Емил Зола
Човекът-звяр (3)

III

На следващия ден, неделя, тъкмо когато всички църковни камбани в Хавър отмериха пет часа, Рубо се появи под навеса на гарата, за да поеме задълженията си. Все още бе тъмна нощ; морският вятър се бе усилил и забулваше с мъгли възвишенията, които се издигат между Сент Адрес и укреплението в Турньовил; а небето на запад се бе поизчистило и в далечината проблясваха гаснещи звезди. Под навеса газени фенери продължаваха да мъждукат сред блажния и хладен утринен въздух; работниците композираха първия влак за Монтивилие под заповедите на дежурния през нощта помощник-началник. Вратите на чакалните още не бяха отворени, пероните на сънената, по вече пробуждаща се гара пустееха.

Като излезе от жилището си над чакалните, Рубо видя госпожа Льобльо, съпругата на касиера, застанала неподвижно насред централния коридор, свързващ квартирата на служителите. Вече седмици наред тази дама будуваше, за да издебне деловодителката госпожица Гишон, тъй като я подозираше, че върти любов с началник-гарата господин Дабади. Всъщност така и не й се удаде да установи нещо — никаква следа, никакъв звук. И тази сутрин се бе прибрала набързо с празни ръце — изненада я само, че през трите секунди, в които Рубо бе оставил вратата си открехната, преди да я затвори, успя да мерне в трапезарията хубавата му жена Севрин, застанала права, облечена, сресана и обута за излизане, след като обикновено се въргаляше в леглото до девет. Затова госпожа Льобльо събуди мъжа си и му съобщи този невероятен факт. Миналата вечер не си легнаха, а изчакаха пристигането на парижкия експрес от единадесет и пет, толкова жадуваха да разберат как е приключила историята с околийския. Поведението на семейство Рубо обаче не им подсказа нищо, израженията на лицата им бяха най-обикновени; напразно напрягаха слух до полунощ: от жилището на съседите не се разнесе никакъв шум, сигурно веднага бяха заспали дълбоко. Пътуването им по всяка вероятност не бе завършило добре, иначе Севрин едва ли би станала толкова рано. Касиерът попита как е изглеждала и жена му се опита да я опише: някак вцепенена, много бледа с големите си светлосини очи под тъмната коса; не помръдвала, била като занесена. Нищо де, през деня щяха да разберат.

Долу Рубо видя своя колега Мулен, който бе дежурил през нощта. Зае се с работата си, а Мулен се задържа няколко минути, заприказва го, осведоми го за разни дреболии, станали през отсъствието му: хванали някакви скитници, които се опитвали да проникнат в багажното помещение; трима работници получили мъмрене за лоша дисциплина; една ос за скачване се счупила, като композирали влака за Монтивилие. Рубо слушаше мълчаливо, с безизразно лице; беше само малко блед, навярно поради умората, която личеше и по подпухналите му очи. Неговият колега вече бе свършил разказа си, а той сякаш очакваше да чуе и за други събития. Но това бе всичко и Рубо наведе глава, загледа се в земята.

Крачейки по перона, двамата мъже бяха стигнали до края на навеса, вдясно от тях бе халето, където стояха сменните вагони, които пристигаха единия ден, за да бъдат включени в някоя композиция на другия. Рубо вдигна очи и се загледа в един вагон първа класа, в който бе купе номер двеста деветдесет и три, мъждиво осветено от газен фенер — и изведнъж събеседникът му възкликна:

— А! Щях да забравя…

Бледото лице на Рубо доби цвят, той неволно се размърда.

— Щях да забравя — повтори Мулен. — Тоя вагон не бива да заминава, не го скачайте с експреса в шест и четирийсет.

Помълчаха, после Рубо запита с най-естествен глас:

— Че защо?

— Има запазено купе за вечерния експрес. И без това не знаем дали ще пратят вагон, по-добре да задържим този.

Втренчен в него, Рубо отвърна:

— Вярно.

Но явно го занимаваше нещо друго; внезапно се разгорещи:

— Отвратително! Погледнете как чистят тия нехранимайковци! Вагонът изглежда тъй, сякаш никой не е бърсал праха от една седмица.

— Ами то, дойде ли влак след единайсет — заяви Мулен, — никой не си дава труд поне да го забърше… Пак добре, ако надникнат вътре. Оная вечер пропуснали някакъв пътник, който заспал на мястото си, и човекът се събуди чак сутринта.

После сдържа прозявката си и каза, че отива да си легне. Вече се канеше да тръгва, но любопитството му го задържа:

— А какво стана разправията с околийския, оправихте се, нали?

— Да, да, добре мина, доволен съм.

— Е, чудесно… И запомнете да не пускате номер двеста деветдесет и три.

Рубо остана сам на перона и се запъти обратно към чакащия за Монтивилие влак. Вратите на чакалните се разтвориха, появиха се пътници, сравнително малко — няколко ловци с кучетата си, търговци, решили да изведат семействата си в неделя. Но щом потеглеше тази първа за деня композиция, без да губи време, трябваше да уреди скачването на пътническия влак от пет и четиридесет и пет, заминаващ за Руан и Париж. В тоя ранен час персоналът бе в намален състав и работата на помощник началник-гарата се усложняваше от всевъзможни проблеми. След като проследи извършването на маневрите, изкарването на вагоните от халето и изтеглянето им под навеса от работниците, наложи се да изтича до касата и до отдела за регистриране на багажа. Няколко войници се скараха с един железничар, наложи се да се намеси. С подути от безсъние очи, той снова половин час сред пронизващите течения, които подвяваха отвсякъде, сред зъзнещите хора, сред цялата тая неприятна атмосфера, създадена от блъсканицата в полумрака, без да може да се спре и да помисли за каквото и да било. След потеглянето на пътническия гарата се поопразни и той забърза към поста на стрелочника да се увери дали всичко е наред там, защото от Париж пристигаше със закъснение друг бърз влак. Върна се да наблюдава слизането на потока от пътници, които предадоха билетите си и се настаниха в колите на различните хотели — по онова време колите чакаха под самия навес, от релсите ги делеше само една ограда. Едва тогава си пое дъх сред опустялата и притихнала отново гара.

Вече бе шест часът. Рубо се отдалечи с бавна походка от покрития перон; когато просторът се ширна пред него, вдигна глава и си пое дълбоко въздух, като видя, че вече съмва. Вятърът бе отнесъл мъглите, ясната утрин обещаваше хубав ден. Видя на север енгувилския бряг, който се открояваше чак до дърветата на гробището като морава линия върху просветлелия небосвод; после се обърна на югозапад и съзря над морето последните бели облаци, които бавно плуваха скупчени, подобни на ескадра леки кораби; на изток цялото необхватно устие на Сена бе озарено от предстоящия изгрев на слънцето. Рубо машинално сне обшитата със сребърен галон фуражка, като че ли искаше прохладният, чист въздух да освежи челото му. Обичайната гледка, многобройните, наредени върху равното постройки на гарата: приемателната станция отляво, локомотивното депо, станцията за заминаващи влакове отдясно, самият град сякаш го успокояваха, връщаха го отново към мирното, неизменно трудово ежедневие. Оттатък зида на улица Шарл Лафит пушеха фабрични комини, виждаха се огромните купчини въглища в складовете покрай Вобанския док. От останалите докове вече се чуваше глъчка. Товарните влакове свиреха, вятърът носеше живителния мирис на морската вода и той се сети, че днес ще има празненство, щяха да пуснат на вода парахода и сигурно ще е страшна блъсканица.

Когато се върна под навеса, работниците бяха започнали да композират експреса от шест и четиридесет; стори му се, че изкарват номер двеста деветдесет и три — успокоението, настъпило от прохладната утрин, се разпръсна и се смени с внезапен гневен изблик:

— Да ви вземат дяволите! Тоя вагон не! Няма да го пипате! Той е за довечера.

Началникът на групата му обясни, че преместват вагона, за да изкарат другия, който е зад него, но той не чуваше нищо, бе оглушал от неудържимия си, непонятен гняв.

— Некадърници такива, казвам ви да не го пипате!

Като схвана най-сетне за какво става дума, ядът му се прехвърли върху неудобната гара, в която не можеш да обърнеш като хората един вагон. Наистина гарата бе една от първите, построени по тази линия, не отговаряше на размерите на Хавър, беше жалка, със старомодно построени халета, с навес от дъски и ламарина, с тесни прозорци, сградите й бяха прости, мрачни, с напукана мазилка.

— Срамота е, не разбирам защо Компанията не вземе да срути тая съборетина.

Работниците го гледаха, учудени от несдържаните му приказки — обикновено бе толкова стегнат и дисциплиниран. Рубо се осъзна, овладя се. Продължи да следи маневрите безмълвен, сви се. Злобна бръчка прорязваше ниското му чело, кръглото му червендалесто лице е рижа брада доби напрегнато и заинатено изражение.

От тоя миг напълно си възвърна хладнокръвието. Зае се енергично с експреса, нито една подробност не му убягна. Стори му се, че някои вагони не бяха свързани добре, и настоя да затегнат винтовете пред очите му. Една позната на жена му помоли да я настани с двете й дъщери в дамско купе. Преди да даде сигнал за тръгването на влака, още веднъж провери дали всичко е наред; после, докато се отдалечаваше, го загледа с орловия поглед на човек, чиято минутна разсеяност може да коства живота на десетки хора. Впрочем наложи се незабавно да прекоси линията, за да пресрещне пристигащия от Руан влак. В него пътуваше един пощенски чиновник, с когото всеки ден обсъждаха последните новини. Това бе кратък отдих през нелеките му утрини — около четвърт час можеше да се поотпусне, тъй като нямаше неотложни задължения. И през тоя ден, както обикновено, си сви цигара, разприказва се весело. Беше просветнало съвсем, угасиха газените фенери под навеса. Остъкляването му бе тъй мизерно, че полумракът още не се бе разпръснал; но там, където се виждаше къс открито небе, като пожар трептяха първите слънчеви лъчи; целият простор се оцветяваше в розово, всеки предмет се открояваше ярко в чистия въздух на прекрасната зимна утрин.

В осем часа началник-гарата господин Дабади обикновено се появяваше и помощник-началникът му докладваше. Господин Дабади бе хубав, елегантен тъмнокос мъж, имаше вид на богат и много зает търговец. Всъщност той наистина не се занимаваше с пътническата гара, съсредоточаваше цялото си внимание върху дейността на доковете, следеше безкрайното прехвърляне на различните товари, поддържаше непрестанна връзка с висшите търговски среди от Хавър и от целия свят. Този ден закъсня; Рубо два пъти надникна в кабинета му, но не го откри. Пощата на бюрото му дори не бе докосната. Сред писмата погледът на помощник-началника различи една телеграма. После вече не се отлели от вратата, непрестанно надзърташе като хипнотизиран, не можеше да откъсне очи от бюрото.

Най-сетне в седем и десет господин Дабади слезе. Рубо беше седнал и мълчеше, за да му даде възможност да отвори телеграмата. Началникът обаче не бързаше, искаше да прояви любезност към своя подчинен, когото ценеше.

— Естествено, в Париж всичко мина добре, нали?

— Да, господине, благодаря ви.

Най-сетне бе отворил телеграмата; не я прочиташе, продължаваше да се усмихва на събеседника си, чийто глас глъхнеше от огромното усилие да сдържи нервното потрепване на брадичката си.

— Много се радваме, че оставате при нас.

— И аз съм извънредно доволен, че ще продължа да работя при вас, господине.

Тогава господин Дабади най-сетне прегледа телеграмата, а по лицето на втренчения в него Рубо изби пот. Но вълнението, което очакваше, не пролича; началникът му спокойно привърши четенето и хвърли телеграмата отново върху писалището: сигурно го уведомяваха за някаква служебна дреболия. Продължи да преглежда пощата, а помощник-началникът по стар навик, както всеки ден, му докладва устно за снощните и за сутрешните събития. Само че тази сутрин Рубо се помайваше, припомни си трудно какво му бе разказал неговият колега за скитниците, заловени при багажа. Размениха още няколко думи и началникът вече го отпращаше, когато двамата помощник-началници, отговарящи за доковете и за нискоскоростните влакове, на свои ред влязоха да докладват. Носеха нова телеграма, която някакъв служител им бе предал на перона.

— Свободен сте — рече господин Дабади, като видя, че Рубо още стои на вратата.

Но той чакаше с втренчени, широко разтворени очи; тръгна си едва когато хартийката бе захвърлена на масата със същия безразличен жест. Известно време се разхожда под навеса — объркан и замаян. Часовникът показваше осем часа и тридесет и пет минути, нямаше да има работа до потеглянето на пътническия влак в десет без десет. Обикновено се възползуваше от свободния час, за да пообиколи гарата. Няколко минути вървя, без да си дава сметка за посоката. После вдигна глава, беше се озовал пред вагон номер двеста деветдесет и три — сви рязко и се насочи към локомотивното депо, макар да нямаше какво да гледа там. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта, в светлия въздух трепкаше златист прашен. Но той не се наслаждаваше на прекрасната утрин, а ускори крачка, като че ли бе претрупан с работа — опитваше се да смекчи напрежението от очакването.

Сепна го нечий глас:

— Добър ден, господин Рубо!… Видяхте ли се о жена ми?

Беше огнярят Пекьо, четиридесет и три годишен мъжага, кльощав, с едър кокал, с потъмняло от жарта и пушилката лице. Под ниското чело сивите му очи и широката уста над изпъкналата брадичка се смееха и издаваха стария гуляйджия.

— Как! Вие тук ли сте? — спря се учуден Рубо. — А, вярно! Забравих, че ви се беше повредила машината… Чак довечера ли тръгвате? Двайсет и четири часа почивка, хубава работа, а?

— Много хубава! — потвърди събеседникът му, още недоизтрезнял след снощния гуляй.

Беше от едно село край Руан и дойде в Компанията като прост, монтьор. После, на около тридесет години, му бе омръзнало да кисне в работилницата и се бе решил да стане огняр, за да се издигне един ден до машинист; тогава се бе оженил за Виктоар, която бе негова съселянка. Но годинките минаваха, той си оставаше огняр и вече никога нямаше да го направят машинист — поведението и видът му бяха лоши, пиеше, скиташе по жени. Досега сто пъти да го бяха изхвърлили, но го покровителствуваше председателят Гранморен, пък и всички се примиряваха с пороците му, тъй като ги изкупваше с веселия си нрав и с опита си на дългогодишен работник. Ставаше наистина опасен само когато се напиеше, защото се превръщаше в животно и можеше да извърши дори престъпление.

— Ами с жена ми видяхте ли се? — попита той отново, широко ухилен.

— Е, как, видяхме я, разбира се — отвърна помощник-началникът. — Дори обядвахме във вашата стая… Да знаете, Пекьо, добра жена имате. Лошо правите, като й изневерявате.

Пекьо се развесели още повече.

— Че какво пък! Нали тя самата иска да се забавлявам!

Това беше самата истина. Виктоар бе по-възрастна от него с две години, бе затлъстяла и едва се движеше, затова пускаше в джобовете му по някоя пара, та да може той да си прави удоволствието вън от къщи. Никога не бе страдала особено от изневерите му и от вечното киснене по разни вертепи, което бе негова втора природа; сега животът му бе напълно подреден — разполагаше с по една жена в двата края на линията, със собствената си жена, когато оставаше да преспи в Париж, и с още една в Хавър, когато му се случеше да заседне там между два курса. Виктоар, която беше пестелива и живееше съвсем скромно, знаеше всичко, отнасяше се към него майчински и твърдеше, че не желае той да си има разправии с оная, „другата“. Всеки път, когато заминаваше, тя проверяваше дали бельото му е чисто, нямаше да й бъде приятно, ако другата мърмори срещу нея, че не се грижи за техния общ мъж.

— И тъй да е — рече Рубо, — не е хубаво. Моята жена се е наканила да ви се кара, нали знаете, че обожава дойката си.

Млъкна, като видя, че от халето, до което бяха застанали, излезе висока кльощава жена, Филомен Сованя, сестрата на началника на депото, допълнителната съпруга, която Пекьо си имаше в Хавър от една година насам. Сигурно двамата си бяха гукали под навеса, когато той бе излязъл и бе повикал помощник-началника. Тя все още изглеждаше млада въпреки тридесет и двете си години — едра, ъгловата, с плоска гръд, сладострастна до самозабрава, с издължено лице и пламтящи очи, подобна на дръглива, цвилеща кобила. Одумваха я, че пие. Всички мъже от гарата я бяха прекарали в къщичката до депото, където живееше брат й и която тя поддържайте твърде зле. Въпросният брат, стиснат, упорит и строго спазващ дисциплината човек, много ценен от началството, бе имал големи неприятности заради нея, дори го бяха заплашили с уволнение; и макар да я търпяха тук само заради него, той се инатеше и не я пъдеше единствено защото тачеше роднинските връзки; това не му пречеше да я пребива от бой, когато се случваше да я завари с мъж, и то така, че тя оставаше да лежи полумъртва на пода. Срещата й с Пекьо бе и за двамата същинско откровение: тя се отпусна най-сетне задоволена в обятията на този весел дългуч; за него пък бе щастие да се има с една тъй слаба жена, идваше му като разнообразие след неговата дебелана и току повтаряше на шега, че вече няма защо да се оглежда другаде. Само Севрин, която се чувствуваше задължена на Виктоар, си развали отношенията с Филомен, отбягваше я, вярна на гордата си природа, и не я поздравяваше.

— Е, засега довиждане, Пекьо — каза нагло Филомен. — Аз си отивам, нали господин Рубо ще ти чете конско по внушение на жена си.

Пекьо отново се разсмя добродушно.

— Стой си, той се шегува.

— Не, не! Трябва да отида да занеса две пресни яйца от моите кокошки на госпожа Льобльо, обещала съм й.

Нарочно подметна това име, знаеше за тайното съперничество между жената на касиера и жената на помощник-началника и се преструваше, че се разбира отлично с едната, за да ядосва другата. Все пак се задържа, от веднъж доби заинтересуван вид, като чу огняря да пита как се е развила разправията с околийския.

— Значи, уредило се е, доволен сте, нали, господин Рубо?

— Много съм доволен.

Пекьо премигна хитро.

— Е, то няма какво да се тревожите, като си имате такава голяма връзка… Тъй ами, разбирате за кого говоря. Жена ми също му дължи много.

Помощник-началникът пресече това подмятане за председателя Гранморен, като повтори рязко въпроса си:

— Чак довечера ли ще тръгнете?

— Да, дотогава ще оправят Лизон, сега монтират лоста… Чакам да се върне машинистът, той го удари на живот. Нали го знаете, Жак Лантие. От вашия край е.

За миг Рубо не съобрази какво да отговори, стоеше като отнесен, без да може да се съсредоточи. После се сепна и каза:

— А? Жак Лантие машиниста… знам го, разбира се. Е, само така — здрасти, довиждане. В службата се запознахме, той е по-млад от мен, никога не сме се виждали в Пласан… Миналата есен направи малка услуга на жена ми, обади се на едни нейни братовчедки в Диеп… Разправят, че бил способно момче.

Говореше наслуки, заливаше се в приказки. После внезапно си тръгна.

— Довиждане, Пекьо… Трябва да хвърля едно око там.

Едва тогава Филомен се отдалечи, поклащайки се като кобила; Пекьо остана на мястото си, с ръце в джобовете, подсмихваше се от удоволствие, че е прекарал такава мързелива утрин — учуди се обаче как тъй помощник-началникът само обиколи халето и веднага се върна обратно. Май много набързо си свърши работата — хвърли едно око, и толкова. Какво ли му е хрумнало да проверява?

Когато Рубо отново дойде под навеса, наближаваше девет. Той отиде чак до пощенското отделение, озърна се, но като че ли не откри онова, което търсеше; върна се обратно със същата забързана крачка. Последователно огледа канцелариите на всички служби. По това време гарата бе спокойна и пуста; единствен той сновеше из нея и изглеждаше все по-раздразнен от този покой, обзет от мъките на човек, застрашен от нещо, който в крайна сметка започва да копнее то най-сетне да се разрази. Хладнокръвието го напусна, не го сдържаше на едно място. Сега непрекъснато се взираше в часовника. Девет, девет и пет. Обикновено се прибираше в жилището си в десет, след потеглянето на влака в девет и петдесет минути, за да хапне. Отведнъж се спусна по стълбите, като си представи, че горе Севрин сигурно също чакаше.

В този момент в коридора видя Филомен, разрошена, с две яйца в ръцете — госпожа Льобльо тъкмо отваряше на съседката си. Не влязоха вътре и се наложи Рубо да си отключи пол, втренчените им погледи. Постара се да свърши тая работа по-бързо, но макар да захлопна вратата, те успяха да зърнат в профил седналата в трапезарията Севрин — неподвижна, бледа, с отпуснати ръце. Като дръпна Филомен при себе си и също затвори, госпожа Льобльо й разказа, че сутринта я видяла да седи пак тъй: сигурно разправията с околийския е свършила зле. Но се оказа друго, Филомен й обясни, че й е донесла новини; после повтори онова, което бе чула от самия помощник-началник. Двете жени се впуснаха да гадаят. Винаги когато се срещнеха, си разменяха безкрайни клюки.

— Хубавичко са ги насапунисали, моето момиче, нищо да не разбирам, ако не е така… Сигурно им е припарило под краката.

— Ах, мила госпожо, де да можем да се отървем от тях!

Засилващата се взаимна неприязън между семействата Льобльо и Рубо се дължеше чисто и просто на квартирни неуредици. Жилищата на служителите се намираха на първия етаж над чакалните; главният коридор, осветен отгоре и боядисан в жълто като в хотел, делеше етажа на две с по една редица кафяви врати отляво и отдясно. Само че прозорците на квартирите отдясно гледаха към засенения от стари брястове официален двор, отвъд който се откриваше прекрасният енгувилски бряг; сводестите и мрачни прозорци на квартирите отляво пък бяха обърнати точно към навеса на гарата, който закриваше всичко с високия си ламаринен покрив и с мръсните стъкла. Затова едните жилища бяха извънредно приятни, от тях се виждаха постоянно оживеният двор, зеленината, просторът; а в другите човек можеше да си умре от досада, в тях вечно цареше полумрак, а малките късчета небе отвън създаваха усещане, че се намираш в затвор. В предната част бяха настанени началник-гарата, помощник-началникът Мулен и семейство Льобльо; в задната — семейство Рубо, деловодителката госпожица Гишон, а имаше и три отделни стаи, в които отсядаха временно пребиваващите железопътни инспектори. Открай време бе заведен ред двамата помощник-началници да живеят един до друг. Семейство Льобльо бяха настанени в тази квартира поради добросърдечието на бившия помощник-началник, чието място по-късно бе заел Рубо. Бездетен вдовец, той бе им отстъпил жилището си от любезност към госпожа Льобльо. Но редно ли беше да държат сега Рубо в задните стаи, след като имаха право да бъдат в предните? Докато между двете семейства царуваше разбирателство, Севрин не бе спорила със съседката си, двадесет години по-възрастна от нея и болнава на всичко отгоре — беше толкова пълна, че непрестанно се задъхваше. Обявиха си война едва когато Филомен се намеси с отвратителните си приказки и успя да скара двете жени.

— Знаете ли — поде отново Филомен, — като нищо може да са се възползували от пътуването си до Париж, за да издействуват преместването ви… Казаха ми, че били написали дълго писмо до директора, в което предявявали претенции за жилището.

Госпожа Льобльо едва не се задуши:

— Мръсници такива!… Сигурна съм, че настройват и деловодителката; от две седмици насам почти не ме поздравява… И таз хубава! Аз обаче ще я спипам…

Тя сниши глас и съобщи, че госпожица Гишон всяка нощ се промъквала при началник-гарата. Вратите им бяха една срещу друга. Господин Дабади беше вдовец и имаше голяма дъщеря, която не излизаше от своя пансион; той бе довел тук като деловодителка тази тридесетгодишна, вече доста повехнала, мълчалива и слабичка блондинка, гъвкава като змия. Май била учителка преди. Нямаше начин да я хване човек, така тихичко се пъхаше през пролуките. Самата тя не представляваше никакъв интерес. Само че ако спеше с началника, това можеше да се окаже от значение, ето защо щеше да бъде голяма победа, ако я разкрият и разберат тайната й.

— Ама накрая все ще узная кое как е — продължи госпожа Льобльо. — Няма да се оставя да ме минат… Тук сме си и тук ще останем. Свестните хора са на наша страна, нали, момичето ми?

Наистина цялата гара бе обвързана в тази квартирна схватка. Най-силно бе пострадал коридорът. Само другият помощник-началник, Мулен, не се занимаваше с това — стигаше му, че е настанен отпред, че си има свенлива и крехка женичка, която излизаше рядко и му раждаше по едно дете на всеки двадесет месеца.

— Тъй си е — заключи Филомен, — но и да им е припарило под краката, не се знае дали ще изхвърчат… Внимавайте, имат връзки с хора, които не си поплюват.

Двете яйца бяха още у нея и тя най-сетне ги връчи: съвсем пресни, от сутринта, току-що ги извадила от полозите. Възрастната жена не знаеше как да й се отблагодари:

— Ама толкова сте мила! Направо ме глезите… Обаждайте ми се по-често. Нали знаете, мъжът ми все кисне на касата, а аз толкова скучая, пък и не мога да мръдна наникъде с тия мои крака! Какво ще стане с мен, ако ония мръсници ме лишат и от гледката през прозорчето?

Придружи я и като отваряше вратата, докосна с пръст устните си:

— Шт! Слушайте.

Двете застанаха в коридора и цели пет минути не помръднаха, като сдържаха дъха си. Проточили шии, слухтяха да разберат какво става в трапезарията на Рубо. Но там цареше мъртва тишина, не се чуваше нито звук. Най-сетне се разделиха, уплашени да не ги заварят тъй, като си кимнаха, без да промълвят нито дума. Едната се отдалечи на пръсти, а другата притвори вратата тъй тихо, че дори не се чу как щракна езичето на бравата.

В девет и двадесет Рубо отново беше долу, под навеса. Проследи композирането на пътническия влак от десет без десет; но колкото и да се стараеше да се сдържа, правеше излишни движения, тъпчеше на едно място и все се обръщаше да огледа перона от край до край. Нищо не се случваше, чак ръцете му затрепериха!

После изведнъж, тъкмо когато отново се взираше назад, чу до себе си гласа на един служител от телеграфната кабина, който му каза задъхано:

— Господин Рубо, да знаете къде са господин началник-гарата и господин главният инспектор по охраната… Гука има телеграми за тях, търча вече десет минути…

Рубо се обърна, беше успял да се стегне тъй, че дори и едно мускулче по лицето му не трепна. Втренчи се в двете листчета, които държеше служителят. Този път нямаше съмнение, по вълнението на човека личеше, че страшното е дошло.

— Господин Дабади мина току-що — каза той спокойно.

Никога не се бе чувствувал тъй съвършено хладнокръвен, умът му сечеше, цял бе настръхнал, завладян от инстинкта за самозащита. Сега бе напълно уверен в себе си.

— Ето го! — обади се той отново. — Самият господин Дабади идва.

Наистина началник-гарата се връщаше от нискоскоростните влакове. Щом прехвърли телеграмата, възкликна:

— По линията е извършено убийство… Телеграфира ми инспекторът от Руан.

— Какво? — запита Рубо. — Наш служител ли е загинал?

— Не, не, пътник, от някое купе… Тялото е било изхвърлено почти веднага след тунела при Малоне, до стълб номер сто петдесет и три… А жертвата е един от нашите администратори, председателят Гранморен.

Помощник-началникът възкликна на свой ред:

— Председателят! Ах! Как ли ще го понесе жена ми!

Възгласът му бе прозвучал толкова намясто, толкова скръбно, че господин Дабади се сепна за миг.

— Вярно, вие го познавахте, такъв добър човек, нали?

После погледна другата телеграма, изпратена до главния инспектор по охраната.

— Това навярно е от съдия-следователя, сигурно някаква формалност… А още е девет и двайсет и пет, разбира се, господин Кош го няма… Бързо пратете някого в Търговското кафене на булевард Наполеон. Няма начин да не го открият там.

След пет минути един работник доведе господни Кош. Той беше бивш офицер, гледаше на работата си като на пенсионерско задължение, затова никога не се вестяваше на гарата преди десет часа, помотаваше се известно време и се връщаше обратно в кафенето. Отначало тая драма, достигнала до него между две партии пикет, просто го смая, тъй като случаите, с които му се налагаше да се занимава обикновено, бяха съвсем маловажни. Но телеграмата наистина бе изпратена от съдия-следователя в Руан; бе пристигнала дванадесет часа след откриването на трупа само защото въпросният следовател първо бе телеграфирал на началник-гарата в Париж, за да разбере кога и как е отпътувала жертвата; после се бе осведомил за номера на влака и на вагона и едва тогава бе изпратил до главния инспектор по охраната заповед да претърси купето във вагон номер двеста деветдесет и три, ако вагонът е още в Хавър. Подчертано мрачното настроение на господин Кош, който смяташе, че са го обезпокоили излишно, мигновено се разсея и той придоби извънредно важен вид, подобаващ за изключително сериозния случай.

— Само че вагонът сигурно вече не е тук — възкликна той неспокойно, уплашен да не би разследването да му се изплъзне, — трябва да е заминал тази сутрин.

Рубо разпръсна тревогата му с обичайното си спокойствие:

— Не, не, прощавайте… За тази вечер имаше запазено купе, вагонът си е при нас, в халето.

Той поведе инспектора и началник-гарата. Новината явно се бе разпространила, защото работниците тихомълком зарязаха работата си и също ги последваха; от вратите на канцеларията заизлизаха служители и един по един започнаха да се приближават. Скоро се струпаха доста хора.

Когато стигнаха до вагона, господин Дабади се обади замислено:

— Нали снощи са го прегледали. Ако имаше някакви следи, щяха да ги споменат в доклада.

— Сега ще видим — каза господин Кош.

Той отвори вратата и се качи в купето. В същия миг извика и самозабравяйки се, захвана да ругае:

— Ай, дявол да го вземе! Като че ли са колили прасе!

Присъствуващите потръпнаха от ужас, някои се опитаха да надникнат; господин Дабади се качи на стъпалото, за да погледне пръв; зад него Рубо също като другите проточи врат и се надигна.

Вътрешността на купето бе съвсем в ред. Прозорците бяха затворени, всичко като че ли бе на мястото си. Само през отворената врата се носеше отвратителна миризма; върху една от възглавниците се бе съсирила тъй дълбока и голяма локва черна кръв, че част от нея се бе стекла отстрани и се бе изляла върху килима. По чаршафа също имаше петна. Нищо повече — само смърдящата кръв.

Господин Дабади побесня:

— Къде са хората, които са правили проверка снощи? Бързо да ги доведат!

Те бяха вече тук, пристъпиха напред, запелтечиха някакви извинения: през нощта човек може ли да види всичко? Иначе обходили навсякъде. Кълняха се, че миналата вечер нямало нищо.

В това време господин Кош стоеше прав във вагона и си вземаше с молив бележки за доклада. Повика Рубо — когато нямаха работа, двамата често разговаряха и пушеха цигари по перона.

— Господин Рубо, качете се, ще ми помогнете.

Помощник-началникът прекрачи кръвта по килима, без да стъпва по нея, и той му каза:

— Надникнете под другата възглавница, вижте дали няма нещо отдолу.

Рубо я вдигна и опипа внимателно с ръце всичко, като се оглеждаше любопитно.

— Няма нищо.

Едно петно върху тапицираната облегалка привлече вниманието му; той го посочи на инспектора. Дали не е кървав отпечатък от пръст? Не, накрая всички решиха, че е пръска от кръвта. Тълпата наоколо се бе сгъстила, за да наблюдава огледа, вдъхваше мириса на убийство, побутваше се зад началник-гарата, който поради отвращение и недотам здрави нерви бе предпочел да остане на стъпалото.

Внезапно той се обади:

— Господин Рубо, ама вие сте били във влака… Нали така? Прибрахте се снощи с експреса… Сигурно можете да ни съобщите някои сведения!

— Да, вярно! — възкликна инспекторът. — Забелязахте ли нещо?

Рубо помълча три-четири секунди. Точно в този миг се бе навел и изучаваше килима. Изправи се почти веднага и отговори с обичайния си глас, само малко по-дрезгаво:

— Разбира се, разбира се, ще ви кажа… Жена ми също беше с мен. Щом думите ми ще бъдат вписани в доклада, бих искал и тя да дойде, за да можем да допълваме спомените си.

Това се стори на господин Кош напълно разумно и току-що появилият се Пекьо предложи да доведе госпожа Рубо. Пое с широки крачки към сградата, всички зачакаха. Филомен, която бе дотичала заедно с огняря, го проследи с очи, ядосана, задето тъкмо той се бе заел да свърши тая работа. Но като видя госпожа Льобльо, забързана колкото може с подутите си болни крака, спусна се да й помогне; двете жени започнаха да размахват ръце и да възклицават, развълнувани от новината за чудовищното престъпление. Макар засега никой да не знаеше нищо, обърканите хора наоколо разпространяваха всякакви врели-некипели. Заглушавайки шума от другите гласове, самата Филомен без каквото и да било основание се кълнеше, че госпожа Рубо няма как да не е видяла убиеца. Затова, щом Рубо се появи е нея, настъпи тишина.

— Вижте я само! — промърмори госпожа Льобльо. — Държи се като принцеса, сякаш не е жена на помощник-началник! Днеска още призори се беше издокарала и сресала тъй, да речеш, че се кани да върви на прием.

Севрин се приближи с равни, ситни крачки. Трябваше да измине доста голямо разстояние по перона под вперените погледи; не се предаде, само бършеше очите си в кърпичка, още не можеше да се съвземе след преживяната болка, когато бе научила името на жертвата. Облечена беше с елегантна черна вълнена рокля, сякаш носеше траур за благодетеля си. Тежките й тъмни коси блестяха под слънчевите лъчи, дори не бе успяла да си сложи шапка, въпреки студа. Наистина изглеждаше трогателна е нежните си сини очи, пълни със сълзи и измъчени.

— Тъй ами, има защо да плаче — каза полугласно Филомен. — Спукана им е работата, убиха го техния дядо господ!

Когато Севрин стигна до отворената врата на купето и се изправи сред скупчените хора, господин Кош и Рубо слязоха; Рубо веднага започна да разказва:

— Вчера сутринта още като пристигнахме в Париж, отидохме да се обадим на господин Гранморен, нали така, скъпа?… Беше около единайсет и четвърт, нали?

Той я гледаше втренчено и Севрин повтори покорно?

— Да, единайсет и четвърт.

Но погледът й спря върху почернялата от кръв възглавница, тя се сви и от гърдите й се изтръгнаха ридания. Развълнуван, началник-гарата любезно се намеси:

— Госпожо, ако не можете да понесете това зрелище… Разбираме мъката ви…

— О, няма да приказваме много! — прекъсна го инспекторът. — После ще изпратим някого да придружи госпожата.

Рубо побърза да продължи:

— Тогава, след като разговаряхме за различни неща, господин Гранморен ни съобщи, че на следващия ден възнамерявал да отиде в Доенвил при сестра си… Сякаш и сега го виждам зад бюрото. Аз бях застанал тъй, жена ми тук… Скъпа, нали той сам ни каза, че ще пътува на следващия ден?

— Да, на следващия ден.

Господин Кош, който продължаваше да си води бележки с молива, вдигна очи.

— Как така на следващия ден? Нали е заминал снощи!

— Чакайте малко! — отвърна помощник-началникът. — Като разбра, че си отиваме същата вечер, отначало му хрумна да вземе експреса заедно с нас, ако жена ми се съгласи да го придружи до Доенвил, където щеше да отседне при сестра си, както всеки път. Но жена ми имаше много работа и отказа… Ти отказа, нали?

— Да, отказах.

— Това е цялата работа, той беше много любезен… Прояви внимание, изпрати ни до вратата на кабинета си… Нали, скъпа?

— Да, до вратата.

— Вечерта заминахме… Преди да се настаним в нашето купе, разговарях с началник-гарата господин Вандорп. Не съм забелязал нищо. Стана ми неприятно, защото смятах, че ще бъдем сами, а на едно от местата, без да я видя, се бе наместила някаква дама; освен това в последния момент се качиха още двама души, мъж и жена… До Руан също не забелязах нищо особено… В Руан слязохме да се разтъпчем и за наша най-голяма изненада три-четири вагона по-нататък зърнахме господин Гранморен, застанал на вратата на едно купе! Рекох му: „Как, господин председателю, и вие ли пътувате? А пък ние изобщо не подозирахме, че сте в тоя влак!“ Той ни обясни, че получил някаква телеграма… После се чу свирката и бързо се качихме в нашето купе, където впрочем вече нямаше никого, всичките ни спътници бяха до Руан — никак не съжалявахме за тях… Друго няма! Нали това е всичко, скъпа?

— Да, това е всичко.

Колкото и простичък да бе разказът, всички силно се вълнуваха. Стояха зяпнали и се мъчеха да проумеят нещата. Инспекторът спря да пише и с въпроса си изрази всеобщото недоумение:

— И сигурен ли сте, че в купето при господин Гранморен нямаше никого?

— О, напълно съм сигурен.

Сякаш тръпка премина сред скупчените хора. Някакъв ужас, зловещ хлад вееше от тази загадка и плъзна в душите. Щом пътникът е бил сам, кой го е убил и кой го е изхвърлил от купето три левги преди влакът да стигне до следващата гара?

Сред тишината прозвуча злобната забележка на Филомен:

— Доста чудно все пак.

Рубо долови, че всички го наблюдават, и кимна, за да покаже, че и на него му се струва чудно. До Филомен зърна Пекьо и госпожа Льобльо, които също клатеха глави. Всички погледи бяха насочени към него, очакваха да чуят още нещо, да изкопчат някаква пропусната подробност, която да изясни цялата работа. В лъсналите от любопитство очи не се четеше обвинение; на него обаче му се стори, че долавя нарастващо съмнение, някакво смътно подозрение, което и понякога най-нищожният факт превръща в увереност.

— Невероятно — промълви господин Кош.

— Съвършено невероятно — повтори господин Дабади.

Тогава Рубо се реши да добави:

— Убеден съм, че експресът, който не спира между Руан и Барантен, се движеше с нормална скорост, не забелязах нищо особено… Казвам ви го, понеже, като останахме сами, свалих стъклото на прозореца и изпуших една цигара; често поглеждах навън и през цялото време се вслушвах в шумовете около и във влака… В Барантен видях на перона господин Бесиер, който стана там началник-гара след мен, обадих му се и си разменихме няколко приказки, той даже се качи на стъпалото да ми подаде ръка… Нали така, скъпа? Можете да го питате. Господин Бесиер ще каже.

Нежното лице на Севрин изразяваше дълбока скръб; неподвижна и бледа, тя отново потвърди думите на мъжа си:

— Да, той ще каже.

Всякакви обвинения ставаха безсмислени, след като семейство Рубо се бяха качили в купето си в Руан и бяха разговаряли със свой познат в Барантен. Сянката съмнение, която помощник-началникът като че ли бе доловил в някои погледи, изчезна; всички се чудеха и маеха. Работата ставаше все по-загадъчна.

— Чакайте сега — каза инспекторът, — съвсем сигурен ли сте, че в Руан някой не се е качил в купето, след като сте се разделили с господин Гранморен?

Рубо естествено не бе предвидил този въпрос — за пръв път се смути, явно не знаеше какво да отговори. Поколеба се, хвърли поглед към жена си.

— О, не! Не мисля… Вече затваряха вратите, свиреха, едва успяхме да се върнем в нашия вагон… Пък и купето е било запазено, струва ми се, никой не би могъл да се качи…

Но сините очи на жена му се разшириха тъй, че той се стресна да не би да прекалява с увереността си.

— Пък знам ли всъщност… Вярно, може някой да се е качил… Имаше такава блъсканица…

Докато говореше, гласът му ставаше все по-ясен, вече се раждаше нова история, напълно правдоподобна.

— Нали разбирате, поради празника имаше огромна тълпа за Хановър… Трябваше да се браним от напиращите да влязат в нашето купе хора с второкласни и третокласни билети… А и гарата беше доста зле осветена, не се виждаше хубаво, всичко живо се блъскаше, викаше, знаете каква врява се вдига, като тръгва влак… Наистина! Съвсем възможно е някой да не е намерил къде да се смести или да се е възползувал от навалицата, за да се промъкне насилствено в купето в последния миг.

Той млъкна, после добави:

— Как мислиш, скъпа? Тъй ще да е станало, нали?

Севрин съкрушено притисна кърпичката към зачервените си очи и повтори:

— Сигурно така е станало.

От този миг следата вече бе ясна; без да продумат, инспекторът по охраната и началник-гарата се спогледаха многозначително. Тълпата, усетила, че разследването е приключило, се люшна, впусна се да обсъжда събитията: мигновено започнаха да се сипят предположения, всеки имаше своя хипотеза. От известно време работата на гарата като че ли бе замряла, целият персонал се бе събрал тук, развълнуван от драмата; появата на влака от девет и тридесет и осем под навеса предизвика същинска изненада. Всички се разтичаха, заотваряха се врати, поток от пътници заля перона. Впрочем повечето зяпачи бяха останали при инспектора, който съвестно и методично изследваше за последен път окървавеното купе.

В този миг Пекьо, който размахваше ръце, застанал между госпожа Льобльо и Филомен, съзря своя машинист Жак Лантие; току-що слязъл от влака, той стоеше неподвижно и се взираше в скупчения народ. Пекьо му направи знак да се приближи. Жак не помръдна. Най-сетне се реши и пристъпи бавно към тях.

— Какво става? — попита той огняря.

Знаеше го отлично, затова изслуша разсеяно новината за убийството и предположенията около него. Чудеше се само, изпълнен е някакво странно вълнение, че бе попаднал там, където се извършваше разследването, и отново виждаше купето, профучало покрай него в мрака. Източи врат, погледна локвата спечена кръв върху възглавницата; пред него оживя споменът за убийството, представи си особено ясно трупа, който лежеше там, край линията, с прерязано гърло. Погледът му се отклони и се спря на двамата Рубо, докато Пекьо продължаваше да му разправя историята — какво общо имали те с всичко това, как пътували от Париж в един влак с жертвата и как за последен път разговаряли с нея в Руан. Познаваше мъжа, сблъсквал се бе с него, откакто работеше на експреса; мяркала му се бе и жената, но обзет от нечестивия си страх, я бе отбягвал както и всички други. В тоя миг обаче, като я видя тъй разплака на, бледа, с объркани и изплашени сини очи под тежката тъмна коса, нещо в нея го привлече. Гледаше я втренчено, забрави се, питаше се замаян защо семейство Рубо и той са тук, какво ги е събрало около купето, където бе извършено убийство — тях, вчера завърнали се от Париж, и него, току-що пристигнал от Барантен.

— Остави! Знам, знам — каза той, като прекъсна огняря. — Тази нощ се случи да бъда точно при изхода на тунела и ми се стори, че зърнах нещо, като минаваше влакът.

Думите му предизвикаха огромно вълнение, всички го наобиколиха. Самият той изтръпна удивен, потресен от изреченото. Защо се бе разбъбрил, след като си бе обещал твърдо да мълчи? Имаше толкова разумни основания да не се издава! А сега, загледан в тази жена, неволно се беше обадил. Тя изведнъж бе дръпнала кърпичката от лицето си и облените й в сълзи очи се разшириха, когато се втренчи в него.

Инспекторът веднага дотича.

— Как? Какво Сте видели?

И под изцъкления поглед на Севрин Жак разказа онова, което бе видял: осветеното купе, профучало о пълна пара в нощта, неразличимите лица на двамата мъже — единият повален, другият с нож в ръката. Застанал до жена си, Рубо слушаше, впил в него смръщените си будни очи.

— Значи, вие сте в състояние да разпознаете убиеца? — попита инспекторът.

— О, едва ли! Не мисля.

— С палто ли беше или с работна дреха?

— Не мога да кажа нищо определено. Помислете само, влакът сигурно се движеше с осемдесет километра в час!

Севрин не се сдържа и се спогледа с Рубо, който събра сили и каза:

— Наистина човек трябва да има много остри очи.

— Няма значение — заключи господин Кош, — това е важно показание. Съдия-следователят ще ви помогне да си припомните… Господин Лантие, господин Рубо, дайте ми точните си имена, за да ги впиша в доклада.

Всичко бе свършило, групата зяпачи постепенно се разпръсна и работата на гарата поде отново своя ход. На Рубо му се наложи незабавно да се погрижи за пътническия влак от десет без десет, в който вече се качваха пътници. Ръкува се с Жак по-сърдечно от друг път; Жак остана сам със Севрин, пред тях вървяха и си шепнеха госпожа Льобльо, Пекьо и Филомен, а той реши, че е редно да изпрати младата жена до служебния вход под навеса — не й каза нищо, но не можеше да се откъсне от нея, сякаш помежду им бе възникнало някакво ново притегляне. Яркото слънце, ведрата дневна светлина бяха прогонили утринните мъгли и се бе открил блестящият син свод на небето; заедно с прилива откъм морето бе задухал вятър, който носеше солени пръски. Когато Жак се раздели с нея, отново срещна огромните й нежни очи, чийто уплашен и умолителен поглед го бе развълнувал тъй дълбоко.

Чу се свирка. Рубо беше дал на влака сигнал за тръгване. Локомотивът също изсвири протяжно и композицията от десет без десет потегли, набра скорост и се изгуби в далечината сред златистия, огрян от слънцето прашец.