглеждаше много красива, преждевременно узряла на двадесет и пет години, приличаше на вакханка, облечена от най-големите дамски шивачи на империята.

— Да, баронесата — повтори Жантру. — Зная я още когато беше младо момиче и живееше при баща си, граф Дьо Ладрикур. О, какъв бесен и възмутително груб играч! Ходех при него всяка сутрин за нареждания, един ден едва не ме наби. Не плаках за него, когато умря от кръвоизлив, разорен от редица дребни ликвидации… Малката тогава трябваше да се реши да се омъжи за барон Сандорф, съветник в посолството на Австрия, който бе тридесет и пет години по-възрастен от нея, но сигурно влуден от нейните огнени погледи.

— Зная — каза просто Сакар.

Главата на баронесата отново бе потънала в купето. Но почти веднага пак се появи, още по-разпалена, с източена шия, за да може да гледа надалече, към площада.

— Тя играе, нали?

— О, като луда! При всички критични дни ще я видите там, в колата и, следи курсовете, трескаво взима бележки в тефтерчето си, дава нареждания… Вижте! Масиас е чакала — ето той отива при нея.

И наистина Масиас тичаше с цялата сила на късите си крака с таблица в ръка; видяха го как опря лакти на вратичката на купето, как провря главата си да се съвещава с баронесата. После те двамата се отстраниха малко, за да не бъдат уличени в шпиониране, а когато комисионерът тръгна отново бегом назад, го повикаха. Отначало той хвърли поглед встрани и щом се увери, че ъгълът на улицата го прикрива, веднага се спря задъхан; все пак червеното му пъпчиво лице бе весело и големите му сини очи гледаха с детска чистота.

— Какво става с тия хора? — извика той. — Ето че Суец стремглаво пропада. Говори се за война с Англия. Разбунтува ги тази новина, която никой не знае откъде дойде… И аз ви питам: кой измисли тази война? Дано сама да се е измислила… С една дума — голяма каша.

Жантру намигна.

— Кълве ли още дамичката?

— О, бясно! Отнасям нарежданията и на Натансон.

Слушайки ги, Сакар гласно извика мисълта си:

— Виж ти, истина било. Бяха ми казали, че Натансон е станал борсов посредник.

— Много мило момче е този Натансон — заяви Жантру, — заслужава да успее. Ние работехме заедно в Банката за кредитиране срещу движими имущества… Но той ще успее, защото е евреин. Баща му е австриец, живее в Безансон, мисля, че с часовникар… Да знаете как го прихвана един ден там, в банката, като разбра какви мошеничества се вършат. Той си каза, че работата не била много трудна, трябвало да имаш една стая и да отвориш едно гише; и ето че отвори гише… А вие доволен ли сте, Масиас?

— О, доволен! Вие сте минали през тази работа, имате право да казвате, че трябва да си евреин, иначе е излишно да се мъчиш да разбереш; нямаш ли ръка, нямаш сполука… Мръсна професия! Но хванал ли си се, няма как. А освен това аз имам здрави крака и се надявам.

И той си тръгна тичешком, като се смееше. Разправяха, че е син на съдия в Лион, който се провалил с някакви недостойни деяния; след като баща му изчезнал, той попаднал в Борсата, защото не пожелал да продължи да следва право.

Сакар и Жантру бавно се отправяха към улица „Брониар“; пак видяха купето на баронесата, но стъклата на прозорците бяха вдигнати, загадъчната кола изглеждаше празна, кочияшът като че ли седеше още по-неподвижно в това очакване, което често продължаваше до закриването на Борсата.

— Тя е дяволски съблазнителна — подзе грубо Сакар. — Разбирам стария барон.

Жантру загадъчно се усмихна.

— О, барона! Мисля, че тя отдавна му е омръзнала. Казват, че бил много стиснат… Така че знаете ли с кого се е хванала, за да може да плаща сметките си? Парите от играта никога не стигат.

— Не.

— С Делкамбр.

— Делкамбр, главния прокурор, този висок сух човек, толкова жълт и толкова суров!… О, как ми изглеждат заедно!

И двамата, много развеселени и много разпалени, се разделим, стискайки силно ръцете си, след като Жантру каза на другия, че ще си позволи да го посети в най-скоро време.

Щом остана сам, Сакар пак бе пленен от силния глас на Борсата, който кънтеше с упоритостта на прилив. Той беше заобиколил ъгъла, беше се насочил към улица „Вивиен“, откъм онази страна на площада, която поради липса на кафенета изглеждаше строга. Мина покрай Търговската камара, пощенската станция, големите рекламни агенции и ставаше все по-замаян и трескав, колкото повече се приближаваше към главната фасада; и когато можа да обхване с кос поглед перистила, отново се спря, сякаш искаше да завърши обиколката на колонадата, това страстно обхождане, което мечтаеше да направи. Тук, от това място, където улицата се разширява, животът се разгръщаше, блестеше: вълна от консуматори нахлуваше в кафенетата, сладкарницата не оставаше празна, витрините привличаха тълпата, особено тая на един златар, на която пламтяха големи сребърни предмети. И от четирите ъгъла, четирите кръстовища като че ли се увеличаваше реката от фиакри и пешеходци и създаваше една необяснима бъркотия; бюрото на омнибусите утежняваше задръстването, а колите на борсовите посредници, наредени една до друга, заприщваха тротоара почти от единия до другия край на оградата. Обаче очите на Сакар бяха втренчени във високите стъпала, по които бавно се нижеха рединготи, огрени от слънцето. Те се изкачваха към колоните в компактна, черна, гъмжаща маса, в която едва се очертаваха бледите петна на лицата. Всички бяха прави, не се виждаха столовете; кръгът на борсовите посредници, насядали под часовника, можеше да се определи само по особения кипеж, по разпалените жестове и думи, от които въздухът трептеше. По-спокойно беше вляво, сред групата на банкерите, заети с арбитражи, с обикновени разменни операции и с английски чекове; но и тук непрестанно преминаваше върволица от хора, които отиваха в телеграфа. Навсякъде, дори в страничните коридори, беше препълнено с притискащи се един о друг спекуланти; между колоните до железните огради с парапети имаше хора, които се чувствуваха като у дома си, опрели кореми или гърбове към тапицерията на една ложа. Трясъкът, наподобяващ грохот на парна машина, се увеличаваше, раздрусваше в огнен трепет цялата Борса. Изведнъж той забеляза как комисионерът Масиас тичешком слезе по стъпалата, после скочи в колата си и кочияшът подкара коня в галоп.

Тогава Сакар почувствува, че юмруците му са стиснати. С голямо усилие се откъсна от зрелището, зави по улица „Вивиен“ и я прекоси, за да отиде до ъгъла на улица „Фейдо“, в къщата на Буш. Беше си спомнил за писмото на руски, което искаше да му се преведе. Елин млад човек, застанал пред книжарницата в партера, се изправи пред него и го поздрави в момента, когато влизаше: той позна Гюстав Седий, чийто баща, фабрикант на коприна от улица „Жьоньор“, го беше настанил при Мазо, за да изучи механизма на финансовите сделки. Сакар се усмихна бащински на това елегантно голямо момче, досещайки се добре защо стои тук на пост. Книжарницата на Конен доставяше бележници на цялата Борса, откакто малката госпожа Конен започна да помага на своя съпруг, дебелия Конен, престанал да излиза от задното помещение, където изработваше стоката; тя обаче сновеше непрекъснато насам-натам, обслужваше клиентите, излизаше по работа навън. Беше дебела, руса, розова, истинска къдрава овчица със светли копринени коси, много грациозна, много ласкава и постоянно весела. Разправяха, че много обичала съпруга си, но това не й пречеше да бъде нежна с някой клиент от Борсата, когото харесваше; но не за пари, а единствено за удоволствие, и то само по веднъж, в една съседна гостоприемна къща, както гласеше легендата. Във всеки случай тия, които ощастливяваше, трябваше да бъдат дискретни и благодарни, защото тя си оставаше винаги обожаваната и ухажвана жена, за която не се разпространяваха лоши слухове. А книжарницата продължаваше да процъфтява, беше един кът на истинско щастие. Минавайки, Сакар забеляза как госпожа Конен се усмихна през витрината на Гюстав. Каква хубава овчица! И той изпита приятно чувство на ласкава нежност. Най-сетне изкачи стълбата.

От двадесет години Буш наемаше най-горе, на петия етаж, едно тясно жилище от две стаи и кухня. Роден в Нанси от родители немци, той се бе преселил тук от родния си град, постепенно бе разширил кръга на своите сделки, без да чувствува нужда от по-голяма кантора; на брат си Снгизмон беше предоставил стаята към улицата, а за себе си запазил малката стая към двора, където бе натрупал толкова много книжа, папки и всевъзможни пакети, че срещу бюрото му имаше място само за един стол. Най-голяма дейност развиваше, разбира се, с търговия на обезценени акции; той ги сортираше като в централа, беше посредник между „малката борса“ и „мокрите крака“ и фалиралите, които имаха нужда да запълнят някои дупки в балансите си; така че той следеше курсовете, понякога купуваше направо сам, но обикновено се снабдяваше с това, което му донасяха. Освен с лихварство и тайна търговия с бижута и скъпоценни камъни най-вече се занимаваше с покупка на полици. Та именно всички тия неща изпълваха кабинета му до тавана, за тях обикаляше из четирите краища на Париж, душеше, дебнеше, поддържайки връзки с всички среди. Научеше ли за някакъв фалит, тичешком отиваше там, въртеше се около ликвидатора и най-сетне успяваше да купи всичко, от което в момента не можеше да се извлече никаква полза. Следеше проучванията на нотариуса, проявяваше интерес към трудно разрешимите наследства, присъствуваше на всеки търг за продажба на безнадеждни полици. Самият той даваше обявления, привличаше нетърпеливите кредитори, които предпочитаха да получат веднага няколко су, вместо да преследват длъжниците си и да рискуват. От многобройни източници прииждаха пълни кошове книжа и непрекъснато растеше купчината от документи на длъжници: неплатени полици, неизпълнени договори, обещания и задължения. След това там започваше разпределението, сортирането на развален миш-маш, за което се искаше специален, много деликатен нюх. В това море от изчезнали или неплатежоспособни длъжници трябваше да се направи подбор, за да не прахосва много труд. По принцип смяташе, че от всяко задължение, дори и най-безнадеждното, може да се извлече полза, и затова имаше прекрасно подредени досиета, на които съответствуваше дълъг списък от имена, който препрочиташе от време на време, за да опреснява паметта си. Обаче сред несъстоятелните естествено най-близко следеше тия, за които предчувствуваше, че имат шанс да забогатеят скоро; с проверките разголваше хората, проникваше в семейните тайни, разполагаше със сведения за богати роднини, за средствата на съществуване, особено за новоназначените, на които би могъл да наложи запори. Често в продължение на години чакаше подходящ момент, за да хване за гърлото жертвата при първия й успех. Изчезналите длъжници още повече го вълнуваха, непрекъснатите издирвания го хвърляха в треска, не пропускаше от очи фирмите и имената във вестниците, дебнеше адресите така, както кучето дебне дивеча. И щом пипнеше изчезналите и неплатежоспособните, ставаше кръвожаден, отрупваше ги с разноски, изцеждаше им кръвта, измъкваше по сто франка за нещо, за което бе платил десет су, като обясняваше нахално колко рискувал в тази игра и затова бил принуден да печели от тия, които е хванал, за да си изкара загубата от ония, които се изплъзвали като дим от ръцете му.

В този лов на длъжници Мешен беше една от помощниците му, която Буш предпочиташе; той имаше на разположение една малка хайка от помагачи, но нямаше доверие в тия изгладнели и с лошо име хора, докато Мешен беше собственичка, която зад хълма Монмартр притежаваше цял квартал, Неаполитанския квартал, един голям парцел, застроен с клатещи се бараки, които даваше под наем; това беше ужасно мизерно свърталище на тълпа бедняци, живеещи в мръсотия, в същински кочини, за които се караха, но от които хазайката безмилостно ги изхвърляше заедно с дрипите им, щом не си платяха наема. Но нещастната страст към играта я разоряваше, поглъщаше доходите и от наемите. Тя също имаше вкус към финансовите язви, към разоренията, към пожарищата, откъдето могат да се откраднат разтопени бижута. Когато Буш й възлагаше да събере някакво сведение, да намери някой променил адреса си длъжник, понякога тя влагаше много от себе си, изразходваше се за удоволствие. Казваше, че е вдовица, но никой не бе виждал съпруга й. Не се знаеше откъде бе дошла и изглеждаше като че ли винаги е била на петдесет години и все така припряна, с тънък като на малко момиче глас.

Днес, когато Мешен седна на единствения стол, кабинетът се изпълни, сякаш бе задръстен от падналата на това място плът. Пленен зад бюрото си, Буш сякаш бе заровен и само квадратната му глава стърчеше над морето от папки.

— Ето — каза тя, като изпразни чантата си от огромния куп книжа, които я издуваха, — ето какво ми изпраща Файо от Вандом… За нас е закупил всичко от този фалит на Шарпие, за който ми наредихте да го уведомя… Сто и десет франка.

Файо, който й бил братовчед, както тя казваше, наскоро беше отворил там бюро за събиране на ренти. Официално той се занимаваше с осребряване на купоните на дребните рентиери от този край; но с поверените му купони и пари безумно играеше на Борсата.

— Не е кой знае каква голяма работа провинцията — прошепна Буш, — но все пак може да се намери нещо.

Той започна да души книжата, да ги разпределя с опитна ръка, да ги сортира на едро, съобразно първата си оценка по миризмата. Плоското му лице се помрачи, по него се изписа гримаса на разочарование.

— Хм, няма нищо тлъсто, нищо за гризкане. Щастие е, че не струва скъпо… Ето на, полици… Пак полици… Ако са от млади хора и ако са дошли в Париж, може би ще ги хванем…

Но издаде леко възклицание от изненада.

— Я! Какво е това?

В долната част на един обгербван лист бе прочел подписа на граф Дьо Бовилие. На листа бяха написани с едър старчески почерк само три реда:

„Задължавам се да изплатя сумата от десет хиляди франка на госпожица Леони Крон в деня на нейното пълнолетие.“

— Граф Дьо Бовилие — подзе той бавно, размишлявайки на глас, — да, той е имал чифлици, цяло едно имение, близо до Вандом… Умрял е при ловна злополука, като е оставил жена и две деца в затруднено материално положение. Имах преди полици от него, които те мъчно изплатиха… Лекомислен, безпътен човек…

Изведнъж той шумно се изсмя, като си представи случая.

— Ах, тоя стар измамник, той е прелъстил малката… Тя не е искала и той я е склонил с тоя книжен парцал, който няма никаква законна сила. После е умрял… Така, датата е 1854 година, значи преди десет години. Момичето трябва да е вече пълнолетно, дявол да го вземе! Как тази разписка е могла да попадне между ръцете на Шарпие?… Търговец на зърнени храни е бил този Шарпие, но се е занимавал и с лихварство. Навярно момичето му е оставило документа за няколко екю; или пък той може би се е наел да събере задължението…

— Ами че това е много хубаво — прекъсна го Мешен, — истински удар!

Буш презрително вдигна рамене.

— О, не! Казвам ви, че това не е законен документ… Ако го представя на наследниците, те могат да ме пратят да гоня вятъра, защото трябва да се докаже, че графът действително дължи сумата… Обаче ако намерим момичето, надявам се, че ще ги принудим да бъдат любезни и да се споразумеят с нас, за да се избегне неприятен шум… Разбирате ли? Търсете тази Леони Крон, пишете на Файо да ни я намери там. После ще видим дали ще се смеем.

Той бе разделил книжата на две купчини, които смяташе основно да проучи, когато остане сам; сега стоеше неподвижен, сложил ръцете си върху тях.

След кратко мълчание Мешен подзе:

— Занимавах се с полиците на Жордан… Помислих си, че съм открила нашия човек. Бил е чиновник някъде, сега пише във вестниците. Но много лошо посрещат в тия вестници; не дават адреса. Освен това смятам, че той не подписва статиите с истинското си име.

Без да каже нито дума, Буш протегна ръка, за да вземе досието на Жордан, класирано по азбучен ред. Имаше шест полици от по петдесет франка, подписани преди пет години, пресрочвани от месец на месец; с общата сума от триста франка Жордан задлъжнял на един шивач, когато бил в нужда. Неизплатени в срока, полиците бяха утежнени с големи разноски и затова в досието имаше огромна преписка. В този момент дългът възлизаше на седемстотин и тридесет франка и петдесет сантима.

— Ако е момче с бъдеще — прошепна Буш, — все някога ще го пипнем.

После, поради някаква логична връзка с водения разговор, той извика:

— Я ми кажете, ще изоставим ли аферата Сикардо?

Мешен вдигна нагоре разперени ръце. Цялата й чудовищна фигура доби отчаян вид.

— Ах, боже господи! — простена тя с пискливия си глас. — Живота си ще дам за нея.

Аферата Сикардо беше една невероятна история, която тя обичаше да разказва. Нейната племенничка Розали Шавай, родена на стари години от сестрата на баща й, била изнасилена на шестнадесет години една вечер на стълбището в къщата на улица „Арп“, където живеела с майка си на шестия етаж в малък апартамент. Най-лошото било, че господинът, женен човек, настанил се едва преди седмица с жена си в една пренаета стая на втория етаж, се престорил на толкова влюбен, че като повалил, макар и много ловко, нещастната Розали в ъгъла на едно стъпало, навехнал рамото й. Майката с право се разгневила и искала да вдигне страшен скандал въпреки сълзите на малката, която твърдяла, че сама била поискала, че всичко станало случайно и че много ще страда, ако вкарат господина в затвора. Така че майката млъкнала, но поискала от мъжа сумата шестстотин франка, разпределени в дванадесет полици, платими всеки месец по петдесет франка в продължение на една година; не е имало унизителен пазарлък, поисканата от майката сума била дори скромна, защото дъщеря й престанала да чиракува за шивачка, не могла вече нищо да припечелва, лежала болна на легло и лечението, колкото и да било лошо, струвало скъпо, а мускулите на ръката й се схванали, тя станала немощна. Още преди края на първия месец господинът изчезнал, без да остави адреса си. А нещастията продължавали, сипели се като град: Розали родила момче, загубила майка си, пропадала в мръсен живот, в черна мизерия. Пренесла се в Неаполитанския квартал у своята роднина и се влачела по улиците до двадесет и шест годишна възраст; не можела да си служи с едната ръка, понякога продавала лимони в Халите, изчезвала по цели седмици с мъже, които я изпъждали пияна и синя от бой. Най-сетне преди една година тя имала щастието да пукне, вследствие на едно по-бурно приключение. А Мешен е трябвало да прибере момчето, Виктор; и от цялата тази история останали само дванадесетте неплатени полици с подписа на Сикардо. Не бяха успели да узнаят нищо повече, освен че господинът се казвал Сикардо.

С нов жест Буш взе досието Сикардо, тънка сива книжна папка. Никакви сметки за направени разходи, само дванадесетте полици.

— Поне Виктор да беше стока — обясняваше плачливо старата жена. — Но представете си едно ужасно дете… Ах, тежко е да получиш такова наследство — едно хлапе, което ще свърши на ешафода, и тия хартийки, срещу които нищо не ще извлека!

Буш упорито бе втренчил големите си сиви очи върху полиците. Колко много пъти ги бе проучвал с надеждата да открие някаква незабелязана досега подробност във формата на буквите, някаква особеност в обгербваната хартия. Той твърдеше, че този остър и тънък почерк не може да не му е познат.

— Интересно — повтаряше той не за първи път, — положително съм виждал вече такива „а“ и „о“, написани толкова наклонено, че приличат на „и“.

Точно в този момент се почука; той помоли Мешен да протегне ръка и да отвори, тъй като вратата водеше право към стълбата. За да влезе в другата стая, към улицата, трябваше да се мине оттук, през кантората. А пък кухнята, една дупка без въздух, се намираше от другата страна на площадката.

— Влезте, господине.

Сакар влезе. Той се усмихваше, развеселен вътрешно от закованата медна плочка на вратата, на която с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“.

— О, да, господин Сакар, вие идвате за този превод… Брат ми е там, в другата стая… Влезте, влезте де.

Но Мешен напълно преграждаше пътя; тя разглеждаше новодошлия с все по-голяма изненада. Трябваше да направят цяла маневра: той се дръпна назад към стълбата, тя също излезе на площадката и се прилепи към стената, за да му направи място да влезе и да премине в съседната стая, където потъна. При тия сложни движения тя не го изпусна из очи.

— О! — въздъхна мъчително тя. — Никога не съм виждала този господин Сакар толкова отблизо… Виктор съвсем прилича на него.

Буш отначало я гледаше, без да може да разбере. После внезапно просветление го озари и той тихо изруга:

— Дявол да го вземе! Така е, знаех си аз, че някъде съм виждал този почерк.

Този път той стана, разрови досиетата, най-сетне намери едно писмо, изпратено му от Сакар миналата година, за да му иска отсрочка за една несъстоятелна дама. Бързо сравни почерка на полиците с писмото: наистина бяха същите „а“ и „о“, станали с течение на времето още по-остри; очевидна беше еднаквостта на главните букви.

— Той е, той е — повтаряше Буш. — Само че защо Сикардо, защо не Сакар?

И в паметта му възкръсна една тъмна история от миналото на Сакар, която бившият комисионер Лансоно, сега милионер, му беше разказал: Сакар дошъл в Париж на другия ден след държавния преврат, за да използува силата на своя издигащ се брат Ругон; отначало мизерствувал в мрачните улици на стария Латински квартал, а после бързо забогатял, благодарение на един съмнителен брак, сключен след като е имал щастието да погребе първата си жена. По време на своите трудни години той сменил името си Ругон със Сакар, просто като променил малко името на покойната си жена, която се казвала Сикардо.

— Да, да, Сикардо, отлично си спомням — прошепна Буш. — Имал е куража да подпише полиците с името на жена си. Навярно така се е записало семейството, когато се настанило на улица „Арп“, а после хитрецът взел всички предпазни мерки, като се преместил в друга квартира, без да вдига шум… О, значи не е душил само къде има пари, свалял е и момичета по стълбите! Тая глупост най-сетне ще му изиграе мръсен номер.

— Шт! Шт! — подзе Мешен. — Хванахме го, можем да кажем, че господ е добър. Най-сетне ще бъда възнаградена за всичко, което направих за моя нещастен Виктор, когото обичам въпреки всичко, така де, макар че е непоправим.

Тя сияеше, нейните малки очи искряха в плувналото й в тлъстина лице.

Но Буш охладня след трескавата възбуда от това дълго търсено решение, което случайността му поднесе, изпадна в размишления, започна да клати глава. Наистина, макар и разорен в момента, Сакар все още беше добър за доене. Можеха да попаднат на не толкова изгоден баща. Само че той нямаше да се остави да му досаждат, имаше страшни зъби. Какво могат да му направят? Положително той самият не знаеше, че има син, би могъл да отрича, въпреки тази необикновена прилика, която поразяваше Мешен. Освен това той за втори път бе вдовец, свободен, на никого не трябваше да дава сметка за своето минало, а дори и да приемеше малкия, нямаше от какво да се страхува, никакви заплахи не биха му въздействували. А да измъкнат от него заради бащинството само шестстотинте франка по полиците, беше наистина много малко, та не си заслужаваше чудесният случай. Не, не, трябва да се размисли, да се изчака, да се намери начин нивата да бъде ожъната, когато напълно узрее.

— Да не бързаме — заключи Буш. — Всъщност той сега е повален на земята, да му оставим време да се издигне.

И преди да изпрати Мешен, той заедно с нея завърши обсъждането на малките поръчки, които й бе възложил — за младата жена, която бе заложила бижутата си заради своя любовник, за един зет, чийто дълг щеше да изплати неговата тъща, станала му любовница; трябваше да решат как да използуват толкова сложните и трудни начини за събиране на задълженията.

Като влезе в съседната стая, Сакар няколко секунди стоя като заслепен от силната слънчева светлина, нахлуваща през прозорците без пердета. Тази стая със светли и изпъстрени със сини цветчета тапети беше гола; само едно желязно легло в ъгъла, чамова маса с два плетени стола в средата. На лявата страна дъсчени рафтове, едва-едва рендосани, служеха за библиотека, отрупани с книги, брошури, вестници и всевъзможни книжа. Но при тази височина силната дневна светлина изпълваше голотата с весела младост, със свеж, жизнен смях. Братът на Буш, Сигизмон, тридесет и пет годишен голобрад мъж с дълга рядка кестенява коса, седеше пред масата, облегнал голямото си изпъкнало чело на слабата си ръка; беше толкова погълнат от четене на някакъв ръкопис, че не обърна глава, тъй като не бе чул да се отваря вратата.

Този Сигизмон, възпитаник на немските университети, беше много начетен и освен френски, неговия майчин език, говореше немски, английски и руски. В Кьолн през 1849 година той се бе запознал с Карл Маркс, беше станал един от най-обичаните редактори на „Нов рейнски вестник“; и оттогава, избрал своята религия, изповядваше социализма със страстна вяра, отдавайки се всецяло на идеята за близкото социалистическо обновление, което трябваше да осигури щастие на бедните и онеправданите. Откакто неговият учител, изгонен от Германия, а после принуден да напусне Париж след юнските събития, живееше в Лондон, където пишеше и полагаше усилия да организира партията, Сигизмон от своя страна се отдаваше на мечти, толкова нехаен към средствата за живеене, че положително щеше да умре от глад, ако брат му не беше го прибрал на улица „Фейдо“, до Борсата, като му даде идеята да използува владеенето на чужди езици и да стане преводач. Буш обожаваше по-малкия си брат с майчинска страст; кръвожаден вълк към длъжниците, способен да открадне десет су от заклан, потънал в кръв човек, той бързо се разнежваше до сълзи като чувствителна и грижлива жена, когато трябваше да се направи нещо за това разсеяно голямо дете. Беше му дал хубавата стая към улицата, обслужваше го като слугиня, сам поддържаше тяхното странно домакинство, метеше, оправяше леглата, грижеше се за храната, която един малък съседен ресторант им доставяше два пъти дневно. Той, който беше толкова деен, чиято глава беше натъпкана с хиляди дела, търпеше безделието на брат си, чиято преводаческа дейност съвсем не вървеше поради заетост с лични занимания; той дори му забраняваше да работи, обезпокоен, че от време на време лошо кашля; и въпреки голямото си сребролюбие, тази злодейска алчност, която го караше да мисли, че борбата за пари е единственият смисъл в живота, той снизходително се усмихваше на революционните теории на брат си, оставяше го да си играе с капитала като дете, на което дават играчка, макар да знаят, че може да я счупи.

Сигизмон от своя страна дори не знаеше какво прави брат му в съседната стая. Нямаше представа за цялата тая страшна търговия с обезценени книжа и покупката на полици, живееше в по-висока сфера, като мечтаеше за висша справедливост. Мисълта за благотворителност го оскърбяваше, караше го да излиза извън кожата си: благотворителността била милостиня, неравенство, утвърдено от милосърдието; той признаваше само справедливостта, възстановяването на всички човешки права, основани върху неизменните принципи на новата социална организация. Така, като последовател на Карл Маркс, с когото беше в постоянна кореспонденция, той прекарваше дните си в изучаване на тази организация, като непрестанно подобряваше на книга утрешното общество и изпълваше с цифри многобройни страници, поставяше на научна основа сложната постройка на всеобщото щастие. Той изземваше капитала от един, за да го разпредели между всички други, раздвижваше милиардите, преместваше с един замах на перото си световното богатство; правеше всичко това в тази гола стая без никаква друга страст освен своята мечта, без да изпитва каквато и да било нужда от наслаждения, дотолкова скромен в яденето и пиенето, че брат му трябваше да му се кара, за да пие вино и да яде месо. Той искаше работата на всеки човек, определена съобразно силите му, да задоволява неговите нужди, а сам се съсипваше от работа и живееше с нищо. Истински мъдрец, възторжено увлечен в науката, отърсил се от материалния живот, много спокоен и много чист. От миналата есен все по-често кашляше, туберкулозата го завладяваше, без дори да забележи и реши да се лекува. Едва когато Сакар пристъпи, Сигизмон вдигна големите си мътни очи и се учуди, макар че позна посетителя.

— Да ми преведете едно писмо.

И младият човек още повече се изненада, защото от него се бяха отказали клиентите му — банкери, спекуланти, борсови посредници и всички ония хора от Борсата, които получаваха, предимно от Англия и Германия, огромна кореспонденция, циркуляри и устави на дружества.

— Да, едно писмо на руски език. О, само десет реда!

Тогава той протегна ръка; руският език беше негова специалност, само той превеждаше свободно от него, всички други преводачи в квартала преживяваха от немски и английски. На парижкия пазар рядко попадаха руски документи, дълго стоеше без работа.

На висок глас направо прочете писмото на френски. Това беше кратък благоприятен отговор от един банкер в Константинопол, който просто потвърждаваше съгласието си за участие в някаква сделка.

— О, благодаря ви! — извика Сакар, който явно остана възхитен.

И той помоли Сигизмон да напише тия няколко преведени реда на гърба на писмото. Но преводачът изпадна в страшен пристъп на кашлица, която се помъчи да заглуши в носната си кърпа, за да не безпокои брат си, който веднага дотичваше, щом го чуеше да кашля така. После, когато кризата мина, той стана, отиде да отвори широко прозореца, защото се задушаваше, искаше да диша по-чист въздух. Сакар, който го бе последвал, хвърли поглед навън и тихо възкликна:

— Вижте! Погледнете Борсата. О, колко е смешно оттук!

Наистина досега той не я бе виждал в такъв чудноват вид, от птичи полет, с нейния четиристенен наклонен цинков покрив, необикновено сглобен, нашарен с гора от тръби. Върховете на гръмоотводите се издигаха като гигантски стрели, заплашващи небето. А самата монументална сграда не бе нищо повече от каменен куб, прорязан симетрично от колони, мръсносив куб, гол и грозен, с парцаливо знаме отгоре. Изумиха го най-вече стълбището и перистилът, покрити с черни мравки, цял един развълнуван, бушуващ мравуняк, чието огромно движение изглеждаше от тази височина необяснимо, будеше съжаление.

— Колко дребни изглеждат! — продължи той. — Сякаш човек може да ги хване всички в едната си шепа.

После, понеже познаваше убежденията на своя събеседник, той добави със смях:

— Кога ще пометете всичко това с един ритник?

Сигизмон вдигна рамене:

— Защо е нужно? Вие сами се унищожавате.

И малко по малко се въодушеви, разви с ентусиазъм темата, която изпълваше цялото му същество. При най-малкия повод той започваше да излага своята система.

— Да, да, вие работите за нас, без да подозирате… Вие, шепата узурпатори, които експлоатирате народа, ще бъдете на свой ред узурпирани от нас, когато преядете. Всяко обсебване, всяко централизиране води до колективизъм. Практически урок ни давате вие, а също така големите собственици, които поглъщат малките късчета земя, големите производители, които изяждат занаятчиите, големите кредитни банки и големите магазини, които убиват всяка конкуренция, като се угояват от разорените малки банкери и дребни търговци — всичко това води бавно, но сигурно към новия социален строй… Ние чакаме всичко да затрещи, сегашният начин на производство да достигне до своя последен стадий на развитие. Тогава самите буржоа и селяни ще ни помогнат.

Заинтересуван, Сакар го гледаше със смътна тревога, макар че го взе за луд.

— Но, моля ви най-сетне, обяснете ми какъв е вашият колективизъм?

— Колективизмът е трансформация на частните капитали, живеещи от борбите на конкуренцията, в един социален капитал, използуван от всеобщия труд… Представете си едно общество, в което средствата за производство са собственост на всички, в което всички работят съобразно своите умствени способности и физическа сила и в което продуктите на тази социална кооперация се разпределят между всички, пропорционално на положения труд. Нищо по-просто, нали? Общата продукция във фабриките, в складовете, в национализираните работилници; след това обмяна, плащане в натура. А пък свръхпроизводството се прибира в складовете и с него при нужда се попълват дефицитите, които могат да се явят. Трябва да се направи баланс… И това като с удар от брадва поваля загнилото дърво. Никаква конкуренция, никакъв частен капитал, значи и никакви сделки, нито търговия, нито пазари, нито борси. Мисълта за печалба няма вече никакъв смисъл. Пресъхват изворите на спекулирането, за осигуряване на ренти, спечелени без труд.

— О, о! — прекъсна го Сакар. — Дяволски ще се променят навиците на много хора. Ами какво ще направите с тия, които днес имат ренти?… Например Гундерман, ще му вземете ли милиарда?

— Съвсем не, ние не сме крадци. Ние ще изкупим неговия милиард, всичките му ценни книжа и акции срещу бонове за снабдяване, разпределени по години. И представете си този огромен капитал, превърнат в една извънредно голяма потребителска възможност; за не по-малко от сто години потомците на вашия Гундерман ще бъдат принудени като другите граждани към личен труд, защото най-сетне годишните бонове ще свършат, а няма да могат да капитализират икономиите си от това голямо изобилие на продукти, дори ако се допусне, че не бъде премахнато правото на наследство… Аз ви казвам, че с един удар ще бъдат пометени не само личните предприятия, акционерните дружества, сдружението на частните капитали, но и всички непреки източници на ренти, всички системи на кредитиране, даване под наем на жилища и земи… Мярка за стойностите ще бъде само трудът. Надницата също така ще бъде премахната, тъй като в сегашната капиталистическа система тя не е равностойна на точния продукт на труда, понеже никога не може да задоволи всекидневните нужди на работника. Трябва да се признае, че сегашното положение принуждава и най-честния собственик да се придържа към жестокия закон на конкуренцията, да експлоатира своите работници, ако иска да живее. Цялата наша сегашна социална система трябва да бъде разрушена. Ах, как ще се задушава Гундерман от тежестта на своите бонове за снабдяване! Наследниците на Гундерман няма да успеят да изядат всичко, ще бъдат принудени да дадат от боновете си на други хора и да хванат мотиката или инструмента като другите.

Сигизмон избухна в непринуден смях като дете през междучасие, като продължаваше да стои прав пред прозореца, загледан в Борсата, в която гъмжеше черният мравуняк от играчи. Алена червенина се появи по скулите му; не го забавляваше нищо друго, освен да си представя така ироничните шеги на справедливото бъдеще.

Сакар все повече се вълнуваше. Ако все пак този мечтател казваше истината? Ако е отгатнал бъдещето? Нали разказва за неща, които изглеждат много ясни и смислени.

— Ами! — прошепна той, за да се успокои. — Нали всичко това няма да стане през следващата година?

— Разбира се! — подзе младият човек, който доби отново сериозен и уморен вид. — Ние сега сме в преходния период, в периода на агитация. Може би ще има революционни насилия, те често са неизбежни. Но прекалените действия, увлеченията са нещо преходно… О, няма защо да скривам големите трудности в началото! Цялото това мечтано бъдеще изглежда непостижимо, не можем да дадем на хората една реална представа за това бъдещо общество, за това сдружение на справедливия труд, при което нравите ще бъдат съвсем различни от нашите. Ще бъде някакъв друг свят, на някаква друга планета… Освен това трябва да се признае — за преустройството още не сме готови, ние продължаваме да търсим. Аз вече не спя, по цели нощи мисля. Например възможно е да ни кажат: „Ако нещата са такива, каквито са, значи човешката логика ги е направила такива.“ Така че е необходима огромна работа, за да се върне реката в нейния извор и да се насочи в друго русло!… Разбира се, сегашният социален строй дължи многовековното си процъфтяване на индивидуалния принцип, който благодарение на съревнованието и личния интерес непрекъснато увеличава и подновява производството. Ще бъде ли толкова ползотворен колективизмът и с какво средство ще активизира производствената дейност на работника, щом печалбата няма да бъде стимулиращ фактор? Това за мен е неясното, съмнителното, тревожното, слабото място, с което трябва да водим борба, ако искаме социализмът да възтържествува един ден… Но ние ще победим, защото с нас е справедливостта. Погледнете! Виждате ли това здание пред вас?… Виждате ли го?

— Борсата? — каза Сакар. — Що за въпрос? Да, виждам я!

— Е добре, глупаво ще бъде да я хвърлим във въздуха, защото ще я построят отново другаде… Само че предупреждавам ви — тя сама ще се взриви, когато държавата я експроприира и логично стане единствена и универсална банка на нацията; а кой знае, може би тогава ще служи за обществено влагалище на нашите много големи богатства, един от хамбарите на изобилието, откъдето нашите внуци ще намират всичко за техните празненства.

С широк жест Сигизмон разкриваше това бъдеше на всеобщото, еднакво за всички щастие. Беше се въодушевил толкова, че го разтърси нов пристъп на кашлица; върна се на масата си, сложи лакти върху книжата и подпря с ръце главата си, за да сподави хрипа, който раздираше гърдите му. Но този път не можа да се успокои. Внезапно вратата се отвори, Буш притича, след като бе отпратил Мешен; изглеждаше съкрушен, измъчен от тази ужасна кашлица. Той веднага се наведе и обгърна брат си с големите си ръце така, както се люлее болно дете.

— Кажи, малкият ми, какво ти стана пак, та се задушаваш? Слушай, искам да се съгласиш да повикам лекар. Не си бил благоразумен; навярно много си говорил.

И той изкосо гледаше Сакар — застанал по средата на стаята, той очевидно бе потресен от това, което бе чул от устата на този голям, толкова ентусиазиран и толкова болен дявол, който тук, от високото, от своя прозорец, предрече съдбата на Борсата, разказвайки, че всичко ще бъде пометено, за да бъде отново построено.

— Благодаря ви, отивам си — каза посетителят, като бързаше да излезе навън. — Изпратете ми писмото заедно с превода на десетте реда… Очаквам и други, ще уредим сметката наведнъж.

Но пристъпът премина и Буш го задържа още един миг.

— Стана дума за вас, дамата, която бе тук преди малко, ви е познавала някога, о, доста отдавна!

— Ами! Откъде?

— От улица „Арп“, номер 52.

Макар че можеше да се владее, Сакар побледня. Устата му нервно потрепна. Не че в този миг си спомни за момичето, което бе повалил на стълбата — той дори не знаеше, че е забременяло, не подозираше съществуването на детето. Обаче винаги му беше неприятно, когато му припомняха за мизерните години в началото.

— Улица „Арп“? О, там живях само една седмица след пристигането ми в Париж, докато си намеря жилище… Довиждане!

— Довиждане — каза натъртено Буш, който се излъга, като сметна за признание смущението му, и вече търсеше как по-нашироко да използува авантюрата.

Излязъл на улицата, Сакар машинално отново зави към площада на Борсата. Беше цял настръхнал, не погледна дори малката госпожа Конен, чието хубаво русо лице се усмихваше на вратата на книжарницата. Вълнението на площада се бе увеличило, до тротоарите, гъмжащи от народ, достигаше крясъкът на играта като неудържимата стихия на морски прилив. Беше три без петнадесет, време за решителния удар, битката за последните курсове, бясното желание да се узнае кой ще си отиде с пълни ръце. И застанал прав на ъгъла на борсовата улица, точно срещу перистила, стори му се, че в тъмната навалица под колоните вижда играча на понижение Мозер и играча на повишение Пийро, увлечени и двамата в играта; той също си въобразяваше, че чува кънтящият от дъното на голямата зала остър глас на борсовия посредник Мазо, заглушаван от време на време от избухванията на Натансон, седнал под часовника между борсовите посредници. Но една кола, която преминаваше през канавката, го изпръска. Масиас скочи, преди още кочияшът да е спрял, и на един дъх, като едва дишаше, изкачи стъпалата, за да отнесе последното нареждане на някой свой клиент.

А той, все така неподвижен и прав, загледан в навалицата там горе, прехвърляше живота си, обзет от спомена за първите години, който пробуди в него въпросът на Буш. Спомни си за улица „Арп“, после за улица „Сен Жак“, по която бе скитал с продънени ботуши като войнствуващ авантюрист, пристигнал в Париж, за да го завладее; освирепяваше от мисълта, че още не го е покорил, че отново е на улицата, дебнещ щастието, неудовлетворен, измъчван като никога от такава жажда за наслади, каквато не бе изпитвал досега. Право казваше този безумен Сигизмон: трудът не създава живот, само нещастниците и глупаците работят, за да угояват другите. Само играта за един ден с един удар създава благосъстояние, разкош, широк, истински живот. Ако този стар свят ще загине, нима човек като него не можеше да намери време и място да удовлетвори своите желания преди разгрома?

Един минувач го блъсна с лакът, без дори да се обърне, за да се извини. Той позна Гундерман, който се разхождаше за здраве; този цар на златото влезе в сладкарницата, откъдето понякога купуваше за своите внучета кутия бонбони за един франк. И това блъскане с лакът в тази минута на неговото трескаво състояние, откакто обикаляше Борсата, бе за него като удар с камшик, последен тласък, който го накара да действува. Реши, че е приключил с обхождането на площада, ще трябва да атакува. Закле се да води борбата безпощадно — няма да напуска Франция, няма да се бои от брат си, ще разиграе последната партия, една страхотно смела битка, която или ще сложи Париж под краката му, или ще го изхвърли на бунището със счупен врат.

До затварянето на Борсата Сакар, изпълнен със закана, стоя упорито прав на своя наблюдателен пост. Той видя как перистилът се изпразва, как стъпалата бавно се изпълват от цялата тази възбудена и уморена тълпа. Около него продължаваше задръстването, непрекъснатият поток от хора, безсмъртната тълпа за експлоатиране, утрешните акционери не можаха да минат пред тази голяма лотария, разигравана от спекуланти, без да обърнат глава, изпълнени с желание и страх от това, което става там, от тази загадъчност на финансовите операции, толкова привлекателна за мозъците на французите, макар че малко можеха да ги разберат.