Емил Зола
Човекът-звяр (11)

XI

Бяха в голямата червена спалня в Кроа дьо Мофра с двата прозореца, гледащи към железопътната линия. От старото легло срещу тях се виждаха минаващите влакове. Години наред в нея не бяха пипвали нито един предмет, не бяха размествали мебелите.

Севрин нареди да отнесат припадналия Жак в тази стая, а Анри Доверн — в друга, по-малка спалня на първия етаж. Тя самата се настани в една стая близо до Жак, делеше ги само площадката. За два часа всички се подредиха удобно, защото къщата беше напълно обзаведена; в шкафовете имаше дори бельо. Севрин изпрати телеграма на Рубо да не я чака, тъй като сигурно ще остане няколко дни да се грижи за настанените в къщата им ранени; после си сложи престилка и пое задълженията на милосърдна сестра.

Още на другия ден лекарят заяви почти сигурно, че след седмица Жак ще бъде на крака; истинско чудо било, но имал съвсем леки вътрешни увреждания. Препоръча грижи и пълен покой. Когато Жак отново отвори очи, Севрин, която бдеше над него като над дете, го помоли да я слуша за всичко. Той беше толкова слаб, че само й кимна с глава в знак на съгласие. Беше в пълно съзнание, позна описаната от нея стая в нощта на признанието, червената стая, в която на шестнадесет и половина години бе отстъпила пред насилието на председателя Гранморен. Сега лежеше в същото онова легло, от което, без да повдига глава, можеше да види през прозорците насреща как преминават влаковете, разтърсващи силно цялата къща. Тя беше точно такава, каквато си я представяше и каквато бе му се мяркала, когато профучаваше край нея с машината си. Виждаше я пак напреки на пътя, скръбна и самотна със затворените капаци, добила още по-изоставен и унил вид сред печалната, обрасла с къпини градина, със закачената огромна табела: „Продава се“. Спомняше си странното неразположение, потискащата тъга, която го обземаше винаги, сякаш тя му се изпречваше на пътя като символ на нещастието. Лежейки сега безсилен в червената стая, Жак си мислеше, че разбира онова свое предчувствие за бъдещи злини: без съмнение съдено му бе да умре тук.

Щом видя, че Жак вече сигурно ще схване думите й, Севрин се наведе и оправяйки завивката, прошепна на ухото му:

— Не се безпокой, опразних джобовете ти и взех часовника.

Той я изгледа с широко отворени очи и направи усилие да си спомни:

— Часовника… Ах, да, часовника!

— Можеха да те претърсят. Скрих го при мен. Не се страхувай!

Той стисна с благодарност ръката й. Извърна глава и видя на масата ножа, който също бе в джоба му. Нож като другите — нямаше за какво да го крият.

След още един ден Жак се почувствува много по-добре и започна да се надява, че няма да умре. Истинско удоволствие изпита, като видя край себе си Кабюш, който също се грижеше за него и вървеше на пръсти по паркета, за да заглуши тежките си великански стъпки. След катастрофата каменарят не бе напуснал Севрин; обзет от гореща самопожертвователност, зарязваше задълженията си и всяка сутрин идваше да й помага в грубата работа; служеше й като вярно куче, гледаше я в очите. Казваше, че въпреки нежния си вид тя е силна жена. Правела толкова много за другите, и за нея някой трябвало да направи нещо! Любовниците свикнаха с присъствието му, говореха си на „ти“ пред него и дори се целуваха, без да се стесняват, когато прекосяваше стаята тихо, стараейки се да мине колкото може по-незабелязан въпреки огромното си туловище.

Жак се чудеше на честите отсъствия на Севрин. Първия ден по съвета на лекаря тя скри от него, че Анри лежи на долния етаж, защото сама усещаше колко по-спокоен е той при мисълта за пълното им усамотение.

— Сами сме, нали?

— Да, скъпи, съвсем сами… Спи спокойно.

Въпреки това непрекъснато изчезваше и на другия ден той чу стъпки и шушукане на първия етаж. След още един ден до него долетя сподавена весела глъчка — звънливи гласове, смях, неспирно бъбрене.

— Какво е това? Кой е там?… Не сме ли сами?

— Не, мили, не сме, точно под твоята стая има още един пострадал, когото трябваше да прибера.

— Аха!… И кой е той?

— Ами Анри, главният кондуктор.

— Значи, Анри!…

— Днес сутринта дойдоха сестрите му. Нали ги чуваш, смеят се пръст да им покажеш… Понеже той е по-добре, ще се приберат довечера заради баща си. Анри ще остане още два-три дни, докато напълно се възстанови… Представяш ли си, той скочил, но не си счупил нищо; само дето беше пооткачил, ама сега се оправи.

Жак мълчеше, но я загледа така дълго, че тя добави:

— Нали разбираш?… Ако той не беше тук, щяха да плъзнат приказки… След като не сме сами, мъжът ми дума не може да каже… Чудесен повод да останем без усложнения… Нали разбираш?

До вечерта Жак слуша смеха на сестрите Доверн; спомняше си ги; нали и тогава, в онази стая в Париж, когато, притискайки се до него, тя бе му признала всичко, те се веселяха на долния етаж! После притихнаха; чуваха се само леките стъпки на Севрин, сновяща между двете стан. Вратата долу се затвори, къщата потъна в дълбок покой. Измъчваше го жажда и на два пъти се наложи да почука със стола на пода, за да я извика. Тя идваше усмихната, забързана и се впускаше в безкрайни обяснения защо се бави долу — трябвало да слага студени компреси на главата на Анри.

На четвъртия ден позволиха на Жак да става и да седи по два часа в креслото до прозореца; като се понаведеше, виждаше отрязаната от железопътната линия тясна градинка, заградена с ниска стена, обрасла в обсипани с бледорозови цветчета шипки. Спомни си нощта, когато се бе покатерил, за да погледне оттатък стената; видя отново обширното пространство от другата страна на къщата, затворено само с жив плет; нали бе преминал през него и бе налетял на Флор, която седеше на прага на порутения парник и режеше с ножица възлите на въжетата. Ах, кошмарна нощ, когато толкова се бе ужасил от болестта си! Колкото по-ясно си спомняше всичко, толкова по-настойчиво го преследваше образът на русокосата Флор, тази висока и гъвкава войнствена девица с пламенните очи, вперени в неговите! Отначало не отваряше дума за катастрофата; от предпазливост никой около него също не казваше нищо. Но сега подробностите изплуваха, той възстанови всичко и започна да мисли така упорито, с такова постоянство за това, че седейки до прозореца, копнееше единствено да узнае какво е станало с действуващите лица. Защо не виждаше кран бариерата Флор с флагчето в ръка? Не се решаваше да пита и това усилваше още повече неразположението, което му навяваше тая злокобна, сякаш населена с призраци къща.

Една сутрин обаче, когато Кабюш пак бе дошъл да помогне на Севрин, се реши и запита:

— А Флор болна ли е?

Изненадан, каменарят не разбра знака на Севрин; сметна, че го подтиква да отговори:

— Горката Флор умря!

Жак ги изгледа разтреперан; при това положение трябваше да му разкажат всичко. Обясниха му как девойката се е самоубила, хвърляйки се под влака в тунела. Отложили погребението на майка й до вечерта, за да ги погребат заедно; сега лежали една до друга в тясното гробище на Доенвил при по-малката сестра, кротката нещастна Луизет, умряла също тъй насилствено сред кръв и кал. Три нещастници, погинали насред жизнения си път, смазани, изличени, пометени от страшния вихър на летящите влакове.

— Боже мой, умряла! — повтори Жак тихо. — Горката леля Фази, и Флор, и Луизет!

Като чу името на Луизет, Кабюш, който помагаше на Севрин да оправи леглото, неволно погледна младата жена, развълнуван от спомена за някогашната си любов; сега нова любов го бе завладяла и той, чувствителен и ограничен, я приемаше без съпротива, като добро куче, дотичало при първата ласка. Севрин, която знаеше за трагичната му любов, го изгледа съчувствено; той много се трогна; подавайки й възглавницата, неволно я докосна с ръка, задави се и с пресеклив глас отговори на Жак, който запита:

— Обвиниха я, че умишлено е предизвикала катастрофата ли?

— О, нищо подобно… Ама нали разбирате, грешката беше нейна…

Той разказа припряно всичко, което знаеше. Нищо не видял, защото бил в къщата, когато конете потеглили и откарали товара насред линията. Ей за това го гризяла съвестта и господата от съда сурово го упрекнали — не бивало да оставя конете, ако си бил стоял до тях, нямало да се случи тая страхотия. Приключили разследването, като решили, че всичко се дължи на най-обикновена небрежност от страна на Флор; и тъй като тя се самонаказала жестоко, всичко свършило дотук; дори не преместили Мизар, който със смиреното си и угодническо държане се измъкнал от неприятностите, прехвърляйки вината на покойната; тя правела всичко на своя глава, често му се налагало да изоставя поста си, за да пуска бариерата. Впрочем и Компанията беше потвърдила, че Мизар изпълнява отлично задълженията си; докато се прежени, му разрешили да си вземе за помощница една съседка Дюклу, бивша кръчмарска прислужница, която живеела от припечелените навремето по доста съмнителен начин пари.

Когато Кабюш излезе от стаята, Жак направи знак с очи на Севрин да остане. Беше страшно пребледнял.

— Ти знаеш, че Флор нарочно е дръпнала конете и е преградила пътя с камъните, нали?

Севрин на свой ред пребледня.

— Какви ги приказваш, мили?… Имаш температура, трябва да легнеш.

— Не, не, не бълнувам… Ти не разбираш ли? Видях я, както виждам теб. Държеше конете и ги спираше със силната си ръка да не изтеглят каруцата.

При тези думи Севрин се строполи с подкосени крака на един стол срещу него.

— Боже мили! Божичко! Какъв ужас!… Това е чудовищно. Направо няма да мога да спя.

— Дявол да го вземе — продължи той, — всичко е ясно, опитала се е да ни убие с целия куп хора… Отдавна ми се сърдеше, ревнуваше… Освен това май нещо не е била в ред, да измисля такива чудесии!… Колко убийства наведнъж, колко кръв! Ах, проклетница такава!

Севрин седеше с широко отворени очи, устните й нервно потрепваха; Жак млъкна; една минута се гледаха безмълвно. После, откъсвайки се от ужасните видения, кръжащи помежду им, той поде полугласно:

— Ах, значи, е умряла, ето защо ми се явява! Откакто съм дошъл в съзнание, все имам чувството, че е тук! И тази сутрин, като се обърнах, я видях до леглото си… Тя е мъртва, а ние сме живи. Дано не ни отмъсти сега!

Севрин потръпна:

— Млъкни, моля ти се! Млъкни! Подлудяваш ме!

И излезе. Жак чу как отиде при другия болник. Той остана до прозореца и отново се загледа в пътя, в къщурката на пазача на бариерата с големия кладенец, в тясната дървена барака, където Мизар механично, като насън, извършваше еднообразната си работа. Тези неща поглъщаха сега с часове вниманието му, сякаш търсеше отговора на някаква задача, която не можеше да реши и от която зависеше спасението му.

Не се уморяваше да наблюдава Мизар, този плешив, смирен, блед човечец, вечно разтърсван от лоша кашлица, който, в плен на алчността, бе отровил жена си, такава здравенячка; бе подкопал здравето й, както червеят подкопава дървото. Сигурно години наред и денем, и нощем по време на безкрайната дванадесетчасова служба през главата му не бе минавала друга мисъл. При всяко дрънване на електрическия звънец, известяващ за приближаването на влак, той даваше знак с тръбата си; след като влакът се изнижеше, затваряше пътя, натискаше едно копче, за да съобщи на следващия пост, и друго копче, за да освободи пътя зад предидущия; това бяха прости механични движения, които се бяха превърнали в навик и не внасяха нищо ново в живуркането му. Неграмотен и тъп, той никога не четеше, стоеше край сигналните звънци, отпуснал ръце, със зареян безсмислен поглед. Киснеше почти винаги в бараката си и единственото му развлечение бе да закусва колкото може по-дълго. После пак се вдървяваше, с празна глава, без една свястна мисъл, борейки се непрекъснато с ужасната си сънливост; понякога дремеше с отворени очи. За да не изпада нощем в това непреодолимо вцепенение, се насилваше да стане и да се поразтъпче; краката му се огъваха, сякаш бе пиян. Така подмолната борба с жена му за скритите хиляда франка, които щяха да останат на този, който надживее другия, сигурно единствена предизвикваше някакво разсъждение у този тромав самотник. Докато тръбеше и натискаше сигналните звънци подобно на автомат, бдейки над безопасността на толкова хора, той мислеше за отровата; и когато седеше с отпуснати ръце и премрежен за сън поглед, пак за това мислеше. За нищо друго; искаше да я убие, да търси и да се сдобие с парите.

Жак се чудеше, че сега не забелязва никаква промяна у него. Значи, можем да убиваме без особени сътресения и животът продължава. След първото трескаво тършуване Мизар действително отново се бе отпуснал както преди, приемайки лицемерно равнодушния вид на немощен човечец, страхуващ се от всичко. В душата си чувствуваше, че макар да бе я уморил, жена му тържествуваше: той беше победен; преобърна наопаки къщата, но нищо не намери, дори един сантим; и на землистобледото му лице само неспокойният търсещ поглед издаваше, че е угрижен. Постоянно виждаше широко отворените очи на мъртвата и свитата й в зловеща иронична усмивка уста, повтаряща: „Търси! Търси!“ Той търсеше и нямаше минута покой; мозъкът му работеше, работеше непрестанно, за да открие мястото, където бяха парите; преповтаряше си всички скривалища, като отмяташе вече проверените, пламваше от треска, щом си представеше някое ново, и бързо зарязваше всичко, за да изтича отново напразно дотам — безкрайно, непоносимо изтезание, отмъстително мъчение, някаква мозъчна възбуда, която го държеше буден, оглупял и предъвкващ, без да иска, тази натрапчива като тиктакане на часовник мисъл. Когато тръбеше един път за влаковете по дясната линия и два пъти за другите по лявата, той търсеше; когато се подчиняваше на сигналите, когато натискаше копчетата, когато затваряше и отваряше пътя, пак търсеше; търсеше безспир, търсеше като безумен денем, натежал от бездействие и постоянно очакване, нощем, умиращ за сън, като изгнаник накрай света сред безмълвието на черните поля. Старата Дюклу, която пазеше сега бариерата, искаше да се омъжи за него и го отрупваше с грижи, обезпокоена, че той не затваря очи.

Една нощ Жак, който бе започнал да прави по няколко крачки из стаята, стана, приближи се до прозореца и видя, че у Мизар свети — той сигурно търсеше. Следващата нощ пак стана да погледне, но изненадано позна огромната тъмна фигура на Кабюш, който стоеше под прозореца на съседната стая, където спеше Севрин. Това, без сам да знае защо, вместо да го ядоса, го изпълни със съчувствие и тъга: още един нещастник, този огромен глупчо, застанал там като разбесуван верен пес. Действително Севрин, макар да не бе кой знае колко красива, ако човек се вгледаше в нея, бе тъй крехка, тъй безкрайно чаровна с мастиленочерните си коси и със светлите си очи като цветчета на зеленика, че дори диваците, дори тъпите великани така хлътваха по нея, че стърчаха по цяла нощ край вратата й като треперещи юноши! Сети се за разни неща: как тичаше да й помага каменарят, с каква робска преданост я гледаше. Да, несъмнено Кабюш я обичаше, желаеше я. На другия ден, наблюдавайки го, видя как, докато оправяше леглото, потайно вдигна един паднал от кока й фуркет и го прибра. Жак си припомни собствените си терзания, мъчителната страст, която с оздравяването се възвръщаше смутна и ужасна в него.

Изминаха още два дни, седмицата свършваше и както бе предсказал лекарят, двамата ранени можеха да поемат задълженията си. Една сутрин машинистът видя своя огняр Пекьо в съвсем нова машина; той му махна с ръка, сякаш го викаше. Жак обаче не бързаше, страстта му отново се бе пробудила като тревожно очакване за нещо, което трябва да се случи. Същия ден чу на долния етаж радостни младежки смехове, веселие, което изпълни тъжната къща с оживлението на пансионите по време на междучасие. Позна сестричките на Доверн. Не каза нищо за това на Севрин, която през целия ден не се задържа и пет минути при него. После, вечерта, когато над къщата се спусна мъртвешка тишина и тя влезе в стаята някак сериозна, пребледняла, я изгледа втренчено и запита:

— Значи, замина. Сестрите му ли го отведоха?

Тя отговори кратко:

— Да.

— И сега сме сами, съвсем сами?

— Да, съвсем сами… Утре ще трябва да се разделим, връщам се в Хавър. Край на лагеруването в тая пустиня.

Жак продължаваше да я гледа усмихнат и нерешителен. Най-сетне каза:

— Май ти е мъчно, че той си отиде, а?

Тя потрепери, понечи да възрази, но Жак я спря:

— Нямам намерение да се караме. Както знаеш, не съм ревнив. Веднъж ми каза да те убия, ако ми изневериш, нали? Имам ли вид на мъж, който се кани да убие любовницата си?… Ама ти наистина киснеше все долу. Една минута не се свърташе при мен. Накрая се сетих какво ми разправяше мъжът ти… че някоя хубава вечер ще отидеш при този мъж, без да си влюбена, само за да започнеш нещо ново.

Тя вече не се опитваше да възразява, само повтори бавно два пъти:

— Да започна нещо ново, да започна нещо ново…

И в порив на неудържима откровеност, продължи:

— Знаеш ли, така е… Ние с теб можем да си кажем всичко. Толкова неща ни свързват… Той ме преследва от месеци. Знаеше, че съм твоя, и си въобразяваше, че няма да ми е трудно да стана и негова любовница. Когато отидох да се грижа за него долу, пак ми заговори за това, повтори ми, че е влюбен в мен до смърт, и така горещо, толкова нежно и ласкаво ми благодари за грижите, че, признавам си, за миг си помечтах и аз да го обикна, да започна нещо ново, по-хубаво, по-спокойно… Да, може би без любов, но нещо, което да ме уталожи.

Тя замлъкна и поде след кратко колебание:

— Защото сега пред нас се издига стена, не можем да продължим нататък… Мечтата да заминем, надеждата да бъдем богати и щастливи в Америка, цялото това блаженство, което зависеше от теб, стана невъзможно, защото ти не можа… О, не те упреквам, напротив, по-добре дори, че не стана, искам само да ме разбереш, от теб вече няма какво да чакам — утре ще бъде като днес, същите грижи, същите мъки.

Той я оставяше да говори; само, като замлъкна, запита:

— Затова ли спа с другия?

Тя направи няколко крачки из стаята, после се върна, сви рамене:

— Не, не съм спала с него, казвам ти го честно и ти ми вярваш, сигурна съм, защото ние не можем и няма за какво да се лъжем… Не бях в състояние да го направя, както и ти онова нещо. Какво? Чудно ти е как една жена, която е обмислила всичко и знае каква изгода ще има, не е могла да се отдаде на избрания мъж? Да си призная, и аз се чудя; не ми беше кой знае колко трудно да бъда мила, искам да кажа, да доставям удоволствие на мъжа си или на теб, като виждах колко много ме обичате. Но този път не можах. Той целуваше ръцете ми, но никога не ме е целувал по устата, кълна ти се. Чака ме в Париж. Толкова беше нещастен, че не исках да му отнема надеждата.

Тя не грешеше, Жак й вярваше, виждаше, че не го лъже. Отново в душата му пропълзя тревога, потръпна от безумно желание при мисълта, че са сами, далеч от всички, пламна от предишната страст. Помъчи се да се сдържи, възкликна:

— Ами другият? Има още един, Кабюш!

Тя пак се върна рязко при него.

— Ах, значи, и ти си го забелязал… Да, вярно е, има още един… Питам се, какво им става на всички?… Тоя никога не ми е казал нито дума. Ама го виждам как кърши ръце, като се целуваме с теб. Чува, че ти говоря на „ти“, и се завира някъде да плаче. Краде ми разни работи: ръкавици, носни кърпички, и си ги носи в леговището като съкровища… Надявам се, не мислиш, че съм способна да отстъпя на такъв дивак. Много е грамаден, ще ми бъде страшно. Ама той и не иска нищо… Не, не, тези огромни здравеняци, когато са срамежливи, умират от любов, без да пожелаят каквото и да било. Един месец да ме оставиш под негова закрила, е пръст няма да ме пипне, както не е пипнал и Луизет, днес мога да се закълна, че е така.

При този спомен очите им се срещнаха, възцари се мълчание. Миналото възкръсна: срещата при съдия-следователя в Руан, после първото им чудесно пътуване до Париж, любовните срещи в Хавър и всичко хубаво и страшно, което бе последвало. Тя се приближи, застана съвсем близо до него, той чувствуваше топлото й дихание.

— Не, не, още по-малко бих могла да принадлежа на този. Пък и на който и да е друг, разбираш ли ме, просто не бих могла… И знаеш ли защо? В този мир най-добре го усещам и съм сигурна, че не се лъжа: така е, защото ти ме взе цялата. Да, няма друга дума, ти ме взе, както човек взема някоя вещ в ръцете си, за да я отнесе някъде, за да разполага с нея всяка минута като със своя собственост. Преди теб не бях ничия. Твоя съм и ще остана твоя, дори ти да не го искаш, дори аз да не го искам… Това не бих могла да ти го обясня. Ние с теб сме били създадени един за друг. С другите ми беше страшно, противно; а с тебе ми бе чудно хубаво, изпитах неземно щастие… Ах, обичам само теб и никога не бих могла да обичам другиго освен теб!

Тя протягаше ръце, за да го притегли, да го прегърне, да положи глава на рамото му, да впие устни в устните му. Но той улови ръцете й, задържа я обезумял, ужасен, защото пак усети онази тръпка в себе си, а кръвта нахлу в главата му. Ушите му пищяха, сякаш чуваше удари на чук, някаква шумна тълпа, както при някогашните силни кризи. От известно време не смееше да я обладава нито през деня, нито дори при светлината на свещ от страх да не обезумее, ако я види разголена. А сега една лампа ярко ги осветяваше двамата; той трепереше, започваше да губи самообладание, да озверява, сигурно защото бе зърнал през откопчаната яка на пеньоара заоблената й бяла шия.

Изгаряща от страст, Севрин продължи умолително:

— Пред нашия живот се издига преграда, нека! Дори да не чакам нищо ново от теб, дори утрешният ден да ни донесе същите грижи, същите терзания, все ми е едно, остава ми само да влача дните си и да страдам с теб. Ще се върнем в Хавър и ще живеем както дойде, стига да бъдеш мой от време на време, поне за час… Три нощи вече не спя; измъчвам се оттатък, в стаята си, толкова искам да дойда при теб. Но ти беше толкова болен, струваше ми се толкова мрачен, че не се осмелих… Нека да остана при теб тази вечер. Ще видиш колко хубаво ще ни бъде, ще се свия в ъгълчето, няма да ти преча. Помисли си, това е последната ни нощ… В тази къща сме накрай света. Слушай — нито звук, няма жива душа. Никой не може да дойде, ние сме сами, съвсем сами, дори да умрем в обятията си, никой не би го узнал.

Изпаднал в страстно изстъпление, възбуден до крайност от ласките й, Жак, който нямаше оръжие, разпери пръсти да я удуши, но тя по навик се обърна и угаси лампата. Тогава той я взе на ръце и я отнесе в леглото. Това бе една от най-пламенните им любовни нощи, най-хубавата, единствената, в която се сляха напълно, сякаш се превърнаха в едно същество. Омаломощени от щастие, така разнебитени, че не усещаха собствените си тела, те не можеха да заспят, а останаха прегърнати. Както през онази нощ в Париж, в стаята на старата Виктоар, той мълчаливо я слушаше, а тя шепнеше безспир, долепила устни до ухото му. Може би тази вечер бе почувствувала смъртта да минава зад нея, преди да угаси лампата. До този ден безгрижно се усмихваше, без да съзнава, че в прегръдките на любовника й я заплашва гибел. Сега усети студена тръпка и обзета от непонятен страх, се притисна още по-силно до гърдите му, жадна за мъжка закрила. Сякаш му отдаваше цялото си същество, съсредоточено в лекото й дихание.

— Ах, скъпи мой, ако бе успял, колко щастливи щяхме да бъдем там!… Не, не, не те карам вече да направиш нещо, което не ти е възможно; само че много ми е мъчно за нашата неосъществена мечта!… Ей сега ми стана толкова страшно. Не знам защо, ама ми се струва, че нещо ме заплашва. Разбира се, това е детинщина; и все пак всяка минута се обръщам, сякаш зад мен стои някой, който иска да ме убие… И само ти, мили, ще ме защитиш. Ти си моята радост, смисълът на живота ми.

Жак не отговори, само я притисна по-плътно, влагайки в прегръдката си неизречените думи, вълнението си, искреното желание да бъде добър с нея, силната любов, която тя не бе престанала да му вдъхва. А искаше да я убие тази вечер; ако не се бе обърнала да загаси лампата, несъмнено щеше да я удуши. Никога нямаше да оздравее, кризите му се повтаряха без определен повод, без сам да може да открие и да проумее причините. Защо например се бе случило тази вечер, когато знаеше, че тя му е вярна и го обича тъй страстно и доверчиво? Може би колкото повече го обичаше тя, толкова по-цялостно желаеше да я притежава той и дори с тъмния и зловещ егоизъм на самеца предпочиташе да я унищожи, за да е само негова. Негова като земята, мъртва!

— Кажи, мили, от какво се страхувам? Знаеш ли какво може да ме заплашва?

— Не, не, бъди спокойна, нищо не те заплашва.

— Понякога цяла треперя. Дебне ме някаква постоянна опасност, не я виждам зад мен, но я усещам… От какво се страхувам?

— Не, не, не се страхувай… Обичам те, няма да позволя на никого да ти причини зло… Виж колко ни е хубаво така, двамата, един до друг.

Помълчаха очаровани.

— Ах, скъпи мой — продължи тя с ласкав шепот, — колко много нощи ни чакат като тази, безкрайни нощи, когато ще бъдем двамата, слети в едно… Знаеш ли, можем да продадем тази къща и да заминем с парите в Америка, където приятелят ти все още чака… Не минава ден да не си легна с мечтата как ще подредим живота си… Там всяка нощ ще бъде като тази. Ще бъда твоя, само твоя, и ще заспиваме в обятията си… Знам, че не можеш… Говоря ти за това не за да ти причинявам болка, а защото, без да искам, думите ми се изливат от сърцето.

Жак отново взе толкова пъти вземаното и неизпълнено решение — да убие Рубо, за да не убие нея. И сега, както преди, си повярва, че то е категорично и непоколебимо.

— Не можах, но сега ще успея — също прошепна той. — Нали ти обещах?

Тя слабо възрази:

— Моля ти се, недей, не ми обещавай… Иначе ще се поболеем, като не ти достигне смелост… Пък и толкова е ужасно, не бива! Не, не, не бива!

— Напротив, знаеш, че трябва. И точно защото трябва, ще намеря сили… Исках да поговорим за това и ще поговорим; сами сме и сме толкова спокойни, че можем всичко да си кажем.

Тя се съгласи с въздишка, сърцето й биеше тъй силно, че той усещаше ударите му до своето сърце.

— Ах, божичко! Толкова ми се искаше, докато не си бях казала, че не бива… Ама сега, след като си го решил, нямам търпение.

Те отново замлъкнаха под бремето на това страшно решение. Усещаха наоколо си притихналата печал на този суров затънтен край. Беше им горещо, сплетените им тела се сляха…

После той обсипа шията й, под брадичката, с нежни целувки и тя пак зашепна:

— Трябва да дойде тук… Да, мога да го извикам под някакъв предлог. Още не знам какъв. Ще видим по-нататък… Ще се скриеш и ще го причакаш… И всичко ще се уреди от само себе си, защото тук няма кон да ни попречи… Така ще направим, нали?

Без да престава да целува шията й, той отговори послушно:

— Да, да.

Но Севрин продължаваше да обсъжда подробностите; и колкото повече се оформяше в главата й планът, толкова повече го допълваше и усъвършенствуваше.

— Само че, знаеш ли, мили, глупаво ще бъде да не вземем предпазни мерки. Ако ще се оставим да ни задържат на другия ден, по-добре нищо да не започваме… Четох някъде, вече не си спомням къде, сигурно в някой роман, че най-добре е да прилича на самоубийство… Той е толкова особен напоследък, толкова смахнат и мрачен; никой няма да се изненада, като се разбере неочаквано, че е дошъл да се самоубие тук… Трябва тъй да нагласим всичко, че самоубийството да изглежда правдоподобно… Нали?

— Да, разбира се.

Тя замълча, леко задъхана, защото той продължаваше да обсипва шията й с целувки.

— Трябва да измислим как да прикрием следата, нали?… Сетих се нещо! Ако например има рана на шията; можем да го отнесем двамата на железопътната линия. Нали разбираш? Тъй ще го нагласим на релсите, че първият влак да му отреже главата. Нека оглеждат след това!… Всичко ще е премазано, ни дупка, ни дявол!… Одобряваш ли? Кажи!

— Да, става. Хубаво го измисли.

Двамата се оживиха. Тя дори се развесели, гордеейки се с изобретателността си. Потрепери при една страстна целувка на Жак.

— Пусни ме, чакай малко… Все още не е доизпипано, мили. Ако останеш тук с мен, самоубийството ще изглежда подозрително. Трябва да заминеш. Разбираш ли? Утре ще заминеш, но така, че всички да те видят: Кабюш, Мизар… за да се знае. Ще вземеш влака в Барантен, ще слезеш в Руан под някакъв предлог; щом се стъмни, ще се върнеш, ще ти отворя задната врата. Дотук са четири левги, ще ги изминеш за три часа… Този път няма грешка. Стига да искаш, готово е.

— Да, искам, готово е.

Сега Жак лежеше неподвижно и размишляваше, без да я целува. Останаха така в обятията си, мълчаливи; не помръдваха, сякаш угнетени от бъдещото деяние, което вече им се струваше безвъзвратно решено. После бавно дойдоха на себе си и пак се пожелаха. Прегърнаха се задъхани; тя обаче изведнъж отпусна ръце.

— А под какъв предлог да го извикам тук? Ако вземе влака в осем вечерта, след дежурство, няма как да дойде преди десет; това ни оправя… Чакай! Сетих се! Нали Мизар каза, че има купувач за къщата; ще дойде да я гледа вдругиден! Чудесно, щом стана, ще телеграфирам на мъжа ми, че присъствието му тук е абсолютно наложително. Ще пристигне утре вечер. Ти ще заминеш следобед и ще се върнеш преди него. Ще бъде тъмно, няма луна, нищо не ще ни попречи… Всичко се нарежда отлично.

— Да, отлично.

Този път се обладаха страстно, несдържано. Когато най-сетне заспаха в прегръдките си сред тишината, още не бе се развиделило; зората едва докосваше мрака, метнал над тях черно покривало. Той спа до десет часа като пребит, без да сънува; когато отвори очи, беше сам, тя се обличаше в стаята си оттатък площадката. Ярки слънчеви лъчи нахлуваха през прозореца, грабваха като огън червените завеси на леглото, червените тапети и цялата червена стая запламтя; къщата се разтърси от преминаващия с грохот влак. Сигурно влакът бе го събудил. Заслепен, погледна към слънцето, към червената жарава, сред която стоеше; и си припомни — всичко бе решено, следващата нощ, когато слънцето залезе, той ще убие!

Денят премина, както Севрин и Жак бяха предвидили. След закуска тя помоли Мизар да занесе в Доенвил телеграмата до мъжа й; към три часа Жак започна да се приготвя за път в присъствието на Кабюш. Понеже трябваше да вземе в четири и четиринадесет влака за Барантен, каменарят го изпрати — нямаше работа, освен това все се навърташе край него; струваше му се, че край любовника намира частица от обожаваната жена. Жак пристигна в пет без двадесет в Руан, отседна близо до гарата в кръчмата на една своя землячка. Каза, че искал да се види на другия ден с някои приятели, преди да поеме службата си в Париж. Бил много уморен, надценил силите си, затова още в шест отиде да спи; стаята му беше на първия етаж с прозорец към малка безлюдна улица. Десет минути по-късно вече бе на път към Кроа дьо Мофра; излезе през прозореца, без да го видят, като притвори капака така, че да се промъкне пак незабелязано в стаята.

В девет и четвърт Жак се озова отново пред уединената тайнствена къща, разположена напреки на железопътната линия. Нощта бе много тъмна, никаква светлинка не докосваше херметично затворения дом. Сърцето му се сви болезнено, изпита непоносима мъка, предчувствие за очакващата го вътре неизбежна беда. Хвърли три камъчета по прозоречните капаци на червената стая, както се бяха уговорили със Севрин; после мина зад къщата; вратата тихо се отвори. Той влезе, затвори я и последва опипом леките стъпки по стълбището. Горе в един ъгъл на масата светеше голяма лампа; зърна разтуреното легло, захвърлените на един стол дрехи на Севрин, нея самата по нощница, боса, с прибрана за нощта коса, така че цялата й шия бе открита, и застана изумен.

— Ама ти легна ли си вече?

— Разбира се, много по-убедително е… Хрумна ми нещо! Като дойде и сляза да му отворя съблечена, изобщо няма да се усъмни. Ще му кажа, че имам мигрена. Мизар вече знае, че не ми е добре. Изобщо не съм излизала от стаята — така ще обясня, когато утре сутрин го намерят на релсите.

Жак потрепери и се ядоса:

— Не, не, облечи се… не бива да лягаш… Не стой така!…

Тя изненадано се усмихна:

— Ама защо, мили? Не се безпокой, уверявам те, не ми е студено… Ето, виж колко съм топлийка!

И нежно се приближи до него, понечи да го прегърне с разголените си ръце; нощницата се плъзна по рамото й, откри заоблената шия. Понеже Жак отстъпи още по-ядосан, каза послушно:

— Не се сърди, ще се мушна в леглото. Бъди спокоен, няма да изстина.

Когато легна и издърпа завивката до брадичката си, той като че ли се поуспокои. Севрин продължаваше да му разяснява най-спокойно плана си:

— Щом почука, ще сляза да му отворя. Отначало мислех да го оставя да се качи, а ти да го чакаш тук. Ама после ще трябва да го сваляме долу, става сложно; освен това стаята е с паркет, докато антрето е с плочки, така че лесно ще го измия, ако останат петна. Дори, като се събличах, се сетих за някакъв роман, в който авторът разказва как един човек, за да убие някого си, се съблякъл гол. Нали разбираш? Измиваш се след това и по дрехите няма и една пръска… Защо и ти да не се съблечеш? Защо да не махнем нощниците?

Жак я изгледа слисан. Но на лицето й както винаги бе изписана кротост, гледаше го с ясните си детински ечи и чисто и просто обсъждаше как да свършат успешно работата. Всичко това се въртеше в главата й. А той само като си представи как ще се съблекат голи, за да не ги опръска кръвта на убития, се разтърси цял от ужасна тръпка.

— Не, не!… И таз добра, да не сме диваци! Остава още да му изядем сърцето, нали? Значи, толкова го мразиш?

Лицето на Севрин внезапно помръкна. Този въпрос я изтръгна от приготовленията й на грижовна домакиня и тя изведнъж осъзна какво ужасно деяние обмисля. Сълзи напълниха очите й.

— Прекалено много страдах през последните месеци, не мога да го обичам. Сто пъти ти казах — готова съм на всичко, но не и да остана дори седмица още с тоя човек. Прав си, ужасно е, че стигнахме дотук, ама нали толкова ни се иска да бъдем щастливи заедно… Добре, ще слезем на тъмно. Ти ще се скриеш зад вратата и когато я отворя и той влезе, действувай, както намериш за добре… Занимавам се с това само за да ти помогна да не го измисляш сам. Старая се да уредя колкото може по-добре всичко.

Жак се спря до масата, като видя ножа — оръжието, с което си бе послужил и мъжът й; явно го бе оставила там, за да го вземе той. Ножът лъщеше отворен под лампата. Взе го, за да го разгледа. Тя млъкна и също го погледна. След като беше вече в ръцете му, не бе необходимо да говори за това. Обади се пак, когато Жак го остави на масата:

— Кажи, мили, нали не се готвиш да го направиш само защото аз те подтиквам? Има още време, откажи се, ако не можеш!

Той замахна решително:

— Ти за страхливец ли ме мислиш? Този път ще го направя, заклех се!

В същия миг един влак прелетя като мълния и разтресе къщата тъй, сякаш мина през стаята; той добави:

— Ето го неговия влак, директния от Париж. Отива към Барантен, след половин час ще бъде тук.

Не пророни повече нито дума; възцари се дълго мълчание. Виждаха как онзи човек върви по тесните пътеки в тъмната нощ. Жак също закрачи машинално из стаята, като че ли отброяваше стъпките на другия, който все повече се приближаваше. Още една и още една; при последната щеше да го издебне зад вратата и щом влезе, да забие ножа във врата му! Завита до брадичката, Севрин лежеше по гръб и го гледаше втренчено с големите си очи как снове напред-назад; ритмичните му стъпки й действуваха приспивателно и й се струваха като отзвук от другите, далечните стъпки. Една след друга, непрекъснати, нищо вече не можеше да ги спре. При последната ще скочи от леглото, ще слезе да отвори боса, в тъмното „Ти ли си, драги мой, влез, аз вече съм си легнала.“ А той дори няма да успее да й отговори, ще падне в мрака с пронизано гърло!

Отново мина влак, този път пътническият за Париж; той се разминаваше с директния преди Кроа дьо Мофра на разстояние пет минути. Жак се спря изумен. Само пет минути! Колко бавно щеше да мине половин час! Не го сдържаше на едно място, пак заснова от единия до другия край на стаята. Питаше се вече неспокойно, като връхлетян от нервна криза мъжкар по време на съвкуплението, дали ще може… Отлично знаеше какво ще изживее, нали повече от десет пъти бе му се случвало? Първо, пълна увереност и категорично решение да убие; после, стягане в гърдите, студени крака и ръце и изведнъж, премаляване, отпуснати мускули. За да се ободри, си повтаряше, както толкова пъти досега, че трябва да отстрани този човек заради очакващото го благополучие в Америка, за да притежава любимата жена. Най-страшното беше, че като видя полуголата Севрин, сметна работата за провалена, защото престана да се владее, усети някогашната тръпка. За миг се уплаши пред прекалено силното изкушение — тя му се предлагаше, а ножът бе толкова близо! Но сега бе му минало, бе успял да надвие себе си. Щеше да го направи! Продължи да чака човека, като крачеше напред-назад из стаята и не поглеждаше леглото на минаване край него.

Севрин не помръдваше в постелята, където предната нощ бяха изживели такива пламенни часове в мрака. Без да вдига глава от възглавницата, следеше с тревожен поглед разходките му, страхувайки се, че и този път няма да се реши. Веднъж да свършат и да започнат отново — това беше единственото й несъзнателно желание на влюбена жена, готова на всичко за мъжа, когото обича, безсърдечна към другия, когото никога не бе желала! Да се освободи от него, след като им пречи, й се виждаше напълно естествено; трябваше твърде много да се задълбава, за да се погнуси от престъплението; щом в съзнанието й се заличаха кръвта и ужасните усложнения, отново започваше да се усмихва спокойно с невинното си кротко и покорно изражение. И все пак сега бе изненадана, макар да си мислеше, че познава отлично Жак. Той беше същият хубав младеж с къдравите коси, с черните мустаци, с тъмните очи, осеяни със златисти петънца, но долната му челюст бе така особено издадена, че го загрозяваше. Като мина край леглото, Жак неволно я погледна, червеникава мъгла се спусна пред очите му и той рязко отскочи назад. Защо я избягва? Дали отново не му достига смелост? Тъй като не съзнаваше постоянната опасност, която я грозеше в негово присъствие, Севрин си обясняваше безпричинния си инстинктивен страх, който я връхлиташе от известно време, с предчувствието за близкия разрив помежду им. Внезапно си каза напълно убедена, че ако и сега не успее да забие ножа, Жак ще избяга и няма да се върне вече. И реши, че ще го накара да убие, ще съумее да му вдъхне сила, ако се наложи. В този момент мина още един безкрайно дълъг товарен влак, чиито последни вагони гърмяха цяла вечност сред тягостната тишина на стаята. Севрин се облегна на лакът и изчака ураганът да заглъхне в заспалите поля.

— Още четвърт час — каза Жак високо. — Подмина Бекурската гора, това е половината път. Ах, как бавно се точи времето!

Но когато се извърна от прозореца, видя Севрин, която стоеше по нощница до леглото.

— Дали да не слезем до долу с лампата? — запита тя. — Ще видиш мястото, ще избереш къде да застанеш, ще ти покажа как ще отворя вратата, за да прецениш как да нанесеш удара.

Жак отстъпи разтреперан.

— Не, не! Никаква лампа!

— Ама после ще я скрием. Все пак трябва да огледаме кое къде е!

— Не, не! Легни си!

Севрин не се подчини, а напротив, тръгна към него с неотразимата и деспотична усмивка на съзнаваща властта си обичана жена. Щом го прегърне, той ще отстъпи пред повика на плътта и ще направи всичко, което тя пожелае. И за да го победи, продължи да му говори с ласкав глас:

— Стига, мили, какво ти е? Сякаш се боиш от мен! Дърпащ се, като се приближа. Ако знаеш как ми се иска в този миг да се притисна до теб, да почувствувам, че си тук, че мислим еднакво и винаги, чуваш ли, винаги ще мислим еднакво!…

Тя бе го изтикала до масата и Жак не можеше да й избяга; гледаше я на ярката светлина на лампата. Никога досега не бе я виждал такава, с разгърдена нощница, с високо вдигнати коси, с разголени шия и гръд. Бореше се със себе си задъхан, но започваше да губи самообладание, зашеметен от нахлулата в главата му кръв, от ужасната тръпка! Спомни си, че ножът е зад него, на масата; усещаше го, трябваше само да протегне ръка!

С последно усилие прошепна:

— Легни си, моля те!

Но Севрин бе сигурна, че не греши — той трепереше от силна страст по нея! И това я изпълваше с гордост. Защо да му се подчинява, след като копнееше за любовта му, а тази вечер той щеше да я обича с всичка сила, до безумие? Гъвкава и нежна, тя продължаваше да пристъпва към него.

— Хайде, целуни ме… Целуни ме тъй силно, както ме обичаш! Това ще ни вдъхне смелост… Ах, да, смелост, ние имаме нужда от смелост! Щом ще извършим това, което сме решили, значи, се обичаме по-различно, повече от всички други… Целуни ме от цялото си сърце, от цялата си душа!

Той се задушаваше, не можеше да си поеме дъх. Главата му бучеше, не чуваше нищо; огнени игли се забиваха зад ушите му, впиваха се в мозъка му, в ръцете, в краката, прогонваха го от собственото му тяло… другият, хищният звяр го завладяваше! Ръцете му вече не бяха негови, женската голота го опияняваше. Голата гръд се притискаше до дрехите му, белотата на нежната шия непреодолимо го изкушаваше; топлото тръпчиво ухание го завладяваше, обзе го безумен шемет, завъртя го вихрушка, която грабна, помете и последните му останки от воля!

— Целуни ме, мили, имаме още само минутка… Той ей сега ще дойде. Ако е бързал, след миг ще почука… Щом не искаш да слезем, не забравяй какво сме решили: аз ще отворя, ти ще бъдеш зад вратата и не чакай, а веднага, ах, свършвай веднага!… Толкова те обичам, ще бъдем тъй щастливи! Той е зъл човек, измъчи ме и е единствената пречка за нашето щастие… Целуни ме силно, силно! Изпий ме цялата, да не остане нищо от мен извън тебе!

Без да се обръща, Жак напипа ножа и го взе. Остана за миг неподвижен, стискайки го в дясната си ръка. Дали в него не се бе възвърнала жаждата да отмъщава за някогашни обиди, за които вече не си спомняше точно, за натрупаната мъжка злоба след първата изневяра в пещерите? Той гледаше втренчено Севрин с безумни очи и единственото му желание бе да я метне мъртва на рамото си като извоювана от другите плячка. Вратата на ужаса се разтваряше над тази черна бездна на страстта, това бе любов до смърт, стремеж да унищожиш, за да притежаваш изцяло!

— Целуни ме, целуни ме…

Тя му поднасяше покорно, нежно и умолително лицето си, опънала голата си шия, разкрила съблазнително гръд. Когато пред него блесна тази бяла плът, той мълниеносно вдигна ръката си с ножа. Тя зърна искрящото острие и отстъпи изумена и уплашена.

— Жак, Жак… Божичко, мен ли?… Защо? Защо?

Стиснал зъби, безмълвен, той се спусна след нея.

След кратка борба я притисна до леглото. Тя отстъпваше слисана, беззащитна, с изпокъсана нощница.

— Защо? Божичко, защо?…

Той замахна и ножът прекъсна въпроса й. След като го заби, го завъртя в раната инстинктивно, с ненаситна стръв; с такъв удар бе убит и председателят Гранморен, на същото място, със същия бяс. Дали бе извикала? Не би могъл да каже. В същия миг профуча бързо, с грохот експресът от Париж; дори подът се разтърси; Севрин бе умряла като поразена от този вихър.

Застанал неподвижно, Жак я гледаше просната в краката му, пред леглото. Тракането на влака заглъхваше в далечината. Тягостна тишина се спусна над червената стая. Тя лежеше на земята сред червените тапети и червените завеси; кръвта й се лееше обилно между гърдите, стичаше се по корема, по бедрата, капеше по паркета. Скъсаната й нощница цяла бе напоена. Никога не бе и помислял, че има толкова кръв! Стоеше като омагьосан, не можеше да се откъсне от страшното изражение на ужас, застинало върху лицето на тази хубава, мила и кротка жена. Черните й коси бяха настръхнали — зловещ черен шлем на уплахата. Очите й с цвят на зеленика още питаха, неимоверно разширени, безумни, стъписани пред кошмарната загадка. Защо, защо бе я убил? И тя бе смазана, отнесена от съдбоносната неизбежност на убийството, неволна жертва, която животът бе повалил в кал и кръв и която въпреки всичко бе останала нежна и невинна, без да проумее защо умира!

Жак се стресна. Чу някакво ръмжене на звяр, грухтене на глиган, рев на лъв. Но се успокои; той издаваше тези звуци, дишайки. Най-сетне! Най-сетне бе задоволил страстта си, бе убил! Да, той бе го извършил! Овладя го неистова радост, огромно щастие, че бе удовлетворил напълно заветната си мечта. Изпитваше гордата изненада на самеца, осъзнал неимоверната си мъжка власт. Беше убил жената и сега я притежаваше напълно, до унищожението й, както бе копнял от толкова време. Тя вече не съществуваше и отсега нататък нямаше да бъде ничия. Изведнъж си спомни другия убит, председателя Гранморен, чийто труп бе видял в онази кошмарна нощ на петстотин метра оттук. Нежното бяло, набраздено с кръв тяло бе станало същата човешка отрепка, счупена марионетка, дрипа, в каквато ножът с един замах превръща живото същество. Да, това беше. Той бе убил и трупът лежеше на земята. И тя като другия се бе преметнала, но бе паднала по гръб, с разтворени крака, с подгъната под нея лява ръка, с извита, като откъсната от рамото дясна ръка. Нали в онази нощ се бе заклел с лудо биещо сърце и той да се осмели, нали при вида на заклания човек и в него бе пламнала като похотливо желание бясната жажда да убие? Ах, да не проявява малодушие, да се задоволи, да забие ножа! Незабелязано тази страст бе покълнала, бе се разгоряла в него; от една година с всеки изминал час вървеше към неизбежността; дори в прегръдките на тази жена, дори под целувките й в него глухо назряваше решението; двете убийства бяха свързани; нима едното не бе логична последица на другото?

Силен грохот, от който затрепери дори подът, го изтръгна от съзерцанието на мъртвата. Дали не блъскат по вратите? Дали не идват да го задържат? Огледа се — наоколо му цареше безмълвна тишина. Ах, да, още един влак! Скоро долу на вратата ще почука човекът, когото възнамеряваше да убие! Беше го забравил напълно. Още не съжаляваше за нищо, но вече се чудеше на безразсъдството си. Как? Какво бе станало? Как така любимата жена, която го обичаше страстно, лежеше на пода с прерязано гърло, а съпругът, пречката към щастието, още живееше и стъпка по стъпка се приближаваше в мрака? Месеци наред бе щадил, не бе посмял да пипне този човек поради възпитанието си, поради внушените и бавно наслоявани идеи за човечност, но в ущърб на интересите му бе надделял наследственият инстинкт за насилие, необходимостта да убива, която в дивите гори е подтиквала зверовете да се нахвърлят един върху друг. Нима може да се убива обмислено? Не, убийството е инстинктивен порив, глас на кръвта и нервите, останка от древните битки, предизвикани от необходимостта да оцелееш и от радостта да чувствуваш силата си. Сега Жак усещаше само преситеност и умора, мъчеше се тревожно да проумее всичко и в задоволената си страст не откриваше нищо друго освен изненада и горчива тъга пред непоправимото. Стана му непоносимо край нещастната жертва, която продължаваше да го пита с ужасен поглед! Понечи да извърне очи, но изведнъж от подножието на леглото се надигна друга бяла фигура! Нима това бе двойница на мъртвата? Изведнъж позна Флор. Тя се бе върнала по време на трескавото му бълнуване след убийството. Несъмнено тържествуваше отмъстена. Вледенен от страх, той се запита защо се бави още в тая стая. Беше убил, беше се напил като скот, до самозабрава, с отвратителното вино на престъплението. Спъна се в хвърления на земята нож и избяга, спусна се главоломно по стълбата, отвори голямата входна врата, сякаш малката не бе достатъчно широка, за да премине през нея, и се втурна навън в мастиленочерната нощ; тропотът от бесния му бяг заглъхна в далечината. Не се обърна, тайнствената къща, извисяваща се напреки край железопътната линия, остана отворена и самотна във владението на смъртта.

И тази вечер, както обикновено, Кабюш се бе промъкнал през живия плет и бдеше под прозореца на Севрин. Знаеше, че чакат Рубо, затова не се учуди, забелязвайки светлина през процепа на капаците. Но направо се закова от изненада, като видя как някакъв човек изскочи от входа и подобно на побеснял звяр се втурна сред полята. Изчезна толкова бързо, че дори не помисли да го настигне, а смутен и разтревожен, загледа колебливо зиналата към тъмното антре врата. Какво се бе случило? Дали да влезе? В дома цареше пълно мълчание, нищо не помръдваше, само лампата горе продължаваше да свети; сърцето му се сви, стана му страшно.

Най-сетне се реши и пипнешком се изкачи по стълбището. Отново се спря пред отворената врата на спалнята. Под спокойната светлина на лампата му се стори, че вижда пред леглото натрупани фусти. Сигурно Севрин си беше легнала. Развълнуван, с разтуптяно сърце, тихо я повика. После забеляза кръвта, разбра и се хвърли в стаята със страшен вик. Боже мой! Тя лежеше там убита, жалка в голотата си. Стори му се, че още диша. Обзе го отчаяние, мъчителен срам, като я видя да агонизира гола! Сграбчи я братски в обятията си, вдигна я, положи я на леглото и я покри. Но в тази прегръдка, единственото им нежно съприкосновение, бе изцапал с кръв двете си ръце, гърдите. Нейната кръв се стичаше по него! В тази минута зърна Рубо и Мизар. Виждайки, че всички врати са отворени, те бяха решили да се качат заедно горе. Съпругът бе пристигнал със закъснение и се бе спрял да си поговори с пазача, който пък тръгна да го изпрати, за да си довършат приказката. Двамата гледаха втрещени Кабюш, чиито ръце бяха оплескани с кръв като на касапин.

— Същата рана като на председателя — каза Мизар, след като се наведе да погледне.

Рубо поклати глава мълчаливо; не можеше да откъсне поглед от Севрин, от лицето й, застинало в ужас, от настръхналите над челото й черни коси, от широко разтворените й сини очи, които питаха: „Защо?“